Тад Уилямс
Градът на златната сянка (36)

ВТОРА ГЛАВА
ПЕПЕРУДАТА И ИМПЕРАТОРЪТ

МРЕЖА/НОВИНИ: Статут на нация, даден на бежански лагер.

(Картина: бежанският лагер на Мерида бийч.)

Диктор: Мексиканският бежански лагер, наречен от жителите си „Краят на пътя“, беше обявен за държава от Обединените нации. Мерида, малък град в северния край на мексиканския полуостров Юкатан, е набъбнал на четири милиона жители поради серия бури убийци по крайбрежието и политическата нестабилност в Хондурас, Гватемала и Североизточно Мексико.

(Картина: камион на ООН преминава през пощуряла тълпа.)

Три и половината милиона бежанци са почти изцяло без подслон и много от тях страдат от туберкулоза, тиф и треската „Гуантанамо“. Като дадоха на Мерида статут на нация с право на самоопределение, ООН могат да обявят военно положение и да поставят новата страна под пряката си юрисдикция…

 

— Страхотно, Орландо, ти излезе прав! — Фредерикс подскачаше на брега подлуден от вълнение и ужас. — Къде сме? Какво стана? Ние сме там. Излезе прав!

Орландо усещаше пясъка под дланите си — горещ, лъскав, безспорен. Загреба шепа и я остави да се посипе през пръстите му. Всичко беше много истинско. И градът, по-подлудяващ и по-прекрасен от всичко в приказките, златният град също беше истински и се простираше почти до хоризонта, изопнал към небето изобилие от кули и пирамиди, живописни като руско великденско яйце. Това, което толкова дълго го преследваше като призрак, сега беше само на няколко километра от него, делеше ги само ширналият се син океан. Седеше на някакъв плаж — беше плаж, не можеше да има спор — и се взираше в собствения си сън.

А преди това беше преминал през кошмар. Мракът, а после и онова нещо, онова ужасно гадно нещо…

„Но това не беше само сън. Зад него имаше и нещо истинско — все едно куклено шоу. Все едно умът ми се опитваше да схване нещо, твърде голямо, за да мога да го разбера…“

И нещо друго освен кошмара също не беше наред. Където и да се намираше сега, той не беше оставил зад гърба си болестите на истинското си тяло. Градът беше там, пред него — невъзможният град, градът, който не можеше да съществува, — ала гледката не го вълнуваше много. Той се топеше като свещ, излъчваше твърде много топлина. Нещо огромно и нажежено вътре в него гризеше мислите му, пълнеше главата му и натискаше очите му отвътре.

„Къде сме?“

Фредерикс продължаваше да скача нагоре-надолу в екстаза на неувереността. Щом Орландо с мъка се изправи на крака, осъзна, че Фредерикс, когото сега гледаше, използва сима на Питлит, архикрадеца от средните земи.

„Така не бива“ — помисли си той, но мисълта му не успя да отиде по-нататък. Изправен се чувстваше още по-зле. Позлатеният град изведнъж се килна и Орландо се опита да го последва, но вместо това плажът скочи насреща му, сякаш беше нещо плътно и твърдо.

„Нещо в мрака ме докосна…“

Светът се въртеше ли, въртеше. Той затвори очи и се изгуби.

Питлит Крадеца го разтърсваше. Орландо чувстваше главата си като изгнил пъпеш; при всяко раздрусване тя като че ли щеше да избухне.

— Орландо? — Фредерикс сякаш нямаше представа как гласът му отеква в костите на Орландо и ги насища с болка. — Добре ли си?

— … гади ми се. Престани да ме друсаш…

Фредерикс го пусна. Орландо се претърколи настрана и се сви целият. Усещаше как яркото слънце жари кожата му, но това беше като прогноза за времето в друга част на страната — дълбоко в него се таеше хлад, който можеше да устои на всяко слънце — и истинско, и симулирано. Усети как го полазиха тръпки.

— Тресе те — отбеляза Фредерикс. Орландо скръцна със зъби — не му стигаха силите дори да се заяде. — Студено ли ти е? Но тук е горещо! Ама какво значи това? Извинявай, мъжки. Трябва да те завием с нещо, ти си само с набедрена препаска. — Фредерикс се озърна и внимателно огледа празния тропически плаж, сякаш някой би могъл да зареже някой юрган зад някоя вулканична скала. Отново се обърна към Орландо и го порази нова мисъл: — Ти защо си със сима на Таргор? Кога успя да си го сложиш?

Орландо можа само да изстене в отговор.

Фредерикс коленичи зад него. Очите му все още бяха широко отворени и със смалени зеници като на лабораторно животно, на което са дали твърде силна доза, но продължаваше да се мъчи да открие някаква логика.

— Ето, вземи наметалото ми. — Той го отвърза и го метна върху раменете на Орландо. Отдолу носеше обичайните за героя си сива риза и брич. — Ама хей, това е наметалото на Питлит! И аз ли съм Питлит, както ти си Таргор?

Орландо кимна немощно.

— Ама аз никога… това е тъпо! — и Фредерикс се умълча. — Я пипни това. Също като истинско. Орландо, къде сме? Какво стана? Някъде в мрежата ли сме?

— Никой… в мрежата… няма такова оборудване. — Орландо се мъчеше да удържи зъбите си да не тракат: така главата го болеше още повече. — Ние сме… не знам къде сме.

— Но градът е тук — точно както ми каза! — Фредерикс гледаше като шашнато детенце, току-що срещнало самия Дядо Коледа. — Това е градът, за който ми говореше, нали така? — разсмя се той пискливо. — Ама разбира се, че е той! Че какво друго да е? Но къде сме?

На Орландо му беше трудно да следи трескавото бърборене на Фредерикс. Уви се по-плътно с наметалото и легна, за да обуздае следващия пристъп на треската.

— Май… май трябва… да поспя… няколко минути… Мракът отново запълзя към него и го обгърна.

Орландо плуваше през трескави сънища за каменни гробници, за чичо Джингъл, който пееше, и майка му, която търсеше нещо изгубено в къщата. После изплува и усети, че Фредерикс държи ръката му.

— … мисля, че е остров — говореше приятелят му. — Там има нещо като храм, построен от камък, но сякаш никой вече не го използва за нищо, защото гората е страшно гъста — абе, направо си е джунгла, — но си мисля, че тъй като брегът е извит…

Орландо пак потъна.

Щом падна сред завихрените потоци на болестта си, той се вкопчи в няколкото мисли, които преплуваха покрай него и му се сториха част от реалността. Маймунчетата деца, които искаха да го водят при някого… — при някакво животно? при някого с име на животно? — … който знаел нещо за златния град. Но вместо това всичките бяха пометени от нещо, което така го разтърси, че едва не се разпадна на парчета — така, както кучето сграбчва и разкъсва плъх.

Куче. Имаше нещо за куче.

А сега той беше някъде другаде и градът беше тук, и сигурно сънуваше, защото градът беше част от сънищата му.

