Тад Уилямс
Градът на златната сянка (30)

ПЕТА ГЛАВА
НА ГОСТИ ПРИ ЧИЧО

МРЕЖА/НОВИНИ: ООН се страхува от нов щам на „Букаву“.

(Картина: жертви на „Букаву“ в Гана, струпани пред болницата в Акра.)

Диктор: Медици, работещи по програми на ООН, съобщават за опасност от нов щам на вируса „Букаву“, „Букаву 5“ има дълъг латентен период, поради което вирусоносителите му са по-опасни от заразените с „Букаву 4“, който убива за два — три дена…

(Картина: шефът на медицинския корпус на ООН Инджинай дава пресконференция.)

Инджинай: Тези вируси мутират много бързо. Борим се със серия от епидемии, пламнали в Африка и в Индийския субконтинент. Досега успяваме да държим тези огнища под контрол, но ако не разполагаме с no-добри ресурси, големият взрив на епидемията е неизбежен.

 

На двора погребваха един мъж жив. Докато изсипваха пръстта върху ковчега, той удряше като луд отвътре.

Най-горе на сводестия таван едно голямо, раздърпано, наподобяващо паяк същество увиваше поредната си жертва в паяжина, а тя, ако съдим по писъците й, изгаряше като киселина. Всичко беше много-много скучно.

Орландо си мислеше, че дори и домашните скелети като че ли изглеждаха бавни и уморени. Докато гледаше, малкият отряд, който маневрираше на масата пред него, не успя да премести виртуалната захарница. Тя се претърколи, смачка неколцина и ги превърна в мънички симулирани костици. Орландо дори не се усмихна.

Фредерикс не беше тук. Никой от редовните посетители на „Последен час“ не си спомняше да го е виждал оттогава, когато двамата бяха идвали тук заедно.

Орландо продължи нататък.

Приятеля му го нямаше никъде по установените тук други терминални редове, макар че някаква жена в живия край каза, че й се струвало, че го е видяла наскоро. Но тъй като точно на тази свидетелка прякорът й беше Вятърничавата, Орландо не й повярва кой знае колко. Беше доста разтревожен. През последната седмица беше изпратил няколко съобщения директно на Фредерикс и чрез общи приятели, но той изобщо не отговори. А не беше и приел съобщенията. Орландо предположи, че и Фредерикс като него е изпаднал в края на пътуването им от Дървесната къща обратно в реалния живот и че си трае, защото е ядосан на Орландо, задето го е помъкнал със себе си заради последната му мания. Но сега вече Орландо бе започнал да се чуди дали не е станало нещо по-сериозно.

Отново се прехвърли — този път — в средните земи, но вместо в квартала на крадците на древния Мадрихор — обичайната му отправна точка за нови приключения, той се озова на широко каменно стълбище, което завършваше с масивна дървена порта, украсена с чифт титанови везни.

„Храмът на Съвета по присъдите — помисли си той. — Уха! Много са бързи.“

Вратите се отвориха и пламъците се издигнаха високо. Орландо, сега със сима на Таргор, тръгна напред. Въпреки голямата си неприязън не можеше да не откликне на сериозността на случая. Залата с високия таван тънеше в сумрак. Един-единствен стълб светлина се спускаше надолу от прозореца с витраж. Прозорецът също беше украсен с емблемата на Съвета по присъдите. Светлината, която се изливаше вътре, осветяваше прекрасно облечените с тоги фигури с маски, насядали в кръг долу. Дори и стените изглеждаха убедително стари и внушителни, изгладени от изминалите векове. Макар и да беше виждал всичко това и преди, Орландо усети, че се възхищава от вложения в него труд. Точно затова открай време играеше най-вече в средните земи: хората, които ги бяха създали и ги притежаваха, бяха играчи и художници, а не роби, наети от някоя корпорация. Искаха всичко да е както трябва, защото самите те прекарваха доста време там.

Една от фигурите стана и заговори с ясен твърд глас:

— Таргор, разгледахме твоята молба. Добре познаваме историята си и се възхищаваме от подвизите и храбростта ти. Освен това знаем, че ти си участник, който не би помолил току-така Съветът да се намеси. — Последва дълга пауза. Всички лица бяха обърнати към него — непроницаеми под платнените маски. — Ала не намерихме основания да уважим молбата ти. Таргор, твоята смърт е призната за законна.

— Мога ли да получа достъп до записите, които сте използвали при вземането на решение? — попита Орландо, но маскираната фигура не му обърна никакво внимание. След миг той осъзна, че всичко е на запис.

— Сигурни сме, че с твоите умения ще се върнеш в средните земи под нова маска и под ново име ще се прочуеш по цялата земя. Но онези, които почитат историята на средните земи, никога няма да забравят Таргор. Късмет! Чу решението на Съвета по присъдите.

Храмът изчезна, преди Орландо да успее да каже нещо. Само след миг той се озова в залата за приспособяване — мястото, където новите герои си купуваха атрибути и буквално строяха сами себе си, преди да влязат в средните земи. Стоеше и се оглеждаше, но нищо не виждаше. Усещаше болка, но тя беше учудващо слаба. Таргор определено беше мъртъв. След всичкото време, през което беше Таргор, това би трябвало да означава много повече за него, отколкото всъщност означаваше.

— О, Гардинър, ти ли си? — попита го жрецът посрещач. — Чух, че Таргор го изпържили. Много съжалявам, ама един ден всички си отиваме, така де, всички. Сега какво смяташ да правиш — пак да бъдеш някой воин или нещо по-различно? Да кажем, магьосник.

Орландо изсумтя презрително и каза:

— Не можеш ли да разбереш къде се е мотал напоследък Питлит Крадеца?

Жрецът поклати глава.

— Не ми е позволено. Не можеш ли да му оставаш съобщение?

— Опитах — въздъхна Орландо. — Карай да върви. Ще се видим.

— Ъъъ? Ти няма ли да се преоборудваш? Ей, говоря ти мъжки, хората се бият за мястото ти там горе, Гардинър. Дитер Кабо вече хвърли открито предизвикателство към всички участници. Трябват му само няколко точки, за да се настани на старото ти място.

