Тад Уилямс
Градът на златната сянка (29)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НЕВЕСТАТА НА СЪРЦЕТО НА ЗОРАТА

МРЕЖА/НОВИНИ: Крелор пак обявява банкрут.

(Картина: Крелор на тасманийския бряг с Хаген.)

Диктор: Твърди се, че колоритният и противоречив финансист Уберто Крелор е обявил банкрут за втори път в рамките на десет години. Крелор, известен най-много с фамозната си и бурна сватба с мрежазвездата Вила Хаген и с продължаващите си по месец купони, както и с бизнесинтересите си, има загуби от три и половина милиарда (в кредити) поради сгромолясването на технологичната му империя „Черен щит“.

(Картина: работници в „Черен щит“ напускат мадагаскарското предприятие.)

„Черен щит“, навлязъл рано и мощно в нанотехнологията, понесе огромни загуби, когато финансовата общност изгуби вяра в новата индустрия след серия от разочароващи технически провали…

 

— Мартин, моля те, наистина се нуждаем от това — Рени се опитваше да говори спокойно, но без особен успех. — Забрави оборудването — трябва да намерим къде да се скрием. Няма къде да отидем!

— Ама такава лудост никога не съм виждал — обади се Дългия Джоузеф от задната седалка. — Да караш непрекъснато насам-натам.

Празният екран остана влудяващо безгласен задълго, докато Джеремая зави на магистралата и пак се отправи към централната част на Дърбан. Комуникаторът беше включен към скайфона на доктор Ван Блийк и трансмисията беше подсигурена срещу подслушване. И макар че французойката изглеждаше удовлетворена от сигурността на линията, Рени беше на нокти. Шокът от предателството на Дел Рей я беше направил безкрайно нервна и неспокойна.

— Правя всичко, каквото мога — най-сетне се обади Мартин. — Затова по-дълго мълчах. Включила съм едновременно няколко линии и в същото време правех някои други проверки. Поне не се споменавате в нито един полицейски бюлетин.

— Това не ме изненадва. — Рени правеше отчаяни опити да остане спокойна. — Искам да кажа, сигурна съм, че с каквото и да са се захванали онези, то е много по-хитро. Ние не сме направили нищо, така че ще си намерят някакво друго извинение. Някой от съседите на доктор Ван Блийк ще съобщи, че в необитаема къща всъщност живеят някакви хора, и тогава ще ни арестуват за самонастаняване или нещо такова. Но няма да е нещо, с което да можем да се преборим. Просто ще изчезнем някъде в системата.

— А може и да е нещо по-директно, което изобщо не се основава на закона — трезво добави !Ксабу. — Не забравяй какво се случи с вашия блок.

„Чудя се дали Атаско и онези хора на Граала имат нещо общо с уволнението ми. — Само бъркотията около напускането на дома на Сюзън не й беше позволила да се замисли за това досега. Светът извън колата изглеждаше пълен с ужасни и непредсказуеми опасности. — Или пък окончателно се превръщам в параноичка? Защо някой да си създава такива проблеми заради хора като нас?“

— Мисля, че това е голяма глупост — пак се обади баща й. — Точно се нанесохме, и хайде сега пак обратно.

— Моите уважения, господин Сулавейо, но смятам, че трябва да се съглася с Рени — каза Мартин. — Всички вие сте в опасност и не бива да се връщате в дома на доктор Ван Блийк или някъде другаде, където ви познават. Ще продължа да се опитвам да намеря някакво решение на тези проблеми. Има една възможност, която може да реши и двата, но сега проследявам много слаба следа, а и се опитвам да не привличам твърде много внимание. Смятам, че ме разбирате. Ще държа за вас една отворена линия. Обадете ми се пак, ако се случи нещо — и тя изключи.

Няколко минути се движеха по магистралата в напрегната тишина. Първи я наруши Джеремая:

— Полицейска кола. Мисля, че ни следи.

Рени източи врат. Крузърът със стърчащи светлини, изпъкнала броня и предпазни буфери приличаше на някакво хищно насекомо.

— Спомни си, Мартин каза, че не са вдигнали обща тревога заради нас. Просто си карай нормално.

— Вероятно се чудят какво правят четирима кафири в такава голяма кола — изръмжа баща й. — Африканерски копелета!

Полицейската кола се подаде иззад тях и влезе в съседното платно, постепенно ускори и се заплъзга покрай тях. Полицаят се обърна да ги огледа зад очилата си с огледални стъкла със спокойната увереност на по-голямо и по-силно животно. Беше чернокожа жена.

— Просто продължавай да караш, Джеремая — прошепна Рени. — Изобщо не поглеждай.

Полицейската кола ги съпровождаше почти километър и половина, а след това ги изпревари и се насочи към някаква рампа.

— Как може черна жена да обикаля насам-натам в такава кола?

— Татко, млъкни!

Бяха паркирали в периферията на огромен паркинг недалеч от търговска алея в Уествил, когато дойде повикването.

Дългия Джоузеф спеше на задната седалка. Краката му се протягаха през отворената врата на колата — между края на крачолите и чорапите се виждаше педя гола плът. Рени седеше с !Ксабу на капака, барабанеше с пръсти и пушеше дванайсетата си цигара от началото на деня, когато бръмченето я стресна и тя изпусна сандвича си на земята. Взе комуникатора от седалката и видя, че на дисплея е кодът на Мартин.

— Да? Нещо ново?

— Не ме нападай така, Рени. Надявам се. Още ли сте в Дърбан?

— Близо сме.

— Добре. Можеш ли отново да превключиш честотата?

Тя натисна бутон и скайфонът на Сюзън мина на друг канал. Мартин беше вече там и чакаше. Рени отново се впечатли от вещината на тайнствената жена.

— Замаяна и уморена съм, Рени. Прехвърлих толкова много информация, че ще я сънувам дни наред. Поне така мисля… Но може би открих нещо, което сигурно ще реши някои от проблемите ти.

— Наистина ли? Намерила си някакво оборудване ли?

— И място, надявам се. Влязох в южноафриканска правителствена програма — военен проект, прекратен преди няколко години поради финансови затруднения. Наричали са го „Гнездото на осата“ — ранен експеримент с непилотирани бойни самолети. За това няма официални записи, но то съществува. Със сигурност открих — как му казвате? — от първа ръка сметки на хора, които са работили там — ако това има някакво значение.

— Наистина няма, но просто трябва да знам дали това ще ни бъде от полза. Има ли някакъв начин да получим достъп до истинска машинария?

— Надявам се. Затворили са го временно, но не са възобновявали проекта, така че е възможно част от оборудването още да си е на мястото. Но записите са много… как е думата? А да, непрецизни. Ще трябва да го проучваш сама.

Рени се помъчи да потисне прилива на надежда.

— Аз ще изслушам указанията. Джеремая още не се е върнал, отиде да купи храна — и тя отвори панела от задната страна на комуникатора. — Само да включа това в жака на колата, така че да можеш да заредиш координатите според картата.

— Не! — каза Мартин изненадващо остро. — Не може да стане. Ще кажа на твоя приятел господин Дако как да стигне дотам и той ще следва инструкциите ми. Ами ако те арестуват, докато пътувате, Рени? Тогава не само ще има проблеми, ами и властите ще прочистят паметта на колата и онова място ще им стане известно.

Рени кимна.

— Добре. Добре, права си — и се взря през паркинга с надеждата да види, че Джеремая се връща.

!Ксабу се наведе.

— Може ли да задам един въпрос?

— Разбира се.

