Нора Робъртс
Ключът на познанието (18)

Осемнадесета глава

Когато Мо задърпа Флин по коридора, до тях достигна пронизителен женски писък. Кучето оголи зъби, както и стопанинът му, и двамата се втурнаха към кухнята, готови да усетят вкус на кръв.

Малъри стоеше в средата на стаята и се заливаше от истеричен смях.

— Къде е онзи тип? Какво ти стори? Кучи син.

— Кой? — Бе подготвена за изблика на обич от страна на Мо, но не бе очаквала Флин да я сграбчи и да я вдигне на ръце. — Какво има?

— Ти пищеше.

— Аха. Долу, Мо. Флин, пусни ме. Добре съм. Всичко е наред. — Но се бе изчервила и не преставаше да се кикоти. — Мислех, че съм сама.

Флин я изгледа с недоумение, затаил дъх. Остави я малко тромаво, защото ръцете му затрепериха.

— Стоиш насред кухнята и пищиш, когато мислиш, че си сама?

— Е, обикновено не. Но погледни! Само погледни!

Отдалечи се от него с танцова стъпка и направи малък пирует. Все още озадачен, Флин се опита да отгатне какво става.

— Решила си да осъществиш детска мечта, като станеш танцова звезда на сцената и екрана?

— Не! — Малъри със смях го завъртя в кръг и това накара Мо отново да скочи. — Виж, вече имаме паркет. Чудесен чамов паркет!

Последва движение, което Флин взе за имитация на степ.

— Да, издава характерен звук на дърво.

— Вече няма грозен балатум. А погледни тук! — Малъри се отдръпна и прегърна лъскавия нов хладилник като съпруга, която посреща воин след дълъг поход. — Чудесен е, нали? Виж колко подхожда на това. — Пред смаяния поглед на Флин тя отново се завъртя и застана до печката. — Прекрасна е — извика с възхищение. — Толкова гладка и чиста. И всичко работи. Пробвах бутоните и ключовете, до един работят! Нямам търпение да сготвя нещо на нея. Влязох, видях това и просто се разпищях. Сложили са паркета и са внесли уредите. Какво ще кажеш за новата микровълнова фурна?

— Много е секси.

— Така е. — Малъри продължи да танцува и се опита да подхване румба. — Имаме и нови шкафове със стъклени врати. Ще ги напълня с красиви съдове и кристални чаши. Тази стая се превръща в истинска кухня.

Флин най-сетне разбра причината за радостта й. Забавно бе да гледа как сменя стъпките. От румба премина на… бог знае какво. Не можеше да откъсне очи от нея.

— А какво беше преди?

— Нямам думи за онова, което беше. Толкова съм щастлива. И благодарна. Ти си най-страхотният мъж на света. — Обхвана с длани лицето му и го целуна. — А аз се държах ужасно с теб.

— Защо говориш така? Нямам предвид защо ме намираш за страхотен, а защо мислиш, че си се държала ужасно.

— Защото отказвах да се преместя при теб, преди да направиш това. Превърнах кухнята в разменна монета. „Ремонтирай я и ще живея тук.“ Беше егоистично. Получи се — добави тя и обсипа лицето му с целувки, — но постъпих егоистично. Ти го направи заради мен. Казах, че няма да се преместя, преди да бъде завършена, и дори подхвърлях злобни реплики за лампите в спалнята.

— Че не стават дори за осветление на пещера, обитавана от прилепи и слепи паяци.

— Да, това беше една от тях. Ще ми простиш ли?

— Прощавам ти.

— Зная, че има още работа. Трябва да се сложат плотове и някои дребни неща, но не искам да чакам повече. Утре ще пренеса багажа си и официално ще заживеем заедно.

— Не искам да живеем заедно.

Лицето й издаде изумление.

— Какво?

— Съжалявам, Мал. — Притисна раменете й. — Не искам да живеем заедно.

— Но… нали от няколко седмици ме молеше да се преместя при теб…

— Да, да. — Флин сви рамене. — Размислих.

— Ти… Размислил си?

— Точно така. — Нехайно отвори хладилника. — Господи, тази стая свети.

Загубила ума и дума, Малъри го гледаше втренчено. Стомахът й се бе свил на топка и желанието й да танцува се бе изпарило.

— Не разбирам. Не разбирам как е възможно изведнъж да промениш толкова важно решение.

— Аз също. Всъщност не съм го променил, просто осъзнах, че не желая точно това.