Орландо напусна средните земи със съвсем леко съжаление.

Огледа недоволно местенцето си. Много си беше хубаво, но беше толкова… детинско. Особено трофеите, които означаваха толкова много, когато се сдобиваше с тях, сега го караха да се чувства малко неловко. И прозорецът към сим-света, пълен с динозаври. Динозаври! Хлапашка му работа. Дори и МВС-прозорецът му изглеждаше жалък спомен за манията му по една идея, по която сега си падаха само носталгичните типове и неколцината склададжии. Хората вече изобщо не излизаха в космоса — беше много скъпо и твърде сложно. Данъкоплатците в една страна, която трябваше да превърне спортните си съоръжения в градове палатки и да държи затворниците поради пренаселението в затвори на кораби, не биха плащали милиарди долари, за да изпратят няколко души в друга звездна система, а идеята някоя по-близка планета като Марс да стане обитаема, вече започваше да отшумява. А дори и, ако всичко се промени и хората отново решат, че космосът е мястото, Орландо Гардинър със сигурност никога нямаше да попадне там.

— Бийзъл — повика той, — ела!

Агентът му се промъкна през една пукнатина в стената, размахал крака, и припна към него.

— Цял съм в слух, шефе!

— Фредерикс да се е обаждал?

— Хич не се е обаждал. Следя, но никаква дейност не се забелязва.

Орландо се втренчи в пирамидата с трофеи и се зачуди как може да ги изхвърли — да ги изтрие от паметта на системата. За проба ги скри. Ъгълът на виртуалната стая изведнъж се оголи.

— Намери ми телефона на родителите му. Семейство Фредерикс живеят в Западна Вирджиния. Някъде из хълмовете.

Бийзъл повдигна единствената си рунтава вежда.

— Не можеш ли някак си да постесниш обхвата? Така като гледам, в Западна Вирджиния на името Фредерикс има някъде към двеста телефона.

Орландо въздъхна.

— Не знам. Никога не сме си говорили за такива работи. Мисля, че няма братя и сестри. Техните работят за правителството. Май имат куче. — Той се замисли дълбоко. — Трябва да е регистрирал някаква информация в средните земи, когато е влязъл за първи път в играта.

— Но това не значи, че обществото има достъп до нея — мрачно изтърси Бийзъл. — Ще видя какво мога да намеря — и бързо изчезна в една дупка на пода.

— Ей, Бийзъл! — извика подире му Орландо. — Буболече! Върни се!

Агентът изпълзя изпод виртуалната кушетка, самосъжалително затътрил крака.

— Да, шефе. На твоите услуги, шефе. Сега пък какво, шефе?

— Според тебе тази стая тъпо ли изглежда?

Бийзъл замря неподвижно — на всеки би изглеждал като захвърлен куп кълчища. Орландо за миг си помисли, че е прехвърлил границите на параметрите на агента.

— А според тебе тъпа ли е? — най-накрая попита Бийзъл.

— Не повтаряй след мене. — Орландо беше съвсем отчаян. Това беше най-евтиният номер при програмирането на изкуствения живот — когато се съмняваш в нещо, отговори на въпроса със същия въпрос. — Просто ми кажи твоето мнение: тъпа ли е или не?

Бийзъл отново замръзна. Орландо изведнъж се притесни. Ами ако беше прекалил? В крайна сметка Бийзъл беше само софтуер. И защо да пита за такива работи някакъв си сбор от програми? Ако Фредерикс беше тук, веднага щеше да започне да обяснява на Орландо колко адски тъпа е стаята.

— Не знам какво означава „тъп“ в този контекст, шефе — най-после се обади Бийзъл.

Орландо се засрами. Като че ли се опитваше да накара някого да си признае публично, че е неграмотен.

— Да, прав си. Я виж там какво можеш да направиш за онзи телефонен номер.

Бийзъл послушно изчезна отново.

Орландо се помъчи да измисли с какво да си запълни времето, докато Бийзъл си върши работата. Беше към четири следобед, което означаваше, че има съвсем малко време, преди Вивиан и Конрад да се приберат вкъщи и да му се наложи да излезе, тъй че не можеше да си позволи да се забърка в нещо твърде сложно — като игра например. Не че в момента му се искаше особено да се занимава с игри. Златният град и няколкото пласта тайнственост, които го обграждаха, превръщаше преследването на чудовища из средните земи в нещо като губене на време.

Създаде екран в центъра на стаята си и започна да се прехвърля през различни местенца в мрежата. Помота се малко из алеята „Ламбда“. Идеята да си купи нещо, го накара да се почувства потиснат, пък и без това нищо не му се виждаше особено интересно. Запрескача по развлекателните канали, погледът му се задържаше по няколко минути на разни шоута, филмчета и откровени реклами и той оставяше шума и ефектите да се изливат отгоре му като вода. Прехвърли няколко новинарски заглавия, но и от тях май нищо не си струваше да гледа. Най-накрая изключи своя елкот, създаде триста и шейсетградусова среда и започна да се мотае из интерактивните секции. След това близо половин час гледа някаква програма за живота на морското дъно, докато не му писна да плува като риба насам-натам, а хората да му демонстрират подводно земеделие; после се запрехвърля по специализираните развлекателни канали за деца.

Докато местенцата се мяркаха покрай него, една ужасно разтегната усмивка привлече вниманието му.

— Не знам защо ми откраднаха кърпичката — обади се чичо Джингъл. — Знам само, че… не беше честно!

Всички деца в шоуто „Джунглата на чичо Джингъл“ се засмяха и запляскаха с ръце.

Чичо Джингъл! Орландо точно понечи отново да се прехвърли и спря. Не обърна внимание на въпроса „кой си ти?“, който веднага за десет секунди се изписа до знака — беше вече твърде голям, за да се запише, пък и в момента не му се искаше особено да привлича вниманието. И все пак продължи да гледа като омагьосан. От години не беше виждал чичо Джингъл.

„Не било честно…“ — какви идиотщини само човек гледа като малък.

