Тад Уилямс
Градът на златната сянка (6)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
БЛЕСТЯЩОТО МИНАЛО

МРЕЖА/ИЗКУСТВА: Започва ретроспективата на Т. Т. Йенсен.

(Картина: „Лепкава метална отломка“ от Йенсен.)

Диктор: …Основани на образи от автомобилни преследвания от филми от XX век, инсценираните „внезапни скулптурни актове“ на живеещия в Сан Франциско художник беглец Тиламук Тайлърд Йенсен разчитат на присъствието на неволни участници, като в случая с тази легендарна тройна катастрофа, заради която властите все още издирват саможивеца Йенсен…

 

Таргор отпиваше от медовината си на малки глътки. Някои от постоянните клиенти на кръчмата го оглеждаха внимателно, когато мислеха, че не ги наблюдава, но бързо извръщаха глави, щом вдигнеше очи към тях. Облечен от главата до петите в черна кожа, с огърлица от остри като бръсначи зъби на мург върху гърдите, той не приличаше на човек, когото биха имали желание да засегнат, дори и неволно.

И бяха абсолютно прави. Таргор беше не само наемник, прочут из средните земи с невъздържания си нрав и още по-невъздържаното си острие, но и в момента се намираше в по-отвратително настроение от обикновено. Беше му отнело много време да открие „Опашката на крилатия дракон“, а човекът, с когото бе дошъл да се срещне, трябваше да е пристигнал при смяната на последната стража — т.е. преди доста време. Беше принуден да седи и да чака — а както нравът му, така и покритият с руни широк меч жетвар, бяха твърде едри за тясната кръчмица. Отгоре на всичко медовината беше разредена и кисела.

Беше се загледал в бледите белези на обратната страна на широкия си юмрук, когато някой зад него вдигна шум. Пръстите на другата му ръка се стегнаха около обвития с кожа ефес на жетваря, докато извръщаше глава, за да прониже изнервения съдържател с острия си, смразяващо син поглед.

— Простете, сър — заекна мъжът.

Беше едър, но дебел. Таргор прецени, че няма да има нужда от меча, дори мъжът да прибегне до насилие — което изпъкналите му очи и пребледнели страни не подсказваха, — и въпросително повдигна вежди: не обичаше да си хаби приказките.

— Медовината харесва ли ви? — попита съдържателят. — Местна е. Тук я произвеждаме, в долината Силнор.

— Конска пикня. И по-добре да не го видя този кон. Мъжът се засмя пронизително. И нервно.

— Не, разбира се, че не, разбира се, че не. — Смехът му увисна в истеричен кикот, когато мерна жетваря в дългата му черна ножница. — Работата, сър, работата, сър, е…, че има човек отвън. Казва, че иска да говори с вас.

— С мен? Каза ти името ми, така ли?

— Не, сър! Не! Защо, аз изобщо не знам името ви. Нямам ни най-малка представа как ви е името и нямам желание да го науча — спря да си поеме дъх той. — Макар да съм сигурен, че е високоуважавано и благозвучно име, сър.

Таргор направи гримаса.

— Тогава откъде знаеш, че иска да говори с мен? И как изглежда?

— Много просто, сър. Той каза „големият мъжага“ — моля за извинение, сър, — „онзи, облеченият в черно“. Е, както сам виждате, сър, вие сте най-едрият мъж тук и сте облечен в черно — така че съвпада. Сега разбирате…

Вдигнатата ръка го накара да млъкне.

— И…?

