Нора Робъртс
Ключът на познанието (3)

Трета глава

Вероятността да открие магическия ключ в някоя от хилядите книги в библиотеката на Плезънт Вали бе нищожна, но нищо не пречеше да опита. Във всеки случай, обичаше да бъде сред купища книги. Знаеше, че щом вземе в ръце някоя от тях и отвори съзнанието си, ще чуе шепота на хората, чиито истории, обикновени или фантастични, живеят в нея. Когато държеше книга, моментално се потапяше в света й и ставаше част от него.

„Вълшебни ключове и похитители на души“, помисли си Дейна. Колкото и невероятно да й се струваше това, то бледнееше пред магията на думите върху страниците. „Не съм тук за развлечение“, напомни си тя, докато старателно подреждаше купчините и от време на време хвърляше поглед към бюрото си на няколко крачки. Това бе експеримент. Може би при допира до някоя от книгите щеше да почувства нещо особено. Изтръпване или затопляне… Кой знае? Но прерови целия раздел за митология и надеждите й се оказаха напразни.

Вместо да се откаже, Дейна се премести до раздела за древни цивилизации. „Миналото“, каза си тя. Легендата за трите дъщери бе възникнала в древността, както и всички други, нали? Дълго преподрежда разместени книги. Знаеше, че едва ли ще открие нещо между страниците, когато разгърне тома за Британските острови, но изведнъж той се озова в ръката й и попадна на статии за каменни кръгове сред брулени от вятър мочурища под кръгла луна. В съзнанието й зазвучаха песни на друиди и монотонно тананикаме, което сякаш бе дъхът на боговете.

— За бога, Дейна. Не знаех, че днес почиваш.

Дейна инстинктивно стисна зъби и отмести поглед от книгата към усмихнатото лице на Санди.

— Не почивам. Подреждам книгите.

— Така ли? — Сините очи се отвориха по-широко и златистите мигли над тях затрептяха. — Стори ми се, че четеш. Предположих, че си дошла в свободното си време, за да търсиш информация. Напоследък доста се ровиш в книгите, а? Докторат ли ще защитаваш?

С енергично движение, Дейна върна тома на мястото му. „Би било забавно — помисли си тя — да грабна голямата сребърна ножица от шкафа и да отрежа тази подскачаща конска опашка.“ Със сигурност тогава зъбатата усмивка щеше да изчезне от лицето на Санди.

— Вече получи повишение и увеличение на заплатата, Санди. Какъв е проблемът ти?

— Проблем? Нямам проблем. Всички знаем какво е наказанието за четене в работно време. Сигурно просто ми се е сторило, че четеш, вместо да седиш на бюрото си.

— Не съм се отклонила от задълженията си. — „Стига толкова. Търпението ми има граници“, каза си Дейна. — А ти пренебрегваш своите, за да се навърташ около мен, да дебнеш иззад етажерките какво правя и да подслушваш разговорите ми с клиенти.

Усмивката на Санди стана още по-самодоволна.

— Определено не съм подслушвала.

— Шибани глупости — възрази Дейна с любезен тон, който накара другата да ококори ярките си сини очи. — Вече седмици наред вървиш по петите ми. Теб те повишиха, а моето работно време беше намалено. Но не си ми нито надзирател, нито шеф, така че върви на майната си.

Макар да не изпита задоволството, което би усетила, ако бе отрязала конската й опашка, Дейна се почувства като победителка, докато се оттегляше, а Санди пелтечеше зад нея. Седна на бюрото си и обслужи двама клиенти толкова учтиво, че те си тръгнаха със сияещи лица. Когато звънна телефонът, почти с напевен тон каза:

— Библиотека „Плезънт Вали“. Информация. Мога ли да ви помогна? Да, господин Фой. Вече сте станали, а? Аха. Добро хрумване. — Засмя се, докато записваше въпроса на деня. — Ще се обадя след минута.

С танцова стъпка отиде до раздела, в който бе книгата с необходимата информация, прелисти я и се върна с нея на бюрото си, за да съобщи отговора по телефона.