— Няма ли къде другаде да отидем? Това място може да е обградено от войници. Няма ли достатъчно търговци с ВР-връзки или такива, които биха могли да ни продадат или заемат необходимото оборудване?

— Не и за това, за което говорим — отвърна Мартин. — Не съм сигурна дори дали най-доброто оборудване във вашата политехника би ви свършило работа и би ви позволило да останете във ВР, колкото е необходимо.

— Виж, това е Джеремая! — възкликна Рени и посочи далечната фигура. — И тича! — Тя остави комуникатора на пода в колата. — Хайде!

Тя заобиколи бързо и седна на мястото на шофьора. Докато се взираше в таблото и се опитваше да си припомни уроците по кормуване отпреди години, !Ксабу се втурна към задната седалка и събуди Дългия Джоузеф, който веднага започна да мърмори и да протестира.

— Какво правите? — Гласът на Мартин беше заглушен от затворилия се капак на комуникатора.

— Ще ти кажем след малко. Не прекъсвай връзката. Рени запали двигателя и закриволичи, за да излезе от паркинга, после се отправи към Джеремая. Принудена да заобикаля редиците спрели коли, тя измина не повече от триста метра и той ги пресрещна. Седна в колата, останал без дъх, и едва не изрита комуникатора на Рени.

— Какво стана?

— Взеха кредитната карта! — Джеремая изглеждаше зашеметен — сякаш това беше най-странното нещо, което се беше случило дотук. — Искаха да ме арестуват!

— За Бога, не си използвал някоя от картите на Сюзън, нали? — ужаси се Рени.

— Не, не! Моята карта! Моята. Взеха я и я пъхнаха в машината, после ми казаха, че управителят искал да говори с мене. Той не дойде веднага, затова просто избягах. Моята карта! Откъде знаят името ми?

— Не знам. Може би е просто съвпадение. Боже, всичко стана толкова бързо. — Рени затвори очи и се опита да се концентрира. — Да се сменим, по-добре карай ти!

Размениха си местата. Джеремая подкара колкото можеше по-бързо към изхода на паркинга. Когато се включиха в потока от коли, появиха се двама униформени охранители, говорещи по микрофоните на шлемовете си.

— Не гледай — обади се Рени. — Просто карай. Когато навлязоха в главния път, Джеремая изведнъж се изпъна.

— Щом знаят името ми, значи могат да намерят и майка ми? — Той едва се сдържаше да не заплаче. — Не е честно! Тя е само една старица. Нищо на никого не е сторила!

Рени отпусна ръка на рамото му, за да го успокои.

— И ние не сме. Но не се разстройвай! Не мисля, че някой би й сторил нещо — дори не могат да знаят със сигурност, че имаш нещо общо с нас.

— Трябва да я прибера — и той бързо зави в една отбивка.

— Не, Джеремая, не! — Рени се опитваше да говори властно, колкото и трудно да й беше. — Не го прави. Ако наистина ни търсят толкова сериозно, ще очакват да постъпиш точно така. Няма да направиш добро на майка си, а и ние също ще загазим — убеждаваше го тя. — Виж, Мартин мисли, че е открила нещо — място, където можем да отидем. Нужен си ни да ни закараш там. Сигурна съм, че можеш да уредиш нещо за майка си.

— Да уредя? — възкликна Джеремая. Продължаваше да гледа бясно.

— Обади се на някой от роднините си. Кажи им, че заминаваш по спешност. Помоли ги да я наглеждат. Ако стоиш надалече, който и да ни преследва, няма да има причина да я безпокои.

Рени все още не беше сигурна, че е права, и се чувстваше като предател, но не можа да измисли нищо друго. Без Джеремая и колата тя, !Ксабу и баща й оставаха без абсолютно никакъв шанс.

— Ами ако искам да видя майка си? Тя е стара жена — ще се чувства много самотна и уплашена!

— Ами Стивън? — изведнъж се обади Дългия Джоузеф от задната седалка. — Ако ни преследват и се скрием, няма да можем да ходим да виждаме момчето ми, когато свалят карантината.

— За Бога, не мога да мисля за всичко точно сега! — извика Рени. — Всички вие, просто млъкнете!

Тънките пръсти на !Ксабу се протегнаха над седалката и се отпуснаха върху рамото й.

— Разсъждаваш много добре — каза той. — Трябва да правим, каквото ти каза.

— Извинете, че се намесвам — обади се Мартин от комуникатора до краката на Рени и я накара да подскочи, — искате ли да ви дам някакви инструкции?

Рени свали стъклото и дълбоко си пое дъх. Въздухът беше топъл и натежал от предчувствие за дъжд, но в момента миришеше на бягство.

Ихлозито се носеше на северозапад по шосе 3 — засега само още една анонимна кола в ранното задръстване на часа пик. Джеремая се бе свързал със свои възрастни роднини и бе поверил майка си на тях, а Рени бе оставила кратки съобщения в болницата на Стивън и в политехниката, за да се покрие и пред двете институции за няколко дена. Така се почувстваха малко по-свободни и с поне временно решени спешни проблеми. Настроението в колата се подобряваше.

Мартин ги беше насочила високо в Дракенбергската верига покрай границата с Лесото, в район, толкова див и с такива примитивни пътища, че трудно щяха да ги преминат в мрака. Следобед Рени започна да се притеснява, че няма да успеят да стигнат дотам навреме. Не беше доволна, че Джеремая реши да спрат да обядват в ресторант от крайпътната верига. Напомни на останалите, че групата им изглежда доста странно, че !Ксабу на всяка цена ще бъде запомнен, затова убеди Джеремая да влезе и да поръча четири порции за вкъщи. Той се върна и се заоплаква, че трябва да яде, докато кара, но така загубиха само четвърт час.

Когато прекосиха равнината и навлязоха в подножията на хълмовете, движението ставаше все по-натоварено. Пътят беше все по-тесен, а превозните средства — по-големи. Малките практични коли се заменяха от огромни камиони — сякаш среброкожи динозаври, — които си проправяха път към Лейдисмит или пътуваха по дългия маршрут към Йоханесбург. Тихото ихлози се плъзгаше между големите камиони и ги изпреварваше — някои от гумите им бяха два пъти по-големи от тяхната кола. Рени почувства, че това е твърде точна аналогия на собственото им положение — огромната разлика по скалата между самите тях и хората, които бяха засегнали.

„Да не говорим, че още повече ще заприлича на онова, което става — нещастно си помисли тя, — ако тези камиони се опитат да се втурнат върху нас.“

За късмет сравнението остана безплодно. Достигнаха до разтегналия се Исткорт и завиха на запад по една по-малка магистрала. След известно време я изоставиха заради още по-тесен път. Докато се изкачваха нагоре по силно обветрените планински пътища, слънцето подмина средата на небето и после спирално заслиза надолу, отправило се към мантията от гръмотевични облаци, които закриваха повечето от далечните върхове. Знаците на цивилизацията изчезваха, заменени от тревисти хълмове, люлеещи се трепетлики и все повече тъмни участъци от вечнозелено. Дългите протежения на тези по-тесни пътища изглеждаха изоставени — само от време на време имаше случайни табели, които съобщаваха, че някъде сред дърветата е скрита хижа или лагер. Изглеждаше, че напускат не само Дърбан, но и света — такъв, какъвто го познават.