— Осъзнал си, че не искаш да бъдеш с мен. — Шокът и гневът бяха толкова силни, че не оставиха място за болка. Подтикната от тях, Малъри пристъпи към него и грубо го блъсна. — Така значи.

— Не съм казал, че не искам да бъда с теб, а че не искам да живеем заедно.

— Запази проклетата кухня за себе си. Щом не си готов за зряла, пълноценна връзка, няма да губя времето си с теб.

— Ето, че стигнахме до същността. „Зряла, пълноценна връзка.“ — Флин извади кутийката, която носеше в джоба си, и я отвори. — Това достатъчно зряло ли ти се струва?

Устните й се разтвориха и той си помисли, че никога не е изглеждала така красива, както сега, докато стоеше онемяла и се взираше в пръстена с диамант.

— Да бъдем зрели хора, Мал. Нека се оженим.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Да, вече съм напълно сигурен. — Усмихна й се. — Изглеждаш малко бледа. Ще го приема като добър знак. Бижутерът каза, че моделът е класически и Брад също го одобри. — Флин извади пръстена от кутийката. — Съвършено оформен солитер, дрън-дрън. Харесва ли ти класическата форма?

На гърлото й бе заседнала буца, но напрегна сили да я разсее.

— Да, харесва ми.

— Струва ми се, че и ти си наясно какво искаш. — Хвана отпуснатата й ръка и сложи пръстена, преди тя да каже още нещо. — По мярка ти е. Не мислех, че ще бъде. Имаш толкова нежни пръсти, но, изглежда, няма да се наложи да го носим в златарско ателие.

Малъри почувства топлина при допира на златния кръг.

„Да, наистина приляга“, замечтано си каза тя. Изглеждаше така, сякаш е изработен специално за нейната ръка.

— Красив е. Съвършен.

— Е, вече можеш да кажеш „да“.

Отмести поглед от пръстена към очите му.

— Животът с теб ще бъде като влакче в лунапарк. По-рано се страхувах да се возя, защото човек никога не знае какво да очаква. Превъзмогнах страха.

— Кажи „да“ и ще сменя лампите.

Тя издаде звук, който бе нещо средно между плач и смях и се хвърли в прегръдката му.

— Знаеш, че отговорът е „да“ дори ако оставиш грозните лампи.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Притисна буза към неговата, повдигна ръката си и се загледа в блясъка на диаманта. — Как е възможно един и същи човек да е купил този великолепен пръстен и онези ужасни лампи?

— Многото различни страни на Флин Хенеси.

— Късметлийка съм. — Малъри чу входната врата да се отваря и хукна натам почти едновременно с Мо. — О, идват! Трябва да се похваля! — Обърна се и изпрати въздушна целувка на Флин. — Да го покажа на някого.

Забърза към вратата и видя Дейна, която почти тичаше по коридора, плътно следвана от Зоуи.

— Какво ви прихваща? — попита Зоуи.

— Трябва да видите нещо. Господи, каква новина имам — каза Дейна, когато Малъри се втурна към нея.

— Каквато и да е, едва ли може да се сравнява с моята.

Зоуи застана между тях.

— За бога, ако някоя от двете ви не изплюе камъчето, ще се пръсна.

— Първо аз! — в един глас заявиха Дейна и Малъри и показаха ръцете си.

Последваха викове и нечленоразделни звуци, непонятни за тримата мъже и деветгодишното момче, които стояха и ги гледаха.

Саймън видя майка си и приятелките й да подскачат и да пищят като момичетата в училищния двор. Повдигна вежди и хвърли озадачен поглед към Брад.

— Какво им става?

— Това е една от най-големите загадки в живота, хлапе.

— Трудно е да разбереш жените.

Момчето плесна с ръце срещу кучето, което сляпо се бе присъединило към въодушевлението на женската компания и доволно се търкаляше на пода.

Флин погледна Джордън.

— Бира? — попита го.

— Бира — съгласи се Джордън и потърси тишина и спокойствие в кухнята.

— Не мога да повярвам! — Зоуи сграбчи ръцете на Малъри и Дейна и подскочи на пръсти. — Сгодени! И двете сте сгодени. Получили сте предложения в един и същи ден. Това е магия. А пръстените… Прекрасни са! Господи.

Пъхна ръка в джоба си за кърпичка.

— Шшшт. Мамо, стегни се.

Зоуи укорително изгледа сина си.

— Ти ли ще ми казваш какво да правя!

