Тад Уилямс
Градът на златната сянка (22)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
ГОСПОДАРЯТ СЕТ

МРЕЖА/РЕЛИГИЯ: Сблъсък разклаща основите на исляма.

(Картина: правоверни се молят в Риад.)

Диктор: Отцепническата мюсюлманска секта, нарекла се „Сурушин“ на името на духовния си баща Абдул Карим Суруш, беше забранена в Свободната червеноморска държава — последната ислямска страна, предприела действия срещу групата, в която мюсюлманите традиционалисти виждат заплаха. Не е ясно дали тази забрана ще попречи на сурушините да идват на поклонение в Мека и мнозина се боят, че това решение ще раздели ислямския свят.

(Картина: правоверни, тръгнали на поклонение, заобикалят Кааба.)

Правителството на Свободната държава твърди, че забраната цели да предпази самите сурушини, които често са били жертви на насилие от страна на тълпата.

(Картина: архивни кадри от лекция на професор Суруш.)

Суруш, виден ислямски учен от края на миналия век, твърдеше, че демокрацията и ислямът са не само съвместими, но и че тяхната интеграция е неизбежна…

 

Нямаше слънце, което да нарушава безупречната синева на небето, и все пак пясъкът блестеше, а огромната река излъчваше сияние. По знак на бога лодката се плъзна към дълбокото и зави срещу ленивото течение. По бреговете хиляди вярващи молитвено се хвърляха по лице — огромна, стенеща в екстаз човешка вълна, далеч по-буйна от сънения ход на самата река. Други плуваха след лодката и крещяха възхвали дори и докато устите им се пълнеха с вода, щастливи да се удавят в опита си да докоснат шарената лодка на своя бог.

Безспирните шумни възхвали, които обикновено осигуряваха успокояващия фон на повествованието, измисляно от самия Озирис, изведнъж започнаха да го дразнят. Пречеха му да мисли, а той беше избрал този начин на придвижване именно заради бавния, спокоен ход — за да може да се подготви за срещата си. Ако не бе пожелал това продължително встъпление, необходимо му за размисъл, можеше да се озове там, където отиваше, само за един миг.

Махна отново с ръка и тълпите просто изчезнаха, потънаха в нищото по-бързо, отколкото човек може да смачка муха. По бреговете нямаше нищо освен няколко високи палми. Плуващите също изчезнаха — в плитчините остана само папирусовият гъсталак. Останаха лодкарят и голите дечица, които вееха с ветрила от щраусови пера на Бога на живота и смъртта. Озирис се усмихна и се успокои. Приятно е да бъдеш бог.

Нежният плисък на водата отпусна нервите му и той насочи мислите си към наближаващата среща. Потърси в себе си признаци на нервност и не се учуди, като ги откри. Въпреки че го беше правил толкова пъти, никога не ставаше по-лесно.

Беше опитал какво ли не за да промени характера на срещите си с Другия — всеки път се стремеше да направи общуването по-поносимо. За първата среща бе създал безобидна симулация на офис, по-безвредна от всичко, което имаше в реалния свят, и бе вкарал Другия в образа на неопитен млад подчинен, едно от заменяемите нищожества, чиято кариера и живот беше заличавал без колебание толкова пъти. Надяваше се да превърне така Другия в обект, който се чувства дотолкова защитен, че да изчезнат всичките му притеснения, но този експеримент завърши много зле. Чуждите качества на Другия се оказаха още по-обезпокоителни при симулацията. Въпреки че срещата се провеждаше в сим-свят, който принадлежеше на Озирис и беше контролиран от него, Другия застрашително бе променил своят аватар. Въпреки богатия си опит Озирис нямаше представа, как Другия бе успял да разстрои до такава степен сложната апаратура за симулации — особено като се вземе предвид, че той много рядко изглеждаше напълно с ума си.

Останалите експерименти не бяха по-успешни. Опитът на Озирис да проведе среща в невизуално пространство бе довел само до това, че се чувстваше като хванат в капан сред безкрайния мрак с някакво опасно животно. Опитът да накара Другия да изглежда смешен и нелеп също се бе провалил — мултипликационната симулация, разработена от програмисти от детската програма на „Чичо Джингъл“, просто се разрасна, докато закри всички останали симулации, и предизвика у Озирис такава ужасяваща клаустрофобия, че той се принуди да се изключи.

Не, сега той знаеше, че това е единственият начин да се справи с неприятната задача — задача, с която другите членове на Братството не биха и опитали да се справят. Трябваше да вкара Другия в собствената си симулация и да създаде около срещата възможно най-удачната рамка на ритуалност и въздържаност. Дори бавното пътуване нагоре по реката беше време, необходимо за постигането на състояние на вглъбен покой, което правеше възможно плодотворното общуване.

Всъщност бе смайваща дори мисълта, че някой би могъл да предизвиква страх у Озирис, господаря на Братството. Дори в ежедневния свят той беше фигура, вдъхваща ужас, човек с власт и влияние — толкова големи, че мнозина го смятаха за мит. Тук, в собствения си, създаден от самия него микрокосмос, той беше бог — най-великият сред боговете — заедно с всичко, което това положение му носеше. Стига да поискаше, можеше да унищожава цели вселени само с едно помръдване на пръста си.

Бе изминавал този маршрут вече десетки пъти и все пак перспективата за най-прост контакт — „разговор“ не беше точната дума за подобно общуване — с Другия го плашеше също толкова, колкото и когато се гушеше в спалнята си през онези така далечни дни на своето детство, съзнаващ вината си и очакващ неизбежното наказание, докато се вслушваше да чуе стъпките на баща си да затрополят нагоре по стълбището.

Какъв беше Другия, как мислеше, кое му даваше способността да прави онова, което правеше? Всички тези въпроси можеше и да нямат смислен отговор.