— Намерих го. — Дейна плъзна пръст по страницата. — Полярната чайка мигрира най-далече всяка година. Прелита по тридесет и две хиляди километра между Арктика и Антарктика. Кара човек да се запита какво ли става в птичия й мозък, нали? — Премести слушалката на другото си рамо и видя Санди да се приближава с маршова стъпка, като мажоретка. — Не, съжалявам, господин Фой, днес няма да получите награда. Полярната чайка води пред най-близкия си конкурент с три хиляди километра. Повече късмет следващия път. До утре.

Скръсти ръце и повдигна вежди срещу шефската племенница.

— Мога ли да ти бъда полезна с нещо?

— Джоан те вика горе. — Санди вирна съвършения си малък нос и я изгледа надменно. — Веднага.

— Разбира се. — Дейна приглади косите си зад ушите и втренчи поглед в лицето й. — Обзалагам се, че в началното училище си имала само една приятелка, мазница като теб.

Стана от стола си.

„Като споменах за началното училище — помисли си тя, докато вървеше по стълбите към административната част на библиотеката, — сякаш съм ученичка, повикана в дирекцията.“ Беше унизително за една зряла жена. Освен това се случваше толкова често, че й бе писнало.

Когато застана пред вратата на Джоан, дълбоко си пое дъх и изправи гръб. Макар да се чувстваше като провинила се първокласничка, нямаше да изглежда така.

Джоан седеше зад бюрото си, облегната назад. Посивелите й коси бяха повдигнати на кок, който странно й подхождаше. Бе облечена с тъмна жилетка върху бяла блуза, закопчана плътно под брадичката й. Материята прилепваше към тялото й и едва забележими гънки загатваха, че под нея има бюст. Очилата без рамки висяха на златна верижка на врата й. Дейна знаеше, че обувките й са с нисък ток, консервативни като прическата.

Изглеждаше старомодно и суховато и напълно се вместваше в представите за строга библиотекарка, чийто образ убива интереса на децата към книгите. На устните й вече бе изписано неодобрение и Дейна очакваше срещата да бъде приятна.

— Затвори вратата, ако обичаш. Явно ти е трудно да свикнеш с новите порядки, които въведох тук.

— Да, разбира се, Санди е докладвала, че ме хвана да чета книга. Най-ужасяващото престъпление, което може да бъде извършено в обществена библиотека.

— Неуважението е един от проблемите ти, които трябва да обсъдим.

— Няма да се оправдавам, че прелистих една от книгите, докато ги подреждах. Част от задълженията ми е да се информирам за съдържанието им, за да мога да насочвам клиентите към подходящи източници. Съвестно върша работата си, Джоан, и препоръките ми от предишния директор са отлични.

— Аз не съм предишният директор.

— Права си. Шест седмици след встъпването си в длъжност ти оряза заплатата ми, както и тези на още двама дългогодишни служители, а племенницата ти получи повишение и по-високо възнаграждение.

— Бях назначена, за да измъкна тази институция от финансови затруднения, и правя именно това. Не ти дължа обяснение за административните си решения.

— Ясно. Просто не ме харесваш, както и аз теб. Но не е нужно да харесвам хората, за които работя, както и колегите си. Важното е да върша работата, за която ми се плаща.

— Длъжна си да спазваш правилата. — Джоан отвори някаква папка. — Да не водиш лични разговори по телефона. Да не използваш собствеността на библиотеката за свои цели. Да не прекарваш по двадесет минути в приятелско бъбрене с клиенти, пренебрегвайки задълженията си.

— Почакай. — В гърлото на Дейна се надигна гняв, който всеки момент щеше да бликне като гейзер. — Какво прави тя? Всеки ден пише доноси срещу мен?

Джоан затвори папката.

— Надценяваш собствената си значимост.

— О, разбирам. Не само срещу мен. Имаш личен информатор за всичко и всички в тази библиотека. — „Да — помисли си Дейна. — Търпението ми беше дотук.“ — Може би бюджетът е ограничен, но за невестулката, работеща за „Гестапо“ винаги ще се намерят пари. Ще направя услуга и на двете ни. Напускам. Имам една седмица неизползван отпуск, а до изтичането на двуседмичното ми предупреждение остава точно толкова време.

— Много добре. Оставката ти да бъде на бюрото ми до края на смяната.

