Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА
ГОСПОДАРЯТ НА ТЕМИЛУН

МРЕЖА/НОВИНИ: Страх от отравяне с лабораторно отгледано месо във Великобритания.

(Картина: тълпа пред фабриката в Дърбишър.)

Диктор: Разразилата се епидемия от смъртоносни болести във Великобритания предизвика хаос в индустрията за лабораторно производство на месо. Шофьорите на една от компаниите производителки на хранителни продукти, „Изкустмесо ООД“, бяха нападнати, а една фабрика — опожарена.

(Картина: салмонелни бактерии, увеличени под микроскоп.)

Твърди се, че за смъртта е виновно заразено със салмонела „месо майка“ — оригиналната матрица на месото, от която могат да се получат до сто поколения месо, отгледано в лабораторни вани. Една такава „майка“ може да бъде източник на хиляди тонове изкуствено месо…

 

— Атаско! — Рени вдигна ръце да се защити, но онзи, който ги беше пленил, само я погледна с леко раздразнение.

— Знаете името ми? Изненадан съм.

— Защо? Защото ние сме просто някакви си хорица, така ли?

Изправена пред първото истинско лице в Адърланд — доколкото едно сим-лице можеше да бъде истинско, — тя откри, че не изпитва страх. Изпълни я студен гняв и тя усети как сякаш се отделя от себе си.

— Не. — Атаско изглеждаше искрено озадачен. — Просто смятах, че името ми не е много известно — или поне извън определени кръгове. Кои сте вие?

Рени докосна !Ксабу по рамото — за да успокои както него, така и себе си.

— Ако не знаете, аз със сигурност не смятам да ви кажа.

Богът крал поклати глава.

— Вие сте една много нахална млада дама.

— Рени…? — започна Мартин, но в този миг нещо профуча с висока скорост през залата на Съвета — шарено размазано петно, което мина на сантиметри от Рени и !Ксабу и едва не ги забърса, след което потъна в сенките.

— Ах! — Докато проследяваше с поглед странното привидение, раздразнението по лицето на Боливар Атаско се разсея. — Ето го пак. Знаете ли какво е това?

Рени не можеше да прецени тона му.

— Не. Какво е?

Той поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа. Е, не е точно така — имам някаква идея какво представлява, но не и какво е. Това е феномен на сложността, на невероятната сложност на системата. Не е нито първият, нито, бих се осмелил да кажа, последният; нито пък най-странният.

— Той се замисли за момент, после отново се обърна към Рени и приятелите й: — Може би трябва по-набързо да приключим с този не особено приятен разговор. Имаме още много работа.

— Ще ни измъчвате ли? — Рени знаеше, че може би е по-добре да си замълчи, но месеците, изпълнени със скръб и гняв, нямаше как да не се проявят; усещаше се твърда и остра като острие на нож. — Значи не ви, стига да палите къщите на хората, да докарвате деца до кома и да пребивате стари жени до смърт?

— Рени… — отново започна Мартин, но гневният вик на Атаско я прекъсна:

— Стига! — Очите му се бяха превърнали в цепки. — Да не сте луда? Коя сте вие, че нахлувате в моя свят и ме обсипвате с подобни обвинения? — Той се обърна към Мартин: — Вие ли се грижите за нея? Ако е така, то изобщо не сте се справили. Маймуната се държи по-възпитано.

— Маймуната вероятно е по-търпелива — тихо отговори Мартин. — Рени, !Ксабу, мисля, че сме направили грешка.

— Грешка?! — Рени се смая. Може би Мартин беше изпаднала в амнезия от травматичното връщане в този сим-свят, но самата тя прекалено добре си спомняше името на Атаско. Във всеки случай й стигаше само да погледне нахалното аристократично лице, което си беше избрал, за да й стане съвсем ясен. — Според мене има само една грешка — той очаква да се държим любезно след всичко случило се!

!Ксабу се покатери на един стол, а после — на голямата маса.

— Един въпрос, господин Атаско. Защо ни доведохте тук?

Той погледна невъзмутимо говорещата маймуна.

— Аз не съм ви довел тук. Бих предположил, че сами сте влезли.

— Но защо? — настоя !Ксабу. — Вие сте владетелят на този фантастичен свят. Защо си губите времето да разговаряте с нас? Какво мислите, че искаме?

Атаско вдигна вежди.

— Бяхте призовани тук. Позволих на онзи, който ви призова, да използва моя град, моя дворец, за удобство… е и защото и аз споделям някои от страховете му. — Той поклати глава, сякаш всичко си беше съвсем ясно; перата по короната му се залюляха. — Защо разговарям с вас ли? Вие сте гости. Разбира се, добрият тон го изисква, но вие май смятате, че можете да минете и без него.

— Да не би да казвате, че…? — На Рени й се наложи да замълчи, за да схване какво точно беше казал. — Да не би да искате да кажете, че не сте ни довели тук, за да ни измъчвате и да ни заплашвате? Че нямате нищо общо с това, че брат ми е в кома? Че нямате нищо общо с хората, които убиха доктор Сюзън ван Блийк?

Атаско дълго се взираше в нея. Хубавото му лице все още беше властно-снизходително, но тя усещаше и определено колебание.

— Ако ужасните деяния, за които ми говорите, биха могли да се положат пред прага на Братството на Граала, то и аз не съм съвсем невинен — изрече той най-сетне. — Така е, защото се боя, че може и неволно да съм допринесъл за това зло, след като предоставих моя любим Темилун за сбирките на Братството. Ала не нося лична отговорност за това, за което говорите — милостиви Боже, не!

— Той се обърна и огледа обширната зала. — Господи, странни времена настанаха. Тук винаги са идвали малцина непознати, а сега ще ги има много. Но това е време на промяна, предполагам — и отново се обърна към тях;

— Знаете ли каква дата е утре? Четвърто движение. Нали разбирате, наследили сме календара си от аптеките. Но това е много важен ден, денят на Петото слънце — краят на една епоха. Повечето от моите поданици са забравили старите суеверия, но, разбира се, забравили са ги, защото според тяхното време са минали хиляда години.

„Тоя луд ли е? — зачуди се Рени. — Аз му говоря за убити и осакатени, той ми приказва за календара на ацтеките!“

— Но вие казахте, че сме били „призовани“. — !Ксабу разпери дългите си ръце. — Моля ви, кажете ни от кого.