— И, сър? А, как изглежда. Е, това не мога да ви кажа точно, сър. Много е тъмно наистина, а и той носеше наметало с качулка. Вероятно е високоуважаван джентълмен, сигурен съм, но не мога да ви кажа как изглежда. Носи наметало с качулка. Благодаря ви, сър. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Таргор се намръщи, когато съдържателят се разбърза назад, като припкаше неочаквано бързо за човек с неговите размери. Кой можеше да е отвън? Магьосникът Дрейра Джар? Говореше се, че обикаля инкогнито тази част на средните земи, и разбира се, че имаше сметки за разчистване с Таргор — само историята с кораба „Оникс“ беше достатъчна, за да ги направи вечни врагове, а тя беше просто последният им сблъсък. Или пък преследваният от духове конник Сейтлин, прокуденият принц на елфите? Макар да не беше заклет враг на Таргор, бледият елф положително щеше да търси начин да си го върне след случилото се по време на пътуването им през долината Митандор. Кой друг би могъл да търси воина в това забутано място? Някои местни главорези, които беше подразнил? Беше им устроил страхотен тупаник на кръстопътя и се съмняваше, че са се съвзели за нова схватка — дори и от засада.

Нямаше какво друго да направи, освен да отиде и да разбере. Докато се надигаше, кожените му панталони изскърцаха и клиентите в „Опашката на крилатия дракон“ съсредоточено заоглеждаха чашите си, но две от по-нахаканите момичета го опипаха с погледи, с нескрито възхищение, докато минаваше покрай тях. Той измъкна ефеса на жетваря, за да се увери, че лежи свободно в ножницата, и се отправи към вратата.

Луната висеше пълна и тлъста над конюшнята и сякаш беше намазала ниските покриви с масло. Таргор пусна вратата да се затръшне зад гърба му и застана, леко олюлявайки се като пиян, но ястребовите му очи заопипваха мрака с прецизност, която беше усвоил през хиляди подобни нощи — облени в лунна светлина, магии и кръв.

Някаква фигура се отдели от сянката на едно дърво и пристъпи напред. Пръстите на Таргор стиснаха дръжката на меча, докато се ослушваше и за най-незначителния шум, който би издал местоположението и на други нападатели.

— Таргор? — закачулената фигура спря на няколко крачки. — По дяволите, човече, да не си пиян?

Очите на наемника се присвиха.

— Питлит? Какво става с теб? Трябваше да се срещнем преди един час и то вътре.

— Нещо… нещо се случи. Забавиха ме. Ако бях влязъл вътре, щях да привлека прекалено много внимание.

Питлит се олюля, но не, защото се преструваше на пиян. С два скока Таргор се озова до него и хвана дребния мъж точно преди да рухне. Досега скривано от широката дреха, върху наметалото на Питлит се открои тъмно петно.

— Господи, какво ти се е случило?

Питлит се усмихна едва-едва.

— Някакви бандити на кръстовището — местни, струва ми се. Убих двама, но останалите четирима ми дойдоха твърде много.

Таргор изпсува.

— Вчера ги срещнах. Бяха цяла дузина. Изненадан съм, че толкова бързо са се хванали за работа.

— Човек трябва да си изкарва хляба — по един или друг начин — намигна Питлит. — Удариха ме тъкмо преди да се измъкна. Не мисля, че е смъртоносно, но, за Бога, боли!

— Влизай тогава. Ще се погрижим за това. Имаме и друга работа да вършим тази пълнолунна нощ и искам да си до мен — а след това ще направим една магия, ти и аз.

Питлит отново се намръщи, докато Таргор го изправяше на крака.

— Магия ли?

— Да. Ще се върнем на онова кръстовище и от четирима няма да остане нито един.

Оказа се, че раната на Питлит беше доста дълга и кървяща, но не беше дълбока. След като я превързаха и дребосъкът пресуши няколко чаши укрепващо вино, за да навакса изгубената кръв, той обяви, че е готов да потегли. Тъй като тежката физическа работа за планирания нощен бизнес беше задължение на Таргор, наемникът взе крадеца със себе си на доверие. Докато Луната все още се изкачваше в небето, те напуснаха „Опашката на крилатия дракон“ и простоватите клиенти.