— Е — продължи чичото и килна мъничката си главица, — каквото ще да е, аз смятам да си извадя кърпичката и като я намеря, мисля да дам един урок на Панталона и на стария господин Деуайнър. Кой иска да ми помогне? — няколко от децата участници, избрани от днешната милионна публика чрез странен процес на подбор, скочиха и завикаха.

Орландо не можеше да откъсне очи. Беше забравил колко шантав е този чичо Джингъл с огромната си зъбата усмивка и мъничките като черни копчета очички. Приличаше на нещо като двукрака акула.

— Хайде да изпеем една песничка, става ли? — рече домакинът. — Така пътят ще мине по-бързо. Ако не знаете думите, докоснете ръката ми!

Орландо не докосна ръката на чичо Джингъл и по този начин си спести допълнителното унижение да го снабдят със субтитри на местния език, но все пак беше принуден да изслуша как десетки щастливи детски гласчета възпяват греховете на архиотмъстителката на Джингъл, Панталона:

… Обича да е гадна, лисица със лисица,

и като тирбушони е нейната косица,

и гащите си не пере, мръсница със мръсница —

Панталона Пичпит.

Със камъни замеря птичките хвъркати

и мръсни думи ти крещи със цяло гърло,

брате, и даже и яде на кучето… храната

— Панталона Пичпит!…

Орландо се намръщи. Реши, че след като е прекарал цялото си детство в противниковия лагер, сега симпатиите му са се прехвърлили върху Панталона Рижата измамница.

Чичо Джингъл и екипажът му сега танцуваха и пееха на улицата край издрасканата стена, тръгнали на среща с изгубената кърпичка и да отмъщават на враговете на чичото. След като носталгията му беше удовлетворена, Орландо точно се готвеше да превключи, когато един надпис върху симулираната стена привлече вниманието му. С боя беше написано: „Ужасно племе — управляващо племе!“ Орландо се наведе напред. Помисли си, че след като веднъж се е възползвал от услугите на „Индиго“, вече няма никаква връзка с Дървесната къща, а чрез нея и с мистерията с грифона — каквато и светлина да би могла да хвърли тя върху лъчистия вълшебен град. Но тук — от всички места точно тук — бе забелязал познато име — име, което, ако го проследеше както трябва, можеше да го върне обратно в Дървесната къща.

Беше минало отдавна времето, когато бе почитател на шоуто „Джунглата на чичо Джингьл“ и беше забравил защо то му харесваше. Имаше си някаква процедура за оставяне на съобщения, но проклет да е, ако си я спомняше. Вместо това посочи Боб Топката, кикотещата се сфера, която вечно подскачаше във въздуха точно зад чичо Джингъл. Боб Топката сякаш избухна и се отвори (макар че никой друг от зрителите не го виждаше — освен ако и те не молеха за помощ) и разпръсна серия пиктограми, предназначени да помогнат при избора на младата публика на чичо Джингъл. Орландо намери символа за намиране на нови приятели и пусна съобщението си: „Търся ужасното племе.“ Поколеба се, после остави посреднически адрес за контакти. Отговорът не последва веднага, но той реши да поддържа връзката известно време — ей така, за всеки случай.

— О, вижте! — Чичо Джингъл изтанцува кратък радостен танц, а дългият му смокинг плющеше. — Вижте кой ни чака на Моста на размерите! Стадното прасе! О, ама вижте! Прасето е голямо, голямо, голямо!

Цялата компания от участващите в шоуто на чичо Джингъл заедно с невидимата публика по цял свят се обърна, за да погледне нататък. Там, вече голям колкото цяла къща и все по-голям с всяка изминала секунда, се намираше приятелят и отколешен домашен любимец на чичото — Стадното прасе — аморфна купчина от десетки свински крачета, копитца, зурли, очички и къдрави свински опашчици. За миг Орландо, който сякаш го виждаше за първи път, разпозна в гърчещите се очертания на купчината първообраза на собствения модел на Бийзъл, но докато навремето Стадното прасе му се беше струвало вълнуващо и смешно, сега безформеността му му се стори неприятна.

— Никога не се задържайте много на Моста на размерите! — заяви чичо Джингъл толкова сериозно, сякаш обясняваше втория закон на термодинамиката. — Ще станете страшно големи или страшно малки! А какво е станало със Стадното прасе?

— Станало е голямо! — изкрещя в хор екипажът на чичо Джингъл, явно омагьосан от извисилата се като планина над тях маса.

— Трябва да му помогнем пак да стане малко. — Чичо Джингъл се огледа с изцъклени бонбонени очички. — Кой се сеща как да му помогнем?

— Да го убодем с карфица!

— Да извикаме Зумър Зиз!

— Да му кажем да престане!

— Да го накараме да мине в другия край на моста — най-накрая предложи едно от децата: по гласа — малко момиченце, което използваше сим на панда играчка.

Чичо Джингъл кимна щастливо.

— Мисля, че това е много добра идея… — той се забави за част от секундата, за да намери името — Мичико. Хайде! Ако всички викнем заедно, той може би ще ни чуе, но ще трябва да викаме много време, защото ушите му вече са много нависоко!

Всички деца запищяха. Като някакъв особено гротесков голям балон, който издиша, Стадното прасе започна да спада и да се вслушва. По съвет на децата то се премести малко по-нататък по моста, но после спря объркано. Екипажът започна да пищи още по-пронизително. Врявата, която ужасното племе вдигаше, стана направо непоносима. Орландо вече не издържаше. Записа съобщението си така, че да продължи да се появява в секцията „Нови приятели“, и излезе от „Джунглата на чичо Джингъл“.

— Орландо! — някой го разтресе. — Орландо!

Отвори очи. Лицето на Вивиан беше много близо, загрижено и раздразнено — комбинация, с която Орландо отдавна беше свикнал.

— Добре съм. Просто гледах едно шоу.

— Как така не ме чуваш? Това съвсем не ми харесва.

Той сви рамене.

— Просто се бях съсредоточил и бях пуснал звука доста високо. Беше нещо наистина интересно — за океанските ферми — това би трябвало да я укроти, помисли си той. Вивиан одобряваше образователните програми. Не му се искаше да й обяснява, че тъй като не е нагласил Т-жака си така, че да държи отворена линия за нормален външен вход — ще рече, за звуци, които влизат през ухото и стигат до слуховия нерв, — той изобщо не я беше чул; все едно го викаше от Хаваите.