— Трябва да изчакате и другите. Аз съм домакинът, ала не аз съм ви избрал.

Рени имаше чувството, че земята се е завъртяла в обратна посока. Щяха ли да приемат на доверие думите на този мъж, че по някакъв начин е на тяхна страна? Ако това беше вярно, защо всичко беше толкова прикрито и неясно? Зае се да развърже възела, но не виждаше никакво непосредствено решение.

— Та, значи, това е всичко, което можете да ни кажете? Нищо, че сте шефът тук? — попита тя накрая и заслужи един укорителен поглед на !Ксабу.

Атаско не беше преодолял първоначалната си неприязън, но направи усилие да й отговори възпитано:

— Онзи, който ви повика, се труди дълго и много внимателно — дори и на мене не ми е известно всичко, което е направил и намислил.

Рени се намръщи. Не можеше да си внуши да харесва този човек, беше съвсем сигурна — той й напомняше за някои от най-лошите бели в Южна Африка: богатите, изтънчени и тайнствени наследници на стария режим, които никога не бяха принудени да доказват превъзходството си, защото го приемаха за напълно естествено. Но трябваше да си признае, че може би го е преценила погрешно.

— Добре. Ако съм ви обвинила твърде прибързано, извинявам се — рече тя. — Моля ви, разберете ни — след като едва оцеляхме след онази атака, да се озовем на това място, домъкнати тук от полиция…

— Домъкнати? Вярно ли е?

Тя сви рамене.

— Е, не насилствено. Но със сигурност не се държаха с нас и като с почетни гости.

— Ще им кажа няколко думи. Внимателно, разбира се — те трябва да си имат автономия. Ако богът крал говори твърде грубо, цялата система се обръща с краката нагоре.

От известно време Мартин гледаше така, сякаш искаше да каже нещо.

— Вие… вие сте построили това място, така ли? Ваше ли е?

— Може би по-точната дума е „отгледах“. — Хладното му изражение поомекна. — Както разбрах, дошли сте с автобус. Много лошо — не сте видели великолепните канали на пристанището. Бихте ли желали да ви разкажа за Темилун?

— Да, много — побърза да каже Мартин. — Но първо искам да уточним нещо друго. Имам проблеми с филтрирането на входа — суровите данни са много силни. Не бихте ли могли… има ли някакъв начин да го приспособите някак? Боя се, че ми идва твърде много.

— Предполагам.

Той млъкна, но това беше нещо повече от пауза — тялото му просто замръзна на място без ни най-малък признак на живот. !Ксабу погледна Рени, но тя сви рамене — не знаеше какво прави Атаско, а и не беше сигурна точно за какво говори Мартин. След това симът на Атаско отново оживя — без предупреждение.

— Може да стане, мисля — рече той, — но няма да е лесно. Вие получавате същото количество информация, както другите, и тъй като всички сте включени през една и съща линия, не мога да променя вашия вход, без да стесня и техния. — Той млъкна, после поклати глава. — Трябва да намерим някакъв начин да ви прехвърлим на друга линия. Но не се опитвайте, преди да сте говорили със Селърс. Не знам какво планира за вас и може би няма да успеете да се върнете в мрежата навреме.

— Селърс? — Рени се опита гласът й да звучи спокойно. Този мъж очевидно предпочиташе да води разговори с учтив официален тон. — Той ли ни е… призовал, както се изразихте?

— Да. Скоро ще се срещнете с него. Когато пристигнат и другите.

— Други ли? Какви…

Мартин я прекъсна:

— Няма пак да влизам в мрежата. Не и ако трябва отново да минавам през охранителната система.

Атаско наклони глава.

— Мога да ви вкарам като мой гост, разбира се — можех всичките да ви вкарам като мои гости и дори го предложих, но Селърс много яростно се противопостави на всякакви подобни идеи; било нещо, свързано с охранителната система. Трябва да говорите за това с него, тъй като аз не го разбирам съвсем.

— Какво беше това? — попита Рени. — Така наречената охранителна система уби наш приятел.

Атаско за първи път изглеждаше действително шокиран.

— Какво? За какво говорите?

Рени, допълвана от !Ксабу и Мартин, му разказа за случилото се. Когато свърши, Атаско крачеше напредназад.

— Това е ужасно. Сигурни ли сте? Може би просто е получил сърдечен пристъп?

От напрежението акцентът му беше малко по-силен, английският му — малко по-несъвършен.

— То ни беше хванало всички — равно произнесе Рени.

— Сингх каза, че е живо, и не знам как бихте могли да го опишете по друг начин. Какво е?

— Това е невралната мрежа — тя е под системата на мрежата „Граал“. Беше отгледана, докато отглеждаха и симулациите, така мисля. Не знам много за нея — това не влизаше в ролята ми. Но не се предвиждаше да… това е ужасно. Божичко! Ужасно, ужасно! — Атаско беше спрял да крачи из стаята и сега се оглеждаше възбудено.

— Трябва да чуете какво ще ви каже той. Аз само обърквам нещата. Но той като че ли е прав — ние твърде дълго живяхме в нашия изолиран свят.

— Разкажете ни за това място, което сте… отгледали — обади се Мартин.

Рени се подразни. Тя искаше да чуе още неща за този тайнствен Селърс, за онова, което !Ксабу беше нарекъл Всепоглъщащия, а Мартин май предпочиташе да слуша популярна беседа, изнесена от богат перко. Потърси подкрепа от !Ксабу, но той беше вперил съчувствен, внимателен поглед в Атаско, особено дразнещ върху маймунското му лице. Отвратена, тя изсумтя тихо.

— Темилун ли? — Домакинът им малко се поразведри.

— Разбира се. Вие дойдохте от Аракатака, нали? Слязохте от горите. Какво ще кажете за хората, които срещнахте? Изглеждаха ли ви щастливи? Добре нахранени?

Рени сви рамене.

— Да. Така ми се стори.

— И нито една дума на испански. Никакви свещеници — е, тези дни пристигнаха неколцина от земите отвъд океана, но май не могат да привлекат хората в странните си непознати църкви. Ала католицизъм, за който да си струва да се говори, няма. И всичко това — само заради конете.

Рени погледна !Ксабу, който също изглеждаше объркан.

— Конете ли? — попита тя.

— О, това е съвсем елементарно, скъпа моя… как се казвате?

Тя се поколеба. „Като ще е, да е — реши най-накрая.