— Няма да стане. Ето ти я сега. — Въздъхна дълбоко. — Аз съм по-умна, по-млада и изглеждам доста по-добре от теб. Редовните клиенти ме познават и ме харесват. Повечето от тях дори не са те виждали, а онези, които са си имали работа с теб, не те харесват. Това са част от причините да ме нарочиш. Махам се от тук, Джоан, но по своя воля. Обзалагам се, че скоро и ти ще си отидеш, но изритана от управителния съвет.

— Ако се надяваш на някакви препоръки…

— Джоан, Джоан, нима искаш на раздяла да ти кажа къде да завреш препоръките си?

Яростта й не отшумя и когато изтича в съблекалнята да вземе якето и личните си вещи. Не се спря да поговори с никого от колегите си. Боеше се, че ако не си тръгне час по-скоро, или ще избухне в истеричен плач, или ще заудря с юмруци по стената. И в двата случая щеше да признае превъзходството на Джоан.

Излезе, без да хвърли поглед назад. Измина пътя до дома си с бързи крачки, отказвайки да мисли, че го извървява за последен път. Това не бе краят на живота й. Просто започваше нов етап от него.

Когато почувства, че сълзи на гняв потичат от очите й, извади слънчевите си очила. Нямаше да се унижава, като заплаче на проклетия тротоар. Но когато стигна до вратата на апартамента си, вече хлипаше. Отключи и щом прекрачи прага, се свлече на пода.

— Господи, какво направих?

Бе скъсала с миналото си. Нямаше работа, а докато открие книжарницата, щяха да изминат месеци. Какво я караше да мисли, че ще може да управлява собствен бизнес? Знанията и любовта към книгите не можеха да я направят добър търговец. Никога в живота си не се бе занимавала с продажби, а сега изведнъж щеше да бъде собственик на търговска фирма.

Мислеше, че е подготвена за тази стъпка, а сега, когато се изправи срещу суровата действителност, осъзна, че не е така.

Обзета от паника, Дейна се втурна към телефона.

— Зоуи? Зоуи… просто… трябва… Господи, можеш ли да дойдеш в къщата?

— Добре, Дейна. Какво има? Какво се е случило?

— Току-що… напуснах работа. Изплашена съм. Имам нужда от… Можеш ли да вземеш Малъри и да се срещнем там?

— Добре, скъпа. Дишай дълбоко. Хайде, поеми си въздух. Бавно го изпусни. Това е. Двадесет минути. Ще бъдем там след двадесет минути.

— Благодаря ти. Зоуи…

— Просто дишай. Искаш ли да те взема?

— Не. — Дейна изтри сълзите. — Не, ще се видим там.

— След двадесет минути — повтори Зоуи и затвори.

 

 

Вече бе по-спокойна, поне привидно, когато сви по алеята пред красивата къща, която бяха купили заедно с приятелките й. Въпрос на седмици бе да стане официално тяхна собственост. Това щеше да бъде истинското начало на съвместното им начинание.

Зоуи и Малъри имаха страхотни идеи за пространството, цветовете и разположението. Вече разглеждаха мостри от бои за терасата и преддверието. Знаеше, че Зоуи обикаля битпазарите и търси стари вещи, които като по чудо превръща в малки съкровища.

Не че самата тя нямаше идеи. Представяше си в общи линии как трябва да изглежда нейната част от главния етаж, когато я превърне в кафене книжарница. Удобно и уютно. Може би с няколко дълбоки кресла и маси. Но не виждаше подробностите. Как би трябвало да изглеждат креслата? А масите? Имаше десетки други неща, които не бе предвидила, преди да се втурне да осъществява мечтата си за собствена книжарница. Бе принудена да признае, че не бе помислила и преди да прати Джоан по дяволите.

„Импулсивност, гордост и гняв“, каза си Дейна с въздишка. Опасна комбинация. Беше й се предала и сега щеше да понесе последиците.

Слезе от колата си. Стомахът й все още се бунтуваше и тя плъзна ръка по корема си, докато оглеждаше къщата. Мястото бе чудесно. Важно бе да помни това. Беше й харесало още в мига, когато бе прекрачила прага със Зоуи. Дори страховитото изживяване, което бяха имали в нея по заслуга на злия враг Кейн преди по-малко от седмица, не можеше да помрачи атмосферата.

Никога не бе притежавала къща или какъвто и да е имот. Трябваше да се съсредоточи върху чувството за сила, което й вдъхваше мисълта, че е собственик на една трета от истинска сграда и от земята, върху която се намира. Не се боеше нито от отговорност, нито от работа, умствена или физическа.