Известно време пътниците мълчаха, погълнати от онова, което виждат. Пръв заговори !Ксабу:

— Виждате ли това? — Той посочи висок, квадратен участък от мержелеещите се планини. — Това е Замъкът на великана. Картината, скалната рисунка в дома на доктор Ван Блийк е оттук — гласът на малкия мъж беше странно напрегнат. — Хиляди хора от моя народ са били принудени да дойдат тук, хванати в капан между белия човек и черния човек. Станало е преди не по-малко от двеста години. Щом ги видели, ги преследвали и убивали. Успели да убият неколцина от враговете си с копията си, но срещу пушките не могли нищо да направят. Вкарвали хората от моя народ — мъже, жени, деца — и ги умъртвявали. Ето защо в тази част на света вече няма хора от моя народ.

Никой не можа да измисли какво да каже. !Ксабу отново потъна в мълчание.

Слънцето точно започваше да преминава зад особено остър планински връх — изглеждаше като портокал върху изтисквачка, — когато Мартин отново се свърза с тях.

— Това, което виждате, трябва да е връх Каткин — каза тя. — Почти сте до завоя. Кажете ми имената на градовете наоколо. — Джеремая изрецитира последните, през които бяха минали — жалки малки поселища, осветени с неон втора употреба, с ремонтни работилници. — Добре. — каза Мартин. — След може би дванайсет километра ще стигнете до град Питъркаутсбърг. Там завийте на изхода, после хванете вдясно на първото кръстовище.

— Откъде знаете това, като е толкова далече от Франция? — попита Джеремая.

— Земемерски карти, мисля, че така ги наричат — по гласа й се усещаше, че й е забавно. — След като веднъж открих мястото на това „Гнездо на осата“, не беше трудно да намеря път и за вас. Наистина, господин Дако, държите се така, сякаш съм магьосница.

Както тя беше предсказала, само след минути се появи табела, която оповестяваше близостта на Питъркаутсбърг. Джеремая зави, а после поеха по много тесен път. Връх Каткин, покрит с тъмни облаци и силуети от потъващото слънце, се издигна високо вляво. Рени си помисли, че в този момент веригите на Дракенсберг изглеждаха по-скоро като настърчали бивни в огромна челюст. Спомни си за „При господин Дж.“ и потръпна.

Дългия Джоузеф сякаш също си беше помислил за паст.

— Какво ще ядем тук? — изведнъж попита той. — Искам да кажа, това е нищото, голямото нищо.

— На обяд взехме много храна от магазина — напомни му Рени.

— Може би за няколко дена. Но ти каза, че бягаме, момиче. Ще избягаме за два дена. Ами после?

Рени преглътна резкия отговор. Баща й беше прав за едно. Сигурно можеха да купят храна в малки градчета като Питъркаутсбърг, но имаше реален риск такива странници като тях да привлекат вниманието — особено такива, които се връщат, ще бъдат забелязани. А и с какво ще плащат? Ако сметката на Джеремая е замразена, същото трябва да е направено и с техните сметки. Само за няколко дена ще приключат с парите в брой, които имат.

— Няма да умрете от глад — обади се !Ксабу. Говореше на баща й, но тя усети, че се обръща и към нея и Джеремая. — Дотук от мене имаше съвсем малка полза и това ме караше да се чувствам нещастен, но няма по-добър в намирането на храна от моя народ.

Дългия Джоузеф ужасено вдигна вежди.

— Спомням си как говореше за нещата, които ядете. Трябва да си луд, дребосък, за да мислиш, че мога да лапна нещо такова.

— Татко! Стига!

— Приближавате ли се вече до следващия кръстопът? — попита Мартин. — Когато го направите, минете покрай него и потърсете отбивка — като автомобилна алея пред къща — от лявата страна на пътя.

Спорът за храната моментално се прекрати, щом Джеремая започна да следва инструкциите й. Лека мъгла започваше да овлажнява прозорците на колата. Рени чу далечна гръмотевица.

Пътят изглеждаше тесен, защото растителността близо до него беше твърде избуяла. След като минаха покрай нахлулите трънаци — издраскали задницата на колата, което почти доведе Джеремая пак до сълзи, — се озоваха на широко и изненадващо твърдо шосе, стъпаловидно криволичещо нагоре в планините.

Рени се взираше в гъстите гори, покрай които минаваха. Бутилковидни дървета, познати й като нажежени пирографи, се изправяха срещу сивотата, ярки като фойерверки.

— Прилича на пустинен район. Но няма никакви табели. Да не споменаваме за огради.

— Правителствена собственост — обади се Мартин. — Може би не искат да привличат вниманието с табели и бариери. За всеки случай се обадих на господин Сингх по другата линия. Той ще може да ни помогне да преминем през всякакъв охраняем периметър.

— Със сигурност — на екрана се появи лицето на Сингх с блестящи линии. — Нямам нищо по-добро за вършене тази седмица, освен да прекарам стотици часове в опит да пробия този дяволски проект „Адърланд“.

След завоя изведнъж се разкри мрежеста ограда с порта, която им блокира пътя. Джеремая натисна спирачки и изруга под носа си.

— Какво има там? — попита Сингх. — Вдигнете комуникатора, за да мога да видя.

— Просто… ограда… някаква ограда — обади се Рени.

— С ключалка.

— О, тук ще мога да ви помогна повече — изкиска се той. — Само ме освободете.

Рени се намръщи и слезе от колата. Ръмеше слаб дъждец. Тя повдигна яката си. Не се виждаше жив човек. Не чуваше нищо друго освен вятъра, който свиреше в дърветата. На места оградата беше увиснала, а пантите на портата бяха покрити с ръжда. Бариерата още беше сериозно препятствие. По доста изтритата метална табела все още имаше слаби следи от надписа „не влизай“. Каквото и друго обяснение да е имало, вече отдавна го нямаше.

— Изглежда стара — каза тя, когато се върна в колата.

— Не виждам никого наоколо.

— Голямо тайно правителствено място, а? Не ми изглежда кой знае какво — Дългия Джоузеф отвори вратата и се заизмъква от задната седалка. — Отивам да пусна една вода, че не издържам повече.

— По оградата може да има ток — обади се Джеремая.

— Пикай отгоре й, ама после ни кажи, старче.

Изведнъж, вече по-близо, се разнесе силен гръм.

— Татко, бързо се връщай в колата! — извика Рени.

— Защо?

— Просто влизай — заповяда му тя и се обърна към Джеремая: — Карай през нея!

Дако се взря озадачен в Рени, сякаш тя му беше предложила да разпери криле и да литне.

— За какво говориш? Не разбирам нищо.

— Просто карай през нея. Никой не я е отварял от години. Можем да си седим тук така цял ден, докато се стъмни. Карай през нея!

— О, не! С моята кола? Ще се издраска…

Рени протегна крак и стъпи върху крака на Дако, натискайки до дупка педала за газта. Изпод гумите на ихлозито изхвърча прах, то набра скорост, после подскочи напред и се удари в портата, която леко помръдна.

— Какво правиш? — изкрещя Джеремая.

— Искаш да чакаш, докато ни проследят? — извика Рени в отговор. — Нямаме време. Сигурно ти харесва бояджийницата в затвора?

За момент той се втренчи в нея. Предният буфер все още беше забит в портата, която беше хлътнала с половин метър, но още се държеше. Дако изпсува грубо и удари с крак педала. Шумът на мотора заприлича на остър вой. След това нещо се счупи: „прас!“. Предното стъкло се покри с паяжина и вратата пред тях се отвори. Джеремая трябваше да скочи върху спирачките, за да не се забие колата в едно дърво.

— Виж, виж, виж това! — пищеше той. Измъкна се от шофьорското място и започна бясно да танцува пред предния капак на колата. — Виж ми предното стъкло!