— Ако се преструва, то тези хора наистина изобщо не са лъжица за нашата уста.“ А ако Братството на Граала можеше да изгори блока им и да замрази кредитните карти на Джеремая, името й надали щеше да бъде новост за тях:

— Ирене Сулавейо. Рени.

— Елементарно, драги ми Ирене. — Очевидно подхванал любимата си тема, Атаско беше сякаш напълно забравил предишната си антипатия. — Коне. Единственото, което е липсвало на Америка. Нали разбирате, тук предшествениците на конете са измрели — като казвам „тук“, имам предвид мястото, където живея в реалния живот, — но не и в света на Темилун. Когато в реалния свят възникнали великите империи на Америките империите на толтеките, ацтеките, майте, инките, на нашите муиска, — ние сме имали някои недостатъци, които цивилизациите в долината на Тигър или по Средиземноморието не са притежавали: по-бавни комуникации, никакви големи фургони или шейни, тъй като не е имало животни, годни да ги теглят, липса на необходимост от широки равни пътища, оттук — липса на необходимост да се познава колелото и така нататък.

— Той отново закрачи, но този път изпълнен с радостна енергия. — В реалния свят испанците са дошли в Америка и са я открили узряла за оплячкосване. Само няколко стотици души с пушки и коне са подчинили два континента. Помислете си! И така, аз построих Америка отново. Но този път конете не измряха. — Той свали короната с перата и я остави на масата. — Тук всичко е различно. В моя измислен свят ацтеките и другите създадоха много по-големи империи и след като ги посетиха търговци от Древна Финикия, започнаха да разработват морските пътища към други цивилизации. Когато барутът дойде от Азия в Западна Европа и в Близкия изток, лодките на тлатоани — ацтекския император, ако предпочитате — го донесоха и в Америка.

— Но… тези хора имат клетъчни телефони — Въпреки съпротивата си Рени се беше увлякла от фантазията на Атаско. — На колко години е тази цивилизация?

— Тази симулация е съвсем мъничко изостанала от реалния свят. Ако отвън наистина имаше Европа отвъд океана, тя сигурно щеше да е в началото на XXI век. Но Исус и западният календар така и не са стигнали дотук, тъй че макар и ацтекската империя да падна много отдавна, ние все още наричаме този ден Четвърто движение на Петото слънце. — Той се усмихна с детинска радост.

— Но точно това не разбирам. Как така сте започнали от ледниковия период или откъдето щете, а сега сте в днешно време? Да не би да искате да ми кажете, че наблюдавате това нещо тук от, да речем, десет хиляди години?

— О, разбрах. Да, наблюдавам го. — Нова самодоволна усмивка. — Но е с нормалната скорост. Има микроравнище, където вековете преминават много бързо и аз мога само да събирам данни в по-големи, общи масиви, но когато наистина искам да разбера нещо, мога да забавя симулацията до нормална скорост или дори да я спра.

— С други думи, играете си на Господ.

— Но как сте успели да създадете всичките тези хора? — попита !Ксабу. — Без съмнение създаването на всеки един от тях отнема много време. — Изглеждаше съвсем чистосърдечно заинтригуван; отначало Рени си помисли, че може би се опитва да й попречи да продължи да възразява на домакина им, но после си спомни каква беше лелеяната мечта на бушмена.

— В такава система не създаваме отделните индивиди — обясни богът крал на Темилун. — Поне не един по един. Тази симулация — както и всички останали в цялата мрежа — е отгледана. Единиците живот започват като прости автомати, организми с няколко съвсем основни правила, но колкото повече им се позволява да са интерактивни, да се адаптират и да еволюират, толкова по-сложни стават те. — Той посочи себе си и тях тримата: — Както е и в самия живот. Но когато нашите автомати достигнат до определена степен на сложност, ние можем — както и стана — да изпилим острите ръбове и да получим един вид фрактално семе за изкуствено растение, животно или дори за човешко същество, което после ще израсте така, както диктуват собствената му индивидуална генетика и околната среда.

— Това до голяма степен вече се прави и в мрежата — рече Рени. — Всички големи ВР-мрежи се основават на екологията на данните — по един или друг начин.

— Да, но те не разполагат със силата, с която разполагаме ние. — Атаско поклати изразително глава. — Те нямат потенциал за сложност, за изтънчена индивидуалност. Но вие го знаете, нали? Видяхте Темилун. Не е ли също толкова истински и автентичен в своето разнообразие, както който и да било град, посещаван от вас в реалния свят? В мрежата не можете да постигнете това, без значение колко пари и усилия сте вложили. Платформата няма да може да го поддържа.

— Да, но охранителните системи в мрежата пък не убиват хора.

Скулестото лице на Атаско се зачерви от гняв, но това продължи само миг, след което гневът се смени с помилостиво изражение.

— Не мога да я защитавам. Толкова време прекарах в наблюдаване на резултатите, та се боя, че може би съм пропуснал да забележа цената, която плащаме за тях.

— Но какво всъщност представлява това място? Произведение на изкуството, научен експеримент… какво?

— Всичко това, предполагам… — Атаско млъкна и се загледа над главите им. — Извинете ме за момент, моля.

Мина покрай тях и заобиколи масата. Големите врати в дъното на залата се бяха отворили и стражите вкараха вътре още трима души. Двама от тях използваха женски тела, подобни на това на Мартин — мургави и тъмнокоси като местните жители. Третият беше много висок, облечен от глава до пети в екстравагантно, набиващо се на очи черно. Перата, рюшчетата и високите островърхи ботуши придаваха на новодошлия вид на древен придворен денди; тясна, опъната по черепа качулка от черна кожа покриваше главата на непознатия освен лицето, бяло като кост, с неопределени черти и кървавочервени устни.

„Изглежда като някой от членовете на онази ужасна група, «Ганга дроун»“ — реши Рени.

Атаско поздрави новодошлите. Още преди да свърши, привидението в черно демонстративно се отдели от другите, взе да обикаля покрай стената и да разглежда стенописите. Атаско покани другите двама да седнат и отново се обърна към Рени и приятелите й:

— Мисля, че Темилун е едновременно наука и изкуство — продължи той, все едно не го бяха прекъсвали. — Това е делото на живота ми. Винаги съм се чудел как ли би изглеждала моята родна земя, ако испанците не я бяха завладели. Когато разбрах, че мога да намеря отговора с помощта на пари, само някакви си пари, изобщо не се поколебах. Деца нямам. Жена ми живее със същата мечта. Запознахте ли се с нея?