Тя се взираше в него недоволно, макар че си личеше, че не е сигурна защо.

— Как си?

— Боли ме — беше вярно, не я лъжеше. Ставите вече го боляха, а и енергичното събуждане на Вивиан не им беше помогнало много. Действието на болкоуспокояващото вероятно беше минало.

Вивиан извади чифт дермали от чекмеджето до леглото — един за болката, а другия — вечерното му противовъзпалително лекарство. Опита се да си ги сложи, но пръстите го боляха и не успя. Вивиан се намръщи, взе ги от него и сръчно ги залепи на мършавите му ръце.

— Ти какво, да не си орал сам морското дъно? Нищо чудно, че те боли, като по цял ден се мотаеш из тая тъпа мрежа.

Той поклати глава.

— Знаеш, че мога да изключвам собствените си мускулни реакции, когато съм включен, Вивиан. Точно това им е най-хубавото на контактните интерфейси.

— Щом като струват цяло състояние, по-добре ще е да вършат някаква работа — тя млъкна. Разговорът им като че ли беше описал обичайната си дъга и сега Орландо очакваше от нея или да поклати глава и да си излезе, или да се възползва от шанса и да произнесе още няколко прокоби. Вместо това тя седна на ръба на леглото, като внимаваше да не натежи на ръцете или на краката му.

— Орландо, страх ли те е?

— Искаш да кажеш, сега? Или изобщо?

— И двете. Искам да кажа… — тя отмести поглед, после отново втренчи поглед в него. По челото й и в ъгълчетата на очите и по устата й имаше бръчки, но челюстта й все още беше твърда, а сините й очи — много ясни. В сумрачната светлина на следобеда — денят вече гаснеше — изглеждаше не по-различна от жената, която го носеше на ръце, когато беше малък. — Искам да кажа… не е честно, Орландо. Не е. От твоята болест не трябва да се разболява и най-лошият човек на земята. А ти изобщо не си такъв. Може понякога да ме влудяваш, но си умен, сладък, добър и много храбър. Ние с татко ти много те обичаме.

Той отвори уста, ала не издаде никакъв звук.

— Щеше ми се да мога да ти кажа и още нещо освен „дръж се“. Щеше ми се аз да се държа заради тебе. О, Боже, как ми се иска — тя примигна, след това дълго държа очите си затворени. Протегна ръка и леко я отпусна върху гърдите му. — Нали го знаеш?

Той преглътна и кимна. Това беше неловко и болезнено, но по някакъв странен начин му беше и хубаво. Орландо не знаеше кое е по-зле.

— И аз те обичам, Вивиан — каза най-после. — И Конрад също.

Тя го погледна. Усмивката й беше крива.

— Зная, че мрежата означава много за тебе, че там имаш приятели и… и…

— … и нещо като истински живот.

— Да. Но ти ни липсваш, миличък. Искаме да си с нас колкото се може повече време…

— … докато още ме има… — довърши той вместо нея.

Тя трепна, сякаш той го беше изкрещял.

— … отчасти и заради това… — каза тя най-сетне.

Тогава Орландо я почувства така, както отдавна не му се беше случвало. Усети огромното й напрежение и това какви страхове й носи състоянието му. В известен смисъл той се държеше жестоко с Вивиан, като прекарваше толкова много време в свят, който беше невидим и недостижим за нея. Но сега той повече от всякога трябваше да е в него. Замисли се дали да не й каже за града, но не можа да измисли никакъв начин, по който би могъл да го каже, без да прозвучи глупаво, като бълнуване на болно хлапе — в края на краищата той и себе си не можеше да убеди съвсем, че градът е нещо по-различно от това. Той, Вивиан и Конрад вече бяха минали по много труден път. Не му се искаше с нищо да усложнява още повече положението.

— Знам, Вивиан.

— Може би… може би можем всеки ден да отделяме време, за да си говорим. Точно както си говорим сега — на лицето й беше изписана такава надежда, че той едва издържаше да я гледа. — По малко време. Можеш да ми разказваш за мрежата и какво си видял там.

Той въздъхна, но това почти не се чу. Болкоуспокояващото все още не беше започнало да действа и му беше трудно да бъде търпелив с човек, когото обичаше.

Обичаше. Странна мисъл. Но той наистина обичаше Вивиан, а дори и Конрад, макар че срещите с баща му понякога бяха толкова редки, колкото и с чудовищата като Неси и Саскуоч.

— Хей, шефе! — рече Бийзъл в ухото му. — Май ти намерих нещо.

Орландо се надигна малко въпреки туптенето, което усещаше в ставите, и уморено се усмихна.

— Добре, Вивиан. Става. Но не веднага, може ли? Нещо като че ли ми се приспа. — Това, че излъга, го накара да се чувства още по-недоволен от себе си, но по някакъв смешен начин тя сама си беше виновна. Беше му напомнила колко малко време всъщност има той.

— Добре, миличък. Тогава си лягай. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — каза той и я чу да притваря вратата.

— Какво си намерил?

— Първо на първо, телефона — Бийзъл изцъка — така обикновено изразяваше самодоволство. — Но преди това мисля, че някой те потърси. Представи се като „Лоло“.

Орландо затвори очи, но този път остави отворени вътрешните си слухови канали. Премести се в кота си и отвори екран. Търсеше го гущер със зъбата уста и огромна, изкуствено събрана купчина коса. В последния момент се сети да усили собствения си звук, така че да може да шепне. Не му се искаше Вивиан да влезе пак, за да го проверява.

— Ти ли си Лоло?

— Може би — отговори гущерът, като ужасно се заизвива и заподскача. Гласът му беше примесен с всякакви неприятни шумове, бръмчене и стържене. — Защо търсил си ужасно племе?

Пулсът на Орландо се ускори. Не беше очаквал да му се обадят толкова скоро.

— Ти от тях ли си? — Не си спомняше името Лоло; маймунките бяха твърде много.

Гущерът го изгледа злобно и почна да върти очи.

