Нора Робъртс
Ключът на познанието (4)

Четвърта глава

Джордън бе свикнал със самотата при всякакви обстоятелства. И когато работеше, и когато мислеше за работа или почивка. Прекарваше по-голямата част от времето в уединение в апартамента си. Тогава животът, глъчката, движението и цветовете по улиците навън му се струваха като филм, който можеше да гледа или да пропусне в зависимост от настроението си. Харесваше му да наблюдава всичко това през прозореца много по-често, отколкото да бъде част от него.

В Ню Йорк бе намерил спасение. Градът го бе принудил да се бори за оцеляване и да живее като зрял човек. Не като нечий син, приятел или съученик, а разчитайки единствено на себе си. Непрекъснато го побутваше с острите си като шипове пръсти да върви напред и през онази мъчителна първа година всеки ден му бе напомнял, че не дава пет пари дали той ще оцелее, или ще потъне.

Беше се научил да плува. Бе свикнал да живее с шума, движението и натиска, на който човек трябва да устоява. Привличаха го егоизмът и щедростта, както и стремежът на този град да докаже превъзходството си над целия останал свят. Колкото повече се учеше, наблюдаваше и свикваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че дълбоко в сърцето си остава момче от провинцията. Винаги щеше да бъде благодарен на Ню Йорк.

Когато бе погълнат от работата си, Джордън се вглъбяваше в своя свят. Не в онзи отвъд прозорците, а в света на собственото си съзнание. Той не бе като филм, бе по-истински от самия живот, от който напълно се откъсваше за часове.

Беше се научил да долавя разликата между тези два свята и да цени красотата на всеки от тях така, както не би могъл, ако не бе скъсал нишките на сигурността и не се бе втурнал с главата напред към неизвестното.

Писането не се бе превърнало в рутина, а продължаваше да му носи изненади. Винаги се удивляваше колко е забавно; още щом се заловеше с нещо ново. Както и колко трудно може да бъде. Сякаш бе отчаяно влюбен в капризна красавица, която често мени настроенията си. Всеки миг го изпълваше с наслада. Благодарение на писането бе успял да превъзмогне скръбта след загубата на майка си. То му бе дало цел, насока и стремеж да се измъкне от калта. Беше му донесло радост, огорчения и огромно лично удовлетворение. Освен това му бе осигурило финансова стабилност, каквато никога не бе имал и не бе очаквал да получи.

Едва ли някой от хората, които твърдяха, че парите не са важни, знаеше какво е да броиш монетите, паднали между възглавниците на дивана.

Сега бе сам с ехото от думите на Дейна, но уединението не му носеше наслада и не можеше да се вглъби в работа.

„Човек никога не е така самотен — помисли си той, — както когато е заобиколен от миналото.“

Нямаше смисъл да излиза на разходка. Твърде много познати щяха да го спрат и заговорят. Щяха да задават въпроси, да изразяват мнения. Във Вали не можеше да стане незабележим като в Ню Йорк. Това бе една от причините да избяга от родния си град. Както и една от причините да се върне.

Реши да се качи в колата си и да се откъсне от мястото, където думите все още ехтяха от стените.

„Аз те обичах.“

Господи! Как е могъл да не го разбере? Нима бе толкова непроницателен… Или тя умело е прикривала чувствата си?

Седна зад волана на своя тъндърбърд и пришпори двигателя. Обичаше скоростта. Често фучеше по пътищата без ясна посока. Усили компактдиск плейъра до край. Не го бе грижа, че от колата гърми музика. Китарата на Клептън накара кожата му да настръхне, докато се отдалечаваше от града.

Знаеше, че преди години бе наранил Дейна. Но досега се бе заблуждавал, че е било само малък удар по егото й. Знаеше, че му е сърдита, ясно го бе показала. Но предполагаше, че е заради засегнатата й гордост. Ако бе разбрал, че тя го обича, щеше да намери по-тактичен начин да се разделят, нали?