Вероятно имаше и просто обяснение, точно като биолуминесценцията, с която една светулка примамва другаря си. Това обаче нямаше значение и Озирис усети някаква извратена и ужасяваща радост. Човекът посягаше и достигаше все по-надалече и по-надалече, ала Вселената се отдръпваше. Тайнствеността не беше изчезнала.

Лодката на Бога на смъртта се плъзгаше нагоре по великата река. Безкрайни горещи пясъци се простираха от хоризонт до хоризонт. В този миг като че ли в целия свят не помръдваше нищо освен лодката и бавните ветрила от пера в ръцете на прислужниците. Озирис седеше с изправен гръб, скръстил на гърдите си своите бинтовани ръце, а златната маска на мумията бе зареяла поглед в безкрайния юг на червената пустиня.

Сет, Чудовището на мрака, чакаше.

 

 

Отгоре тази част от брега на Орегон изглеждаше почти по същия начин, както и преди десет хиляди години — боровете и смърчовете се свеждаха под порива на крайбрежния вятър, Тихи океан неуморно обливаше каменистите плажове. Само хелиоградата, която стърчеше сред дърветата — набоден с халогенни лампи кръг от фибробетон, широк деветдесет метра, — издаваше какво се крие под хълмовете.

Джетът подскочи леко от силния вихър, нахлул от океана, но пилотът се беше приземявал и в по-лошо време дори на люлеещи се палуби, както и под вражески огън. Няколко малки маневри сред рева на реактивните двигатели, после самолетът се приземи на пистата леко като падащо листо. Група фигури, облечени в оранжеви гащеризони, изтичаха от ниската, безлична сграда до пистата. Бавно ги последва мъж в син спортен костюм. Дрехите му сякаш меняха оттенъците си при всяка негова крачка и трептяха като лошо оцветен филм.

Той застана в дъното на рампата и протегна ръка за поздрав към набития по-възрастен мъж в униформа, появил се на вратата на самолета.

— Добър ден, генерале. Добре дошли в „Телеморфикс“. Казвам се Оуен Танабе. Господин Уелс ви очаква.

— Знам, току-що говорих с него. Униформеният подмина протегнатата ръка на Танабе и тръгна към вратите на асансьора, принуждавайки посрещача си да се обърне и да забърза подире му.

— Били сте тук и преди, както разбирам? — попита той генерала.

— Бях тук, когато това беше само дупка в земята и купчина чертежи и после още един — два пъти. — Той заблъска бутоните на асансьора с дебелия си пръст. — Какво чака тая проклета машинария?

— Разрешение.

Танабе поглади бутоните — гладко, отработено движение, — сякаш четеше Брайлово писмо.

— Надолу — каза той.

Вратите на асансьора се затвориха и той безшумно се заспуска.

Гостът отряза по-нататъшните опити за общуване на младия японо-американец. Когато вратата на асансьора отново се отвори, Танабе посочи стаята, застлана с дебел килим и обзаведена с плътна мека мебел.

— Господин Уелс помоли да влезете и да почакате. След минутка ще бъде при вас. Искате ли нещо?

— Не. Ще се забави ли?

— Не вярвам.

— Тогава може да си обирате крушите.

Танабе грациозно сви рамене и се усмихна:

— Нагоре. Вратата се затвори.

Генерал Якубиан беше запалил пура и със сърдито недоверие разглеждаше едно произведение на модерното изкуство — многоцветни електрочувствителни очи, затворени в прозрачна пластмасова черупка, направена от посмъртната маска на жертва на катастрофа, — когато вратата зад него се отвори със свистене.

— Това не е добре за теб, нали знаеш?

Якубиан премести неодобрителния си поглед от скулптурата към говорещия — строен белокос мъж с набраздено от бръчки лице. Новодошлият носеше развлечен пуловер, който не си знаеше годините, и торбести панталони.

— Исус Семюъл Христос — обади се генералът, — пак ли ще започнеш с онези тъпотии, че не трябвало да пуша и прочие? Какво, по дяволите, разбираш ти от това?

— Все нещо трябва да разбирам — меко отговори Уелс. — В края на краищата следващия месец ставам на сто и единайсет години — усмихна се той. — Всъщност само при мисълта за това се чувствам уморен. Ще взема да поседна.

— Не се отпускай. Трябва да поговорим.

Уелс вдигна вежди.

— Ами говори тогава.

— Не тук. Не искам да те обидя, но има определени неща, за които не желая да говоря на разстояние по-малко от километър от всякакви подслушващи или записващи устройства, а единственото място, където те са по-нагъсто, отколкото в тая твоя ферма за машинарии, е посолството във Вашингтон на коя да е там страна от третия свят, чиято верица тая седмица ще решим да разкатаем.

Уелс се усмихна някак хладно.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не мога да гарантирам поверителността на разговорите в собствения си офис? Наистина ли смяташ, че някой може да се промъкне в „Телеморфикс“? Имам такива устройства, за които дори и правителството може само да си мечтае. Или искаш да кажеш, че ми нямаш доверие, Даниъл?

— Искам да кажа, че по този въпрос нямам доверие на никого — нито на себе си, нито на тебе, нито на всеки друг, който някога би работил за нас. Нямам вяра нито на ТМКС, нито на правителството на САЩ, нито на въздушните сили, нито на филиала на американските бойскаути в Емпория, Канзас. Схващаш ли? Не се засягай.

Той извади пурата от устата си и огледа мокрия й, надъвкан край с разсеяно раздразнение, после я лапна отново и я засмука, докато другият й край засия в червено. Уелс се намръщи на облака плътен дим, който увисна във въздуха, но не каза нищо.

— Виж сега какво предлагам. Можем да пристигнем в Портланд за половин час. Нямам вяра и на моя самолет, щом става въпрос за такъв разговор, ако това ще те успокои, тъй че до приземяването ще си говорим за времето. Ти ще избереш квартала, а аз ще избера някой ресторант. Така ще знаем, че никой не разиграва предварителен сценарий.