Но и Фредерикс участваше в съня.

Друга мисъл, студена и твърда като камък, изникна в трескавия му ум.

„Умирам. Аз съм в онзи ужасен медицински център в Краун хайтс и съм включен към една камара машини. Животът се изцежда от мене и е останала само тази мъничка частица от съзнанието ми, която си създава цял свят от няколко мозъчни клетки и няколко спомена. А Вивиан и Конрад сигурно седят до леглото и прилагат уменията си да се справят със скръбта, но не знаят, че аз все още съм тук, вътре. Още съм тук! Заклещен на горния етаж на горяща сграда, пламъците се изкачват етаж по етаж, а всички пожарникари един по един се предават и се прибират вкъщи…

Още съм тук!“

— Орландо, събуди се. Сигурно сънуваш лош сън. Събуди се. Тук съм.

Отвори очи. Размазаното розовокафяво петно бавно се превърна във Фредерикс.

— Умирам.

В първия миг приятелят му май се уплаши, но после се отърси.

— Не, не умираш, Гардинър. Просто си лепнал грип или нещо подобно.

Странно — насърчителните думи на Фредерикс, макар по всяка вероятност да не бяха верни, — го оживиха. Всяка халюцинация, в която Фредерикс се държеше съвсем като Фредерикс, си я биваше толкова, колкото и истинския живот. Е, не че всъщност имаше голям избор.

Студените тръпки поне за момента бяха престанали. Надигна се, все така загърнат плътно с наметалото. Чувстваше главата си като сварена, а мозъкът му сякаш се беше изпарил.

— Нещо за остров ли каза?

Фредерикс си отдъхна и седна до него. Със странно изостреното зрение на човек, чиято треска е в затишие, Орландо забеляза оживените, по мечешки тромави движения на своя приятел.

„Той със сигурност не се движи като момиче.“ Действителният пол на Фредерикс започваше да се губи в далечината. За миг се зачуди как ли изглежда Фредерикс — Саломе Фредерикс — наистина, после разкара тази мисъл. Тук изглеждаше като момче, движеше се като момче, беше му казала да се отнася с нея като с момче — кой беше Орландо, че да спори?

— Според мене — да. Остров, искам да кажа. Гледах да видя има ли някакъв начин да се сдобием с лодка — мислех си дори, че мога да открадна някоя, нали в момента съм Питлит. Но тук няма никой освен нас.

Фредерикс беше втренчил поглед в града отсреща, отвъд залива, който наподобяваше увеселителен парк с всякакви сложни конструкции, но сега отново се обърна към Орландо:

— Ама аз защо съм Питлит? Какво става според тебе?

Орландо поклати глава.

— Не знам. Щеше ми се да знам. Тия хлапета щяха да ни водят при някого, после казаха нещо за „голяма дупка, която води нанякъде“ и че щели да ни „закачат“. — Той отново поклати глава; струваше му се, че е необичайно тежка. — Просто не знам.

Питлит размаха ръка пред лицето си и се намръщи, докато я гледаше.

— Не съм и чувал в мрежата да съществува подобно нещо. Всичко се движи точно като в истинския живот. И миризми има. Всичко! Погледни океана.

— Знам.

— И сега какво ще правим? Да си направим сал, така казвам аз.

Орландо се загледа в града. Като го виждаше толкова отблизо, толкова… истински… изпитваше съмнения. Как би могло нещо, което изглежда толкова веществено, да се равнява на всички мечти, които беше вложил в него?

— Сал ли? И как? Ти донесе ли си комплекта сечива „Господин Дърводелец“?

Фредерикс направи отвратена физиономия.

— Има палми, има лози, има какво ли не. Мечът ти лежи ей там. Можем да го направим. — Той пропълзя по пясъка и взе меча. — Ей… ама това не е жетварят.

Орландо се втренчи в простия ефес, в острието, толкова празно в сравнение с жетваря, целия в руни. Енергията му се оттичаше, мислите му се размекваха.

— Това е първият ми меч — мечът, с който Таргор за първи път пристигна в средните земи. Той се сдоби с жетваря горе-долу година преди ти да влезеш в играта.

Погледна обутите си в сандали крака, които стърчаха под наметалото.

— На бас, че и в косата ми няма бели косми, нали?

Фредерикс го огледа внимателно.

— Не. Никога не съм виждал Таргор без някой и друг бял кичур. Откъде знаеш?

Орландо отново беше много уморен.

— Защото тези сандали, мечът… значи аз съм младият Таргор — както първия път, когато слезе от хълмовете Борикар. Той се сдоби с първите си бели косми чак след първата си битка с Дрейра Джар там долу, в кладенеца.

— Но защо?

Орландо сви рамене и бавно се отпусна на земята, готов отново да потъне в меките обятия на съня.

— Не знам, Фредерико. Нищо не знам…

Ту изплуваше, ту потъваше в съня, докато светлината премина в мрак. Веднъж почти го разбуди някакъв писък, ала идваше твърде отдалече и може би също беше сън. Фредерикс не се виждаше никакъв. Орландо смътно се зачуди дали приятелят му не е отишъл да провери какъв е този шум, но умората и болестта задушаваха мислите му и нищо не му се струваше важно.

Отново беше светло. Някой плачеше и плачът идваше отблизо. Орландо го заболя главата. Изстена и се опита да запуши ушите си с възглавницата, но шепите му се напълниха с пясък.

Изправи се. На няколко метра от него Фредерикс беше коленичил, захлупил лице в шепи. Раменете му се тресяха. Утрото беше ясно, виртуалният бряг и океанът се открояваха още повече и изглеждаха още по-сюрреалистични след отшумяващата нощна треска.

— Фредерикс? Добре ли си?

Приятелят му вдигна очи. По лицето на Крадеца се стичаха сълзи. Дори бузите на сима му се бяха зачервили, но най-поразителни бяха уплашените му очи.

— Ох, Гардинър, загазихме — хълцаше Фредерикс. — Яко, яко загазихме.

Орландо се чувстваше като торба мокър цимент.

— За какво говориш?

— В капан сме. Не можем да се изключим!

Орландо въздъхна и пак се отпусна на земята.

— Не сме в капан.

Фредерикс бързо припълзя до него и се вкопчи в рамото му.

— Не ми ги пробутвай тия, да му се не види! Аз се изключих и за малко да умра!

Никога не беше чувал приятеля си да говори така разстроено.

— Да умреш ли?

— Исках да се изключа. Все повече се притеснявах за тебе и си помислих, че родителите ти са излезли някъде и не знаят, че ти е лошо — а на тебе може би трябва да ти се извика линейка, знам ли какво. Но щом се опитах, не можах да се изключа. Не можах да накарам никоя от обичайните команди да задейства и не усетих нищо, което да не е част от тази симулация — нито стаята ми, нито нищо! — Отново протегна ръка към шията си, но този път по-внимателно. — И телематичен жак няма! Давай, пробвай се!

