Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
СИНЬОТО КУЧЕ ПУСТИННИК

МРЕЖА/БИЗНЕС: Рекордни печалби за АНВАК.

(Картина: главната квартира на корпорация АНВАК — гладка стена.)

Диктор: Охранителната корпорация АНВАК декларира най-високите си печалби от петдесет години насам. Наблюдателите от Цюрихската валутна борса посочват постоянно нарастващите в световен мащаб нужди от осигуряването на индивидуална и корпоративна безопасност, както и невероятно успешната серия на АНВАК от „умни“ биологични оръжия като причини за главоломно нарастващите печалби.

(Картина: вицепрезидентът на АНВАК — с променен глас и лице.)

Вицепрезидентът на АНВАК: Ние удовлетворяваме една потребност. Светът е опасно място. Прекалено много убийства? Мога съвсем просто да ви отговоря: какви бихте искали да бъдете — морално прави или живи?

 

Колибата на Пустинника (така хакерите наричаха на жаргона си виртуалния „дом далеч от дома“) беше най-безличната, която Рени някога бе виждала. Макар че можеше да избира измежду всички виртуални облаги, Пустинника си беше създал обстановка, която определено не бе източник на вдъхновение: малко легло, стенен екран с ниска разделителна способност и мижави цветя в пластмасова кана върху стандартна маса. Приличаше на стаята на някой дядка от старчески дом. Освен това беше също тъй реално-нереална, както симът на Пустинника. Уморена и потисната, Рени се зачуди дали този старец изобщо можеше да им помогне с нещо.

— Желаете ли да седнете? — попита Сингх. — Ако искате, ще направя столове. Дявол да го вземе, отдавна не съм имал гости.

Той положи своя сим на леглото, което изскърца гостоприемно. Внезапно Рени осъзна защо и старият хакер, и стаята му изглеждат така странно реални. Всичко беше истинско. Пустинника използваше за сим свой собствен видеозапис — такъв, какъвто изглеждаше сега; леглото, на което седеше, както и цялата му стая вероятно също бяха истински — проекция, превърната във функционална ВР-среда. Тя виждаше лицето и тялото на Пустинника точно такива, каквито бяха в същия този момент.

Той отвърна на погледа й с усмивка и каза:

— Аха, сети се. Едно време използвах всички екстри — сим — красавец, кабинет — аквариум от сто и петдесет хиляди литра, пълен с акули и русалки…, ама ми писна. Малцината ми приятели си знаеха, че съм едно безполезно дърто копеле — кого се опитвах да залъжа?

Философията на Сингх не интересуваше особено Рени.

— Питала ли ви е Сюзън ван Блийк за един златен град? И какво искате да кажете с това „твърде късно“?

— Не ме припирай, девойче — тросна се Пустинника.

— Не ме наричайте „девойче“. Нужни са ми отговори — и то колкото може no-скоро. Това не е някоя загадка с труп в заключена стая. Говорим за собствения ми живот — и което е по-важно, за живота на братчето ми.

— Мисля, че господин Сингх е склонен да говори с нас, Рени. — Гласът на Мартин идваше едновременно отвсякъде и отникъде, сякаш тя беше режисьорът зад кулисите. На Рени това никак не й харесваше.

— Мартин, омръзна ми да говоря на въздуха. Знам, че е ужасно неучтиво, но, дявол да го вземе, що не вземеш да си сложиш едно тяло, та поне да знаем къде си?

След дълго мълчание в ъгъла се появи голям плосък четириъгълник. Върху изрисуваното лице играеше прочутата загадъчна полуусмивка.

— Така става ли? — попита Мона Лиза.

Рени кимна. В избора на Мартин може би се криеше подигравателен намек, но сега поне имаше какво да виждат. Тя се обърна към стареца с тюрбана:

— Казахте „твърде късно“. Твърде късно за какво?

Старецът се изкиска.

— Ти си един малък Наполеон, нали? Или по-скоро би трябвало да кажа малък Шака Зулу?

— Аз съм три четвърти ксоза. По-добре продължавайте. Или ви е страх да говорите с нас?

Сингх отново се разсмя.

— Страх ли? Много съм стар, за да ме е страх, дявол да го вземе. Децата не говорят с мене, а жена ми умря. Какво ли могат да ми направят онези, освен да ме изхвърлят от цялата тая суета на суетите?

— Онези? — обади се Рени. — Кои са онези?

— Копелетата, които убиха всичките ми приятели. — Усмивката на стареца внезапно изчезна. — А Сюзън е само най-скорошният случай. Ето защо е твърде късно — защото всичките ми приятели вече ги няма. Останах само аз.

