Тад Уилямс
Градът на златната сянка (8)

ШЕСТА ГЛАВА
НИЧИЯ ЗЕМЯ

МРЕЖА/МОДА: Мбинда изважда улицата на подиума.

(Картина: пролетната колекция на Мбинда; дефилират модели.)

Диктор: Дизайнерът Хюсеин Мбинда обяви тази година за Година на улицата и подкрепи думите си с пролетната си колекция в Милано, в която хамаците на бездомните и дрипите на градските скитници, бяха възпроизведени от последните синтеморфични тъкани…

(Картина: Мбинда говори от картонена барака.)

Мбинда: Улицата е с нас, тя е в нас. Не можеш да я пренебрегнеш.

 

Дъхът й беше като канела. Ръката й с дълги пръсти върху гърдите му тежеше колкото листо. Държеше очите си затворени — боеше се, че ако ги отвори, пак ще изчезне, както беше изчезвала толкова много пъти.

— Забрави ли? — шепот, плах и ласкав като птича песен в далечна гора.

— Не, не съм забравил.

— Тогава върни се при нас, Пол. Върни се при нас. Тъгата й проникна в него и той вдигна ръце, за да я улови.

— Не съм забравил! — прошепна. — Не съм…

Мощен взрив изправи Пол Джонас на крака. Един от немските трийсетсантиметрови снаряди го върна към действителността. Земята се разтърси сърдито и гредите в окопа изскърцаха, когато първите парчета от снаряди паднаха на около половин километър. Пламъци прорязаха небето и оцветиха следите от снаряда в яркочервено. Дъждец поръси лицето на Пол. Ръцете му бяха празни.

— Не съм… — повтори замаяно той. Протегна ръце и се втренчи в осветената от сиянието кал по тях.

— Не си какво? — Финч се беше свил на около метър от него и пишеше писмо до своите. По очилата му бликнаха алени проблясъци. — Хубав сън, а? Красива ли беше? — Напрегнатият му поглед не съответстваше на лекомисления му тон.

Пол отвърна смутено очи. Защо другарят му го гледаше така? Това беше само сън, нали? Поредният от онези сънища, които така настоятелно го преследваха. Жена, печален ангел… „Полудявам ли? Затова ли Финч се е втренчил така в мене?“

Надигна се с гримаса. Докато беше спал, под ботушите му се бе образувала локва и краката му бяха подгизнали. Ако не вземеше мерки, щяха да изгният от влагата. Не стига, че някакви хора, които нито познаваш, нито можеш да видиш, те замерят с гърмящ метал, ами оставаше и да гледаш как собствените ти крайници гният пред очите ти. Издърпа ботушите си и ги бутна с извадени езици към мъничкия примус, за да изсъхнат по-бързо.

„Но по-бързо от «никога» пак си е ужасно бавно“ — помисли си той. Влагата беше по-упорит враг и от германците. Тя не почиваше никога, нито на Коледа, нито на Великден, и дори всичките пушки и бомби на Пета армия да гръмнеха срещу нея, пак нямаше да я убият. Просмукваше се отвсякъде и проникваше в окопи, гробове, ботуши… и хора.

„Болестта на влагата. Когато всичко, което те прави човек загнои и умре.“

Краката му бяха бледи като одрани животни, запуснати и подпухнали; бяха посинели покрай пръстите, където кръвта не можеше да циркулира както трябва. Наведе се, за да ги разтрие, и забеляза със смесица от отвлечено любопитство и тих ужас, че не усеща нито пръстите на краката си, нито на ръцете си, които ги мачкаха.

— Кой ден сме? — попита той.

Финч вдигна поглед, изненадан от въпроса.

— Да пукна, ако знам, Джонеси. Питай Мълет. Той ги следи, щото му наближава отпуската.

Зад Финч се надигна закръгленото тяло на Мълет — носорог, обезпокоен по време на водопой. Остриганата му глава бавно се обърна към Пол.

— К’во искаш?

— Просто попитах кой ден сме. Бомбардировката почти бе престанала. Гласът му прозвуча неестествено силно.

Мълет направи физиономия, сякаш Пол го бе попитал колко е разстоянието до Луната в морски мили.

