Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА
Равен сив сигнал

МРЕЖА/НОВИНИ: Азиатски лидери обявяват Зона на просперитет.

(Картина: Дворецът на императрицата, Сингапур.)

Диктор: На среща, ръководена от живеещия в уединение възрастен китайски финансист Хун Бао и сингапурския премиер-министър Лау, изтъкнати азиатски политици и бизнесмени

(Картина: Лау Уий Куо и Хун Бао си стискат ръцете.)

сключиха историческо търговско споразумение, наречено от Хун Зона на просперитет, което ще доведе до безпрецедентно икономическо обединяване на Азия.

(Картина: Хун Бао, подкрепян от помощници, на пресконференция.)

Хун: Дойде моментът. Бъдещето принадлежи на обединена Азия. Изпълнени сме с надежда, но и знаем, че предстои много работа…

 

Простираше се пред тях от хоризонт до хоризонт с милионите си странични пътища като драскотини върху стъкло под огромно увеличение и във всяка от тези драскотини проблясваха светлинки и се движеха миниатюрни обекти.

— Не е възможно да съществува такова огромно място!

— Но това не е място, запомни — не е реално място. Всичко това са само електронни импулси във верига от много мощни компютри. Може да бъде толкова голямо, колкото си го представят програмистите.

!Ксабу дълго време мълча. Увиснали един до друг като двойна звезда сред празното черно небе, приличаха на два ангела, взиращи се от небето към необятността на търговското въображение на човешкия род.

— „Момичето се изправи — обади се най-после !Ксабу. — Зарови ръце в дървената пепел…“

— Какво?

— Това е поема — или разказ, — създадена от някой от моите хора.

Момичето се изправи. Зарови ръце в дървената пепел. Хвърли пепелта към небето. И изрече:

— Пепелта, която е тук, трябва да стане Млечният път. Да се просне бяла през небето…

Той спря, сякаш нещо го бе смутило.

— Това е от детството ми. Нарича се „Момичето от ранната раса, което сътвори звездите“. Това, че съм тук, и онова, което направихте, ме накара да се върна назад.

Сега и Рени се смути, въпреки че не беше съвсем сигурна защо. Сви пръсти, за да се върнат незабавно на равнището на земята. Алеята „Ламбда“, основната търговска площ в цялата мрежа, ги заобиколи от всички страни. Тя представляваше огромен лабиринт от симулирани търговски райони, безбрежен континент от информация. Милиони търговски центрове мигаха, блещукаха, проблясваха във всички цветове на дъгата и пееха — правейки всичко възможно, за да отнемат кредитите на клиентите си. Сложната плетеница от виртуални артерии преливаше от симове от всевъзможни виртуални типове и всевъзможни степени на сложност.

— Мястото наистина е огромно — каза тя, — но запомни, че повечето хора не си правят труда да погледнат отгоре, както направихме току-що — те просто отиват там, закъдето са тръгнали. Ако се опиташ да посетиш всяко местенце в мрежата или поне всяко местенце по тази алея… е, все едно да се опиташ да се обадиш на всеки отделен адрес в указателя на Голям Пекин. Дори всички тези — тя посочи към навалицата от симове, които се промъкваха около тях в безкраен парад — са само нищожна частица от хората, които използват алеята в момента. Те са само тези, които искат да изживеят визуалното усещане от безцелното шляене и зяпане.

— Визуалното усещане? — сивият симулоид на !Ксабу се извъртя, за да погледне група фурии, които се промъкваха през тълпата — гротескно похотливи женски фигури с животински глави.

— Това, което правиш сега. Има много за гледане. Но много по-бързо е да отидеш направо там, където искаш. Четеш ли името на всеки файл в паметта, когато използваш обикновения компютърен интерфейс?

!Ксабу забави отговора си. Фуриите бяха срещнали двама мъже със змийски глави и извършваха сложен ритуален поздрав, който се отличаваше с продължително душене.

— А къде искам да отида?

— Ще ти покажа. Да кажем, че искаме да… не знам, да купим нов комуникатор. Е, ако знаеш къде е районът на електрониката, можеш да отидеш направо там, след което да се поразходиш физически — хората харчат купища пари, за да направят търговските си центрове привлекателни — също като в реалния свят. Но да речем, че дори не знаеш къде е районът.

Той се извърна да я погледне. Сивото му лице с едва загатнати черти за момент я накара да настръхне. Нямаше и следа от въодушевлението му, от усмивката му — все едно пътуваше с плашило. Вероятно и самата тя надали изглеждаше по-приятно.

— Точно така — каза той. — Не знам къде е районът на електрониката.

— Добре. През последните няколко седмици прекара доста време да се научиш да се ориентираш в базовото компютърно устройство. Единствената разлика тук е, че си вътре в компютъра — или поне така изглежда.

— Трудно ми е да не забравям, че имам реално тяло и че то си е в политехниката — че аз всъщност съм в политехниката.

— Там е работата. — Тъй като не можеше да промени лицето си, направи така, че гласът й да прозвучи, сякаш се усмихваше. — А сега търси.

!Ксабу бавно размърда пръсти. Пред него изникна блестяща синя сфера.

— Добре — Рени направи крачка към него. — Никой освен нас двамата не го вижда — това е част от взаимодействието ни с нашия компютър в политехниката. Ще го използваме, за да влезем в указателя с услуги на алеята. — Тя му показа процедурата. — Продължавай, извикай списъка. Можеш да използваш и гласови команди — или в изключено положение, така че никой освен теб няма да ги чува, или във включено. Ако се огледаш наоколо, ще видиш много хора да си говорят сами. Може и да са луди — при това никак не са малко, — но може и да говорят на своите системи, без да се притесняват, че го правят публично.

Сферата изплю списък с услуги, който се завъртя във въздуха като редове от пламтящи сини букви. Рени нагласи цвета на залезночервено, за да се чете по-ясно, и посочи изброеното под „Електроника“.