Той завъртя ръка, за да посочи неуютната стая, сякаш тя беше последното останало място на земята, а той — единственият оцелял.

„Може би за Сингх тази стая наистина е последното място на земята“ — мина през ума на Рени. Усети, че леко се размеква, но все още не беше сигурна дали стареца й харесва или не.

— Вижте, ние спешно се нуждаем от информация, Беше ли права Сюзън? Знаете ли нещо за този град?

— Всичко по реда си, девойче. Ще ти разкажа това, което аз смятам за добре. — Той подпря изкривените си пръсти на коленете си, покрити с хавлията. — Започна се преди около година. Бяхме останали пет — шестима Мелани, Дирструуп, още някои — теб имената на разни стари хакери не те интересуват, нали? Както и да е, бяхме останали пет — шестима. Всичките се познавахме от години — Комо Мелани и аз сме работили заедно по някои ранни версии на Дървесната къща, а с Фаш Дирструуп се знаехме още от училище. С Фелтън, Мисрс и Саката пък работихме заедно в „Телеморфикс“. Някои си бяха от редовните в Дървесната къща, но Дирструуг си остана настрана — според него ние бяхме тайфа левичарски настроени идиоти от новото време, а пък Саката се отказа от членство заради някакво несъгласие с комитета по правилата. Но, в общи линии, поддържахме връзка помежду си. Всички бяха изгубили по някой приятел — когато станеш на моите години, тази болка ти се става доста позната — и вероятно, затова се бяхме сближили повече, отколкото някога, просто, защото кръгът все повече се стесняваше.

— Моля — обади се Мона Лиза, — един въпрос. Вие сте познавали всички тези хора по различна линия? Така че като казвате „бяхме останали пет — шестима“, какво имате предвид… какви пет — шестима?

Рени кимна. Тя също търсеше свързваща нишка.

— Задръжте малко, дявол да го вземе — намръщи се Сингх, но вниманието очевидно му беше приятно. — Ще стигна и дотам. Нали разбирате, по онова време не осъзнавах, че сме останали само шестима, защото не виждах връзката. Имах и други приятели, нали разбирате — не бях такова нещастно копеле, каквото съм сега. Не, нито виждах връзката, нито се сещах за нея. Докато не започнаха да измират.

Дирструуп си отиде първи. Инфаркт — доколкото се разбра. Мъчно ми беше за него, но не заподозрях нищо. Фани открай време пиеше много, пък и бях чул, че е много надебелял. Реших, че просто му е дошъл редът.

После умря Комо Мелани — пак от инфаркт. После и Саката — паднала по стълбите на къщата си край Нийгата. Заприлича ми на проклятие — да загубиш трима стари другари за броени месеци, — но нямах основание да бъда подозрителен. Саката обаче имаше градинар, който се грижеше за имота й, и той се закле, че бил видял двама мъже с тъмни дрехи пред портала, които потеглили нанякъде точно по времето, когато трябва да е умирала, така че изведнъж всичко това вече не приличаше толкова на обикновен нещастен случай със стара консултантка по технологиите. Доколкото знам, японските власти още не са приключили със случая.

Фелтън умря само след един месец. Сдаде багажа в лондонското метро. Сърцето му отказало. Тук, на Хълма на основателите, му отслужиха панихида. Аз обаче бях започнал вече да се чудя. Обади ми се Виджай Мисра — и той се чудел, ама за разлика от мене беше пресметнал колко прави две и две и бе получил една хубавичка кръгла цифра. Виждате ли, някои хора като Дирструуп ги познавах толкова отдавна, та бях забравил, че само веднъж ние всичките — аз, Мисра и четиримата оцелели — бяхме работили заедно. И други работиха там, но ние шестимата бяхме последните останали живи. И докато си говорихме с Мисра, разбрахме, че сме останали само ние двамата. Не се почувствахме особено добре. Рени даже се беше привела.

— Останали. От какво?

— И дотам ще стигна, девойче!

— Не ми крещете! — Тя се страхуваше, че ще изгуби самообладание. — Вижте, изритаха ме от работа, но в момента използвам оборудването на училището. Някой всеки момент може да съобщи в полицията за мене, за Бога. Където и да отида за информация, получавам само трохи и ужасно много тайнственост.

През машините за виртуалност тя усети как !Ксабу я докосва по рамото — просто й напомняше да запази спокойствие.

— Е — обади се отново Сингх с бодър глас, — просяците не могат да избират, девойче.

— Това място сигурно ли е? — внезапно се разтревожи Мартин.