— Отлитам — рече той.

— Чакай! Не си отивай! Срещнах ужасното племе в Дървесната къща. Ето виж, така изглеждах — той показа сима на Таргор. — Ако не си бил там, питай другите. Питай… — той започна да рови в паметта си, мъчеше се да си спомни. — Питай… Зуни. Да. Мисля, че имаше и един Каспар…

— Каспар? — гущерът килна глава. — Каспар е тук, до мене. Зуни мани, тя дребосък. Ама ти още не ме светнал защо обади се на ужасняци.

Трудно беше да се каже дали английският не му е роден език или представителят на племето с гущеровия сим просто е затънал в хлапашкия говор. Може би дори Лоло беше по-малък, отколкото искаше да го мислят хората.

— Виж, трябва да говоря с ужасното племе. Замесен съм в една специална операция и имам нужда от помощта им.

— Помощ? Може би време на кредит? Бонбон! Ква хавата?

— Казах ти, че е тайна. Мога да говоря за това на събрание на ужасното племе, след като всеки се закълне, че ще пази тайна.

Лоло се замисли.

— Ти голям смешник? — попита той най-накрая. Добър за дечица? Скинстим? Синсим?

— Не, не. Това е тайна мисия. Разбираш ли ме? Много е важно. Голяма тайна е.

Очичките станаха още по-мънички, когато Лоло отново се замисли.

— Скоро. Шъ питам. Отлитам. — Връзката прекъсна.

— Да. Върхът. Това поне тръгна добре — извика Бийзъл.

— Каза, че си намерил телефона на Фредерикс?

— Само един се връзва. Тия, дето работят за правителството — на тях не им се иска много хора да знаят къде живеят, нали разбираш. Купуват си тия гълтачи на данни и ги пращат да дъвчат всичко, свързано с имената им, което се мотае из мрежата.

— И как го намери?

— Е, не съм сигурен, че съм го намерил. Но си мисля, че е този — малолетно дете на име Сам, още някои съвпадения… Номерът при гълтачите на данни е, че оставят дупки и понякога тези дупки ти казват също толкова, колкото и онова, което е било на тяхно място преди.

Орландо се разсмя.

— Доста си умничък за въображаемо другарче.

— Свестни са ми програмите, шефе.

— Я ме свържи.

Чуха се няколко сигнала, после домашната система отсреща, след като реши, че номерът на банковата сметка на Орландо не се връзваше с изисквания за първостепенно обаждане на досадник, го прехвърли в центъра за съобщения. Орландо посочи желанието си да разговаря с жив човек.

— Ало? — гласът беше женски, говореше с лек южняшки акцент.

— Ало, дом Фредерикс?

— Да. Кажете, моля.

— Бих искал да говоря със Сам.

— О, Сам не е тук в момента. За кого да предам?

— Орландо Гардинър. Приятели сме.

— Не сме се виждали, нали? Или поне името ви не ми е познато, но пък… — Жената млъкна. За малко беше прекъснала връзката. — Извинете, тук нещо се пообърка — обади се тя най-после. — Домашната помощница току що изпусна нещо. Как каза, че се казваш, Роландо ли? Ще кажа на Сам, че си я търсил, като се върне от мача.

— Гот… Искам да кажа, благодаря. — И после схвана какво точно беше казала жената. — Тя? Само секунда, госпожо, мисля, че… — но жената беше прекъснала връзката.

— Бийзъл, само този номер ли се връзваше? Щото не е онзи, който ни трябва.

— Извинявай, шефе, хайде, давай, ритни ме. Беше най-близо до съвпадане с профила. Пак ще се пробвам, но нищо не обещавам.

След два часа Орландо се стресна, както дремеше. Светлините в стаята му бяха много слаби, а системата хвърляше сянка бесилка върху отсрещната стена. Намали звука — албумът на „Децата на Медея“ свиреше тихо в слуховия му шунт. В ума му се въртеше тревожна мисъл и той не можеше да се отърве от нея.

— Бийзъл? Я пак ме свържи с онзи номер.

Отново премина през охранителната система. Малко по-късно се обади същият женски глас.

— Обаждах се и преди… Сам върна ли се?

— О, да. Забравих да й кажа, че си се обаждал. Чакай да видя.

Отново зачака, но този път му се стори болезнено дълго, защото Орландо не знаеше какво чака.

— Да?

Само тази дума му беше достатъчна, за да познае гласа.

Тъй като в мрежата той беше обработен, за да звучи като мъжки, сега беше по-тънък, отколкото той беше свикнал — но познаваше този глас.

— Фредерикс?

Пълна тишина. Орландо зачака.

— Гардинър? Ти ли си?

Орландо усети, че в него се надига нещо като гняв, но това чувство беше колкото объркващо, толкова и болезнено.

— Копеле гадно! — най-сетне изрече той. — Защо не ми каза?

— Съжалявам — гласът на Фредерикс беше много слаб.

— Но не е това, каквото си мислиш…

— Какво да си мисля? Мислех, че си ми приятел. Момче приятел. Много ли ти беше смешно да ме слушаш какви ги дрънкам за момичетата? Да се правя на пълен идиот? — Изведнъж си спомни един особено притеснителен случай, когато беше обяснявал как щял да изгради идеалната си жена от различни телесни части на известни звезди от мрежата. — Аз… аз просто… — внезапно загуби дар-слово.

— Но не е, каквото си мислиш. Не точно. Исках да кажа, че си мислех, че няма да… — известно време Фредерикс мълча. Когато познатият, но и непознат глас отново заговори, беше равен и нажален: — Откъде го имаш този номер?

— Проследих го. Търсих те, защото се тревожех за тебе, Фредерикс. Или трябва да те наричам Саманта? — каза го с възможно най-презрителния глас, който успя да постигне.

— Всъщност… всъщност се казвам Саломе. „Сам“ го измисли татко, когато бях малка — така ми викаше на шега. Но…

— Защо не ми каза? Искам да кажа, само като се мотаеш из мрежата е едно, но ние бяхме приятели, бе, пич! — изсмя се горчиво. — Пич!

