Нора Робъртс
Ключът на познанието (19)

Деветнадесета глава

— Наистина ли си чела книгата, или излъга? — попита Джордън, докато караше обратно към апартамента й.

— Защо да лъжа?

— Нямам представа. Но онзи ден каза, че никога не си била героиня в книга. Затова реших, че не си чела „Фантом в замъка“.

— Не разбирам.

— Прочете ли я?

— О, по дяволите. Намразих я. Толкова е добра, а аз исках да не струва, за да мога с право да заявя: „Виждате ли? Не го бива“. Но не можех. Канех се да я изхвърля, дори си представях как я изгарям.

— Господи, наистина си била бясна.

— И още как. Но разбира се, сърце не ми даде да изгоря книга. Душата ми на библиотекар щеше да повехне и да загине. По същата причина не можах и да я изхвърля. А така и не се наканих да я занеса в антикварна книжарница или просто да я подаря на някого.

— Не съм виждал свои романи сред книгите у вас.

— Не би могъл. Скрити са.

Джордън откъсна поглед от пътя и се засмя.

— Стига.

— Не исках никой да знае, че имам твои книги. Самата аз не исках да ги виждам. Но трябваше да ги притежавам.

— Значи си чела „Фантом в замъка“ и не си познала Кейт?

— Кейт? — Дейна напрегна паметта си. — Героинята? А… жена с проницателен ум, малко високомерна. Упорита, разчитаща единствено на себе си и доволна да бъде сама… Затова предприема онези дълги разходки и е привлечена от „Пийк“. Тоест от „Уоч“, както си нарекъл замъка. — Надникна малко по-дълбоко в спомените си и образът се дооформи в съзнанието й. — Има хаплив език. Бях впечатлена от това. Държи се малко сприхаво, особено с героя, но не бих я упрекнала. Той го заслужава. Живее в малък град и се чувства щастлива в него. Работи в… антикварна книжарница и точно там привлича интереса на злодея.

— Това е нашето момиче.

— Има трезво отношение към секса, което също ми хареса. Твърде много героини в романи са описани като девственици или уличници. А тя използва ума си, който е забележителен, но прекалената й вироглавост я вкарва в беда.

— Все още ли не загряваш? — попита Джордън след миг.

— Какво? Не… — Внезапно прозрение я накара да втренчи поглед в него. — Нима искаш да кажеш, че си я базирал на мен?

— Повечето черти. За бога, Дейна, дори има твоите очи.

— Очите ми са кафяви. А нейните… имаше нещо поетично.

— „С цвят на шоколад, неустоим и горчив.“

— Не съм вироглава. Просто съм… самоуверена.

— Аха.

Спря пред кооперацията й.

— Не съм високомерна, но проявявам нетърпимост към тесногръдите и хленчещите хора.

— Именно.

Дейна слезе от колата.

— Започвам да си спомням. Понякога тази Кейт наистина става непоносима.

— Понякога. Това я прави интересна и жива. Особено защото може да бъде и безкрайно щедра и добра. Има страхотно чувство за хумор и умее да се надсмива дори над себе си.

Тя се намръщи и отключи вратата на жилището си.

— Може би.

Докато влизаха, Джордън закачливо я потупа отзад.

— Здравата бях хлътнал по нея. Разбира се, ако трябваше да я опиша сега…

Притисна я към вратата и сложи ръцете си от двете страни на главата й.

— Какво?

— Не бих променил нищо. — Наведе се към нея и всмука устните й. — Бях толкова сигурен, че ще прочетеш книгата, ще се познаеш и ще ме потърсиш. Но ти не се опита да се свържеш с мен и заключих, че не си я чела.

— Може би не съм била готова да се позная. Но можеш да бъдеш сигурен, че отново ще я прочета. Всъщност това е единствената от книгите ти, която съм чела само веднъж.

Той се засмя и се отдръпна.

— Препрочиташ книгите ми?

— Вече виждам как започваш да се надуваш, така че ще замълча, преди да се пръснеш и някой да пострада.

Наведе се, мина под ръката му и се отправи към една от етажерките с книги.