— Като звуконепроницаем бункер насред Сахара разсмя се Сингх и разкри дупката между зъбите си. — Ако някой го знае, то това съм аз — нали аз написах охранителната програма на цялото това място. Дори и да има изтичане на данни някъде по вашите линии, аз ще го знам. — Той пак се разсмя — тихо. — Вижте сега, казахте ми да продължавам — не продължа тогава… Та Мисра също беше специалист по охраната…, ала това не му помогна. И него го спипаха.

Самоубийство — мощна свръхдоза от антиепилептичното лекарство, което вземаше. Аз обаче бях говорил с него само две вечери преди това и той изобщо не беше потиснат, ама ни най-малко не беше в самоубийствено настроение. Уплашен — да, бяхме разбрали, че шансовете ни стават все по-лоши и по-лоши. И когато и той умря, вече бях сигурен. Убиваха всички, които знаеха нещо за Адърланд.

— Адърланд? — Мартин като че ли наистина се стресна, за първи път, откакто Рени я познаваше — ако това беше точната дума. — Какво общо има това с Адърланд?

По гърба на Рени полазиха студени тръпки.

— Защо? За какво става въпрос?

Старецът доволно поклати глава.

— Ааа, видя ли, сега ти стана интересно! Сега искаш да слушаш!

— Ние ви слушахме, господин Сингх — много внимателно ви слушахме. — каза !Ксабу тихо, ала с необичайна настоятелност.

— Хайде малко по-бавно — настоя Рени. — Какво е това Адърланд? Звучи ми като увеселителен парк.

Картината се завъртя и лицето на Мона Лиза се извърна към нея.

— В известен смисъл е нещо такова. Или поне така твърди мълвата. Адърланд е по-изолиран дори и от Дървесната къща. Май е нещо като площадка за игра на богаташи, широкомащабна симулация. Това съм чувала. Частна собственост е и се избягва всякакъв излишен шум около него, така че информация почти липсва. — Тя се извърна отново към Сингх. — Моля ви, продължавайте.

Той кимна, като че ли приемаше дълга си.

— Работихме по договор с „Телеморфикс — Южна Африка“. Тогава работех за тях — беше преди кажи-речи трийсет години. Дирструуп всъщност ръководеше проекта, но ме остави аз да подбера хората и точно затова там попаднаха Мелани и другите. Създадохме охранителна инсталация за нещо, което си мислех, че е някаква бизнесмрежа — шушу-мушу, всичко е върховна тайна, няма проблем с парите. Работехме за някаква голяма корпорация — само толкова знаехме. И едва в процеса на работа разбрахме, че всъщност е ВР-кабина, или по-скоро наниз от ВР-кабини в паралелни суперкомпютри — най-голямата и най-високоскоростната ВР-мрежа, която някой някога е виждал. Консорциумът, чиято собственост беше, се наричаше ТБГ. Само това знаехме. Те бяха ТБГ, ние бяхме ТМКС. — Той се изсмя. — Никога не се доверявайте на хора, които наричат нещата с инициали. Това е моята философия. Поне сега е такава. Де да беше такава и тогава…

Както и да е, хората от ТБГ — или поне някои от техните инженери — от време на време наричаха тази нова мрежа Адърланд. Като motherland без началното „т“. Мисля, че беше шегичка, ала не проумявах смисъла. Ние с Мелани и още някои хора се опитвахме да се сетим за какво ли ще се използва — бяхме решили, че ще е нещо като огромен ВР-тематичен парк, мрежова версия на Дисни — кошмар, който с всеки ден все повече се разраства в Калифорнийския залив, — но изглеждаше прекалено мощна дори и за нещо подобно. Дирструуп постоянно ни повтаряше, че си губим времето, че трябва просто да млъкнем и да си приберем парите — честно да си призная, много бяха. Обаче в целия този проект имаше нещо наистина шантаво и тъй като десетина години след приключването на работата ни все още никой нищо не беше огласил, всички си признахме пред себе си, че не е било комерсиално начинание. Реших, че е било нещо, свързано с властите — „Телеморфикс“ винаги са поддържали дружески отношения с властите, особено с американските, разбира се. Уелс винаги е знаел интереса си.

— Ами тогава какво е било? — попита Рени. — И защо някой ще убива приятелите ви, за да го запази в тайна? И нещо важно за мен — каква връзка има това с малкото ми братче? Сюзън ван Блийк е говорила с вас, господин Сингх. Какво ви каза тя?

— Ей, сега ще стигна до там. Задръж малко. — Старецът протегна ръка към нещо, което не се виждаше. След миг в ръката му се появи чаша. Отпиваше дълго, на пресекулки. — Стаята не е „жива“ — обясни той. — Само аз съм жив. Така е по-добре — примлясна той. — Добре, стигнахме и до вашата част. Сюзън е имала известен късмет, докато е изследвала този ваш смахнат град. Сградите имали някои странни малки елементи от ацтекски тип — според архитектурната програма, която е използвала, — мънички детайли, неща, които само експертна система би могла да забележи. Така че взела да издирва хора, които се занимавали с това, с надеждата да намери някой, който би могъл да й помогне да определи що за град е това.

