Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ГЛАВА
Усмивката на господин Джимбо

МРЕЖА/НОВИНИ: Повреден чип довежда до кървава баня.

(Картина: Кашивили пред съда в белезници.)

Диктор: Научаваме от достоверен източник, че поведенческият чип на осъдения Александър Кашивили внезапно се повредил, след като временно освободеният Кашивили…

(Картина: разбита витрина, паркирани пожарни и линейки.)

…уби с огнехвъргачка седемнайсет посетители в ресторант в района Серпухов на Голяма Москва.

(Картина: д-р Константин Грухов в университетски кабинет.)

Грухов: Технологията е все още в ранен етап на развитие. Очакват се инциденти…

 

Един от преподавателите блъсна рязко преградната врата и надникна вътре. Шумът от коридора, по-силен от обикновено, нахлу заедно с него.

— Бомбена заплаха.

— Пак ли? — Рени остави комуникатора върху бюрото и грабна чантата си. Спомни си колко много неща бяха изчезнали при последната заплаха, прибра комуникатора и излезе в коридора. Мъжът, който я беше предупредил — така и не можа да запомни името му, Йоно Не-знам-кой-си, — беше на няколко крачки пред нея и щеше да се слее с потока от студенти и преподаватели, които се изтегляха спокойно към изходите. Побърза да го настигне.

— На всеки две седмици — каза тя. — И всеки ден по време на сесия. Това ме влудява.

Той се усмихна. Имаше дебели очила, но хубави зъби.

— Поне ще поемем малко чист въздух.

За минути широката улица пред четвърти блок на Дърбанската политехника се беше превърнала в нещо като импровизиран карнавал, претъпкана с ухилени студенти, доволни, че не са на лекции. Група младежи бяха завързали сака на кръста и танцуваха върху покрива на една паркирана кола, без да обръщат внимание на все по-пронизителните заповеди на възрастен преподавател да престанат и да слязат.

Рени ги наблюдаваше със смесени чувства. Тя също усещаше поривите на свободата и лъчите на топлото африканско слънце върху ръцете и врата си, но добре знаеше, че е изостанала с три дена с оценките на семестриалните проекти; ако бомбената заплаха се проточеше прекалено, нямаше да успее да завърши отчета си и щеше да се наложи да го планира наново, което щеше допълнително да намали и без това малкото й свободно време.

Йоно, или както там му беше името, се ухили към танцуващите студенти. Рени усети, че се дразни от безотговорното му задоволство.

— Ако искат да губят часове — каза тя, — защо, по дяволите, просто не се чупят? Защо си правят такива шеги и карат другите…

Небето побеля от ярък блясък. Внезапен горещ ураган събори Рени на земята и в същия момент страхотен гръм изпотроши прозорците по фасадата на сградата и разтресе стъклата на десетките паркирани коли. Прикри глава с ръцете си, но не паднаха никакви отломки. Чуваха се само писъци. Когато се изправи, не забеляза рани по тичащите наоколо й студенти, но над административната сграда в центъра на двора се издигаше облак черен дим. Камбанарията беше изчезнала — от живописната кула беше останал само почернял, димящ метален скелет. Тя издиша дълбоко, усетила внезапно гадене и виене на свят.

— Мили Боже!

Колегата й се надигна до нея — тъмната му кожа беше посивяла.

— Този път беше наистина. Господи, надявам се, че са извели всички. Вероятно са го направили — винаги опразват първо административния отдел, за да контролират евакуацията.

Говореше толкова припряно, че тя едва го разбираше.

— Кой може да е според тебе?

Рени поклати глава.

— Съюзът на братята? Зулу Мамба? Кой знае? По дяволите, за трети път през последните две години. Как могат да правят такива неща? Защо не ни оставят да работим?

Спътникът й се заоглежда тревожно.

— Колата ми! Оставих я на административния паркинг!

Той се обърна и хукна към мястото на експлозията, като си проправяше път сред озъртащите се с празни погледи студенти. Някои плачеха и никой вече нямаше настроение да се смее и да танцува. Един полицай, който се опитваше да отцепи достъпа до района, се развика след него.

— Колата му? Идиот!

На Рени също й се дорева. В далечината се чу вой на сирени. Извади цигара от чантата си и щракна запалката с треперещи пръсти. Уж не бяха канцерогенни, но сега това изобщо не я интересуваше. Парче хартия, почерняло по краищата, прехвръкна и се приземи в краката й.

Жужащите камери вече се спускаха от небето като рояк мухи, навъртайки метраж за мрежата.

Пушеше втората си цигара и се беше поуспокоила, когато някой я потупа по рамото.

— Госпожо Сулавейо?

Тя се извърна и се озова срещу слабо момче с жълтокафява кожа. Късата му коса се къдреше около главата. Носеше вратовръзка — нещо, което Рени не беше виждала от години.

— Да?

— Мисля, че имахме уговорка. За консултация.

Тя се оцъкли. Момчето стигаше едва до рамото й.

— Вие… сте…?

— !Ксабу — сякаш щракна със зъби той. — С „кс“ и с удивителен знак, когато се изписва на английски.

Изведнъж й просветна.

— Аха! Вие сте…

Той се усмихна — мигновено бяло ръбче.

— Да. От племето сан, което понякога наричат бушмени.

— Не исках да ви засегна.

— Никак дори. Малцина от нас са запазили чистата си кръв и типичния външен вид. Повечето са се изпоженили в градовете. Или са измрели в пустинята, неспособни да се приспособят към новите времена.

Допадна й усмивката му и забързаната акуратна реч.

— Но вие не сте направили нито едното, нито другото.

— Не. Аз съм студент в университета. — В думите му прозвуча гордост, но и лека самоирония. Извърна глава и погледна към издигащите се кълбета пушек. — Ако все още има университет.

Тя поклати глава и потисна тръпката си. Покритото с носеща се пепел небе беше потъмняло.

— Толкова е ужасно.

— Наистина е ужасно. Но за щастие май никой не е тежко ранен.

— Е, съжалявам, че консултацията ни се осуети — върна се към професионалните си задължения тя. — Предполагам, че трябва да уговорим нова среща. Момент, да извадя бележника си.

— Трябва ли да се уговаряме отново? — попита !Ксабу. — Нямам никаква работа. Изглежда, че скоро няма да можем да влезем в университета. Бихме могли да отидем някъде, където продават бира, да речем, и без това гърлото ми пресъхна от пушека, и да проведем разговора си.

Рени се поколеба. Редно ли беше да напуска района? Ами ако я потърси деканът или някой друг? Огледа улицата и централното стълбище, които бяха заприличали едновременно на бежански лагер и импровизиран фестивал, и сви рамене. Днес тук не можеше да свърши нищо полезно.

— Да вървим да търсим бира в такъв случай.

