Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА
ЛОВЦИ И ПЛЯЧКА

МРЕЖА/МУЗИКА: Ужасните животни връщат „класическия“ звук.

(Картина: клип на „lWay4U2B“.)

Диктор: Саския и Мартинус Бенчлоу, основатели на „Моето семейство и други ужасни-ужасни новини“, съобщиха, че повеждат групата си, която навремето предизвика сензация и постигна диамантени продажби, в нова, „класическа“ посока.

(Картина: семейство Бенчлоу у дома си с пушки и пауни.)

С. Бенчлоу: Насочваме се към класическия китарен звук на XX век. Хората, които твърдят, че това е само превземка…

М. Бенчлоу: … най-безсрамно лъжат…

С. Бенчлоу: … най-безсрамно. Пълни чукове. Ние връщаме нещо отново, чат ли сте? Но си го правим по нашему. Сеговия, Хендрикс, Рой Кларк — класическият звук от време оно.

 

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза тя. Не й се искаше да го поглежда, защото й ставаше смешно.

— Но ти току-що дойде. А, разбира се, още си наказана, нали? Значи не можеш да се бавиш много на връщане от училище — намръщи се той. Изглеждаше тъжен. — Да не би да се страхуваш, че ще те помоля да направиш нещо лошо?

Кристабел не каза нищо, после кимна. Господин Селърс се усмихна, ала все още изглеждаше тъжен.

— Знаеш, че никога с нищо не бих ти навредил, мъничка Кристабел. Но ще те помоля за някои неща и искам да ги пазиш в тайна. — Той се наведе, смешното му стопено лице беше много близо до нейното. — Чуй ме. Времето ми свършва, Кристабел. Срам ме е, че трябва да те моля да не слушаш мама и татко, но наистина съм съкрушен, напълно съкрушен.

Тя не беше много сигурна какво точно означава „съкрушен“, но според нея значеше, че много бърза. Господин Селърс й беше изпратил тайно съобщение по екрана на чина й в училище — молеше я да намине днес. Кристабел толкова се изненада, като го прочете там, където само преди секунда беше задачата с изваждане, и за малко да не забележи, че учителката идва към нея. Едва успя да го изключи, малко преди госпожица Карман да се приближи. А след това й се наложи мълчаливо да понесе мъмренето, че не работи.

— Ако не искаш да правиш това — продължи старецът, — не си задължена. Аз пак ще си остана твой приятел, обещавам ти. Да, обещавам ти. Но дори и да не го направиш, моля те, не казвай на никого, че съм те помолил. Много е важно. Разбираш ли, много е важно!

Тя се взря в него. Никога не беше чувала господин Селърс да говори така. Като че ли беше уплашен и много разтревожен — също както майка й, когато Кристабел падна по стълбището в старата им къща. Вгледа се в жълтеникавите му очи — опитваше се да разбере, доколкото можеше, какво става с него.

— Кажете ми какво искате да направя.

— Ще ти кажа. Само три неща — като в приказките, Кристабел. Три заръки, които единствено ти можеш да изпълниш. Но първо искам да ти покажа нещо. — Господин Селърс се обърна и протегна ръка към масата. Трябваше да отмести гъстия листак на едно растение, което му пречеше да намери онова, което търсеше. Подаде й го. — Кажи сега какво е това.

— Сапун.

Тя се зачуди дали няма да го изяде. Вече го беше виждала да яде сапун.

— Точно така. Всъщност това е един от сапуните, които ти ми донесе. Но е и още нещо. Ето, виждаш ли? — и й посочи дупчица в единия край. — Виж сега. — Треперещите му ръце разделиха сапуна на две като сандвич. Вътре лежеше сив метален ключ. — Бива си го този номер, нали? Научих го от един филм за затворници по мрежата.

— Как ключът се е озовал в сапуна? — попита тя. — И защо?

— Разполових сапуна и го изрязах отвътре както исках — обясни господин Селърс. — После направих тази дупчица, нали я виждаш? След това съединих двете половини и налях горещ метал. И когато той изстина, стана ключ. Сега ще ти кажа за какво е този ключ. Това е една от трите ми заръки към тебе, Кристабел. Е? Готова ли си да ги чуеш?

Кристабел погледна ключа, полегнал в сапуна като на дюшек — сякаш спи, докато тя не го събуди. Като прекрасния принц. Кимна.

Наложи се да вземе колелото, защото пътят беше дълъг и освен това трябваше да носи дотам тежки неща в кошницата на багажника.

Беше изчакала до събота, когато майка й и баща й ходеха на мач. Кристабел беше ходила веднъж с тях, но им бе задавала толкова много въпроси за това, какво правят мъничките човечета там долу, на зелената поляна, че баща й реши, че е по-добре да си седи вкъщи.

Когато ходеха на мач, мама и татко викаха госпожа Гълисън да я наглежда. Тази събота Кристабел й каза, че трябва да отиде да нахрани кучето на приятелката си и да го разходи малко. Госпожа Гълисън, която гледаше голф по телевизията, я пусна, но й каза веднага да се връща и да не бърка в чекмеджетата на родителите на приятелката си. Това й се видя толкова смешно, че Кристабел едва се сдържа да не прихне.

Започваше да застудява. Стегнато омота шала около врата си и затъкна свободните краища в палтото си, за да не се заплетат в спиците. Веднъж това се беше случило — падна и си обели коляното. Натисна здраво педалите надолу по „Стилуел“, после зави по мостчето и мина покрай училището. Господин Диас, приятният портиер, изхвърляше чувал с листа в кофата за боклук. Тя извика, махна с ръка и чак тогава си спомни, че господин Селърс й беше казал да не говори с никого.

Слезе по улиците точно както й бе рекъл старецът — по много улици. След малко стигна до онази част от базата, където никога досега не беше идвала — до няколко ниски бараки, направени от някакъв къдрав метал, наредени около отдавна некосена поляна. Зад най-далечния ред бараки имаше друга група постройки, които наподобяваха кутии. Те малко приличаха на бараките, но бяха от цимент и по-ниски, и като че ли вкопани в земята. Кристабел не можеше да разбере за какво служат. Много малки бяха за къщи. Радваше се, че не живее в нещо такова.