— И защо тогава се е свързала с вас?

— Не се беше свързала, но след като в списъка си от вещи и лица попаднала на име, което съм й споменавал, тя ми се обади. Направо ми изкара ангелите. Добре де, сетих се за това копеле. Беше един от боклуците на ТБГ. Като правехме охраната на тоя Адърланд, трябваше да докладвам на него. Боливар Атаско.

— Атаско? — Рени озадачено поклати глава. — Мислех, че е археолог.

— С каквото и друго да се занимава, той беше шефът на проекта „Адърланд“ — изръмжа Сингх. — Изумях, естествено. Защото бях последният оцелял и знаех, че става нещо. Казах на Сюзън хич да не пипа там, по дяволите. Ще ми се… ще ми се да се беше обадила по-рано. — За миг нафукаността му сякаш се изпари. Той се опитваше да запази самообладание. — Тия лайна са я докопали още същата нощ. Сигурно само няколко часа след като бяхме говорили по телефона.

— О, Боже! Затова е написала бележката и веднага я е скрила — обади се Рени. — Но книгата — защо? Защо не е посочила само името му?

— Каква книга? — попита Сингх ядосан, че е загубил нишката.

— Една книга за… централноамериканските култури. Нещо такова. Този Атаско я е писал. И двете с Мартин я прехвърлихме, но не разбрахме каква е връзката.

До Мартин просветна прозорец.

— Ето я. Но както каза Рени, не сме я преглеждали внимателно.

Старецът присви очи и се взря в прозореца.

— „Палеолитна Мезоамерика“. Аха, спомням си, че беше написал някакъв известен учебник. Ала това беше много отдавна — може би ви трябва не точно това издание. — Той запрелиства книгата. — Първо на първо, в това издание няма снимка на автора. Ако искате да хвърлите едно око на това копеле, ще трябва да намерите по-старо издание.

Прозорецът се затвори.

— Ще видя какво мога да изровя — обади се Мартин.

— И така, какво точно знаем? — Рени притвори очи. Опитваше се да се абстрахира от мизерната стая и да навърже една с друга информационните нишки. — Атаско е бил начело на проекта „Адърланд“ и мислите, че хората, работили по него с вас, са били убити?

Сингх се подсмихна злъчно.

— Не мисля, а знам, девойче.

— Но какво общо има този… този град с каквото и да било — образът, който някой е вкарал в моя компютър? И защо тези хора ще си имат работа с брат ми? Нищо не схващам!

Сред стаята изникна нов прозорец.

— Прав сте, господин Сингх — обади се Мартин. — В предишното издание има снимка на автора.

Съдържанието на книгата потече като сив водопад, а после Рени се втренчи в снимката на Боливар Атаско — привлекателен мъж на средна възраст с тясно лице. Седеше сред стая с кичести растения и старинни статуи. Зад него, окачена на стената в рамка, имаше…

— Боже мили… — Рени протегна сим-ръката си, сякаш можеше да я докосне. Картината зад него не притежаваше сияйната жизненост на оригинала — беше само скица, акварелна рисунка като наброска на архитект — но без съмнение това бе онзи град, невъзможният, сюрреалиетичен златен град. До нея !Ксабу изцъка изненадано. — Боже мили… — повтори тя.

— Нищо ми няма, !Ксабу. Просто съм малко замаяна. Много ми дойде. — Тя направи знак на приятеля си да се дръпне. Той се отдалечи с угрижено сим-лице — приличаше на герой от анимационен филм.

— Съвсем наскоро беше болна и се притеснявам за тебе — обади се !Ксабу.

— Сърцето ми е наред. Но имам проблеми с главата. — Тя уморено се обърна към стареца и Мона Лиза: — Значи какво имаме налице? Искам да кажа, нека го изясним. Някакъв смахнат археолог, който вероятно работи за ЦРУ или нещо подобно, построява огромна, свръхбърза ВР-мрежа. После започва да избива всички, работили над нея. По същото време изпраща брат ми — а може би и още няколко хиляди дечица — в кома. Междувременно ми изпраща някакви повлияни от ацтеките строителни проекти. Страхотно смислено, няма що.

— Наистина е много странно — обади се Мартин, — но все трябва да има някаква система в това.

