Тад Уилямс
Градът на златната сянка (18)

СЕДМА ГЛАВА
СМЪРТОНОСНАТА КУЛА НА СЕНБАР ФЛЕЙ]

МРЕЖА/НОВИНИ: Смърт на дете, наречена нанотех-убийство.

(Картина: ученическа снимка на Гарза.)

Диктор: Адвокатите на семейството на загиналата от изгаряне Дездемона Гарза нарекоха липсата на контрол от страна на правителството над химическите компании „разрешително за извършване на нанотех-убийства“.

(Картина: деца в магазин за дрехи.) Седемгодишната Гарза почина при запалване на якето си, произведено от активекс. Семейството й твърди, че фаталният огън е причинен от лошокачествената нанообработка на плата.

 

Фенерите в квартала на крадците мъждукаха едва-едва и нарядко като няколко проблясващи рибки в огромната локва на нощта, удавила зоната на престъпниците в древния Мадрихор. Градските глашатаи, които никога не се отбиваха тук, огласиха часа от укритията си по крепостната стена. Щом чу виковете им, Таргор фехтовачът мрачно се втренчи в купата си с медовина.

Чу тихите стъпки, без да вдигне поглед, но мускулите му се изопнаха. Намазаното с масло и покрито с руни острие на жетваря се бе отпуснало в ножницата, готово на мига да изскочи и да подари смъртта на всеки глупак, който би се осмелил коварно да нападне страшилището на средните земи.

— Таргор? Ти ли си?

Беше Питлит — понякога го придружаваше, — забулен в сива плътна роба, за да го предпазва от вечерния хлад, а и да прикрива самоличността му: дребният бандит се беше забърквал твърде често в заплетената политика на гилдията на крадците и в момента не беше особено добре дошъл в квартала.

— Да, аз съм. По дяволите! Защо се забави толкова?

— Задържа ме друга работа. Много опасна поръчка. — Питлит не беше особено убедителен. — Но вече съм тук. Умолявам те да ми известиш крайната ни цел.

— Още десет минути и тръгвах без теб — изсумтя Таргор и се изправи. — Да вървим. За Бога, престани да дрънкаш по този начин. Това вече не е игра.

— И сме се запътили към дома на магьосника Сенбар Флей? — Фредерикс все още не беше преминал напълно към нормална реч.

— Адски си прав. Тъкмо той ме изпрати в гробницата — това първо — и искам да знам защо.

Орландо укроти нетърпението си. Би предпочел да скочи направо в крепостта на Флей, но сим-светът на средните земи беше изключително стриктен по отношение на разстоянията и времето за пътуване — освен, ако не разполагаш със заклинание за пренасяне, което да изгориш, или с вълшебен жребец — и трябваше да се движиш с РЖ-скорост. Това, че вече не му се занимаваше с обичайните усложнения на играта, не означаваше, че може да променя правилата. Поне конят му беше последен модел в средните земи.

— Но как изобщо си тук? — прокрадна се тревожна нотка в гласа на Фредерикс. — Нали те убиха. Искам да кажа — убиха Таргор.

— Да, но накрая реших да подам молба за преразглеждане. Само че съветът по присъдите не може да види онова, което видях аз — цялата онази част от записа на играта просто е изчезнала, — така че градът ще си остане тайна.

— Но ако не го открият, просто ще потвърдят смъртта на Таргор — пришпори коня си Фредерикс, който постоянно изоставаше от по-бързия Черен вятър на Орландо. — Съветът никога няма да я отмени, доверявайки се единствено на теб.

— Знам, умнико. Но докато разглеждат случая, Таргор е жив до доказване на обратното. И аз мога да се движа из средните земи много по-бързо и да науча много повече като него, отколкото, ако трябваше да започна отново като Уи Уили Уинкъл, Дребосъка Наемник, или нещо такова.

— О… — замисли се за миг Фредерикс. — Ей, ама това е страхотно, Гардино. Все едно са те пуснали под гаранция, за да докажеш, че си невинен — като в оная кримка за Джони Айспик.

— Нещо такова.