Орландо попипа мястото, където беше имплантирана неговата невроканюла. Не напипа нищо освен силните мускули на Таргор.

— Да, прав си. Но има и такива симулации — просто прикриват контролните точки и карат такторите да лъжат. Нали идва с мене веднъж на игрището на демоните? Че там нямаш дори тяло — просто си кълбо от ганглии, вързано за ракетна шейна.

— Исусе Христе, Гардинър, ама ти изобщо не ме слушаш! Не правя догадки — аз се изключих. Нашите ми измъкнаха жака. И ме заболя, Орландо. Болеше ме както никога досега — все едно бяха изтръгнали и гръбнака ми заедно с жака, направо не мога да ти опиша. И не спря. Не можех да направя нищо, освен… да пищя, да пищя…

— Фредерикс млъкна, затрепери и известно време не можа да продължи. — Спря чак когато нашите пак ми сложиха жака — дори една дума не можах да им кажа — и прас! — ето ме пак тук.

Орландо поклати глава.

— Сигурен ли си, че не е било просто… знам ли, някоя много лоша мигрена или нещо такова?

Фредерикс изсумтя ядосано.

— Не знаеш какви ги говориш. А и после се случи пак. Исусе, ама ти не ме ли чу как пищя? Сигурно са ме закарали в нещо като болница, защото следващия път наоколо се бяха струпали много хора. Едвам виждах, толкова болеше. Но болката беше още по-гадна от преди — според мене в болницата ми биха някаква инжекция и после почти нищо не си спомням, но ето ме пак тук. Сигурно се е наложило отново да ме включат. — Фредерикс се наведе и се вкопчи в ръката на Орландо. Гласът му беше накъсан и отчаян: — Така че ти ми кажи, господин Златен град — кои симулации се държат така, по дяволите? В какво ни набута, Гардинър?

Часовете на светлина и мрак, които последваха, бяха най-дългите в живота на Орландо. Треската се върна с пълна сила. Той лежеше и се мяташе в подслона, който Фредерикс беше струпал от палмови клонки, и ту замръзваше, ту изгаряше в треска.

Помисли си, че подсъзнанието му вероятно реагира на историята на Фредерикс за бягството и принудителното завръщане, защото по едно време чу майка си да му говори — много ясно. Разказваше му какво се било случило в охраняемото имение — в „Общността“, както го наричаше тя — и какво мислели за това другите съседи. Дърдореше, осъзна той, точно както винаги, когато е уплашена до смърт, и известно време той се чудеше дали наистина сънува. Всъщност дори я виждаше — смътно, сякаш стоеше зад тюлена завеса, а лицето й беше толкова близо, че му се струваше разкривено. Беше я виждал така достатъчно често, за да влезе в съня му.

Обясняваше му какво ще правят, когато той оздравее. Отчаянието в гласа й, съмнението зад думите й го убеди, че сън или не, той трябва да възприема всичко това като действителност. Помъчи се да проговори, да хвърли мост през невъзможното разстояние помежду им. Каквото и да му пречеше — халюцинация или невъобразима раздяла, — нито звук не можа да излезе от гърлото му. Как би могъл да й обясни? И какво би могла да направи тя?

— Бийзъл — опита се да каже той. — Доведи Бийзъл! Доведи Бийзъл!

Тогава тя пропадна някъде и каквото и да беше това — поредна фантасмагория от бълнуването му или истинска връзка с реалния му живот, — то беше свършило.

— Сънуваше онази тъпа джаджа — изръмжа Фредерикс. Говореше завалено, понеже и той беше сънен.

Джаджа. Сънуваше джаджа. Щом се плъзна обратно в тъмните води на болестта си, Орландо си спомни нещо, което някога беше чел — за една пеперуда, която сънувала, че е цар, и се чудела дали не е цар, който сънува, че е пеперуда… или нещо такова.

„И кое е реалното? — зачуди се уморено. — От коя страна на чертата е истинското? Осакатеното, сбръчкано, умиращо хлапе в болнично легло… или… или измисленият варварин, който търси въображаем град? Ами ако някой съвсем друг човек сънува… и двамата?“

 

 

Всички деца в училище говореха за изгорялата къща. На Кристабел й беше смешно. Офелия Вайнер й каза, че загинали няколко души, от което й стана толкова зле, че не можа да си изяде обяда. Учителката я изпрати вкъщи.

— Нищо чудно, че се чувстваш зле, миличка — рече майка й, щом допря длан до челото й. — Не си мигнала цяла нощ, а после тези хлапета ти разказват разни истории за умрели… — И тя се обърна към бащата на Кристабел, запътил се към дневната. — Тя е много чувствително дете, кълна ти се.

Таткото само изсумтя.

— Никой не е загинал, миличка — увери я майка й. — Само една къща е изгоряла и според мене вътре не е имало никого.

Щом майка й отиде да притопли супата в микровълновата печка, Кристабел влезе в дневната, където баща й си говореше с приятеля си капитан Паркинс. Той й каза да излезе да си играе навън — все едно не я бяха върнали от училище, защото е болна! Тя седна в коридора и се заигра с куклата си принц Пикапик. Татко й като че ли се жалваше от нещо. Зачуди се защо и двамата с капитан Паркинс не са на работа и дали това няма нещо общо с голямата лоша тайна, която се случи снощи. Щеше ли той да открие какво е направила? Ако открие, сигурно ще я накажат — този път завинаги.

Измъкна принц Пикапик от гнездото от възглавници, което му беше направила — куклата видра имаше склонността да се завира по тъмните, сенчести места — и се промъкна към вратата на дневната. Долепи ухо до процепа, за да види дали не може да чуе нещо. Никога досега не го беше правила. Чувстваше се като в анимационно филмче.

— Пълна каша, да го вземат мътните — казваше приятелят на баща й. — Ама след толкова време кой да ти се сети?

— Аха — отговори баща й. — И това е една от най-големите въпросителни, нали? Защо сега? Защо не преди петнайсет години, когато за последен път го преместихме? Просто не схващам, Рон. Да не би да си се противопоставил на някое от смахнатите му изисквания? Нещо да си го вбесил?

Кристабел не разбираше всички думи, но беше почти сигурна, че говорят за случилото се в дома на господин Селърс — нямаше какво друго да е. Сутринта, преди да отиде на училище, беше чула баща си да говори по телефона за експлозията и пожара.

— … трябва обаче да му се признае на този копелдак!

— Капитан Паркинс се разсмя, но това беше гневен смях.

— Не знам как е успял да го спретне всичко това, ама за малко да ни метне.

Кристабел стисна принц Пикапик. Куклата изписка предупредително.

— Ако колата беше горяла малко по-дълго — продължаваше капитан Паркинс, — нямаше да можем да различим оставеното на седалката от истинския кремиран Селърс. Пепел, мазнина, органични отпадъци — сигурно ги е мерил с чаена лъжичка, за да спази пропорциите. Хитрото му копеленце!

— Щяхме да намерим дупките в оградите — рече таткото на Кристабел.