— Кажи ми, когато се сетиш точно каква — отговори Рени. — Защо този човек ми изпраща картини на въображаемия град? Да не би това да е предупреждение да стоя настрана? Ако е така, дявол да го вземе, това е най-неясното предупреждение, което мога да си представя. Мога да повярвам, макар и трудно, че съществува някакъв проект, който тази група ТБГ — или както там се казват — искат да държат в тайна дори и да се наложи да избият няколко стари програмисти. Но какво общо има това с брат ми Стивън? Той лежи в безсъзнание в болницата. Замалко и мен да ме сполети същото с някакъв си филм на ужасите с прекалено много ръце, но засега няма да намесвам това, за да не усложняваме нещата. — Тя изсумтя отвратено. Беше като замаяна от умората и чувстваше, че всеки миг ще падне. — Какво общо, за Бога, има братчето ми Стивън с някакъв международен заговор? — Тя се обърна към Мартин, която от известно време мълчеше: — А ти какво знаеш за всичко това? И преди си чувала за Адърланд. Какво знаеш за тези хора?

— Почти нищо — отвърна французойката. — Но историята на господин Сингх в съчетание с твоята ме кара да мисля, че тук е замесено нещо много по-голямо, нещо, което не разбирам напълно.

Рени си спомни думите на !Ксабу свиреп звяр. Малкият мъж улови погледа й, но грубият сим скриваше изражението му.

— Какво означава това? — попита тя Мартин.

Мона Лиза въздъхна — за миг промени израза на рисуваното си лице.

— Нямам отговори на въпросите ти, Рени, а само някаква информация, която вероятно повдига още повече въпроси. ТБГ, която господин Сингх спомена, ми е известна, макар и да не знаех досега, че е била свързана с Адърланд. Те наричат себе си Братството на Граала — или понякога просто Братството, — макар да се твърди, че в групата има и жени. Няма никакво сериозно доказателство дори за това, че тази група съществува, но съм чувала за нея много пъти от източници, на които вярвам. Наистина странна компания — всеки се различава коренно от другите: учени като Атаско, финансисти, политици. Носят се слухове, че други членове са от още по-гадна порода. Нищо друго не знам за тях със сигурност освен това, че са магнит за… как го казвате? За разни заговорнически теории. Те са като билдербергерите, или масоните от кръга „Илюминати“. Някои хора ги обвиняват всеки път, когато китайският долар падне или ураган прекъсне комуникациите по Карибското крайбрежие. Но за какво са им деца? Нямам никаква представа…

Това беше най-дългото изказване на Мартин, което Рени някога беше чувала.

— Да не би да са… педофили например?

— Те май създават маса неприятности, без всъщност да докосват децата с пръст — отбеляза Мартин. — Без съмнение богати и влиятелни хора като тях не биха прахосвали толкова много енергия, след като могат да си осигурят жертви по много по-лесен начин. По-скоро ми се струва, че се опитват да уплашат тези деца така, че да не си и помислят да припарят до нещо важно, а болестта е нещастен случай… страничен ефект.

— Органи — обади се Сингх.

— Какво означава това? — втренчи се в него Рени.

— И на богатите може да им се скапе здравето — обади се старецът. — Повярвайте ми, като стане на моите години, човек сериозно се замисля как би се чувствал с нов бял дроб или нов чифт бъбреци. Може и да е нещо, свързано с набавяне на органи. Това би обяснило защо не искат да нараняват децата, а просто ги изпращат в кома.

Студени тръпки сковаха Рени. А после я обхвана безпомощен, парещ гняв. Възможно ли беше това? Брат й, който беше почти детенце?

— Но това няма смисъл! Дори и децата накрая да умрат, семействата им трябва да дадат съгласието си за използването на органите. Ай болниците не ги продават просто така — на онзи, който плаща най-добре.

Смехът на стареца беше жлъчен.

— Млада си и затова вярваш в системата на здравеопазването, девойче.

Тя тръсна глава — предаваше се.

— Може би. Вероятно могат да подкупят лекарите и да вземат органите, но какво общо има това с вашите приятели и с онова, над което са работили… този Адърланд? — Тя се обърна и посочи „Палеолитна Мезоамерика“, която продължаваше да виси насред стаята на Сингх. — И защо Атаско, крадецът на органи, ще ми изпраща картина на това място? Просто няма никакъв смисъл.

— За някого има — сърдито се обади старецът. — Иначе нямаше да съм последният оцелял програмист, изготвил програмата за охрана на този проект. — Той внезапно подскочи, сякаш през него беше преминал ток. — Чакайте малко. — Той дълго не каза нищо. Другите го гледаха и се чудеха. — Аха — изрече най-накрая. Говореше на някого, който явно не беше в стаята. — Е, да, това е интересно. Изпрати ми информацията.

— С кого говорите? — попита Рени.