Рени излезе, но вместо да погледне предното стъкло, се отправи към портата. Откри веригата там, където беше паднала, дръпна остатъците от катинара, а после ги върна на мястото им, така че да изглежда заключен, ако мине някой да проверява. Преди да влезе обратно вътре в колата, хвърли един поглед към предницата на колата.

— Извинявай — каза тя. — Ще намеря начин да ти се реванширам. Моля те, може ли сега да продължим?

— Мръква се — обади се !Ксабу. — Мисля, че Рени е права, господин Дако.

— По дяволите! — изкикоти се Сингх през говорителя на комуникатора. — Надявам се да ми кажете какво стана точно сега. Оттук звучеше доста забавно.

Пътят зад вратата беше все още тесен и непавиран.

— Не изглежда кой знае какво — каза Дългия Джоузеф. Намръщеният и мълчалив Джеремая подкара напред.

Когато преминаваха през вечнозелените гори, Рени усети, че адреналинът й взе да пада. Как я беше нарекъл Сингх — Шака Зулу? Може би беше прав. Беше дреболия, но все пак имаше ли право тя да принуждава Джеремая? И за какво? Поне засега сякаш пътуваха към нищото.

— Усещам нещо странно — започна !Ксабу, но преди да успее да довърши изречението си, бяха навлезли в завой, после минаха през сянката на планината и Джеремая трябваше силно да натисне спирачките. Пътят пред тях беше изчезнал. Плъзнаха се, преди да спрат на няколко метра пред безлична циментова стена, която стоеше като огромна врата в планинския склон.

— За Бога — очите на Джеремая се бяха разширили. — Какво е това?

— Кажете ми какво виждате — настоя Мартин.

— Някаква врата, около десет квадратни метра. Изглежда като една-единствена бетонна плоча. Но не виждам никакъв начин да я отворим — Рени слезе от колата и отпусна ръка върху студения сив камък. — Няма брава, няма нищо. — Изведнъж я потисна мрачна мисъл. — Ами ако изобщо не е врата? Ако са затворили съоръжението и просто са го запечатали?

— Огледай се внимателно! За Бога, винаги ли се предаваш толкова лесно? — стържещият глас на Сингх накара Рени да се вцепени. — Виж дали има кутия или прикрит панел или каквото и да било там. Помни, че дори не е необходимо да е точно на вратата.

Останалите слязоха от колата и започнаха да търсят заедно с Рени. Здрачът бързо се сгъстяваше, а и поради дъжда се виждаше още по-трудно. Джеремая обърна колата и включи фаровете, но това не помогна много.

— Мисля, че открих нещо — !Ксабу беше на десет крачки вляво от вратата. — Това не е истински камък.

Рени отиде при него. Приближи пламъчето на запалката си и успя да види тънки като косми линии, описващи квадрат върху повърхността на камъка. Върху тънък плъст имаше пукнатина и макар че това изглеждаше естествено, можеше да служи и като ключалка. Рени пъхна ръка вътре и дръпна, но без резултат.

— Дай аз да опитам, момиче — баща й плъзна дългата си ръка в дупката и дръпна. Чу се обнадеждаващ звук, но горният слой все още се държеше здраво. Сякаш в отговор над главите им проблесна светкавица, после гръмотевицата и ехото й се затъркаляха надолу по планинския склон. Дъждът се усили.

— Ще донеса крика от багажника — обади се Джеремая. — Това може и да го съборим.

И Джеремая, и Дългия Джоузеф напънаха с крика и вратичката най-после се отвори. Отдавна неизползваните панти изскърцаха. Вътре имаше малък панел, целият покрит със строени в редици малки черни квадратчета.

— Кодирано е — обяви Рени достатъчно силно, за да я чуят Мартин и Дългия Джоузеф.

— Имаш ли изходен z-кабел? — попита Сингх. Когато Рени каза „да“, старият хакер кимна. — Добре. Махни предната част на панела и вдигни комуникатора така, че да мога да виждам. Ще ти кажа как да ме вържеш. А после смятам да се позабавлявам.

Каквото и да правеше Сингх, то не даде скоро резултат. След като Рени беше свързала комуникатора си с контролния панел според инструкциите му, тя го подпря с камък и се върна в колата. Слънцето залязваше. Излезе студен вятър, който блъскаше дъжда хоризонтално. Времето сякаш минаваше много бавно. От време на време неприятно близко над тях светкавица разрязваше небето. Въпреки предупреждението на Рени да пести мощта на акумулатора Джеремая си беше пуснал музика — лек, но пронизващ поп, който в никакъв случай не успокояваше обтегнатите й нерви.

— Защо са сложили това тук? — попита Дългия Джоузеф, втренчен в сивата плоча.

— Изглежда бомбоустойчиво — тя вдигна поглед към стръмния планински склон над нея. — А и е трябвало да сторят съвсем малко. Мястото е скрито от всеки, който прелети отгоре.

Дългия Джоузеф поклати глава.

— И от кого се опитват да го скрият?

Рени сви рамене.

— Мартин каза, че това е правителствена военна база. Предполагам, че отговорът е: „от всички“.

!Ксабу се върна с наръч дърва — от него капеше вода, но очевидно пороят никак не го притесняваше.

— Ако няма къде да влезем, ще имаме нужда от огън — обясни той. В джоба на панталона му беше затъкнат голям нож в ножница, който изглеждаше някак си смешно на фона на старомодното му сако и древната вратовръзка.

— Ако не влезем, ще трябва да си намерим приличен подслон за спане. — Джеремая седеше на капака на колата с ръце, кръстосани на гърдите. Изглеждаше изключително нещастен. — В тази кола няма място, а аз определено няма да спя под дъжда. Освен това тук вероятно има чакали и кой знае какво още.

— Къде ли можем да отидем без пари…? — започна Рени, когато внезапен пронизващ стържещ звук, по-силен дори от гръмотевицата, я накара да застане нащрек. Циментовата плоча се плъзгаше на една страна и разкриваше страшна черна празнота вътре в планината. Триумфалният вик на Сингх се разнесе над звука, издаван от отварянето на вратата.

— Ичибан! Стана!

Рени веднага изключи музиката и се взря в отвора. Вътре не помръдваше нищо. Тръгна напред под леещия се дъжд. Леко наведена напред оглеждаше за скрити капани или нещо друго опасно, но не видя нищо освен бетонен под, изчезващ в мрака. След това внезапно настъпи дразнеща тишина.

— Беше много гадно — гласът на стария хакер пропука тишината. — Трябваше сериозно да се потрудя и да свърша много груба работа. Един от старите правителствени кодове — а те винаги са дяволски трудни за пробиване.

— !Ксабу — извика Рени, — каза, че си готов да запалиш огън? Влизаме вътре и ще ни трябват факли.

— Да не си полудяла, момиче? — надигна се от задната седалка баща й. — Тази кола има фарове. За какво са ти факли?

Рени усети моментно раздразнение, но го потисна.

— Защото с факли ще се вижда по-лесно. Ние ще водим колата, за да я предпазим да не влети в някоя дълбока дупка — те може да са махнали пода или нещо друго… знам ли…

За миг баща й се вгледа в нея, първо се намръщи, но след това кимна одобрително с глава.

— Доста умно, момиче.

— Само не се опитвайте да включвате нещо — предупреди Мартин. — Ако тук все още има оборудване, дори светлина, може да не е изключен и токът.

— Но нали точно това искаме? — Рени нетърпеливо изчакваше !Ксабу, който беше коленичил близо до входа и използваше запалката й да запали дълга пръчка, чийто край беше увит със сухи листа. — Искам да кажа, търсим оборудване, нали? Трябва да използваме всичко каквото има.