— Да, но по-скоро късно, отколкото рано. Можеше и да ни поведе с преднина от двайсет и четири часа.

Кристабел чу как баща й се изправи. За миг се уплаши, но после го чу да се разхожда напред-назад, сякаш говореше по телефона.

— Може би. Но мамка му, Рон, това все още не обяснява как се е измъкнал от базата за времето, с което е разполагал. Бил е в инвалидна количка, за Бога!

— Военната полиция проверява всичко. Може пък просто някой да го е съжалил и да го е закарал донякъде. Или пък може просто да се е пуснал надолу по хълма и да се крие в онзи скватерски град. Никой, който знае поне нещичко, няма да си мълчи, след като свършим с претърсването. Все нещо ще изскочи.

— Освен, ако не е имал съучастник — някой, който да му е помогнал изобщо да изчезне от района.

— И къде ще го намери тоя? В базата? За това можеш да отидеш на военен съд, Майк. А пък той не познава никого извън базата. Ние следим всичките му контакти, на кого се обажда — той дори няма достъп до мрежата! Всичко останало е безобидно. Наблюдавахме го съвсем, да съвсем отблизо. Играеше шах по пощата с някакъв си пенсиониран тип в Австралия — да, много внимателно го проверихме — няколко поръчки за каталози и абонаменти за списания, такива работи.

— Е, аз пък още не мога да повярвам, че е спретнал този номер без външна помощ. Някой трябва да му е помогнал. И когато открия кой е… е, ще ми се прииска никога да не се е раждал.

Нещо тупна на земята. Кристабел извърна глава. Принц Пикапик беше пропълзял под масата и сега видрата кукла клатеше ли, клатеше единия крак на масата. Вазата щеше да падне всеки момент, татко й нямаше как да не чуе и щеше наистина много да се ядоса. Докато пълзеше след избягалата видра, ококорила очи, а сърцето й тупкаше като лудо, майка й се появи иззад ъгъла и за малко не я настъпи. Кристабел изпищя.

— Майк, иска ми се да отделиш малко време да поговориш с дъщеря си! — извика майка й през затворената врата. — Кажи й, че всичко е наред. Горкичката, тя е кълбо от нерви.

Кристабел си изяде супата в леглото.

Посред нощ Кристабел се събуди уплашена. Господин Селърс й беше казал да сложи Приказните си очила след училище, но тя не го направи! Беше забравила, защото се прибра рано.

Плъзна се на пода възможно най-тихо и се промъкна под леглото, където ги беше скрила. Беше взела стария чифт със себе си и ги беше пуснала в шахтата за боклук през междучасието точно както й беше казал господин Селърс.

Под леглото беше като да си попаднал в Пещерата на ветровете в Земята на видрите. Известно време се чудеше дали наистина има такова място, но тъй като вече нямаше видри извън зоологическите градини — татко й го беше казал, — сигурно вече нямаше и Пещера на ветровете.

Очилата нито примигваха, нито нищо. Още не се бяха включили, но точно когато си мислеше, че може и да са се счупили, някой прошепна много тихо в ухото й:

— Кристабел?

Тя подскочи и си удари главата в леглото. После събра смелост, свали очилата и огледа стаята, макар да беше сигурна, че няма никого. Пак си сложи очилата.

— Кристабел — отново се обади гласът, — ти ли си? Беше господин Селърс, изведнъж се досети тя — говореше й през очилата.

— Да, аз съм — прошепна тя.

Изведнъж го видя, седнал в количката. Светлината огряваше само половината от изпотеното му лице и той изглеждаше дори още по-страшен, но тя се зарадва, като видя, че му няма нищо и не е умрял.

— Съжалявам, че не си ги сложих по-рано… — започна тя.

— Тихо. Не се бой. Всичко е наред. Отсега нататък, когато искаш да говориш с мене, трябва да си слагаш очилата и да кажеш думата… о, чакай да видя… — Той се намръщи. — Защо ти не избереш думата, мъничка Кристабел? Която си искаш дума, но да не е някоя, дето се употребява много често.

Тя се замисли.

— Как се казваше онзи дребосък от приказката? — прошепна тя. — Онова име, за което момичето трябваше да се сети?

На лицето на господин Селърс бавно се изписа усмивка.

— Сторипакост? Много добре, Кристабел, много добре. Сега го кажи ти, за да мога да го кодирам. Готово. Можеш да го използваш, за да ме викаш всеки ден след училище — например докато се прибираш вкъщи и си самичка. Сега имам да правя едни много трудни работи, Кристабел. Може би най-важната, която някога съм правил.

— Ще взривяваш ли още?

— Мили Боже, надявам се, че не. Много ли се уплаши? Чух шума. Справи се чудесно, миличка. Ти си едно много-много храбро момиченце и от тебе ще излезе прекрасна революционерка. — Той отново се усмихна измъчено. — Не, нищо друго няма да гръмна. Но от време на време пак ще имам нужда от помощта ти. Много хора ще ме търсят.

— Знам. Татко си говореше за тебе с капитан Паркинс — и тя му каза, каквото си спомняше.

— Е, засега не се оплаквам — рече господин Селърс. — А ти, млада госпожице, си лягай и заспивай. Обади ми се утре. Запомни — просто си сложи очилата и кожи „Сторипакост“.

Когато смешният старец изчезна, Кристабел свали Приказните си очила и изпълзя изпод леглото. Сега, като знаеше, че господин Селърс е добре, изведнъж много й се приспа.

И точно се беше пъхнала под завивките, когато видя лицето, което се взираше през прозореца й.

— Беше лице, мамо! Видях го! Точно тук!

Майка й я притисна към себе си и я погали по главата. Мама миришеше на лосион — както винаги нощем.

— Мисля, че сигурно е било просто лош сън, миличко. Баща ти провери — отвън няма никого.

Кристабел поклати глава и зарови лице в гърдите на майка си. Въпреки че завесите бяха спуснати, не искаше и да поглежда към този прозорец.

— Може би ще е по-добре да дойдеш да спиш при нас — въздъхна майката на Кристабел. — Горкичкото, онази къща, дето изгоря снощи, много те е уплашила, нали? Е, не се тревожи, миличка. Това няма нищо общо с тебе и вече свърши.

 

 

Техниците искаха да си отбележат разни неща за разчистването.

Дред се подразни, тъй като трябваше да се погрижи за последните детайли и това не беше най-удобното време да го изкарват от наблюдателния център, но одобряваше перфекционизма им. Извади малка пура от табакерата и се качи на балкона на горния етаж, който гледаше към залива.