— Ето. „Персонални средства за достъп“. Щракни го.

Светът моментално се промени. Откритите пространства на публичната зона на алеята отстъпиха място на широка дълга улица. Симулираните здания от двете страни се издигнаха високо във фалшивото небе — пиршество на цветове и движения, сякаш около тях забушува карнавал на тропически цветя. „А ние сме пчелите — помисли си тя — с кредити от цветен прашец, който разпръскваме наоколо. Добре дошли в информационната джунгла.“ Метафората дори й хареса. Може би щеше да я използва в някоя от лекциите си.

— Сега — каза тя на глас, — ако си намерил необходимия магазин в указателя, можем да се излъчим направо там.

— Да се излъчим? — !Кеабу беше извил глава върху симулирания си врат. Това й напомни собственото й изумление при първото й пътуване из мрежата.

— Мисля, че са го използвали едно време в научната фантастика. Нещо като мрежова шегичка. Означава да се отправиш директно, вместо да обикаляш в стил РЖ. РЖ означава „реален живот“, нали помниш?

— Ммммм!

!Ксабу изглеждаше много кротък и необщителен. Рени се запита дали не му е показала предостатъчно за първо посещение — беше й трудно да проумее как възприема всичко това зрял човек. Всички, които познаваше, бяха започнали пътешествията си в мрежата като деца.

— Искаш ли да продължим нашата симулационна пазарска обиколка?

!Ксабу се извърна.

— Разбира се. Моля ви. Всичко това е толкова… удивително.

Тя се усмихна на себе си.

— Добре. Та, както казах, ако търсим конкретен магазин, можем да се излъчим направо в него. Но първо нека позяпаме.

Рени беше професионалист от толкова време, че едва ли нещо можеше да я учуди. Като малкия си брат и тя беше открила мрежата почти по същото време, когато откри реалния свят, и опозна и двата много преди пубертета. Стивън все още се интересуваше от мрежата заради самата мрежа, но Рени отдавна беше престанала да се удивлява. Дори не обичаше да пазарува и когато беше възможно, просто повтаряше поръчките по съществуващата сметка.

Обаче !Ксабу беше дете в тези виртуални селения — и все пак дете мъж, напомни си тя, с изтънчена и зряла чувствителност — колкото и примитивен да изглеждаше произходът му от гледна точка на нейните градски предразсъдъци — така че беше едновременно и забавно, и малко страшничко да го придружава в това негово първо пътуване. Дори повече от страшничко: погледната през неговите очи, алеята „Ламбда“ изглеждаше толкова огромна и толкова шумна, толкова вулгарна…

!Ксабу спря пред един магазин и направи жест, за да види цялата реклама. Рени не прояви интерес. Въпреки че симът му беше застанал неподвижно пред святкащата фасада, тя знаеше, че в момента той е свидетел на семейна мелодрама, в която свадлив, но великодушен баща постепенно се запознава с предимствата от покупката на уредба за домашно забавление „Критапонг“ с многочислени възможности за достъп. Наблюдаваше как малкият сим на бушмена разговаря и реагира на невидими присъствия и отново изпита известна отговорност. След няколко минути !Ксабу отново се отръска като мокро куче и се дръпна встрани.

— Разбра ли, стиснатото, но добродушно татенце, грешката? — попита го тя.

— Какви бяха тези хора?

— Не са хора. В мрежата реалните хора се наричат граждани. Тези бяха кукли — конструкти, които приличат на хора. Измислени неща — също като магазините и самата алея.

— Нереални? Но те разговаряха с мен — отговаряха на въпросите ми.

— Малко по-скъпа форма на реклама. А и не са чак толкова умни, колкото се представят. Върни се и попитай мамчето за въстанието в Совето или за втората нгосанска администрация. Безконечно ще ти повтаря каква наслада е ретиналният дисплей.

!Ксабу се замисли.

— Значи те са… като призраци… Неща без души.

Рени кимна с глава.

— Без души, именно. Нов мрежата „призрак“ означава нещо друго. Някой ден ще ти разкажа.

Продължиха по улицата с темпото на пешеходци — удобна скорост за разглеждане.

— По какво се различават гражданите и куклите? — попита !Ксабу.

— Невинаги е възможно да ги различиш. Ако те интересува, питаш. По закон всички сме длъжни да отговорим — както и конструктите. И сме длъжни да кажем истината, макар да съм сигурна, че законът доста често се нарушава.

— Намирам тази мисъл… за обезпокоителна.

— С времето се свиква. Е, ако ще се преструваме, че пазаруваме, давай да влизаме освен, ако нещо в рекламата не те е подразнило.

— Не. Беше интересно. Мисля, че татенцето трябва да се упражнява повече. Видът му е нездрав.

Докато влизаха в магазина, Рени се засмя. !Ксабу се опули.

— Но гледано отвън, пространството е съвсем малко! Пак ли някаква зрителна измама?

— Трябва да запомниш, че нищо тук не е реално в обичайния смисъл. Фасадното пространство в алеята е скъпо, така че външните обеми обикновено са малки, но самата търговска площ не е зад тях, както на един реален пазар. Току-що просто се придвижихме в друг участък на информационната мрежа, което може да се намира непосредствено до портиерната на политехниката или да е детска приключенска игра, или банковите документи на някоя застрахователна компания.

Огледаха просторния и луксозен на вид магазин. Свиреше тиха музика, но Рени бързо я изключи — някои подсъзнателни внушения бяха станали твърде изтънчени и тя не искаше да открие, когато излезе от мрежата, че си е купила някоя скъпа дрънкулка. Стените и подът на симулирания магазин бяха покрити с изработени с вкус абстрактни скулптури: самите произведения бяха подредени върху ниски колони и сякаш излъчваха своя вътрешна мека светлина като свещени реликви.

— Забелязваш ли, че няма прозорци?

Ксабу погледна зад себе си.

— Имаше няколко от двете страни на вратата, през която влязохме.