Саймън изсумтя и се сборичка с Мо.

— Ще ядем ли пица?

— Защо не отидеш в кухнята да попиташ Флин? Възпитано — добави тя, когато момчето се изправи.

— Трябва да ви покажа кухнята — спомни си Малъри. — Но първо… — Хвана ръката на Дейна и разгледа рубина. — Великолепен е! Идеален е за теб.

— Както и мъжът. Почакай да чуеш как ми предложи.

— При мен беше по-интересно — заяви Малъри.

— Гола ли беше?

— Не.

Дейна наплюнчи пръст и имитира коригиране на резултата върху въображаема дъска.

— Аз печеля.

— Мамо! — извика Саймън от вратата на кухнята. — Питат каква пица искате, иначе ще ядете от онази, която те изберат.

— Знаете ли какво? — Зоуи прегърна приятелките си. — Ще ми разкажете всичко с подробности, когато мъжете не са наблизо да ни пречат. Утре сутринта ще си устроим празненство в „Малки удоволствия“.

— Аз съм „за“ — съгласи се Дейна. — Гладна съм, а не бих искала да ям пица с лук и гъби вместо такава, каквато обичам.

 

 

Час по-късно Дейна дояждаше третото парче. Изтегна се на пода до Саймън и Мо и издаде въздишка на задоволство.

— Ако сте готови, да поговорим за ключа.

— Саймън, качи се горе с книжките си. Нали нямаш нищо против, Флин? — попита Зоуи.

— Разбира се. Знае в коя стая.

— Можеш да вземеш и Мо. Ще те повикаме, когато стане време да си тръгвате.

— Защо не мога да остана тук, докато си говорите за магии?

— Откъде знаеш това? — полюбопитства майка му. — Саймън, подслушвал ли си?

— За бога, мамо — промърмори той и се престори на обиден. — Не е нужно да подслушвам, просто имам уши. — Улови ушите си и ги раздвижи. — Виждаш ли ги? Две са.

— После ще си поговорим за ушите ти. Върви горе. Ще прекараш вечерта като затворник с телевизор и куче. Утре можеш да напишеш протестно писмо до конгресмена.

— Господи. — Устните му трепнаха и завъртя очи, а после ги ококори и втренчи поглед в онова, което Брад държеше в ръка. — Мили боже! Това е „WWF Смакдаун“!

— Можеш да го вземеш за няколко игри.

— Наистина ли? Супер! Мамк… — не довърши неприличния израз, когато долови упрека в очите на майка си. — Супер! — повтори той. — Благодаря.

— Няма проблем. Почакай да поиграем един срещу друг, ще те направя на пух и прах и няма да имаш оправдание, че не си тренирал достатъчно.

— Да, разбира се. — Саймън взе видео диска. — Страхотна игра. Благодаря.

Грабна ученическата си раничка под мишница, хукна към стълбите и повика Мо.

Зоуи отпусна ръце в скута си.

— Много мило от твоя страна.

— Може би той няма да мисли така, когато го смажа на следващия мач.

— Не искам да се чувстваш задължен да…

— Не се чувствам задължен — хладнокръвно я прекъсна Брад и насочи вниманието си към Дейна. — Искаш ли ти да започнеш?

— Ако мога да говоря, без да ставам. Както решихме, Джордън описа събитията в тяхната последователност.

— Вече ми даде копие — намеси се Малъри. — Направих по едно за всички. Ще отида да ги донеса.

— Страхотна е, нали? — отбеляза Дейна, когато Малъри излезе от стаята. — Изпипва всички подробности. Щом Мал вече го е прочела, а и вие ще го направите, ще ви кажа само, че го е изложил в хронологична и свързана форма. От полза е да проследим случилото се до този момент. От деня, в който Малъри, Зоуи и аз получихме покани за коктейл в „Уориърс Пийк“, запознанството ни там и първата ни среща с Роуина и Пит, когато чухме историята на трите дъщери. После забъркахме Флин и разбрахме, че е приказка.

— Така Флин се е запознал с Малъри и е станал част от похода — продължи Джордън. — Освен това всяка от вас е била на кръстопът в кариерата си.

— Кариерите ни бяха в задънена улица — поправи го Зоуи. — Затова предложението да получим по двадесет и пет хиляди долара, ако се съгласим да търсим ключовете, бе твърде примамливо, за да го отхвърлим, макар отначало никоя от нас да не вярваше в тази история.

