Нора Робъртс
Танцът на боговете (1)

Пролог

Когато слънцето слезе ниско над хоризонта и огнените му лъчи започнаха да изчезват, децата се сгушиха едно до друго, за да чуят следващата част от приказката. На стареца му се струваше, че техните сияещи лица и любопитни очи осветяват стаята. Сега, докато над земята се спускаше здрач, той продължи да разказва приказката, която бе започнал в един дъждовен следобед.

В стаята се чуваше само пращенето на съчките в огнището, докато той отпиваше от виното си и търсеше най-подходящите думи.

— Знаете началото — за Хойт, магьосника, и вещицата от време, далечно от неговото. Разказах ви как е бил създаден вампирът и как бъдещата кралица на Галия и дареният с много образи пристигнали в Ирландия чрез Танца на боговете. Как един приятел и брат бил загубен и как жената воин се присъединила към тях.

— Събрали се — възкликна едно от децата със светнали очи, — за да влязат в битка и да спасят всички светове.

— Така е наистина. Тези шестима, този кръг на смелостта и надеждата, били избрани от боговете, чрез вестителката Мориган, да се преборят с армията на вампирите, водена от тяхната жадна за власт кралица Лилит.

— Победили враговете в битка — добави едно от по-малките и старецът знаеше, че си се представя на мястото на някого от смелите герои, биещи се с мечове и колове срещу злото.

— Точно така. В нощта на брачния обред на магьосника и вещицата, когато двамата се врекли в любов, пламнала помежду им в тези тежки времена, шестимата отблъснали настъплението на демоните. Храбростта им била безспорна. Но това била само първата битка, през първия от трите месеца, с които разполагали, за да спасят световете.

— Колко свята има?

— Безброй — отвърна той. — Повече от звездите на небето. Всеки от тези светове бил застрашен. Защото ако шестимата загубели, световете щели да бъдат преобразени, също както човек може да се превърне в демон.

— Но какво станало по-нататък?

Той се усмихна, а пламъците хвърляха сенки върху набразденото му от годините лице.

— Е, добре, ще ви разкажа. След нощта на битката настъпило утро. Тихо, топло и спокойно утро след бурята. Дъждът отмил пролятата кръв на хора и демони, но по земята останали черни петна там, където били размахвани огнените мечове. И все пак се чувало гукане на гълъби и ромонът на потока. На утринната светлина по листата и цветовете проблясвали капчици от дъжда. За тези прости, обикновени неща се борели те — продължи старецът. — Защото човек се нуждае от спокойствието на простите неща толкова, колкото и от слава.

Отпи от чашата си, а после я остави настрана.

— И така, били събрани, за да съхранят тази радост от живота. Вече заедно, те поели по своя път.