— С едни съседи от Дървесната къща — с комитета по сигурността. Изчакайте малко. — Той отново млъкна и се заслуша, после рязко довърши разговора си и продължи: — Очевидно някой е душил наоколо и е разпитвал за Мелхиор. Това беше прякор, който използвахме ние с Фелтън — онзи, дето получи в метрото така наречения инфаркт. Използвахме го в някои договори за програми, такива работи. Пристигат тия на едно събрание на програмисти и започват да разпитват за Мелхиор. Много нахално от тяхна страна — да влязат в Дървесната къща и да се държат по този начин. Както и да е, програмистите са им скочили.

Рени усети, че кожата й настръхва при мисълта, че врагът е бил толкова близо.

— Са им скочили ли?

— Били са двама. Сега получавам снимката им. Нали разбирате, разпратил съм навсякъде съобщение, че на всеки, който разпитва за колегите ми от проекта „Адърланд“, трябва да се гледа с изключително подозрение и по възможност да бъде разпитан.

!Ксабу подпря длани на бедрата си и се изправи.

— Обаче са избягали, така ли?

— Да, но имаме над какво да работим — как са се вмъкнали, под каква самоличност са се представили, такива неща.

— Изглеждате доста спокоен — обади се Рени. — Тези хора са убили приятелите ви, убили са Сюзън. Те са опасни.

Сингх вдигна рунтавите си вежди и се усмихна.

— Там, в РЖ, те може да са по-опасни и от дявола, но Дървесната къща си е наша. Дойдеш ли тук, играеш по нашата свирка. Ето я снимката.

Насред стаята на Сингх изникнаха две фигури на здравеняци. Снимката се увеличи и изпълни по-голямата част от стаята. Двамата симове висяха един до друг във въздуха — единият очевидно беше хванат в момент на говорене. Другият беше доста безличен, но онзи, който говореше, беше опасан в кожи и ремъци, сякаш беше излязъл от някое евтино филмче по мрежата.

— Виждали сме тези хора и преди — обади се !Ксабу. Рени с отвращение загледа мускулестите тела.

— Да, виждали сме ги. На онова място, където ни заведе отначало — обърна се тя към Мартин. — Приятелят ти сметна, че имат нужда от моден консултант, спомняш ли си? — Тя се намръщи. — Предполагам, че тук е невъзможно да се набиваш на очи, но този… — Тя едва потисна усмивката си по адрес на варварина — направо си е играл с късмета си. Искам да кажа, прилича точно на сим, който някое от приятелчетата на брат ми би използвало в мрежовите игри. — Мисълта за Стивън я отрезви и прогони моментната й веселост.

— Скоро ще знаем повече за тях — намеси се Сингх. — Щеше ми се обаче онези на събранието да са действали по-внимателно — щеше да е хубаво да разберем какво точно са искали, преди да им позволим да разберат, че сме ги следили. Но инженерите са си такива. Действат нежно и внимателно като гюлета.

— Значи и това ще го добавим в сметката — обади се Рени. — Всичките онези щуротии — и после пращат двойка шпиони, които изглеждат като излезли от някоя детска интерактивна игричка — „Борак, господарят на каменния век“ или нещо такова.

— За шпиони, които идват в Дървесната къща, е доста умно — нехайно подхвърли Сингх. — Тук всички са откачалки. Казвам ви, работил съм за тоя тип Атаско и той изобщо не е тъп. Лигав е като слуз на плужек. — Той вдигна ръка и отново се заслуша в беззвучния глас. — Е, това е нещо. Да. Задръжте ги. Ще дойда да говоря с тях, когато свърша тук. — И пак се обърна към тях: — Очевидно преди това тия са се мотали с хлапетата от клуба, така че можем да получим някаква информация от тях. Да разговаряш с тези хлапета обаче е все едно да приказваш със статично електричество…

!Ксабу, който разглеждаше внимателно изображенията на натрапниците, се приближи до Рени.

— Какво ще правим сега?

— Можем да се опитаме да разберем повече неща за Адърланд — обади се Мартин. — Опасявам се, че са били толкова внимателни с информацията, колкото и с другите форми на сигурност, но може пък да успеем да…

— Правете, каквото си щете — прекъсна я Сингх, — но ще ви кажа аз какво ще направя. Ще отида да намеря тия копелета.

Рени се втренчи в него.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах. Тези хора си мислят, че могат да се крият зад парите си в къщите си крепости и в корпорациите си. И най-вече си мислят, че могат да се скрият в скъпата си мрежа. Аз обаче съм помагал да се построи тая проклета мрежа и се хващам на бас, че мога да се промъкна обратно в нея. Нищо не може да свърши работа по-добре от един малък старомоден акизу. Нали искате да ги съдите? Ами хайде тогава. Когато свършите с цялото това търчане, аз отдавна ще съм умрял. Нямам намерение да чакам.