— Ами точно това е! Нали разбираш, след като вече станахме приятели, просто не знаех как да ти го кажа. Мислех си, че вече няма да искаш да си общуваш с мене.

— Това ли ти е извинението?

Фредерикс като че ли аха-аха щеше да се разплаче.

— Не… не знаех какво да правя…

— Добре — Орландо се чувстваше така, сякаш беше напуснал тялото си, сякаш бе просто свободно плуващ облак от гняв. — Добре. Като гледам, не си мъртъв или нещо такова. Аз точно това исках да проверя преди всичко.

— Орландо!

Но този път той беше затворил пръв.

 

 

Те са там, толкова близо, че можеш да ги подушиш.

Подушваш ги един вид. Костюмите подбират всякакви незабележими следи и разширяват обхвата на човешките сетива така, че чувстваш как близо двайсетина от тях пълзят към тебе през мъглата — точно както мастифът подушва котката, която върви по задната ограда.

Оглеждаше се, но Олеков и Пун-и още не са се върнали. Лош момент избраха, за да проверяват сигнализационната апаратура на площадката за приземяване. Разбира се, на тази адска планета добрите моменти поначало са малко.

Нещо се движи в Периметъра. Фокусираш лещите филтри на шлема. Силуетът не е човешки. Вече си протегнал ръка, насочил си лъча и ти трябва само проблясък на мисъл, за да изпратиш хоризонтална огнена нишка, която да пререже мъглата към натрапника. Съществото обаче се движи бързо. Ужасно бързо. Лазерът разрязва ново парче от останките на първия експедиционен кораб, но съществото, което беше приклекнало пред него, е изчезнало, стопило се е обратно в мъглата като лош сън.

Сензорите на костюма изведнъж; избухват — „тревога!“. Зад тебе — половин дузина силуети приближават с широки крачки. Идиот! Псуваш се, че са ти отвлекли вниманието дори и когато се обръщаш и хвърляш по тях искряща огнена топка. Най-старият номер в книжката. Тези същества в края на краищата ловуват на глутници. Въпреки че толкова много приличат на земните ракообразни, те са ужасяващо умни.

Две от съществата падат, но едното се изправя обратно и се примъква към заслона на един съчленен крак по-малко от обикновено. Осветено от огньовете, пламнали след нападението ти, то ти хвърля поглед мимоходом и ти се струва, че виждаш жива злоба в странните влажни очи…

Огромни злобни буболечки!

Нежните чувства на Орландо се разбунтуваха. За последен път се доверяваше на препоръката на барман в „Живият край“. Този боклук беше излязъл от мода още преди години!

И все пак си беше платил — или по-скоро родителите му щяха да платят, когато дойдеше сметката за мрежата за месеца. Можеше и да провери няма ли да стане по-добре. Дотук си беше до голяма степен стандартното „изтрепи ги!“ и нямаше нищо, което да привлече собствения му доста особен интерес…

В Периметъра избухва светлина като фойерверк. Сърцето ти подскача — това е човешко оръжие. Олеков и Пун-и! Обстрелваш определена част от Периметъра, за да прикриеш другарите си, но също и, за да разберат те къде се намираш. Отново избухва огън, после тъмна фигура нахлува на полянката и се спуска към тебе, преследвана от три тромави подскачащи силуета. Преследваният се мята напред и се претъркулва през ръба на окопа и те оставя да стреляш безпрепятствено по съществата, които го следват. Разширяваш ъгъла, жертваш мощта, за да можеш да ги хванеш. Хващаш ги и те се мятат безпомощно в лъча, докато въздухът около тях се нажежава. Държиш лъча върху тях почти минута, въпреки че батериите се изтощават, и най-накрая избухват във вихър от въглени, които вятърът подема. Има нещо в тези същества, което те кара да ти се иска да ги изтребиш до крак.

Нещо като какво? Да не се опитват да ти пробутат членство в религиозни местенца? Колко ли лоши могат да са?

Орландо успяваше трудно да се концентрира върху симулацията. Продължаваше да мисли за Фредерикс — не, осъзна той, не толкова за Фредерикс, колкото за празното пространство на мястото на Фредерикс. Навремето си беше мислил, че е странно да имаш приятел, когото никога не си виждал. Сега беше дори още по-странно — да загубиш приятеля, когото всъщност никога не си имал наистина.

Олеков пропълзява към тебе по окопа. Дясната й ръка почти я няма — точно над лакътя, там, където костюмът се е затворил над раната, има пресен на вид мехур от тежка пластмаса. Зад стъклото на шлема се вижда, че лицето на Олеков е шокиращо бяло. Не можеш да се сдържиш да не си спомниш планетния дъжд на Декамер 1. Хубави времена бяха — ти, Олеков и десет дни отпуск.

Споменът изниква пред тебе — Олеков, която излиза от планинското езеро мокра, гола, бледите й гърди — като снежни преспи. Любихте се часове наред и само дърветата бяха свидетели. Всеки насърчаваше другия — знаехте, че имате много малко време, че може би никога вече няма да има такъв ден за вас…

— Пун-и… хванаха го — изстенва тя. Ужасът в гласа й те връща рязко в настоящето. Изкривяването в атмосферата е толкова голямо, че дори и така близо едва чуваш гласа й сред шумовете по канала. — Ужасно…!

Декамер 1 е много светлинни години далече оттук, изгубен завинаги. Няма време да й помогнеш или поне да я успокоиш.

— Можеш ли да стреляш? Имаш ли останал някакъв заряд?

— Хванаха го! — пищи тя, вбесена от привидното ти безразличие. В гласа й има нещо непоправимо пречупено. — Плениха го — замъкнаха го в гнездото си! Те… сложиха нещо в… очите му… и го повлякоха… нанякъде…

Потрисаш се. Най-накрая запазваш последния заряд за себе си. Чувал си слухове за това как постъпват тези същества с плячката си. Няма да позволиш това да се случи и с тебе.