Искаше му се да вярва. Бяха приятели. Дори когато бяха обсебени един от друг, си бяха останали такива. Никога съзнателно не би накарал приятел да страда. Той не бе за нея, в това бе проблемът. В онзи период от живота си не бе подходящ партньор за никого. За нея бе по-добре, че бе сложил край на връзката им. Отправи се към възвишенията и пое нагоре по стръмния, криволичещ път.

Тя го бе обичала. Сега не можеше да направи почти нищо, а не бе сигурен дали и навремето би могъл. Тогава не бе готов за голямата любов. Гледаше на нея като на нещо загадъчно и непознато, за което не смееше дори да мисли.

По дяволите, когато бе с Дейна, не бе в състояние да мисли за каквото и да било. Щом я бе зърнал при първото си завръщане от колежа, изведнъж бе завладяла съзнанието му. Това го бе ужасило.

Сега споменът за онази среща го накара да се усмихне. Първата му реакция бе шок и непреодолимо чувство за вина, защото бе започнал да фантазира за сестрата на най-близкия си приятел. Бе изплашен, омагьосан и напълно заслепен. От високата Дейна Стийл с прелестно тяло. От хапливия й език, гръмогласния й смях, вечно търсещия й ум и огнения й темперамент. Всичко в нея го привличаше.

Проклет да е, ако все още не бе така.

Когато бе пристигнал у Флин и тя бе застанала срещу него с гневно святкащи очи, изведнъж го бе обзело неудържимо желание. Откровената й ненавист го измъчваше.

Ако успееха да възстановят приятелството си, да открият онова, което винаги ги бе свързвало, може би отношенията им отново щяха да прераснат в нещо повече. В какво, не би могъл да каже. Но искаше Дейна да се върне в живота му. Не можеше да отрече, че би се радвал да се върне и в леглото му.

В магазина бяха направили първата крачка към подновяване на приятелството си. Известно време се бяха държали непринудено, сякаш годините се бяха стопили. Но, разбира се, тези години съществуваха. При спомена за тях изведнъж се бяха озовали в задънена улица.

„Вече имам мисия“, реши Джордън. Трябваше да намери начин да я спечели отново — като приятелка или като любовница. Щяха да решат кое е най-добро и за двамата. Търсенето на ключа му даваше възможност, от която възнамеряваше да се възползва.

Когато осъзна, че се движи към „Уориърс Пийк“, спря в една отбивка. Спомни си как някога се бе катерил по каменната ограда с Брад и Флин. Разпъваха палатка в гората и изпиваха каса бира, с която винаги успяваха да се снабдят, въпреки забраната да се продава алкохол на малолетни. Тогава къщата бе необитавана, пуста и страховита. Идеалното място за приключения за три момчета, отмъкнали по няколко бири.

Слезе от колата и в съзнанието му изплува кръглата луна, високо в нощното небе. Отново усети лекия вятър, от който листата шумоляха, като че ли шепнеха. Всичко това бе толкова ясно, сякаш все още бе пред очите му. „Може би дори по-ясно“, каза си той на шега. Бе по-зрял и напълно трезвен. Трябваше да признае, че и фантазията му добавя нещо към спомена.

Често си представяше къщата — забулена в мъгла, а луната съвършено кръгла и бяла, като изрязан диск в катраненочерния небосвод. Звездите наподобяваха дупчици от стрели. Отекваше зловещ вик на бухал, а преследваната плячка изшумоляваше сред високите треви. В далечината звучеше ехо от кучешки лай.

Бе включил тези елементи в описанието на къщата и нощта, което бе използвал в първата си книга. Но във „Фантом в замъка“ имаше един образ, който не бе плод на въображението му. Защото наистина го бе видял.

Дори сега, когато бе преминал тридесетте и момчешката наивност бе изчезнала, продължаваше да вярва. Тя вървеше по парапета под ярката лунна светлина, плъзгаше се между сенките и светлината като призрак, с развети назад коси и пелерина. Бе господарка на нощта. И сега бе убеден в това. Сливаше се с нощта.