Техническият екип на „Беина и Беина“ вече беше ликвидирал офиса му в града. Сега, когато проектът беше стигнал до финалната си фаза, този офис вече не му беше нужен, а след като операцията приключеше веднъж, нямаше да има време да се връща и да връзва изплъзналите се нишки, така че екипът го беше изпразнил напълно — което включваше и махане на горния слой от всички повърхности, пребоядисване и смяна на килимите. Сега същите тези мъже и жени старателно преглеждаха крайбрежната вила, която служеше за наблюдателен център. Когато Дред и групата му тръгнеха по вода към мишената, екипът за разчистването — като бръмбари боклукчии в бели дрехи — щеше да сравни двуетажната къща със земята и да унищожи всичко, което може да подскаже кой я е обитавал през последните три дена.

Всъщност нямаше нищо против да го изкарат на балкона в някоя прекрасна тропическа нощ, реши той. Не си беше позволявал нито миг разпускане след стюардесата, а работеше много-много здраво.

Ала все пак му беше трудно да забрави, когато мишената беше буквално пред очите му. Светлините на Исла де Сантуарио се виждаха едва-едва отвъд ширналата се черна вода, най-различните приспособления за охрана на острова — непилотирани подводници, миниспътници укрепени стени, пазени от стража — изобщо не се виждаха, но той все пак трябваше да се справи с всички тях — до последното. И да се прекрати голямото объркване на сметките, каквото Дред досега никога не бе допускал…

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — припомни си той.

Да се избегнат грешните сметки или престъпно небрежното шпионско сборище — всички му бяха известни и за всичко се беше подготвил. Чакаше само да събере няколкото по-маловажни свободни краища, а после и самото пристигане на останалата част от екипа, шифровано за след четири часа. Дред умишлено ги беше държал настрана чак до този миг. Всичко в действителното местоположение можеше да бъде научено и усъвършенствано в симулация и нямаше смисъл да се предприема каквото и да било, което би накарало мишената да застане нащрек. Екипът по разчистването беше единствената група, която не беше подготвял във ВР, но техният фургон беше паркиран пред входа и се виждаше отдалече, а на него беше изписано името на известен тукашен доставчик на килими — и, разбира се, Беина бяха уредили техен човек цялата седмица да вдига телефоните в килимарския склад, в случай че някой на острова забележи фургона и се направи на много съвестен.

Така че сега с цялото небрежно удоволствие на истински стопанин, който се радва на перспективата за нови хубави килими, Дред включи вътрешната си музика, след което се отпусна в шезлонга на едри райета, запали пурата и качи краката си на парапета.

Беше я изпушил едва наполовина и лениво наблюдаваше как обхождащите прожектори на острова се отразяват във водата като кехлибарени звезди, когато една много по-малка светлинка замига в ъгъла на полезрението му. Дред тихо изпсува. Възвисяващият се мадригал на Монтеверди — любимата му музика, когато играеше съзерцателна сцена — стихна до сладко мърморене. В един отворен прозорец, наложен върху гледката пред Дред, се появи Антонио Ередия Селестино — обръснатата му глава увисна над тъмните карибски води, сякаш той ходеше по водата. Дред би предпочел Селестино наистина да ходи по водата.

— Да?

— Извинявай, че те безпокоя, шефе. Надявам се да си прекарваш приятно вечерта.

— Какво искаш, Селестино?

Този човек обръщаше внимание на всякакви формалности без значение и това беше едно от нещата, които не допадаха на Дред. Като техничар беше повече от компетентен — Беина не наемаха второкласни специалисти, — но досадната липса на всякакво чувство за хумор сама по себе си дразнеше, както и очевидната липса на въображение.

— Имам известни съмнения за блокирането на данните. Защитните системи са сложни и съществува риск самата предварителна работа да има… последствия.

— За какво говориш?

Селестино нервно вирна глава и се опита да докара усмивка на победител. Дред, дете на най-грозните бордеи в задния двор на Австралия, се разкъсваше между отвращението и забавлението. Ако човекът имаше перчем, реши Дред, щеше да го дръпне.

— Боя се, че тези предварителни прегледи, работата по подготовката…, ами боя се, че могат…, че могат да разтревожат… определените.

— „Определените“? За мишената ли ми говориш? Какво се опитваш, по дяволите, да кажеш, Селестино? — Гневът му нарастваше и Дред изключи мадригала. — Да не би да си компрометирал акцията с нещо? Да не би да се обаждаш, за да ми кажеш, че — оппа! — случайно си прецакал мисията?

— Не, не! Моля те, нищо не съм направил! — Човекът май се разтревожи повече от внезапния гняв на Дред, отколкото от намека, че е некадърник. — Не затова исках да говоря с вас, сър. Не бих предприел нищо, с което да рискувам нашата безопасност, без да се консултирам с вас.

Той припряно нахвърля цяла серия притеснения, повечето, от които бяха смешно преувеличени. За свое голямо разочарование Дред реши, че става нещо много просто: Селестино никога не беше разбивал толкова здрава и толкова сложна система и искаше да си постеле така, че ако нещо се обърка, да има извинението, че е действал по заповед.

„Този идиот май си мисли, че само защото е в някакъв апартамент на няколко километра от мястото на действието, ще оживее след провала на тази акция. Той явно не познава Стареца.“

— Та какво казваш, Селестино? От доста време те слушам и нищо ново не съм чул.

— Исках само да предложа… — Очевидно това му се стори твърде прибързано. — Чудех се дали сте си мислили за бомба с данни с тясна дефиниция. Можем да въведем в системата преследвач убиец и да блокираме цялата им домашна мрежа. Ако кодираме както трябва собствените си сред…

— Млъкни! — Дред затвори очи в усилието да остане спокоен. Физиономията на Селестино продължи да виси в мрака и това го влудяваше. — Я ми напомни: бил ли си известно време при военните?

— БИМ — каза Селестино с лека гордост в гласа. — Бригада де институтос милитарес. Четири години.

— Естествено. Знаеш ли кога започва тази операция? Знаеш ли изобщо нещо? Не ни остават и осемнайсет часа и ти ми цъфваш и започваш да ми дрънкаш такива глупости! Бомба с данни ли? Разбира се, че си бил при военните — ако не си сигурен в нещо, гръмни го! — Той се намръщи свирепо, за миг забравил, че от съображения за сигурност Селестино вижда само долнокачествения сим на Дред, който не изразява почти нищо. — Ти за какво, мислиш, сме се захванали с това бе, бомбаджийо нещастен? Само за да убием някого ли? Ако си бил пехотинец или охрана на портала, или дори портиер, майка му стара, щеше да имаш някакво извинение, задето си го мислиш, ама ти си нашият техничар — Господ да ни пази! Ще замразим и оголим цялата система и най-отдалечените й връзки. Бомба с данни! Ами ако това нещо е програмирано да унищожи всичко при заплаха?

— Аз… но, разбира се… — По челото на хакера изби пот.

— Чуй ме сега внимателно. Ако изгубим и една частичка от данните — каквото ще да е, — аз лично ще изтръгна сърцето ти и ще ти го дам да си го гледаш. Ясен ли съм?

Селестино кимна и мъчително преглътна. Дред прекъсна връзката, а после започна да рови из файловете си за музика, която би могла да върне доброто му настроение.