 

 

Влакът за Пайнтаун не се движеше — някой беше скочил или беше блъснат на релсите в предградията на Дърбан. Краката я боляха и влажната риза беше прилепнала към тялото й, когато най-после се довлече до жилищния блок. Асансьорът също не работеше — нищо ново. Затътри се нагоре по стълбите, тръсна чантата си на масичката пред огледалото и спря, загледана в отражението си. Предишния ден един колега беше критикувал късата й, практична прическа, твърдейки, че висока жена като Рени би трябвало да се старае да изглежда по-женствена.

Намръщи се и огледа следите от прах върху дългата си бяла риза. Нима имаше време да се прави красива? Пък и кой ли го беше грижа?

— Прибрах се — извика тя.

Никой не отговори. Надникна зад ъгъла и както очакваше, видя малкия си брат Стивън да седи на стола си, надянал контактния шлем за мрежата. Той сякаш беше без лице, а в двете си ръце стискаше ръкохватките, като се поклащаше насам-натам. Рени се запита какво ли преживява, но реши, че може да е по-добре, ако не знае.

Кухнята беше празна — никой не се беше заел с приготвянето на вечерята. Изруга тихичко с надеждата, че баща й само е заспал.

— Кой е? Ти ли си, момиче?

Изруга още по-ядосано. Фъфленето му й подсказа, че вместо да сготви, беше прекарал този следобед с други занимания.

— Да, аз съм.

Последва силна тупурдия, наподобяваща тътренето на тежка мебел, и високата му фигура се олюля на вратата на спалнята.

— Защо си идваш толкова късно?

— Защото влакът не се движи. И защото днес някой взриви половината университет.

Баща й се замисли за миг.

— Съюзът на братята. Онези африканерски копелета. Сигурен съм. — Дългия Джоузеф Сулавейо беше твърдо убеден, че всички бели южноафриканци са неизтребимо зло.

— Още не се знае. Може да е бил всеки.

— Нима ще спориш с мене? — Дългия Джоузеф се опита да я изгледа унищожително със зачервените си воднисти очи.

„Като стар бик — помисли си тя, — омаломощен, но все още опасен.“ Изморяваше се само като го гледаше.

— Не, не споря с теб. Помислих си, че поне веднъж ще приготвиш вечерята.

— Намина Уолтър. Имахме да поговорим за много неща.

„Имахте да пиете за много неща“ — помисли си тя, но не каза нищо. Както беше ядосана, не й се искаше да прекарва и тази вечер в крясъци и чупене на съдове.

— Значи трябва пак аз да се заема, така ли?

Той се олюля отново и потъна в мрака на спалнята.

— Погрижи се за себе си. Аз не съм гладен. Имам нужда от почивка — един мъж трябва да се наспива.

Пружините на леглото изскърцаха и се възцари тишина. Остана известно време неподвижна, като свиваше и отпускаше юмруци, после тръгна рязко и блъсна вратата на спалнята, опитвайки се да освободи малко по-голямо пространство. Погледна към Стивън, който все още се поклащаше и олюляваше в мрежата. Сякаш беше изпаднал в кататония. Отпусна се на един стол и запали поредната цигара. Беше важно да запомни баща си такъв, какъвто беше преди, напомни си тя и какъвто все още беше понякога — горд и мил човек. При някои веднъж появилата се слабост се разрастваше като рак. Смъртта на майка й при пожара в универсалния магазин беше предизвикала и разкрила тази слабост. Джоузеф Сулавейо, изглежда, вече нямаше сили да води битка с живота. Беше се оставил на течението. Бавно, но сигурно се откъсваше от света и от неговите болки и разочарования.

„Един мъж трябва да се наспива“ — помисли си Рени и за втори път през този ден потръпна.

Наведе се и натисна бутона „прекъсване“. Все така лишен от шлема си, Стивън се сгърчи от възмущение. Не повдигна наподобяващия насекомо визьор и Рени задържа пръста си върху бутона.

— Защо? — запротестира Стивън, още преди да се освободи окончателно от шлема. — Аз, Соки и Еди почти бяхме стигнали до входа на Вътрешния периметър. Никога преди не бяхме стигали толкова близо!

— Защото ти направих вечеря и искам да я изядеш, преди да е изстинала.

— Ще ти махна, когато съм готов.

— Не, няма да ми махнеш. Хайде, Стивън. Днес в университета имаше бомба. Беше страшно. Искам да ми правиш компания.

Той се изправи — молбата й беше погъделичкала суетността му.

— Става. Какво си сготвила?

— Пиле с ориз.

Той направи физиономия, но седна и започна да се тъпче, още преди тя да се върне от кухнята с чаша бира за себе си и безалкохолно за него.

— Какво гръмна? — дъвчеше бързо той. — Има ли убити?

— Никой, слава Богу. — Опита се да подмине очевидното му разочарование. — Но камбанарията е разрушена — нали помниш кулата в средата на двора.

— А стига бе! И кой го направи? Зулу Мамба?

— Никой не знае. Но се уплаших много.

— Миналата седмица гръмна бомба и в моето училище.

— Какво? Нищо не си ми казал!

Той направи недоволна гримаса и избърса мазнината от брадичката си.

— Не такава. В училищната мрежа. Саботаж. Някой каза, че някакви момчета от горния курс са си направили абитуриентски майтап.

— Говориш за инцидент в мрежата. — Запита се дали Стивън схваща разликата между мрежата и истинския живот. Той е само на единайсет години, напомни си тя. Нещата извън тесния му кръг все още не са твърде реални. — Бомбата, която избухна днес в политехниката, можеше да убие стотици хора. Да ги убие на място.

— Знам. Но взривът в училищната мрежа уби много посветени и дори някои от най-развитите констелации, резерви и всичко останало. Те също никога няма да се върнат.

Той се пресегна за чинията с ориза, готов за секунди.

Рени въздъхна. Посветени, констелации — ако самата тя не беше обучена за инструктор в мрежата, вероятно щеше да си помисли, че брат й говори на чужд език.

— Кажи ми какво друго правиш? Започна ли да четеш книгата, която ти дадох?

За рождения му ден беше взела, при това на доста значителна цена, „Марш към свободата“ на Отулу, най-доброто и увлекателно произведение, което познаваше за борбите на Южна Африка за демокрация в края на XX век. Като отстъпка пред вкуса на малкия си брат му беше купила скъпата интерактивна версия, пълна с исторически видеозаписи и модни триизмерни възстановки от типа „и ти си там“.

— Още не. Прегледах я. Политика.

— Не само, Стивън. Това е твоето наследство — нашата история.

Той дъвчеше.

— Соки, Еди и аз почти влязохме във Вътрешния периметър. Един пич от горния курс ни показа как да стигнем. Бяхме почти в центъра! Открит билет!

— Стивън, не искам да се опитваш да влизаш във Вътрешния периметър.

— И ти си го правила на моята възраст. — Физиономията му беше нахално обезоръжаваща.

— Тогава нещата бяха по-различни, а сега могат да те арестуват. Има големи глоби. Говоря сериозно, момче. Не го прави!

