Тад Уилямс
Градът на златната сянка (9)

СЕДМА ГЛАВА
СКЪСАНАТА НИШКА

МРЕЖА/НОВИНИ: Убиец на риба всява страх в Тихия океан.

(Картина: шотландски рибари в пристанище, изпразват мрежи.)

Диктор: Динофлагелатният паразит, довел до изчезването на Северния Атлантик и унищожил преди едно десетилетие стотици милиони риби, се е появил отново в мутирала форма в някои тихоокеански райони, където рибите хвърлят хайвера си.

(Картина: мъртва риба с язви по кожата.) Експерти на ООН изказват опасения, че мутантът може да се окаже устойчив на лабораторно създадения вирус, с помощта, на който беше спряно неконтролираното разпространение на динофлагелатния паразит…

 

Стивън лежеше неподвижен сред лепкавите дълбини на пластмасовата палатка като муха, вкаменена в янтар.

От носа, устата и ръцете му стърчаха тръбички. Рени си помисли, че той сякаш постепенно се превръща в част от болницата. Още една машина. Още едно съоръжение. Силно стисна юмруци и се опита да се пребори със сграбилото я отчаяние.

!Ксабу пъхна ръце в ръкавиците, прикрепени отстрани на палатката и погледна към нея за позволение. Единственото, което тя можа да направи, бе да кимне с глава. Не смееше да проговори.

— Той е много, много далече — прошепна малкият мъж.

Светлокожите му бушменски черти изглеждаха странно иззад пластмасовата лицева пластинка. Рени усети остра болка, внезапно бодване, което измести за миг дори мъката й от непромененото състояние на брат й. ВР, карантина — всяко ново преживяване, което предлагаше на !Ксабу, беше поредната демонстрация на общуване с нещата, без да ги докосваш. Нямаше ли да го разболее всичко това? Да разстрои духът му?

Отхвърли мисълта. !Ксабу беше най-нормалният, най-здравомислещият човек, когото познаваше. Беше притеснена, защото и брат й, и приятелят й бяха еднакво дребни, а и двамата бяха запечатани зад слоеве пластмаса. Беше повлияна от собствената си безпомощност. Пристъпи напред и докосна рамото на !Ксабу със скритата си в ръкавица длан. Щом той докосваше Стивън, значи тя също докосва брат си.

Пръстите на !Ксабу се плъзнаха по заспалото лице на Стивън с внимателни и точни движения, сякаш правеха нещо, а не просто опипваха, след което продължиха по врата до гърдите му.

— Той е много-много далеч — повтори !Ксабу. — Като в дълбок лечителски транс.

— Какво е това?

!Ксабу не отговори. Ръцете му останаха върху гърдите на Стивън, а нейните — върху рамото на малкия мъж. Дълго време всички части на тази миниатюрна човешка верига останаха неподвижни, след което Рени усети леко движение: сред торбестото пространство на защитното облекло !Ксабу се поклащаше незабележимо. Мелодичните звуци на приглушено мънкане и жужене на насекоми сред високи треви се смесиха с механичните шумове на животоподдържащата система. След няколко секунди осъзна, че !Ксабу пее.

Докато напускаха болницата, малкият мъж мълчеше. На автобусната спирка Рени седна, но той остана прав, втренчен в профучаващите коли, като че ли очакваше да открие отговора на някакъв труден въпрос.

— Не е лесно да се обясни един лечителски транс — каза той. — Ходил съм на училище в града. Мога да ти кажа как го определят там — самовнушено хипнотично състояние. Или да ти кажа какво научих за него сред блатата на Окаванго — че изпадналият в транс е отишъл на място, където може да разговаря с духовете, дори с боговете. — Той затвори очи и помълча известно време, сякаш сам се канеше да изпадне в транс. Най-после отвори отново очи и се усмихна. — Колкото повече овладявам науката, толкова повече уважавам тайните на своя народ.

Спря автобус и стовари група невзрачни пътници, които като че ли до един накуцваха, влачеха или тътрузеха крака, докато се изкачваха по рампата на болницата. Рени погледна към автобуса, за да види номера му. Не беше техният. Извърна глава, ядосана неясно защо. Чувстваше се напрегната като небе пред буря.

— Ако искаш да кажеш, че науката е безполезна, не мога да се съглася с тебе… освен ако не говориш за медицинската наука. Тя е дяволски безполезна — въздъхна Рени. — Не, не е честно.

!Ксабу поклати глава.

— Изобщо не искам да кажа това, Рени. Трудно е да се обясни. Струва ми се, че колкото повече чета за откритията на учените, толкова повече уважавам онова, което моят народ вече знае. Те са постигнали своите знания по други пътища, не в затворени лаборатории и с помощта на мислещи машини, но са разбрали нещо след милиони години на изпитания и грешки — особено в блатата или в пустинята Калахари, където всяка грешка е не само неуспешен експеримент, но може и да те убие.

— Не разбирам… за какви знания говориш?

— Мъдростта на нашите родители, прародители, предци. Изглежда, първоначално всеки индивид отхвърля тази мъдрост, а по-късно започва да я оценява — усмихна се отново той, бегло и съсредоточено. — Казах ти, че е трудно за обяснение…, а и ти изглеждаш уморена, приятелко.

Рени се обърна.