— … тоя е пропукан, а пукнатината е широка километър и половина.

Безформеният сим, който беше Беина отляво, леко се сведе.

— В работата си е много добър.

— Той е нервак и никаквец. Ще изпратя някой да го наглежда. И никакви спорове. Оказах ви любезността да ви го съобщя.

Последва дълго мълчание.

— Изборът си е твой — обади се накрая едната.

— Така е. Мамка му! — Червената светлинка отново замига, но този път с познат ритъм. — Извинете. Търсят ме.

Двете сестри кимнаха, трепнаха и изчезнаха. Замени ги един от пратениците на Стареца — кукла, доколкото виждаше Дред, облечена в обичайния си египетски карнавален костюм.

— Господарят на живота и смъртта, могъщ в божествеността си, коронясан на Запад, те вика при себе си.

Дред едва сдържа стона си.

— Сега? Не може ли просто да говори с мене? Пратеникът дори не мигна.

— Викат те в Абидос — каза той и изчезна.

Дред дълго седя, просто дишаше, после се изправи и се протегна, за да се освободи от напрежението; ако излееше върху Стареца потиснатостта и яда си, това можеше да се окаже много болезнена грешка. След това погледна с далеч немалка скръб пурата, почти превърнала се в сива пепел на дъното на глинената купа, която използваше за пепелник. Седна отново, настани се удобно, тъй като поради прищевките на Стареца можеше да чака с часове, и затвори очи.

Огромната колонна зала на Онова-което-беше-Абидос се простираше пред него. Дебелите колони, подобни на небостъргачи, се открояваха още по-драматично на светлината на безброй трепкащи лампи. Виждаше стола на кучето на подиума в дъното на залата, увиснал над сведените гърбове на хиляди жреци като вулканичен остров, издигащ се над океана. Дред изсумтя презрително и тръгна напред.

Макар че всъщност не усещаше ушите на чакал над главата си, нито пък виждаше песоглавата си муцуна, и макар че жреците не отлепяха лица от пода, докато му правеха път, и дори един-единствен не посмя да му хвърли дори бегъл поглед, той се чувстваше ядосан и унизен. Акцията щеше да започне само след часове, но щеше ли Стареца да съкрати малко нелепата си церемония и да улесни работата? Много ясно, че не. Дред беше неговото куче, призовано да чуе гласа на господаря, и той никога нямаше да му позволи да забрави това.

Щом стигна отпред и коленичи на четири крака пред трона, се наслади за кратко, но достатъчно на една фантазия — как постъпва така с дъртия копелдак, че бинтовете, в които беше омотан, да са си съвсем на място.

— Стани, слуга мой.

Дред се изправи. Дори и застанал на подиума, изглеждаше като джудже пред фигурата на господаря си. „Вечно ми напомня кой е отгоре.“

— Разкажи ми за проекта „Небесен бог“.

Дред си пое въздух, потисна гнева си и докладва за последните приготовления. Озирис, Господарят на живота и смъртта, го изслуша с явен интерес, но въпреки че лицето му — подобно на мъртвешко лице — си остана все така неподвижно, на Дред му се стори, че Стареца е леко разсеян: бинтованите му пръсти леко помръдваха по облегалките на трона и изведнъж помоли Дред да повтори нещо, което би трябвало да му е станало съвсем ясно още от първия път.

— Ти отговаряш за този идиот програмист — обяви Озирис, след като изслуша разказа за обаждането на. Селестино. — Вземи мерки той да не се окаже слабото звено във веригата ни.

Дред настръхна от напомнянето на толкова елементарни неща. С усилие потисна раздразнението си и продължи спокойно:

— Една професионалистка, с която съм работил и преди, вече тръгна нататък. Ще наглежда Селестино.

Озирис махна с ръка, сякаш всичко това се разбираше от само себе си.

— Не трябва да се проваляме. Оказах ти голямо доверие въпреки многото грешки в поведението ти. Не трябва да се проваляме.

Въпреки потисканото си отчаяние Дред беше заинтригуван. Стареца като че ли се тревожеше — ако не за това, то за нещо друго.

— Някога да съм те провалял, дядо?

— Не ме наричай така! — Озирис вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си. — Казвал съм ти й преди, че не бих го позволил на най-обикновен слуга.

Дред едва успя да се сдържи да не изсъска гневно. Не, нека да си приказва дъртакът му с дъртак. Имаше и една по-дълга игра — самият Старец го беше научил да я играе — и това можеше и да е първата пукнатина в защитата на господаря му.

— Извинявам се, о, господарю. Всичко ще е както кажеш — склони той голямата си черна глава и леко опря муцуна о каменните плочи. — Направил ли съм пак нещо, с което да съм те ядосал?

За миг се зачуди дали пък стюардесата… Не. Дори нямаше как вече да са намерили тялото й, а и този път се беше сдържал и не беше оставил подписа си. По необходимост трябваше да пренебрегне изкуството.

Богът на Горен и Долен Египет наведе лице. За миг на Дред му се стори, че мярна свирепия разум, проблясващ в дълбините на очите на Стареца.

— Не — рече той най-сетне. — Нищо не си направил — може би аз прибързах с гнева си. Много съм зает, а и голяма част от работата е неприятна.

— Боя се, че вероятно не бих разбрал проблемите ти, господарю. Проектът, който ми възложи, отнема всичките ти сили — не мога дори да си представя с колко сложни неща трябва да се справяш.

Озирис се облегна назад в огромния си трон и се втренчи в залата.

— Не, не можеш. Точно в този миг — в този миг! — враговете ми се събират в залата на моя съвет. Трябва да изляза насреща им. Срещу мене има заговор и аз все още не… — Унесе се, после огромната му глава трепна и той се наведе. — Някой говорил ли е с тебе? Някой разпитвал ли те е за мене, предлагал ли ти е нещо в замяна на информация или помощ? Обещавам ти: колкото по-ужасен бъде гневът ми срещу тези, които ме предадат, толкова по-голяма ще бъде щедростта ми към верните ми слуги.

Дред мълча един протяжен миг — страхуваше се да не прибърза с отговора си. Старият хитрец никога досега не бе говорил така открито, никога не бе показвал пред него тревога или уязвимост. Искаше му се по някакъв начин да запише този момент и да го проучи по-късно, ала за всяка дума и за всеки жест трябваше да разчита на крехката си човешка памет.

— Никой не се е обръщал към мене, господарю. Кълна се, че веднага бих ти съобщил. Но ако мога да ти помогна с нещо — да събера информация, от която имаш нужда, съюзници, в които не си сигурен и които искащ да…

— Не, не, не! — Озирис нервно размаха жезъла си и накара слугата си да млъкне. — Аз ще се оправя с това — както винаги. От тебе искам само да се погрижиш проектът „Небесен бог“ да мине по план.

— Разбира се, господарю.

— Върви. Ще говоря с тебе отново преди началото на акцията. Намери някой, който да държи онзи програмист под око.

— Да, господарю.