— Само отвън. Като страница в печатен каталог — нищо трудно. Много по-трудно и скъпо, да не говорим за отвличането на вниманието на потенциалните клиенти, би било да се покаже отвътре какво става по алеята „Ламбда“ пред фасадата. Затова вътре няма прозорци.

— Както и хора. Този магазин да не би да не е известен?

— Въпрос на избор. Не промених дефолтовата настройка, когато влязох. Ако си спомняш компютърната терминология от миналата седмица… „дефолт“…

— …е настройката, която използваш, ако не програмираш нещо друго.

— Точно така. А дефолтът в този тип магазини обикновено е „насаме със стоката“. Ако искаме, можем да видим всички клиенти, които също предпочитат да бъдат видени. — Тя направи жест и само след миг се появиха пет — шест симове, привели гръб над различни колони. А ако искаме, при нас веднага може да дойде продавач. А ако се помотаем наоколо достатъчно дълго, такъв непременно ще се появи — просто за да ни помогне да направим избора си.

!Ксабу се приближи към най-близкото кротко проблясващо устройство.

— А това вероятно са репрезентации на продуктите, които продава тази компания?

— На някои от тях. Можем да променим програмата и да видим само нещата, от които се интересуваме, да плуват пред нас. Можем също да елиминираме и залата и да ги видим само като текст, с описания и цени. Боя се, че точно това имам намерение да направя.

!Ксабу се изкиска.

— Човек, който живее до вира, не сънува, че е жаден.

— Поредната поговорка на твоите хора?

— На баща ми — той протегна ръка към един от комуникаторите — тънък правоъгълник, достатъчно малък, за да се побере в симулираната му длан. — Може ли да го взема?

— Да, но ще го усетиш толкова реално, колкото ти позволи собственото ти оборудване. Страхувам се, че нашите симове са доста елементарни.

!Ксабу го повъртя в ръцете си.

— Усещам тежестта му. Доста впечатляващо. Вижте отражението върху екрана. Предполагам, че и той не е по-реален от водата, която създадохте през първия ми ден в симулация.

— Все пак някой е изгубил повече време да го изработи, отколкото аз отделих за онзи гьол.

— Добър ден, граждани — привлекателна чернокожа жена, няколко години по-млада от Рени, се появи до тях. !Ксабу се смути и тя се усмихна. — Интересувате ли се от персонални устройства за достъп?

— Днес само разглеждаме, благодаря — Рени огледа идеалните току-що изгладени ръбове на панталона й и безупречните й бели зъби. — Моят приятел…

— Вие гражданин ли сте или кукла? — попита !Ксабу.

Жената се обърна към него.

— Аз съм конструкт тип Е — отвърна тя все така сърдечно и учтиво, както при поздрава, — отговарящ на всички изисквания на ООН за търговска дейност. Ако искате да работите с гражданин, с удоволствие веднага ще извикам такъв. Ако имате оплаквания от моето изпълнение, моля да дадете знак и ще бъдете свързани с…

— Не, не — обади се Рени. — Излишно е. Приятелят ми е за първи път на алеята „Ламбда“ и просто беше любопитен.

На Рени й се стори, че усмивката й стана малко по-скована. „Що за глупост — помисли си тя — да се програмира кукла с нараними чувства.“

— Радвам се, че имах възможност да отговоря на въпросите ви. Има ли още нещо, което да ви интересува за това или за някое друго от отличните изделия на „Критапонг електроникс“?

Заради някакво неясно чувство за вина помоли продавачката — продавачката кукла, напомни си тя, просто част от код — да им демонстрира комуникатора.

— „Фрийханд“ е последното поколение портативни единици за достъп до данни — започна куклата — с най-прецизното гласово разпознаване измежду всички комуникатори на тази цена. Той позволява препрограмирането на стотици различни задачи за деня, фино телефонно филтриране и много други екстри, благодарение на които „Критапонг“ е азиатският лидер в потребителските обработващи данни изделия…

Докато куклата описваше на !Ксабу особеностите на гласово разпознаване, Рени се чудеше дали е съвпадение, че конкретният търговец се появи като чернокожа жена, или пък я бяха изпратили специално, за да отговаря на нейния мрежов индекс и адрес.

След няколко минути двамата отново излязоха на симулираната улица.

— Просто за твоя информация — каза тя, — не е твърде учтиво да питаш хората дали са граждани или не. И в случай, че специално не поръчаш живо човешко същество, повечето от продавачите ще са кукли.

— Но вие нали казахте, че по закон…

— По закон е така. Но общуването е деликатна работа. Ако разговаряш с гражданин и му зададеш този въпрос, това е намек, че той е… достатъчно досаден или достатъчно неинтересен, за да бъде изкуствен.

— Аха. Значи човек би трябвало да попита само ако е достатъчно сигурен, че въпросното лице е кукла.

— Или ако наистина, ама наистина е необходимо да знаеш.

— А какво може да породи такава необходимост?

Рени се усмихна.

— Ами ако се влюбиш в някого, когото си срещнал тук, например. Хайде да намерим къде да поседнем.

!Ксабу въздъхна и се изправи. Сивият му сим се беше отпуснал в стола.

— Все още толкова неща не разбирам. Все още сме… на… алеята, нали?

— Да. Това е един от главните й площади.

— И какво бихме могли да направим тук? Не можем да ядем, не можем да пием.

— Като начало — да си починем. ВР понякога е като шофиране на дълго разстояние — не вършиш кой знае какво, но все пак се уморяваш.