— Уморена съм. Но имам толкова работа. Размърда се и се опита да се намести по-удобно на пресованата пластмасова пейка. Сякаш беше предназначена да служи за всичко друго, но не и за сядане: както и да седнеше, все беше неудобна. Накрая се отказа и приседна на ръба, след което извади цигара. Самозапалването беше дефектно и тя с досада затършува из чантата си за запалка.

— Какво пееше? Имаше ли нещо общо с лечителския транс?

— О, не — отвърна неприятно изненадан той, сякаш го беше хванала на местопрестъплението. — Не, просто една песен. Тъжна песен, създадена от човек от моя народ. Изпях я, защото ми стана мъчно, като гледах брат ти да се скита изгубен толкова далеч от своето семейство.

— Разкажи ми за това.

!Ксабу отмести отново кафявите си очи към навалицата от коли.

— Това е скръбна песен по загубения приятел. А също и за играта на конец — знаеш ли я?

Рени вдигна пръсти във въображаема котешка люлка. !Ксабу кимна.

— Не знам дали ще мога да намеря точните думи на английски. Но нещо такова:

Имаше хора, някакви хора,

които ми скъсаха нишката, и сега

това място е тъжно за мене,

защото нишката е скъсана.

Понеже нишката за мен се скъса,

сега не чувствам това място така,

както го чувствах преди,

защото нишката е скъсана.

Това място е сякаш отворено пред мен,

празно, защото нишката се скъса,

и сега това място е нещастно място,

защото нишката е скъсана…

Той замълча.

— Понеже нишката за мен се скъса… — повтори Рени.

Тихата печал, изразена така сдържано, разпали собственото й чувство за загуба. Четири седмици — вече цял месец. Малкото й братче спеше непробудно вече цял месец, също като мъртвец. Ридания разтресоха тялото й и сълзите бликнаха. Опита се да потисне мъката, но не успя. Заплака неудържимо. Опита се да каже нещо, да обясни на !Ксабу, но не можа. Объркана и ужасена, усети, че не е в състояние да се овладее, ридаейки безпомощно на някаква пейка на спирка за градски транспорт. Почувства се беззащитна и унизена.

!Ксабу не я прегърна, нито я заутешава, че нещата ще се оправят, че всичко ще бъде наред. Вместо това седна до нея на гладката пластмасова седалка, взе ръцете й в своите и зачака бурята да отмине.

Но тя не отминаваше. Всеки път, когато й се струваше, че е отминала, че вече се е овладяла, нов пристъп на скръб я връхлиташе и тя отново се разплакваше. През замъглените си от сълзи очи видя още един автобус да стоварва пътниците си на тротоара. Някои от тях изгледаха високата, разплакана жена, успокоявана от дребен бушмен в старинен костюм. Мисълта колко ли странно изглеждат двамата с !Ксабу я развесели: след малко вече се смееше, въпреки че продължи да хълца с неотслабваща сила. Някаква частица от нея, която се носеше в центъра на водовъртежа, се запита дали някога ще спре или ще си остане да виси тук като блокирала програма, която превключва ту на веселба, ту на печал, докато най-после се стъмни и всички се приберат по домовете си.

Накрая спря — по-скоро от умора, отколкото от самоконтрол, забеляза с неудоволствие тя. !Ксабу пусна ръцете й. Все още не смееше да го погледне, затова бръкна в джоба на сакото си и откри парченце измачкана хартия, с което преди малко беше попила червилото си, опита се да подсуши лицето си и да си издуха носа. Когато срещна очите на приятеля си, в погледа й имаше нещо като предизвикателство, сякаш го подканваше да се възползва от слабостта й.

— По-малко мъчителна ли е тъгата ти сега?

Тя отново се извърна. Изглежда, за него си беше напълно в реда на нещата да се правиш на идиот пред медицинския комплекс в предградията на Дърбан. А може би беше прав. Чувството й за нелоялност беше отстъпило място на едва доловимо неудовлетворение.

— По-добре съм — каза тя. — Май си изпуснахме автобуса.

Ксабу сви рамене. Рени се наведе напред, взе ръката му и я стисна за миг.

— Благодаря ти за търпението. — Спокойните му кафяви очи я изнервиха. Той да не смяташе, че трябва да се гордее със себе си, затова че се е разциврила? — Нещо. Нещо в тази песен…

— Да? — наблюдаваше я внимателно той.

Без да знае защо, това я подразни. На какво ли прилича с подпухналите си клепачи и сополив нос. Погледна към ръцете си, отново на сигурно място в скута й.

— …където се казваше: „Имаше хора, някакви хора, които ми скъсаха нишката…“ Е, има хора — несъмнено.

!Ксабу примигна.

— Не разбирам.

— Стивън не е просто… болен. Вече съм сигурна. Всъщност от самото начало не вярвам, но не мога да си обясня причината. Някой — някакви хора — също както в песента — са му причинили това. Не знам кой или как, или защо, но го знам. — Смехът й беше неестествен. — Предполагам, че това казват всички луди. „Не мога да го обясня, но знам, че е така.“

— Заради проучването ли мислиш така? Това, което видяхме в библиотеката ли?

Тя кимна и се изправи. Усети силата й да се завръща. Действия — ето какво беше необходимо. Плачът е безполезен. Трябваше да направи нещо.