Но осъзна, че се бои от провал. Седна на стъпалата към терасата и си позволи да потъне в самосъжаление. Бе толкова обсебена от него, че нямаше воля да помръдне, когато приятелките й пристигнаха с колата на Малъри.

Тя слезе и я изгледа със съчувствие.

— Скапан ден, а?

— Един от най-скапаните. Благодаря ви, че дойдохте.

— Донесли сме нещо.

Махна с ръка към Зоуи и бялата кутия в ръцете й.

Трогната, Дейна присви ноздри.

— На шоколад ли мирише?

— Момичета сме, нали? — Зоуи седна до нея, прегърна я с една ръка и повдигна капака на кутията. — Еклери. По един голям за всяка от нас.

Този път в очите на Дейна запариха сълзи от умиление.

— Вие сте най-добрите приятелки.

— Хапни малко и когато се почувстваш по-добре, ще ни разкажеш всичко.

Малъри седна от другата й страна и раздаде салфетки.

Дейна започна да се утешава с шоколад, пандишпан и крем и след няколко хапки заговори с пълна уста.

— Тя искаше да напусна. — Намръщи се и облиза малко баварски крем от устните си. — Помежду ни възникна взаимна ненавист още от пръв поглед. Може би сме били смъртни врагове в някой предишен живот. Или съперници. Освен че ръководи библиотеката като казарма, изпитва лична антипатия към мен. Както и вярното й кученце Санди.

— Зная колко е тежко, Дейна. Напълно те разбирам. — Малъри потърка рамото й. — Но нали и без това възнамеряваше да напуснеш след седмица?

— Зная, зная. Исках да стане спокойно. Щях да организирам прощално парти за персонала, за да ме запомнят с добро. Освен това заплатата за последната седмица нямаше да ми бъде излишна.

— Струвало си е да я пожертваш, щом си й казала право в очите какво мислиш за нея. Тя е кучка и всички я мразим — увери я Зоуи. — Когато „Малки удоволствия“ набере скорост и за книжарницата ти се заговори в целия град, онази жена ще се опържи в собствения си сос от завист.

Дейна замислено нацупи устни.

— Разбира се. Просто се паникьосах. Винаги съм работила в библиотека. В училище, в колежа, а после и в тази. Изведнъж осъзнах, че приключвам с това и ставам собственик на книжарница. — Изтри потните си длани в коленете си. — Дори не зная как се борави с касов апарат.

— Аз ще те науча — обеща Зоуи. — Заедно ще успеем.

— Не искам да проваля всичко. Не искам да се проваля и с ключа. Просто ми се струпаха доста неща наведнъж.

Малъри й предложи парче от своя еклер.

— Хапни още малко сладко, а след това ще се заловим със сериозните планове.

— Имам още два часа на разположение, преди да се прибера — каза Зоуи. — Когато получихме ключовете, агентът на недвижими имоти каза, че можем да започнем с козметичния ремонт, ако сме готови да поемем риска от загуба на време и пари. Можем да боядисаме терасата, стига да не се страхувате, че сделката би могла да се провали.

Дейна лакомо изяде еклера.

— Добре, добре — каза тя по-въодушевено. — Да разгледаме мострите от бои.

 

 

След дълго обсъждане се спряха на морскосиньо. Съгласиха се, че с този цвят сградата ще изпъква сред околните и ще изглежда изискано.

Настроени да кроят планове, влязоха в кухнята, за да споделят идеите си за пространството и интериора.

— Не твърде провинциално — реши Зоуи и сложи ръце на кръста си. — Искаме обстановката да бъде скромна и уютна, нали? Нито много луксозна, нито простовата.

— Като в разкошна вила. — Малъри кимна, завъртя се в кръг и се опита да си я представи. — Мисля, че бледозеленият цвят е подходящ за стените. А за шкафовете — слонова кост. Дейна, ти най-често ще ползваш това помещение.

— Продължавайте. — Дейна махна с ръка. — Вие разбирате повече от интериор.