Долината Силнор представляваше дълга тясна цепнатина, която лъкатушеше сред Планината на котешкия гръбнак. Докато той и Питлит пришпорваха конете си по тясната планинска пътека, Таргор си мислеше, че котката наистина трябва да е била недохранвана, за да има толкова кокалест и изпъкнал гръбнак.

Тук, на високото, нямаше и следа от мъждукащия живот в долината, която оставиха зад гърба си. Обграждаше ги потискащо гъста и глуха гора: да не беше ярката лунна светлина, мина му през ума, на човек би могло да му се стори, че е на дъното на кладенец. Беше попадал и в по-ужасни места, но малко от тях бяха толкова мрачни и отблъскващи.

Изглежда Питлит също се чувстваше угнетен.

— Това място не е за крадец — обади се той. — Предпочитаме тъмнината, но само, за да ни крие, докато се доберем до блестящите дрънкулки. Добре е след това да има къде да похарчим нечестно спечеленото и да си купим и още нещо освен мъх и камънаци.

Таргор се ухили.

— Ако успеем, можеш да си купиш цял град, в който да се шириш — с всичките му играчки и ярки светлини, които ти се приискат.

— А ако не успеем, сигурно ще ми се прииска да съм отново на кръстовището с онези бандити, с изпотрошени ребра и всичко останало.

— Сигурно.

Известно време яздеха мълчаливо под акомпанимента на чаткащите конски копита. Пътеката се извиваше нагоре между преплетени дървета и стърчащи камъни със странни форми, по чиято повърхност лунната светлина рисуваше неясни изображения, повечето, от които непонятни и уродливи.

— Казват, че дъртите едно време живеели по тези места — каза с престорено небрежен глас Питлит.

— Така казват.

— Едно време, разбира се. Преди векове. Вече не.

Таргор кимна и тайно се усмихна на притеснението, което усети в гласа на Питлит. От всички хора само Дрейра Джар и още неколцина магьосници знаеха за дъртите повече от Таргор и никой вече не се плашеше от тези атавистични обитатели на дълбините. Ако тези древни създания още се навъртаха наоколо, нека се покажат. И те кървяха като всяко друго същество — макар и по-бавно, — и Таргор вече беше изпратил в ада стотици от тях. Нека дойдат! Тази нощ те бяха последната му грижа.

— Чуваш ли нещо? — попита Питлит.

Таргор дръпна юздите и укроти със силната си ръка своя кон Черен вятър. Наистина дочу слаб звук — далечно бучене, което извиваше като…

— Музика — изсумтя той. — Може и да си получиш забавлението, за което плачеше преди малко.

Питлит опули очи.

— Не искам да се срещам с онези музиканти.

— Може да ти се наложи. — Таргор погледна към небето и пак наведе очи към тясната пътека. Странната музика отново заглъхна. — Пътеката към долината Масанек пресича тук и води нататък.

Питлит преглътна.

— Знаех си, че ще съжалявам, дето тръгнах с теб.

Таргор се изсмя тихичко.

— Ако онези свирачи са най-лошото, което чуем или видим тази нощ и ако намерим това, което търсим, сам ще се проклинаш, че за миг си се разколебал.

— Ако, боецо, ако.

Таргор пришпори Черен вятър надясно и поведе Питлит по почти невидимата пътека към все по-плътния мрак.

Долината Масанек се бе проснала под лунната светлина като огромен тъмен звяр — зловещо кътче, потънало в злокобна тишина. Даже дърветата по планинския склон спираха до самия й ръб, сякаш не смееха да я докоснат; беше покрита с ниска и рядка трева. Някакъв белег сред заобикалящите я гори — глух и безлюден.

„Почти безлюден“, каза си Таргор.

В центъра му, полускрит от пъплещата мъгла, се издигаше огромен пръстен от камъни. В пръстена лежеше могилата.

Питлит изкриви глава на една страна.

— Музиката пак спря. Защо така?

— Човек може да полудее, ако се опитва да си обясни всяко нещо.