Рени поклати глава — опитваше се да следи мисълта му.

— С жена ви ли? Не.

— Тук е някъде. Тя е гений на цифрите. Аз мога да преследвам някакъв образец, да правя догадки за дадено обяснение, но тя е човекът, който ми съобщава солидните факти — колко бушела ориз са продадени на пазара в Темилун, как влияе сушата върху миграцията на хора в провинцията…

На Рени й се искаше да поговори с другите гости — ако точната дума беше „гости“, — но изведнъж осъзна, че може да научи доста неща и от Атаско — въпреки цялата му ексцентричност.

— Значи сте построили един цял свят? Не подозирах, че изобщо във Вселената има достатъчно процесори, за да се постигне това, без значение с каква нова и завързана архитектура на мрежата разполагате.

Той вдигна ръка и с любезно снизхождение посочи онова, което би трябвало да е очевидно.

— Аз не съм създал целия свят. Това тук — разпери той ръце — е само центърът на един по-голям свят, който съществува единствено като данни. Ацтеките, толтеките — те бяха само информация, повлияла на растежа на Темилун, макар че известно време той наистина беше под ацтекско управление. — Той поклати глава, потънал в скъпи спомени. — Дори муиска, които построиха този град по времето на най-големия разцвет на империята си, в по-голямата си част се намираха извън границите на симулацията — тяхна столица и най-голям град беше Богота, също както в реалния свят. — Той забеляза озадаченото изражение на Рени и се помъчи да поясни:

— Муиска ли? Може би са ви известни като чибча, но това е по-скоро името на езиковата група, не на народа, Не сте чували за тях, така ли? — И въздъхна като грънчар, принуден да работи с некачествена глина. — Във всеки случай в симулацията има по-малко от два милиона хуманоидни инструменти, а останалият свят, в който Темилун съществува, е просто крайно сложна система от алгоритми с телеморфно представяне. — Той се намръщи. — Казахте, че идвате от Аракатака, нали? Това, виждате ли, е много близо до северната граница на света, както бихме могли да кажем. Не че щяхте да видите края на симулацията — тя не е толкова примитивна! Щяхте да видите водата, разбира се, и някаква илюзия за земя отвъд нея.

— Значи цялата тази мрежа — този Адърланд — е съставена от подобни места? — попита Мартин. — От мечтите и суетите на богаташи?

Атаско сякаш не се обиди.

— Предполагам, въпреки че не съм излизал често от собственото си владение — което не е за чудене, ако се замислите колко кръв и пот съм вложил тук. Някои от другите владения са… е, аз лично ги намирам за оскърбителни, но тъй както нашите домове трябва да са бастиони на личния ни живот, такива трябва да бъдат и нашите светове. Никак няма да съм доволен, ако някой дойде и започне да ми обяснява как да управлявам Темилун.

Рени наблюдаваше непознатия в черно, който подчертано не обръщаше никакво внимание на никого. Дали той беше призован също като нея? Защо? Какъв беше смисълът да се събират хора в дразнещо егоистичното виртуално кралство на Атаско? И кой, по дяволите, беше Селърс?

Мислите на Рени бяха прекъснати — вратите се отвориха тежко, за да пропуснат още няколко души. Единият като че ли беше задържан от полицията, защото и от двете му страни бяха застанали стражи с наметала, но после Рени разбра, че те му помагат да ходи. Настаниха го на един стол и той се преви като болно дете, което изглеждаше странно, защото използваше невъзможно мускулестото, развито тяло на олимпийски гимнастик. По-дребничкият му приятел се сгуши до него и сякаш му говореше насърчително. Те двамата и третият, който използваше лъскаво роботоподобно тяло, останаха, а стражите излязоха. Боливар Атаско отиде да ги поздрави.

Рени се втренчи в новодошлите. Имаше нещо познато в този мускулест чернокос сим, но какво? Щом се обърна да се консултира с !Ксабу, усети леко докосване по ръката. Един от дошлите преди това гости — дребничка, закръглена жена със сим от темилунски тип — беше застанал до нея.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Много съм объркана. Може ли да поговоря с вас?

Рени не се сдържа и огледа непознатата, но във ВР нямаше начин човек да е сигурен в заключенията си.

— Разбира се. Седнете — и заведе жената на стола до Мартин.

— Аз… аз не разбирам къде се намирам. Този мъж каза, че се намираме в неговата симулация, но аз такава симулация не съм виждала.

— Никой от нас не е виждал — увери я Рени. — Като имаш толкова пари, това си е цяла нова вселена.

Новодошлата поклати глава.

— Всичко с толкова странно! Търсех как да помогна на горкичката си внучка и реших, че най-сетне ще се добера до информация за виновника, който й стори това зло. Толкова усилия положих, за да узная истината! Но сега, вместо да събера информация, се озовах във… в не знам какво.

!Ксабу щръкна до нея.

— Внучката ви болна ли е? — попита той. — Да не би да е заспала и да не може да се събуди?

Жената се отдръпна, но Рени реши, че се е стреснала от прямотата на въпроса му, а не от маймуноподобния му вид.

— Да. В болница е вече от много месеци. И най-големите специалисти в Хонконг не знаят какъв е проблемът.

— Същото ей с брат ми. — Рени й разказа какво се бе случило със Стивън и как тя и приятелите й бяха попаднали в Темилун. Жената слушаше жадно и от време на време тихичко охкаше — от изумление или от мъка.

— А аз си мислех, че съм единствената! — възкликна тя.

— Когато мъничката ми, моето цветенце, се разболя, бях сигурна, че е заради мрежата. Но дъщеря ми и мъжът й… според мене те ме мислят за побъркана, макар че от тактичност не ми го казват.

Раменете й се разтресоха. Рени осъзна, че тя плаче, въпреки че по лицето на сима не потекоха сълзи.

— Простете! Тревожех се, че наистина полудявам — избърса очите си тя. — О! Натрапих ви се, а дори не съм ви се представила. Толкова съм неучтива! Казвам се Куан Ли.

Рени представи себе си и приятелите си.

— И ние сме изненадани като вас. Мислехме си, че проникваме в личното игрище на враговете ни. Предполагам, че точно това е станало, но този човек, Атаско, не ми прилича много-много на враг. — Тя погледна домакина им, който говореше с облечения в черно непознат.