Олеков е рухнала на земята и треперенето й бързо се превръща в конвулсии. Кръвта капе от ранената й ръка в шлема й — печатите не са добри. Спираш — не си сигурен какво трябва да направиш. След това сензорите на костюма ти отново закрещяват. Поглеждаш нагоре и виждаш дузина членестоноги силуети. Всеки един от тях е колкото малко конче. Те тичат към тебе през димящата, осеяна с безброй отломки повърхност на планетата. Риданията на Олеков вече са предсмъртни стонове…

— Шефе! Ей, шефе! Зарежи ги тия калпави имитации. Имам да ти казвам нещо.

— По дяволите, Бийзъл, мразя да правиш така. Точно беше започнало да става свястно — Бог знае, че през последната седмица му беше много трудно да намери време за развлечения. Огледа кота си с раздразнение. Дори и без трофеите пак си изглеждаше доста тъпо. Декорът определено си имаше нужда от смяна.

— Извинявай, но нали искаше да ти кажа, ако онова ужасно племе се опита да се свърже с тебе.

— На линия ли са?

— Не. Но току-що ти изпратиха съобщение. Искаш ли да го видиш?

Орландо потисна раздразнението си.

— Да, да му се не види. Пусни го.

Насред стаята се появи ято жълти точици. Орландо се намръщи и увеличи образа. Когато вече виждаше фигурите ясно, картината стана много мътна. От взиране в размазаните образи очите го боляха.

Маймунките се носеха по орбита в малък облак. Когато едната заговори, останалите започнаха да се мляскат и да летят в плътни кръгове.

— Ужасно племе… с тебе срещне се — изрече с мелодраматичен тон маймунката, която беше най-отпред, а другите маймунчета страхотно се блъскаха и се ръчкаха. Тя се усмихваше по същия анимационен начин както останалите и Орландо не можеше да определи дали е чувал този глас преди или не. — Ужасно племе срещне се с тебе специален таен клуб бункер на племе в Дървесна къща. — После проблеснаха час и адрес, пълен с детински печатни грешки. Край на съобщението.

Орландо се намръщи.

— Изпрати им отговор, Бийзъл. Кажи им, че не мога да вляза в Дървесната къща, така че или те ще трябва да ме вкарат, или да се срещнат с мене тук, във Вътрешния периметър.

— Ясно, шефе!

Орландо седна във въздуха и погледна към МВС-прозореца. Малките копачи продължаваха да копаят усърдно и да преследват целта си с безмозъчно усърдие. Орландо се чувстваше странно. Би трябвало да е развълнуван или поне доволен — беше намерил отново връзка с Дървесната къща. Но вместо това му беше тъжно, много тъжно…

„Те са малки дечица — помисли си той. — Мъничета. А аз ще ги подмамя в… в какво? Да нарушат закона? Да ми помогнат да се хакна в нещо? Ами ако съм прав и в това са забъркани големи клечки? Тогава в какво ги въвличам? И за какво?“

Заради една картина, заради един образ. Заради нещо, което бе видял само за миг и което можеше да означава всичко… или абсолютно нищо…

„Но нали само това ми е останало…“

 

 

Беше гардероб. Позна го по лекия мирис на мухъл — като от дрехи — и смътните като скелети очертания на закачалки, които светлината, процеждаща се под вратата, разкриваше. Намираше се в гардероб, а някой отвън го търсеше.

Много отдавна — когато все още идваха на гости на родителите им — братовчедите му бяха дошли за Коледа. Тогава проблемът му не се набиваше толкова на очи и макар че го разпитваха за болестта повече, отколкото би искал, по някакъв странен начин му харесваше да бъде център на внимание, и гостуването им го беше зарадвало. Бяха го научили на много игри от онези, които самотни деца като него обикновено играят само във ВР. Една от тези игри беше играта на жмичка.

Тя му беше направила неизразимо впечатление — трескавото вълнение на очакването със затаен дъх в тъмното, докато „онова“ го търсеше. На третата — четвъртата игра си беше намерил скривалище в гардероба до спалнята на родителите си — доста хитро, защото, за да се скрие вътре, трябваше да махне и да смотае някъде един от рафтовете — остана там, докато завикаха: „Спукано гърне! Спукано гърне! Спукано гърне!“ Този миг на триумф — когато чу как противникът му се предава — беше един от малкото спомени за истинско щастие в паметта му.

А защо сега, докато стоеше в мрака и нещо претърсваше опипом стаята отвън, беше така ужасен? Защо сърцето му туптеше като на уплашено зайче? Защо кожата му сякаш се опитваше да се събере цялата на гърба му? Онова нещо отвън каквото и да беше то — кой знае защо не можеше да си го представи като човек, а само като някакво безлико, безформено присъствие, — със сигурност не знаеше къде е той. Иначе защо просто не отвори вратата? А може би знае, че се наслаждава на играта, наслаждава се на своята сила и на неговото безсилие.

То е нещо нечовешко, осъзна той. Точно това го ужасяваше толкова. Не е някой от братовчедите му или баща му, или дори някое бароково чудовище от средните земи. Беше нещо нечовешко. „То“.

Дробовете го боляха. Беше затаил дъх, без да се усети. Сега единственото нещо, което искаше, беше да поеме една голяма глътка свеж въздух, но не смееше, за да не вдигне шум. Отвън се носеше стържене, после настъпи дразнеща тишина. Къде ли е то сега? Дали не е точно пред вратата на гардероба и не се вслушва да долови един-единствен издайнически шум?

А най-страшното от всичко, осъзна той, е, че освен онова нещо в къщата няма никой друг. Беше сам с онова нещо, което току-що бе дръпнало вратата на гардероба… Сам.

В тъмното, сдържащ писъка си, който щеше да изригне от гърлото му, той затвори очи и започна да се моли играта да свърши…

 

 

— Донесох ти болкоуспокояващото, шефе. Много се мяташе насън.

Орландо си поемаше дъх трудно. Дробовете му сякаш бяха твърде малки и когато най-после успя да вдъхне дълбоко, мокра кашлица разтресе гърдите му. Надигна се и без да иска, бутна роботското тяло на Бийзъл, което безпомощно се търкулна по завивките, а после се замъчи да се изправи.