Уелс се намръщи.

— Даниъл, това е… много изненадващо. Сигурен ли си, че е необходимо?

Якубиан се намръщи. Извади пурата от устата си и я смачка в един пепелник в стил „Ар деко“, използван по предназначение за първи път поне от половин век насам. Гримасата на домакина не убягна от вниманието му.

— Не, Боб, прелетял съм целия път дотук само защото според мене диетата ти не съдържа достатъчно протеини. По дяволите, човече, трябва да поговорим, казвам ти. Докарай две — три от твоите момчета от охраната. Ще ги изпратим заедно с моите да проверят дали мястото е чисто.

— И ще си седим там? Заедно със… с клиентите?

Генералът се разсмя.

— Исусе! Уплаши се, а? Не, ще ги разкараме оттам. Ще платим на собствениците достатъчно, за да се навият. Не се безпокоя за публичността, макар че можем да ги посплашим и за това. Просто искам един — два часа да не се притеснявам, че някой би могъл да ни подслушва.

Уелс продължаваше да се колебае.

— Даниъл, не помня откога не съм вечерял навън. Не съм излизал от тази сграда, откакто ходих във Вашингтон във връзка с онзи Медал на свободата, а това беше кажи-речи преди пет години.

— Тогава ще ти се отрази добре. Човече, притежаваш горе-долу половината свят — не ти ли се иска понякога да поразгледаш поне нещичко от него?

За някой страничен човек — като изнервената млада сервитьорка, която дойде на работа и откри, че тази вечер ще обслужва само двама клиенти, а сега ги гледаше от кухненската врата, където се чувстваше в относителна безопасност — мъжете на масата бяха горе-долу на една възраст, достатъчно стари, за да очакват с нетърпение първите си внуци. Обаче масата и столовете на съвсем малко обикновени дядовци биваха проверявани от цял охранителен отряд, а храната им се приготвяше под бдителните погледи на половин дузина телохранители.

Генералът беше седемдесетгодишен, дребен и набит, ала младееше. За годините, прекарани в Близкия изток, кожата му беше добила цвета на мляко с кафе. Навремето, когато учеше във Военновъздушната академия, беше тренирал борба и походката му все още беше стегната и наперена.

По-високият също бе доста мургав, макар че тенът му се дължеше на промени в меланина — щит срещу състаряващия ефект на ултравиолетовата светлина. Заради изправената му стойка и стегнатото му тяло сервитьорката — разочарована, че не разпозна тези двама очевидно важни гости — предположи, че е по-младият от двамата. Объркването й беше разбираемо. Само бавните му, предпазливи движения и жълтеникавият оттенък в бялото на очите му издаваха десетките операции и суровия дневен режим, който го поддържаше жив и позволяваше на живота му да прилича на що-годе нормален.

— Радвам се, че дойдохме.

Уелс предпазливо отпи от виното, после остави чашата си и присви долната си устна, за да преглътне течността — всяко движение беше извършено със строга отмереност. Сякаш бе направен от крехък кристал, като някое създание от приказките.

— Хубаво е да се намираш… на друго място.

— Така е. И ако нашите момчета си свършат работата както трябва, тук можем да си поговорим много по-безопасно, отколкото в оня укрепен бункер под твоя офис, „Сумракът на боговете“. Пък и храната си я биваше. Никъде няма сьомга като онази на Източния бряг — всъщност след онази история с масовия мор надали вече съществува такова нещо като сьомга от Източния бряг. — Якубиан бутна чинията с тънки кости настрани и разпечата една пура. — Ще карам по същество. Вече нямам вяра на Стареца.

Усмивката на Уелс беше тънка и призрачна.

— Внимавай с думи като „Стареца“.

— Нека не си губим времето. Знаеш за кого и за какво ти говоря.

Собственикът на най-мощната технологична компания в света се загледа за миг в събеседника си, след което се обърна към идващата сервитьорка. Разсеяното му, отнесено лице се стегна и охладня. Младата жена, която най-накрая беше събрала кураж да се отлепи от вратата на кухнята и да дойде да разчисти масата, забеляза погледа на Уелс и се смръзна на няколко крачки от масата.

Генералът я чу как стреснато си поема въздух и погледна към нея.

— Ако ни потрябваш, ще те извикаме. Бягай в кухнята или там някъде. Измитай се.

Сервитьорката припна обратно.

— Не е тайна за никого, че не го харесваш — обади се Уелс. — Нито пък е тайна, че и аз не го харесвам, макар че неволно изпитвам някакво уважение към него заради всичко, което е направил. Но, както вече казах, всичко това изобщо не е тайна. Така че за какво е целият този шум?

— Защото нещо се е объркало. Прав си, той не ми харесва, пък и честно да ти кажа, цялата тая египетска тъпотия направо не мога да я трая. Обаче ако всичко си вървеше по план, изобщо нямаше да ми пука.

— За какво говориш, Даниъл?

Уелс се беше стегнал. Странните му очи — яркосини, сякаш инкрустирани в стара слонова кост — изглеждаха още по-напрегнати върху безизразното му лице.

— Какво се е объркало?

— Онзи, който се измъкна — „обектът“, както го нарича нашият безстрашен лидер. Накарах някои от моите хора да извъртят няколко симулации — не се безпокой, никакви конкретни данни не съм им дал, само някои общи параметри. Резултатите им все излизат едни и същи. А именно: че това не може да стане случайно.

— Няма такова нещо като случайност. Та нали науката се занимава тъкмо с това — толкова пъти съм ти го обяснявал, Даниъл. Има само схеми, които ние не можем да разпознаем.

Якубиан смачка салфетката си.

— Уелс, стига с тоя покровителствен тон, дявол да го вземе. Аз ти казвам, че не е било случайност, и не ти ща лекциите. Според информацията, която имам, някой е дал едно рамо на случката.

— Някой друг от… от групата? Самият Старец? Но защо? И как, Даниъл? Би трябвало да са се вмъкнали и да са го направили точно под носа ми.