Рени не успяваше да проследи мисълта му.

— Ще отидете в този Адърланд, това ли искате да кажете? Правилно ли разбрах? Просто ще пробиете защитата, ще поразгледате и ще попитате хората вътре: „Ей, случайно някой от вашите да е пращал деца в кома или да е убивал приятелите ми?“ Страхотен план. Сингх изобщо не се притесни.

— Ти прави, каквото искаш, девойче — това тук не ти е казарма. Просто ти казвам какво смятам да направя аз. — Млъкна и прехапа устна. — Но ще ти кажа и нещо безплатно. Искаш да разбереш къде се намира този твой град, така ли? Защо изглежда толкова истински, а не можеш да го намериш никъде в познатия свят? Ами защото е в мрежата на Атаско.

Рени не каза нищо. Думите на стареца звучаха правдоподобно.

— Този Адърланд е в центъра на загадката — заговори бавно Мартин. Нарисуваните от Да Винчи очи се бяха съсредоточили върху нещо, което не се намираше в стаята. — Май всички пътища водят натам. Той съществува, той е някакво място. За създаването му са изразходвани невероятни суми. Най-големите умове на две поколения са се мъчили над него. Заобиколен е от секретност. Какво може да иска това Братство на Граала? Просто да набавя и да продава органи? И само това да е, си е достатъчно ужасно. Или е нещо по-голямо и много по-трудно за разбиране?

— Какво например — да завладеят света ли? — Сингх грубо се разсмя. — Хайде бе, това е най-старото и най-скапаното клише от книгите. Освен това, ако тези хора са такива, каквито изглежда, че са, те вече притежават половината свят. А че нещо са намислили, няма съмнение.

— Има ли там някаква планина? — неочаквано попита !Ксабу. — Огромна черна планина. Върхът й е чак в облаците.

Никой не отговори, а Сингх сякаш малко се подразни, но Рени внезапно усети как някакъв спомен, неясен откъслек от сън, преминава през паметта й като хладен повей. Черна планина. И тя я беше сънувала. Може би Мартин беше права. Може би наистина всички пътища водеха към Адърланд. Ами ако Сингх беше единственият, който можеше да я вкара там…

— Ако наистина се вмъкнете — каза тя, — можете ли да вземете с вас и други хора?

Старецът вдигна вежди.

— За себе си ли говориш? Искаш да дойдеш с мен, така ли? Казах ти, че това тук не е казарма. Но щом аз ще върша работата, то аз ще командвам. Би ли могла да го преживееш, Шака Зулу?

— Да. Поне така си мисля. — Изведнъж, съвсем необяснимо, тя откри, че е започнала малко да харесва това смахнато старче. — Не разполагам обаче с прилично оборудване — дори и това тук вече няма да мога да го използвам — посочи тя сима си. — Току-що ме изхвърлиха от работа заради тези неща.

— Имаш комуникатор и очила, Рени — напомни й !Ксабу.

— Не става — властно махна с ръка Сингх. — Домашна система? Някоя от онези кутийки на „Критапонг“ или нещо такова? Това може да отнеме часове, дори дни, и то само за да се вмъкнем вътре. Даже и преди двайсет и пет години сигурно би било почти невъзможно човек да се вмъкне в тази система. Един Господ знае доколко са усъвършенствали защитата оттогава. Ако някой от вас идва с мене, трябва да е готов да остане включен часове наред. После, ако се промъкнем, ще имаме нужда от най-доброто входно-изходно оборудване, което можем да намерим. Този град, който ти е направил такова впечатление, е показателен пример за процесорната им мощ. Там има невероятно количество информация — абсолютно всичко, и всяко нещо може да е важно.

— Бих ти предложила да те включа към една от моите връзки, Рени — обади се Мартин. — Но се съмнявам, че твоят комуникатор ще се справи с такъв широк обхват. Във всеки случай това няма да реши проблема ти, ако искаш да останеш включена за продължителен период.

— Можеш ли да се сетиш за нещо друго, Мартин? Отчаяна съм. Не мога просто да си седя и да чакам дали Сингх ще намери нещо.

Нито пък й минаваше през ума да се довери до такава степен на умението на Сингх да действа внимателно, след като веднъж пробие защитата. По-добре щеше да бъде и тя да отиде с него.

— Ще… ще го обмисля. Може и да съм в състояние да направя нещо.

Изпълнена с надежда и благодарност, Рени в началото не разбра, че и Мартин също се готви да се присъедини към експедицията. Но преди да успее да помисли върху това, изневиделица насред стаята изникнаха сонм жълти маймунчета, които се въртяха като рисувано торнадо.