Тази вечер градът или поне улиците му бяха притихнали, което не беше за учудване, тъй като в повечето учебни заведения се провеждаха семестриалните изпити. Мадрихор, както беше отбелязал веднъж някакъв журналист, малко напомняше крайбрежен град във Флорида: населението му нарастваше и спадаше с ритъма на училищните ваканции, като достигаше върховите си стойности през лятото, по време на пролетната ваканция и по Коледа. Новогодишният купон на мадрихорския площад „Крал Гилатиел“ не се различаваше особено от която и да е пиянска оргия в края на сезона в Лодърдейл, посочваше авторът, само дето във Флорида по-малко хора носеха криле на прилеп и бойни брадви.

Излязоха от квартала на крадците и поеха по калдъръмената улица на малките богове. Орландо нарочно заобиколи двореца на сенките. Хората от двореца на сенките не бяха същински играчи, доколкото бе имал вземане даване с тях — като че ли никога не правеха нищо. Просто киснеха там, правеха купони, преструваха се на вампири и демони и правеха много мек секс и разни други неща, които смятаха за упадъчни. Орландо, в общи линии, доста се притесняваше от тях. Попаднеше ли веднъж човек сред тях, трябваше да мине през какви ли не глупости, преди да се измъкне обратно. Бяха регистрирали собствеността си над парцелчето в Мадрихор още в ранната история на средните земи и определяха и следяха за спазването на правилата в рамките на двореца и на още няколко частни къщи в града. Веднъж Фредерикс го беше завел на купон в двореца на сенките. Прекара по-голямата част от времето си в опити да не зяпа какво правят другите, просто защото знаеше, че искат да ги зяпат, а той нямаше желание да им доставя това удоволствие. Запозна се с едно доста приятно момиче в сим на жив мъртвец — в съдран саван, бледа загнила кожа и дълбоко хлътнали очи, — с което си поговориха. Имаше английски акцент, но живееше на Гибралтар, на испанския бряг, и искаше да посети Америка. Каза, че според нея самоубийството би могло да бъде произведение на изкуството, което пък според него си беше доста тъпо, но иначе му бе приятно да побъбри с нея, макар тя никога да не беше чувала за Таргор и всъщност никога не бе посещавала друго място в средните земи освен двореца на сенките. Разбира се, от цялата работа нищо не излезе, въпреки че се държеше така, сякаш би искала отново да го види. След два — три часа той си тръгна и отиде в „Гарота и кама“ да се надлъгва с други фенове на приключенията.

Когато Орландо и Фредерикс свиха по алеята на слепия просяк към реката, светлините в най-високата кула на двореца на сенките горяха. Сигурно пак някое тъпо ритуално посвещение, реши той. Опита се да си спомни името на момичето жив мъртвец — Мария? Мартина?, — ала не успя. Мина му през ума дали няма да я засече пак някой ден. Вероятно само ако отиде пак в двореца, което с положителност значеше никога.

Къщата на Сенбар Флей беше построена върху вълнолом, който се простираше навътре до средата на Тъмносребърната река. Беше надвиснала над мрачната вода като готически водоливник — стихнала, но нащрек. Фредерикс дръпна юздите и се загледа в нея. Беше трудно да различиш лицето му — лицето на Питлит — на фона на тъмния бряг, но Орландо не усети особен възторг в гласа му.

— Вече си влизал тук, нали?

— Веднъж. Но не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Вкара ме директно с магия. Искаше да ме наеме за една работа, не си ли спомняш?

— Значи нищо не знаеш за защитата му? Ей, Гардинър, ти може и да си умрял, обаче аз не съм. Не искам да убият Питлит ей така, за нищо.

Орландо се намръщи. Едва се сдържа да не извади жетваря и да замахне — което обикновено правеше, когато някой вземеше да притреперва по средата на някоя опасна мисия, — но Фредерикс беше тръгнал да му прави услуга все пак.

— Виж какво — каза той с възможно най-спокоен тон, — съсипвал съм места, в сравнение, с които това тук е жалък килер. Само не се подмокряй!

Фредерикс се намръщи.

— Поне имаш ли някакъв план или смяташ да пробваш с дебелата си глава? В квартала разправят, че имал пазач грифон. Такова нещо можеш да го убиеш само с ядрена бомба, мосю льо повелител.

Орландо се ухили — задължителното дърлене и предвкусваното удоволствие от онова, в което беше най-добър, разсеяха лошото му настроение.

— Аха, ячки са, ама са тъпи. Стегни се, Фредерикс, що за крадец си в края на краищата?