— Двайсти март сме, нъл’тьй? Още трийсет и шест дни и се връщам в Блайти. Теб за к’во ти е, дявол те взел?

Пол поклати глава. Понякога му се струваше, че винаги е било март 1918 година и че винаги е живял в окопа с Мълет и Финч и останалите мърморещи останки от Седми корпус.

— Джонеси пак сънува онзи сън — обади се Финч. Той и Мълет се спогледаха. Наистина си мислеха, че полудява — нямаше съмнение. — Коя беше, Джонеси — оная малката барманка от кафенето ли? Или малката Мадлен на гос’жа Антройе? — произнесе имената той с обичайното презрение към френското произношение. — Много е младичка за теб, старче. Че тя може още и да не е прокървила.

— За Бога, затвори си устата! — извърна се отвратен Пол.

Вдигна ботушите и ги премести така, че и двете страни да получат по равно от слабата топлина на примуса.

— Джонеси е романтик! — изрева Мълет. Зъбите му съответстваха на телосложението му на носорог — големи, плоски и жълти. — Ти не знаеш ли, че целият Седми корпус освен тебе вече е минал през тая Мадлен?

— Казах ти да си затваряш устата, Мълет. Не ми се говори.

Едрият мъж се ухили отново и се отпусна в сянката зад Финч, който се обърна към Джонас. В гласа му прозвучаха гневни нотки.

— Защо не заспиш пак, Джонеси? Не създавай неприятности. И без това си ги имаме предостатъчно.

Пол свали шинела си, след това се промъкна по-навътре в окопа, докато си намери място, където беше по-малко вероятно да намокри краката си. Уви босите си стъпала с шинела и се облегна на дъските. Знаеше, че не бива да се ядосва на другарите си — по дяволите, на приятелите си, на единствените си приятели, които имаше, — но заплахата от заключително германско нападение вече дни наред висеше над главите им. Постоянният преграден огън, чието предназначение беше да го подготви, очакването на нещо още по-лошо и сънищата, които не го оставяха на мира… е, нищо чудно, че нервите му едва издържаха.

Пол хвърли крадешком поглед към Финч, отново приведен над писмото си, присвил очи на мъждукащата светлина на фенера. Сигурен, че никой не го наблюдава, той обърна гръб на съокопниците си и измъкна зеленото перо от джоба си. Въпреки чу светлината от сигналната ракета бързо избледня, самото перо като че ли излъчваше слабо сияние. Вдигна го към лицето си и вдъхна дълбоко, но какъвто и аромат да бе имало то някога, сега беше изчезнал, сподавен от миризмите на тютюн, пот и кал. Това перо означаваше нещо, макар че не знаеше какво. Не помнеше откъде го е взел, но беше в джоба му вече дни наред. С нещо му напомняше за съня с ангела, но не беше сигурен защо — по-скоро сънищата му като че ли възникваха от неговото присъствие. А и самите сънища бяха много странни. Спомняше си само откъслеци — ангелът и нейният натрапчив глас, някаква машина, която се опитваше да го убие — но някак си усещаше, че дори и тези откъслеци са безценни, безплътни талисмани, от които се нуждае.

„Вкопчваш се за сламки, Джонас — рече си той. — Вкопчваш се за перца. — Пъхна грейналото перо обратно в джоба си. — Умиращите си мислят за какви ли не глупости, а ние всички тук нали това правим? Умираме.“ Опита се да прогони мисълта. Такива размишления нито щяха да успокоят пулса на умореното му сърце, нито да отпуснат треперещите му мускули. Затвори очи и започна бавно да търси пътеката, по която щеше да се върне отново в съня. Някъде от другата страна на ничията земя картечниците отново затракаха.

„Ела при нас…“

Гърмът разцепи небето и събуди Пол. Струя дъждовна вода изми потта, покрила челото и бузите му. Небето блесна, облаците внезапно побеляха по краищата и припламнаха. Последва нов мощен гръм. Не бяха картечниците. Изобщо не беше атака — природата правеше несръчни опити да я наподоби.

Пол се надигна. На два метра от него Финч се беше проснал като мъртвец, покрил с шинела главата си. Проблесна светкавица и видя зад него редица от заспали тела.