Таргор слезе от коня и завърза юздите на Черен вятър за един клон. Животното изглеждаше уплашено, въпреки че цял живот обикаляше по пътеки, които никой друг кон не познаваше. Излишно беше да го тегли насила по-нататък.

— Човек може да полудее и така, ако се опита да проумее всичко това — Питлит се вторачи във високите камъни и потръпна. — Оскверняването на гробове е мръсна работа, Таргор. Оскверняването на гроба на опозорена магьосница напълно противоречи на благоразумието.

Таргор измъкна жетваря от ножницата. Руните проблеснаха сребърносини на студената лунна светлина.

— Ако беше жива, Ксалиса Тол много щеше да те хареса, дребен крадецо. Чувал съм, че се обграждала с дребни и стройни приятелчета като теб. Трябва ли да си променя навиците само защото вече е мъртва?

— Не се шегувай! Сгоден за Ксалиса Тол е поличба за неизгодна сделка — няколко дена луд късмет и после години наред ужасни мъки. — Крадецът присви очи. — Във всеки случай няма да съм този, с когото тя ще се срещне. Ако си променил решението си, много добре, но аз няма да вляза вътре вместо теб.

Таргор се изкикоти.

— Не съм го променил. Пошегувах се — стори ми се малко блед, но сигурно е от лунната светлина. Донесе ли Свитъка на Нантеор?

— Да — Питлит затършува в дисагите си и извади това, което търсеше — дебел свитък от суха кожа. Таргор се досети що за кожа беше това. — Едва не попаднах на зъбатите челюсти на един вампир, докато го измъкна — добави Питлит. — Обеща ми да не му се случи нищо. Намерил съм купувач!

— Нищо няма да се случи — поне на свитъка. — Таргор го взе в ръка и при докосването до кожата му ръкописът сякаш се сгърчи, което малко го смути, но не се издаде.

— Сега ме последвай. Нищо няма да ти се случи.

— Нямаше да ми се случи, ако кракът ми не беше стъпил из тези пущинаци — запротестира Питлит, но закрачи след него.

Мъглата ги заобиколи като тълпа досадни просяци и заусуква хладни валма между краката им. Огромният каменен кръг се изпречи насреща им, метнал широки сенки върху сгряната от луната мъгла.

— Заслужавали си риска този магьоснически предмет? — тихо подхвърли Питлит. — За какво ти е притрябвала маската на Ксалиса Тол, след като не си магьосник?

— Точно толкова, колкото ще струва на магьосника, който ме нае да я открадна — отвърна Таргор. — Петдесет диаманта стандартно тегло.

— Петдесет! В името на боговете!

— Да. А сега си затваряй устата.

Докато Таргор говореше, до слуха им отново достигна странната музика — натрапчив, нестроен писък на гайди. Питлит се облещи, но не промълви нито дума. Двамата се промъкнаха между най-близките два камъка, без да поглеждат издяланите върху тях знаци, и спряха в основата на огромната могила.

Воинът пак погледна крадеца в очите, повтаряйки без думи заповедта си да мълчи. След това се наведе и заработи с жетваря като с най-обикновена мотика. Съвсем скоро изкопа широка ивица в торфа. Когато започна да събаря наредените в стената камъни над нея, от отвора се понесе миризма на разложено и други странни аромати. Горе на хълма конете изцвилиха тревожно.

Когато дупката стана достатъчно голяма, за да провре широките си рамене през нея, Таргор махна с ръка на спътника си да му подаде Свитъка на Нантеор. След като го разгъна и прошепна думите, на които го бе научил магьосникът, но чието значение не знаеше, нарисуваните знаци заблестяха в червено; в същия момент в дълбините на могилата припламна бледа цинобърна светлина. Когато тя угасна едновременно с пламтящите руни, Таргор нави свитъка и го върна на Питлит. Измъкна кремъка си и запали главнята, която носеше със себе си — под ярката луна нямаше нужда от факла, — и се промъкна в дупката, която беше отворил в гроба на Ксалиса Тол.