Отначало нещата тръгнаха доста гладко. По молба на Орландо Фредерикс беше взел противоотрова за отровните цветя в градината на магьосника, а четиримата въоръжени мъже, които хвърляха зарове в пристройката, не можеха да се мерят с варварската атлетична техника на боравене с меча на Таргор. Каменните стени на кулата на магьосника бяха гладки като стъкло, но Орландо бе преминал през възможно най-суровата школа на изкуството на приключенията, която предлагаха средните земи, и винаги си носеше огромно въже. Метна куката към парапета на четвъртия етаж и стъпил само след секунди върху мозаечния под на балкона, вече помагаше и на Фредерикс да се изкатери.

— Не можа ли просто да го попиташ защо те изпрати в оная гробница?

Крадецът се задъхваше много убедително. Орландо предположи, че родителите на Фредерикс сигурно бяха успели да му подарят за рождения ден бленуваната висококачествена приставка.

— О, хайде стига, Фредерикс, размърдай си мозъка! Ако беше някакъв заговор за ликвидирането на Таргор, положително щеше да ми каже.

— Защо му е да се замесва в заговор? Ти дори не знаеш кой е Сенбар Флей.

— Само си мисля, че не знам. Но дори и да не го познавам, това нищо не значи. На бая народ му е писнало от Таргор.

Фредерикс, или по-скоро Питлит, най-после задиша нормално и се изправи.

— И на мен ми писва понякога от него… — подхвана той, но го прекъсна появилият се изневиделица огромен пазач грифон.

Огромният му клюн блестеше на лунната светлина, той шибаше с опашка насам-натам, пристъпвайки с отпуснатата, но предпазлива походка на запътил се към купата с вечерята котак.

— Таргор, пази се от звяра! — изписка Фредерикс. Уплахата възвръщаше старите му навици. Но се опомни. — Червен. От скъпите. Недосегаем за магически оръжия.

— Ами червен ще е, какъв друг — навъсено подметка Орландо, докато вадеше жетваря и приклякаше в отбранителна позиция.

Грифонът се закова, без да променя привидно небрежната си поза — ако изобщо нещо в тази кръстоска между лъв и орел, висока два метра и половина само до раменете, би могло да се нарече небрежно — и ги огледа със стъклени, безизразни черни очи, които накрая насочи към високия Таргор, с когото трябваше да се справи първо. Орландо се възмути: надяваше се, че поне отправното му движение ще е към Фредерикс, което би му открило възможност за чист замах към гръдния кош. Съществото изви шия да го огледа с едно око, тъй като орловата глава ограничаваше бинокулярното му зрение. Орландо се възползва от възможността да застане отново пред клюна му и се втурна с насочен към гърлото му меч. Грифонът се оказа с по-добро зрение, отколкото му се искаше, или пък с по-бързи рефлекси. Дръпна се при атаката му и замахна с тежка, ноктеста лапа. Орландо се сви под ужасните нокти, сграбчи с две ръце жетваря и го заби с всичка сила в гърдите на грифона. Мечът издрънча о люспите и отхвръкна.

— По дяволите! — плъзна се той отново под лапите миг преди грамадата да се стовари отгоре му и да го затисне. — Тази гад май е облечена в ризница!

— Въжето! — извика Фредерикс. — Насочи се към въжето!

Орландо вдигна отново меча си и започна да обикаля около грифона. Дълбокото, къркорещо ръмжене на чудовището звучеше така, сякаш то се забавлява, докато се въртеше на задните си части, без да го изпуска от поглед.

— Не съм се отказал да вляза.

Фредерикс подскачаше покрай парапета.

— Зарежи го, Орландо, ако те убият пак, докато си в изпитателен срок, вече никога няма да се върнеш в играта!

— Ами тогава по-добре да не ме убиват. А сега млъквай и свърши нещо полезно.

Той се метна на една страна, щом грифонът замахна отново към него. Мощните нокти закачиха мантията му и я раздраха. Орландо можеше не по-зле от всеки друг в сим-света да води едновременно светски разговор и битка на живот и смърт, но предпочитанията му към лаконичния варварски стил на Таргор имаха основателни причини. Размяната на остроумия подхождаше на придворните фехтовачи, не на воюващите с чудовища. Празните приказки не разсейваха чудовищата.