Кристабел започна да брои, както й беше казал господин Селърс — едно, две, три, — като започна от най-близката, докато стигна до осмата циментова кутия. Тя имаше врата, а на вратата — катинар — точно както й бе казал той. Кристабел се огледа — страхуваше се, че някой може да я забележи. Помисли си също така, че някой може да я причаква, за да й направи нещо лошо, да се спусне да я хване като в полицейското шоу, което беше гледала онази вечер, ама не видя никого. Извади смешния груб ключ, който господин Селърс беше направил със сапуна, и го пъхна в ключалката. Отначало ключът много-много не ставаше, но тя го натисна оттук-оттам и той влезе докрай. Опита се да го завърти, но ключът не помръдна. После си спомни за тубичката, която й беше дал господин Селърс. Извади я и изстиска в ключалката малко от онова лепкавото в тубичката. Преброи бавно до пет и пак опита. Ключалката щракна и се превъртя. Звукът и внезапното й оживяване под ръката й накараха Кристабел да подскочи.

Изчака две — три секунди, за да види дали полицаи с пистолети и брони няма да изскочат иззад металните бараки и да се втурнат към нея, и отвори вратата. В циментовия под имаше дупка и стълби, които водеха надолу — точно както беше казал господин Селърс. Погледна стълбите — бяха много стръмни, след това опипа с ръце първото стъпало — беше много грапаво. Кристабел се нацупи, ала беше обещала, и заслиза по стъпалата. Въпреки че не виждаше нищо в дупката, не й харесваше да слиза в нея — господин Селърс беше казал, че няма да има змии, но може и да бъркаше. За неин късмет стълбите се оказаха само няколко и преди да я хване още по-голям страх, вече беше стигнала долу.

Погледна в краката си — малката стая под земята беше съвсем празна — а нямаше и никакви змии. Не видя нищо освен онова, което търсеше — квадратна метална врата в стената.

Кристабел приклекна до нея — беше широка и заемаше половината стена. От едната страна беше онова метално нещо, което господин Селърс бе нарекъл „дръжка“. Опита се да я дръпне, ала тя не помръдна. Извади тубичката и отново изстиска от лепкавото. Не си спомняше къде точно й бе казал господин Селърс да го сложи, така че продължи да го изстисква около дръжката, докато тубичката се изпразни. Пак преброи до пет и отново се опита да я завърти. Отначало като че ли не помръдваше. След малко й се стори, че шавна леко, но само толкова.

Седна и се замисли, след това се изкачи обратно по стълбите. Надникна през вратата, за да се увери, че все още няма никой, и излезе от циментовата кутия. Необходими й бяха само няколко секунди, за да намери достатъчно голям камък, и след това пак слезе долу.

Наложи се да удари дръжката няколко пъти — после малката част, която стърчеше, изведнъж се килна надолу и вече можеше да я бута цялата напред-назад. Издърпа я колкото можеше назад, както й беше казал господин Селърс, а след това отново се изкачи по стълбата към следобедното слънце.

Доволна, задето е действала толкова храбро и успешно е изпълнила първата заръка на смешния старец, тя се подпря на колелото си и се втренчи в циментовата кутия. Тя беше отново заключена, а ключът — в джоба й. Това беше тайна, която знаеха само тя и господин Селърс. Това сякаш я гъделичкаше отвътре. Оставаха само още две задачи.

Сложи Приказните си очила, за да прочете отново списъка на господин Селърс. Погледна часовника си от Земята на видрите — Пикапик, принцът видра, държеше между лапите си цифрите 14:00. Това значеше, че има петнайсет минути да стигне до другото място. Провери торбата в кошницата на багажника, за да се увери, че клещите за тел са още там, метна се на седалката и продължи нататък.

 

 

Лицето на Якубиан — ако не броим върха на носа и скулите му — беше пребледняло от гняв и изгубило обичайния си маслинен цвят.

— Кажи го пак. Бавно. За да мога да съобщя на най-близките ти роднини как точно си изглеждал, преди да съм ти одрал лицето и да съм провалил всички шансове ковчегът на погребението ти да бъде отворен.

Младият Танабе му се усмихна хладно.

— Щастлив съм да го повторя пред вас, генерале. Всички, които не са служители на „Телеморфикс“, ще бъдат претърсвани при влизане в лабораторията — всички, абсолютно всички. И толкова. По заповед на господин Уелс. Ако имате оплаквания, сър, обърнете се към него. Но не можете да влезете в този комплекс от лаборатории по никакъв друг начин. Съжалявам, генерале.

— А ако не се съглася да ме претърсят?

— Тогава или ще изчакате тук или ако започнете да се държите твърде непочтително, ще ви придружим до изхода, сър… Моите уважения, но според мене не би било добре за вас да се разправяте с охраната ни.

Танабе небрежно посочи двамата изключително едри мъже, застанали до вратата, които слушаха разговора с известен професионален интерес. Макар че част от внушителността им се дължеше на гумираната електрокаталитична броня под ежедневните им костюми, това не намаляваше ефекта.

— Всъщност, генерале, поне пет — шест души от охраната ни тук, в ТМКС, са ветерани от войската ви. Знаете ги колко качествено работят.

Якубиан се вбеси, след това положи видимо усилие да се успокои.

— Надявам се това да ви хареса. Давайте.

Танабе призова охраната с кимване. Докато претърсваха генерала бързо и сръчно, асистентът на Уелс се беше отдръпнал със скръстени ръце.

— Харесването няма нищо общо, сър. Това ми е работата — точно както и вашите войници си гледат работата.

— Да, но аз мога да наредя да разстрелят войниците ми. Танабе се усмихна отново.

— Може би шефът ми ще ви поднесе неочакван коледен подарък тази година, генерале.

Единият от охраната измъкна златната табакера на Якубиан от джоба му.

— Това не, сър. Освен, ако не ви се чака половин час, докато изследваме самия предмет и съдържанието му.

— Боже мили, да не би тоя смахнат дъртак да се бои дори от пура, запалена в стаята му?!

Танабе взе табакерата.

— Изборът е ваш, генерале.

Якубиан сви рамене.

— Добре. Добре, дребосък, печелиш! Водете ме!

Уелс изчака Якубиан да приключи с псувните. Беше му забавно.

— Съжалявам, Даниъл. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, щях сам да изляза и да те претърся.

— Много смешно. След всичките тези глупости поне да си струваше.

Генералът бръкна в джоба си, но ръката му не напипа там табакерата и се оттегли като животно в хибернация, събудило се твърде рано. Той се намръщи още повече.

— Че какво ли би могло да е готово след някакви си две седмици? Дори и твоите момчета с големите мозъци не може да са толкова бързи.

— Момчета и момичета, Даниъл. Недей да бъдеш толкова старомоден. И не, не сме го постигнали за две седмици. По-скоро за две години, но през последните две седмици сме натрупали хиляди работни часове, за да го довършим.