Погледна за последен път към Питлит и видя неспокойния му силует, огрян от лунната светлина.

В първия момент вътрешността на могилата едновременно го изплаши и успокои. В отсрещния край на залата, в която се намираше, друга дупка — с формата на странна многоъгълна врата — водеше към друго мрачно пространство: голямата могила беше само преддверие към огромен ров. Не беше и очаквал друго. В древната книга на клиента му магьосник мястото, където Ксалиса Тол се бе зазидала, за да легне и да умре, беше описано като „лабиринт“.

Откачи малка торбичка от колана си и изсипа съдържанието й в дланта си. Блещукащи зрънца — малки светещи точици в това мрачно място, които щеше да посипе по пътя си, за да не броди вечно под земята. Таргор беше истински храбрец, но когато настъпеше денят на смъртта му, би предпочел да е под открито небе. Баща му, който бе прекарал полуробски живот в железните мини на Борикар, беше умрял при срутване на галерия. Такава смърт беше ужасна и недостойна за един мъж. Докато се промъкваше покрай влажните белезникави корени, надвиснали от тавана, и се придвижваше към отсрещната врата, видя нещо странно и неочаквано: на няколко крачки вдясно от тъмната врата нещо проблясваше като слаб огън, без да хвърля отблясъци върху пръстените стени. Докато го наблюдаваше, то лумна ярко и се превърна в дупка във въздуха, излъчваща жълто сияние. Той изръмжа и вдигна жетваря, озадачен дали това не е някаква магия, която да го обърка, но мечът в ръката му не проблесна, както винаги в присъствието на магия, а и могилата не миришеше на нищо друго освен на влажна почва и слаб дъх на балсам — нещо обичайно за една гробница.

Спря със стегнати като желязо мускули и зачака някой демон или магьосник да пристъпи през магическата врата. Когато нищо не се появи, той се приближи до блестящото място и докосна отвора с ръка. Не излъчваше топлина, а само светлина. Огледа още веднъж преддверието, за да се увери, че не е пропуснал нищо — беше оцелял през толкова почти фатални приключения само благодарение на предпазливостта си, — и се наведе напред, докато успя да надникне през светлия портал. Таргор се задъха от изумление.

Мина доста време. Той не помръдваше. Не показа някакви признаци на живот и тогава, когато Питлит пъхна глава във входното отверстие и подвикна — първия път тихичко, но после все по-силно и настоятелно. Воинът като че ли се беше вкаменил — облечен в кожа сталагмит.

— Таргор! — изкрещя Питлит, но другарят му изобщо не го чуваше. — Музиката отново засвири. Таргор! — След миг крадецът се паникьоса напълно. — Нещо влиза в залата! Пазачът на гробницата! Таргор.

Наемникът се отдръпна от златното сияние и се олюля сякаш току-що събуден от дълбок сън. После, под вцепенения от ужас поглед на Питлит застана с лице към изсъхналия труп — някога велик воин, — който пристъпваше тежко откъм тъмната врата в далечния край на залата. Движенията на Таргор бяха бавни и отнесени. Едва успя да повдигне жетваря и покритата в броня мумия стовари ръждясала бойна брадва върху главата му и разцепи черепа му до първия прешлен на гръбнака.

Таргор пропадна в сива празнота, а удивените викове на Питлит все още отекваха в паметта му. Собственото му удивление беше не по-малко.

— Мъртъв съм! Мъртъв съм! Как е възможно да съм мъртъв?

Не можеше да повярва.

Това беше Лич. Един глупав, хленчещ Лич. Изтрепал съм хиляди такива. Как можа да ме изпече такова нищожество?

Започна бясно да мисли, докато сивото нищо над него се затваряше, но нямаше никакво решение, нищо не можеше да се направи. Увреждането беше твърде голямо. Излезе и пак си беше Орландо Гардинър.