— На жената, която загубих. На жената, която открих. На единствената жена, която съм обичал. Късметлия съм, че и трите са една и съща.

Дейна извърна глава към него, докато посягаше към рафтовете.

— Какво беше това?

— Посвещението, което току-що съчиних за следващата си книга.

Тя отпусна ръка.

— Джордън, ще ме накараш да се разтопя. Никога не си ми казвал подобни неща.

— Мислех си ги, но не знаех как да ги изрека.

— Вече видях откъс от този роман. Ставаше дума за изкупление. Нямам търпение да го прочета целия.

— А аз нямам търпение да го допиша за теб.

Проследи я с поглед, когато взе една книга, свали обложката и отдолу се показа корицата.

— „Фантом в замъка“ — прочете той. — Джордън Хоук. В обложка на… — Избухна в смях. — „Как да защитим дома и градината си от вредители“. Добро хрумване, Дългучке.

— Стори ми се подходящо. Имам друга твоя книга с обложка на роман, наречен „Кучеядите“. Изненадващо глуповато и безинтересно четиво, въпреки заглавието. Освен това… Няма значение, все вариации на тази тема.

— Ясно.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — Хвана ръцете му. — След като всичко свърши, ще устроим тържествено сваляне на маскировките и ще подредя книгите ти на подобаващо място.

— Идеята ми допада. — Погледна томчето, а после отново лицето й. — Ще почакаме ли другите?

— Не мога. — Очевидно бе, че не е изненадан от този отговор. — Твърде нетърпелива съм. Струва ми се, че трябва да го направим само двамата.

— Тогава да действаме.

Дейна прокара ръка по силуета на „Пийк“, както бе направила и с екземпляра на Флин. Но този път усети… нещо. Как го бе нарекла Малъри? „Миг на осъзнаване.“

„Да, точно това“, реши тя.

— Тук е, Джордън — прошепна Дейна. — Ключът е в тази книга.

„Съсредоточи се — каза си тя. — Трябва само да го видиш.“

Той се загледа в пръстите й, които бавно се плъзнаха по името му. Дишането й стана учестено.

— Дейна.

— Чувствам го. Топъл е. Очаква ме. Тя ме очаква.

Внимателно прелисти страниците и изведнъж затаи дъх. Книгата падна от ръцете й. Джордън отново извика името й и я хвана, преди да се строполи на пода.

Обзет от ужас, едва успя да я сложи на килима. Долавяше дишането й, но бе станала бледа и леденостудена.

— Върни се, Дейна. Върни се, за бога.

Енергично я разтърси, но тялото й остана неподвижно и главата й се отпусна встрани.

— Къде я отведе, копеле? — Понечи да я изправи, но погледът му се спря на разтворената книга до нея. — Господи.

Повдигна я и я притисна към себе си, за да я стопли и защити. Щом чу гласове в коридора, скочи да отвори вратата, преди Флин да почука.

— Дейна! — Флин се втурна към нея и прокара ръка по лицето й. — Не!

— Той я плени — процеди Джордън през зъби. — Онзи негодник я вкара в книгата. Проклетата книга я погълна.

 

 

Почувства силата, която я изтръгна от тялото й. Мигновено бе разбрала целта му. Беше я накарал да изпита болка, за да й покаже на какво е способен, и го бе направил със задоволството на жесток хлапак, който къса крилата на насекомо. След болката я бе завладял студ. Беше я сковал до костите и те сякаш бяха станали крехки и чупливи като стъкло.

Коварните пипала на синята мъгла я бяха сграбчили и я бяха откъснали от топлия и светъл свят, който познаваше, за да я хвърлят в света на студа и болката. Синият воал я обгръщаше, стягаше ръцете и краката й и я задушаваше, докато започна да се бори за всяка глътка въздух, макар студен и раздиращ като ледени шипове. Дори когато мъглата се разсея, тя продължи да лежи сама и разтреперана в мрака.