Беше го погледнала. Спомни си силуета й, докато пристъпваше към железните порти и се взираше през тях в каменното здание на върха. Не бе успял да види лицето й, но знаеше, че гледа право към него. Тогава бе усетил прилив на сила, като удар, предназначен за събуждане, а не за да причини болка. Умът му изведнъж бе станал съвършено бистър и нито бирата, нито младостта му и дори изумлението бяха намалили тръпката. Тя го гледаше, сякаш го познава. Сега, когато плъзна поглед по парапета, Джордън отново си спомни.

Флин и Брад не бяха я видели. Когато се бе опомнил и ги бе повикал, вече бе изчезнала. Естествено, случката ги бе изплашила. Както всяка зловеща история за призраци.

След години, когато бе написал книгата си, той я бе нарекъл „призрак“, но и тогава, и сега знаеше, че е жива колкото него.

— Която и да си — прошепна Джордън. — Благодаря ти, че ми помогна да успея.

Застана там, с ръце в джобовете, втренчил поглед през решетките. Къщата бе част от миналото му и странно защо му се струваше, че ще бъде и част от бъдещето му. Беше му хрумнало да проучи дали се продава няколко дни преди Флин да го попита за портрета на младия крал Артур. Преди пет години импулсивно бе решил да купи картината от галерията, в която бе работила Малъри, но тогава не се бе запознал с нея. Това платно се бе оказало важно парче от пъзела, както и портретът на трите дъщери, който бе в къщата, и другият, купен от Брад. Бяха открили, че и трите са нарисувани от Роуина преди векове.

Ню Йорк, неговото настояще, бе изиграл ролята си в живота му. Вече бе готов за промяна. За завръщане у дома. Обаждането на Флин го бе улеснило доста. Имаше възможност да се върне за кратко, да опипа почвата и да прецени чувствата си. Веднага щом бе зърнал Апалачите, се бе убедил, че се нуждае от този пейзаж. Щеше да изненада всички с решението си да се установи тук завинаги.

Възвишенията го привличаха. Ярките им багри през есента, буйната зеленина през лятото. Искаше да ги види сковани от скреж, застинали и величествени, или скрити зад воал от нежна мъгла в началото на пролетта.

Привличаше го и Вали с красивите си улички и туристите. Познатите лица, които помнеше от детството си, апетитният мирис от барбекютата в задните дворове и местните клюки.

Искаше да бъде с приятелите си. В тяхната компания се чувстваше спокоен и щастлив. Пица в картонени чинийки, бира на терасата и стари вицове, на които никой друг не би се смял както приятел от детството.

Все още не се бе отказал от проклетата къща. Когато осъзна това, Джордън леко се усмихна. Искаше я така силно, както по времето, когато бе шестнадесетгодишен мечтател и пред него имаше цели неизследвани светове.

Е, щеше да се повърти тук. Бе по-търпелив, отколкото на шестнадесет години. Щеше да разбере какво възнамеряват да правят с нея Роуина и Пит, преди да заминат за своя свят. Където и да бе той. Може би къщата наистина бе неговото минало и бъдеще.

Припомни си откъси от напътствията на Роуина. Той бе част от миналото на Дейна, както и от настоящето й, независимо дали й харесва или не. Доста вероятно бе по един или друг начин да стане част и от нейното бъдеще. Но какво общо имаха той и този замък с търсенето на ключа? Може би се самозаблуждаваше, че е свързан с нейното изпитание.

— Може би — прошепна Джордън на себе си. — Но точно в този момент не виждам нищо нередно в намеренията си.

Хвърли последен поглед към къщата и тръгна обратно към колата си. Щеше да се върне у Флин и да прекара известно време в размисъл. После щеше да сподели изводите си с Дейна, независимо дали тя желае да ги чуе или не.

 

 

Брадли Вейн кроеше свои планове. Зоуи бе истинска загадка за него. В един момент раздразнителна и заядлива, а в следващия безкрайно любезна. Сякаш почукваше на вратата й, и тя леко се открехваше, но миг след като го лъхне приятна топлина, се затръшваше пред лицето му и студена струя въздух го блъсваше назад.