— Точно така. Не знам какво означава, но има нещо общо с мрежата.

— Сама каза, че мрежата не е реално място, че това, което се случва там, е нереално. Ако някой се храни там, това не го засища. Как може нещо в мрежата да причини болест или да накара едно дете да заспи и да не може да се събуди?

— Не знам. Но смятам да разбера.

Рени се усмихна неочаквано — дори в най-критичните моменти на живота ти току ще ти хрумне някое идиотско клише. Подобни бисери ръсеха и героите в кримките — срещала ги беше неведнъж в книгата, която четеше на Стивън. Тя стана.

— Не ми се чака друг автобус и ми писна от тая пейка. Да вървим да хапнем нещо, ако нямаш нищо против — искам да кажа. Вече изгуби целия си ден с мен и с проблемите ми. А уроците?

!Ксабу се ухили самодоволно.

— Работя много упорито, госпожо Сулавейо. Вече съм приключил с уроците за тази седмица.

— Тогава идваш с мен. Имам нужда от храна и кафе — особено от кафе. Баща ми сам да се погрижи за себе си. Ще му се отрази добре.

Когато закрачи по тротоара, усети лекота, каквато не беше изпитвала от седмици, — сякаш беше свалила от себе си мокър пуловер.

— Положително има нещо, което можем да научим — каза тя. — Всеки проблем си има решение. Трябва само да се поизпотиш малко.

!Ксабу не отговори, но ускори ход, за да върви успоредно с нея. В сивия следобед около тях започнаха да разцъфват топли оранжеви петна. Включваха уличното осветление.

 

 

— Здравей, Муци. Моля те, може ли да влезем? Майката на Еди стоеше на входа и поглеждаше ту към Рени, ту към !Ксабу със смесени чувства на любопитство.

— Какво искаш?

— Искам да поговоря с Еди.

— За какво? Да не е направил нещо?

— Просто искам да поговоря с него — започна да губи търпение Рени, което не беше добро начало. — Хайде де познаваш ме. Не ме дръж на вратата като наказана.

— Извинявай. Влизайте.

Тя отстъпи, за да ги пропусне и посочи леко вдлъбнато канапе, покрито с пъстра дамаска. Рени побутна !Ксабу към него. Не че имаше къде другаде да седнат — апартаментът беше в същия безпорядък, както в нощта, когато Стивън се бе разболял.

„Вероятно не е пипнала оттогава“ — помисли си Рени и веднага се упрекна за дребнавостта си.

— Момчето се къпе.

Муци не предложи да ги почерпи, нито пък седна при тях. Увисна неловка пауза. Двете сестри на Еди лежаха проснати като богомолки пред видеостената и гледаха как двама мъже в ярки анцузи газят в цистерна с някаква лепкава материя. Муци непрекъснато поглеждаше през рамо натам — очевидно искаше да седне и също да гледа.

— Съжалявам за Стивън — най-после каза тя. — Добро момче е. Как е?

— Все същото — усети гласа си стегнат. Лекарите нищо не знаят. Просто е… заспал.

Тя поклати глава и се опита да се усмихне. Муци не беше виновна. Не беше кой знае каква майка, но надали случилото се със Стивън имаше нещо общо с това.

— Може би Еди ще дойде някой път с мен да го види. Лекарката каза, че е добре за него да чува познати гласове.

Муци кимна, но не изглеждаше много съгласна. След миг отиде в хола.

— Еди! Побързай, момче. Сестрата на Стивън иска да говори с теб. — Върна се, клатейки глава, сякаш беше свършила тежка и неприятна работа. — Стои там с часове. Понякога се оглеждам и викам: „Къде е това момче? Да не е умряло или нещо такова?“ — Млъкна и ококори очи. — Извинявай, Ирене.

Рени поклати глава. Забеляза как !Ксабу надигна вежди. Никога не му беше казвала истинското си име.

— Няма нищо, Муци. О, не ти представих !Ксабу. Мой студент. Помага ми да направя някои проучвания дали не можем да открием нещо за състоянието на Стивън.

Муци хвърли бегъл поглед към бушмена на канапето.

— Какви проучвания?

— Опитвам се да разбера дали лекарите не са пропуснали нещо — някоя статия в медицинско списание каквото и да е.

Рени реши да не обяснява повече. Муци явно вече беше решила за себе си кой какъв е. Обяснението, че двамата се опитват да открият дали мрежата не е причинила болестта на Стивън, щеше да й прозвучи още по-неправдоподобно.

— Просто искам да направя всичко възможно — добави само тя.

Видеостената отново привлече вниманието на Муци. Двамата мъже, покрити с лепкава тиня, сега се опитваха да се изкачат по стените на прозрачната цистерна.

— Естествено — каза тя. — Правиш всичко, каквото можеш.

Рени се замисли върху стойността на тази мъдрост, изречена от жена, която веднъж беше изпратила децата си с автобус при сестра си за почивните дни, без да се сети, че сестра й се бе преместила в другия край на Пайнтаун. Рени разбра за това, защото децата изникнаха на прага й и тя пропиля целия си съботен следобед, за да намери новия адрес на леля им и да ги отведе при нея.