Първото, което изпита, бе паника. Накара я да се свие на кълбо и да простене. Но когато си пое дъх, долови мирис на бор и есенна шума. Гора. Надигна се и усети допира на боровите иглички и сухите листа до дланите си. Щом страхът й започна да отшумява, видя лунните лъчи, които проникват през клоните. Осъзна, че вече не е толкова студено. Беше ясна и прохладна есенна нощ. Чуваха се гласове на птици, монотонните викове на бухал и приглушеното свистене на вятъра в короните на дърветата. Докато се изправяше, залитна, подпря се на ствола на едно от тях и едва не заплака от облекчение, когато прокара пръсти по грапавата кора. Беше нещо толкова реално и нормално. Успя да преодолее световъртежа, облегна се с гръб на дървото и очите й привикнаха към тъмнината.

„Жива съм“, каза си тя. Не бе пострадала. Чувстваше се малко замаяна, но здрава. Трябваше да намери пътя към дома, а единственият начин да стигне до него бе да се движи. Въпросът бе накъде. Реши да се довери на инстинктите си и тръгна напред. Сенките бяха толкова дълбоки, че си представи как потъва в някоя от тях като в бездна. Светлината, която се процеждаше през дърветата, бе сребриста като матовия блясък на неизлъскани мечове. За миг й хрумна, че листата по дърветата са твърде много за края на октомври. Стъпи на съчка и пукотът й отекна като изстрел, който я стресна и я накара инстинктивно да подскочи.

— Добре, добре.

Чу ехото на собствения си глас и стисна устни, за да не заговори отново.

Когато сведе поглед към краката си, с удивление видя, че е с износени кафяви кубинки вместо с черните обувки с висок ток, които бе избрала за вечерта.

Бе решила да се облече официално, защото…

Мисълта се губеше и отново изплуваше в съзнанието й, докато най-сетне успя да я улови. Бе държала тоалетът й да подобава на красивия й годежен пръстен. Но вдигна ръката си и не го видя на нея. Сърцето й се сви и споменът за изживяния ужас избледня пред уплахата, която я обзе, щом разбра, че е загубила пръстена на Джордън. Завъртя се и хукна обратно през гората, за да потърси мястото, където бе паднала. Или се бе събудила? Докато тичаше, взирайки се в земята с надеждата да зърне блясъка на злато, за първи път чу зловещо шумолене зад себе си и до гърба й достигна хладна вълна. Беше се излъгала. Не бе сама. Ускори крачките си, но не в сляпа паника. Бе твърдо решена да избяга и да оцелее. Чу го да се приближава зад нея — не тичешком, а с нагло спокойствие. Явно бе сигурен, че ще спечели това надбягване.

„За нищо на света“, зарече се тя. Щеше да го победи, защото не желаеше да намери смъртта си тук. Едва дишаше, когато излезе от гората и се озова на открито, под ослепителна бяла луна. „Не е реална — осъзна тя, докато пристъпваше по тревата. — Не трябва да има пълнолуние.“ Наближаваше краят на четириседмичния й срок, който щеше да изтече при новолуние. Това щеше да бъде краят на нейното изпитание. Но тук луната бе кръгла и сякаш плуваше по черното небе над сянката на „Уориърс Пийк“.

Продължи по-бавно и притисна ръка към корема си, за да потисне спазъм. Нямаше бяло знаме с герб над кулата. Прозорците бяха тъмни. Навярно единствените обитатели бяха паяци и мишки. Защото това бе замъкът от книгата на Джордън. Бе попаднала в нея и бродеше из страниците й.

— Притежаваш остър ум.

Рязко са обърна. Зад нея стоеше Кейн, точно до гората.

— Това е измама. Още една фантазия.

— Така ли? Познаваш силата на писаното слово, реалността, която оживява в страниците на една книга. Това е неговият свят. Той го е въплътил в роман. Просто те доведох в него. Питах се дали съзнанието ти ще издържи и ето че се озова тук. Радвам се.

— На какво се радваш? Стигам все по-близо до ключа.

— Така ли? А спомняш ли си какво се случва по-нататък?

— Зная, че това не беше част от книгата. Ти не присъстваше в нея.

— Малки промени. — Кейн вдигна ръка и направи артистичен жест. — Ще доведат до различен развой на събитията. Можеш да бягаш, ако искаш. Ще ти дам възможност за избор.

— Не можеш да ме задържиш тук.