Нещо в стената лекичко звънна. Уелс докосна повърхността на бюрото си и едно чекмедже се плъзна пред него. Той извади кожна лепенка и внимателно я залепи в сгъвката на лакътя си.

— Лекарството ми — извини се той. — Така че ако вече си се успокоил, ще ти покажа докъде сме стигнали.

Якубиан се изправи. Сега беше по-спокоен, но в стойката му личеше напрегнатост.

— Цялата тази работа беше шегичка, нали? Да ме караш да чакам и после с онова претърсване съвсем да ме вбесиш.

Уелс разпери ръце. Въпреки жилавите мускули и едрите стърчащи кости те дори не трепнаха.

— Даниъл, малко прекаляваш!

Якубиан за миг прекоси стаята и се озова до домакина. Навря лицето си в лицето на Уелс. След това се пресегна и съвсем лекичко докосна ръката на Уелс, докато тя пълзеше към аларменото копче на бюрото. Ръката спря.

— Никога повече не се занасяй с мене, Боб! Запомни го! Отдавна се знаем. И дори сме били приятели. Но и през ум да не ти минава да се питаш какъв враг мога да бъда.

Якубиан отстъпи малко и изведнъж се усмихна. Уелс търсеше облегалката на стола си, за да се подпре.

— А сега да вървим да я видим тази твоя играчка.

Генералът стоеше сред тъмната стая.

— Е? Къде е?

Уелс махна с ръка. Четирите екрана светнаха ярко.

— Това е лаборатория, Даниъл. Но не като на доктор Франкенщайн. Тук работим с информация. „Играчката“, както ти я нарече, не е нещо, което мога да тръсна на масата и да ти го посоча.

— Тогава стига с това проклето театро.

Уелс поклати глава с подигравателно съжаление.

— Моите хора са вложили много време в това нещо, което Не можем да покажем на кого да е извън компанията. Ще ми простиш, че го давам малко театрално.

Той махна с ръка и четирите екрана на мига угаснаха. Във въздуха в средата на стаята се оформи холограма, съставена от мънички бели точки. Те като че ли се движеха напосоки като бързоподвижни бактерии или свръхнапрегнати молекули.

— Ще се чувствам по-добре, ако ти обясня контекста, Даниъл, и затова смятам да ти разкажа едно-друго за историята на този проект. Ще ме прекъснеш, ако ти говоря познати работи.

Якубиан изсумтя.

— Да те прекъсна ли? Как? Твоята охрана ми прибра пистолета.

Уелс го удостои с хладна усмивка.

— Проблемът изглежда съвсем очевиден. Проектът „Граал“ в основата си е симулирана среда, макар и невероятно по-амбициозна от всичко, правено досега. Част от експерименталната процедура, субект, избран от нашия председател — за удобство го наричаме „субектът Х“, тъй като все още не са ни съобщили истинското му име, — беше поставен в симулацията. — Уелс махна. В холограмата моментално се появи образ на метален цилиндър, целия омотан с кабели, който наподобяваше ковчег, и измести точките. — Между другото, не беше лесно да получим каквато и да било информация за субекта — Стареца го раздава много потаен, — но очевидно Х е бил подложен на най-различни техники на обработка, чрез които са променяли или изтривали спомените му, преди да го докарат при нас.

— Техники на обработка! — дрезгаво се изсмя Якубиан.

— А пък вие, цивилните, се майтапите с военните евфемизми! Какво са му направили — лошо са го подстригали или много са го насапунисали? Взели са му акъла, Уелс. Промили са му мозъка, по дяволите!

— Както и да е. Във всеки случай преди около месец апаратурата за наблюдение се повреди и се задействаха разделителните устройства — все още не можем да кажем определено дали е било нещастен случай, или саботаж — и изгубихме контакт с Х. Искам да кажа, контакта със съзнанието му. Тялото му си е тук, в сградата, разбира се. Ако трябва да бъдем точни, някъде на петдесет стъпки под краката ти. Но това означава, че той продължава да се намира в симулационната мрежа, а ние нямаме представа къде точно се намира в матрицата.

— Добре, сега вече най-после каза нещо, което не знам — обади се Якубиан. — Защо не можем да го намерим? Толкова ли е трудно?

— Нека ти покажа нещо.

Уелс пак махна. Светещите бели точици отново се появиха, после замръзнаха в нещо, което приличаше на триизмерна звездна карта. Уелс посочи: една от тях се оцвети в червено и започна да примигва.

— Старите симулации бяха много прости — всичко реагираше. Когато субектът погледнеше към нещо или го докоснеше, или се движеше в някаква посока, симулацията реагираше.

Червената точка бавно се раздвижи. Белите точки, които бяха най-близо до нея, също се размърдаха, но всички останали си стояха все така неподвижни.

— Всичко се случваше във връзка със субекта. Когато нямаше субект, не ставаше нищо. Дори и при наличието на субект нищо не се случваше извън пространството на възприятията на субекта. Но този вид симулация, също както ранните експерименти с изкуствения интелект, на които прилича, беше много слаба версия на онова, което тя се опитваше да симулира — реалните човешки същества не мислят в линеарна поредица от твърдения от типа, „ако — то“, а истинската околна среда не спира да се променя, ако няма човек наблюдател. Така че някъде в края на миналия век експериментите с изкуствения разум се насочват към „изкуствен живот“. Хората започват да създават среда, която еволюира. Изкуствените организми в такава нова среда — макар и много прости в самото начало — също еволюират. Експериментите с „изкуствения живот“ не са прекъсвали и различните изкуствени организми са живеели, хранели са се, размножавали са се или са умирали, независимо дали някой учен ги наблюдава или не.

И точно това става и при новото поколение симулации… или поне при тези от висока проба.

Уелс отново щракна с пръсти. Червената точка изчезна, но всички бели точки отново рязко възобновиха трескавото си движение. Някои се движеха бавно, други бяха бързи като куршуми; някои се рееха на групи, а други, самотни точки сякаш следваха някакви свои пътища.

— Независимо дали има човек участник или не, различните компоненти на симулацията — изкуствени живи същества, изкуствени атмосферни условия, дори и изкуствена ентропия — продължават да се развиват. Те си взаимодействат, комбинират се и се прекомбинират и чрез това взаимодействие започват да наподобяват, понякога дори да надминават по сложност реалния живот. — Той се изкикоти. — Или РЖ, както му викаме. Якубиан гледаше проблясващите точки, които се движеха очевидно безредно в средата на стаята.

— Това все още не ми обяснява защо не можем да намерим това копеленце Х.