— Рени, помисли добре — обади се Мартин с известно напрежение в гласа. — Ако това е закрита база, както показва разследването ми, тогава няма ли да привлича внимание, ако започне да черпи енергия? Трябва ли да поемаш такъв риск?

Рени поклати глава.

— Права си. Засега няма да пипаме нищо — срамуваше се от себе си, задето не беше помислила за това. Шака Зулу, няма що!

— Аз ще водя — каза !Ксабу, като размаха самоделната факла. — Вие ще ме следвате в колата.

— Но, !Ксабу…

— Моля те, Рени — той събу обувките си и ги остави на сушина от едната страна на вратата, после нави крачолите на панталоните си. — Досега направих толкова малко, за да помогна. Това е нещо, което мога по-добре от всеки друг тук. Пък и съм най-дребен и ще ми е най-лесно да се промъквам през теснини.

— Разбира се. Прав си — тя въздъхна. Всички изглежда имаха по-добри идеи от нея. — Само бъди много-много внимателен, !Ксабу. Не изчезвай от погледите ни. Говоря сериозно.

Той се усмихна.

— Естествено.

Докато наблюдаваше как !Ксабу се придвижва напред през решетестата празнота на вратата, по гърба на Рени пробягна тръпка на несигурност. !Ксабу приличаше на някакъв древен воин, който влиза в леговището на дракон. Какво правеха? Какво правеха? Само преди няколко месеца това бягство и нахлуването тук щеше да изглежда неразбираема лудост.

Джеремая запали двигателя и подкара зад !Ксабу — през входа мина лесно. Фаровете осветяваха само мрак и празнота; ако !Ксабу не беше на няколко метра пред тях с високо вдигната факла, Рени би се страхувала, че всеки момент ще се озоват на ръба на някоя бездънна пропаст.

Той вдигна ръка — сигнализираше им да спрат. После тръгна напред. Факлата му се люлееше — той се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна. След това се обърна и се затича назад. Рени се подаде от прозореца.

— Какво има? Малкият мъж се усмихна.

— Мисля, че спокойно можете да карате напред. Виж — той доближи факлата си към пода. Рени се протегна, за да може да погледне надолу. На трептящата светлина успя да види широка бяла стрелка, на която пишеше „СТОП“. — Това е паркинг — !Ксабу високо вдигна факлата. — Виждаш ли? Има много нива нагоре.

Рени отново седна на мястото си. Отвъд светлината на фаровете беше още по-тъмно. Паркингът беше огромен и съвсем празен.

— Не трябва да се притесняваме дали ще си намерим място — каза тя и направи опит да се усмихне.

Известно време мълчаливо събираха дърва. После въпреки голямото нежелание и на Джеремая, и на Дългия Джоузеф Рени свърза Сингх през комуникатора си с контролния панел вътре в паркинга, така че той да може да затвори огромната врата. Ако случайно ги открият, тя искаше да може да разполага с всяка частица от правителствените бомбоустойчиви защити.

— Още сега ще запиша инструкциите за повторно отваряне в паметта на комуникатора ти — каза Сингх. — Защото след като тази врата се затвори, ще ме загубите. Ако това е укрепена военна база, през обикновен телефон за кола дотук няма да премине дори и шепот.

— Тук има заключен асансьор с различен тип кодова кутия — съобщи тя на стария хакер. — Мисля, че отвежда към останалата част на инсталацията. Можеш ли да го отвориш и него?

— Тази нощ не! Исусе, ще ме оставиш ли малко да си почина, а? Работата ми не е само да си играя на твой електронен експерт.

Тя му благодари, после се сбогува и с Мартин. Обеща след дванайсет часа да отвори вратата, за да се свърже с тях. Сингх затвори огромната плоча. Когато тя падна додолу, човчестото му лице на екрана се превърна във вихрушка от електронен сняг. Рени и приятелите й бяха отрязани.

!Ксабу запали голям огън и с Джеремая приготвиха част от храната, която бяха купили сутринта — яхния от изкуствено отгледано говеждо и зеленчуци. С факла в ръката Дългия Джоузеф бродеше из по-отдалечените части на огромния подземен паркинг, а това ужасно нервираше Рени.

— Само внимавай да няма липсващ бетон или немаркирани стълбища — извика му тя. Той се обърна и я погледна по начин, който тя не можа съвсем да схване, но прие за отегчение. Покритият със сенки таван беше толкова висок, а паркингът — толкова широк, че баща й сякаш се намираше някъде много-много далеч в безкрайна пустиня. За миг й се стори, че стените изчезват и те се намират някъде отвън. Усещането беше зашеметяващо. Тя клекна и опря ръце в студения бетонен под, за да не падне.

— Огънят е добър — каза !Ксабу. Останалите се взряха в него навъсено — това ни най-малко не ги успокояваше. Храната беше достатъчно и за момент Рени забрави истинското им положение — сякаш бяха просто на къмпинг.

!Ксабу изучаваше израженията на спътниците си и изведнъж рече:

— Мисля, че има достатъчно време да ви разкажа нещо. Знам една история, която ми се струва подходяща.

Рени Наруши неловкото мълчание.

— Моля те, разкажи я.

— Една история за отчаянието и как може то да се преодолее. Според мене е добре да се разкаже в нощ, когато приятелите са заедно около огъня — той се усмихна ослепително и около очите му се появиха малки бръчици. — Първо обаче трябва да ви кажа някои неща за моя народ. На Рени вече съм разказвал за стария прататко Мантис и за ранната раса. Те са живели много отдавна, тогава, когато всички животни са били хора, а прататко Мантис е ходел сам по земята.

Мъжете от моя народ били ловци. Баща ми сам беше ловец, бушмен от пустинята, и както преследвал една красива антилопа еланд, стигнал в земите, където живеел родът на майка ми. Разказвал съм на Рени тази история — тази вечер няма да я повтарям. Мъжете от моя народ често трябвало да оставят сами жените и децата си и да отиват някъде много далече на лов, за да открият плячка.

Звездите в небето били най-големите ловци. Затова ловците бушмени всяка нощ ги наблюдавали. Звездите прекосявали небето надлъж и нашир, а бушмените ги гледали и си мислели, че и те като тях трябва да вървят дълго-дълго и да отиват много-много надалеч. Сред всички онези големи ловци е и този, когото вие наричате Зорница, а ние — Сърцето на зората. Той е най-неуморният от всички преследвачи в света и копието му лети най-далече и най-точно.

Някога много-много отдавна Сърцето на зората пожелал да си има жена. Всички хора от ранната раса довели своите дъщери с надеждата, че най-великият от всички ловци ще избере за невеста някоя от тях. Щерките на слонове и питони, на майски бръмбари и дългокоси мишки — всички танцували пред него, но никоя не заговорила на сърцето му. Лъвицата му се сторила твърде голяма, а леопардката — цялата на петна. Той казал на всички да си вървят, но изведнъж погледът му паднал върху дъщерята на Риса. Тя му изглеждала като пламък с ярката си козина и с уши като проблясващи огнени езици. Усетил, че тя е единствената, за която трябвало да се ожени.