— Може би. Може би ще успееш да намериш изход. Но ако излезеш, губиш. — Пристъпи към нея и развя дълъг бял шал. — А ако останеш, ще умреш. Твоят любим е предначертал смърт в замъка. — Посочи величественото здание, което Джордън бе нарекъл „Уоч“. — Как е могъл да предвиди, че ще бъде твоята?

Тя се завъртя към сградата и побягна.

 

 

— Трябва да я върнем.

Флин отчаяно разтри студените ръце на Дейна между дланите си. Бяха я сложили на леглото, с натрупани върху нея одеяла.

— Ако това, което търси, е там — започна Брад, — не бива да го търси сама.

— Няма да я оставя сама. — Осъзнал, че няма друг избор, Джордън стана. — Така няма да успеем. Контактът, присъствието ни край нея, виковете ни, нищо не може да я върне. Брад, искам да намериш Роуина. Доведи я тук, бързо.

— Ще се забави цял час. — Зоуи, която стоеше до краката на Дейна, сега се премести от едната страна на леглото. — Малъри, веднъж тя дойде при нас. Трябва да опитаме отново. Дейна не бива да остава сама. Това е неговата цел. Да ни раздели. Не бива да му позволяваме да я постигне.

— Да я повикаме. Най-силни сме, когато сме заедно. — Малъри протегна едната си ръка към Зоуи, а с другата притисна пръстите на Дейна. — Ще я помолим да дойде.

— Няма да молим. — Зоуи стисна ръката й и очите й светнаха, сякаш е готова за битка. — Този път ще й наредим.

— Как ще заповядате на една богиня да дойде на домашно посещение? — попита Флин.

Брад сложи ръка на рамото му.

— Всичко ще бъде наред, Флин. Ще я върнем.

— Изглежда като момичето от портрета. — Усети парене в гърлото, когато се вгледа в лицето на сестра си. Бе бледо като восък и безизразно. — От твоя портрет, след…

— Ще я върнем — решително повтори Брад. — Слушай, веднага тръгвам за „Пийк“, ще доведа Роуина, Пит или и двамата дори ако трябва да насоча револвер срещу тях.

— Няма да се наложи.

На прага стоеше Роуина, а зад нея Пит.

 

 

Дейна тичаше към къщата със сетни сили и се надяваше да се почувства защитена зад каменните стени и прозорците. Как се развиваше действието в книгата? В коя глава бе попаднала? Дали постъпките й бяха плод на собствения й ум или на писателското въображение на Джордън?

„Мисли — заповяда си тя. — Мисли и си спомни.“ Всеки път, когато прочетеше някоя история, ставаше част от нея. Запечатваше се в паметта й. Трябваше само да прогони страха и да възстанови тази.

Бе толкова изплашена. Крясък на сова накара сърцето й да подскочи до гърлото. По земята пълзеше мъгла, ефирна и бяла, но със синкави краища. Сгъстяваше се и се движеше в краката й, сякаш гази сред дим. Заглушаваше стъпките й.

„Както и неговите“, с ужас осъзна тя. „Само да стигна до къщата. Само да стигна до къщата.“ Там щеше да се скрие, докато дишането й се успокои. Би могла да намери оръжие, с което да се отбранява. Защото той бе решил да я убие, да увие дългия бял шал около врата й и да затяга примката, докато очите й изскочат и вените й се напълнят с кръв до пръсване. Защото бе луд, а твърде късно бе прозряла това.

Не. Не. Тези мисли бяха на Кейт. На една измислена героиня в измислен свят. А нейният преследвач не бе герой от книга. Беше Кейн. Ако му позволеше, би могъл да й отнеме нещо много по-ценно от живота. Душата й. В последния миг сви встрани от входа. Сега си спомни. Това бе последният шанс в битката. Кейт бе загубила ценно време да удря по вратата и да вика за помощ, преди да се отдръпне, проумяла, че няма кой да й помогне.

„Малка редакция“, каза си Дейна. Стисна зъби и разби стъклото на прозореца с лакът. Не обърна внимание на болката, когато провря ръка, за да отмести райбера, и я поряза на назъбените парчета. С голямо усилие успя да повдигне рамката и да се претърколи над перваза.