— Кой е онзи с него, човекът с клоунското лице? Той с вас ли дойде?

Куан Ли кимна.

— Не го познавам, дори не съм сигурна дали трябва да кажа „го“. — Тя се изсмя, след това закри устата си с ръка, сякаш уплашена от нещо. — Когато стражите ни доведоха — мене и другата жена, дето седи там — и тя посочи другия сим от тип темилун, — той чакаше отвън. И нейното име не знам. Всички влязохме заедно.

— Може би той е Селърс — предположи !Ксабу.

— Не е — разсеяно каза Мартин. Беше се втренчила в тавана, погледът й все още беше разфокусиран. — Представя се като Сладкия Уилям. От Англия е.

След миг Рени осъзна, че е зяпнала. Дори на лицето на сим това не е привлекателно изражение. Затвори уста.

— Откъде знаеш?

Преди Мартин да успее да отговори, тътренето на столове по каменния под ги накара да се обърнат. Атаско беше седнал начело на дългата маса, придружен от темилунка със студена красота, облечена в бяла памучна рокля. Единственото й украшение беше великолепно колие от сини камъни. Рени не я беше забелязала да влиза. Досети се, че сигурно е жената на Атаско, дето много я биваше по смятане.

— Добре дошли в залата на Съвета на Темилун! — Атаско разпери ръце, сякаш ги благославяше, докато гостите се настаняваха. — Знам, че идвате от много места и с най-различна цел. Иска ми се да имах възможността да поговоря с всеки един от вас, но времето ми е ограничено. И все пак се надявам, че сте хвърлили поне бегъл поглед върху този свят. Тук има какво да се види.

— О, за Бога — промърмори Рени, — давай по-нататък! Атаско млъкна, сякаш я беше чул, но изразът му беше по-скоро озадачен, отколкото раздразнен. Той се обърна и прошепна нещо на жена си, която му отвърна също с шепот.

— Не знам какво да ви кажа — извиси отново глас Атаско. — Онзи, който ви повика, трябваше вече да е тук.

Лъскавият роботски сим, който Рени беше забелязала по-рано, се изправи. Прекалено сложната му броня беше цялата в остри като бръснач шипове.

— Дотук, смотаняко! — каза той, като презрително провлачваше думите си като очилатко. — Нямам време за такива работи. Отлитам.

После описа поредица от жестове с лъскавите си хромирани пръсти и след като не стана нищо, като че ли се шашна. Преди някой да успее да каже нещо, до семейство Атаско засия жълтеникава светлина. Някои гости извикаха изненадано.

Фигурата, която застана до Боливар Атаско, след като блясъкът помръкна, беше бяло петно с човешка форма без никакви черти на лицето — сякаш някой бе изрязал дупка сред залата.

Рени също бе извикала, но не заради стряскащата поява на привидението. „Виждала съм го и преди! Насън? Не, в «При господин Дж.», онзи клуб.“

Почти забравен спомен изплуваше отново — последните й немощни мигове в дълбините на ужасния клуб. Това нещо й беше… помогнало? Всичко й беше като в мъгла. Обърна се към !Ксабу, за да се увери, но бушменът наблюдаваше новодошлия с голям интерес. До него Мартин изглеждаше съвсем смаяна и объркана, сякаш се беше загубила в тъмна гора.

Дори Атаско като че ли се изуми.

— А! Това… това си ти, Селърс.

Празното пространство на върха на бялото петно се извърна, сякаш оглеждаше стаята.

— Толкова малко! — каза то с тъга.

Рени усети как космите на тила й настръхват; наистина беше чувала този висок, почти женски глас в трофейната градина на „При господин Дж.“. — Толкова малко сме — продължи то. — Всичко на всичко дванайсет, включително и нашите домакини. Но съм благодарен, че някой изобщо е дошъл. Сигурно имате много въпроси…

— Естествено, че имаме — гръмко го прекъсна онзи, когото Мартин беше нарекла Сладкия Уилям. Говореше на някакъв невъзможно пресилен, театрален северноанглийски. — Например кой сте вие, хиляди дяволи, и какво става тук, хиляди дяволи?

Празното пространство не реагира по никакъв видим начин, но на Рени й се стори, че долавя смях в тихия глас.

— Казвам се Селърс, както спомена господин Атаско. Както мнозина от вас, аз се крия, но поне това име вече не е тайна, която се налага да пазя. Що се отнася до другия ви въпрос, младежо…

— Моооооля! Внимавай кого наричаш младеж, чичка!

— … ще се постарая с всички сили да ви отговоря. Но не може да стане бързо. Моля за вашето търпение.

— Да помолиш, не значи да получиш — обади се Сладкия Уилям, но махна на Селърс да продължи. !Ксабу, който може би търсеше как да се настани по-удобно, се покатери на масата и приклекна до Рени.

— Аз съм нещо като експерт по преместването на данни от едно място на друго — заобяснява Селърс. — Много хора изследват данните със специфична цел: данните от финансовия пазар — за да правят пари, метеорологичните данни — за да предсказват времето…, но поради интересите си винаги съм имал склонност да изучавам по-скоро самите модели като феномени, а не онова, което представляват.

Рени усети как Мартин замръзва на стола си, но лицето на спътницата й имаше все същия объркан израз.

— Всъщност — продължи Селърс — моят интерес към моделите, които днес ни доведоха тук, отначало беше чисто съзерцателен. Също както поетът може да съзерцава как водата тече, плиска се и се събира във вирчета, без практическия интерес на водопроводчика и физика, така и аз отдавна съм очарован от начина, по който информацията сама по себе си се движи, събира се и пак тръгва. Но дори и поетът ще забележи, че каналът се е запушил и мивката започва да прелива. Стигнах до извода, че има определени много големи модели на потоци от данни, които не кореспондират с онова, което познавах на общоприетата карта на информационната сфера.

— Какво общо има всичко това с нас? — попита жената, дошла заедно с Куан Ли. Говореше английски без никакъв акцент. Рени се зачуди дали това не се дължи на програмата за превод.

Селърс се замисли.

— Важно е да разберете защо аз дойдох, иначе няма да разберете и защо вие сте тук. Моля ви, изслушайте ме. После, ако желаете, можете да си отидете и никога вече дори да не мислите за всичко това.