— Сега разбираш ли защо не искам да говорим в офиса ти?

Уелс бавно поклати глава.

— Въртиш се в кръг, Даниъл. Нещастен случай — това все още е най-голямата вероятност. Дори и твоите специалисти да разправят, че шансът е деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет на сто в полза на външната намеса — а аз предполагам, че ще посочат точните цифри само в интерес на спора, — все пак остава шансът от едно на хиляда, че е станало случайно. Никой от моите хора не се съмнява, че е нещастен случай, и работата на инженерите ми е да оправят нещата. Много по-лесно ми е да сметна, че просто сме ударили джакпота с тия залагания, които всъщност не са чак толкова големи, отколкото да повярвам, че някой външен човек е проникнал в проекта „Граал“. — Същата хладна усмивка. — Или „Ра“, както нашият безстрашен лидер обича да го нарича. Ще ми налееш ли още малко вино? Чилийско ли е?

Якубиан напълни чашата на по-високия.

— Не си излизал от проклетия си бункер от години, а сега ще вземеш да се напиеш за моя сметка. Тийнейджър на сто години.

— Сто и единайсет, Даниъл. Ненавършени. — Ръката му спря на половината път към устата му. Той остави чашата.

— Мътните го взели, Боб, това е съдбоносно! Знаеш колко време и енергия сме вложили там всички ние! Знаеш и какви рискове сме поели, рискуваме дори когато говорим!

— Знам, Даниъл. — Усмивката на Уелс сега изглеждаше неподвижна, сякаш изрязана върху лицето на дървена кукла.

— Тогава погледни сериозно на това, което ти говоря. Знам, че мнението ти за военните не е кой знае колко добро — никой от твоето поколение няма особено добро мнение за тях, доколкото знам, — но ако си мислиш, че някой може случайно да стигне там, където съм аз…

— Аз много те уважавам, Даниъл.

— Тогава защо, по дяволите, се блещиш насреща ми с тая тъпа усмивка, когато се опитвам да те накарам да обсъдим нещо важно?

Устата на по-високия се превърна в тънка черта.

— Защото мисля, Даниъл. А сега млъкни за няколко минути.

Сервитьорката вече беше примряла от страх, когато й позволиха да разчисти масата. Щом поднесе кафе на двамата и чашка коняк на генерала, Уелс се протегна и стисна ръката й. Тя подскочи и лекичко изписка от изненада.

— Ако се загубиш някъде и нямаш понятие как си попаднала там, нито пък познаваш мястото, какво ще направиш?

Тя се облещи насреща му.

— Аз… моля, господине?

— Чу ме какво ти казах. Какво би направила?

— Ако…, ако се изгубя ли, господине?

— И мястото е непознато, а ти не знаеш как си попаднала там. Може би дори имаш амнезия и не помниш откъде идваш.

Нервиран, Якубиан понечи да каже нещо, но Уелс го стрелна с поглед. Генералът направи гримаса и бръкна в джоба си за кутията с пури.

— Не знам…

Младата жена се опита да се изправи, но Уелс беше стиснал ръката й здраво. Беше по-силен, отколкото допускаха внимателните му движения.

— Предполагам, че… ще чакам някъде. Ще седя на едно място, за да могат да ме намерят. Както казват на момичетата скаути.

— Разбрах — кимна Уелс. — Долавям някакъв акцент, мила. Откъде си?

— От Шотландия, господине.

— Много добре. Сигурно си дошла след разцеплението, нали така? Я ми кажи сега — ами ако си попаднала на място, пълно с непознати, и изобщо не знаеш дали някой ще тръгне да те търси? Тогава какво ще правиш?

Момичето започна да се паникьосва. Подпря се с другата ръка на масата и дълбоко си пое дъх.

— Ще… ще се опитам да намеря път, да намеря някакви хора, които са пътували: Ще ги разпитам за околните градове, докато някое име ми прозвучи познато. После предполагам, че просто ще застана на пътя и ще се опитам да стигна до онова място, чието име ми е прозвучало познато.

Уелс присви устни.

— Хммм… Чудесно. Ти си много умно момиче.

— Господине! — Тонът й беше умолителен. Опита отново, този път малко по-силно: — Господине!

Полуусмивката отново се беше изписала на лицето му. Реагира чак след миг:

— Да?

— Заболя ме ръката, господине.

Пусна я и тя се завтече към кухнята, без да поглежда назад.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Просто проверявах как мислят хората. Обикновените хора. — Уелс вдигна чашата кафе и предпазливо отпи. — Ако беше възможно да се проникне в проекта „Граал“ и да се освободи точно този субект — а твърдя, че това е невъзможно, Даниъл, — то кой би могъл да го направи?

Генералът прехапа пурата и горящият й край се издигна опасно близо до върха на носа му.

— Очевидно не са толкова много, мътните ги взели. Някой от твоите конкуренти?

Уелс оголи зъби в по-различна усмивка.

— Не мисля.

— Е, какво остава тогава? ООН-комуникациите? Някой от големите метрополиси или държави?

— Или някой от Братството, както вече споменахме. Възможно е, защото те биха имали предимство — замислено кимна Уелс. — Знаят какво да търсят. Никой друг не знае, че подобно нещо съществува.

— Значи приемаш всичко това сериозно.

— Разбира се, че го приемам сериозно. — Уелс вдигна кафената лъжичка и се загледа в капките, стичащи се от нея. — Вече се бях притеснил, но като си поговорихме за проценти, осъзнах, че ако продължаваме да сме нехайни, може да ни сполети някоя беда. — Той отново топна лъжичката в чашата и този път разля кафе по покривката. — Никога не съм разбирал защо Стареца искаше тази… модификация и много ясно, дявол го взел, че когато тоя тип изпадна от радара, това постави и мене, и ТМКС в много неудобно положение. Досега позволявах на Стареца да се оправя сам, обаче ти си прав — трябва да се размърдаме.