„Ела при нас…“

Гласът от съня продължаваше да кънти в ушите му. Пак я беше почувствал — толкова близо! Ангел на милосърдието, дошъл да му нашепне, дошъл да го отведе… къде? В рая? Това ли беше то — поличба за наближаващата смърт. Пол затисна уши, когато гръмотевицата изтрещя отново, ала не можа да заглуши тътена, нито пък болката в черепа. Щеше да умре тук. Отдавна се беше примирил с тази жалка перспектива — поне щеше да намери покой, тиха почивка. Но сега внезапно осъзна, че смъртта нямаше да му донесе облекчение. Нещо по-лошо го чакаше отвъд прага на смъртта, нещо далеч по-лошо. И то беше свързано с ангела, макар да не му се вярваше, че тя би могла да му стори някакво зло. Разтресе го внезапен пристъп. Нещо отвъд смъртта го дебнеше — почти го виждаше! Имаше очи и зъби и щеше да го погълне в търбуха си и там щеше да бъде разкъсван и предъвкван завинаги.

Ужасът изпълзя от ямата на стомаха му към гърлото. Отново блесна светкавица, той отвори широко уста и се задави от водата. Изплю я и изпищя безпомощно, но гласът му потъна в тътнещия рев на бурята. Нощта, бурята, неведомият ужас на съня и смъртта се стовариха отгоре му.

„Мисли как да се измъкнеш! — подкани го някакъв глас от друг откъслечен спомен от някакъв сън. — Как наистина да се измъкнеш!“ — вкопчи се в този спомен като в нещо топло. В този миг на сгромолясване тази беше единствената му ясна мисъл.

Изправи се, залитайки, и направи няколко крачки. Отдалечи се от останалите, сграбчи стъпенките на най-близката стълба и се изкатери нагоре, сякаш, за да се хвърли срещу противниковия огън. Но той бягаше от смъртта, а не тичаше към нея. Горе се разколеба.

Дезертьорство. Ако другарите му го хванат, щяха да го разстрелят. Беше го виждал, наблюдавал ги беше как разстрелват рижавия Джорджи, който отказа да участва в атака. Момчето нямаше повече от петнайсет — шестнайсет години, беше излъгало за възрастта си, когато се записало доброволец, и не спираше да се оправдава и да плаче, докато куршумите се забиха в него и за миг го превърнаха от човешко същество в кървяща торба месо.

Пол подаде глава над ръба на окопа. Вятърът виеше, а дъждът плющеше почти хоризонтално. Нека го застрелят тогава — от която и да е страна, стига да го хванат. Беше луд, луд като крал Лир. Бурята облада сетивата му и изведнъж се почувства свободен.

Да се измъкне…

Пол се препъна във върха на стълбата и падна. Небето отново блесна. Провисналата бодлива тел се бе проснала хоризонтално пред него по цялото протежение на окопите, за да пази Томитата от германските атаки. Отвъд нея се ширеше ничията земя, а зад това призрачно място — сякаш огромно огледало, проснато по целия Западен фронт, се простираше мрачният близнак на британските линии. Фрицът беше опънал своя собствена тел, която пазеше изкопите, където се бе сврял в многоликата си еднаквост.

Сега накъде? Коя от двете почти безнадеждни алтернативи да предпочете? Напред през пустошта в нощ, когато германските часови и снайперисти може би се гушеха зад стените си, или обратно — през техните линии към свободна Франция?

Вроденият ужас на пехотинеца от бездната между двете армии го държеше в лапите си, но кръвта му се подчини на побеснелия вятър, който го подтикваше да захвърли страховете си. Никой не би предположил, че ще тръгне напред.

Хукна слепешката в дъжда, приведен като маймуна, докато се отдалечи на неколкостотин метра от окопа на взвода си. Сниши се до бодливата тел, измъкна клещите от колана и чу нечий тихичък смях. Замръзна от ужас, но след това разбра, че се смее самият той. Провисналата тел разкъса дрехите му, докато се провираше през нея, също като къпинаците, обграждащи замъка на някоя спяща красавица. Нова светкавица избели небето и той се пльосна в калта. Веднага последва гръм. Запълзя напред на четири крака. Главата му кънтеше от шумове.