Богът махна с жезъла си и Дред беше изхвърлен от системата.

Остана дълго в креслото, без да обърне внимание на още три по-късни обаждания. Мислеше си за онова, което току-що беше видял и чул. Най-сетне се изправи. На долния етаж екипът по разчистването беше приключил с подготовката и се прибираше във фургона.

Дред метна фаса от пурата си през балкона в черната вода и влезе в къщата.

 

 

— Виж, просто трябва да вържем още веднъж краищата и готово. — Фредерикс вдигна шепа подобни на змии пълзящи растения и лозови стебла. — Вълните си ги бива, Орландо, пък не се знае и какво още ни чака. Акули, може би и морски чудовища. Хайде, ако се понапрегнем още малко сега, по вода може би ще ни е много по-лесно.

Орландо погледна сала. Изглеждаше доста прилично — греди от твърди, тежки тръстики, вързани на дълги снопове, а после — и заедно, така че да образуват издължен четириъгълник. Вероятно щеше дори да плава. Но просто не можеше да се загрижи за това.

— Имам нужда да поседна.

Той се свлече в сянката на най-близката палма и се пльосна на пясъка.

— Добре, аз ще го свърша. Какво ново още? Фредерикс преви гръб.

Орландо вдигна треперещата си длан, за да закрие очите си от слънцето, което се процеждаше през палмовите листа. По обяд градът беше по-различен; по цял ден се менеше — цветовете и отразяващите ги метали се променяха заедно с движението на светлината, сенките се свиваха и разпускаха. Точно сега приличаше на гигантска полянка с гъби — златните покриви изникваха над чернозема на собствените си сенки.

Отпусна ръка и се облегна на ствола на палмата. Беше много-много слаб. Лесно му беше да си представи как се впива в земята като корените на дърво и никога вече не помръдва. Беше изтощен и отпуснат от болестта и не му беше ясно как би преживял още една нощ като последната — нощ на объркване, ужас и лудост, които не можеше да проумее и които по никакъв начин не му носеха покой.

— Добре, значи вързах всичко двойно. Поне до водата ще ми помогнеш ли да го отнесем?

Орландо дълго време го гледа, ала розовото начумерено лице на Фредерикс така и не изчезна.

— Идвам — изстена той.

Салът наистина плаваше, макар че доста голяма част от него остана под ватерлинията и нямаше сухо място, на което да се седне. Ала времето беше топло и това не им причиняваше чак такива неудобства. Орландо се радваше, че поне беше убедил Фредерикс да вземат и половината навес, въпреки че приятелят му очакваше да доплават много бързо. Орландо правеше сянка, като го крепеше на раменете си. Той закриваше най-силното следобедно слънце, но почти не му помагаше срещу зноя в главата и в ставите му.

— Не ми е много добре — тихо се обади той. — Казвам ти, хванал съм пневмония.

Май можеше да говори само за това, макар и на него да му беше втръснало. Фредерикс, който гребеше старателно със самоделното гребло, не отговори.

Чудно, поне за Орландо, но те наистина бавно-бавно напредваха към града. Течението неотклонно ги отнасяше към северния бряг, както смяташе Орландо, но беше слабо — той си помисли, че като нищо можеха да стигнат отвъд, преди течението да ги отвлече в открития океан, което беше много вероятно. А ако не успееха… е, Фредерикс щеше да се разочарова, но на Орландо му беше трудно да схване къде е разликата. Беше се отнесъл в някаква забрава, с всеки час силите му намаляваха, а това, което беше останало зад него (и което от време на време все още учудващо смяташе за „истинския свят“), не беше по-добро.

— Знам, че си болен, но не можеш ли да се пробваш да погребеш малко? — Фредерикс с всички сили се мъчеше да не показва презрението си; сякаш някъде отдалеч Орландо му/й се възхищаваше за това. — Ръцете ме заболяха много, но ако не натискаме греблата, течението ще ни отнесе навътре.

Трудно му беше да реши кое би му отнело повече енергия — да спори или да гребе. Орландо се захвана за работа.

Ръцете му бяха слаби и отпуснати като сварени макарони, но в повтарялите се движения — потапяне на греблото, тласък, вдигане, пак потапяне — имаше нещо успокояващо. След малко монотонността в съчетание с трептящите слънчеви зайчета по вълните и с омаята на треската го унесоха и той не забеляза надигащата се вода чак докато Фредерикс не изпищя, че потъват.

Стреснат, ала все още неотърсил се от сънеността си, Орландо се загледа във водата, която вече стигаше до чатала му. Салът беше хлътнал в средата или краищата му се бяха вдигнали; каквото и да беше станало, сега по-голямата част от сала им беше май донякъде под водата.

— Какво ще правим? — попита Фредерикс, сякаш мислеше, че всичко това има някакво значение.

— Какво ще правим ли? Ами ще потъваме, както виждам.

— Ти да не си откачил, Гардинър? — Личеше си, че Фредерикс се бори с паниката. Погледна към хоризонта. — Може и да успеем да го преплуваме.

Орландо проследи погледа му, после се разсмя.

— Може ти да си откачил? Че аз едва греба. — И той погледна разцепената тръстика в ръцете си. — Не че това сега ни върши работа — хвърли греблото.

То цопна във водата, след това изскочи отгоре и заплава нататък далеч по-убедително от сала.

Фредерикс изкрещя ужасено и протегна ръце към него, сякаш можеше да промени физичните закони и да го накара да се вдигне във въздуха и да се върне.

— Направо не мога да повярвам! — Той пак изгледа сала, изпълнен с трептяща, паническа енергия. — Имам идея. Ще влезем във водата, но ще използваме сала да ни крепи — нали знаеш, като онези възглавнички в часа по плуване.

Орландо никога не се беше учил да плува или да прави каквото и да било друго, което според майка му би представлявало опасност за крехките му кости, но и не му се спореше. По настояване на приятеля си се плъзна от сала в хладната вода. Фредерикс цопна до него, после опря гърди о дългия ръб на съоръжението и взе да рита по начин, който беше заслуга на едновремешните му инструктори по плуване.

— Не можеш ли и ти да пориташ поне малко? — дишаше тежко той.

— Аз ритам — отговори Орландо.

— Какво е станало — задъхваше се Фредерикс — с всичката сила на Таргор? С тези мускули — страшилища за всяко чудовище? Хайде де!

Щеше да му струва усилия дори да обясни, а това, че постоянно гълташе солена вода, никак не му помагаше.

— Лошо ми е, Фредерико. А и може би подобренията не се отразяват добре на тази система — постоянно се налагаше да маневрираме с такторните изходи, за да заработят както при нормален човек.

Бяха плували само няколко минути, когато Орландо усети, че силите окончателно го напускат. Краката му отмаляха, после замряха. Той увисна на ръба на сала, но дори и това му беше трудно.

— Орландо? Трябва да ми помогнеш!