— Искате да кажете, че не сме пленници? — попита жената.

Празното пространство Селърс се обърна към Боливар Атаско.

— Пленници ли? Ти какво си им казал?

— Очевидно някои от местните полицаи са изтълкували погрешно желанието ми да доведат новопристигналите тук, в двореца — побърза да обясни богът крал. — Може би съм се изразил малко неясно, като съм им давал нареждания.

— Каква изненада! — обади се жена му.

— Не, никой от вас не е пленник — твърдо каза Селърс. — Знам, че на всички ви е било трудно да дойдете тук…

— Освен на мене — изчурулика Сладкия Уилям, докато си вееше с ръка, облечена в черна ръкавица.

Рени не издържа.

— Няма ли да млъкнете най-сетне? Защо не ни позволявате просто да го изслушаме? Едни вече умряха, други умират и аз искам да чуя какво има да ни каже този Селърс! — Тя удари с длан по масата и впери яростен поглед в Сладкия Уилям, който се сви на стола си като мокър паяк, а всичките му перца и рюшчета се разтрепериха.

— Печелиш, царице на амазонките. — Той беше опулил очи в подигравателен ужас. — Затварям си плювалника.

— На всички ви е било трудно да дойдете тук — повтори Селърс. — Без съмнение и на мен не ми беше лесно да ви събера. Затова се надявам, че ще ме изслушате, преди да вземете решение.

Той млъкна и дълбоко, с въздишка си пое дъх. Рени се почувства изненадващо трогната. Зад този странен празен сим имаше жив човек, който се страхуваше и се тревожеше като всеки друг.

— Забелязах, че във виртуалната вселена, която някои наричат сфера на данните, особено в областта на търговията на едро с технически библиотеки, внезапно от местоработата ми изчезват много от най-известните имена в технологиите, свързани с мрежата и ВР. Започнах да изследвам по-отблизо тези събития. Парите също се отклоняваха — акции бяха неочаквано продавани, изведнъж ликвидираха този или онзи бизнес и създаваха друг. След дълго търсене открих, че повечето от тези дейности се контролират от една-единствена група хора, макар и да бяха прикрили своите транзакции толкова добре, че само късметът и известен талант за разпознаване на модели ми позволиха да ги открия и да науча имената им.

Тези хора — мъже и жени, притежаващи богатство и власт — образуват консорциум, който се е нарекъл, Братството на Граала.

— Някаква си християнска хава — предположи роботът Очилатко. — Като ония, осенените от Господа, дето скачат като откачени насам-натам.

— Не забелязах нищо особено християнско в действията им — продължи Селърс. — Харчеха неизчислими количества пари за технологии и очевидно строяха… нещо. Какво беше това нещо, не успях да открия. Но разполагах с много време, а любопитството ми беше възбудено.

Продължих упорито да разследвам години наред и все повече се тревожех. Не ми се виждаше много вероятно някой да влага толкова усилия и разходи в това Братство и да продължава да го пази в тайна. Отначало предположих, че проектът е дългосрочен и са започнали от нулата, но след известно време — просто заради количеството пари и време, които се хвърляха в това невидимо предприятие, това започна да не ми изглежда много вероятно. Как Братството би могло да харчи несметни милиони за нещо — цели фамилни състояния или богатства, трупани с пот цял живот, които мнозина от най-богатите хора на света две десетилетия подред изливаха в някаква метафорична дупка, без да печелят нищо — и все още да се надява да постигне някаква печалба? Кой ли бизнес би могъл да си струва подобни инвестиции? Обмислих какви други цели би могло да си поставя Братството, някои от тях — толкова крайни, колкото най-зловещите забавления в мрежата. Да смъкват правителства? Тези хора вече бяха смъквали правителства също толкова лесно, колкото средностатистическият гражданин си сменя работата или гардероба. Да завладеят света? Защо? Тези хора вече имаха всичко, което човек би могъл да пожелае — разполагаха с лукс и власт, каквито не бихме могли да си представим. Един от Братството, финансистът Джун Бхао, има годишен доход колкото петнайсетата по богатство държава на планетата.

— Джун Бхао! — ужасено възкликна Куан Ли. — Нима той е сред хората, които са разболели внучката ми? — Тя затрепери уплашено на стола си. — Наричат го Императора — китайското правителство не предприема нищо без негово одобрение.

Селърс кимна.

— Точно така. Но защо тези хора ще искат да нарушат равновесието на световните сили? — запитах се аз. Те са световните сили. Следователно, какво правеха и защо го правеха?

— И? — обади се Сладкия Уилям. — Аз ще бия барабаните, чичка. И отговорът е…?

— Боя се, че все още има повече въпроси, отколкото отговори. Когато започнах да дочувам нещо за тъй наречения Адърланд — вероятно най-голямата и най-мощната симулационна мрежа в света, — най-после разбрах какво са правили. Но „защо“… това все още е мистерия.

— Значи това е някаква такава конспирация като в жълтата мрежа? — попита хромираният боен робот. — Като извънземните, а? Ей, ама много се изхвърляш.

— Точно това е — отговори Селърс. — Конспирация. Ако не беше, защо едно толкова огромно начинание се пази в тайна? Но ако мислите, че просто вдигам шум, замислете се над факта, че аз знам какво е довело тук повечето от вас. Братството се интересува необичайно много от деца.

Той замълча, но стаята тънеше в тишина. Дори Атаско и жена му стояха в напрегнато очакване.

— След като разбрах какво трябва да наблюдавам, след като започнах да разкривам имената на тайните господари на Адърланд, можех да търся и по-специфична информация. Открих, че неколцина от най-влиятелните членове на организацията изключително много се интересуват от деца, но интересът им е странен и далече надхвърля дори педофилията. Техният интерес явно е професионален, всеобхватен и заплашително необясним, ако съдим по спонсорираните от тях медицински и социологически изследвания, по броя на специалистите педиатри, на които компании, свързани с Братството, са плащали за известен период от време, както и по броя на ориентираните към младежта начинания — агенции за осиновяване, спортни клубове, интерактивна мрежа, основани или откупени от организации фантоми, имащи нещо общо с Братството.

— „При господин Дж.“ — измърмори Рени. — Гадни копелета!

— Точно така. — кимна Селърс с върха на празното пространство. — Извинявам се — продължи той. — Обяснението на всичко това ми отнема повече време, отколкото бих искал. — Той потърка мястото, където би трябвало да е челото му. — Толкова дълго мислих за това и сега откривам, че има толкова много неща за казване.