Знаеше, че предупреждението й е напразно. Все едно да накара децата да не плуват в стария рибарник. Стивън не спираше, сякаш нищо не беше чул. Тя въздъхна. Беше така възбуден, че не й мърдаше поне половинчасова лекция на жаргона на новобранец в мрежата.

— Беше много яко. Прецакахме три контроли. Но не сме вършили нищо лошо — добави бързо той. — Само се поразходихме и изненадахме този-онзи. Но беше много яко! Срещнахме един, който е бил в „При господин Дж.“!

— „При господин Дж.“ ли? — това беше първото, което не й говореше нищо.

Стивън внезапно промени изражението си — стори й се, че нещо проблесна в погледа му.

— О, просто едно място. Нещо като клуб.

— Какъв клуб? Място за забавления? Шоу-програми и от сорта?

— Нещо такова… — Той си поигра известно време с пилешкия кокал. — Просто едно място.

Чу се думкане по стената.

Гласът на Дългия Джоузеф прозвуча завалено и провлечено. Рени трепна, но отиде до мивката. На тази възраст Стивън все още имаше нужда от нещо като нормален семеен живот, но когато той заживееше самостоятелно, коренно щеше да промени всичко.

Когато се върна, Стивън привършваше третата порция, но по нервно потрепващия крак и изопнатата поза усети неудържимото му желание да се върне в мрежата.

— По-кротко, млади воине. Разговорът едва започва.

Той я погледна почти уплашено и Рени усети, че стомахът й се свива. Щом така отчаяно искаше да се върне в мрежата, значи прекарва твърде много от свободното си време в нея. Трябваше по-често да излиза навън. Ако го изведе в парка тази събота, щеше да е сигурна, че няма да прескочи до някой приятел, да се включи в мрежата и да прекара целия ден на пода като безгръбначно.

— Тогава ми разкажи още за бомбата — каза неочаквано Стивън. — Разкажи ми всичко.

И тя започна, а той слушаше внимателно и задаваше въпроси. Изглеждаше толкова заинтригуван, че му разправи и за първата си среща със своя студент !Ксабу, за това колко дребен и учтив е, за чудатия му и старомоден начин на обличане.

— Миналата година в нашето училище имаше едно момче като него — рече Стивън. — Но се разболя и трябваше да напусне.

Рени се замисли за !Ксабу — за прощалното му помахване, за тънката му ръка и за благото му, почти тъжно лице. Дали и той щеше да се разболее — физически или душевно? Беше й казал, че малко от неговите хора свикват с града. Дано той се окаже изключение — беше харесала кроткото му чувство за хумор.

Стивън стана и без да го молят, раздигна масата, след което се включи в мрежата, но за нейна изненада избра „Марш към свободата“ и от време на време й задаваше въпроси. Когато той най-после се прибра в стаята си, Рени около час и половина чете срочни работи, а после влезе в новините. Видя репортажи за всевъзможни далечни проблеми — нов взрив на вируса „Букаву“, довел до карантина в Централна Африка, цунами във Филипините, санкции на ООН срещу свободната червеноморска държава и класови протести срещу Детската социална служба в Йо’Бург, както и местните новини, включващи много материали за бомбата в колежа. Беше странно да бъде в мрежата и да наблюдава през 360-градусовия стереоскоп това, което бе видяла със собствените си очи тази сутрин. Трудно можеше да се каже кое усещане е по-реално. А и какво ли означаваше „реално“ днес? Започна да я хваща клаустрофобия от шлема, затова го свали и догледа новините на видеостената. Пък и стереофоничната картина й беше в повече.

Чак след като приготви обяда за следващия ден, нагласи будилника си и се търкулна в леглото, смътното чувство, което я беше преследвало цяла вечер, изплува на повърхността: Стивън я беше подвел по някакъв начин. Говореха за нещо, а той смени темата и след това изобщо не се върнаха на нея. По-нататъшното му поведение беше достатъчно подозрително, за да предположи, че премълчава нещо. Изобщо не можа да си спомни какво бяха обсъждали — вероятно лудориите на някое момче в мрежата. Реши да поговори с него за това.

А имаше толкова много работа, толкова много работа. Времето никога не й стигаше.

„Ето какво ми трябва. — Сънят започваше да замъглява съзнанието й: дори мислите й натежаха като бреме, от което се мъчеше да се освободи. — Не ми трябва нито мрежа, нито стереореализъм, нито картини и звук. Трябва ми просто повече време.“

 

 

— Сега го видях — !Ксабу съзерцаваше привидно далечните бели стени на симулацията. — Но все още не разбирам точно. Казваш, че това не е реално място, така ли?

Рени се обърна към него. Въпреки че самата тя смътно напомняше човешко същество, начинаещите запазваха за удобство колкото е възможно повече форми на нормално взаимодействие. В тази своя първа симулация !Ксабу беше сива човекоподобна фигура с червено „К“ на гърдите. Рени беше изписала допълнително алено „Р“ върху собствената си фигура — за да облекчи прехода.

— Дано не прозвучи нетактично — започна деликатно тя, — но наистина нямам опит в такива сеанси със зрели хора. Моля те, не се засягай, ако кажа нещо, което изглежда прекалено очевидно.

Симулоидът на !Ксабу нямаше лице — следователно и изражение, — но отговорът му беше дипломатичен.

— Не се засягам лесно. Аз знам, че съм особен случай, но сред блатата на Окаванго няма достъп до мрежата. Моля те, научи ме на всичко, на което би научила едно дете.

Рени отново се запита какво й спестява !Ксабу. През последните седмици й стана ясно, че притежава някакви загадъчни връзки — никой не можеше да попадне направо в програмата за напреднали без каквато и да е подготовка. Все едно да изпратиш някой на литературен курс Б Йоханесбургския университет да учи азбуката. Но пък беше умен, много умен: дребната му фигурка и изискани маниери те караха да го възприемаш като дете или видиотен учен. „И после — помисли си тя, — колко ли дълго бих оцеляла гола и невъоръжена в пустинята Калахари? Не кой знае колко.“ Животът все пак си заслужаваше повече от умението да се оправяш в мрежата.

— Добре. Познаваш основите на компютърните и информационните процеси. Когато питаш: „Това реално място ли е?“, задаваш много труден въпрос. Една ябълка е нещо реално, нали? Но рисунката на ябълка не е ябълка. Прилича на ябълка, кара те да мислиш за ябълки, дори можеш да предпочетеш една нарисувана ябълка пред друга според това коя може да е по-вкусна — но не можеш да опиташ нито една от тях. Не можеш да изядеш картината — или поне не е като да изядеш истинска ябълка. Това е само символ на нещо реално, независимо колко реален изглежда. Схвана ли?

!Ксабу се засмя.

— Дотук те разбирам.