Както кръвта тече еднакво червена и мокра по всички артерии, така и тълпите по претъпканите улици на алея „Ламбда“ си приличаха в неизчерпаемото си многообразие. Тези, които се носеха, крачеха или се влачеха покрай кафене „Буйе“, не се различаваха от онези, които Рени и !Ксабу бяха видели при появата си в търговския сектор или по улиците на зоната с електроника. Повечето обикновени симове, най-вече представители на по-редките посетители, често спираха да полюбопитстват. Други, по-детайлни симове, целите в ярки цветове и придвижващи се на групи сякаш се бяха приготвили за купон. Трети бяха навлекли изискани тоалети, все едно че се намираха в най-елегантните квартали на Вътрешния периметър — симове като красиви млади богове — и навсякъде, откъдето минеха, подире им се извръщаха виртуални глави.

— Но защо се нарича кафене? Защо не е място за почивка или нещо подобно?

Рени се обърна към !Ксабу. Отпуснатите му рамене говореха за умора. Скоро трябваше да го изключи. Явно беше забравила колко разтърсващо за сетивата е първото посещение в мрежата.

— Защото „кафене“ звучи по-добре. Не, шегувам се. Но ако имахме подходящо оборудване, наистина бихме могли да ядем и да пием тук — или поне да имаме усещането, че го правим. Ако имахме присадките, които имат някои богаташи, бихме могли да вкусим неща, каквито никога не сме опитвали в реалния свят. Но дори в едно реално кафене не можеш да получиш и други неща освен ядене и пиене. — Тя направи жест и около тях се разнесоха нежните звуци на струнен квартет от Пуленк; шумът от улицата заглъхна до шепот. — Всъщност наемаме място, където можем да бъдем — където можем да спрем, да помислим, да побъбрим и да се полюбуваме на парада, без да се блъскаме по улицата. А и за разлика от реалния ресторант тук, щом веднъж си платил за масата, сервитьорът ти е винаги подръка, но само когато ти потрябва.

!Ксабу се отпусна назад.

— Щеше да бъде хубаво да пийнем по бира.

— Щом се изключим, обещавам. За да отпразнуваме първия ти ден в мрежата.

Спътникът й погледа известно време към улицата, след което се обърна, за да огледа кафенето. Раираните тенти плющяха, въпреки че нямаше вятър. Сервитьорки сервитьорки в чисти бели униформи обикаляха между масите, балансирайки с табли, отрупани с невероятно много чаши, макар много малко от клиентите да имаха чаши пред себе си.

— Приятно място, госпожо Сулавейо.

— Рени, моля те!

— Чудесно. Приятно място, Рени. Но защо толкова много маси са празни? Ако не е прекалено скъпо, както казахте…

— Не всеки тук иска да го виждат, макар да е наложително да оставиш някакъв знак. — Тя посочи към една великолепна симулация на черна чугунена маса с ваза прелестни маргаритки в центъра на бялата покривка. — Виждаш ли цветята? Върху колко още празни маси ги има?

— Повечето.

— Това означава, че там седи някой — или по-точно, заема виртуалното пространство. Просто предпочитат да не ги виждат. Може би са тайни любовници или пък симовете им са известни и лесно разпознаваеми. Или просто са забравили да сменят дефолтовата настройка на хората, които са седели на масата преди тях.

!Ксабу дълго гледа празната маса.

— Нас виждат ли ни? — попита накрая той.

— О, да. Нямам какво да крия. Все пак заглуших нашия разговор. Иначе, щом тръгнем, ще ни нападнат амбулантни търговци, които предлагат всевъзможни карти, наръчници и „омайни билета“. Много си падат по новобранци.

— И това ли правят повечето хора тук? Просто седят?

— Има най-различни виртуални представления за онези, които нямат желание да наблюдават тълпата. Танци, извайване на обекти, комедии — просто не съм поискала достъп. Искаш ли да видиш някое?

— Не, Рени, благодаря. Тишината е много приятна.

Тишината продължи само няколко секунди. Силен взрив накара Рени да извика от изненада. Тълпата на улицата пред кафенето се завъртя и се пръсна като стадо антилопи, подгонени от внезапно изскочил лъв.

Шест симове — всичките мускулести мъжаги в бойно облекло от кожа и стомана — стояха пред освободеното пространство, крещяха един срещу друг и размахваха оръжия. Рени усили звука, за да могат с !Ксабу да чуват.

— Казахме ти да не стъпваш на улица „Енджълбърт“! — изрева с дрезгав глас един от тях на типичен американски и наведе автомата си така, че да щръкне от кръста му като черен метален фалос.

— Ще се подчиним на Баркис, когато поникнат крилца на прасетата! — изкрещя в отговор друг. — Връщай се във вертепа си, хлапак!

От дулото на първия изригна огнена звезда. Гърмежът беше силен дори през заглушителите на Рени. Онзи, на когото бяха казали да не стъпва на „Енджълбърт“, мигновено се размаза върху въпросната улица, а от тялото му се разлетяха яркочервени карантии и парчетии плът. Тълпата нададе ужасен вик и отстъпи още по-назад. Изтрещяха изстрели и още двама от мускулестите мъжаги бяха размазани върху улицата, а от опърлените черни дупки бликна червено. Оцелелите вдигнаха оръжията си, спогледаха се и изчезнаха.

— Идиоти — обърна се Рени към !Ксабу, но той също беше изчезнал. За момент се притесни, но веднага видя крайчето на сивия му сим да се подава иззад стола. — Ела тук, !Ксабу. Банда млади глупаци се забавляват.

— Той го застреля! — допълзя обратно на мястото си !Ксабу, вторачен в тълпата, която заизпълва опразненото пространство като прииждащ прилив.

— Симулация, не помниш ли? Никой никого не е застрелял — все пак не е позволено да го правят на обществени места. Училищна тайфа, по всяка вероятност.

За миг се разтревожи за Стивън, но такива номера не бяха в стила му. Пък и се съмняваше, че той и приятелите му биха могли да се доберат до такива висококачествени симове. Богати пънкари — тези сигурно бяха такива. Ако ги хванат, могат и да загубят привилегиите си за достъп.

— Значи всичко беше фалшиво?

— Всичко. Просто лудория на група хлапета в мрежата.

— Това наистина е странен свят, Рени. Мисля, че вече мога да се върна.