„О, да, Муци, и двете правим всичко, каквото можем.“

Еди се появи с мокра, прилепнала коса. Беше навлякъл твърде широка раирана пижама: крачолите, навити няколко пъти, все пак се влачеха по пода. Беше навел ниско глава, сякаш очакваше удар с камшик.

— Влизай, момче. Кажи „здравей“ на Ирене.

— Здрасти, Рени.

— Здрасти, Еди. Няма ли да седнеш? Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

— От болницата вече му зададоха цял куп въпроси — подхвърли Муци през рамо почти с гордост. — Дойде някакъв мъж, измъкна храната от хладилника, водеше си бележки.

— Искам да го попитам за други неща. Еди, моля те да си помислиш много внимателно, преди да ми отговориш. Става ли?

Той погледна към майка си за посредничество, но тя вече се беше обърнала към видеостената. Еди седна на пода пред Рени и !Ксабу. Вдигна от протрития килим една от механичните играчки на малките си сестри и я заогъва с ръце.

Рени му обясни кой е !Ксабу, но Еди не прояви особен интерес. Спомни си как се беше чувствала в подобни ситуации на неговата възраст, когато всеки възрастен беше част от една безформена маса врагове, докато не докажеше обратното.

— Не те обвинявам в нищо, Еди. Просто се опитвам да разбера какво се е случило със Стивън.

Еди все така не вдигаше поглед.

— Той е болен — смънка момчето.

— Това го знам. Но искам да науча какво го е разболяло.

— Нищо не сме правили. Вече ти казах.

— Може би не онази нощ. Но знам, че ти, Стивън и Соки се мотаехте из мрежата, ходехте на места, където не трябваше да ходите. Знам го, Еди, нали помниш?

— Да — сви рамене той.

— Затова искам да ми разкажеш.

Еди така заогъва куклата в ръцете си, че Рени се притесни да не я счупи. Тия проклетии бяха скъпи — добре го знаеше, защото бе купила на Стивън толкова фигурки от — „Детективи в мрежата“, че не можеше да ги преброи. „Маскър“ беше особено лесен за повреждане с трошливата си, свръхекзотична пластмасова прическа, висока поне колкото половината на собствената му височина.

— Всички го правят — рече най-сетне той. — Казахме ти. Просто разходки и изненадки.

— Всички ли го правят? Влизат във Вътрешния периметър, така ли?

— Да.

— Ами онова място… „При господин Дж.“? И там ли всички ходят, а?

— Да. Е, не всички. Много от горните класове говорят за него.

Рени се отказа от опитите си да го накара да я погледне и се облегна на канапето.

— И много от тях сигурно лъжат. Какво си чувал за това място, което те накара да отидеш там?

— За какво става дума? — попита !Ксабу.

— Не особено приятно. В мрежата. Виртуален клуб, както мястото, където те заведох, е виртуално кафене. — Тя пак се обърна към Еди: — Какво казват големите за него?

— Че…, че там можеш да видиш нещо. Разни работи. — Той погледна към майка си и макар тя да не отделяше очи от двамата лепкави мъже, които се шибаха един друг с дълги блестящи пръти, млъкна.

Рени отново се наведе към него.

— Какви работи? По дяволите, Еди, трябва да разбера!

— Момчетата казват, че можеш… да усетиш нещата. Дори и да нямаш пипач.

— Пипач?

Нов лаф на хлапетата в мрежата. Непрекъснато ги измисляха.

— Нещо… нещо, с което можеш да докосваш, каквото има в мрежата.

— Осезатори! Сензорни рецептори?

— Да, нещо такова. Дори да ги нямаш, в „При господин Дж.“ има неща, които можеш да усетиш. А има и… не знам. Момчетата казват така… — млъкна отново той.

— Кажи ми какво казват!

На Еди очевидно не му беше приятно да разговаря с възрастен за потайните разкази на хлапетата в мрежата. Този път Рени се обърна за помощ към майка му, но Муци й беше предоставила отговорността и нямаше намерение да я поема отново.

Със следващите няколко въпроса не можа да изкопчи почти нищо ново. Отишли в клуба на лов за преживявания, за които се шушукало, и да „видят“ неща — Рени предположи, че става дума за някаква порнография или секс, или насилие, — но вместо това се изгубили и часове наред обикаляли „При господин Дж.“. Някои местенца били доста страшнички и замотани, други — направо яки, но Еди упорстваше, че не си спомня почти нищо от онова, което видели. Накрая някакви мъже, с които бил и един дебел гадняр — или сим, който изглеждал така, — ги изпратили надолу по стълбите в някакво специално помещение. Соки паднал в нещо като капан, а двамата успели да избягат и се обадили на Рени.

— И не можеш да си спомниш нищо повече? Дори ако това ще помогне на Стивън да се оправи?

За първи път през цялата вечер момчето вдигна очи и устоя на вторачения й поглед.

— Не ментя.

— „Не лъжа“ — преведе тя на !Ксабу. — Не съм казала такова нещо, Еди. Но се надявам, че можеш да си спомниш още нещо. Моля те, опитай.

Той сви рамене, но сега, когато ясно виждаше очите му, Рени съзря нещо неуловимо в тях. Дали казваше истината? Изглеждаше уплашен, макар че отдавна беше престанал да се бои от самата нея.