Орландо измъкна жака и седна. Беше толкова изумен от обрата на събитията, че ръцете му още дълго помръдваха из въздуха, преди да напипа слепешката и да възстанови с несигурни движения формата на възглавниците, върху които беше отпусната главата му, а накрая да оправи леглото си, за да може да седне в него. По кожата му бяха избили студени перлички пот. Вратът го болеше от дълго несменяната поза. Болеше го и главата, а проникващата през прозореца на спалнята му обедна светлина го дразнеше. Подаде рязка команда и прозорецът отново се превърна в черна стена. Нужно му беше да помисли.

Таргор е мъртъв. Беше толкова шокиращо, че му бе трудно да мисли за каквото и да било друго, въпреки че имаше много неща за обмисляне. Беше създал Таргор — беше превърнал себе си в Таргор в продължение на четири дълги, посветени единствено на тази цел години. Беше преодолял какво ли не, разработвайки персонаж, за който му завиждаха всички играчи в мрежата. Беше най-известният персонаж в играта в средните земи, участник във всяка битка, първенец в решаването на всяка важна задача. И сега Таргор беше мъртъв, черепът му бе строшен от един десеторазреден натрапник — някакъв си Лич, за Бога! Тези проклетници бяха пръснати около всеки зандан и гробница в сим-света, евтини и вездесъщи като бонбонени хартийки.

Орландо взе пластмасовата бутилка отстрани на леглото си и отпи. Усети, че гори. Главата му пулсираше, сякаш брадвата на пазача на гробницата наистина го бе улучила. Всичко се беше случило с такава главозамайваща ненадейност.

Онази пламтяща дупка, онова блестящо златно, каквото-и-да-беше — то беше нещо далеч по-голямо и по-страшно от всичко останало в приключението. От всички приключения. Или някой от съперниците му беше поставил капан, за да сложи край на всички капани, или се бе появило нещо, което той не можеше да проумее. Беше видял… град, блестящ, величествен град с цвета на озарен от слънцето кехлибар. Не беше някой от псевдосредновековните оградени със стени градове, с които бе осеяна известната като средните земи игрова територия на сим-света. Това видение беше чуждоземно, изумително модернистично — метрополис със сложно украсени здания, високи като тези в Хонконг или Токио — кахама.

И не беше просто някакво научнофантастично привидение: в него имаше нещо реално, по-реално от всичко, което беше виждал в мрежата. На фона на безукорно изработените детайли на игровия свят то блестеше със собственото си великолепие и недосегаемост като скъпоценен камък върху купчина прах. Морфър, Дитер Кабо, Дюк Слоулефт — нима би могъл някой от съперниците му да вкара нещо такова в средните земи? Нищо на света не би ти позволило да промениш основите на едно сим-място по този начин. Градът просто принадлежеше към ниво на реалност, по-високо от играта, която той играеше. По-високо дори — почти така изглеждаше — от самия РЖ.

Онзи изумителен град. Сигурно беше реално място — или най-малкото не беше мрежов продукт. Орландо беше прекарал почти целия си живот в мрежата и я познаваше така, както всеки лоцман по Мисисипи през XIX век е познавал голямата река. Това беше нещо ново, преживяване от съвършено различен порядък. Някой… нещо… се опитваше да установи контакт с него.

Нищо чудно, че Лич бе успял да го издебне. Питлит сигурно си е помислил, че другарят му е полудял. Орландо се намръщи. Трябваше да се обади на Фредерикс и да му обясни, но още не беше готов да предъвква случилото се с него. За твърде много неща се налагаше да помисли. Таргор, другото „аз“ на Орландо Гардинър, по-съществено от него самия, бе мъртъв. И това беше само един от проблемите му.

Как ли щеше да постъпи това четиринайсетгодишно благословено от боговете хлапе?