— Аз… просто сънувах лош сън — поизправи се и се огледа, но в спалнята му съвсем нямаше гардероб — поне гардероб от този старомоден тип. Беше сън. Точно от онези тъпи кошмари, които сънуваше от време на време. Но в него имаше нещо важно, нещо много по-важно дори и от страха.

Бийзъл, който отново се беше изправил на гумените си крака, запълзя обратно по одеялото към нишата си за зареждане в стената.

— Почакай — Орландо започна да шепне. — Май… май трябва да се обадя на едно място…

— Чакай само да се обезтелеся, шефе! — Бийзъл се заспуска непохватно по раклата на леглото му към пода. — Ще се видим в мрежата!

 

 

Вратата на „Последен шанс“ се отвори. Един убиец със секира учтиво издърпа поредната жертва настрани, а после се върна отново към активното разчленяване. Фигурата, която прескочи локвата кръв, беше с познатите широки рамене и дебел врат на щангист. По лицето на сима на Фредерикс личеше, че е нащрек. Той седна.

Той? Орландо се чувстваше отчаян. Тя?

— Получих съобщението ти.

Орландо поклати глава.

— Аз… просто не исках да… — пое си дъх и започна отново: — Не знам. Много съм се спекъл, но се чувствам много шантаво. Разбираш ли ме какво искам да ти кажа?

Фредерикс кимна бавно.

— И… и как да ти викам сега?

— Фредерикс. Беше готино име, нали? — на широкото му лице за миг се мярна усмивка.

— Да, ама такова… нали си момиче… Но като мисля за теб, все едно мисля за момче.

— Чудесно. И аз мисля за себе си като за момче. Като се мотая с тебе насам-натам.

Орландо известно време мълча — усещаше, че точно тази неизследвана област би могла да се окаже опасна.

— Искаш да кажеш, че си транссексуална?

— Не. — Приятелят му трепна. — Аз просто… ами понякога просто ми писва да съм момиче. И когато за първи път започнах да обикалям из мрежата, понякога се представях за момче. Това е. Всъщност не е нещо кой знае какво — Фредерикс не звучеше толкова уверено, колкото му/й се искаше. — Но като се сприятелиш с някого, усещането е едно такова идиотско.

— Забелязах — каза той с най-красивата си усмивка. — И какво, харесваш ли момчета, хомосексуална ли си или какво?

Фредерикс изсумтя презрително.

— Много ги харесвам момчетата даже. Имам много приятели момчета. Имам и много приятелки момичета. Мамка му, Гардинър, същият си като нашите. Те смятат, че трябва да взема всичките тези жизненоважни решения само защото ми растат гърди.

За миг светът около Орландо се разтресе. Мисълта за Фредерикс с гърди в момента му дойде в повече от онова, с което би могъл да се справи.

— И… и това е, така ли? Просто ще си бъдеш момче? Искам да кажа, когато си включена?

Фредерикс пак кимна.

— Ами да. Не беше пълна лъжа, Орландо. Като се мотая с тебе… ами тогава се чувствам момче.

Орландо изсумтя.

— Откъде пък знаеш, че се чувстваш точно като момче?

Фредерикс отначало се обиди, после се ядоса.

— Ами оглупявам и се държа така, сякаш целият свят се върти около мене — ето откъде.

Орландо не можа да се сдържи и се разсмя.

— И какво ще правим сега? Просто като сме заедно, пак ще си я караме на мъжка дружба?

— Ами да — сви рамене Фредерикс. — Ако можеш да го преглътнеш…

Орландо усети, че гневът му се посмекчи. Без съмнение имаше някои важни неща, които не беше казал на Фредерикс, така че нямаше защо да се прави на оскърбен. Но все още му беше трудно да си втълпи мисълта, че приятелят му е момиче.

— Е — каза той най-накрая, — предполагам, че… — не можеше да се сети как да завърши изречението така, че да не прозвучи като в лош филм. — Предполагам, че всичко е наред — беше невероятно тъпо, а и не беше съвсем сигурен, че всичко е наред, но засега го остави така. — Както и да е. Всичко това започна, защото се опитах да те намеря. Къде беше? Защо не отговаряше на съобщенията ми?

Фредерикс го огледа внимателно — може би искаше да разбере дали отново са постигнали равновесие.

— Аз… уплаших се, Гардинър… И ако си мислиш, че е било, защото всъщност съм момиче или пък други подобни глупости, ще те убия, да знаеш!

— Уплаши се от онова, което стана в Дървесната къща, така ли?

— От всичко. Откакто видя онзи град, се държиш странно и всичко все повече и повече започва да смърди. А сега какво — правителството ли ще смъкваме, що ли? Ще стигнем до залата за екзекуции заради каузата на орландо-гардинъризма. Просто не искам да ми се струпат още беди на главата.

— Беди ли? Какви беди? От Дървесната къща ни изгониха тумба дърти акисуши.

Фредерикс поклати глава.

— Не е само това и ти го знаеш. Какво става, Гардинър? Какво толкова има в този град, че така си се… вманиачил?

Орландо претегли вариантите. Дължеше ли нещо на Фредерикс — някаква откровеност? Но приятелят му не беше споделил доброволно тайната си — Орландо я бе измъкнал на бял свят сам.

— Не мога да ти обясня. Не и сега. Но е важно — просто знам, че е важно. И мисля, че намерих начин пак да се върнем в Дървесната къща.

— Какво? — изкрещя Фредерикс. Останалите редовни клиенти на „Последен шанс“, свикнали с предсмъртно мятане и писъци на агония, дори не се обърнаха. — Да се върнем? Ти да не би да си съвсем изперкал?

— Може би. — Отново му беше трудно да си поеме въздух. Намали звука и пак се разтресе от кашлица. — Може би… — повтори, когато отново можеше да говори. — Но трябва и ти да дойдеш с мене. Ти си моят приятел, Фредерикс, каквото и да си. Всъщност и аз ще ти кажа една тайна — ти не само си най-добрият ми приятел, ти си единственият ми приятел.

Фредерикс вдигна длани към лицето си, сякаш, за да скрие от погледа си гледката на гърчещия се от болка свят. Когато заговори, каза със съдбовно примирение:

— О, Гардинър, копеле такова. Наистина не е честно.