„Остани в ничията земя. Някъде там ще намериш място да се измъкнеш отново. Някъде там. Остани между линиите.“

Целият свят беше в кал и бодлива тел. Небесната битка беше само бледа имитация на ужаса, който хората се бяха научили да сътворяват.

Не можеше да намери къде е горе. Беше го загубил. Пол изтри лицето си, като се опитваше да изчисти тинята от очите си, но тя прииждаше ли, прииждаше.

Той плуваше в нея. Нямаше нищо твърдо, от което да се оттласне, никаква опора, която да му покаже: земята е тук. Давеше се. Прекрати опитите и се отпусна, прикрил устата си с шепи, за да не влиза кал, докато диша. Някъде далече вляво затрака картечница — острото й тракане едва стигаше до слуха му на фона на вятъра и бушуващата буря. Заклати глава. И постепенно съзнанието му се избистри.

„Мисли! Мисли!“

Беше някъде в ничията земя и се опитваше да се промъкне на юг между линиите. Мракът, разсичан от светкавици и проблясъци — това беше небето. По-плътният мрак, осветен единствено от отраженията в локвите, беше опустошената от войната земя. Той, редник Пол Джонас, дезертьор, предател, се беше притиснал в нея като бълха върху гърба на умиращо куче.

Беше се проснал по корем. Нищо ново. Бе прекарал по корем цяла вечност, нали?

Зарови лакти и крака в калта и запълзя напред през тинята. Продължилите години наред бомбардировки бяха издълбали калта на ничията земя в милиони възвишения и ровове, безкрайно, застинало море с цвят на фекалии. Пълзеше през него вече часове, непохватно и машинално като ранен бръмбар. Всяка клетка в тялото му крещеше да побърза, да се махне, да се измъкне от това ничие място, от тази мрачна и безжизнена земя, но нямаше как да побърза — да се изправи, означаваше да се изложи на погледите и куршумите и на двете страни. Можеше само да пълзи сантиметър по сантиметър, промъквайки се под бурята и шрапнелите.

Усети нещо твърдо под пръстите си. Проблясък на светкавица разкри череп на кон, който стърчеше в калта, сякаш изникнал от зъб на хидра. Дръпна рязко назад ръката, напипала конската муцуна, студените зъби, оголени иззад съсухрените устни. Нямаше очи — кухините бяха пълни с кал. Зад него се подаваше изметната дъсчена преградка — остатък от амунициите, в които е бил впрегнат. Странна — почти невъзможна — беше мисълта, че това адско прокълнато място някога е било селски път, безметежно кътче от безметежна Франция. Този кон е потрепвал с копитата и е теглил каруцата, за да откара стопанина на пазар или да занесе млякото и пощата на селяните. Когато нещата имаха смисъл. Някога те наистина имаха смисъл. Не си спомняше съвсем ясно такива времена, но не искаше да повярва, че не ги е имало. Светът някога е бил порядъчно място. Сега селските пътища, къщите, товарните коне — всичко онова, което някога бе отделяло цивилизацията от дебнещия мрак, беше смляно в хомогенна първична тиня. Къщи, коне, хора. Миналото, мъртвите. Под проблясващата светлина на светкавиците видя около себе си разхвърляните трупове на войници — вероятно Томита като него или пък немци: нямаше как да ги разпознае. Националност, достойнство, живот — всичко бе покосено. Като коледен пудинг, осеян с парички, калта беше поръсена с разтрошени отломки живот — парчета от ръце и крака, торсове с откъснати от снаряд крайници, ботуши заедно с краката в тях, парцали от униформа с полепнала по тях кожа. Други, не чак толкова осакатени тела, лежаха сред парчетата, разкъсани от бомби, разхвърляни като кукли, погълнати най-напред от океана от свирепа кал и после измити от яростния дъжд. Празни, невиждащи очи, зейнали усти; те се давеха, всички се давеха в тинята. И всичко навсякъде, независимо дали някога е било живо или не, тънеше в отвратителния цвят на изпражнения.

Това беше Блатото на отчаянието. Деветият кръг на ада. И ако в края му не чакаше спасение, то Вселената беше гадна и зле измислена шега.