— Какво ще кажете плотовете да бъдат в розово? Не твърде крещящо, но наситено. И да украсим стаята с произведения на изкуството от галерията. Можем да добавим и някои от нещата, които Зоуи смята да ползва в салона си. Средства за ароматерапия, свещи. И кътче, което да напомня за кухнята на Дейна.

— Пълно с вредна храна?

Малъри хвърли поглед към нея и се засмя.

— Не. С книги. Ще поръчаме етажерка и ще подредим на нея книги, статуетки от моята галерия и козметични продукти от салона. Луксозни кремове за ръце и сапуни. Нека общото пространство да съчетава елементи от трите дейности.

— Чудесна идея. — Най-сетне тя въздъхна с облекчение. — Вече се чувствам по-добре.

— Ще стане страхотно. — Зоуи плъзна ръка около талията й. — Можеш да държиш кутии с ароматни чайове на плота.

— Не е зле да сложим маса — замислено каза Дейна. — Може би кръгла, с няколко стола. Добре, да запишем на какви бои се спираме засега и да видим дали ще изберем и други. Ще отскоча до „Хоуммейкърс“ да ги купя.

— Мисля, че разпродажбата е следващата седмица — намеси се Зоуи.

— Така ли? — Трапчинките на Дейна затрептяха. — Е, случайно имам връзки в „Хоуммейкърс“. Ще се обадя на Брад и ще ги получим с отстъпка още днес.

 

 

Полезно бе човек да има цел дори ако тя е да се добере до няколко кутии боя. Библиотеката и годините, които бе прекарала там, бяха минало, а настоящето й бе изграждането на „Малки удоволствия“. Що се отнася до бъдещето, откъде би могла да знае какво я очаква? Но възнамеряваше да помисли и да потърси връзка с местонахождението на ключа.

Не бе трудно да измоли от Брад тридесетпроцентно намаление. Докато вървеше през огромното хале на „Хоуммейкърс“, Дейна се запита какво друго би могла да избере, възползвайки се от благоразположението на стария си приятел.

Четки и валяци, разбира се. Може би трябва да изпробват новите бояджийски помпи. Разгледа една от тях и приклекна, за да прочете упътването. Едва ли бе твърде трудно. Със сигурност щеше да стане по-бързо и с по-малко усилия, отколкото по старомодния начин.

— Това не е за теб, освен ако си решила да ставаш професионална бояджийка.

„Джордън Хоук“, помисли си тя и на лицето й се появи гневна гримаса. Явно неприятните изживявания за този ден не бяха свършили.

— Да не би Брад да се е смилил над теб и да те е назначил на работа? — попита, без да вдигне поглед. — Кога ще облечеш дънкова униформа с избродирана къщичка на джоба? Бях в офиса му, когато се обади да му се умилкваш за отстъпка. Помоли ме да сляза и да ти помогна, защото тъкмо когато се канеше да дойде, го потърсиха по телефона.

Дейна настръхна.

— Нямам нужда от помощ, за да избера боя.

— Имаш, ако сериозно мислиш да купиш тази помпа.

— Просто гледах. — Нацупи устни и посочи с пръст към машината. — Освен това какво разбираш ти?

— Обзалагам се, че ако кажа още нещо, ще я купиш само за да ми направиш напук.

— Изкушението е голямо, но ще устоя — сопна се тя.

Джордън протегна ръка, обхвана лакътя й и й помогна да се изправи.

— Явно са ти се струпали доста неща за един ден. Чух, че си напуснала работа.

В очите му нямаше злорадство, а искрено съчувствие.

— Да не би Санди да докладва и на теб?

— Съжалявам, не познавам човек с такова име. — Нехайно потърка ръката й. И двамата помнеха този жест и изведнъж се отдръпнаха един от друг. — Мълвата се разнася, Дългучке. Знаеш как е във Вали.

— Да, зная. Изненадана съм, че все още си спомняш.

— Спомням си доста неща. Едно от тях е колко много обичаш работата си.

— Не искам да се държиш мило с мен. — Рязко се обърна и втренчи поглед в помпата. — От това ми става още по-тежко.

Джордън знаеше, че тя ще се почувства по-добре, ако е ядосана или заета, и кимна.

— Добре. Какво ще кажеш да ти помогна да спечелиш още малко от приятелството си със собственика? Винаги е забавно да одереш кожата на Брад. После ме обиждай колкото искаш. Това винаги подобрява настроението ти.