— Добре, ако си спомниш нещо друго, обади ми се. Моля те, много е важно. — Тя стана от канапето. Еди се запъти към хола, отново навел глава. — И още нещо — добави Рени. — Какво става със Соки?

Еди се обърна и я погледна със широко отворени очи.

— Разболя се. При леля си е.

— Знам. И се е разболял заради онова, което се случи в мрежата, така ли?

Той поклати глава.

— Не знам. От тогава не е идвал на училище.

Рени се предаде.

— Върви.

Еди изскочи от стаята като пусната изпод водата коркова тапа. Рени се обърна към Муци, която лежеше на килима до дъщерите си.

— Имаш ли номера на лелята на Соки?

Муци се изправи с усилие и въздъхна тежко, сякаш я бяха накарали да изкачи неколкостотин килограма камъни на върха на планината Дракенсберг.

— Сигурно е тук някъде.

Рени погледна !Ксабу, за да сподели раздразнението си, но дребният мъж бе забил поглед в екрана, очарован независимо от волята си от опитите на единия лепкав мъж да хване, да убие и да изяде живо пиле. Механичните и неестествено усилени звуци на машината за смях изпълваха стаичката.

 

 

След последните часове за деня учениците се втурнаха по коридорите. Рени наблюдаваше калейдоскопичното движение на цветове през прозорците на кабинета си, докато размишляваше за човешките същества и потребността им от контакт.

Някъде към края на миналия век хората предричали, че обучението навсякъде ще се осъществява чрез видеоканали, или че учителите могат да бъдат напълно заместени от интерактивни машини за обучение и хипертекстови информационни банки. Естествено, хората бяха сбъркали в предвижданията си. Рени си припомни нещо, което й беше казал един от университетските й преподаватели: „Когато за първи път замразили храна преди сто години, професионалните гадатели обявили, че хората никога вече няма да готвят. Но вместо това трийсет години no-късно те вече отглеждали собствени подправки и пекли собствен хляб в заможните предградия из целия първи свят.“

По същата причина изглеждаше невероятно човешките същества някога да надраснат необходимостта си от личен контакт. Лекциите и семинарите на живо не бяха толкова голяма част от учебния процес, както навремето, когато книгите са били единствената форма на съхранение на информация, но онези, които твърдяха, че свързаните със загуба на време и средства човешки контакти ще изчезнат, очевидно бяха сгрешили. Една от бившите университетски приятелки на Рени се беше омъжила за полицай. Преди да прекъсне връзката си с тях, бяха вечеряли няколко пъти заедно и си спомняше съпругът й да казва почти същите неща за криминологията: независимо от това какви ли не апарати за установяване на истината съществували — анализатори на пулса, на мозъчните вълни, на гласовото напрежение или на електрохимичните промени в кожата, — полицаите винаги се чувствали най-сигурни, когато могат да погледнат заподозрения в очите и да го разпитват.

Така че, както изглежда, нуждата от реален контакт беше универсална. Колкото и много промени да бяха настъпили в околната среда — за повечето, от които виновник беше самият човек, — мозъкът му все още си беше почти същият орган, който нашите предци носели в черепите си из дефилето Олдувай преди милион години. Той приемаше информация и се опитваше да я осмисли. Не съществуваше никакво разграничение между „реално“ и „нереално“ — поне на най-основните, инстинктивни равнища на страха, желанието и самосъхранението.

Беше се замислила за всичко това заради приятеля на Стивън, Соки. Рано тази сутрин се бе свързала с майка му, но Патриша Мвете — която Рени не познаваше добре — остана непреклонна: Рени не биваше да ходи у тях.

Соки бе прекарал заболяване и тъкмо започвал да се оправя. Това щяло да го разстрои. След продължителна и донякъде разгорещена дискусия Патриша накрая се съгласи Рени да поговори със Соки по телефона, когато той се върне вкъщи от някаква неопределена „среща“ този следобед.

Първоначално размишленията на Рени бяха продиктувани от непълноценността на телефонния контакт, сравнен с една лична среща, но впоследствие, когато се замисли върху съществените въпроси, започна да осъзнава, че ако възнамеряваше да търси причината за заболяването на Стивън — особено, ако то произтичаше от мрежата, — щеше да й се наложи да отдели доста време, за да разграничи нереалност от реалност.

Разбира се, засега беше абсолютно немислимо да споделя разсъжденията си със специалисти — медицински или юридически. От време на време по повод на ВР възникваха скандали в печата, особено в началото — както при всички нови технологии, — а и определено имаше случаи на посттравматичен стресов синдром при консуматори на изключително силни симулации, но никой от официално признатите прецеденти нямаше нищо общо с този на Стивън. А и въпреки собствената й не съвсем обяснима убеденост, че това се бе случило, докато е бил включен, нямаше никакво реално доказателство за връзката между използването на мрежата и случаите на кома. Със същия успех хиляди други фактори можеха — и щяха — да бъдат използвани за обяснение на случая.

Но още по-плашеща беше мисълта да се опита да установи истината в самата мрежа. Дори полицейски детектив с опита си и цялата сила на закона на негова страна би имал трудности да се оправи с маските и илюзиите, които консуматорите на мрежата създаваха за себе си, без да става дума за гарантираните им от ООН лични права.