— Нещо повече. — Малъри се върна и донесе кафяви пакети, на които бе залепила етикети с имена. — Привлече ни финансовата перспектива, но и споделените чувства на разочарование, несигурност и страх от неизвестността. И мигновено възникналата привързаност помежду ни. Джордън е доловил това и много находчиво го е пресъздал в разказа си.

— Да добавим и новите нишки — отново заговори Дейна, — които свързаха Джордън и Брад с нас, с Роуина и Пит и с дъщерите. Мисля, че това е важно. Всеки от нас има роля и трябва да бъде тук, докато трае търсенето.

— Следващият фактор е Кейн. — Малъри извади своето копие. — Образът му е толкова зловещ, Джордън, и толкова правдиво описан. Сякаш си го видял през моите очи.

— Достатъчно бе да го видя със своите. Мисля, че трябва да гледаме на него по-скоро като на необходимо зло, отколкото като на враг. Той е друг важен елемент от изпитанието.

— Съгласен съм — кимна Брад. — Толкова важен, колкото всеки от нас. Мисля, че накрая няма да бъде достатъчно да го надхитрим, както стори Малъри, нито да имаме надмощие в играта, с което Дейна засега се справя. Ще трябва да го унищожим.

— Как можем да унищожим един бог? — попита Зоуи.

— Не зная, но бих казал, че първо трябва да вярваме, че сме способни.

— Може би. Но засега целта ми е само да се добера до ключа. — Дейна изправи гръб. — Остават още няколко дни. Ето какво зная. Би трябвало да мога да го открия сама, но важно е и участието на Джордън. Кейн се опита да ни раздели не просто защото не желае да живеем щастливо заедно. Получи се тъкмо обратното, ние се сближихме, което навярно никак не му харесва. — Протегна ръка и взе резен чушка от парчето пица, което хапваше. — Не прецени правилно какво ще стане, след като ме върне в миналото. Това бе една от крачките, които трябваше да направя, а вероятно не бих успяла без онази разходка назад във времето. Минало, настояще и бъдеще. Изясних и приех миналото. Постигнах мир в настоящето и… — Завъртя ръката с пръстена. — Вече гледам към бъдещето. Всичко това е важно не само лично за мен, а и за целта ми. Джордън присъства във всяка от тези времеви рамки.

— Благодаря, Дългучке.

— Не се главозамайвай. Донякъде е просто съдба. Ако прочетете част от този разказ… — взе копието от ръцете на Малъри, — ще започнете да чувствате и да разбирате дори събитията, в които не сте били преки участници. Ще получите ясна, цялостна картина. Ето тук… синята мъгла, която изпълни „Малки удоволствия“, студът, който ни сковаваше до мозъка на костите, странното сияние, цветът на ситните капки. Ще усетите как пропълзяват по кожата ви.

— Литературни похвати — каза Джордън.

— Да, доста добре боравиш с тях.

— Моля?

Леко раздразнена от прекъсването, Дейна вдигна поглед и го видя да се взира в нея с присвити очи така съсредоточено, че я накара да се изчерви.

— Казах, че си добър. Какво има?

— Е, за всяко нещо има първи път. Изведнъж ожаднях — промърмори той и излезе от стаята.

Дейна се раздвижи и въздъхна.

— Кратка почивка — заяви тя и тръгна след Джордън към кухнята. — Какъв е проблемът?

Той извади бутилка сода от хладилника.

— Няма проблем. — Отвори капачката и сви рамене. — Никога… откакто се преместих в Ню Йорк, нито веднъж не си казала добра дума за творенията ми.

— Бях ти сърдита.

— А, сега разбирам. — Понечи да отпие глътка, но остави бутилката. „Истината“, помисли си Джордън. Колкото и да му бе трудно, помежду им не биваше да има повече неизяснени неща. — Чувствах се засегнат, Дейна. Когато става дума за книгите ми, не ценя ничие мнение повече от твоето. Затова за мен беше важно какво мислиш за работата ми.

— Искаш да знаеш какво мисля за книгите ти? Истинското ми мнение?

— Да, нека бъдем искрени.

— Е, след като ми подари този красив пръстен, мисля, че заслужаваш откровеност. — Дейна взе содата, отпи и му я върна. — Имаш удивителен талант. Очевидно е, че цениш дарбата си и умееш да я използваш. Всеки път, когато разгърна твоя книга, ме впечатляват широкият ти мироглед и способността ти да си служиш с езиковите средства. Дори когато те мразех, се гордеех с теб, Джордън.