— Да, така е. — Дейна леко се намръщи и побутна помпата с върха на обувката си. — Не изглежда толкова трудна за използване.

— Нека ти покажа и други неща.

— Защо не стоиш у Флин да убиваш времето си с изрязване на картинки?

— Е, вече си по-добре.

— Не мога да отрека.

— Ето тук има система от автоматично въртящи се валяци — започна той и посочи машинките, които Брад бе препоръчал. — Малки са, лесни за ползване и ефективни.

— Откъде знаеш?

— Собственикът употреби точно тези думи, когато ми каза да ти ги покажа. Лично аз съм боядисвал стая само по старомодния начин, при това преди… — Замълча за миг. — Много време.

Дейна помнеше. Бе боядисал спалнята на майка си при първия й престой в болница. Беше му помагала и бе поддържала настроението му. Бяха избрали нежен син цвят, за да придадат на стаята свеж облик.

След по-малко от три месеца госпожа Хоук бе починала.

— Тя я харесваше — промълви Дейна. — Беше истински трогната, че си направил това за нея.

— Да. — Споменът бе твърде мъчителен и Джордън смени темата. — Е, Брад има цял списък от продукти и приспособления, които могат да направят един ремонт по-приятен.

— Добре. Да го оберем.

Дейна трябваше да признае, че благодарение на неговата компания разходката из магазина бе забавна. Неизбежно бе да си припомни някогашното им приятелство, както и двете години на интимна близост.

— Това ли е цветът? — Джордън потърка брадичката си, докато четеше списъка й. — Морскосиньо? Що за цвят сте избрали?

— Леко зеленикав. — Подаде му мострата. — Виждаш ли? Какво лошо има в него?

— Не съм казал, че не ми харесва. Просто не мога да си го представя в книжарница.

— Не е само за книжарницата ми, а… По дяволите. — Дейна разгледа мострата под различен ъгъл. Кръстоса поглед, но все още не си представяше стените на своята част. — Малъри го избра. Предложих бяло, но и двете със Зоуи бяха против.

— Бялото винаги е подходящо.

Тя въздъхна дълбоко.

— Казаха, че разсъждавам като мъж. Мъжете не разбирали от цветове и се страхували да избират.

— Не е така.

— В какъв цвят е холът ти в Ню Йорк?

— Това няма нищо общо — отвърна той с празен поглед.

— Не мисля. Не зная защо, но не мисля така. Съгласих се за този синьо-зеленикав цвят. Става дума за някаква боя, а не за съдбоносно решение. Малъри каза да си го представя в съчетание с „Брайс Каньон“ и слонова кост.

— Кафяво и жълто? Скъпа, струва ми се ужасно грозна комбинация.

— Не, „Каньон“ е нещо като тъмно бордо. Между розово и кафеникавочервено.

— Розово, кафеникавочервено — повтори той с усмивка. — Страхотно описание.

— Стига. Слонова кост е почти бяло. — Дейна разтвори мострите, избрани от Зоуи и Малъри като ветрило. — Всъщност… не зная. И аз малко се страхувам да подбирам цветове.

— Ти определено не си мъж.

— Слава богу, че не съм. Мал се спря на цвят „Медна пита“, а Зоуи на „Бегония“. Не зная защо се нарича така. Бегониите са розови и бели, а това е по-скоро виолетово. — Притисна пръсти към дясното си слепоочие. — От толкова цветове ме заболя главата. Както и да е, Зоуи вече е изчислила квадратурата и количествата. Къде е списъкът ми?

Джордън й го подаде.

— Брад се чуди защо Зоуи не е дошла с теб.

— Мм? А, трябваше да се прибере заради Саймън. — Дейна прегледа списъка и започна да пресмята, но изведнъж вдигна поглед. — Защо?

— Какво?

— Защо се чуди?

— Как мислиш? — Той надникна над рамото й и бе изненадан, когато обърна листа и видя, че е изписан и от другата страна. — Господи, ще ти трябва цял склад. Брад сякаш се върна в ученическите ни години и ме помоли да те попитам дали Зоуи се интересува от него.

— Не, не е разпитвала, но с удоволствие ще й предам бележка в междучасието.

— Ще му кажа.