Тя беше права — беше му позволила да остане твърде дълго.

— Не „да се върна“ — тихо каза тя. — Да се изключим. Такива неща ще ти помогнат да запомниш, че това не е реално място.

— Тогава да се изключим.

— Дадено — тя мръдна ръка и го направи.

Бирата беше студена, !Ксабу — уморен, но щастлив, а Рени тъкмо започваше да се отпуска, когато забеляза, че комуникаторът й мига. Реши да не му обръща внимание — батерията беше изтощена, а когато намалееше мощността, често се случваха странни неща, — но единствените важни съобщения получаваше от вкъщи, а Стивън трябваше да се е върнал от училище преди няколко часа.

Кабината в бирарията не работеше, а батерията не беше в състояние да усили сигнала достатъчно, за да говори от масата, така че се извини на !Ксабу и излезе на улицата да потърси обществена кабина, примигвайки срещу светлината на късния следобед. Районът не беше от добрите, парчета пластмасови отпадъци се въргаляха като есенни листа, празни бутилки и ампули в изхвърлени хартиени торби задръстваха канала. Трябваше да мине покрай четири дълги блока, преди да открие кабина — изподраскана с графити, но здрава.

Беше странно, че толкова близо до добре поддържаните площи около политехниката съществуваше друг, затворен в себе си свят, в който всичко сякаш се превръщаше в прах, боклуци и люспи изсъхнала боя. Дори малката полянка около обществената кабина представляваше кръпка изпечена земя, покрита с изгоряла кафява трева.

Намести няколко пъти жака на комуникатора в панела, докато се получи задоволителна връзка. Кабината беше само звукова и тя чу сигнала на домашния си телефон десетина пъти, преди някой да отговори.

— Какво искаш? — изфъфли баща й.

— Татко? Комуникаторът ми даде сигнал за съобщение. Стивън да ме е търсил?

— Онова момче? Не, момиченце, аз те търся. Търся те да ти кажа, че повече няма да търпя глупости. Един мъж има право на малко почивка. Брат ти и приятелите му обръщат всичко наопаки и вдигат ужасен шум. Казвам му да изчисти кухнята, а той ми отвръща, че не е негова работа.

— Не е негова работа. Казах му, че ако изчисти стаята си…

— Затваряй си устата, момиче. Мислите си, че можете да се държите с баща си, все едно че е никой. Аз пък изритвам онзи келеш завинаги и ако не се прибереш да изчистиш тази къща, изритвам и тебе.

— Какво? Как така го изритваш?

В гласа на Дългия Джоузеф прозвуча лукава нотка на задоволство.

— Добре. Изритвам мършавия му задник от къщата си. Щом той и приятелите му ще ми се правят на лекета и ще вдигат шум, да върви да живее при тях. Заслужавам малко спокойствие.

— Ти… ти…! — Рени едва преглътна. Когато баща й изпаднеше в такова настроение, просто умираше да вдига скандали; повален, но самовлюбен, той би упорствал дни наред, ако му се противопоставеше. — Не е справедливо. Стивън има право да има приятели.

— Ако не ти харесва, и ти можеш да си вървиш.

Рени прекъсна връзката и дълго се вглежда в линията кадмиевожълта боя, плисната върху фасадата на кабината, в мистериозния надпис от графити, който не можеше да разчете. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше моменти, когато разбираше изблиците на насилие, които караха момчетата в мрежата да се разкъсват на парчета с въображаеми оръжия. Понякога разбираше дори онези, които използваха истински оръжия.

Когато дръпна жака, той заседна. Погледна скъсания кабел, изруга и го хвърли на земята — заприлича на тъничка вкочанена змия.

 

 

— Той е само на единайсет! Не можеш да го изхвърлиш само защото е вдигал шум! По закон има право да живее тук!

— О, смяташ да ме плашиш със закона, така ли? Долната риза на Дългия Джоузеф беше оцветена под мишниците. Ноктите на краката му бяха жълти и твърде дълги. В този момент Рени го мразеше.

— Не можеш да направиш това!

— И ти си върви. Хайде — нямам нужда от момиче с голяма уста в къщата си. Казах на майка ти, преди да умре: това момиче много се изхвърля. Хвърчи в облаците.

Рени пристъпи към него иззад масата. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

— Хайде, изхвърли ме, дърт глупак! Да видим кой ще ти чисти, кой ще ти готви? Да не мислиш, че ще ти стигнат правителствените чекове, ако не си нося заплатата вкъщи?

Джоузеф Сулавейо размаха възмутен дългите си ръце.

— Да ми говориш такива глупости. Кой те пръкна на този свят? Кой те издържаше в онова африканерско училище, за да изучиш компютърните си идиотщини?

— Сама се издържах в онова училище. Обикновеното главоболие се превърна в шипове ледена болка. — Работех в онази кафетерия и чистех след другите студенти цели четири години. Сега имам добра работа, но се връщам вкъщи и чистя след теб.

Грабна една мръсна чаша — остатъците от мляко от предната вечер бяха засъхнали по нея — и я вдигна, за да я разбие в пода, да я пръсне на хиляди остри парченца, които вече пронизваха главата й. След миг я остави обратно на масата и се извърна, като дишаше тежко.

— Къде е той?

— Къде е кой?

— По дяволите, знаеш кой! Къде отиде Стивън?

— Откъде да знам! — Дългия Джоузеф ровеше из бюфета за бутилката евтино вино, която беше изпил преди две нощи. — Излезе с проклетия си приятел. Онзи Еди. Какво правиш с виното ми, момиче?

Рени се завъртя, отиде в стаята си и тръшна вратата зад себе си. Беше невъзможно да се говори с него. Защо се опитваше изобщо?