— Е, по-рано разликата между представата за нещо — понятието — и реалното нещо беше съвсем ясна. Дори най-реалистичната картина на къща е само образ. Можеш да си представиш какво ще е, ако влезеш в нея, но в действителност не можеш да влезеш. Защото не можеш да имитираш изживяването от влизането в истинска къща с всичките му последици. Но ако можеш да направиш усещането за нещо да изглежда реално, да има неговия вкус, да мирише като него, без да е самото нещо — без изобщо да е „нещо“, а само символ на нещо, като картина?

— В пустинята Калахари има места — бавно произнесе !Ксабу, — където виждаш вода, езеро със сладка вода. Но когато отидеш до него, то е изчезнало.

— Мираж. — Рени махна с ръка и в далечния край на симулацията се появи езеро!

— Мираж — съгласи се !Ксабу. Като че ли не обърна внимание на нейната илюстрация. — Но ако можеш да го докоснеш и то е мокро — ако можеш да пиеш от него и утолиш жаждата си, — тогава няма ли да е вода? Трудно е да си представиш нещо, което е и реално, и нереално.

Рени го поведе по голия бял под на симулацията към езерото, която беше конструирала.

— Погледни това. Виждаш ли отраженията? Сега ме погледни — коленичи и загреба вода със симулоидните си шепи. Тя се стече между пръстите й и закапа обратно в езерото. Затрептяха кръгли вълнички. — Това е съвсем елементарно устройство — интерфейсното оборудване, очилата и сензорите, които използваш, са доста примитивни. Но дори през тях това прилича на вода, нали? Движи се като вода?

!Ксабу се наведе и потопи сивите си пръсти в езерото.

— Усещането е малко странно.

Рени махна с ръка.

— Парите и времето го правят по-реално. Това са външни симулационни механизми, изработени толкова прецизно, че не само симулират движението на истинската вода, но и усещането за влага и хлад върху кожата ти. Освен това има и „канове“ — невроканюларни импланти, — които ти и аз бихме имали, само ако ни вземат на работа в някоя висша правителствена лаборатория. Те въвеждат компютърно симулирани усещания направо в нервната ти система. Ако притежаваш такъв, можеш да пиеш тази вода и да я усетиш и вкусиш като истинска.

— Но няма да утоли жаждата ми, нали? Ако не пия истинска вода, ще умра. — Той не беше загрижен, а заинтригуван.

— Наистина ще умреш. Добре е да го запомниш. Преди десетина — петнайсет години на всеки две — три седмици се случваше някое момче или момиче да умре в мрежата — останало твърде дълго в симулация и забравило за нуждата от истинска храна и истинска вода. Да не говорим за обичайни неща като язва в резултат на напрежението. Вече не се случва често — твърде много защитни предупреждения върху стоките, твърде много ограничения и алармени инсталации при включването в мрежата в университетите и в бизнеса.

Рени махна с ръка и водата изчезна. Махна отново и празното пространство около тях внезапно се изпълни с гора от вечнозелени дървета — източени високо нагоре клони от набраздена червеникава кора, увенчани от тъмнозеления облак на мержелеещия се листак.

!Ксабу чак се задъха от изненада, което я зарадва като дете.

— Всичко е въпрос на въвеждане и капацитет — каза тя.

— Също както навремето човек си е седял пред плосък екран и е щракал инструкции на клавиатурата, сега ние махваме с ръка по определен начин и правим магията. Но това не е магия. Това е просто въвеждане, само нареждане към процесорното устройство на машинарията какво да направи. И вместо резултатът да се появи на екрана пред нас, получаваме го като стереоскопична визия… — тя посочи дърветата, — …звук… — отново направи жест и гората се изпълни с тихи птичи трели — …и каквото още искаш, ограничено единствено от капацитета на процесора и интерфейсното оборудване.

Рени добави няколко детайла — постави слънце в небето над филигранната мрежа от клони и постла земята с килим от трева и малки бели цветя. Когато приключи, простря театрално ръце напред.

— Виж, дори не е нужно да вършиш цялата работа — машините довършват детайлите, ъглите, дължината на сенките и всичко останало. Съвсем лесно е. Вече си научил основното — само след няколко седмици ще се справяш сам.

— Когато за първи път наблюдавах дядо ми да прави риболовно копие — бавно каза !Ксабу, — си помислих, че това също е магия. Пръстите му се движеха толкова бързо, че не виждах какво правят — дялнат тук, загладят там, усучат кордата — и изведнъж — готово!

— Точно така. Единствената разлика е, че ако искаш да направиш най-добрите риболовни копия в тази среда, трябва да намериш някой, който да плати. ВР[1] оборудването започва с простите неща, които всеки има у дома си — искам да кажа, всеки извън блатата на Окаванго… — искаше й се той да види, че тя се усмихва; нямаше намерение да го засегне. — Но за да стигнеш до върховните постижения, ти трябват една — две диамантени мини. Или малка страна. Но дори в затънтен колеж като този със старото му съсипано оборудване мога да ти покажа доста неща.

— Вече ми показахте доста неща, госпожо Сулавейо. Може ли сега да направим нещо друго? Може ли аз да направя нещо?

— Да твориш във ВР-среда… — тя спря, опитвайки се да намери начин да му обясни. — Мога да ти покажа как да правиш неща, да създаваш неща — но в действителност не ти ще го правиш. Не на това равнище. Просто би казал на някакви много сложни програми какво искаш и те биха ти го дали. Това е добре, но първо трябва да овладееш основните неща. Ще бъде все едно дядо ти да направи всичко с изключение на последното дялване по копието и да ти даде ти да го направиш. Нито ще си го направил, нито ще си се научил как да си направиш сам копие.

— Искате да кажете, че първо трябва да намеря подходящото дърво, да се науча как да виждам и оформям острието, къде да направя първото дялване. Той протегна комично симулоидните си ръце. — Така ли?

Тя се засмя.

— Така. Но тъй като разбираш, че преди това трябва да се свършат съвсем не толкова драматични неща, ще ти покажа как да направиш нещо.

Под търпеливите инструкции на Рени !Ксабу повтори движенията на ръката и положенията на тялото, които командваха микропроцесорите. Възприемаше бързо и това й напомни схватливостта на децата. Когато заставаха пред нова задача, повечето възрастни се опитваха да открият свой собствен начин за решаването й, който често ги отвеждаше в задънена улица, щом логическите им модели се разминаваха с новите обстоятелства. При цялата си безспорна интелигентност !Ксабу подходи към ВР по далеч по-интуитивен начин: вместо да се захване да направи нещо конкретно, като се опита да принуди машината да разиграе идеите му, той остави микропроцесорите и софтуерът да му подсказват какво могат, след което продължаваше в посоката, която го интересуваше.

Докато наблюдаваха първите му опити да контролира форма и цвят, които се появяваха и изчезваха във въздуха, той я попита:

— Но защо са всички тези усилия и разноски, за да… се имитира — тази ли е думата? Защо изобщо трябва да се имитира реалността?

Рени се поколеба.