— Виж ти — едва промълви той.

— Не съжалявам, че се държах, сякаш те подценявам. Може би така съм те накарала да работиш по-упорито.

— Може би — усмихна се той.

— Е, вече всичко е ясно.

— Повече от ясно.

— Да се връщаме, защото не съм свършила. Държа да узная мнението ти за това, което ще кажа по-нататък.

Дейна влезе в хола и отново се настани на пода.

— Добре — каза тя, надвиквайки разговорите, които се водеха. — Почивката свърши. Мисълта ми бе, че колкото и талантлив да е Джордън, не става дума само за авторско виждане. Има нещо повече от поредица събития, увлекателно вплетени в художествена форма. Когато човек чете, разбира колко често е бил свързан със събитията или е участвал в тях. Факт е, че той е бил първият, който преди години е видял или почувствал нещо мистериозно около „Пийк“. Мисли, че е срещнал призрак там. — Дейна замълча и се усмихна, когато Малъри започна да отбелязва с цветен маркер пасажи от копието на Флин. — Пръв от всички нас е видял и е купил една от картините на Роуина. Флин е мой брат, с Брад сме приятели, а Джордън се превърна от приятел в мой любим.

— Разбил е сърцето ти. — Малъри енергично оцветяваше напечатани думи в яркожълто. — Отнета невинност. Съжалявам — обърна се тя към Джордън. — В това има много силна магия.

— Кейн проля неговата кръв. — Дейна кимна на Малъри и й се усмихна. — Той е единственият от нас, който напусна дома си, рано осиротял и сам, за да поеме на поход. А сега се завърна — заключи тя и срещна погледа му, — за да го довърши.

— Мислиш, че ключът е у мен? — заинтригуван, Джордън се облегна назад. — Следвам логиката и долавям традиционните елементи в теорията ти, Дейн, но къде? Как? Кога?

— Не мога да зная всичко. Но има смисъл. Връзва се. Все още не мога да разгадая напътствията. „Една богиня броди, а друга стои в очакване.“ Къде броди? Какво очаква другата? Когато се опитах да изпадна в транс, видях образ.

Беше му хрумнало нещо, но когато чу последните думи, то изведнъж изчезна.

— Какво си се опитала да направиш?

— Експеримент. Нещо като медитация. Освободи съзнанието си и виж какъв образ ще изплува. Видях ключа. Сякаш се носеше над поляна със синьо-зеленикава трева. Вероятно защото се взирах в стената на книжарницата си, а цветът й е точно такъв. Протегнах ръка, за да го докосна, но не можах да го достигна. — Смръщи вежди и отново си представи всичко. — После изведнъж фонът се смени. Стана бял с черни напречни ивици. В главата ми зазвучаха думи.

— Чула си гласове? — попита Брад.

— Не точно. Но чух думите. Почакайте, ще си ги спомня. „Тя бродеше в нощта, сливаше се с мрака и всички негови тайни. Когато заплака, отчаяно умоляваше да настъпи ден.“

— Значи не е ясно дали е богиня… коя е тя, за бога? Сигурно това е едно от последните парчета от пъзела.

— Мога да го поставя на мястото му — каза Джордън. — Думите са мои. Аз ги написах. Във „Фантом в замъка“.

За миг настъпи гробна тишина, след което всички заговориха в един глас.

— Успокойте се! — Брад стана и вдигна ръце. — Казах, успокойте се! Да не губим нишката. Първо, да елиминираме всяко съвпадение. Дейна, чела ли си книгата?

— Да, но…

— Чела си я?

Тя завъртя очи срещу Джордън.

— Няма отново да подхранвам писателското ти его. Да, прочетох я, но беше преди години. Дори аз не помня всяка дума от всяка прочетена книга. Не познах цитата.

— И аз съм я чела. — Зоуи вдигна ръка като ученичка в клас и изведнъж смутено я отпусна. — Страхотна е — каза тя на Джордън. — Но в нея жената, която броди в нощта, не е богиня, а призрак.

— Именно — намеси се Брад. — Най-интересното е, че Джордън е написал тази книга, вдъхновен от „Уориърс Пийк“ и от призрака, дето твърдеше, че го е видял една нощ.

— Наистина ли? — попита Зоуи. — Това е страхотно!

— Често се качвахме там с Брад и Флин и спяхме на палатка. Брад успяваше да… набави бира и цигари.

Зоуи се обърна към Брад.

— Така значи?