Разтреперан и стенещ, Пол продължаваше да пълзи, обърнал гръб на разгневеното небе.

Мощен трус го натисна в тинята. Земята се разтресе и го погълна.

Докато се издигаше обратно към въздуха, отново чу пронизително изсвирване и земята пак се надигна. На двеста метра от него взривът подхвърли нагоре огромна буца кал. Покрай него изсвистяха по-дребни буци и камъчета. Иззад германската линия затрака картечница и изрисува върху хоризонта огнена диря, която освети релефа от кални могили по огромното поле. Пол се разкрещя. Избухна нов снаряд. Плисна кал. Нещо драсна с горящ нокът гърба му, разкъса ризата и кожата му, а писъкът на Пол разцепи тътена и секна, щом отново пльосна лице в калта.

За миг си помисли, че умира. Сърцето му заби на пресекулки и така учестено, че се запрепъва в себе си. Сви пръсти и после помръдна ръката си. Сякаш някой го беше разпорил и го мушкаше с кука за плетене по гръбнака, но май всичко беше наред. Примъкна се половин метър напред и застина неподвижен — нов снаряд избухна зад него и вдигна във въздуха вихрушка от пръст и парчета от тела. Можеше да се движи. Беше жив.

Сви се в една локва и притисна с ръце главата си, като се опитваше да заглуши влудяващия рев на оръдията, много по-мощен от тътена на гръмотевиците. Лежеше неподвижно като труповете, осеяли ничията земя, с парализиран от ужас мозък, и чакаше бомбардировката да затихне. Земята се тресеше. Над главата му свистяха нажежени шрапнели. Трийсетсантиметровите снаряди на германските оръдия продължаваха да връхлитат в безмозъчна, ритмична като удари на парен чук последователност — усещаше тежката им стъпка, докато обхождаха британските окопи от единия до другия им край и оставяха кратери, отломки и раздробена плът.

Оглушителният трясък не спираше.

Беше безизходно. Бомбардировката никога нямаше да свърши. Това беше кулминацията, финалът, мигът, в който войната щеше да подпали самите небеса и облаците щяха на рухнат разискрени в пламъци като пламтящи завеси.

„Измъкни се оттук — или умри!“ Тук нямаше къде да се приюти, къде да се скрие. Пол се обърна пак по корем и отново започна да се промъква напред, а земята под него се тресеше.

„Измъквай се или умри!“ Земята пред него постепенно се спускаше надолу — някога, преди да започнат да падат снарядите, там долу сигурно бе текъл ручей. На дъното се стелеше мъгла. За Пол това беше само скривалище, дрезгав полумрак, който щеше да го обгърне като одеяло. Скрит в него, можеше да заспи.

Да заспи.

Думата бликна в изтерзаното му съзнание като пламъче в тъмна стая. Да заспи. Да легне и да престане да усеща трясъците, страха, безкрайните мъки.

Да заспи.

Стигна до ръба на полегатия склон, прехвърли се и запълзя надолу. Всичките му сетива бяха приковани към хладната бяла мъгла на дъното на падината. Когато навлезе в глухия пласт мъгла, ревът на оръдията като че ли поутихна, макар че светът продължаваше да потръпва.

Продължи мъчително напред, докато мъглата се захлупи над главата му и скри стрелкащите се в небето червени отблясъци. Обгърна го прохладна белота. Тътенът в главата му стихна.

Запълзя по-бавно. Нещо изпълваше сумрака — множество тъмни, продълговати, разпръснати по склона силуети. Примъкна се наблизо, присвил болезнено очи, които смъдяха от мръсотията, напрягайки се да различи какво представляват.

Ковчези. Десетки разхвърляни ковчези — някои стърчаха над разровената кал като кораби, порещи вълните. Много от тях бяха изсипали обитателите си: мръснобели, усукани чаршафи покриваха полегатия склон, сякаш и собствениците на ковчезите бяха побегнали от войната.

Оръдията все така бумтяха, но трясъкът им беше странно приглушен. Пол се сви, втренчил поглед, и разсъдъкът му като че ли започна да се възвръща. Това беше гробище. Пръстта бе пропаднала и разкрила старо гробище — паметните плочи отдавна бяха натрошени на парчета. Преситената от смърт земя бе изплюла мъртъвците.