Никоя жена не го бе намразвала още при първата им среща. Не можеше да се примири, че се случи именно с онази, към която изпитва непреодолимо влечение. Лицето й не излизаше от мислите му, откакто преди три години го бе видял за първи път на картината „След магията“, която веднага бе купил. Беше се оказала творение на Роуина, част от серията портрети на трите дъщери от легендата.

Богинята, която от три хиляди години спеше в стъклен ковчег, имаше нейното лице. Колкото и нелепо да му се струваше, Брад се бе влюбил от пръв поглед в жената от тази картина.

В реалността тя бе доста костелив орех, но семейство Вейн се славеха със своята упоритост и решимост на всяка цена да постигат своето. Ако този следобед бе дошла в магазина, Брад щеше да промени графика си и да й покаже всичко. Така би му се удала възможност да прекара известно време с нея, да се държи приятелски и да й бъде полезен.

Когато колата й се бе повредила, а той случайно бе минал със своята и бе предложил да я откара, бе видял в това удобен случай. Но вместо благодарност си бе навлякъл гнева й, като не бе одобрил идеята й да се опита да я поправи, облечена с официална рокля. Разбираемо е защо бе отказал и самият той да пипне двигателя.

Бе предложил да повика монтьор, нали? Споменът за това отново го изпълни с негодувание. Десет минути бе спорил с нея и се бе опитвал да я убеди, че каквото и да направи сама, и двамата ще закъснеят за вечерята. Най-сетне с неохота се бе качила в неговата кола и през целия път се бе държала хладно и надменно.

Тази жена го влудяваше.

— Поболял си се, Вейн — промърмори той на себе си, докато свиваше по нейната улица.

Малката й къща се намираше в дъното на двора, отвъд грижливо поддържана тревна площ. Бе засадила цветя от слънчевата лява страна. Къщата бе боядисана в яркожълто със снежнобяла дограма. Отпред бе подпрян червен детски велосипед, което му напомни, че Зоуи има син, с когото все още не се е запознал.

Брад паркира мерцедеса си зад старото й комби. Извади от багажника подаръка, с който се надяваше да спечели благоразположението й. Дотъркаля го до входната врата и нервно зарови пръсти в косите си. Никоя друга жена не го бе карала да се смущава. Ядосан на себе си, силно почука.

Отвори момчето и за втори път в живота си Брад бе покорен от едно лице. Изглеждаше досущ като майка си, с тъмни коси, жълтеникави очи и красиви, ясно изразени черти. Косите му бяха разрошени, а погледът — хладен и подозрителен, но това не помрачаваше екзотичната му красота.

Брад имаше много племенници и малки братовчеди и веднага успя да определи възрастта му, осем-девет години. „Още десет — помисли си той — и връстничките му ще тичат след него.“

— Саймън, нали? — каза мъжът с усмивка, която би трябвало да убеди малкия човек в добрите му намерения. — Аз съм Брад Вейн, приятел на майка ти. — „Ще ми се да бях“. — Тя тук ли е?

— Да, тук е. — Момчето го огледа от главата до петите само за миг, но той имаше чувството, че е подложен на подробно проучване и все още не е спечелил симпатиите на комисията. — Трябва да почакате отвън, защото не ми е позволено да пускам хора, които не познавам.

Вратата се затвори под носа му. „Каквато майката, такъв и синът“, помисли си той и чу момчето да вика:

— Мамо! Търси те един човек. Прилича на адвокат или нещо подобно.

— Господи — промълви Брад и вдигна поглед към небето.

След няколко мига вратата отново се отвори. Отначало лицето на Зоуи издаде озадачение, след това изненада и накрая леко раздразнение.

— А, ти ли си? Хм… с какво мога да ти бъда полезна?

„За начало би могла да ми позволиш да плъзна устни по шията ти“, помисли си Брад, но все още чаровно усмихнат, каза:

— Днес следобед Дейна дойде в магазина да избере материали.

— Да, зная. — Зоуи пъхна единия край на кърпата за съдове в колана на джинсите си и я остави да виси на хълбока й. — Забравила ли е нещо?