— Бяхме шестнадесетгодишни — промърмори той.

— Това не е оправдание.

— Ще му се караш по-късно — намеси се Дейна. — Да продължим.

— Видях я да върви по парапета — заговори Джордън. — На лунната светлина. Силуетът й, с развята пелерина, се открояваше като видение сред сенките. Взех я за призрак и когато написах книгата, я описах така. Самотна пленница на нощта, умоляваща за ден. Но не е била призрак.

Дейна сложи ръка на коляното му.

— Била е богиня.

— Роуина. Разбрах го днес, когато отидохме да се срещнем с тях в „Пийк“. Досега не знаех какво означава.

— Ти пръв си я видял — тихо каза Дейна. — И си я описал, независимо в каква форма. Придал си й ново измерение, направил си я част от един различен свят. Тя е пазителката на ключовете. Ключът е в книгата. — Ръката й затрепери, когато мислено подреди всички останали парчета. — Белият фон на черни напречни ивици. Редове в книга. Ключът се стопи и изчезна в нея. — Скочи на крака. — Флин, ти имаш копие.

— Да. — Брат й огледа стаята. — Не съм сигурен точно къде. Все още не съм разопаковал всичко.

— Нищо чудно. Живееш в тази къща едва от две години. Е, намери го — настоя тя.

Флин лениво се протегна и стана.

— Ще отида горе да я потърся.

— Аз имам една у дома — каза Зоуи. — С меки корици. Купувам си всяка твоя книга, но бюджетът ми не достига за луксозните издания — промълви тя, сякаш се извинява.

Джордън се приближи и повдигна ръката й към устните си.

— Ти си голяма сладурана.

— Мога да я донеса от къщи. Предполагам, че ще успея да дойда, преди Флин да открие своята.

— Дай му малко време. — Малъри вдигна поглед и си представи как Флин рови из кашоните на горния етаж. — И аз я имам, а моят апартамент е по-близо. — Изведнъж замълча и повдигна показалците на двете си ръце. — Обзалагам се, че всеки от нас има екземпляр от „Фантом в замъка“.

— Е, аз да, разбира се — каза Джордън.

— Аз също — потвърди Брад.

— Да. Зън-зън-зън — извика Дейна. — Това е звукът, който издават брънки на верига, когато се съединяват. Хайде, Флин, колко време човек може да търси една книга?

— Кога за последен път си влизала в някоя от необитаваните стаи горе? — попита Малъри.

— Добър въпрос. — Нервно закрачи из стаята. — Там е, там е, в книгата. Зная го. Ще се кача да я намеря сама.

Завъртя се към вратата точно когато Флин дотича по стълбите.

— Ето я. Ха. Беше в кашон с етикет „Книги“. Бях забравил, че има такъв.

Подаде я на Дейна. Тя прокара ръка по заглавието с надеждата да попадне на някакъв знак и се загледа в силуета на „Уориърс Пийк“, сниман при пълнолуние. Разтвори книгата, прелисти я и усети мириса на хартия и прах.

— Къде са онези редове, Джордън?

— В края на пролога.

Отвори на една от първите страници, прочете думите наум, изрече ги и изчака.

— Не усещам нищо. Би трябвало да усетя, нали, Малъри?

— Миг на прозрение, осъзнаване, трудно е да се обясни.

— Ако бе настъпил, щях да разбера — довърши Дейна. — А не се случва нищо. Може би трябва да я прочета, за да схвана цялата картина. Както ти трябваше да нарисуваш целия портрет, за да се добереш до ключа.

— Чудя се… — поколеба се Зоуи — дали не е защото тази книга не е твоя? Джордън я е написал и в известен смисъл всички екземпляри са негови, но ти притежаваш само един от тях. Щом ти си ключът, не е ли логично да го откриеш в своята книга?

Дейна втренчи поглед в нея и се усмихна.

— Зоуи, това е гениално. Хайде, воини, на конете. Да се прехвърлим у нас.

— Ще дойда след малко. — Зоуи взе чантата си. — Само да откарам Саймън у дома. Ще помоля съседката да постои при него.

— Почакайте да изхвърля тези кутии. Зоуи, ще опаковам няколко парчета пица за Саймън.

„Животът продължава“, помисли си Дейна. Не би спрял хода си дори заради вълшебни ключове и зли магьосници. Нали затова е живот.

— Елате, когато сте готови. — Тя сграбчи ръката на Джордън и го повлече към вратата. — Опаковай малко и за мен.