Когато бащата се съгласил да даде голямата си дъщеря на Сърцето на зората, направили голямо празненство с много песни и танци и богато угощение. Дошли всички хора от ранната раса. Онези, чиито дъщери не били избрани, малко завиждали, но храната и музиката помогнали завистта да се потуши в повечето сърца. Само Хиената и нейната дъщеря се чувствали пренебрегнати, наранени и нещастни от избора на Сърцето на зората. След сватбата Сърцето на зората започнал да обича все повече и повече своята невеста. Тя заченала и скоро им се родил син. Великият ловец бил много щастлив. Всеки път, когато се връщал от пътуванията си от небето, той носел на жена си прекрасни подаръци — обеци, гривни за китките и глезените й и красива кожена шапка, които тя носела с удоволствие. Една нощ, когато съпругът й бил далече и ловувал в небето, на гости й дошла по-малката й сестра. Двете си говорели, смеели се и играели с бебето край огъня, докато чакали Сърцето на зората да се върне. Но старата Хиена тайно изпратила дъщеря си при тях. Дъщерята на Риса повече от всичко обичала сладките бели мравешки яйца, които приличат на зрънца ориз. Преди да се омъжи за Сърцето на зората, тя често гладувала и винаги, когато намерела сладките бели яйца, ги изяждала всичките. Лошата дъщеря на Хиената знаела това, затова събрала цяла купчина мравешки яйца и ги оставила на място, където жената на великия ловец щяла да ги намери, но смесила с тях потта от подмишниците и мускуса си. След това хубаво се скрила и зачакала. Двете сестри тръгнали да търсят храна и се натъкнали на купчината мравешки яйца.

— О! — извикала голямата сестра. — Я виж какво има тук!

Но сестра й като че ли заподозряла нещо и казала:

— В тези яйца има нещо, което мирише особено. Сигурно не са добри за ядене.

— Трябва да ги изям — възбудено рекла голямата дъщеря на Риса и сграбчила всичките мравешки яйца, — такова нещо трудно се намира!

Сестрата й обаче не изяла нито едно, странната миризма на яйцата я притеснявала.

Когато се върнали обратно в лагера, жената на Сърцето на зората започнала да усеща силни болки в стомаха си и цялата да гори. Не могла да мигне през нощта, следващата нощ — също. Сестра й я упреквала заради лакомията й и довела майка си на помощ. Ала тя не могла да стори нищо — дъщеря й се чувствала все по-зле и по-зле. Отблъсквала дори любимия си малък син. Плачела, непрекъснато повръщала, треперела, а очите й се въртели в кухините си. Едно по едно прекрасните й украшения започнали да падат на земята — първо обеците, после — гривните от китките и глезените й, кожената й шапчица, дори кожените каишки на сандалите й, докато останала гола и хленчеща. След това тя със сетни сили се надигнала и избягала в мрака.

Сестра й взела детето и веднага я последвала. Ужасена, майката изтичала обратно в своя дом, за да каже на Риса, че голямата им дъщеря умира.

Тогава в тъмната нощ се появила дъщерята на Хиената. Видяла на осветеното от огъня място украшенията на жената на Сърцето на зората. Първо грабнала обеците, после си сложила гривните от щраусови черупки, кожената шапчица, а дори и сандалите й. А след това се изтегнала край огъня доволна, засмяла се и рекла:

— Сега аз съм жената на Сърцето на зората!

Болната дъщеря на Риса се промъквала сред дърветата и храсталаците, краката й едва държали. Сестра й не я изпускала от очи и непрекъснато я следвала. Когато стигнала на едно място с тръстики, седнала и отново започнала да плаче. Сестра й дошла при нея и й рекла:

— Защо не се върнеш в своя дом? Ами ако съпругът ти се прибере и не те завари? Нали ще се уплаши за тебе?

Но жената на Сърцето на зората продължила да върви все по-навътре и навътре сред тръстиките, докато затънала до колене във водата.

— Усещам духа на Хиената в себе си — казала тя. — Чувствам се много самотна и уплашена, а върху мене сякаш пада непрогледен мрак.

Когато духът на някого е болен, както сега се случило на жената на Сърцето на зората, моят народ казва, че се намира във „времето на Хиената“.

Сестра й вдигнала малкия й син и казала:

— Бебето ти е гладно и иска да суче. Жената на Сърцето на зората била принудена да излезе от водата и да нахрани детето си. Но после го оставила на земята и отново избягала в тръстиките — този път по-дълбоко, така че водата стигнала до кръста й. Всеки път, когато сестра й я карала да нахрани бебето си, голямата дъщеря на Риса държала своя син все по-малко време и всеки път, като се връщала, влизала все по-надълбоко, докато водата стигнала почти до устата й.

Най-сетне сестра й избягала от мъка и отнесла бебето обратно при огъня да го стопли. Под нощното небе било студено, а там, където растели тръстики — още по-студено. Но когато стигнала до големия дом на Сърцето на зората, видяла до огъня да седи фигура с горящи очи, облечена с дрехите и нагиздена с украшенията на сестра й.

— А, ето го сина ми! Защо си ми го откраднала? Дай ми го! — казала тя и очите й страшно заблестели.

За момент по-малката дъщеря на Риса се объркала, помислила си, че болната й сестра я е изпреварила и се е върнала, но подушила миризмата на хиена и се уплашила. Силно стиснала момченцето в прегръдките си и избягала далеч от огъня. А дъщерята на Хиената виела след нея:

— Върни ми детето! Аз съм жената на Сърцето на зората!

Тогава по-малката сестра разбрала какво се е случило. Много се натъжила, защото знаела, че когато зет й се върне от дългото си пътуване през небето, ще бъде твърде късно и сестра й няма да бъде спасена. Изкачила се на най-високото място, вдигнала глава към тъмната нощ и започнала да пее:

Сърце на зората, чуй ме, чуй ме! Сърце на зората, върни се от своя лов! Жена ти е много болна, детето ти — гладно! Сърце на зората, дойдоха лоши времена!

Щом свършила, запяла това отново и отново, по-силно и по-силно, докато най-сетне великият ловец я чул. Тичешком се върнал през небето, очите му ярко пламтели. Малката дъщеря на Риса му разказала всичко, което се случило. Той побеснял от гняв, затичал се към дома си, а очите му още по-ярко запламтели. Когато стигнал там, дъщерята на Хиената се изправила, откраднатите обеци и гривни проблясвали. Тя се опитала да преправи страшния си ръмжащ глас и му казала:

— Съпруже мой, ти се върна! А какво донесе на жена си? Донесе ли ми подаръци? Донесе ли ми украшения?

— Само един подарък ти донесох — ето го! — казал Сърцето на зората и замахнал с копието си. Дъщерята на Хиената изпищяла и подскочила, но копието не я уцелило. За пръв път великият ловец Сърцето на зората пропуснал целта си. Но когато се извъртяла, Хиената стъпила в огъня и въглените изгорили краката й. Тя започнала да пищи още по-силно и по-страшно. Хвърлила бързо всичко, което била откраднала, и куцукайки и виейки от болка, избягала, колкото се може по-бързо. Ако днес видите потомците на дъщерята на Хиената, ще забележите, че те стъпват така, сякаш краката им са изгорени и се гърчат от болка.

И така, когато Сърцето на зората изгонил натрапницата, той отишъл на поляната с тръстиките и измъкнал жена си оттам, дал й дрехите и украшенията и сложил малкия им син в ръцете й. След това заедно със сестрата й се върнали в големия дом на великия ловец. И сега, когато сутрешната звезда — вече ви казах, ние я наричаме Сърцето на зората — се връща от своя лов, винаги бърза и дори тъмната нощ бяга от нея. Когато се появи, нощта започва бързо да тича към хоризонта, а под краката на Сърцето на зората се вдигат големи облаци червен прах. Това е краят на моята приказка.