„Ами аз? — помисли си тя. — Ако съм права и ако се захвана, ще бъда като Алиса, която се опитва да разкрие убийство в Страната на чудесата.“

Почукване по вратата на кабинета прекъсна мрачните й мисли. !Ксабу подаде глава.

— Рени? Заета ли си?

— Влизай. Тъкмо щях да ти изпратя съобщение. Наистина съм ти благодарна, че прекара толкова време с мен вчера. Чувствам се много неудобно, задето те отвлякох от дома ти и от науките ти.

!Ксабу изглеждаше малко смутен.

— Нали съм ти приятел. Приятелите си помагат един на друг. А и, трябва да ти призная, ситуацията е странна и интересна.

— Може би, но ти си имаш свой собствен живот. Не прекарваш ли вечерите обикновено в библиотеката?

Той се усмихна.

— Училището бе затворено.

— Разбира се — направи гримаса тя и измъкна цигара от сакото си. — Бомбената заплаха. Лошо е, когато зачестят толкова, че дори не си я спомням, освен ако някой не спомене за нея. И знаеш ли какво? Никой друг не го направи, само ти. Просто поредният ден в големия град.

Отново се почука. Една колежка на Рени, преподавателка по встъпително програмиране, беше дошла да вземе някаква книга. Не спря да бърбори през цялото време — разказваше някаква безкрайна история за някакъв умопомрачителен ресторант, където я завел приятелят й. Излезе, без да погледне или дори да забележи !Ксабу, сякаш той беше част от мебелировката. Рени се подразни от маниерите й, но малкият мъж изобщо не бе забелязал нищо.

— Мисли ли за това, което научи снощи? — попита той, когато останаха сами в кабинета. — Все още не съм съвсем сигурен какво предполагаш, че се е случило с брат ти. Как може нещо нереално да има такъв ефект? Особено след като екипировката му е била съвсем елементарна. Ако нещо го е заплашило, какво би му попречило да си свали шлема?

— Беше го свалил — или поне не бе с него, когато го намерих. А и не мога да ти отговоря. Бих искала да мога.

Трудността, а може би и безсилието й да открие отговора за болестта на Стивън в мрежата изведнъж я накара да се почувства ужасно отпаднала. Смачка цигарата и проследи струйката дим, която се изви към тавана.

— Всичко може да се окаже само халюцинации на безутешен роднина. Понякога хората си търсят причини — макар да няма никакви причини. Именно това ги кара да вярват в съзаклятия или религии — ако изобщо има някаква разлика. Светът е прекалено сложен и затова търсят прости обяснения.

Стори й се, че !Ксабу я погледна с известно несъгласие.

— Но нещата имат модели. По този въпрос и науката, и религията са единодушни. Така че остава почтената, но трудна задача да се опиташ да прецениш кои модели са реални и какво означават.

За момент го изгледа втренчено, изненадана за кой ли път от схватливостта му.

— Прав си, разбира се — съгласи се тя. — И така, предполагам, че мога да продължа да се взирам в този конкретен модел и да разбера означава ли нещо. Искаш ли да останеш, докато разговарям с другия приятел на Стивън?

— Ако няма да попреча.

— Няма причини. Ще кажа на майка му, че си приятел от политехниката.

— Надявам се да съм „приятел от политехниката“.

— Наистина си, но ми се ще да си помисли, че си преподавател. По-добре свали тази вратовръзка — приличаш на герой от стар филм.

!Ксабу малко се засегна. Гордееше се с официалната изрядност на костюма си — Рени не бе намерила сили да му каже, че е единственият мъж под шейсетте, когото е виждала да носи вратовръзка, — но той се подчини, след това придърпа един стол и седна до нея, изпънал гръб.

Линията отвори Патриша Мвете. Изгледа !Ксабу с нескрито подозрение, но обяснението на Рени я удовлетвори.

— Не задавайте на Соки твърде много въпроси — предупреди тя. — Уморен е — дълго боледува.

Самата тя беше облечена доста официално. Рени смътно помнеше, че работи в някаква финансова институция, и предположи, че току-що се връща от работа.

— Не искам с нищо да го разстройвам — отвърна Рени. — Но брат ми е в кома, Патриша, и никой не знае защо. Просто искам да разбера, каквото мога.

Загрижената скованост на жената се посмекчи.

— Знам, Ирене. Съжалявам. Ще го извикам.

Когато Соки се появи, Рени се изненада колко добре изглежда. Изобщо не беше отслабнал — беше си все така якичък — и се усмихна отривисто и приветливо.

— Здрасти, Рени.

— Здравей, Соки. Съжалявам — чух, че си бил болен.

Той сви рамене. Майка му, вече извън екрана, каза нещо, което Рени не можа да чуе.

— Добре съм. Как е Стивън?

Рени му разказа и доброто настроение на Соки се поизпари.

— Чух за това, но си мислех, че е нещо за кратко — като оня хлапак от училище, дето получи мозъчно сътресение.

— Ще умре ли?

Тя изтръпна от безпардонността на въпроса. Мина известно време, преди да отговори.

— Надявам се — не, но много се притеснявам за него. Не знаем какво не е наред. Затова поисках да ти задам няколко въпроса. Можеш ли да ми разкажеш за онова, което ти, Стивън и Еди сте вършили в мрежата?