Пол навлезе още навътре в мъглата. Сега тези трупове бяха също толкова бездомни, колкото и онези негови събратя горе — стотици трагични истории, които никой нямаше да научи сред грохота на всеобщата смърт. Нечия изсъхнала глава висеше от опръсканата с кал бяла венчална рокля, а челюстта й се поклащаше, сякаш собственичката й призоваваше жениха, изоставил я самичка пред олтара на смъртта. Наблизо дребна ръчичка на скелет се подаваше изпод капака на мъничък ковчег — бебето се бе научило да помахва за „довиждане“. Пол се задави от риданията на смеха.

Смъртта беше навсякъде — в безкрайно разнообразие. Това беше Страната на чудесата на Онази с косата, увеселителният парк на Черната чума. Един проснат възнак скелет в старовремска военна униформа като че беше дочул тръбата за сбор и се опитваше да допълзи до бойното поле. Прогнил саван разкриваше две дечица, увити заедно, с устица като кръгли дупчици — сякаш изпълняващи химни ангелчета от сантиментална картичка. Стари и млади, големи и малки, всички те бяха запокитени да се присъединят към непознатите чужденци, които измираха горе на тълпи, и да се слеят с тях във всепоглъщащата кал.

Пол продължи да се промъква през мъгливото обиталище на мъртвите. Тътенът на войната оставаше все по-назад и това го караше да продължава нататък. Щеше да стигне там, където изобщо не се чуваха оръдията. И да заспи.

Един ковчег в края на изкопа привлече погледа му. Отвътре се подаваха тъмни коси, развявани от вятъра като клонките на дълбоководно растение. Капака го нямаше и щом допълзя по-наблизо, видя женско лице, сгушено сред гънките на чаршафа — беше странно запазено. Нещо в бледия профил го накара да спре.

Взря се. Изтръпнал, приближи ковчега, опря ръце на калните дъски и се приведе над нея. Ръката му издърпа разложения муселин.

Беше тя. Тя. Ангелът от сънищата му. Мъртва, в ковчег, увита в мръсен покров, изгубена завинаги за него. Вътрешностите му се свиха — стори му се, че ще пропадне в себе си, ще се смали и ще изчезне като сламчица в огъня. Но тя отвори очи — черни, черни и пусти — и бледите й устни помръднаха:

— Ела при нас, Пол.

Той изпищя и отскочи, но се препъна в дръжката на ковчега и се пльосна по очи в калта. Запълзя с всички сили. Мяташе се из лепкавата кал като ранен звяр. Тя не стана и не го последва, но кроткият й призивен глас се носеше след него през мъглата, докато не го погълна собственият му мрак.

Намираше се на непознато място — по-странно от всичко, което бе виждал някога. Обкръжаваше го… нищо. Истинската ничия земя.

Пол се надигна — чувстваше се странно вдървен. В главата му все още пулсираше ехото на битката, но наоколо бе тишина. Беше покрит с дебел пласт кал, но земята, върху която лежеше, не беше нито мокра, нито суха, нито твърда, нито мека. Мъглата, през която бе пълзял, беше изтъняла, но накъдето и да погледнеше, не виждаше нищо освен перленобяла празнота.

Изправи се на краката си, които трепереха. „Беше ли успял да избяга? Мъртвият ангел, селото от ковчези — не беше ли сън всичко това?“

Направи крачка, после — още няколко. Нищо не се промени. Очакваше всеки миг през мъглата да се очертаят познати форми — дървета, скали, къщи, но празнотата сякаш се местеше заедно с него.

След продължило като че ли час напразно скитане седна и се разплака — безпомощен от изтощение и объркване. Мъртъв ли беше? В чистилището ли бе попаднал? Или по-лошо — човек все пак би могъл да се надява, че някога ще излезе от чистилището — не беше ли това мястото, където човек отива завинаги след смъртта си?

— Помощ!

Никакво ехо — гласът му прозвуча кухо и не отекна. — Помощ! Няма ли никой?! — изхълца той. — Какво съм сторил?

Не последва отговор. Пол се сви върху не-земята и захлупи лице в шепи.