След като !Ксабу свърши, всички известно време продължаваха да мълчат. Джеремая кимаше бавно с глава, сякаш беше чул нещо, което потвърждаваше отдавнашни негови вярвания. Дългия Джоузеф също кимаше, но по съвсем друга причина: беше задрямал.

— Беше… прекрасно — най-сетне се обади Рени. Приказката на !Ксабу й изглеждаше странно истинска и дори малко позната, сякаш вече беше чувала части от нея преди, макар и да знаеше, че не е. — Това беше… напомни ми за толкова много неща…

— Радвам се, че я чу. Надявам се да си я спомниш, когато си отчаяна и нещастна. Всички ние трябва да се молим добротата на другите да ни дава сила.

За момент блясъкът на огъня сякаш изпълни цялото помещение и отблъсна сенките надалече. Рени дори изпита някаква малка неясна надежда.

 

 

Погледна надолу към широката, потънала в нощта пустиня. Не знаеше дали се намираше сред гъстите клони на дърво или в подножието на хълм. Отвсякъде наоколо й се пръкваха хора, макар че тя едва ги виждаше.

— Радвам се, че дойде тук, в дома ми — обади се Сюзън ван Блийк от мрака наоколо. — Намираме се много нависоко във въздуха, понякога се притеснявам, че някой ще падне.

— Но аз не мога да остана тук. — Рени се страхуваше да не обиди по някакъв начин Сюзън. — Стивън е там отвън. Трябва да отида и да занеса училищните помагала на Стивън. Татко ще се ядоса, ако не го направя.

Усети суха, костелива ръка на китката си.

— О, но ти не можеш да си тръгнеш. Той е тук, ти знаеш това.

— Тук ли е? — Рени усети надигащо се вълнение. — Но аз трябва да занеса на Стивън книгите му за училище! — представата, че брат й я чака съвсем сам и разплакан, съперничеше на ужасната важност в думите на доктор Ван Блийк. Едва-едва разбираше какво или кого има предвид Сюзън, но знаеше, че това е лоша поличба.

— Разбира се, че е тук! Той ни надушва! — Хватката около ръката на Рени се стегна. — Мрази ни, защото сме тук горе и защото ни е топло, а на него му е студено.

Още докато Сюзън говореше, Рени усети пронизващ студен вятър, който идваше от пустинята. Останалите почти невидими форми също го усетиха и наоколо се разнесе уплашен шепот.

— Но аз не мога да остана тук. Стивън е там отвън, от другата страна.

— Но не можеш и да слезеш там долу — гласът на Сюзън сега й се стори много по-различен, както и уханието, което идеше от нея. — Той чака, казах ти! Винаги чака, защото винаги е отвън!

Не, това не беше доктор Ван Блийк, а майка й. Рени разпозна гласа й и уханието на лимонения й парфюм, който обичаше.

— Мамо? — Отговор нямаше. Ала можеше да усети топлината на майка си само на няколко сантиметра от себе си. Когато Рени се опита да заговори отново, тя се смрази от ужас. Там отвън имаше нещо. То кръстосваше в тъмнината под тях и ръмжеше.

— Тихо! — каза през зъби майка й. — Той е много близо, дете! Много близо е!

Към тях се надигна воня — странна студена миризма на мъртви неща, на отдавна изгорени предмети и на мухъл, изоставен мухъл. С миризмата дойде и чувство, много силно и ясно за осезанието на Рени като зловонието — материална вълна от жалко зло, силна ревност и разяждаща омраза, крайна, пълна самота, еманацията на нещо, което се е отдало на мрака още отпреди началото на самото време. Нещо, което не знае нищо друго за светлината, освен това, че я мрази.

Внезапно Рени почувства, че не иска никога да напуска това високо място.

— Мамо — започна тя, — мамо, имам нужда да…

Изведнъж краката й сякаш се изплъзнаха изпод нея и тя започна да се носи безпомощно сред мрака — падаше, падаше, а жалкото, омразно, силно нещо отдолу беше отворило огромните си глупави челюсти, за да я хване…

Рени седна — едва си поемаше дъх, кръвта й пулсираше в ушите. Дълго не знаеше къде се намира. Когато си спомни, от това не й стана много по-добре.

Заточена. Бегълка. Принудена да се озове в някаква странна и непозната страна.

Последното усещане от съня — за стремглавото падане към очакващото я зло — още не я беше напуснало окончателно. Чувстваше, че й се гади, а кожата й беше настръхнала. „Времето на Хиената — помисли си тя, изкушена да се поддаде на отчаянието. — Както каза !Ксабу. И сега то действително е тук.“

Беше й трудно дори да лежи, но тя се насили. Равномерното дишане на другите, което се носеше и отекваше из огромния непрогледен мрак над нея, беше единствената й връзка със светлината.

— Искаш да кажеш, че още снощи можехме да имаме ток? — Дългия Джоузеф пъхна ръце в джобовете си и се наведе напред. — Вместо да седим около някакъв си огън?

— Ток има — Рени се ядоса, че трябва пак да обяснява. — В сградата има ток за собствените й нужди и за охранителните системи. Но това не значи, че трябва да го използваме повече от необходимото.

— Ударих си крака, докато се опитвах в тъмното да намеря тоалетна. Можех да падна в някоя дупка и да си строша врата…

— Виж, татко — започна Рени, а след това рязко млъкна. Защо пак продължаваше да води същите битки? Обърна се и пресече широкия циментов, под който водеше към асансьорите.

— Как върви? — попита тя.

!Ксабу вдигна поглед.

— Господин Сингх все още работи.

— Шест часа — обади се Джеремая. — Никога няма да отворим това нещо. Не съм очаквал да прекарам остатъка от живота си в някакъв шибан подземен гараж.

Гласът на Сингх забръмча от комуникатора, компресиран до честотата на обикновен канал:

— Исусе! Всички вие само се оплаквате! Просто бъдете благодарни, че това място е било запечатано или изоставено, или както там, по дяволите, му викат. Можеше да е дяволски по-трудно да се влезе, отколкото беше — да не споменавам липсата на въоръжена охрана, която със сигурност би допринесла да е още по-трудно — звучеше по-скоро обиден, отколкото ядосан — може би, защото поставяха способностите му под въпрос. — Ще се добера със сигурност, но това тук са оригинални идентификатори на отпечатък от длан. Те са доста по-трудни за пробиване от някоя проста кодова система!

— Знам — съгласи се Рени. — И ние сме благодарни. Просто ни беше трудно, това е всичко. Последните няколко дена бяха изпълнени със стрес.

— Стрес? — в гласа на стареца се появи нотка на обида. — Трябва да се опиташ да пробиеш в най-внимателно охраняваната мрежа в света, докато някоя медицинска сестра идва на всеки няколко минути да провери цукалото ти или да те юрка да довършиш оризовия си пудинг. И не стига, че няма никакви ключалки по вратите в това проклето място, ами и някакви си сенилни дърти копелета ме притискат през цялото време, защото си мислят, че това им е бащиния. Да не говоря пък как ме боли стомахът — няма да повярваш, че ме боли, като научиш на какви лекарства съм за гастрита. А междувременно просто се опитвам да ви прекарам през охранителните системи на свръхсекретна военна база. Аз ще ти кажа какво е стрес.

Окончателно раздразнена, Рени се отдалечи. Главата я болеше, а нямаше блокери за болката. Запали цигара, въпреки че всъщност не й се пушеше.

— Днес никой не е доволен — тихо каза !Ксабу.

Рени се стресна и подскочи. Не го беше чула да се приближава.

— Ами ти? Изглеждаш доста доволен.