Уелс отново включи червената точка. Замрази тълпата от точки, после се обърна и впери мек, но настоятелен поглед в генерала.

— Добре, Даниъл, първо ще ти покажа симулациите от стария тип, от онези, които реагират само на човек участник. Нека само да скрия субекта. — Червената точка се превърна в бяла немигаща точка. — А сега ще я включа.

Точките отново оживяха или поне някои — пулсиращ рояк, който сякаш бавно пътуваше из псевдосъзвездието като смерч, а точките от всичките му страни оставаха неподвижни.

— Коя точка е субектът?

Якубиан се наведе.

— Трябва да е някоя от тези в средата. Ей оная. Не, ей оная.

Облакът замръзна и една точка почервеня.

— Почти улучи, Даниъл. Сигурен съм, че щеше да улучиш, ако беше наблюдавал още малко. А сега ще опитаме с модел на симулация, който повече прилича на мрежата „Граал“.

Червената точка отново побеля и всички точки се раздвижиха едновременно.

— Аз… аз я загубих…

— Точно така. — Уелс насочи пръст към холограмата и тя избледня. Екраните светнаха в белезникавосиво, върху което като почти невидима сянка беше изписан знакът на ТМКС. — Когато симулациите наподобяват толкова много реалния живот, не е лесно да различиш кой привидно жив предмет е човек участник и кой — просто част от псевдоживота.

Якубиан се огледа. Уелс очакваше това и леко плесна с ръце. От пода се подадоха два стола.

— Но това е нашата симулационна мрежа, да му се не види! — каза генералът и се отпусна тежко на единия стол. — Защо просто не я изключим? Не ми разправяй, че той ще продължи да си се разкарва дявол го знае къде, ако дръпнем шалтера!

Създателят на „Телеморфикс“ въздъхна.

— Не е толкова лесно, Даниъл. Ако просто замразим всички симулации в мрежата, нищо няма да променим. Х пак ще си изглежда като съставна част от симулацията, в която и симулация да се намира, а съставните части си нямат индивидуална история, която да може да се провери. Те просто… просто… съществуват. На тази планета няма достатъчно процесори, за да следят и записват всичко, което се е случило в проекта „Граал“, откакто е тръгнал до сега. А пък ако дръпнем съвсем буквално шалтера — за Бога, Даниъл, ти разбираш ли колко време и пари са вложили хората от Братството, за да отгледат тези среди? Защото е точно така — те са израснали, сами са се създали чрез еволюция също като една истинска среда. Трилиони! Похарчили са трилиони и освен това са инвестирали близо две десетилетия високи технологии. Просто е невъзможно мозъкът да проумее колко е сложно всичко това…, а ти искаш просто да дръпнеш шалтера? Това е все едно да отидеш в най-богатия квартал на света и да кажеш: „Тук се мотае една хлебарка. Имате ли нещо против да ви изгорим всичките къщи, за да я изгоним?“ Просто няма да стане, Даниъл! Няма да стане!

Генералът отново попипа джоба си, после се намръщи.

— Но ти имаш решение, така ли?

— Мисля, че да. Построихме агент.

Той махна и екраните започнаха да се изпълват с текст.

— Агент ли? Пък аз си мислех, че вече съществуват такива агенти! Крал Тут или Богът Всемогъщи — или както и да си вика той — напоследък разправя, че вече е изпратил там някакви съвършени агенти!

— А, ама нали разбираш, точно там е работата. Не че знам кой знае колко и за тези негови агенти — хората му в доста голяма степен контролираха тази част от проекта и досега не съм им се пречкал. Но има вероятност неговите агенти, които действат вътре, независимо дали са хора или изкуствени същества, да търсят по стария начин.

— Сиреч?

— Търсене на подобия. Моите хора намериха, каквото можаха — трудно е да пазиш нещо в пълна тайна в научно създадена среда, която споделяш с други хора. Доколкото успяхме да разберем, Стареца следи Х още, откакто е бил включен в мрежата. Което означава, че са разработили нещо като поведенчески профил — карта на това, как е действал Х в няколко различни симулации. Така че каквито и агенти или програми търсачи да използва сега, те вероятно сравняват тази карта с поведенческите профили на всички единици в мрежата.

— Така ли? Ами това ми се струва правилно. — Якубиан за трети път попипа джоба си.

— Щеше да бъде при една не толкова сложна система. Но както се опитвам да ти кажа от доста време насам, нашата симулационна мрежа не прилича на никоя друга. Първо, тъй като индивидуалните единици не могат да се проследят, сравненията по карта трябва да се правят едно по едно, случай след случай. — Уелс се намръщи. — Знаеш ли, ти наистина трябва да бъдеш в течение на всичко това, Даниъл — и за тебе то е толкова важно, колкото и за всички нас.

— Така ли? А ти какво знаеш за моите работи, умнико? Доколко си информиран за положението относно глобалната сигурност? За това, как използваме военната инфраструктура?

— Touche. — Уелс най-после седна. — Добре, нека да продължа. Проблемът да се сравни едно поведение с друго по този старомоден начин не е само в сложността на мрежата. По-важното е, че поведението „подпис“ на всеки свободен агент се променя от една симулация в друга — може би не много, ала все пак се променя. Нали разбираш, почти всички тези симулации са разработени така, че да са непосредствено функционални за онзи, който ги използва. Това ще рече, че ако сам не избереш характеристиките си, преди да влезеш, симулацията ще ти ги придаде по силата на своя собствена логика. Ето защо, ако Х се мести от симулация в симулация, вероятно се променя поне малко всеки път — от самите симулации. В този случай промиването на мозъка — както ти го нарече толкова грубо, но и толкова точно — работи срещу нас. Ако той няма спомени, вероятно симът му е оформян по-скоро от симулациите, отколкото обратно. Има и още един, последен проблем. Всички старомодни агенти, които могат да се движат свободно в мрежата, вероятно ще притежават известна неизменност, т.е. няма да се променят много. По-късно той ще може да ги забелязва лесно и тъй като имат нужда от известно време и от близост до заподозряната единица, преди да направят сравнението и да пристъпят към залавянето, Х би могъл да им се изплъзва почти до безкрайност.

— Мамка му! И какво е това, вашето, дето било по-добро?

— Мислим, че сме изработили новия „връх на техниката“. — Уелс сви устни. — Пак ли ще ме обвиняваш, че прекалено драматизирам нещата? Не. Така ли? Тогава виж сам. — Той щракна с пръсти и от облегалката на всеки стол се подаде по един кабел. — Включи се.