Защо го бяха довели тук сънищата? Ангелът като че ли беше загрижен за него — но възможно ли беше добротата да води до тук? А може би всяка смърт беше ласка, а задгробният живот — безкрайна пустош.

Вкопчи се в мрака, който сам си натрапи. Не можеше да издържи нито миг повече сред тази мъгла. Бледото лице на ангела изникна в съзнанието му — не студено и бездушно както сред опустошеното гробище, а ласкавият и печален образ, който го спохождаше в сънищата му.

Лудост ли беше всичко това? И изобщо тук ли беше сега — или тялото му лежеше на дъното на калния окоп или в моргата на някоя военнополева болница редом с други нещастници?

Бавно, почти несъзнателно ръката му се прокрадна в калната куртка. Щом напипа вътрешния джоб, изведнъж разбра какво търси. Спря ужасен, че ще намери онова, което търсеше.

Нищо друго не му оставаше.

Ръката му бръкна в джоба и го стисна. Отвори очи, извади го и то заблещука на дрезгавата светлина в зелени оттенъци, които преливаха във всички цветове на дъгата.

Беше истинско.

Докато Пол се взираше в перото, което бе стиснал в юмрук, заблещука и нещо друго. Не беше много далече — ако това непроницаемо място изобщо имаше измерения — мъглата тлееше като разтопено злато. Изправи се на крака — почти забравил умората и раните.

Нещо — като вход или дупка — постепенно се оформяше в мъглата. Вътре в него не се виждаше нищо освен трепкаща кехлибарена светлина, която вибрираше като мазно петно във вода, и все пак той изпита непоколебима увереност, че от другата страна има нещо. Входът извеждаше някъде другаде. Пристъпи към златното сияние.

— Накъде си се разбързал, Джонеси?

— Няма да избягаш, без да кажеш на другарчетата си, нали?

Пол спря и бавно се обърна. През обгръщащата всичко мъгла се приближаваха два силуета — единият — едър, другият — дребен. Нещо проблясваше върху едното от неясните лица.

— Ф-ф-финч? Мълет?

Едрият се изкикоти.

— Дойдохме да те приберем.

Ужасът, който се бе разпръснал, го сграбчи отново. Направи крачка към златното сияние.

— Недей! — рязко извика Финч. Когато заговори отново, тонът му беше по-мек. — Хайде, стари приятелю, не си усложнявай положението. Ако се върнеш мирно и тихо — е, просто си бил замаян от бомбардировката. Може днес да изкараш известно време в болницата, докато се посъвземеш.

— Не, не искам да се връщам.

— Дезертираш, така ли? — пристъпи Мълет. Изглеждаше още по-едър — невероятно закръглен и мускулест. Устата му не се затваряше, защото беше пълна с прекомерно много зъби. — О, това е много лошо, много лошо наистина.

— Бъди разумен, Джонеси. — Светлината се отразяваше в очилата на Финч и скриваше очите му. — Не зарязвай всичко. Ние сме ти приятели. Искаме да ти помогнем.

Пол се задъха. Гласът на Финч сякаш го дърпаше. — Но…

— Знам, че ти беше зле напоследък — продължи дребният. — Беше объркан. Дори ти се струваше, че полудяваш. Просто ти трябва почивка. Сън. Ние ще се погрижим за теб.

Наистина имаше нужда от почивка. Финч беше прав. Щяха да му помогнат — разбира се, че щяха. Приятелите му. Те се приближиха и той залитна, но не отстъпи назад. Златното сияние потрепна зад него и леко помръкна.

— Само ми дай това в ръката си, стари приятелю — успокои го гласът на Финч и Пол усети, че му подава перото. — Точно така, дай го тук.

Златното сияние помръкна още повече, а заедно с него и очилата на Финч. Пол вече виждаше през стъклата. Финч нямаше очи.

— Не! — Пол политна назад и вдигна ръце. — Оставете ме на мира!

Двете фигури пред него затрептяха и се разкривиха — Финч стана още по-кльощав и тънък, а Мълет така се поду, че главата му потъна между раменете и изчезна.

— Ти ни принадлежиш! — кресна Финч, който вече изобщо не приличаше на човек.

Пол Джонас стисна здраво перото, обърна се и скочи в сиянието.