— Така те искам. Мислиш ли, че онази, южноамериканската сделка, има нещо общо с това? Изведнъж онзи стана страшно заинтересован да извадим нашия стар приятел от сметката. Були се оттегли от Братството още преди около пет години — какво му стана сега?

— Не знам. Очевидно ще знаем повече, когато видим точния план на цялата работа. Но сега ме интересува да открия къде е дупката в моята ограда… ако има дупка.

Якубиан допи коняка си и облиза устни.

— Слушай, не съм докарал тук цял отряд охранители само за да опразнят някакъв си ресторант. Помислих си, че мога да ти оставя няколко от тях като помощници. Двама работят в базата в Пайн, а има и още един, който току-що е излязъл от школата за индустриален шпионаж на „Критапонг“ — знае ги всичките най-нови номера.

Уелс вдигна вежди.

— Току-що е излязъл от „Критапонг“, САЩ, и работи за тебе? На военна заплата?

— Ъхъ. Вербувахме го преди изобщо да успее да постъпи при военните. — Генералът се разсмя и прокара пръст по ръба на чашата си. — Значи ти ще се съсредоточиш върху това, да откриеш как така някой е проникнал в проекта и е пуснал опитното зайче на Стареца?

— Ако някой се е промъкнал. Все още не съм твърдо убеден, че се е случило точно това. Мили Боже, я си помисли какво означава някой да се е вмъкнал наистина. Но да, това ще бъде едната насока на издирването. Сещам се за още нещо, което трябва да направим.

— Какво?

— Ей, кой тук е пил много? Без съмнение, ако вече не беше направил главата, един такъв високоорганизиран военен ум като твоя щеше да го прозре веднага, Даниъл.

— Ще се направя, че не съм го чул това. Казвай сега.

Уелс преплете ненабръчканите си пръсти върху покривката.

— Имаме причина да вярваме, че може да се е получил пробив в сигурността, нали? И тъй като моята организация носи пълната отговорност за сигурността на проекта „Граал“, не бива да изключвам от подозрение никого — дори и Братството. Дори и самия Старец. Прав ли съм?

— Прав си. Е, и?

— Та смятам, че от мене зависи — с твоя помощ, разбира се, тъй като „Телеморфикс“ винаги е поддържала дружески връзки с властите — да проверя дали не мога да открия местоположението не само на пробива в охраната, но и на самия беглец. Вътре в системата. А ако покрай намирането на беглеца открием и защо той е бил толкова важен за Стареца и това се окаже вредно за интересите на почитаемия ни колега… Е, той няма как да избегне резила, нали така, Даниъл?

— Харесвам начина ти на мислене, Боб. Ставаш все по-добър.

— Благодаря, Даниъл. Генералът стана.

— Хайде да скачаме обратно, а? Момчетата отвън направо ги сърбят ръчичките да се захванат с тази работа.

Високият също се изправи, само че по-бавно.

— Благодаря ти. Отдавна не бях прекарвал такава приятна вечер.

Генерал Якубиан плъзна картата си в прозорчето на тезгяха и махна весело на сервитьорката, която се беше втренчила в тях от вратата като животно, хванато натясно. Генералът се обърна и хвана Уелс под ръка.

— Винаги е много хубаво да се срещнеш със стари приятели.

 

 

— … И вълкът тичал ли, тичал, за да се отърве от горещите камъни, които изгаряли търбуха му, но ловецът ги бил зашил вътре здраво. Той се спуснал към реката да пие вода и гълтал, гълтал, докато камъните в него най-накрая изстинали, ала били твърде тежки и го повлекли към дъното, и той се удавил.

Малката Червена шапчица и баба й се прегърнали радостно и благодарили на ловеца, че ги спасил. И оттогава заживели щастливи и доволни.

— Извинявай… — прокашля се господин Селърс и протегна треперещата си ръка към чашата с вода.

Кристабел му я подаде.

— Но в моите приказни слънчеви очила приказката не е така.

Кристабел беше поразочарована. Приказките не трябва да имат повече от един край. В истинската приказка вълкът се разкайва и обещава никога повече да не прави така.

Господин Селърс отпи от водата.

— Е, нещата се променят и приказките заедно с тях. В оригиналната версия, ако не се лъжа, дори Червената шапчица и баба й не са оцелели, да не говорим за лошия вълк.

— Какво е „начало всех начал“?

Той се усмихна загадъчно.

— Самото начало на една приказка. Или истинското събитие, въз основа на което някой измисля приказката.

Кристабел се намръщи.

— Да, ама приказките не са истина. Така ми каза мама. Те са просто измислица — и затова не трябва да те е страх.

— Но нещата винаги идват отнякъде, Кристабел. — Той се обърна и погледна през прозореца. През гъстите преплетени листа на растенията се виждаха късчета небе. — Всяка приказка има някаква, макар и слаба връзка с нещо истинско.

Гривната на китката й започна да мига. Тя се намръщи и стана.

— Време е да си ходя. Утре татко има почивен ден и тази вечер заминаваме, тъй че ще трябва да си приготвя играчките и дрехите. — Тя си спомни какво трябваше да каже: — Благодаря за приказката, господин Селърс.

— О… — Той като че ли беше леко изненадан. Не каза нищо повече, докато тя не се върна отново във всекидневната, вече преоблечена в обичайните си дрехи. — Моя малка приятелко, ще те помоля за нещо. Не ми се щеше да те притеснявам и ми е страшно неприятно да го правя.

Кристабел не разбираше какво иска да й каже, но всичко това звучеше тъжно. Тя стоеше тихо с пръстче в уста и чакаше.

— Като се върнеш от това пътуване, ще те помоля да направиш едни неща за мене. Някои от тях навярно ще ти се сторят лоши. Може да се изплашиш.

— Ще боли ли?

Той поклати глава.