Генералът дръпна кабела и го включи в импланта зад лявото си ухо. Уелс стори същото.

— Не виждам нищо. Само дървета и едно езеро.

— Виждаш ли онова дърво? Това е нашият агент.

— За какво, по дяволите, ми говориш? Агент дърво? Ти да не би да си изперкал съвсем?

— А сега виждаш ли тази сцена? Видя ли жената на предната маса? Това е нашият агент. Следващото — и ето го нашия агент, войника с огнехвъргачката.

Якубиан присви очи и се загледа в нещо, невидимо отвън.

— Значи това нещо се променя?

— Вписва се във всяка среда. Причината да не съм ти показал някакъв модел, скица или нещо такова е, че няма какво да ти показвам. Идеална мимикрия, идеалното средство за следене — може да се впише във всяка среда.

— И като се впише, какво?

Уелс въздъхна.

— Дори и да му се измъкне веднъж — дваж, Х няма да го разпознава, защото формата и фигурата му винаги ще бъдат различни. И постепенно агентът ще научи все по изтънчени начини да се адаптира или да събира информация. Но още по-важното е, че ще пресява данните на по-високо равнище от агентите от стар тип, защото не търси съответствие на една-единствена карта. Всъщност прави точно обратното — търси аномалии.

— Значи намери ли аномалия и — бум! — хванахме го.

— Би трябвало да те дигитайзвам и да те включа в програмата ми за новопостъпилите — „обяснения за нетехници“. Не, Даниъл, не е толкова лесно. Спомняш ли си, започнахме тази мрежа с по-малко от сто различни симулации, но сега сигурно вече са поне няколко хиляди — искам да кажа, самият аз имам някъде към четирийсет. Прибави към това и факта, че по всяко дадено време симулациите се използват от поне десет хиляди живи хора — много от нашите младши членове си плащат за място в списъка на чакащите за проекта „Граал“, като позволяват на приятелите и на бизнеспартньорите си да наемат време в мрежата. Така че при постоянните промени в симулациите живите потребители, които е почти невъзможно да отличиш от артефактите, и… ами нека да го кажем така — и някои други появяващи се странности, които все още изучаваме, онова, което наричам „аномалии“, се случва десетки милиони пъти. Но все пак нашият нов агент ще пресява и проследява по-бързо от всичко друго, а скоростта е важна. Дали това ти харесва или не, но ние с председателя малко се състезаваме. Ала точно това наше бебче ще открие Х и всеки друг, който някога поискаме да открием, обещавам ти — и той се изкикоти. — Искаш ли да знаеш как е кодовото му име? Немезида.

Генералът измъкна кабела от врата си.

— Никога не съм имал кой знае колко добро мнение за тези чуждестранни коли. — Той гледаше как Уелс измъква своя кабел. — О, за Бога, шегувам се, дръвнико! Познавам гръцката митология. Та кога смяташ да изстреляш малкото си чудовище? Ще счупиш ли бутилка шампанско в екрана?

Уелс изглеждаше леко раздразнен.

— Вече го изстрелях. Дори в момента, докато говорим, то си пробива път през системата, учи се, променя се, гледа си работата. Нито ти се налага да го храниш, нито да го пускаш в отпуск. Идеалният служител. Якубиан кимна и се изправи.

— Съгласен съм. Та като спомена за идеалните служители, когато се отървеш от твоя човек Танабе, обади ми се. Или ще го наема, или ще го убия.

— Съмнявам се да имаш шанса и за двете, Даниъл. В ТМКС текучеството е по-малко и от това при военните. Много внимателно си подбираме хората.

— Е, поне мога да си помечтая. Как се излиза оттук?

— Ще ти покажа.

Докато вървяха по коридора, застлан с дебел килим, генералът се извърна и леко хвана създателя на „Телеморфикс“ за лакътя.

— Боб, всъщност ние изобщо не сме влизали в лабораторията, нали? И в суперчистата част, където охраната има значение. Искам да кажа, че не беше наложително да ме претърсват само за да вляза в тази зала за съвещания, нали?

Уелс забави отговора си.

— Прав си, Даниъл. Направих го само за да те ядосам.

Якубиан кимна, но не погледна към Уелс. Гласът му беше много-много твърд.

— Така си и мислех. Едно на нула за тебе, Боб.

 

 

Никога не бе обичал летенето. Често му се случваше да лети и знаеше, че дори и при свръхоживеното движение из днешните небеса това е вероятно най-безопасният начин за пътуване. Но не можеше да успокои по-първичната част на духа си — онази, която не се доверяваше на нищо, което той не би могъл да контролира със собствените си ръце и глава.

Точно това беше: той не го контролираше. Ако при излитане или кацане светкавица удареше скайуокъра — бурите от всякакъв вид не бяха проблем при височина на полета трийсет и две хиляди метра, — той не можеше да направи нищо. Можеше да убие колкото си иска народ, да разбие електронната апаратура със странното изкривяване, което беше наследил от единия от отдавна мъртвите си родители, но това не можеше да подчини суборбиталния реактивен пътнически самолет китайско производство на волята му — той все така си оставаше извън неговия контрол.

Дред предъвкваше тази горчива мисъл, както и други подобни, защото спускането в Картахена беше трудно. От четвърт час огромният самолет подскачаше и правеше слаломи. Тропическа буря — бе ги осведомил капитанът със заучено безразличие — се беше развихрила из целия Карибски басейн и спускането нямало да е много гладко. И все пак, напомни им той, да следят светлините на Богота, които всеки момент ще се появят вляво.

Щом капитанът свърши с предложенията си за разглеждане на пейзажи и изключи екрана на седалката, самолетът отново залитна. Мяташе се като ранено животно. Нервен смях заглуши бръмченето на моторите. Дред се облегна още по-назад на седалката и вкопчи ръце в облегалките. Беше изключил вътрешната си музика, тъй като тя само би подчертала безпомощността му да напише сценария на своята мрежа кримка. Всъщност не можеше нищо да направи, за да се почувства по-добре. Оставаше му само да се държи и да се надява на най-доброто. Всъщност беше все едно да работи за онзи дъртак.

Самолетът пак подскочи. Дред стисна здраво челюсти. В гърлото му се надигна жлъчка. За да прибави и обида към болката, дъртакът, бъдещият бог, който без съмнение беше толкова богат, че Дред не би могъл да си го представи, все още караше наемника си да лети с гражданските полети.

— Esld listed enfermo, senor? — попита го някой.