На снимката на бюрото й той беше с двайсетина години по-млад — висок, тъмен и красив. Майка й стоеше до него в рокля без презрамки и прикриваше очи от лятното слънце на Маргейт. А самата Рени — три- или четиригодишна — се беше настанила в сгъвката на ръката му с някаква смешна шапка, от която главата й изглеждаше голяма колкото цялото й тяло. Малката й ръчичка беше сграбчила тропическата риза на баща й, сякаш търсеше закрила от могъщите течения на живота.

Рени се намръщи и преглътна сълзите си. Излишно беше да гледа тази снимка. Двама от тези хора бяха мъртви — или почти мъртви. Беше ужасна мисъл, но това не я правеше по-малко вярна.

Намери последната неизползвана батерия в дъното на чекмеджето си, пъхна я в комуникатора и се обади в дома на Еди.

Отговори той. Рени не се изненада — майката на Еди, Муци, прекарваше повече време да пие с приятелите си навън, отколкото вкъщи с децата си. Това беше една от причините Еди да се забърква в неприятности и въпреки че беше приятно момче, това беше и една от причините на Рени да не й харесва Стивън да ходи там.

„За Бога, момиче, опомни се — помисли си тя, докато чакаше Еди да я свърже с брат й. — Почваш да одъртяваш и да намираш кусури на всеки.“

— Рени?

— Да, Стивън, аз съм. Добре ли си? Той не те удари или нещо друго, нали?

— Не. Дъртият пияница не можа да ме хване.

Въпреки гнева си, тя се ужаси, като го чу да говори така за баща им.

— Слушай, можеш ли да останеш там тази нощ, само докато татко се успокои? Дай да говоря с майката на Еди.

— Не е тук, но каза, че няма проблеми.

Рени се намръщи.

— Помоли я все пак да ми се обади. Искам да поговоря за нещо с нея. Стивън, не прекъсвай!

— Тук съм — отвърна намусено той.

— Какво става със Соки? Изобщо не си ми споменал дали тръгна на училище след… след онази ваша неприятност.

Стивън забави отговора.

— Беше болен.

— Знам. Но тръгна ли на училище?

— Майка му и баща му се преместиха в Дърбан. Мисля, че живеят при лелята на Соки или нещо подобно.

Почука с пръсти по комуникатора, но се усети, че едва не прекъсна връзката.

— Стивън, моля те, включи картината.

— Счупен е. Малката сестра на Еди събори апарата.

Усъмни се дали наистина е така или двамата се занимаваха с нещо, което не искаха тя да види. Въздъхна. До блока на Еди имаше четирийсет минути с автобус, а тя беше направо изтощена. Нищо не можеше да направи.

— Звънни ми утре в работата, като се прибереш от училище. Кога се връща майката на Еди?

— Скоро.

— А вие двамата какво смятате да правите, докато тя се прибере?

— Нищо — в гласа му определено усети отбранителна нотка. — Може да влезем за малко в мрежата. Да поиграем футбол.

— Стивън… — започна тя, но спря.

Не харесваше следователския си тон. Как щеше да се научи да стои на собствените си крака, ако се отнасяше с него като с бебе? Само преди броени часове собственият му баща го бе обвинил несправедливо и го беше изхвърлил от дома му.

— Стивън, вярвам ти. Обади ми се утре, чу ли?

— Добре — телефонът изщрака и той изчезна.

Рени изправи възглавницата си и се облегна в леглото, като се опитваше да намери удобно положение за главата и врата си, които я цепеха от болка. Беше планирала тази вечер да прочете някаква статия в едно специализирано списание — щеше да й е необходима във връзка с предстоящата оценка на професионалното й развитие, — но беше твърде изтощена за каквото и да било. Да притопли някаква замразена храна и да погледа новините. Да се опита да не лежи будна от притеснения часове наред.

Поредната отишла по дяволите вечер.

 

 

— Изглеждате разстроена, госпожо Сулавейо. Мога ли да помогна с нещо?

Тя ядосано си пое дъх.

— Името ми е Рени. Бих искала да ме наричаш така, !Ксабу — караш ме да се чувствам като твоя баба.

— Съжалявам. Не исках да ви обидя. — Слабото му лице беше необичайно тържествено. Повдигна вратовръзката си и съсредоточено заразглежда шарките.

Рени изчисти екрана, като изтри схемата, над която се беше блъскала през последния половин час. Извади цигара и дръпна самозапалването.

— Не, аз съжалявам. Нямам право да те занимавам с моите… Извинявай. — Наведе се напред, вторачена в лазурния фон на празния екран, докато димът се извиваше пред него. — Никога не си ми споменавал за семейството си. Е, поне не много.

Усети, че той я гледа. Проницателният му поглед й подсказа, че във въпроса й за семейството му беше усетил намек за собствените й неприятности. !Ксабу не биваше да бъде подценяван. Вече беше успял да се справи с основите на компютърната наука и навлизаше в области, които ужасяваха другите й студенти. Скоро щеше да конструира система на програмно равнище. И всичко това — за няколко месеца. Ако учеше и през нощта, за да постигне такъв напредък, значи почти не му оставаше време за сън.

— Семейството ми? — попита той. — Там, откъдето идвам, това означава нещо друго. Моето семейство е огромно. Предполагам, че имаш предвид майка ми и баща ми.

— И сестрите. И братята.

— Нямам братя, но имам няколко братовчеди. Имам две по-малки сестри, които още живеят с моя народ. Майка ми също живее там, въпреки че не е добре — изразът му, или отсъствието на такъв, й подсказа, че заболяването на майка му е сериозно. — Баща ми почина преди много години.

— Съжалявам. От какво почина? Ако не ти е неприятно да говорим за това.

— Сърцето му спря — каза простичко той, но я изненада резкият му тон.

Обикновено беше сдържан, но почти винаги говореше открито. Отдаде го на нежелание да разкрие болката си. Можеше да го разбере.

— Какво беше за теб да пораснеш? Сигурно съвсем различно от това, което беше за мен.

Той отново се усмихна едва забележимо.