— Ами, като се учим да… имитираме реалността, можем да създадем неща, които съществуват единствено във въображението ни — също като художниците. Или да покажем какво бихме искали да сътворим — както правят строителите, когато чертаят план. Можем също да създадем за себе си по-удобна работна среда. Точно както тази програма приема жеста на ръката… — тя махна с ръка: в небето над главите им се появи бяло пухче — …и прави облак, тя може да приеме същия жест и да пренесе огромно количество информация от едно място на друго или да намери друга информация. Вместо да висим над клавиатурата или пред сензорния екран, както навремето, можем да седим, да стоим или да лежим, да сочим, да махаме с ръка, или да говорим. Използването на машините, от които зависи животът ни, може да стане толкова лесно, колкото… — тя спря, за да намери точно сравнение.

— Колкото да издялаш риболовно копие — гласът му прозвуча в неочакван фалцет. — Изглежда, сме затворили кръга — усложняваме си живота с машини, след това се мъчим да го направим толкова прост, колкото е бил, преди да ги имаме. А постигнахме ли нещо, госпожо Сулавейо?

Рени се почувства нападната, неясно защо.

— Възможностите ни са по-големи — можем да правим много повече неща…

— Можем ли да разговаряме с боговете и да чуваме по-ясно гласовете им? Или станахме богове — с всичките си възможности?

Неочаквано промененият му тон я извади от равновесие. Докато се опитваше да намери смислен отговор, той продължи:

— Погледнете, госпожо Сулавейо. Какво ще кажете?

Върху симулираната горска земя беше поникнало малко остроъгълно цвете. Не приличаше на никое от познатите й цветя, но притежаваше определено очарование, което прикова вниманието й — приличаше повече на произведение на изкуството, отколкото на опит за имитация на реално растение. Кадифените му венчелистчета бяха кървавочервени.

— Това е… това е много добре за първи опит, !Ксабу.

— Вие сте много добър учител.

Щракна с несръчните си сиви пръсти и цветето изчезна.

Тя се обърна и посочи. Пред нея изникна рафт с книги така, че да може да прочете заглавията.

— По дяволите — процеди тя. — Отново грешка. Не мога да си спомня името. Намери всичко с „Пространствено разработване“ или „Пространствено възпроизводство“ и „дете“ или „юноша“ в заглавието.

Пред полиците на библиотеката се понесоха три книги.

— Анализ на пространственото възпроизводство в юношеското развитие — прочете тя. — Добре. Дай ми списък на най-често срещаните…

— Рени!

Гласът на безплътния й брат я накара да се извърне, точно както би го направила в реалния свят.

— Стивън? Къде си?

— В къщата на Еди. Но ние… имаме проблем — почти вцепенен от ужас изрече той.

Рени усети пулсът й да се ускорява.

— Какъв проблем? Нещо вкъщи? Някой те притеснява?

— Не. Не у тях — звучеше толкова отчаяно, сякаш на път за вкъщи по-големите момчета го бяха хвърлили в канала. — В мрежата сме. Можеш ли да дойдеш да ни помогнеш?

— Стивън, какво се е случило? Веднага ми кажи.

— Влязохме във Вътрешния периметър. Ела бързо. Връзката прекъсна.

Рени притисна два пъти краищата на пръстите си и библиотеката изчезна. За момент апаратурата й остана без входни данни за обработване и тя увисна в празното сиво пространство на мрежата. Бързо отмени стартовата команда и се опита да влезе директно в локацията на брат си, но я блокира предупреждение „достъп отказан“. Той наистина беше във Вътрешния периметър и то в зоната за абонати. Нищо чудно, че толкова светкавично прекъсна връзката. Явно ползваше времето на чужд табулатор — вероятно училищния, — а всеки групов достъп беше строго контролиран за подобни пробиви.

— По дяволите това момче! — Да не би да очакваше от нея да се набута в голяма търговска система? За това налагаха наказания, а можеше да попадне и в затвора за такова нарушение. А и какво ли щяха да си помислят в политехниката, ако хванеха някой инструктор в такава хлапашка постъпка. Но гласът му беше толкова изплашен…

— По дяволите — повтори тя, въздъхна и се зае да си изработи двойник.

Всеки, който влизаше във Вътрешния периметър, трябваше да има симулоид: не беше позволено на невидими натрапници да нарушават покоя на мрежовия елит.

Рени предпочиташе да се появи в оголения минимум — лишена от лице и пол човешка фигурка върху пътен знак, — но толкова елементарен сим издаваше бедност, а нищо друго не би привлякло по-силно вниманието на входа на Вътрешния периметър. Спря се на двуполов сим-изпълнител с надеждата, че притежава подходящо изражение и телосложение, за да мине за момче за поръчки на някой богат мрежов барон. Разходите, филтрирани през няколко счетоводни пласта, щяха да потънат в дебрите на оперативния бюджет на политехниката; ако успееше да се справи достатъчно бързо, нямаше да привлекат ничие внимание.

Не обичаше риска, а още по-малко нечестността. Когато открие Стивън и го измъкне навън, ще му даде да разбере.

Но гласът му беше толкова уплашен…

Входът към Вътрешния периметър представляваше блестящ правоъгълник, разположен в основата на нещо като висока километър и половина стена от бял гранит, ярко осветена въпреки отсъствието на слънце върху свода на симулираното черно небе. Няколко фигури изчакваха входната процедура, някои от тях в странно телосложение и крещящи цветове; навъртаха се и няколко натрапници без каквато и да е надежда да влязат, сякаш Вътрешният периметър беше някакъв клуб, чиято управа можеше внезапно да реши, че тази нощ програмата не е интересна — но повечето имаха делови вид като Рени и се придържаха към приблизително човешки размери. Сякаш по ирония там, където концентрацията на пари и власт в мрежата беше най-голяма, нещата се връщаха към забавеното темпо на реалния свят. В библиотеката си или в информационната мрежа на политехниката можеше с един-единствен жест да скочи където си поиска или мигновено да конструира каквото й потрябва, но Вътрешният периметър и други влиятелни центрове натикваха потребителите в симове и се отнасяха с тях като с реални хора — струпваха ги във виртуални офиси и контролни пунктове, принуждаваха ги да бездействат мъчително дълго, а през това време контактните им разходи растяха главоломно.

„Ако политиците открият начин да обложат светлината — ядосана си помисли тя, — вероятно ще създадат чакални за контрол на слънчевото лъчение.“ Застана на опашката зад някакво прегърбено сиво нещо — най-ниска степен на сим, — чиито отпуснати рамене предполагаха предстоящ отказ.

След продължилото сякаш непоносимо дълго очакване симът пред нея получи надлежния отказ и тя най-сетне се озова пред един чиновник, който като че ли беше измъкнат направо от анимационен филм. Беше дребен, с лице на гризач, с чифт старомодни очила, увиснали на върха на носа му, и две малки, подозрителни очички, които надничаха над тях. „Сигурно е кукла“ — помисли си тя — програма с външност на човек. Никой не би могъл чак толкова да заприлича на дребно чиновниче или поне щеше да се прочуе в мрежата, където всеки можеше да се появи така както си пожелае.