Отвори очи. Хубава млада жена с кръгло лице и златна коса се бе навела над него. Лицето й изразяваше професионална, ала все пак истинска загриженост. На табелката с името й пишеше Глориана. Нещо в нея му беше странно познато, но не името й. Не беше неприятен и спартанският анцуг, с който беше облечена — мода при стюардесите, която той се надяваше да мине бързо.

— Добре съм. Само дето летенето не ми понася особено.

— О! — изненада се тя. — Ама и вие ли сте австралиец?

— Да, там съм роден и там израснах. — С необикновеното му генетично наследство често го вземаха за латиноамериканец или централно-азиатец. Усмихна й се — все още се мъчеше да разбере защо му изглежда позната. Самолетът отново се разтресе. — Боже, как мразя това! — разсмя се той. — Докато не кацнем, нямам мира.

— Кацаме само след няколко минути — усмихна се тя много мило и го потупа по ръката. — Няма страшно.

Начинът, по който го каза, и усмивката й изведнъж отприщиха спомените му. Тя приличаше на младата учителка от детската градина в първото му училище, една от малкото, които някога се бяха държали добре с него. Щом го осъзна, усети някаква сладка болка, непознато и донякъде тревожно чувство.

— Благодаря! — Той вложи доста енергия в усмивката си. От опит знаеше, че усмивките му правят впечатление. Още в началото Стареца го беше изпратил при най добрия козметичен зъболекар в Сидни. — Много ми е приятно, че сте така загрижена за мене.

Капитанът обяви кацане.

— Това ми е работата, нали? — усмихна се тя вече театрално широко и двамата гръмогласно се изкикотиха.

Както винаги, мина лесно през митницата. Дред си знаеше, че не трябва да носи нищо необикновено, затова оставяше вкъщи дори съвсем законния си хардуер — не се знае кога може да се натъкнеш на някой митничар, чието хоби са хардуерите и може да разпознава и да помни сериозна апаратура най-последен модел. В крайна сметка затова бяха грижливо поддържаните местни контакти — за да те снабдяват с нещата, които не искаш да внесеш. Както обикновено, Дред не носеше нищо по-особено от комуникатор „Критапонг“ средно равнище и няколко костюма в чанта за дрехи от инсулекс.

След кратко пътуване с такси хвана надземната железница през тунела към квартала на стария град Гетсимани с изглед към залива зад Мурайас — вековните стени, които испанците бяха построили, за да защитават пристанищния си град. Регистрира се в хотела под името Дийдс, разгъна чантата за дрехи и я закачи в гардероба, постави комуникатора си на полираното бюро, после пак излезе, за да изпълни някои задачи. След по-малко от час се върна в хотела, остави онова, с което се беше сдобил, и отново излезе.

Нощта беше топла. Дред вървеше по калдъръмените улици. Никой не го забелязваше — нито местните жители, нито туристите. Мирисът на Карибско море и тежкият тропически въздух бяха почти както у дома, макар че влажността беше по-скоро като в Брисбейн, отколкото като в Сидни. И все пак, помисли си той, беше странно да дойде тук след осемчасов полет и почти да не се чувства на чуждо място.

Отиде при случаен обществен телефон и набра запаметения номер. Щом му отговориха — само с глас, без картина, — той каза друг номер и веднага му дадоха адрес, а после онзи отсреща затвори.

Таксито хеликоптер го спусна пред клуба и отлетя с боботене. Перките му плющяха над неравната повърхност. Тълпа от млади хора с алени модни ленти и имитации на доспехи, колумбийската версия на очилатковците и очилатките, чакаха отпред да ги пуснат вътре. Беше чакал на опашката съвсем малко, когато някакво улично хлапе го задърпа за ръкава. Голяма част от видимата кожа на детето беше изгорена до червено от некачествени кожни лепенки. Момчето се обърна и закуцука надолу по улицата. Дред изчака, после тръгна след него.

Намираха се на тъмното стълбище в стара сграда край кейовете, когато хлапето изчезна — промъкна се през някакъв невидим изход толкова бързо и сръчно, че мъжът, когото водеше, не забеляза отсъствието му веднага. Дред, нащрек, откакто бяха влезли в сградата, заради малката, ала тревожна вероятност от засада, се впечатли от сръчността на момчето: дори и на най-долното равнище сестрите избираха добре своите галеници.

На върха на стълбището се редяха половин дузина стари дървени врати и от двете страни на коридора, сякаш охраняваха едно самотно и доста нещастно на вид гумено дърво. Дред тръгна безшумно по коридора и внимателно оглеждаше всички врати подред, докато намери една с ръчен контактор. Докосна я и тя се отвори — оказа се, че е и по-дебела, отколкото можеше да се предположи от вида й, и виси на здрави панти в каса от фибрамика.

Стаята заемаше целия етаж по дължина — поне от тази страна на коридора другите врати бяха фалшиви. Външните прозорци обаче си бяха на мястото. От вратата Дред виждаше шест отделни изгледа към пристанището и развълнуваното Карибско море. Ако не се брояха тези океански пейзажи като от картините на Моне, белите стени на стаята, черната мраморна маса и чаения сервиз от Иксин бяха почти съвършено копие на офиса от симулацията. Дред се усмихна на малката шегичка на сестрите.

Една светлинка примигваше върху единствената модерна мебел в стаята — масивно гладко бюро. Той седна и намери бързо проследяващия панел, който съдържаше хардуера за връзка. Стаята си остана на мястото, но сестрите Беина изведнъж се появиха от другата страна на масата една до друга — симовете им бяха съвсем безлични като два пакета, увити в амбалажна хартия. Дред се стресна за миг, но после осъзна, че се намира в симулация, която дублираше стаята още по-точно, отколкото тя отразяваше собствената му офис-мрежа.

— Много хубаво — обади се той. — Благодаря, че сте се подготвили да ме посрещнете така.

— Някои хора смятат, че околната среда влияе решаващо на способността им да работят — каза едната от двете Беина; тонът й загатваше, че нито тя, нито сестра й са такива хора. — Нашата програма е амбициозна. Ще трябва да сте в най-добра форма.

— Чакаме втората трета от парите — обади се другата буцеста форма.

— Получихте ли кодирания списък?

И двете сестри кимнаха в синхрон.

— Тогава сега ще заредя единия от двата ключа. — Той опипа непознатото бюро за контактен екран, после отвори сметката, която Стареца беше открил, и препрати на сестрите единия от чифта декодиращи ключове, нужни, за да се получи достъп до списъците. — Ще получите другия, щом операцията започне, както се договорихме.

Когато сестрите Беина — или експертната им система — прегледаха стоката, кимнаха отново, този път в знак на задоволство.