Соки я погледна малко странно, учуден от въпроса, след което се впусна в дълго описание на различни позволени и полупозволени занимавки на хлапетата в мрежата, прекъсвано от време на време от неодобрителните забележки на временно невидимата му майка.

— Това, за което всъщност искам да узная, Соки, е за последния път, точно преди да се разболееш. Когато тримата влязохте във Вътрешния периметър.

Той я погледна озадачен.

— Вътрешният периметър?

— Знаеш за какво става дума.

— Естествено. Но никога не сме влизали там. Казах ти, че само сме опитвали.

— Да не би да твърдиш, че никога не сте влизали във Вътрешния периметър?

Изразът на младото му лице се ожесточи.

— Еди да не ти е казал, че сме влизали? Значи менти — адски менти!

Рени млъкна слисана.

— Соки, наложи се да вляза и да измъкна Еди и Стивън. Казаха, че си бил с тях. Бяха се притеснили за тебе, защото те бяха изгубили в мрежата…

Соки повиши тон.

— Те ментят!

Рени съвсем се обърка. Дали говореше така само защото майка му беше до него? Ако беше така, справяше се твърде убедително: изглеждаше искрено възмутен. Или Еди и Стивън я бяха излъгали, че Соки е с тях? Но защо?

Майка му влезе в екрана.

— Разстройвате го, Ирене. Защо наричате момчето ми лъжец?

— Не, Патриша, просто съм объркана. Ако не е бил с тях, защо е трябвало да лъжат? Изобщо не им се размина — Стивън и така загуби привилегиите си в мрежата — поклати глава тя. — Не знам какво става, Соки. Сигурен ли си, че не си спомняш нищо? Влизането във Вътрешния периметър, мястото, наречено „При господин Дж.“? Падането в нещо като врата? Сини светлини…?

— Никога не съм бил там! — наистина беше ядосан, ядосан и уплашен, но все пак като че ли не лъжеше. Няколко капки пот бяха избили по челото му. — Врати, сини светлини… Аз никога…!

— Достатъчно, Ирене! — обади се Патриша. — Стига!

Преди Рени да успее да отговори, Соки внезапно отметна глава назад и издаде странен гъргорещ звук. Краката му си изпружиха и цялото му тяло започна силно да се тресе. Майка му го сграбчи за ризата, ала не успя да го задържи, той се плъзна от стола и падна с трясък на пода. Втренчена в екрана като закована, Рени чу !Ксабу да се задъхва до нея.

— Върви по дяволите, Ирене Сулавейо! — изкрещя Патриша. — Той се оправяше! Ти му го причини! Никога повече да не си се обадила в тази къща!

Тя коленичи до сина си и прегърна тресящата се в конвулсии глава. На устните му се появи пяна.

— Край на връзката! — извика тя и екранът на Комуникатора потъмня.

Последното нещо, което видя Рени, бяха белналите се очи на Соки. Ирисите му се бяха извъртели под клепачите.

Опита се веднага да се свърже отново, въпреки гневните думи на Патриша, но линията в дома на лелята на Соки не приемаше външни обаждания.

— Това беше припадък! — пръстите й трепереха, докато щракаше самозапалването на цигарата. — Епилептичен припадък. Но той не е епилептик — по дяволите, !Ксабу, познавам това дете от години! Придружавала съм класа им по време на сума ти излети: винаги съобщават, ако някое от децата има сериозни здравословни проблеми — беснееше тя, без да знае защо. Беше и изплашена, но причините за това бяха пределно ясни. — Нещо се е случило с него през този ден — когато отидох да ги измъкна от Вътрешния периметър. След това се случи и със Стивън, но още по-зле. Господи, бих искала Патриша да отговори на въпросите ми!

Жълтокафявата кожа на !Ксабу беше побледняла.

— Нали говорихме за лечителския транс — каза той. — Имах чувство, че съм свидетел на подобно нещо. Приличаше на човек, който се среща с боговете.

— Не е никакъв транс, по дяволите! И няма никакви богове! Беше си типичен пристъп.

Обикновено зачиташе чуждото мнение, но точно в този момент не й беше до магическите теории на приятеля й. Очевидно, без да се засегне, !Ксабу я наблюдаваше как се разхожда гневно и разстроена из стаята.

— Нещо е объркало мозъка на това дете — не спираше Рени. — Физиологически ефект в реалния свят в резултат на нещо, случило се в мрежата.

Отиде до вратата и я блъсна да се затвори: припадъкът на Соки беше засилил усещането й, че е изложена на някаква смътна опасност. Разумът й нашепваше да не бърза толкова с произволни догадки, които не могат да бъдат научно доказани, но тя не му обърна особено внимание.

Обърна се пак към !Ксабу:

— Отивам там. Трябва да отида.

— Къде? Във Вътрешния периметър ли?

— В онзи клуб — „При господин Дж.“. Там нещо се е случило със Соки. Почти съм сигурна, че Стивън се е опитал да се промъкне отново, докато беше при Еди.

— Ако там има нещо лошо, нещо опасно… — !Ксабу поклати глава. — Какъв смисъл има? Каква би могла да е изгодата за хората, които притежават този виртуален клуб?