— Не съм съвсем сигурен, Рени. В делтата живеехме повечето време навън, а това е съвършено различно от живота под покрив — знаеш ли, откакто дойдох тук, понякога нощем все още трудно заспивам. Излизам навън и спя в градината, за да усещам вятъра, да виждам звездите. Хазайката ми смята, че съм много странен. — Той се засмя, очите му почти се притвориха. — Но въпреки това ми се струва, че всички деца си приличат. Играех, задавах въпроси за нещата около себе си, понякога вършех каквото не трябваше и ме наказваха. Виждах как родителите ми ходят всеки ден на работа и когато станах достатъчно голям, ме пратиха на училище.

— Училище? Сред блатата на Окаванго?

— Не такова, каквото ти познаваш, Рени — не с електронна стена и ВР-шлемове. На такова училище тръгнах много по-късно. Майка ми и роднините й ме научиха на нещата, които трябва да зная. Не казвам, че сме имали едно и също детство, но че много си приличат. За първи път ме наказаха, защото се разхождах твърде близо до реката. Майка ми се страхуваше, че крокодилите могат да ме изядат. Теб сигурно са те наказвали за други неща.

— Прав си. Но в моето училище също нямаше електронни стени. Когато бях малко момиченце, имахме само няколко излезли от употреба микрокомпютри. Сега се срещат само в музеите.

— Моят свят също много се промени. Това е една от причините да съм тук.

— Какво искаш да кажеш?

!Ксабу поклати съчувствено глава, сякаш не той, а тя беше студент, оплел се в някаква съвършено погрешна теория. Отговорът му насочи разговора в друга посока.

— От любопитство ли ме питаш за семейството ми, Рени? Или имаш някакви проблеми с твоето, които те натъжават? Наистина изглеждаш тъжна.

За момент тя помисли да пренебрегне или да отклони въпроса. Не беше редно учител да се оплаква на студента си от семейния си живот, независимо че бяха почти на една възраст. Но беше започнала да чувства !Ксабу като приятел — малко странен приятел поради произхода му, но все пак приятел. Трудностите по отглеждането на малкия й брат и грижите за объркания й и свадлив баща беше довело до отдръпването на приятелите й от университета, без да си намери нови.

— Аз… наистина съм притеснена — преглътна тя, омерзена от собствената си слабост и заплетените си проблеми, но вече беше започнала. — Баща ми изхвърли малкия ми брат, а той е само на единайсет. От проклетия баща ми се е заинатил и няма да му позволи да се върне, докато не му се извини. Стивън също е инат — дано единствено по това прилича на татко. — Сама се изненада от словоохотливостта си. — И той не иска да клекне. Трета седмица живее при свой приятел — трета седмица! Почти нямам възможност да го видя или да поговоря с него.

!Ксабу кимна.

— Разбирам тревогата ти. Понякога, когато някой от моя народ има проблеми със семейството си, отива да живее при други роднини. Но ние живеем съвсем близо един до друг и често се виждаме.

— Горе-долу е същото. Стивън продължава да ходи на училище — проверявам в канцеларията, — а майката на Еди, неговия приятел, казва, че е добре. Но не знам дали да й вярвам, там е работата. — Тя се изправи, като остави зад себе си следа от дим, и отиде до отсрещната стена, колкото да се раздвижи. — Непрекъснато си повтарям случилото се. И се ядосвам. Двама глупаци, единият голям, другият — малък, но никой не иска да признае, че е сгрешил.

— Но ти каза, че малкият ти брат не е сгрешил — наблегна !Ксабу. — Ако си наложи да се извини, би показал уважение към баща си, но ако смята, че вината не е негова, би се подчинил на една несправедливост само за да запази спокойствието. Сигурно се притесняваш, че това не би бил добър урок.

— Точно. Неговият народ — нашият народ — десетилетия е водил битки срещу това. — Рени гневно сви рамене и загаси цигарата. — Но тук става дума за нещо друго. Не искам да си мисли, че правото е на страната на силата, че ако теб са те повалили, можеш да си намериш някой по-слаб, когото сам да повалиш. Не искам да свърши като… като своя…

!Ксабу издържа погледа й. Можеше да довърши изречението вместо нея, но не го направи.

След дълга пауза Рени се изкашля.

— Губя ти времето. Извини ме. Да опитаме ли пак с енергийната система? Знам, че е досадно, но ще ти трябва за изпитите, колкото и добре да се справяш с всичко останало.

!Ксабу повдигна въпросително вежди, но тя не го забеляза.

 

 

!Ксабу стоеше на ръба на остър скалист хребет. Планинският склон се бе проснал под него — сякаш вълнообразно, гладко, черно, лъскаво стъкло. В протегнатата му длан лежеше старомоден джобен часовник. Започна да го разглобява под втренчения поглед на Рени.

— Дръпни се от ръба — извика тя. Не виждаше ли той опасността? — Не стой толкова близо!

!Ксабу погледна през силно присвитите си очи и се усмихна.

— Трябва да разбера как работи. В него има призрак. Преди да успее да го предупреди отново, той трепна, вдигна ръка като учудено дете; кръгла като перла капка кръв бликна и се плъзна по дланта му.

— Ухапа ме — каза той.

Направи крачка назад и политна в бездната.

Рени се озова на ръба, вторачена надолу. !Ксабу беше изчезнал. Тя оглеждаше пропастта, ала не видя нищо, освен мъгли и дългокрили бели птици, които плавно кръжаха и издаваха траурни звуци: чирийп, чирийп, чирийп…

 

Събуди се — сърцето й думкаше бясно. Комуникаторът й писукаше — тихо, но настоятелно. Протегна ръка към нощната масичка. Дигиталният часовник показваше 02:27.

„Отговори.“

Повдигна екрана.

Минаха няколко секунди, преди да познае приятеля на Стивън, Еди. Той плачеше и сълзите му оставяха сребърна следа върху синкавото му лице. Сърцето й сякаш спря.