— Имаме много работа — обади се едната.

— Имам време, макар че трябва да свърша нещо тази вечер, преди да е станало твърде късно. Утре целият съм ваш.

Силуетите близнаци известно време мълчаха, сякаш го обмисляха като буквална възможност.

— Да започнем с това — каза едната. — Мишената смени охранителната фирма, откакто за последен път ви информирахме. Новата компания се зае и промени в някои отношения защитата на съединенията. Не сме открили всички промени. Знаем много малко за новата охранителна фирма, докато в предишната имахме неколцина информатори.

— Може би точно затова са сменили охраната.

Дред извика доклада. Информацията увисна във въздуха пред него. Той започна да преглежда останалото — таблици, списъци, топографски карти, чертежи. Кодирани в цвят, светещи, те превръщаха виртуалния офис в неонова страна на приказките.

— По какъв начин тази промяна в охраната влияе върху програмата ви?

— Тя, разбира се, означава по-голяма опасност за тебе и за останалата част от наземния екип — обади се единият силует. — Освен това означава, че ние без съмнение ще трябва да убием повече хора, отколкото смятахме.

— А… — усмихна се той. — Срамота.

Дори и повърхностното обсъждане на новите обрати в операцията отне няколко часа. Когато прекъсна контакта и напусна новия си офис, той се чувстваше съвсем скапан от работата и от полета. Вървеше край доковете и се оставяше да го облива успокояващият шум на океана. Докато минаваше покрай високите, внушителни сгради с офиси, излетя малко ято камерни обективи, активирани от движението и топлината на тялото му. Прелетяха над него веднъж, после се върнаха сред сенките, като не преставаха да го следят. Уморен и раздразнен, той потисна импулса да им се нахвърли, да ги повреди или обърка. Щеше само да си загуби времето, пък и беше глупаво. Те просто си вършеха работата, следяха някого, който бе минал край сградата, след като тя бе затворена. Някой скучаещ пазач щеше да му хвърли едно око на сутринта, а след това щяха да изтрият информацията, освен, ако той не направи някоя глупост.

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — напомни си той и отмина, без да се оглежда назад. Стареца би се гордял с него.

Влезе в стаята си, съблече се и закачи костюма си в гардероба. Известно време оглеждаше голото си тяло в огледалото. После седна на леглото и включи екрана. Пусна и вътрешната си музика — експлозия от плътен звук на моно-локо-танцов ритъм в чест на посещението му в Колумбия. Откри на екрана нещо с абстрактни, но бързо сменящи се картини, и усили звука в главата си, докато усети как басът започна да пулсира в челюстта му. Съзерцаваше трепкащите образи, след това пак се огледа в огледалото. В дългите му мускулести крайници, в безизразното му лице имаше нещо хищническо, което го възбуждаше. Той беше виждал това лице и преди. Беше гледал този филм. Знаеше какво ще последва.

Когато влезе в банята, вмъкна в музиката няколко дисонантни изсвирвания с тромпет, звуци с остри краища, които предполагаха нарастващо напрежение. Щом отвори вратата, намали звука.

Камерата влиза…

Китките й все още бяха залепени с лепенки за душа, но тя вече не стоеше. Висеше с препънати колене и изпънатите й ръце изцяло поемаха тежестта й по начин, който сигурно беше болезнен. Щом го забеляза, тя изпищя и отново се замята, но лепенката на устата й превръщаше виковете й в приглушени стенания.

— Проследих те — каза той, щом седна на ръба на ваната. На фона на музиката гласът му отекна плътно, мъжествено. — Проследих таксито ти до твоя хотел. После не беше особено трудно да намеря стаята ти… Глориана. — Той протегна ръка да докосне табелката с името й и тя рязко се дръпна. Той се усмихна — чудеше се дали е забелязала, че усмивката е същата, която беше използвал и в самолета. — Обикновено ми се иска преследването да е по-продължително, повече спорт да има. Искам да кажа, ти нали си, затова така де — за да успокояваш тревогите на уморения пътуващ бизнесмен? Но докато те изкарам оттам и те докарам тук — и то в собствения ти куфар… е, бих казал, че това си го биваше, нали?

Очите й се разшириха и тя се опита да каже нещо, но лепенката, й пречеше. Увиснала на душа, тя се загърчи насам-натам. Русата й коса, толкова идеално подредена преди шест часа, сега висеше на провиснали кичури.

Той протегна ръка и откъсна табелката с името й. Беше от онези, електростатичните, без никакви интересни остри части — затова я хвърли.

— Виж — рече той, — аз знам името ти, но ти изобщо не си ме питала за моето.

Стана и излезе от банята; забави музиката вътре в себе си, докато тя се превърна в нещо като подводен погребален марш — плътен, тежък, тътнещ. Върна се вътре с чантата с хардуера.

— Името ми е Дред. — Отвори чантата и извади клещи и пила. — А сега хайде да те извадим от тази грозна униформа.

 

 

Кристабел се тревожеше. Твърде много време й трябваше да отиде до мястото, което й беше посочил господин Селърс. Ами ако госпожа Гълисън отиде у приятелката й да я търси? Ами ако родителите на приятелката й са си вкъщи? Щеше наистина да си има неприятности, а като разбере и татко, щеше да стане още по-зле.

Щом се сети как ще се ядоса баща й, затвори очи. Не забеляза как слезе от бордюра и за малко не падна, когато колелото й тупна на шосето и предната гума залъкатуши насам-натам. Натисна здраво педалите и успя да запази равновесие. Беше обещала на господин Селърс да му помогне и беше длъжна да го направи.

Мястото, където той й беше казал да отиде, се намираше в края на базата. Никога досега не беше ходила там. Беше чак зад игрището — виждаше мъже по бели шорти и ризи, които правеха упражнения на тревата. От високоговорителите на пилоните покрай игрището се носеше музика, също и говор, но тя не можеше да го разбере, защото идваше от твърде далече. Там, където я беше изпратил господин Селърс, имаше много дървета и храсти от тази страна на оградата, а и от другата страна, но помежду им — никакви. Празното пространство между двете огради изглеждаше така, сякаш беше взела гумата и я бе прокарала по рисунката си.