— Не. Не бих направил нещо, което би ти причинило болка, Кристабел. За мене ти си много специална приятелка. Но нещата са тайни и това ще е най-важната тайна, която някой някога те е молил да пазиш. Разбираш ли ме? — Тя кимна с широко отворени очи. Мъжът изглеждаше много сериозен. — Тогава тръгвай и приятно прекарване на уикенда с мама и татко. Но моля те, като се върнеш, ела да ме видиш възможно най-скоро. Не знаех, че заминаваш, и се боя, че… — Той замълча. — Ще дойдеш ли да ме видиш веднага щом можеш? Ще бъдеш ли тук в понеделник?

Тя кимна отново.

— Ще летим обратно в неделя вечерта. Така каза мама.

— Хубаво. Е, сега по-добре тръгвай. Приятно прекарване.

Кристабел тръгна към вратата, след това се обърна. Той я гледаше. Смешното му, сякаш замъглено лице изглеждаше много нещастно. Тя притича обратно, наведе се над облегалката на креслото и го целуна. Кожата му беше студена, ала по-гладка от бодливата буза на баща й.

— Довиждане, господин Селърс.

Затвори вратата бързо, за да не излезе влажният въздух. Когато се затича по пътеката, той извика нещо след нея, но тя не го чу през дебелото стъкло.

Вървеше бавно по „Бийкмън корт“ и мислеше напрегнато. Господин Селърс винаги се държеше много мило с нея и беше неин приятел, макар майка й и баща й да я бяха предупредили никога да не ходи у тях. Но сега беше казал, че ще я моли да прави лоши неща. Не знаеше точно какви са тези лоши неща, но стомахът я присвиваше при тази мисъл.

Дали щяха да бъдат само малки лоши неща — като взимането на сапуна? Това бе дреболия, защото никой не усети и никой не й се скара, пък и не беше като например да го открадне от магазина или от някоя чужда къща. Или пък щяха да бъдат някакви други лоши неща — като много-много-много лошото нещо да се качиш в колата на непознат, което винаги разстройваше майка й толкова много, щом заговореше за него, или някое смущаващо тайно лошо нещо като онова, което беше направил приятелят на татко капитан Паркинс и госпожа Паркинс бе дошла разплакана у тях? Имаше лоши неща, които никой никога не й обясняваше — само правеха физиономии и казваха „нали знаеш“ или пък си говореха за тях, след като Кристабел си легнеше.

Всъщност самият господин Селърс беше едно лошо нещо, ала защо — това никой никога не й беше обяснил. Мама и татко й бяха казали, че той не е добре и че никой не трябва да му ходи на гости, особено малки деца, но господин Селърс каза, че това не е вярно. Но пък тогава защо ще й забраняват да ходи на гости на един приятен и самотен старец? Всичко това много я объркваше.

Притеснена, тя прекоси поляната на ъгъла и излезе на „Редланд“. Чу някакво куче да лае в къщата и й се прииска също да има куче — хубаво малко бяло кученце с клепнали ушички. Порша й беше приятелка, но искаше да си говорят само за играчки, за чичо Джингъл и за това, какво били казали другите момичета в училище. Господин Селърс също й беше приятел, но щом щеше да я кара да върши лоши неща, може би не й беше чак толкова добър приятел.

— Кристабел!

Тя стреснато вдигна поглед. До нея беше спряла кола и вратата се отваряше. Изпищя и отскочи — за това лошо нещо ли беше говорил господин Селърс? Най-лошото от всички лоши неща?

— Кристабел, какво правиш? Аз съм.

Тя се наведе и надникна в колата.

— Татко!

— Скачай вътре, ще те закарам.

Тя се качи в колата и го прегърна. Бузите му все още миришеха малко на крем за бръснене. Беше с костюм — значи се връщаше от работа. Настани се отзад и коланът щракна.

— Не исках да те стряскам, скъпа. Откъде идваш?

Тя отвори уста, за да каже нещо, и спря. Порша живееше в друга посока.

— Играхме си с Офелия.

— Офелия Вайнер?

— Ъхъ.

Залюля крака и се загледа в дърветата, които се нижеха над предното стъкло. Дърветата забавиха ход, после спряха. Кристабел погледна през страничното стъкло — намираха се на „Стилуел“, на две пресечки от вкъщи.

— Защо спряхме тук?

Твърдата длан на баща й я хвана под брадичката. Той обърна лицето й така, че да го погледне в очите. Бръчки прорязваха челото му.

— Играхте си с Офелия Вайнер? До преди малко? У тях?

Гласът на баща й беше внимателен и плашещ. Тя кимна.

— Кристабел, по обяд закарах господин и госпожа Вайнер заедно с Офелия на летището. Заминават за уикенда точно като нас. Защо ме лъжеш? Къде си била?

Сега и лицето му беше плашещо — онова спокойно, ядосано лице, което говореше, тя знаеше това, че е направила нещо лошо. Шамареното лице. Разплака се и то се замъгли.

— Извинявай, татко, извинявай!

— Просто ми кажи истината, Кристабел.

Всъщност наистина я беше страх. Не трябваше да ходи у господин Селърс и ако кажеше на баща си, щеше да си навлече голяма беля — шамарите нямаше да й се разминат. А сигурно и господин Селърс щеше да си има неприятности. Дали и него щяха да го пляскат? Той беше много дребен и слаб и сигурно щеше да го боли. Но господин Селърс искаше тя да прави лоши неща, така каза той, и сега баща й беше сърдит. Беше й трудно да мисли. Не можеше да спре да плаче.

— Кристабел Соренсен, никъде няма да ходим, докато не ми кажеш истината. — Тя усети ръката му върху косата си. — Хайде, не плачи. Обичам те, но искам да знам истината. Много-много по-добре е да се казва истината.