Натовариха боите и пособията на количка. Дейна благослови Брад на касата, щом разбра каква отстъпка получава от общата стойност. Но едва когато излязоха, осъзна пред каква дилема е изправена.

— Как да сместя всичко това в колата си?

— Ще го разпределим в моята и в твоята.

— Защо не ме предупреди, че купувам повече, отколкото мога да побера в багажника?

— Защото ти беше забавно. Къде ще ги складираш?

— Господи. — Дейна смутено зарови пръсти в косите си. — Не помислих за това. Увлякох се.

За Джордън бе удоволствие да я гледа как се забавлява, забравила, че го мрази.

— Ще трябва да занеса всичко у дома, изобщо не ми хрумна да проверя дали можем да задържим ключовете и да го складираме в къщата. Иначе къде бих могла да го сложа?

— У Флин има предостатъчно място.

— Да — въздъхна тя. — Прав си. Мисля, че там е най-добре. Няма да има нищо против, защото, когато Малъри примигне срещу него, просто ще се разтопи.

Натовариха покупките в двете коли и потеглиха към дома на Флин. Като по чудо бяха прекарали цял час заедно, без да се скарат. Държането му бе поносимо, което се случваше рядко. Дейна също не се бе дърлила като глупачка, а това бе също толкова необичайно в компанията на Джордън. Може би за известно време биха могли да съществуват в мир и дори да си сътрудничат. Както твърдяха всички, той бе част от търсенето на ключовете и имаше нужда от него. Освен това притежаваше проницателен ум и богато въображение. Възможно бе участието му наистина да не бъде пречка, а да се окаже полезно.

Когато пристигнаха, бе принудена да признае, че е доволна да има на разположение помощник, готов да пренесе десетки кутии с боя и куп инструменти.

— В трапезарията — каза Дейна, задъхана от усилие. — Малъри има големи планове.

— Както винаги. Тя го прави щастлив.

— Безспорно. — Джордън се отправи навън за още багаж. — Лили сериозно нарани егото му — добави той, имайки предвид бившата годеница на Флин.

— Не само това. — Дейна грабна кутия с валяци, четки и лъскави метални съдове. — Дълбоко засегна чувствата му. Когато някой те изостави и избяга, боли.

— Беше най-доброто, което би могло да му се случи.

— Въпросът не е в това. — У нея се надигнаха негодувание, болка и гняв. Опита се да ги потисне и взе още кутии. — Говоря за мъката, причинена от предателството и загубата.

Той остана мълчалив, докато внасяха следващата партида. Едва когато я стовариха в трапезарията, промълви:

— Не съм те зарязал.

Косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Не всичко, което казвам, е свързано с теб.

— Трябваше да замина — продължи Джордън. — Ти трябваше да останеш. Още не беше завършила колежа, за бога.

— Това не беше пречка да ме вкараш в леглото си.

— Права си, не беше. Нищо не можеше да ме спре. Жадувах за теб, Дейна. Понякога беше толкова мъчително, че ми се струваше, че ще умра от жажда, ако не бъда с теб.

Тя се отдръпна назад и го огледа от главата до петите.

— Едва ли през всичките тези години си стоял на сухо.

— Това не означава, че съм престанал да мисля за теб. Ти означаваше нещо за мен.

— О, върви по дяволите. — Не повиши тон, а изрече думите тихо и равнодушно, което им придаде по-голяма сила. — Означавала съм нещо? И чифт проклети обувки могат да означават нещо за теб. Аз те обичах.

Ако го бе ударила с юмрук по лицето, не би го смаяла така.

— Никога… никога не си го казвала.

— Защото очаквах ти да го кажеш пръв. Мъжете първи заговарят за чувствата си.

— Почакай. Това правило ли е? — Джордън почувства, че го обзема паника, от която му запари на гърлото. — Къде е написано?

— Просто е така, глупако. Обичах те и щях или да те чакам, или да дойда с теб. Но ти каза само: „Слушай, Дългучке, събирам си багажа и заминавам за Ню Йорк. С теб беше забавно. Ще се виждаме от време на време“.

— Не е вярно, Дейна. Не беше така.

— Почти. Никой не ме е наранявал, както ти. Няма да ти дам възможност да го направиш отново. Знаеш ли какво, Хоук? С мен щеше да станеш мъж.

Тя се завъртя на пети и излезе.