— Не точно. Просто ми хрумна, че това би могло да ви свърши работа.

Повдигна подаръка, който бе подпрял на стената, и изпита задоволство, когато я видя да примигва изненадано миг преди да избухне в смях.

Хареса му смехът й, изразът на лицето и очите й.

— Донесъл си ми стълба?

— Важно съоръжение при всеки ремонт на дом или офис.

— Разбира се. Имам такава. — Явно осъзнала, че проявява неблагодарност, тя се изчерви и побърза да добави: — Но е… стара. Още една със сигурност ще ни бъде от полза. Чудесно е, че си се сетил.

— „Хоуммейкърс“ искрено ви желае успех в бизнеса. Къде да я сложа?

— О… — Зоуи хвърли поглед назад и въздъхна. — Внеси я вътре. После ще реша къде да я държа.

Пристъпи заднишком и се блъсна в момчето, което нервничеше зад гърба й.

— Саймън. Това е господин Вейн. Стар приятел на Флин.

— Каза, че е твой приятел.

— Работя по въпроса. — Брад внесе стълбата в къщата. — Здрасти, Саймън. Как е?

— Добре е. Защо си облечен с костюм, щом се занимаваш с разнасяне на стълби?

— Саймън.

— Добър въпрос. — Брад не обърна внимание на забележката й и отговори на момчето: — Днес имах две важни срещи. С костюм изглеждам по-страшен.

— Мразя костюми. Мама ме накара да облека един миналата година за сватбата на леля Джолийн. И вратовръзка. Много помпозно.

— Благодаря за този репортаж от света на модата.

Зоуи обви ръка около врата му и го накара да се засмее. Когато ги видя да се усмихват един на друг, Брад бе очарован.

— Домашните?

— Написах ги. Време е за видеоигри.

— Двадесет минути.

— Четиридесет и пет.

— Тридесет.

— Супер!

Саймън се освободи и хукна към телевизора.

Сега, когато ръцете й вече не бяха заети с момчето, Зоуи не знаеше какво да прави с тях. Сложи едната на стълбата.

— Наистина е чудесна. Плексигласовите са леки и удобни за ползване.

— „Високо качество на добра цена“, това е девизът на „Хоуммейкърс“.

Изведнъж стаята се изпълни със звуците на „Болпарк“.

— Любимата му игра — промълви тя. — За него бейзболът, виртуален или истински, е по-важен от дишането. — Прочисти гърлото си, докато се чудеше какво друго да каже. — Искаш ли… нещо за пиене?

— Да. Каквото ти се намира.

— Добре. — „По дяволите.“ — Хм. Заповядай, седни. Връщам се след минута.

„Какво да правя с Брадли Вейн?“, запита се Зоуи, докато бързаше към кухнята. Беше в нейната къща. Седеше в хола й с елегантния си костюм и скъпите си обувки. Час преди вечеря. Закри очите си с ръце. Нямаше нищо нередно. Това, което бе направил, бе много мило и тя щеше да му се отплати, като му поднесе питие и си побъбри с него няколко минути.

Не знаеше какво да говори в негово присъствие. Не разбираше мъжете като него. Собственици на завидно състояние, които обикалят света, за да трупат нови капитали. Караше я да се чувства ужасно неспокойна и смутена. Дали да му налее вино? Не, бе дошъл с колата си, а и тя нямаше добро вино. Кафе? Чай?

Господи. Отчаяно отвори хладилника. Имаше сок и мляко.

Тук Брадли Чарлз Вейн IV, наследник на една от най-богатите фамилии в Пенсилвания, пи чаша топло мляко и после продължи по пътя си.

Въздъхна и извади бутилка джинджифилов ликьор от шкафа. Избра най-красивата си чаша, провери дали не е на капки и сложи няколко бучки лед. Наля от ликьора, като се постара да достигне точно един пръст под ръба.

Оправи подгъва на памучната блуза, която бе облякла върху джинсите си, въздъхна при вида на дебелите сиви чорапи, навити над пантофите й, и се помоли да не мирише на почистващия препарат, който бе използвала, за да лъсне стойката на един чадър, купен от битпазара.