Тя си помисли за смешния господин Селърс и за това, колко нещастен изглеждаше той днес. Ала баща й седеше точно до нея, а пък и учителят от неделното училище винаги казваше, че е лошо да се лъже и че хората, които лъжат, ще горят в ада. Пое дълбоко въздух и си избърса носа и горната устна. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Аз… аз ходих да видя…

— Да? — Той беше толкова голям, че темето му докосваше тавана на колата. Беше голям като чудовище.

— Тази… тази госпожа.

— Каква госпожа? Какво става, Кристабел?

Беше такава голяма лъжа — такава лоша лъжа, — че едва я изрече. Пак трябваше да си поеме дъх.

— Тя… тя има к-к-куче. И ми дава да си играя с него. Казва се Г-г-господин. Нали мама каза, че няма да ми купите куче, а пък аз толкова, ама толкова много искам да си имам куче. Беше ме страх, да не ми кажеш, че вече не трябва да ходя там.

Беше й толкова странно да чува как тази ужасно голяма лъжа излиза от устата й, че отново се разплака с глас. Баща й я загледа толкова изпитателно, че тя извърна глава. Той докосна брадичката й и отново леко обърна лицето й към себе си.

— Истината ли казваш?

— Заклевам ти се, татко. — Тя подсмърчаше ли, подсмърчаше, докато накрая сълзите й почти спряха, но носът й продължаваше да тече. — Истината.

Той се обърна и отново подкара колата.

— Много съм ти сърдит, Кристабел. Нали знаеш, че трябва винаги да ни казваш къде отиваш — дори и в базата. И никога, никога повече не трябва да ме лъжеш. Разбра ли?

Тя отново си избърса носа. Ръкавът й беше мокър и лепнеше.

— Разбрах.

— Куче. — Той зави по „Уиндикот“. — Само това липсваше. Как всъщност се казва тази госпожа?

— Ами… не знам. Голяма госпожа. Възрастна като мама.

Баща й се засмя.

— Опа! Май че това не трябва да й го казвам. — Лицето му отново се смръщи. — Е, няма да има шамари, защото в края на краищата ми каза истината, а това е най-важното. Но, първо, излъга, и второ, излязла си, без да ни кажеш къде отиваш. Смятам, след като се върнем от Кънектикът, да те накажем за известно време. За седмица — две. Това означава, че няма да излизаш никъде — нито да си играеш с Порша, нито на разходки, нито при някаква голяма стара госпожа, която има куче на име Господин. Справедливо ли е?

Смесени чувства изпълваха Кристабел — страшни чувства, все едно, че скачаш от перваза, усещане за тежест в стомаха, усещане за вълнуваща тайна. Вътрешностите й болезнено се свиха. Тя пак подсмръкна и избърса очите си.

— Справедливо е, татко.

 

 

Усети, че пулсът му се ускорява. Пясъчната буря, която се бе извила за миг над червената пустиня, утихваше и през отслабващия вихър той вече различаваше огромния заоблен силует на храма.

Беше огромен, ала странно нисък — гигантска ограда от колони, огромна усмивка върху безкрайното мъртво лице на пустинята. Самият Озирис го беше проектирал такъв, а очевидно и Другия бе доволен. Идваше тук за десети път, а храмът си оставаше неизменен.

Огромната му лодка се носеше бавно към пристана. Фигури, облечени в надиплени бели одежди, с маски от бял муселин, закриващи лицата им, уловиха въжето, хвърлено от капитана, и изтеглиха лодката на брега. От двете страни на пътя се подредиха музиканти, също така без лица — дърпаха струните на арфи, надуваха флейти.

Озирис махна с ръка. Появиха се десетина мускулести нубийски роби — съвсем голи с изключение на препаските на слабините и тъмни като черно грозде, потни в пустинния зной. Наведоха се мълчаливо, вдигнаха златната носилка на бога и я понесоха по кея към пътя, който водеше до храма.

Затвори очи и се остави лекото люлеене да го потопи още по-дълбоко в мислите му. Имаше няколко въпроса, но не знаеше колко от тях ще успее да зададе, така че трябваше предварително да реши кои са най-важните. Докато пътуваше, музикантите свиреха. А също и пееха — тихи напеви, които ту се усилваха, ту затихваха и възхваляваха славата и величието на енеадата и най-вече на нейния господар.

Отвори очи. Масивният храм сякаш постепенно израстваше от пясъка на пустинята с приближаването на бога и се разширяваше чак докато изпълни хоризонта. Почти усещаше близостта на неговия обитател… на неговия пленник. Дали беше от силното очакване и от познатото чувство при обичайното приближаване, или Другия наистина можеше да го накара да почувства присъствието му през уж непробиваемите стени на новата технология? Второто предположение никак не допадаше на Озирис.

Носилката бавно се заизкачва по стълбището, докато най-накрая голямата река се виждаше като тъмнокафява нишка. Нубийските носачи тихо стенеха — дребен детайл, ала Озирис беше майстор на детайлите и тези малки късчета автентичност му доставяха удоволствие. Разбира се, те бяха само кукли и всъщност не вдигаха нищо. Във всеки случай не можеха сами да поискат да бъдат преместени в друга симулация, както и не биха могли да стенат по собствено желание.

Робите го пренесоха през масивната врата, сред хладните сенки на преддверието — коридор, ограден с високи колони. Всичко беше боядисано в бяло и покрито с думите на заклинания, които успокояваха и смиряваха обитателите на храма. На пода пред него по очи се беше проснал човек — не вдигна глава дори когато музиката, съпровождаща бога, зазвуча трескаво, изви се високо и после изведнъж спря. Озирис се усмихна. Този върховен жрец беше истински човек — гражданин, както старомодно ги наричаха. Богът го беше избрал много внимателно, но не заради актьорските му способности — така че се зарадва, щом видя, че човекът си спомня поне как трябва да се държи.

— Стани! — каза той. — Дойдох.