— Цел във Вътрешния периметър? — дори гласът му беше писклив като на играчка, сякаш не излизаше през устата му.

— Доставка за Джоана Бундази. — Доколкото знаеше, ректорът на политехниката притежаваше малък участък във Вътрешния периметър.

Чиновничето я изгледа зловещо. Процесорите си вършеха работата.

— Госпожа Бундази не е в резиденцията си.

— Знам. — Наистина знаеше — беше изключително предпазлива. — Помоли ме да доставя нещо в участъка й на ръка.

— Защо? Тя не е тук. Положително ще е по-добре да го изпратите там, където е в момента. — Нова кратка пауза. — В момента не е на разположение.

Рени опита да се овладее. Положително беше кукла — симулацията на бюрократично тесногръдие беше прекалено съвършена.

— Всичко, което знам, е, че бях помолена да го доставя в участъка й във Вътрешния периметър. Защо е пожелала така, това си е нейна работа. Ако нямате противоположни инструкции, оставете ме да си върша работата.

— Защо ще иска изпращачът доставка на ръка, след като тя не е там?

— Не знам! А и вас не ви засяга. Тогава да си вървя, а вие ще информирате госпожа Бундази, че сте отказали да пропуснете доставката й?

Чиновникът присви очи, сякаш търсеше по реално човешко лице знаци на притворство или заплаха. Добре, че сим-маската я прикриваше. „Хайде, опитай се да ме разконспирираш, досадно копеле!“

— Добре — каза най-после той. — Имате 20 минути. — Което, както Рени знаеше, беше абсолютният минимум за достъп — преднамерен израз на неприязънта му.

— Ами ако има обратни инструкции? Ако е оставила съобщение за доставката и ако се наложи да отнеса нещо друго някъде другаде в Периметъра? — На Рени изведнъж й се прииска това да е игра, да измъкне лазерен пистолет и да пръсне куклата на парчета.

— 20 минути — разпери късите си пръсти той, за да прекрати по-нататъшните й протести. — Вече деветнайсет минути, петдесет и… шест секунди — броячът отчита. Ако имате нужда от още време, ще трябва да поискате повторен достъп.

Тя тръгна, но след миг се върна при човечето с физиономия на плъх, дало повод за бурния протест на поредния молител, добрал се най-после до Обетованата земя.

— Вие кукла ли сте? — запита го Рени.

Някои от опашката измърмориха изненадано. Въпросът беше много груб, но законът повеляваше да получи отговор. Чиновникът повдигна възмутено тесните си рамене.

— Аз съм гражданин. Искате ли номера ми? Божичко.

Все пак оказа се човек.

— Не — каза тя. — Просто любопитствах.

Наруга се, че усложнява нещата, но й беше дошло до гуша.

За разлика от грижливата имитация на реален живот навсякъде другаде във Вътрешния периметър липсваше каквато и да е илюзия за минаване през врата: секунди след потвърждаването на достъпа Рени се озова направо на порталния площад — огромна и потискаща неофашистка грамада от симулирани камъни сякаш с размерите на малка държава, заобиколена от извисяващи се арки, от които като спици в далечината се изопваха привидно прави пътища. Илюзия, естествено: само няколко минути ходене по който и да е от тях отвеждаше до някое място, но не беше задължително то да се вижда от площада, нито пък пътят да е широк и прав булевард или поне улица.

Въпреки огромните си размери площадът беше по-многолюден и шумен от зоната за изчакване пред портала. Тези хора вече бяха вътре — макар и само временно — и това придаваше целеустременост и високомерие на движенията им. А и щом разполагаха с време да се разхождат из площада и да имитират реалния живот чак до такава степен, вероятно имаха солидни основания да изпитват гордост: треторазредни посетители като нея разполагаха с време само за кратко пътуване до целта и обратно.

А мястото си заслужаваше да се помотаеш из него. Истинските обитатели на Вътрешния периметър, които имаха парите и властта да си присвоят собствено частно пространство в този елитен сектор на мрежата, нямаха същите симови ограничения както посетителите. В далечината Рени видя двойка голи мъже с невероятно изпъкнали мускули — и двамата бяха червени като захаросани ябълки и високи по девет метра. Запита се какви ли са разходите им само за данъците и абонамента — много по-скъпо беше да придвижваш из симулациите нестандартно тяло.

„Новобогаташи“, заключи тя.

При предишните случаи, когато беше успявала да влезе във Вътрешния периметър — обикновено промъквайки се като студентка, но на два пъти и като нечий легален гост — гледката я беше очаровала. Вътрешният периметър беше наистина уникален: първият световен град, чието население (макар и симулирано) се състоеше от десетина милиона или приблизително толкова от най-влиятелните граждани на планетата Земя… или поне клиентелата на Периметъра твърдо вярваше в това и правеше всичко възможно, за да поддържа такава репутация.

Нещата, които си бяха построили, бяха прекрасни. На място без гравитация и необходимостта да се спазват геометричните закони и под закрилата на изключително гъвкавите разпореждания за разделителните зони в частния сектор творческата изобретателност на човека беше разцъфнала по най-импозантен начин. Структури, които в реалния свят биха били здания и следователно подвластни на земните закони, тук можеха да не се съобразяват с такива излишни условности като „горе — долу“ и „размер тегло“. Трябваше само да се ползват като резиденции, така че нощем се появяваха бляскави прояви на компютърния дизайн и изчезваха също толкова бързо, фантастични и пъстри като цветя в джунглата. Дори сега спря за момент, за да се полюбува на един невероятно източен, полупрозрачен зелен небостъргач, извисил се високо над арките в небето. Стори й се необикновено красив и изискан — игла от чист нефрит. Ако нещата, които тези обитатели на най-вътрешния кръг на човечеството си строяха, бяха така причудливи, не по-малко причудливо беше и онова, което правеха от самите себе си. В това място, където единственото абсолютно изискване беше да съществуваш и само парите, добрият вкус и обичайната куртоазия ограничаваха въображението (а някои обитатели на Периметъра разполагаха с твърде много от първото и с твърде малко от другите две), всяка разходка по най-оживените улици се превръщаше в безкрайно и непрекъснато променящо се шоу. От крайностите на съвременната мода — последният вик, изглежда, бяха издължените глави и крайници — през имитациите на реални неща и хора — по време на първото си пътуване в Периметъра Рени беше видяла трима различни Хитлеровци, а единият от тях носеше бална мантия, изработена от сини орхидеи — до пиршеството на дизайна, при което наличието на тяло бе само изходната точка, Периметърът предлагаше един безкраен парад. В началото туристите, които бяха платили билет за ваканционна екскурзия, често се заседяваха по страничните кафенета и въздишаха с часове, докато — също като повечето хлапета в мрежата — реалните им тела от плът изнемощяваха от глад и жажда, а симулациите им се вцепеняваха или изгасваха. Ясно беше защо. Непрекъснато изскачаше нещо ново — поредната приказна причудливост в далечината.