Червеният грифон постепенно го изтласкваше към парапета, като замахваше с острите си нокти и стрелкаше клюна си. Още няколко крачки — и повече нямаше да има накъде.

— Орландо! Въжето!

Той метна поглед през рамо. Бягството беше само на една ръка разстояние. Но ако се откажеше, какво? Можеше да живее и без Таргор, да си пробие отново път с друг герой, да забрави за ужасно многото време, което беше пропилял. Но ако признае поражението, може би нямаше да научи никога нищичко за златния град. Никое друго аз от игрите — дори Таргор, който се бе превърнал в част от него — не бе нахълтвало и в сънищата му, както това безумно видение.

— Фредерикс! — изкрещя той. — Грабвай въжето и здраво го омотай около парапета. Веднага!

— И така ще издържи!

Орландо избяга и подскочи назад. Огромното червено чудовище направи още крачка напред и остана извън обсега на жетваря.

— Просто го направи!

Фредерикс се засуети трескаво край парапета. Орландо размаха меча пред очите на чудовището, за да отвлече вниманието му, но улучи случайно клюна му. То стрелна глава и едва не отнесе ръката му.

— Готово!

— Сега издърпай останалото и го хвърли на врата на това чудо. Точно над него, все едно, че чакам да го хвана от другата страна, а не съм точно под носа му.

И той избегна поредния удар на огромната алена лапа. Фредерикс понечи да се възпротиви, но изтегли въжето и го метна върху раменете на чудовището като ласо.

Сепнат, грифонът вдигна глава, а въжето се плъзна по гривата му и се свлече на плочите на няколко метра от лявата ръка на Таргор.

— Сега направи нещо да отвлечеш вниманието му!

— Какво например?

— Престани най-после, Фредерикс, разкажи му някой тъп виц! Каквото и да е!

Крадецът се наведе и взе едно глинено гърне, оставено близо до парапета, вдигна го над главата си и го метна по грифона. То се разби в масивния му гръден кош; грифонът изсъска и стрелна глава настрани, като че ли искаше да клъвне някоя бълха. Точно в този миг Орландо скочи, грабна навитото въже и се хвърли към врата на чудовището, когато то отново обръщаше глава към него. Клюнът се стрелна надолу. Орландо се просна на земята, като продължаваше да стиска въжето, и запълзя под шията на грифона. Появи се от другата му страна и звярът изръмжа, раздразнен от пъргавината на противника си. Преди да успее да го нападне, Орландо пусна жетваря на плочите и се хвърли върху рамото на грифона, вкопчи се в кървавочервената грива, изтегли се нагоре и го яхна. Заби пети в огромния врат и дръпна с все сила въжето, за да затегне примката.

„Дано не му скимне да се претърколи и да ме смачка…“ — беше последната свързана мисъл в главата му.

 

 

Грамадният червей от кулата Морсин беше дълъг, силен и хлъзгав и смъртната му битка с Таргор се съпътстваше и от още една привлекателна особеност — провеждаше се на шест метра дълбочина под калната вода. Дори и Орландо, познавачът на света на игрите, беше впечатлен от реалистичността на преживяването. Ако и сега би имал време да прецени, отново би се впечатлил от изключителното умение на конструкторите да предвидят собствената му донякъде непредсказуема стратегия и да програмират доста сполучлива симулация на усещането за едновременно яздене и душене на двутонна маса върху копита, изпаднала в свръхестествена ярост.

Фредерикс се бе превърнал в размазано крещящо петно. Целият балкон бе люшкаща се замацана мъгла. Твърдата като камък грамада се мяташе като обезумяла: сякаш се опитваше да се пребори с разярена бетонобъркачка.

Орландо се прилепи възможно най-плътно и се вкопчи в шията на грифона, без да отпуска въжето. Това беше единственото място, където ноктите и клюна не можеха да го докопат, но съществото всячески се стараеше той да не остане дълго там. Всеки спазъм, всяко разтърсване едва не го събаряха от мястото му. Оглушителното ръмжене на грифона вече не звучеше така, сякаш се забавлява, но не показваше да се задушава. Мерна му се мисълта дали червените грифони, освен, че са неуязвими за свръхестествени оръжия, и не дишат по някакъв необикновен начин.