Погледът на !Ксабу се изпълни с тъжно учудване. Рени усети внезапна вина заради остротата на отговора си.

— Естествено, че не съм доволен, Рени. Нещастен съм заради онова, което се случи с тебе и със семейството ти. Нещастен съм, защото не мога да продължа напред с онова, което искам най-много от всичко на света. И ме е страх, че сме открили нещо наистина опасно, както ти казах и че е извън силите ни да направим за него каквото и да било. Но гневът няма да ни помогне — поне не сега — слабо се усмихна и очите му се набръчкаха в ъгълчета си. — Може би по-късно, когато нещата се пооправят, и аз ще се ядосам.

Тя пак му беше благодарна за спокойната му и добра природа, но с тази благодарност се появи и слаба нотка на негодувание. Успокояващото му отношение я накара да почувства, че й е било простено, а тя не обичаше да й прощават за нищо.

— Когато нещата се пооправят? Сигурен ли си, че нещо може да се подобри?

Той сви рамене.

— Въпрос на думи. В родния ми език има повече, „ако“, отколкото, „когато“, но всеки път, когато произнасям изречение на английски, трябва да избирам. Опитвам се да избера по-добър начин да казвам нещата, така че собствените ми думи да не ме дърпат надолу като камъни. Така има ли смисъл?

— Май, че да…

— Рени! — гласът на Джеремая беше разтревожен. Тя се обърна навреме, за да види как светлината проблясва над един от асансьорите. След миг вратата се отвори.

„Като че ли съм онзи изследовател — помисли си Рени, когато асансьорът безшумно спря на първото ниво под паркинга, — който е открил изгубената гробница на фараона.“ Следващата й мисъл — тревожният спомен за проклятие, което се предполага да убие изследователя — беше прекъсната, но не и отхвърлена от съскането на отварящата се врата.

Тук имаше само множество кабинети, сега изпразнени от мебелировка — останала беше само дълга заседателна маса и някакви големи кантонерки за папки, чиито чекмеджета зееха отворени и празни. Сърцето на Рени замря. Това, че мястото изглеждаше така изоставено, не вещаеше нищо добро. Тя и останалите пребродиха всички стаи на етажа, за да са сигурни, че в нито една от тях няма нищо полезно. После се върнаха при асансьора.

Видяха още десетки оголени по същия начин кабинети, но това, разбира се, с нищо не подобри настроението й. Имаше достатъчно големи мебели и много почти празни етажерки, които не съдържаха нищо действително ценно. Имаше и неща, които говореха за това, че базата навремето е била обитавана — няколко календара отпреди почти две десетилетия още висяха по стените, на дъските за обяви имаше някакви стари обяснения или линии, начертани с жълто; а на един прозорец беше залепена дори снимка на жена и деца, облечени в костюми на някакво племе, сякаш участващи в церемония. Но всичко това правеше мястото да изглежда още по-изоставено, още по-мъртво.

Етажът отдолу беше пълен с тезгяси от неръждаема стомана, което в началото наведе Рени на неприятната мисъл за дисекционна зала на патолог. Малко по-късно осъзна, че това е било кухня. Огромното празно помещение, догоре натъпкано със сгъваеми маси, потвърди предположението й. Следващите два етажа бяха изградени от кубове, за които реши, че са били спални, сега празни като кутийките на отдавна неизползвана пчелна пита.

— И тук са живели хора? — попита Джеремая.

— Някои — вероятно да. — Рени взе комуникатора си и отново насочи асансьора надолу. — Или може пък просто да са имали съоръжения, готови за в случай на война, но никога не са ги използвали. Мартин каза, че това място е нещо като специална военновъздушна инсталация.

— Това е последният етаж — откри баща й — някак ненужно, тъй като беше лесно да се преброят бутоните на асансьорната стена. — А там, откъдето влязохме, нагоре няма нищо друго освен още два етажа паркинг, както ви казах. Проверих — той звучеше почти жизнерадостно.

Рени хвана погледа на !Ксабу. Изражението на дребосъка не се беше променило, но той задържа погледа й сякаш, за да й даде сила. „Той не мисли, че тук изобщо има нещо.“ Усети да я залива чувство за нереалност. Или може би беше реалността — в края на краищата какво са очаквали? Завършена, функционираща високотехнологична военна база, оставена за тях като някакъв омагьосан приказен замък?

Вратата на асансьора се отвори. Рени дори нямаше нужда да поглежда, а думите на баща й не съдържаха никаква изненада.

— Просто още кабинети. Сякаш ей там има нещо като голяма зала за събрания.

Тя си пое въздух.

— Все пак да минем през тях. Не може да ни навреди. Все повече и повече се чувстваше така, все едно е хваната в някакъв особено уморителен и депресиращ сън, но ги поведе през разделеното на секции пространство. Стоеше и гледаше как другите се пръснаха в различни посоки. Първата стая беше изпразнена, всичко беше изнесено освен грозният килим в безлично бежово. При жалкото състояние на духа й не можа да се въздържи да не си помисли за това, колко адско трябва да е било да работиш на това място без прозорци, да дишаш консервиран въздух, да знаеш, че си потънал под милиони тонове камък. Отвратена се обърна, за да се отправи обратно към асансьора. Чувстваше се толкова нещастна, че дори не помисли какво ще правят по-нататък.

— Има друг асансьор — извика !Ксабу. Отне й време, преди да схване.

— Какво?

— Друг асансьор. Тук, в далечния ъгъл.

Рени и останалите си проправиха път през лабиринта, после спряха и се взряха в най-обичайно изглеждащия асансьор, сякаш там се беше приземил НЛО.

— Имаше ли друг долу на входа? — Рени не желаеше отново да се хваща за надеждата.

— Не и на тази стена, момиче — отговори Дългия Джоузеф.

— Той е прав — протегна се Джеремая и внимателно докосна вратата.

Рени се затича назад, за да откачи комуникатора си от другия асансьор.

Вътре в матовосивата кутия нямаше бутони, а първоначално дори и вратата не пожела да се затвори отново. Тя изключи и пак включи комуникатора си към вътрешния идентификатор за длани и въведе кодовата последователност на Сингх. След миг вратата се затвори. Кабината заслиза надолу изненадващо дълго време, после вратите се разтвориха.

— О, Боже! — възкликна Джеремая. — Вижте това място.

Рени примигна. Беше гробницата на фараона. Дългия Джоузеф изведнъж се разсмя.

— Разбирам! Първо са построили това дяволско място, после са изградили останалата част от шибаното място отгоре! Не биха могли да направят това тука, без да взривят проклетата планина!

!Ксабу вече вървеше напред. Рени го последва.

Таванът беше пет пъти по-висок от онзи в гаража. Огромният свод от естествен камък беше окичен с редици квадратни осветителни тела, всяко с размерите на двойно легло. Това бяха малки пробиви в жълтеникавия полумрак, сякаш някой ги беше включил за ужас на посетителите. Стените бяха обиколени от няколко амфитеатрални реда кабинети, които изглеждаха изсечени направо в живата скала и оградени с парапети. Рени и останалите стояха на третата редица отдолу нагоре и гледаха към дъното на тази пещера, което беше на двайсетина метра под тях.

Купища оборудване, някои опаковани с пластмасови покривала, бяха разположени навсякъде по земята, въпреки че имаше дупки, откъдето очевидно липсваха неща. От редица корита висяха кабели като гигански паяжини. А в центъра на залата, масивни и странни като саркофазите на мъртви крале богове, лежаха дванайсет огромни керамични ковчега.