Градът, който някога ги чакаше право пред тях, сега се беше преместил вдясно. Синята вода между сала и брега обаче не беше намаляла. Течението ги влечеше към открито море, осъзна Орландо — така, както самият той се носеше. Щяха да се отдалечават все повече и повече от сушата и най-накрая градът щеше да се загуби окончателно.

„Но така не е честно. — Мисълта му прииждаше на бавни тласъци — като вълните. — Фредерикс иска да живее. Иска да играе футбол, да прави това-онова… да бъде истинско момче също като Пинокио. Аз само му преча. Аз съм момчето от Магарешкия остров.“

— Орландо?

„Не, не е честно. А на него му се налага да рита, за да ме мъкне и мене. Не е честно…“

Пусна се и се плъзна под водата. Оказа се учудващо лесно. Повърхността й се затвори над него като клепач и за миг той се почувства съвсем безтегловен, съвсем отпуснат. Обхвана го някакво тъпо самодоволство от решението, което беше взел. После някой го сграбчи за косата и го дръпна. Усети изгаряща болка и гърлото му се задръсти от морска вода. Беше издърпан на повърхността и започна да плюе.

— Орландо! — изпищя Фредерикс. — Какво правиш, дявол до те вземе?

Едната му ръка беше вкопчена в сала, а с другата беше сграбчил дългата черна коса на Орландо — на Таргор.

„Сега никой не рита — тъжно си помисли Орландо. Изплю солена вода и едва успя да потисне пристъпа на кашлица. — Това е много лошо.“

— Аз… аз просто не мога да продължа — каза той.

— Хващай се за сала! — нареди Фредерикс. — Хващай се за сала!

Орландо го послуша, но Фредерикс не отпусна хватката си. Известно време просто плуваха един до друг. Салът се издигаше и се спускаше с вълните. Нищо не се беше променило — освен новата болка в скалпа му.

Фредерикс също беше нагълтал морска вода. Носът му течеше, очите му се бяха зачервили.

— Няма да се отказваш. Няма!

Орландо намери някакви сили да поклати глава.

— Не мога…

— Не можеш ли? Ти бе, копеле треснато, животът ми стана същински ад с тоя твой тъп, шибан град! И ей ти го на! А ти просто се отказваш, така ли?

— Лошо ми е…

— Е, и какво, като ти е лошо? Да де, да де, наистина е тъжно. Болен си от оная смахната болест. Но нали искаше да отидеш там. Сънуваше го. Това е единственото нещо, за което наистина ти пука. Така че или ще ми помогнеш да стигнем до тоя бряг, или ще ми се наложи да те влача дотам, както са ме учили в тия тъпи часове по плуване, и после и двамата ще се удавим на четири — петстотин метра от смотания ти град. Смахнат пъзльо такъв! — И той се вкопчи в ръба на сала, потънал до шия във водата, и го изгледа кръвнишки.

Орландо се поразвесели, че някой можеше да прахоса толкова много емоции за нещо тъй безсмислено като разликата между това, дали ще продължат или ще се удавят, но и леко се подразни, че Фредерикс — Фредерикс! — го нарича „пъзльо“.

— Искаш да ти помогна, така ли? Това ли ми казваш?

— Не, искам преди всичко да се освестиш, защото ти ме набута в тая гадна, отвратна каша.

Отново му беше по-лесно да гребе, отколкото да спори. Освен това Фредерикс продължаваше да го скубе и главата на Орландо беше извита под много неудобен ъгъл.

— Добре. Само ме пусни.

— Ама без тъпи номера?

Орландо уморено поклати глава. „Опитваш се да му направиш услуга, а той…“

Изпълзяха, отново полегнаха с гърди на сала и пак заритаха.

Слънцето беше много ниско в небето, а хладният вятър рошеше гребените на вълните, когато минаха покрай първия вълнолом и излязоха от насрещното течение. След кратка почивка по този случай Фредерикс остави Орландо да се качи на огънатия сал и да гребе с ръце, а той продължи да се прави на мотор зад борда.

Когато стигнаха до втория вълнолом, вече не бяха сами, а просто най-дребните сред пътуващите по вода. И други лодки — някои явно с мотори, а други — с издути платна, — се завръщаха след целодневна работа. Вълните при преминаването им тревожно люлееха сала. Орландо пак се плъзна във водата.

Над тях и около тях градът палеше светлините си.

Спореха дали да се опитат да дадат сигнал на някоя от преминаващите лодки, когато Орландо усети да го връхлита нов пристъп на треска.

— Не можем да стигнем с този сал чак до брега — възразяваше му Фредерикс. — Ще дойде някой голям кораб и хич няма и да ни види в тъмното.

— Струва ми се, че… всички по-… по-големи кораби минават от… другата… страна — отговори Орландо. Трудно му беше да си поема достатъчно дъх, за да може да говори. — Виж!

От другата страна на пристана зад няколко кея два големи кораба — единият беше танкер — навлизаха в пристанището, теглени от влекачи. По-близкият, доста по-малък от танкера, но все пак голям и внушителен, беше шлеп. Въпреки изтощението си Орландо не можеше да откъсне очи от него. Шлепът, покрит с цветни дърворезби и с нещо като слънце с око, нарисувано на носа, сякаш беше от друга епоха в сравнение с другите кораби в пристанището. Имаше една-единствена висока мачта и опънато квадратно платно. По бордовете и на носа висяха фенери.

Докато Орландо съзерцаваше, това странно видение, сенките над света като че ли се сгъстиха. Фенерите заблестяха като размазани звезди. Имаше само миг да се зачуди как сумракът така изведнъж беше преминал в среднощен мрак и да му стане тъжно, че жителите на града гасят всичките си светлини — и усети как водата отново се надига и го залива.

Този път едва усети как Фредерикс го издърпа. Треската отново го беше обхванала и беше толкова изтощен, че не можеше изобщо да си представи, че някога ще му мине. Далечен вой на рог се беше превърнал в размазан звук, който кънтеше в ушите му и утихваше, ала не заглъхваше напълно. Фредерикс трескаво му говореше нещо, но Орландо не схващаше какво. После светлина, по-ярка от всичко, за което Орландо би могъл да се сети, замени чернотата с белота, далеч по-болезнена и ужасна.

Прожекторът беше на малка лодка. Тя пък — на пристанищната полиция на големия град. Не бяха жестоки, но обърканите обяснения на Фредерикс ни най-малко не ги интересуваха. Сякаш бяха излезли на хайка за пришълци, а двамата мъже, които ритаха във водата зад самоделен сал, май отговаряха на описанието. Щом прехвърлиха Орландо и Фредерикс на борда, взеха да си говорят и Орландо долови думите „бог крал“ и „съвет“. Сякаш двамата с Фредерикс бяха арестувани за някакво престъпление, но му беше все по-трудно и по-трудно да схване какво става наоколо.

Шлепът се извиси над тях, после резбованият корпус се заизнизва покрай тях, щом патрулната лодка го задмина на път към кея на Великия дворец, но преди да пристигнат, Орландо изгуби съзнание.