С или без костюм, той нямаше да я накара да се държи плахо в собствения си дом. Щеше да му сервира питието, да проведе любезен разговор с него, за предпочитане кратък, и да го изпрати до вратата. Не се и съмняваше, че има по-приятни занимания за вечерта, отколкото да седи в нейния хол, да пие джинджифилов ликьор и да гледа как едно деветгодишно момче играе видеоигри.

Тръгна по коридора с чашата в ръка и бе изумена, когато застана на прага. Брадли Чарлз Вейн не наблюдаваше играта на Саймън, а за нейно удивление бе седнал на пода с шикозния си костюм и играеше заедно с него.

— Два страйка, мой човек. С теб е свършено.

Саймън се засмя и зае удобна поза, готов да удари поредната топка.

— Мечтай си, хлапе. Виждаш ли моя играч на трета база? Ще спечели точка.

Зоуи се приближи към тях, но никой от двамата не я забеляза, когато топката полетя със свистене към бухалката и прозвуча звукът от удар на дърво в кожа.

— Успя, успя, успя — шепнешком занарежда Саймън. — Да, натри носа на онзи левак.

— Съотборникът му бяга към следващата база — каза Брад. — Бърз е като вятъра, лети към дома. Ето го хвърлянето… той се плъзва и…

„Браво“, поздрави виртуален глас.

— О, да. — Брад леко побутна Саймън с лакът. — Едно на нула, приятел.

— Не е зле за старец — отбеляза Саймън със смях. — Сега се подготви да понесеш унижение.

— Извинете ме. Донесох ти джинджифилов ликьор.

— Таймаут. — Брад извърна глава и й се усмихна. — Благодаря. Имаш ли нещо против да довършим мача?

— Не, разбира се. — Остави чашата на масичката и се запита какво да прави сега. — Връщам се в кухнята. Трябва да се заема с вечерята. — Когато срещна погледа му, за свой ужас се чу да изрича думите: — Можеш да останеш. Ще готвя пилешко.

— С удоволствие.

Брад се обърна отново и се приготви да продължи играта.

„Трябва да запомня — каза си той. — Никакви рози и шампанско. Ключът за сърцето на тази дама са инструментите за ремонт на дома.“

 

 

Докато Зоуи стоеше в кухнята и се чудеше как да превърне скромното пилешко в нещо по-специално за изтънчения вкус на Брад, Дейна лекуваше раненото си его с пица, която си бе поръчала за вечеря.

Не бе имала намерение да му казва. Никога. Защо да му дава повод за самодоволство? Но трябваше да признае, че не се бе държал самодоволно. Докато преглъщаше хапките със студена бира, тя си спомни, че бе реагирал, сякаш бе улучила с куршум право в десетката. Не можеше да твърди, че е изглеждал поласкан или горд от факта, че е била влюбена в него. Лицето му бе издало изумление, а после съжаление. Господи, може би това бе още по-лошо.

Намръщи се над пицата. Книгата, която бе избрала за вечерта, бе разтворена до нея, но не бе прочела дори дума. „Трябва да се справя с това“, каза си тя. Не биваше да допуска Джордън да обсеби мислите й. Не само защото имаше предостатъчно други грижи, а и защото това не би й донесло нищо добро.

Ясно бе, че в близките няколко седмици той ще бъде в града и няма начин да избегне срещи с него, освен ако избягва и Флин и Брад. Неизбежно бе да се виждат.

Щом приемаше случилото се през последния месец и всичко, което бе научила, трябваше да се примири и че е било писано Джордън да се върне. Той бе част от цялата история. И можеше да бъде дяволски полезен. Имаше пъргав ум, който бързо отсява същината от подробностите. Това бе една от способностите, които го бяха направили добър писател. О, за нищо на света не би признала, че го смята за такъв. Би предпочела да отреже езика си, отколкото да изрече тези думи. Но не можеше да отрича таланта му.