Господин Селърс й беше казал да избере някакво място така, че зад нея да има дървета и никой да не я вижда какво прави. След като се огледа внимателно, тя намери такова място. Щом се огледа назад, не можа да види игрището, нито пък къщите и другите сгради, макар че продължаваше да чува музиката. Извади ученическата си чанта от кошницата на багажника, извади от нея клещите за тел и ги остави на земята, после измъкна малките ножички и рулото екран. Взе ножичките, приближи се до оградата, която беше направена от нещо подобно на плат, а по горния й край бяха окачени кутийки, които щракаха. Отвъд оградата, далече-далече, във въздуха се издигаше дим от огньове. Там под дърветата живееха някакви хора — беше ги виждала, когато заедно с мама и татко бяха излизали от базата, — а в долината край магистралата живееха още повече. Имаха си къщи — смешни бараки, направени от стари кашони и парчета плат, а татко й беше казал, че някои от тях дори се опитвали да се промъкнат в базата, като се криели в боклукчийските камиони. Виждаше някои от хората от кашоните през оградата, много далече, по-мънички дори от мъжете на игрището отзад, но беше много смешно да се гледа през оградата. Всичко от другата страна беше леко замъглено, сякаш го гледаше през стъклото на колата, когато можеш да напишеш името си върху него.

Тя докосна с ножиците плата на оградата, после си спомни, че господин Селърс й беше казал още да не реже. Върна се при колелото и извади от багажника Приказните очила.

„КРИСТАБЕЛ — гласеше съобщението вътре, — АКО СИ ПРИ ОГРАДАТА, ИЗКЛЮЧИ И ВКЛЮЧИ ОЧИЛАТА ДВА ПЪТИ МНОГО БЪРЗО.“

Обмисли думите, за да е сигурна, че ще действа както трябва, после натисна копчето отстрани на очилата четири пъти — изключ, включ, изключ, включ. Когато картината отново се появи, вътре имаше ново съобщение:

„ПРЕБРОЙ ДО ДЕСЕТ И ТОГАВА РЕЖИ! КОГАТО СТИГНЕШ ДО ВТОРАТА ОГРАДА, ПАК ИЗКЛЮЧИ И ВКЛЮЧИ ДВА ПЪТИ ОЧИЛАТА!“

Кристабел беше стигнала до шест, когато музиката от игрището изведнъж утихна и кутийките престанаха да щракат. Уплаши се, но нито някой се появи, нито й викна, така че тя коленичи и заби ножиците в оградата. Отначало беше много трудно, но щом острието прободе плата, оттам нататък вече беше лесно. Тя плъзна ножиците над главата си, докъдето успя да стигне. След това взе големите клещи и притича до втората ограда. Все още не се чуваше музика и краката й шумно шляпаха в калта. Цялата ограда беше направена от ромбоидна мрежа от дебели жици, покрити с пластмаса. Изключи и включи два пъти очилата.

„ПРЕРЕЖИ ВТОРАТА ОГРАДА — РЕЖИ ТЕЛОВЕТЕ ЕДИН ПО ЕДИН, ПОСЛЕ СЕ ВЪРНИ. КОГАТО ЧАСОВНИКЪТ ТИ ПОКАЖЕ 14:38, ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА КАКВОТО И ДА СТАВА! НЕ ЗАБРАВЯЙ МАЛКИЯ ЕКРАН.“

Кристабел присви очи. Принц Пикапик вече държеше между лапите си 14:28 и тя разбра, че няма много време. Захвана с клещите един от теловете и стисна здраво. Стискаше ли, стискаше чак докато я заболяха ръцете и най-накрая челюстите на клещите щракнаха. Погледна часовника си — цифрите сочеха 14:31. Имаше още много телове за рязане, докато направи дупка, толкова голяма, колкото й беше казал господин Селърс. Започна да реже втората тел, но тя като че ли беше дори още по-дебела и клещите не можаха да я прережат. Заплака.

— Какво правиш, по дяволите, мъник? Que haces?

Кристабел скочи и изпищя. Някой я гледаше от едно дърво от другата страна на оградата.

— Н-н-нищо… — заекна тя.

Онзи скочи от клона. Беше момче със смешна подстрижка и тъмно, мръсно лице. Сякаш беше с няколко години по-голямо от нея. Още две личица се подадоха сред листака — момченце и момиченце, още по-мръсни и от него. Бяха вперили големите си очи в Кристабел като маймунки.

— Не мяза на нищо, мъник — обади се голямото момче. — Май че режеш оградата. Що?

— Т-т-тайна е… — Тя се втренчи в него. Чудеше се дали да не побегне. Той беше от другата страна на оградата, значи не можеше да й направи нищо лошо, нали? Погледна часовника си. Показваше 14:33.

— Mu’chita loca, никога няма да я срежеш. Много си мъничка. Я ми ги хвърли — и той посочи клещите.

Кристабел се втренчи в него. Нямаше един преден зъб, а по кафявите му ръце имаше смешни розови петна.

— Няма да ми ги крадеш.

— Само ми ги хвърли.

Тя го погледна, след това сграбчи клещите за двете дръжки. Замахна и ги хвърли колкото можеше високо. Те се удариха в оградата, издрънчаха и едва не я удариха, щом отскочиха обратно.

Момчето се разсмя.

— Много си близо, мъник. Дръпни се.

Тя опита отново. Този път клещите забърсаха горния край, прелетяха между намотаната бодлива тел и паднаха от другата страна. Момчето ги взе и ги погледна.

— Ако я срежа вместо тебе, мога ли да ги взема?

За миг тя се замисли, после кимна — не беше сигурна дали господин Селърс щеше да се ядоса. Момчето се наведе към съседната тел и стисна клещите. И на него му беше трудно и той произнесе някакви думи, които тя никога досега не беше чувала, но след малко телта щракна. Той премина към следващата.

Когато свърши, часовникът й сочеше 14:37.

— Трябва да се връщам — рече тя. Обърна се и побягна по голата земя към първата ограда.

— Задръж, мъник! — викна след нея той. — Помислих си, че ще бягаш от военната база на мама и татко. Защо ти е това?

Тя се мушна в дупката на първата ограда и точно се канеше да яхне колелото, когато си спомни. Обърна се и разви малкия екран, който й беше дал господин Селърс. Тази ограда, беше й казал той, си говорела сама на себе си и затова й трябвал този екран, за да си говори през прерязаните места. Тя не разбра какво означава това, но знаеше, че е много важно. Разгъна парчето екран, докато покри целия срез. Където го натисна, той се залепи.

— Ей, мъник, върни се тука! — викаше момчето.

Но Кристабел вече набутваше всичко обратно в ученическата си чанта и не се огледа. Щом скочи на колелото си, кутийките на оградата отново започнаха да щракат. След няколко секунди, щом потегли към къщи, чу как музиката отново се разнесе над игрището, неясна и странна.