Но днес тя беше тук с една-единствена цел — да открие Стивън. Освен това правеше разходи за сметка на политехниката и си беше навлякла гнева на досадния дребосък на портала. Като се сети за това, тя програмира доставката за ректор Бундази за „Вход плюс 19 минути“, тъй като знаеше, че господин „Аз съм гражданин“ ще провери. Всъщност доставката беше част от факултетната поща, адресирана до ректора — нещо без особено значение. Беше разменила фактурата му с пратка, която действително трябваше да се достави на ръка в един от другите участъци на госпожа Бундази, и се надяваше вината за предстоящата бъркотия да се стовари върху службата за кореспонденцията — двайсетгодишна демодирана електронна пощенска система, поради което нямаше защо да бъде кой знае колко обвинявана. Да се опиташ да се добереш до нещо чрез вътрешната система за доставки на политехниката, беше все едно да се опиташ да изстискаш масло от камък.

След кратка проверка на координатите на съобщението на Стивън Рени се прехвърли на „Лалабай лейн“, главната артерия на Тойтаун — затънтен сектор, където се помещаваха по-малките и неособено преуспяващи производители и търговци, както и резиденциите на онези, които едва-едва се крепяха за статута на Вътрешния периметър. Абонаментът за мрежата на Вътрешния периметър беше много скъп, както и маниерите, необходими да запазиш мястото си сред елита, но дори човек и да не можеше да си позволи нов и екзотичен сим всеки ден или пък да преустройва бизнеса си или личния си участък всяка седмица, самото поддържане на резиденция във Вътрешния периметър представляваше много престижен социален белег в реалния свят. Напоследък това често беше последната преструвка, че движението надолу е спряло — и никой не се даваше без бой.

Рени не можа веднага да установи местонахождението на източника на сигнала, така че ограничи скоростта си на движение до ходом, което не беше нито кой знае колко скъпо, нито кой знае колко сложно. Че Тойтаун беше доста отдалечен от центъра, се виждаше на всяка крачка. Повечето участъци бяха функционални в максимална степен — бели, черни или сиви кутийки, които не служеха за нищо друго, освен да отделят едно от друго предприятията на опитващите се да оцелеят граждани. Някои резиденции очевидно бяха преживели по-добри времена, но сега бяха безнадеждно овехтели. Други дори бяха започнали да изчезват, тъй като по-скъпите визуални функции бяха пожертвани, за да могат собствениците да запазят поне пространството. Мина покрай голямо имение, построено по подобие на „Метрополис“ на Фриц Ланг — древната фантастика се беше оказала прищявка на Периметъра преди почти едно десетилетие, — сега то беше напълно прозрачно; от огромния купол беше останал само многостенен скелет, всички детайли бяха изчезнали, а прекрасните някога цветове и материи бяха изключени. На „Лалабай лейн“ имаше само един участък, който изглеждаше едновременно и модерен, и скъп, и беше съвсем близо до източника на сигнала от съобщението на Стивън. Виртуалната конструкция представляваше огромен готически замък с размера на два реални градски блока, осеян с остри кулички и лабиринти като гнездо на термити. Цветни светлини проблясваха зад прозорците — тъмночервени, убито тебеширеноморави и ослепително бели. Явно беше нещо като клуб, за което свидетелстваха тътенът на музиката и проблясващите букви, които пълзяха по фасадата като светещи змии и изписваха на английски — а също и на японски, китайски, арабски и на няколко други азбуки: „ПРИ ГОСПОДИН ДЖ.“ Сред гърчещите се букви се ухилваше и внезапно помръкваше огромна, озъбена, безплътна гримаса.

Тя си спомни името на мястото — Стивън го бе споменал. Именно то ги беше привлякло във Вътрешния периметър — или поне в тази му част. Не можеше да откъсне очи — ужасена и очарована. Беше наистина съблазнителен — всяко потайно ъгълче, всеки бълващ светлини прозорец крещеше, че тук е бягството, тук е освобождението, и най-вече освобождението на отритнатите. Тук беше раят, където всичко е позволено. От мисълта, че единайсетгодишният й брат е в такова място, по гърба й полазиха студени тръпки на ужас. Но ако той беше вътре, тя също трябваше да влезе…

— Рени! Тук горе!

— Викът беше тих — като че ли от затворено пространство. Стивън се опитваше да остане незабелязан, без да осъзнава, че в Периметъра не можеш да останеш незабелязан — освен ако си платиш за услугата. Ако някой се интересуваше, щеше да го чуе, затова единствено експедитивността й имаше значение в момента.

— Къде си? Да не би да си в този… клуб?

— Не! През улицата! В къщата с парцала отпред!

Тя се извърна да погледне. Малко по-надолу, на противоположната страна на „При господин Дж.“ стърчаха някакви останки от стар тойтаунски хотел — приятна симулация на място за отдих от реалния свят, предназначена за туристите в Периметъра, където да получават съобщения и да организират еднодневните си излети. Подобни места бяха популярни в самото начало, когато ВР все още се възприемаше като нещо страшничко и необикновено. Славата на този очевидно беше преминала отдавна. Стените му бяха изгубили цвета си, а тук-там се бяха изтрили. Над широката входна врата висеше неподвижна тента — вместо да се поклаща под полъха на симулирания бриз, — замряла като останалата част на конструкцията в състояние на минимално съществуване.

Рени се приближи до входа и след като се убеди, че от системата за сигурност не е останало нищо, влезе вътре. Интериорът беше по-занемарен и от екстериора — времето и липсата на грижи го бяха превърнали в склад за оптически кубчета, захвърлени като блокчета за игра. Няколко по-прилично изработени сим-обекта се бяха запазили непокътнати и изпъкваха в странен контраст. Плотът на рецепцията беше един от тях — проблясващ блок от неоновосин мрамор. Откри Стивън и приятеля му Еди зад него.

— На какво, по дяволите, си играете?

Двамата бяха симове от училищната мрежа, по-слабо детайлизирани дори и от нейния, но все пак успя да забележи ужаса по лицето на Стивън. Той се изправи и я сграбчи през кръста. Макар само ръцете на сима й да имаха силово обратно захранване, беше сигурна, че я е стиснал здраво.

— По следите ни са — изрече задъхано Стивън. — Хората от клуба. Еди има предпазен щит и го използвахме да се скрием, но е много евтин и скоро ще ни открият.

— Щом на мен каза, че сте тук, всеки, наоколо който се интересува, също го знае.

— А ти, за Бога, къде намери защитата? — обърна се към Еди тя. — Не, не ми казвай. Не сега.

Протегна ръце н отмести внимателно Стивън. Беше й странно, че усеща тънката му ръка между пръстите си, след като знаеше, че истинските им тела са в две противоположни части на реалния град — тъкмо това чудо я беше отвело най-напред във ВР.