Стовари се на пода с такава сила, че чу изтракването на собствените си кости. Няколко мига лежа замаяна, напрягайки очите си да свикнат с още по-непрогледния мрак. Въздухът бе застоял и влажен и когато се надигна, дланите й се плъзнаха в праха. Нямаше нито лъскави мозайки на пода, нито великолепни полилеи или красиви антики. В камината не гореше огън. Намираше се в студена стая, изпълнена с мирис на плесен, паяжини и дихания на призраци.

Това не бе „Пийк“ от реалния й свят, а замъкът „Уоч“, създаден от Джордън. Притисна с пръсти ранената си дясна ръка и запристъпва по скърцащите дъски.

„Добре си се справил с атмосферата, Хоук — помисли си тя, докато полагаше усилия да възвърне увереността си. — Типична е за замък, обитаван от призраци. Идеалното място за битката на нашата смела героиня с психопата.“

Потръпна и се наведе да потърка натъртеното си коляно.

„Кейт нарани коляното си — спомни си Дейна, — но това не я спря.“ Пое си дъх, когато стигна до преддверието и видя силуетите, очертани от ярката лунна светлина, която нахлуваше през замърсените прозорци. За нея нямаше по-голямо удоволствие от потапянето в атмосферата на една книга, но този път бе стигнала доста по-далеч, отколкото би могла да си представи. Затвори очи за миг и преброи контузиите и раните си. Бе ударила коляното и рамото си и усещаше остра болка в порязаната ръка. Бе толкова изплашена, че едва дишаше. Но това бе допустимо. Можеше да изпитва болка и страх. Единственото, което не можеше да си позволи, бе да изпадне в паника и да се предаде.

— Ще видим кой ще съчини края на историята, копеле. Една бивша библиотекарка ще натрие носа ти.

Чу зловещо изпращяване на стъкла под нечии крака и се втурна към стълбите. Наближаваше кулминацията в романа.

 

 

— Вие сте тук. — Зоуи освободи ръката на Малъри и с неохота се отдръпна от Дейна. — Направете нещо.

Роуина пристъпи напред и леко докосна китката на Дейна, сякаш да провери пулса й.

— Какво се случи?

— Нали си богиня? — изкрещя Флин. — Ти ни кажи. Върни я! Трябва да я върнеш.

Джордън го побутна встрани и застана между двамата.

— Защо не знаеш какво се е случило? — обърна се той към нея.

— Способен е да прикрива някои свои действия от нас.

— А вие от него?

— Да, разбира се. Не е взел душата й — тихо каза тя, опитвайки се да успокои Флин.

— Каквото и да е взел, върни я. — Той отново се втурна напред и отблъсна ръката на Малъри. Пит му хвърли смразяващ поглед, когато го видя да застава до Роуина. — Нима мислиш, че можеш да ме сплашиш, точно сега?

— Губиш ценно време, като се поддаваш на страха за сестра си.

— Студена е. Кожата й е като лед. Почти не диша.

— Той я увлече в книгата — каза Джордън и мигновено привлече вниманието на Роуина.

— Откъде знаеш?

— Зная. — Взе романа от нощното шкафче, където го бе сложил. — Разтвори книгата и изведнъж падна.

Тя взе томчето от ръцете му.

— Няма го. Ключът е изчезнал от тук. Не трябваше да бъде така — промълви Роуина. — Кейн прекрачва твърде много граници. Нарушава правилата. Защо не може да бъде спрян? Това не е изкушение или дори заплаха. — Обърна се към Пит и в очите й проблесна страх. — Пренесъл е битката в друга територия и някак е преместил ключа.

— Бил е в книгата? — намеси се Джордън.

— Да. Но сега той го е прехвърлил в действието на романа, както и нея. Това не биваше да бъде допуснато.

— Сама е там. Независимо дали е станала част от действието, или е застрашена от Кейн, животът й е в опасност. — Джордън хвана ръката на Дейна. — Помогни й да излезе.

— Не мога да я върна от там, където я е изпратил. Не е по силите ми. Трябва или да я освободи, или сама да се избави. Мога да я стопля — започна тя.