Бе избрал да следва този талант пред нея и все още се чувстваше наранена. Но ако Джордън можеше да помогне за откриването на ключа, тя трябваше да потисне болката. Поне за известно време. После щеше да го измъчва колкото иска.

Поуспокоена, хапна още малко пица. Утре щеше да започне на чисто. Пред нея бе целият ден, цялата седмица и целият месец, за да направи всичко, което се изисква. Нямаше нужда да навива часовника, за да става рано за работа. Би могла да прекара целия ден по пижама, ако желае, да се рови в книги, да съставя планове и да сърфира из Мрежата за още информация. Щеше да си уговори нова сериозна среща със Зоуи и Малъри. Работеха добре заедно. Не би било зле да започнат ремонта. Физическият труд стимулира умствената дейност.

Първият ключ в известен смисъл бе скрит в онази сграда. Разбира се, Малъри трябваше да създаде картината, за да го изтръгне от нея. Може би и вторият или най-важната следа, водеща към него, също е там. Във всеки случи това й даваше насока. Нещо солидно, за което да се залови.

Побутна пицата встрани и стана, за да позвъни първо на Малъри. След като двете решиха следващия ден да боядисват от сутринта до вечерта, тя се обади и на Зоуи.

— Здравей. Дейна е. Току-що разговарях с Мал. Утре започваме преобразяването на къщата. В девет часа. Малъри предложи в осем, но никой не може да ме измъкне от леглото толкова рано, освен ако предложи пачка пари.

— В девет ме устройва, Дейна. — Зоуи сниши гласа си до шепот. — Брадли е тук.

— О! Е, добре, няма да те задържам. Разбирам…

— Не, не. Какво да правя с него?

— За бога, Зоуи, не зная. Какво би искала да правиш?

— Нищо — отвърна тя малко по-силно, но отново зашептя. — Не зная как стана. В хола е. Играе видео бейзбол със Саймън, облечен с костюм.

— Саймън е с костюм? — Дейна изду бузи. — Доста официално облекло за домашна обстановка.

— Престани — засмя се Зоуи. — Той е с костюм. Брадли. Дойде и донесе някаква стълба. Преди да усетя…

— Какво е донесъл? Защо е дошъл? Да ти отпуши тръбите ли? В пряк и преносен смисъл. Помисли си. Имаш страхотен шанс.

— Подари ми я… Подари я на нас трите — поправи се тя. — За ремонта. Хрумнало му, че може да ни бъде от полза.

— Много мило от негова страна. Той е сладур.

— Не в това е въпросът. Какво да направя с най-обикновено пилешко?

— Брад ти е донесъл и пиле?

— Не. — В слушалката прозвуча безпомощен, отчаян смях. — Защо да ми носи пиле?

— И аз се запитах същото.

— Имам размразени пилешки гърди за вечеря. Какво да направя с тях?

— На твое място бих се опитала да ги сготвя. За бога, Зоуи, отпусни се. Това е нашият приятел Брад. Сложи месото в тиган, запържи ориз или картофи, каквото имаш, добави някакъв зеленчук и го сервирай. Той не е придирчив.

— Не ме заблуждавай. — Гласът й отново премина в съскащ шепот. — В тази къща не се готви Cordon bleu^[1]. Дори не съм сигурна какво представлява Cordon bleu. Той носи „Одемар Пиге“. Мислиш ли, че не знам какво е „Одемар Пиге“?

„Много интригуващо“, реши Дейна, когато осъзна, че старото й приятелче Брад кара разумна жена като Зоуи да се държи като пълна откачалка.

— Добре. Слушай, какво е „Одемар Пиге“? Нещо секси?

— Часовник, който струва повече от къщата ми или поне колкото нея. Все едно. — Последва дълга въздишка. — Имам чувството, че ще полудея. Глупаво е.

— Не мога да отрека.

— До утре.

Дейна имаше какво да очаква с нетърпение на сутринта. Подробният разказ на Зоуи как се е справила с пилешкото и как е минала вечерята с Брад. А сега щеше да прекара останалата част от вечерта в гореща вана, с нова книга в ръка.