— Рени…?

— Къде е Стивън?

— Той е… той е болен, Рени. Не знам…

— Какво значи „болен“? Къде е майка ти? Дай ми да говоря с нея.

— Няма я.

— За Бога…! От какво е болен, Еди? Кажи ми!

— Не се събужда. Не знам, Рени. Болен е.

Ръцете й трепереха.

— Сигурен ли си? Да не би просто да е заспал дълбоко?

Еди поклати глава, объркан и изплашен.

— Аз станах. Той… той не помръдва там, на пода.

— Завий го с нещо. С одеяло. Идвам веднага. Кажи на майка си, когато… по дяволите, няма значение. Идвам веднага.

Обади се за линейка, даде им адреса на Еди и поръча такси. Докато чакаше, парализирана от ужас, прерови чекмеджето на бюрото си за монети, за да е сигурна, че има достатъчно пари. Дългия Джоузеф беше изхарчил кредита им в таксиметровата компания преди няколко месеца.

 

 

С изключение на няколко едва осветени прозорци пред блока на Еди нямаше и следа от живот — нито линейка, нито полиция. Пристъп на ярост смени уплахата. Бяха минали цели трийсет и пет минути. Това е то да живееш в Пайнтаун. Под краката й нещо скърцаше, докато бързаше през входа.

Надпис на ръка сочеше, че електронната ключалка на входната врата не работи; на нейното място бяха пъхнали лост. По стълбището се носеха обичайните миризми, но се усещаше и слаб, но остър мирис на изгоряло — като от някакъв отдавнашен пожар. Тичаше през две стъпала наведнъж и когато застана пред вратата, едва дишаше. Еди отвори. Двете му по-малки сестри се криеха зад него с широко отворени очи. Апартаментът беше потънал в мрак с изключение на трепкащата светлина от статичното електричество върху видеостената. Еди стоеше с отворена уста, уплашен и готов за някакво наказание. Рени не го изчака да измисли какво да каже.

Стивън лежеше на една страна на килима в дневната, леко свит, с притиснати към гърдите ръце. Тя отметна изтърканото одеяло и го разтърси — отначало внимателно, но после все по-силно и по-силно, повтаряйки името му. Обърна го по гръб, ужасена от безжизнените му крайници. Премести ръце от слабите му гърди към артерията под брадичката. Дишаше, но бавно, пулсът му беше учестен, но равномерен. Беше изкарала курс по оказване на първа помощ за преподавателската си диплома, но не си спомняше почти нищо друго освен поддържането на температурата на пострадалия и прилагането на дишането уста в уста. Стивън нямаше нужда от това — поне доколкото можа да прецени. Вдигна го и го притисна силно — опитваше се да му даде нещо, каквото и да е, което да го върне обратно. Той изглеждаше малък, но тежък. Отдавна беше престанал да й позволява да го прегръща така. Странната му тежест я накара да изстине.

— Какво стана, Еди? — сърцето й щеше да се пръсне. — Да не сте взели някакви хапчета? Да не сте се зареждали?

Приятелят на Стивън енергично разтресе глава.

— Не сме правили нищо! Абсолютно нищо!

Тя пое дълбоко въздух и се опита да избистри главата си. В сребърносиния сумрак апартаментът приличаше на сюрреалистична кланица — навсякъде се търкаляха играчки, дрехи и неизмити чинии: не беше останало празно местенце.

— Какво ядохте? Стивън яде ли нещо, което ти не си ял?

Еди отново поклати глава.

— Притоплихме нещо — той посочи кутиите за вечеря, които така и бяха си останали върху плота.

Рени приближи лице до устата на Стивън, за да усети дъха му. Когато я лъхна — топъл и леко сладък, — очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи ми какво стана. Всичко. По дяволите, къде е тази линейка?

По думите на Еди наистина не бяха правили кой знае какво. Майка му отишла при сестра си и обещала да се прибере преди полунощ. Изгледали няколко филма — от тези, които Рени не би позволила на Стивън да гледа вкъщи, но пък не можеше да си представи какво чак толкова ужасно биха могли да му сторят те — и си направили вечеря. Пратили сестрите на Еди по леглата и седнали да побъбрят, преди и самите те да си легнат.

— Но… се събудих. Не знам защо. Стивън не беше в стаята. Помислих, че е отишъл до тоалетната или нещо такова, но той не се връщаше. Сякаш усетих някаква странна миризма и се уплаших да не сме оставили микровълновата включена или нещо такова… Затова излязох… — гласът му секна. Той преглътна. — Лежеше там…

По незаключената врата се почука и тя зейна. Две униформени медицински лица нахлуха вътре като щурмоваци и грабнаха Стивън от нея. Нямаше желание да го остави в ръцете на тези непознати, независимо че тя ги беше повикала; освободи се от част от напрежението и страха си, като им заяви какво мисли за мудната им реакция. Не й обърнаха внимание, а светкавично се заеха да проверяват признаците му на живот. Стремителността, с която се заеха с рутинната проверка, поспадна, след като установиха онова, което Рени вече знаеше: Стивън беше жив, но в безсъзнание и нямаше никакви следи за причината за състоянието му.

— Ще го откараме в болницата — каза единият.

На Рени й се стори, че го каза така, сякаш й прави услуга.

— Ще дойда с вас.

Не искаше да остави Еди и сестрите му сами — Бог знае кога щеше да се появи безполезната им майка, — затова извика друго такси и набързо написа бележка къде отиват. Тъй като в местната таксиметрова компания не познаваха баща й, можеше да използва кредитната карта.

Докато медицинските лица товареха носилката със Стивън в белия фургон, тя стисна малката, неподвижна ръка на брат си и се наведе да го целуне по бузата. Все още беше топла, което я успокои, но очите му под клепачите се бяха извъртели като на обесения, който беше видяла на един урок по история. На слабата улична светлина успя да види само две сиви цепнатини — екрани, които даваха равен сигнал.