— Йееее! — извика едно от тях. — Ужасно племе е управляващо племе!

Маймунчетата кряскаха и се въртяха като есенни листа, събаряни от вятър.

— Боже мили, къш оттук, деца! — викна Сингх.

— Искал да ни видиш, апа Куче! Искал да види! Ей ни на!

Те се завихриха към снимката на двамата натрапници, които продължаваха да се люлеят насред стаята като знамена на парад. Една маймунка изскочи от облака с бананов цвят и увисна пред тях.

— Знаех си! — изписука тя. — Приятели наши! Знаех си!

— Защо вие изгонили тях? — викна друга. — Сега скука, скука, скука!

Сингх поклати глава с отвращение.

— Не съм ви викал тук, а казах, че по-късно ще си поговоря с вас. Как влязохте бе, малки чудовища? Абе какво, да не би да ядете кодове?

— Племе хакери. Ситни-дребни, бързи-първи, много разбират!

— Врели сте си носа, където не трябва. Исусе Христе, какво още има?

Сега образите на натрапниците бяха обкръжени от мънички жълти създания. Рени усети, че се кокори насреща им. По краищата на вихрещата се тълпа няколко от тях си подхвърляха нещо мъничко, лъскаво и полирано.

— Какво е това? — попита тя рязко. — Какво сте домъкнали?

— Наше! Намерили го! — Една шепа микромаймунчета се скупчиха около златното късче.

— Къде го намерихте? — попита Рени. — То е точно като онова, което бяха оставили в системата ми!

— Намерили там, където били наши приятели! — викна отбранително едно маймунче. — Те не видели, ние видели! Ужасно племе, око трепач!

— Дайте ми го — изръмжа Сингх, тръгна към тях и го грабна.

— Не твое! Не твое! — разкрещяха се те.

— Внимавай! — предупреди го Рени. — Нещото, което вкара картината в моята система, изглеждаше по същия начин.

— Какво направи, за да ти я покаже? — попита Сингх, но преди тя да успее да отговори, предметът, който приличаше на скъпоценен камък, започна да излъчва пулсиращо сияние и изчезна с внезапно лумване в бяло. За момент Рени не виждаше абсолютно нищо. Малко по-късно, докато се взираше във вече познатия изглед от златния град, пред очите й продължаваха да танцуват отблясъци.

— Това е невъзможно. — По гласа на Сингх личеше, че е бесен. — Никой не може да се вмъкне под носа ни в Дървесната къща с толкова много информация — ние сме построили това място!

Образът рязко потрепери и се сви до една-единствена мигаща точица. След миг пак се разшири и придоби нова форма.

— Вижте! — Рени не смееше да помръдне от страх да не повреди информацията. — Вижте! Мартин, какво е това?

Мартин не отговори.

— Не се ли сещате какво е? — обади се Сингх. — Боже, чувствам се като изкопаемо. Това са го използвали едно време, преди да измислят часовниците. Пясъчен часовник.

Всички гледаха как пясъкът бързо изтича през тясната шийка. Дори ужасното племе беше увиснало във въздуха и гледаше в захлас, без да шавне. Точно преди да се изсипят и последните песъчинки, картината изчезна. Пред погледите им се появи нещо друго — този път по-абстрактно.

— Нещо като мрежа… — отбеляза Рени. — Не, май че е някакъв… календар.

— Но на него не са означени нито датите, нито пък месеците.

Сингх се взираше напрегнато. Рени броеше. Щом свърши, мрежата примигна и изчезна безследно.

— Първите три седмици бяха задраскани — оставени бяха само последните десет дни.

— Какво, по дяволите, става тук? — изскърца със зъби Сингх. — Кой е направил това и какво, дявол да го вземе, се опитват да ни кажат?

— Мисля, че мога да отговоря на втория въпрос — обади се !Ксабу. — Който и да се е опитал да ни съобщи за този град, сега се опитва да ни каже и още нещо.

— !Ксабу е прав — обади се Рени, обзета изведнъж от някаква непоколебима увереност. Вече нямаше избор — бяха й го отнели. Можеше да продължи единствено напред, нещо я влечеше към неизвестното. — Не знам защо, не знам и дали ни заплашват или предупреждават, но току-що ни съобщиха, че времето ни свършва. Останали са ни десет дни. Толкова време имаме.

— До какво са ни останали десет дни? — настоятелно попита Сингх.

Рени само поклати глава.

Една маймунка изпърха и увисна пред нея — жълтите крилца пляскаха бързо като на колибри.

— Сега ужасно племе наистина ядосало се — каза тя и вирна мъничката си брадичка. — Какво направили с наша лъскава джунджурия?