— По дяволите. — Той грабна обратно книгата. — Изпрати ме при нея.

— Не е възможно.

Роуина се обърна и нежно прокара длани по лицето на Дейна.

Джордън изрече проклятие, рязко дръпна ръката й и я накара да застане с лице към него.

— Не ме лъжи.

През ръката му премина вълна, подобна на електрически ток, но не я пусна.

— Остави жена ми — тихо каза Пит.

— Какво ще направиш, ще ме пребиеш ли? Моята жена лежи безпомощна, докато душата й преживява бог знае какво, защото ви е дала дума. А вие стоите тук и бездействате.

— Светът, в който я е пленил, е негов. Силата му я държи там. — Роуина нервно отметна косите си назад, което бе необичаен жест за нея. — Няма начин да разберем какво й причинява или какво ще стане, ако опитам. Не е позволено да те пренеса в друг свят. Би било нарушение на клетвата, която положих, когато дойдох тук, за да бъда пазителка на ключовете.

— Аз сътворих този свят — извика Джордън и хвърли книгата на леглото до Дейна. — Плод е на моето съзнание, на моите думи. Не мога да се примиря. Някакъв самозабравил се бог застрашава жената, която обичам, и ме предизвиква да застана срещу него. Не ме интересува колко клетви ще нарушиш. Няма да я оставя сама. Ще ме изпратиш при нея.

— Не мога.

— Роуина. — Пит обхвана раменете й и я накара да се обърне към него. — Прав е. Слушай — настоя той и й даде знак да замълчи. — Нямаме право да въвличаме мъж, когато една жена се бори сама. Но Кейн наруши клетвата и прекрачи всички граници на честта. Той няма право нито да отнема живота й, нито да докосва ключа с ръка или с магия. Битката добива ново измерение. Или ще играем по неговите правила, или ще загубим.

— Скъпи — Роуина обви ръце около врата му, — ако го направя, дори и да успея, знаеш какво би могло да ни струва.

— Можем ли да живеем в този затвор и да не направим нищо?

Въздишката й издаде мъчителна вътрешна борба, когато притисна глава към гърдите му.

— Ще имам нужда от помощта ти.

— Разбира се. Винаги съм до теб.

Роуина кимна, дълбоко си пое дъх и погледна Джордън с очи, които изглеждаха огнени.

— Трябва да бъдеш сигурен. Ако направя това, рискуваме и нейния, и твоя живот, и всичко.

— Направи го.

— Изпрати всички ни. — Зоуи сграбчи ръката на Дейна. — Каза, че заедно сме по-силни, и наистина е така. Ще имаме по-голям шанс да го победим, ако отидем всички.

— Жената воин — усмихна й се Пит. — Тази битка не е за теб. Но ако боговете бъдат благосклонни, ще дойде и твоят ред.

— Дайте му оръжие — настоя Брад.

— Не може да вземе със себе си нищо, освен ума си. Легни до нея — каза Роуина на Джордън и взе книгата. Когато затвори очи, кориците засияха. — Да, виждам. Хвани ръката й.

— Вече я държа.

Роуина повдигна клепачи. Очите й бяха добили искрящ син цвят и се откроиха на фона на бялата й кожа. Невидим вятър развя косите й.

— Готов ли си?

— Да, напълно.

— Върни я. — Флин притегли Малъри към себе си, докато стоеше загледан в Джордън. — Доведи я у дома.

— Разчитай на мен.

Вятърът премина през тялото му, силен и топъл. Увлече го във вихрушка през времето и пространството и го пренесе отвъд сребристи завеси, които се разтвориха със звук, подобен на плясък на вълни.

Озова се срещу черните куполи и кули на замъка „Уоч“ в лунна нощ.

Побягна към зданието през стелещата се мъгла и до слуха му достигна крясък на сова. След миг щеше да прозвучи вой на куче срещу огромната кръгла луна. Обзе го любопитство и задоволство, когато звукът отекна във въздуха.

„Последната глава“, осъзна той и се убеди в това, щом зърна счупеното стъкло. „Време е за малка промяна в действието“, помисли си Джордън, докато се провираше през прозореца.