— Но какво биха могли да искат те от тези деца? — попита Куан Ли. — Сигурна съм, че сте прав, но какво искат те?

Селърс вдигна ръце.

— Иска ми се да знаех. Братството на Граала е построило най-мощната и най-хитроумната и изтънчена симулационна мрежа, която можем да си представим. В същото време те са манипулирали и са увредили съзнанието на хиляди деца. Все още нямам представа защо. Всъщност извиках ви тук — всички вас — с надеждата, че заедно бихме могли да открием някакви отговори.

— Добро шоу направи, татенце — жизнерадостно се обади Сладкия Уилям. — Възхитен съм много от дребните детайли, макар да ме е яд, дето ми пречиш да се изключа. Защо просто не пратиш странната си историйка по новинарските мрежи, вместо да ни замесваш и нас в това театро на плаща и кинжала?

— В началото се опитах да направя точно това, което ми предлагате. Двама репортери и трима изследователи бяха убити. Новинарските мрежи не излъчиха нищо. Аз съм тук и говоря с вас само защото успях да запазя анонимност. — Селърс млъкна и пак продължително си пое въздух. — Виновен съм за смъртта на онези хора, но така разбрах, че не става дума чисто и просто за някаква моя мания. Това е война. — Той бавно завъртя глава, за да огледа всички лица около масата. — Членовете на Братството притежават твърде много власт и връзки. Но моят опит да заинтересувам и други с разследването си наистина ми донесе и голям късмет. Един от хората, които се занимаваха с проучването, издири и се свърза с Боливар Атаско и със съпругата му Силвиана. Те отказаха да отговорят на въпросите му, но ме заинтригуваха и аз се добрах до тях. Не постигнах веднага успех.

— Ние мислехме, че сте луд — сухо се обади Силвиана Атаско. — И все още не изключваме тази възможност, сеньор.

— За наш общ късмет семейство Атаско, които са сред първите членове на Братството на Граала, се бяха отделили от централния корпус и бяха напуснали директорския съвет преди няколко години. Бяха запазили инвестициите си под формата на тази симулация, Темилун, но иначе нямаха нищо общо с всекидневните дела на консорциума. Сеньор, сеньора, може би вие бихте желали да разкажете нещо за своите преживявания?

Боливар Атаско се стресна — като че ли беше потънал в мисли за нещо друго. Погледна безпомощно жена си. Тя завъртя очи.

— Много е просто — заговори Силвиана. — За работата си ние имахме нужда от по-фина машина за симулации.

Те бяха стигнали до крайния предел на съществуващата технология. Група богати мъже — тогава в Братството не членуваха жени, — чували за разните ни версии на Темилун, създадени чрез тогавашните върхови постижения в технология, се свързаха с нас. Имаха планове да построят най-всеобхватната симулационна платформа, която някой някога си е представял, и ни включиха, за да помагаме в надзора над строежа на тази платформа. — Тя присви устни. — На мене те никога не са ми харесвали. „От нея би излязъл по-добър бог крал, отколкото от съпруга й“ — реши Рени.

— Не ме оставяха да си гледам работата, както трябва — добави Боливар Атаско. — Искам да кажа, че в нещо толкова мащабно и толкова бързо развиващо се действат абсолютно неизвестни фактори на сложност. Но когато се опитах да задам някои въпроси, да разбера защо някои неща се правят точно по този особен начин, който Братството е избрало, винаги ми се месеха. И аз си подадох оставката.

— Това ли е всичко? — Жената с преводаческия акцент явно беше побесняла. — Просто сте казали „не одобрявам“ и сте се оттеглили, но сте се вкопчили в голямата си играчка?

— Как смеете да ни говорите по този начин?! — възмути се Силвиана Атаско.

— Всичко това…, за което говореше Селърс… — Боливар Атаско описа неясен кръг с ръка — ние нищо не знаехме за него. Чухме за това едва от Селърс.

Жената, която се беше обадила, се облегна назад с присвити устни.

— Свързах се със семейство Атаско, за да се придвижа поне малко в разследването си — продължи Селърс. — С много усилия успях да ги убедя, че не знаят някои неща за Братството на Граала и за Адърланд. Използвах достъпа им до мрежата, за да понапредна, но действах предпазливо, защото не смеех да привличам вниманието им нито към семейство Атаско, нито към себе си. Бързо ми стана ясно, че ако работя сам, не бих стигнал доникъде. И все пак не можех да понеса да изпратя още хора на смърт.

Не пресилвам властта на Братството. Те притежават огромни холдинги във всички краища на света. Властват или поне влияят върху армиите, полицията, правителствата на всички световни държави. Убиха онези изследователи толкова бързо и сръчно, както човек убива муха, и бяха наказани толкова, колкото и убиецът на мухата. Кой би се присъединил към мене срещу подобни врагове и как бих могъл да се свържа с тези хора?

Отговорът — поне на първия въпрос — дойде лесно. Жертвите на Братството биха поискали да ми помогнат — хората, които бяха изгубили приятели и близки заради необяснимия заговор на Братството. Но не смеех да излагам на риск още невинни, а освен това имах нужда от хора, способни да се борят, защото само общата загриженост не стигаше — и не стига. Така че измислих нещо като заръка, като в старите народни приказки. Хората, които намерят Темилун, ще ми помогнат да разнищя плановете на Братството.

Оставях ключове, разпръсквах семена, изпращах тайнствени писма в дигитални бутилки. Много от вас например са получили образа на виртуалния град на Атаско. Оставях тези знаци на забутани места, но винаги около дейностите на Братството, така че хората, които по свое желание са се заели да разследват какво става, да се натъкнат на тях. Уловките ми бяха мимолетни и мъгляви, за да предпазя семейство Атаско и себе си. Вие, които стигнахте до Темилун — каквото и да решите за мене и за надеждите ми, гордейте се! Вие сте разрешили загадка, в която може би хиляди други са се провалили.

Селърс млъкна. Някои от слушателите се раздвижиха.

— Защо не можем да се изключим? — попита настоятелно приятелят на чернокосия варварин. — Това е единствената загадка, която искам да бъде разрешена. Опитах се да се изключа и все едно ме сложиха на електрическия стол! Реалното ми тяло е някъде в някаква болница, но аз си стоя включен!