Носачите стояха неподвижно и държаха носилката, без да трепнат. Неговите нубийци можеха да симулират човешка уязвимост, докато го носят, но понякога не му се искаше да охкат и да ахкат пред него като пред иконата на светец, носена по някоя стръмна италианска улица, особено щом се изправеше лице в лице със свой жив подчинен. Не подобаваше на достойнството му.

— О, Господарю на живота и смъртта, чиято ръка кара семето да покълне и нивите да раждат, твоят слуга те приветства с добре дошъл! — стана жрецът и направи няколко ритуални поклона.

— Благодаря. Как е той днес?

Жрецът скръсти ръце на гърдите си, сякаш му беше студено. Богът предположи, че жестът изразява действително физическо притеснение, а не е реакция на симулацията: внимателно, както при всички други детайли, Озирис се беше погрижил храмът да бъде постоянно изложен на пустинния зной.

— Той е… активен, сър — отговори жрецът. — О, господарю, исках да кажа, че от известно време поддържа показателите страшно високи. Мислех да сваля температурата в контейнера с още няколко градуса, но се боя, че ако стане по-студено, рискуваме направо да го загубим. — Жрецът сви рамене. — Във всеки случай сметнах, че ще е най-добре първо да говоря с вас.

Озирис се намръщи, но само заради анахроничния език. Беше невъзможно да накараш техниците да помнят дълго къде се намират — или по-скоро къде се предполага, че се намират. И все пак по-добър от този не можа да намери — налагаше се да прави и някои компромиси.

— Добре си сторил. Не променяй температурата. Възможно е да е узнал, че идвам, и това да го е развълнувало. Ако продължава да бъде твърде активен и след като приключа с него — е, ще видим.

— Давайте тогава, сър. Отворил съм връзката. Жрецът отстъпи и му направи път.

Озирис махна и го понесоха към каменната врата, на която с огромни йероглифи беше гравирано името на бог Сет — всеки йероглиф бе висок колкото нубийски носач. Богът слезе от носилката и се отправи към входа на огромната пещера долу.

Влезе и се спря пред масивния саркофаг от черен мрамор, който самотно се издигаше сред празната, грубо изсечена в скалата зала. Капакът му наподобяваше заспала фигура с тяло на мъж и с глава на някакъв непознат звяр. Богът постоя пред него за момент, докато събере мислите си. Пулсираща оранжева светлина заструи през цепнатината между ковчега и капака сякаш в знак на поздрав.

— Тук съм, братко мой — каза Озирис. — Тук съм, господарю Сет.

Разнесе се съскане, пукот и някакъв остър грак преряза слуха му. Думите, които се чуха, бяха почти неразличими.

— … не съм… брат… — Отново последваха смущения. — Твоето… време… твърде бавно. Бавноооо. Искам… искам…

Както винаги, Озирис усети далечните сигнали на безпокойство от истинското си тяло, далече и в пълна безопасност сред успокоителните разтвори. Това беше страх — през него протичаше чист и неподправен страх, който караше нервите му да се опънат и крайниците му да треперят. Така ставаше всеки път, щом чуеше това нечовешко грачене.

— Знам какво искаш. — Той се насили да мисли само за онова, заради което беше дошъл. — Опитвам се да ти помогна. Трябва да си търпелив.

— … чувам… звуци на кръв. По-по-подушвам гласове… искам светлина…

— Ще ти дам каквото искаш. Но трябва да ми помогнеш. Спомняш ли си? Нашата уговорка?

Последва дълбоко неясно стенание. За миг саркофагът се разми пред очите на бога — отделни монади се откъсваха от него като от експлодирала диаграма. В сянката, по-тъмна от обикновения мрак, нещо блещукаше със своя собствена слаба светлина — нещо разкривено, което се гърчеше като животно. За момент очертанията му отново се промениха и Озирис сякаш видя едно-единствено око, втренчено в него сред бушуващия хаос. После залата потрепери и саркофагът отново застина на мястото си — толкова черен, колкото можеше да го направи програмата на симулацията.

— … помня… изигра…

Ако изобщо можеше да се каже, че виещият накъсан глас изразява нещо, Другия говореше с недоволен тон, зад който явно кипеше ярост. Гърлото на Озирис се сви при тази мисъл.

— Не съм те изиграл. Без моята помощ нямаше да си жив. Нито пък ще можеш, някога да се освободиш без мен. А сега имам към теб няколко въпроса.

Какофонията отново избухна. Щом шумът утихна, гласът отново застърга:

— … птицата… от… твоята клетка. Основният… и текущата…

Звуците станаха неразбираеми.

— Какво? Какво означава това?

Саркофагът се разтресе. За част от секундата страните и ъглите му станаха сякаш твърде много. Гласът виеше и провлачваше като магнетофон с изтощени батерии:

— … от другата страна… има гласове… скоро. Идват.

Богът изпитваше вече не само страх, а и досада.

— Кой идва? От коя друга страна? Какво означава това?

Този път гласът прозвуча почти човешки — никога досега не беше звучал така:

— Другата… страна… на… всичко.

И той се разсмя, или поне на Озирис му се стори, че това е смях — дълбоко неясно хъркане, което рязко премина в почти недоловим равен писък.

— Имам въпроси! — кресна богът. — Трябва да взема важни решения. Ако не ми съдействаш, мога да проточа нещата. — Помъчи се да се сети за подходяща заплаха. — Мога да те държа така завинаги!

Най-накрая гласът отново запращя. И в края на краищата отговори на някои от въпросите му, но понякога нищо не му се разбираше. Между няколкото членоразделни фрази викаше, съскаше, от време на време виеше като куче. Веднъж му проговори с гласа на човек, когото Озирис навремето познаваше, но вече бе мъртъв.

Когато аудиенцията приключи, богът не си направи труда да използва носилката, носачите и дори голямата река. Той на мига се прехвърли право в своята зала в Онова-което-беше-Абидос, угаси всички светлини, прогони всички жреци и дълго стоя сам сред мрака и тишината.