— Може да е страничен ефект от някое от неприятните им малки забавления. Еди каза, че вероятно предлагат усещания, които превишават ефекта от всички познати и използвани екипировки. Може би са открили начин да усилят осезателната възприемчивост на илюзията. Може да използват сгъстени подсъзнателни възбудители свръхзвуци, нещо незаконно, което предизвиква тези ужасни странични ефекти. — Седна и започна да рови из купищата хартия на бюрото за пепелник. — Каквото и да е, ако искам да разбера, ще трябва сама да се справя. Би отнело цяла вечност, докато накарам някой да се заеме с подобно разследване — Комисията на ООН има най-тежката бюрокрация в света.

Намери пепелника, но ръцете й трепереха толкова силно, че едва не го изпусна.

— Не се ли излагаш на голяма опасност? Ами ако се разболееш като брат си?

Върху гладкото чело на малкия мъж се появиха дълбоки бръчки на загриженост.

— Ще бъда много по-предпазлива и много по-информирана от Стивън. A само ще търся възможните причини — достатъчно, за да бъде образувана съдебна процедура — изгаси цигарата тя. — И може би, ако разбера какво се е случило, ще можем да намерим някакъв начин да възстановим щетите.

Тя стисна ръце в юмруци.

— Искам си братчето при мен.

— Решена си да отидеш?

Тя кимна и посегна към комуникатора. Усещаше приповдигнато и дори леко зашеметяващо чувство за яснота. Трябваше да свърши много неща — на първо място да си създаде двойник: ако собствениците на клуба криеха нещо, би било глупаво да се изтърси със собственото си име и индекс. А искаше и да направи предварителни проучвания за самия клуб и компанията собственик. Всичко, което би могла да научи, преди да влезе, би увеличило шансовете й да открие полезни доказателства вътре.

— В такъв случай не трябва да тръгваш сама — тихо каза !Ксабу.

— Но аз… я чакай. Да не говориш за себе си? Да дойдеш с мен ли?

— Имаш нужда от придружител. Ами ако нещо ти се случи? Кой ще предостави доказателствата на съответните власти?

— Ще оставя бележки, писмо. Не, !Ксабу, не бива.

Вече бе включила на скорост. Той само щеше да я забави. Влизането й трябваше да бъде незаконно и ако я хванат, престъплението й щеше да бъде много по-тежко, ако води и студент със себе си.

— Изпитите започват след два дни — сякаш отгатна мислите й !Ксабу. — След което вече няма да съм твой студент.

— Незаконно е.

— Мога да използвам оправданието, че като новодошъл в големия град, какъвто съм, незапознат с модерния живот, не съм разбрал, че върша нарушение. Ако е необходимо, ще потвърдя това твърдение.

— Но ти имаш свои собствени отговорности! !Ксабу тъжно се усмихна.

— Някой ден, Рени, ще ти разкажа за моите отговорности. Но в този момент аз нося отговорност за приятел, а това е много важно. Моля те, приеми, че те моля за услуга — почакай, докато свършат изпитите. Ако не друго, това ще ти даде възможност да се подготвиш. Сигурен съм, че има още въпроси, които трябва да бъдат зададени, преди да се изправиш срещу тези хора, и още отговори, които да бъдат намерени.

Рени се замисли. Беше прав. Няколко дни за подготовка нямаше да й бъдат излишни, а имаше и куп служебни задължения. Нямаше ли да й бъде в тежест, вместо от полза той?

!Ксабу я гледаше невъзмутимо. При цялата си млада и миниатюрна фигура бушменът излъчваше някаква непоколебимост. Спокойната му настойчивост вдъхваше доверие.

— Добре — каза най-после тя. Струваше й огромни усилия да отстъпи. — Ако състоянието на Стивън не се влоши, ще изчакам. Но ако тръгнеш с мен, ще правиш само каквото ти кажа, докато сме вътре. Ясно ли е? За начинаещ си много талантлив — но все пак си начинаещ.

Усмивката на !Ксабу стана по-широка.

— Да, учителко. Обещавам.

— Тогава изчезвай от кабинета ми и върви да учиш за изпитите. Имам работа.

Той направи лек поклон и излезе, като притвори тихо вратата зад себе си. Въздухът раздвижи дима от цигарата й. Рени наблюдаваше въртопчетата от пушек на светлината от прозореца — безсмислени, постоянно променящи се спиралки.

Тази нощ сънят се върна. !Ксабу стоеше на ръба на дълбока бездна и разглеждаше джобен часовник. Този път му бяха поникнали крака и той се разхождаше по дланта му като плосък сребърен бръмбар.

Нещо закръжи във въздуха оттатък ръба на скалата, невидимо сред мъглата, но все по-близо и по-близо. „Птица“ — помисли си тя, щом видя крилата. Не. Беше ангел. Трепкащо, синкаво видение с човешко лице.

Лицето на Стивън. Докато се носеше към нея, той я извика, ала гласът му потъна в порива на вятъра. Тя изкрещя и сепна !Ксабу, който се извърна, направи крачка назад, политна над ръба и изчезна.

Стивън погледна надолу, където беше паднал малкият мъж, после вдигна втренчен, насълзен поглед към Рени. Устните му отново се раздвижиха, думите му отново достигнаха до слуха й. Вятърът го подхвана, разтвори крилата му и го разлюля. Преди Рени да успее да помръдне, той потъна в мъглата.