— За първи път чувам за това! — Изненадата на Селърс беше доловима дори насред мърморенето на гостите. — Тук действат разни закони, които никой от нас не разбира. Никога не бих задържал някого против волята му. — Той вдигна безформените си бели ръце. — Ще се опитам да намеря решение.

— Наистина се опитайте, защото иначе…!

— А какво беше онова? — попита Рени. — Онова, което ни сграбчи — не знам как иначе да го нарека, — докато влизахме в симулацията. То уби човека, който ни доведе тук. Атаско каза, че било неврална мрежа, но Сингх пък каза, че е живо.

Останалите около масата започнаха да си шепнат.

— И на това не мога да отговоря — заключи Селърс. — В центъра на Адърланд има неврална мрежа, вярно е, но как действа тя и какво би могло да означава „живо“ при тези обстоятелства, изобщо не ми е ясно все още. Точно затова имам нужда от вашата помощ.

— Помощ ли? Имаш нужда от помощ, значи. — Сладкия Уилям се изправи, разлюля пера и описа сложен, подигравчийски поклон. — Мили мои, търпението ми току-що като че ли се изчерпи. Сега ви казвам „чао, чао“. Ще си легна с нещо топличко в леглото и ще се помъча с всички сили да забравя, че изобщо съм чувал някоя от тези глупотевини.

— Обаче не можеш! — Дългокосият мъжага с екшънските мускули стана несигурно. Гласът му беше плътен, но заговори някак притеснено. — Не разбираш ли? Никой от вас ли не разбира? Това е… това е Съветът на Елронд!

Начервените устни се свиха в гримаса.

— Ти пък какви ги дрънкаш?

— Толкин не си ли чел? Искам да кажа, ами то си е точно това! Един пръстен — за да властваш над всички тях, друг — за да ги намериш! — Варваринът като че ли се беше вживял. Рени, която сама се канеше да каже нещо по-остро на Сладкия Уилям, потисна раздразнението си и се вгледа в мъжа. Имаше нещо налудничаво във възбудата на мъжа и за миг Рени се зачуди дали не е неуравновесен.

— О, тия истории ли? — презрително подхвърли Сладкия Уилям. — Точно се чудех откъде си го копирал тоя изглед на Господин Мускул.

— Ти си Орландо, нали? — видимо се зарадва Селърс. — Или може би трябва да те наричам Таргор?

Варваринът примигна изненадано.

— Ами… Орландо, предполагам. Всъщност не избрах сам да се явя тук със сима на Таргор. Стана, като… като идвахме насам.

— Ето къде съм го виждала! — прошепна Рени на !Ксабу. — В Дървесната къща! Спомняш ли си? Човекът закуска се възмути от сима му.

— Радвам се, че си тук, Орландо — каза Селърс отново угрижено. — Надявам се, че и другите постепенно ще започнат да споделят убежденията ти.

— Шъ споделяме простотии, това е истината — обади се Очилаткото с хромираните плочки. — Той — прас!, вие — прас!, аз определено вдигам гълъбите. — Той стана, подпрял покритите си с шипове юмруци на покритите си с шипове хълбоци като някое заядливо метално бодливо свинче.

Орландо не се обезсърчи.

— Не си тръгвай! Винаги така става! Хора, които привидно нямат никаква надежда, но всеки има какво да даде, заедно решават загадката и побеждават врага.

— Групичка безнадеждни идиоти, които заедно се напъват да разрешат привидно неразрешима задачка, така ли? — каза Сладкия Уилям с весел подигравчийско-презрителен тон. — Да де, да де, това ми звучи точно в онзи стил, по който си падаш, като те гледам, сладурче. Но върви и за описание на някоя смахната, параноична религиозна секта. „О, не, само ние, малцината умници, разбираме, че светът свършва! Но ако се нанесем в тези канали и носим специалните си шапки от алуминиево фолио, единствено ние ще се спасим!“ Спести ми точно тези драма, моля те. Предполагам, че сега всичките ще се вредите да разказвате жалкия си животец. — Той засенчи с длан челото си, сякаш му идваше твърде много и не би могъл да го понесе. — Е, милички, довършете си тоя чай за смахнати без мене. Ще може ли някой само да изключи оная тъпотия, която ми се бърка в командния интерфейс?

Боливар Атаско изведнъж рязко се надигна от стола си, после стана и направи няколко несигурни крачки. Рени си помисли, че се е обидил на това конте, Сладкия Уилям, но Атаско замръзна на място, разперил ръце, като че ли да запази равновесие. Последва дълга, изпълнена с очакване тишина.

— Той май се изключи — обади се Селърс. — Може би…

Мартин запищя. Плесна се по челото и се свлече на колене, виейки като алармена система, предупреждаваща за изтичане на отровен газ.

— Какво има? — извика Рени. — Мартин, какво ти става?

Силвиана Атаско беше застинала като съпруга си. Селърс се взря в нея, после — в Мартин, а след това изчезна като спукано мехурче.

С помощта на !Ксабу Рени успя да настани французойката на един стол. Опитваше се да разбере какво се е объркало. Мартин спря да пищи, но само стенеше и се клатеше насам-натам.

Нервна обърканост беше обхванала всички. !Ксабу говореше бързо и тихо в ухото на Мартин. Куан Ли питаше Рени дали би могла да помогне с нещо. Очилаткото и Сладкия Уилям ожесточено се караха. Селърс беше изчезнал. Неподвижно застиналите тела на двамата Атаско продължаваха да стоят все така вцепенени.

Ала Боливар Атаско се размърда.

— Вижте! — извика Рени и го посочи.

Фигурата с короната от пера изпъна ръце докрай. Пръстите се свиха конвулсивно. Пристъпи, залитна и се подпря на масата непохватно, като слепец. Главата му се отпусна на гърдите. Всички гости млъкнаха и впериха погледи в Атаско. Главата отново се надигна.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи. — Гласът не беше на Атаско, а съвсем друг — гласните бяха удължени и равни, тонът — студен. Дори в израза на лицето му имаше някаква неуловима разлика. — Ако се опитате да напуснете, това би било много лошо.

Нещото, което използваше сима на Атаско, се обърна към застиналото тяло на Силвиана Атаско. Бутна я небрежно, симът й се срути от стола и рухна на земята, все така вдървен в седнало положение.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — обади се студеният глас. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.