— Ще приказваме после. Имам доста въпроси. Но първо трябва да ви измъкнем оттук, преди да са ни изправили пред съда.

— А… Соки… — обади се най-после Еди.

— Какво Соки? — каза припряно Рени. — И той ли е тук?

— Все още е в „При господин Дж.“. Нещо такова… Еди, изглежда, изгуби самообладание.

— Соки… падна в една дупка — продължи Стивън вместо него. — Нещо като дупка. Когато се опитахме да го измъкнем, дойдоха онези хора. Мисля, че бяха кукли. — Гласът му се разтрепера. — Наистина бяха страшни.

Рени поклати глава.

— Не мога да направя нищо за Соки. Времето ми изтича, пък и нямам намерение да прониквам в частен клуб. Ако го хванат, хванат го. Ако каже кой е бил с него, и вие ще си получите заслуженото. Урок номер едно за начинаещи в мрежата: каквото си надробиш — това ще сърбаш.

— Но… но те може да го наранят.

— Да го наранят ли? Най-много да го уплашат — което и тримата заслужавате. Но никой няма да го нарани. — Тя сграбчи Еди, така че сега държеше ръцете и на двете момчета: в процесорите на политехниката алгоритъмът на бягството й добави още две. — А сега ще отидем…

Разнесе се оглушителен трясък — почти толкова силен, колкото бомбата в политехниката. Слушалките на Рени не можаха да понесат грохота и за щастие заглъхнаха за момент. Предната част на хотела изригна в облак от четящи парчета. Огромна сянка се изпречи между тях и тойтаунската улица — нещо много по-голямо от повечето нормални симове. Нещо мрачно, излъчващо неритмични пулсации, което заслепяваше погледа.

— Исусе! — ушите на Рени пищяха. Това щеше да я научи друг път да включва защитата на слушалките. — Исусе! — За момент се вцепени, когато сянката надвисна над нея — великолепно възпроизведен абстрактен образ на представата за Голямо и Опасно. След това стисна здраво момчетата и напусна системата.

 

 

— Ние… влязохме в „При господин Дж.“. В училище всеки го прави.

Седнала срещу него на масата, Рени не отделяше поглед от брат си. Беше разтревожена, дори уплашена за него, но сега гневът беше изместил всякакви други чувства. Не стига че й беше създал куп неприятности, ами се прибра от блока на Еди един час след като тя се бе върнала от политехниката и я бе накарал да го чака.

— Не ми пука дали всеки го прави, Стивън, пък и сериозно се съмнявам, че е така. Наистина ме влудяващ! Незаконно е да влизаш в Периметъра и наистина не бихме могли да платим глобите, ако те хванат. Плюс това, ако шефът ми разбере какво направих, за да те измъкна, може да ме уволни. — Тя се наведе напред, хвана ръката му и така я стисна, че той трепна. — Можех да загубя работата си, Стивън!

— Млъкнете, глупави деца! — извика баща им от задната спалня. — Заболя ме главата от вас.

Ако вратата беше отворена, погледът на Рени сигурно щеше да подпали задника на Дългия Джоузеф.

— Съжалявам, Рени. Наистина съжалявам. Наистина. Може ли пак да опитам да се свържа със Соки?

Без да чака разрешение, той се обърна към екрана на стената и поиска връзка. Не отговори никой. Рени направи опит да се овладее.

— Каква беше тази история, че Соки паднал в някаква дупка?

Стивън нервно забарабани с пръсти по масата.

— Еди го накара.

— Какво го накара? По дяволите, Стивън, не ме карай да ти измъквам думите с ченгел.

— В „При господин Дж.“ има една стая. Едни момчета в училище ни казаха. Те… ами вътре имало неща, дето са наистина страхотни.

— Неща? Какви неща?

— Просто… неща. За гледане. — Стивън избягваше погледа й. — Но ние не ги видяхме, Рени. Не можахме да я намерим. Отвътре клубът е много по-голям — няма да повярваш! Продължава завинаги. — За момент очите му заблестяха — беше си припомнил великолепието на „При господин Дж.“ Сякаш беше забравил, че е загазил сериозно. След което погледна към сестра си и си спомни всичко. — Както и да е, търсихме много дълго и разпитвахме хората — мисля, че повечето бяха граждани, но някои се държаха твърде странно, — и никой не можа да ни каже. Накрая онзи, тлъстият, каза, че от тази стая можем да стигнем до мазето.

Рени потисна тръпка на отвращение.

— Преди да продължиш, млади човече, искам едно да ти е ясно. Никога повече да не си стъпил там. Разбра ли? Погледни ме в очите. Никога!

Стивън кимна неохотно.

— Добре, добре. Няма. Така че заслизахме надолу по всички онези ветровити стъпала — все едно си играехме на гангстери! — и след известно време открихме тази врата. Соки я отвори и… пропадна надолу.

— В какво пропадна?

— Не знам! Беше точно като голяма дупка от другата страна. Имаше пушек и някакви сини светлини дълбоко навътре в нея.

Рени се облегна назад.

— Нечии гадни, садистични номерца. Всички сте заслужавали да ви постресне човек, но се надявам да не се е уплашил прекалено много. И той ли използваше без разрешение екипировка от училищната мрежа като вас двамата?

— Не. Само домашното си оборудване. Нигерийска евтиния.

Точно каквато притежаваше и тяхното семейство. Тези хлапета хем бяха бедни, хем бяха ужасно разглезени.

— В такъв случай не е имало кой знае каква верижна или гравитационна симулация. Ще се оправи. — Тя го погледна отблизо. — Чу ме, нали? Да не си стъпил повече там или завинаги ще те лиша от мрежово време и от гостувания у Еди и Соки — а не само до края на месеца.

— Какво? — подскочи от възмущение Стивън. — Никаква мрежа?

— До края на месеца. И се благодари, че не казах на татко — щеше да те нашиба с колана по непослушното ти черно дупе.

— Предпочитам това, отколкото да ме лишиш от мрежата — намуси се той.

— Щеше да получиш и двете.

След като изпрати сърдития и недоволен Стивън в стаята му, Рени се включи в работната си библиотека — за да се увери, че госпожа Бундази не е оставила съобщение в личната й пощенска кутия за измама на политехниката — и извика няколко бизнесфайла от Вътрешния периметър. Откри „При господин Дж.“, регистриран като „клуб за игри и развлечения“ и лицензиран само за възрастни посетители. Беше собственост на „Щастливи фокуснически новости Ко.“ и първото му име беше „Усмивката на господин Джинго“.

Докато чакаше да дойде сънят, й се привиждаха порутената фасада на клуба, издължените като глави на идиотчета кулички и втренчените като очи прозорци. Най-натрапчив от всичко беше споменът за огромната движеща се уста с редиците от проблясващи зъби, която се гърчеше над вратата — вход, който водеше само навътре.

Бележки

[1] В Р — виртуална реалност. — Б. пр.