„Само да имам късмет…“

Грифонът отново се разтресе. Орландо усети, че е само въпрос на мигове да успее да го хвърли. За да спази традицията, Орландо изрече молитвата, която би казал Таргор, и в същия момент пусна с една ръка въжето, бръкна в ботуша си и затърси камата. Стисна с крака шията на съществото, сграбчи с все сила въжето, издебна момента и заби камата в окото на грифона.

Зловещ писък разцепи пространството. Орландо усети, че хвърчи във въздуха по най-убедителен начин. Щом тупна на земята и се претърколи, огромното червено туловище на грифона рухна до него. Изригна черна кръв.

— Страшен си, братче. Направо страшен. Абсолютен трепач. Такова чудо не е било.

Орландо се надигна. Фредерикс беше застанал до него с ококорените от превъзбуда очи на Питлит.

— Слава Богу, че не използвам обикновени сензори — рече Орландо и изохка, когато Фредерикс му помогна да се изправи. — И все пак по-добре да бях изключил обратното захранване. Заболя ме.

— Да, но нямаше да получиш кредит за победата.

Орландо въздъхна и погледна грифона. Мъртъв, той като че ли заемаше още по-голямо пространство, проснат върху плочките като преобърнат автобус.

— Майната му, Фредерикс, имам си достатъчно други проблеми. Просто искам да се промъкна в тази кула. Ако обявят Таргор за мъртъв, за какво ми е още една точка?

— За архива. Нали знаеш, като спортистите.

— Исусе! Ама ти наистина си откачил. Хайде! Орландо вдигна жетваря от разширяващата се локва черна кръв и го избърса в кожата на трупа, а после уверено се запъти към вратата в дъното на балкона. Ако наоколо се спотайваха и други пазачи, суматохата положително би ги накарала да се появят досега.

Балконът отвеждаше към подножието на широко стълбище, което представляваше гърчещи се човешки фигури. На светлината на стенните свещници се виждаше редица от усти, които се отваряха и затваряха покрай перилата. Жалното им мърморене изпълваше пространството. Щеше да се впечатли повече, ако не беше видял рекламата на корицата на „Измъчени души“ в едно списание за игри преди около месец.

— Типичен магьосник — присви устни той. Фредерикс кимна.

Стълбите се изкачваха няколко етажа нагоре, наблъскани с елементарни магьоснически фокуси, повечето, от които популярни и сравнително евтини. Орландо реши, че Сенбар Флей който и да беше той, бе пръснал най-много пари за разрешително за грифона.

„Жалко — помисли си той. — Дано да е застрахован.“

Не си направи труда да претърсва долните стаи. Магьосниците, както и котките, винаги избираха високите места като че ли изпитваха необходимост да наблюдават другите отвисоко. Като изключим мравуняка от едри, но лениви паяци пазачи, които Орландо разпръсна с две — три замахвания на жетваря, други пречки не срещнаха.

В най-високата част на кулата, в голяма кръгла стая с прозорци от всички страни, през които се виждаше Мадрихор, откриха заспалия Сенбар Флей.

— Няма го — обади се поуспокоеният Фредерикс.

Тялото беше проснато върху катраненочерен одър, похлупен с нещо, което би напомняло стъклен сандък, ако беше малко по-плътно.

— Турил си е и защита.

Орландо огледа неподвижния сим на магьосника. Сенбар Флей беше опакован в същата метална черна материя, както при първата им среща — виждаха се само прихлупените върху очите му клепачи. Носеше за шлем череп на таласъм. Но Орландо дълбоко се усъмни, че магьосникът сам е убил таласъма: пазарчетата на търговската улица на Мадрихор бяха задръстени с такива неща, събирани и разпродавани от местните търсачи на приключения, за да си купят по-добро оръжие и принадлежности или допълнително време в мрежата. И за да придобие общото впечатление още по-екзотичен оттенък, ръцете на магьосника бяха в ръкавици от човешка плът — ако се съди по грубите шевове, явно не беше неговата.

— Ръце на славата — отбеляза Фредерикс. — Видях ги в онзи магазин на „Ламбда“. Придобиваш власт над мъртвите, доколкото знам. Какво смяташ да правиш, Орландо? Той не е тук.

— Разбрах, че го няма, щом грифонът не го накара да се покаже. Но тоя тип ме изпрати в оная дупка и там ми се случи нещо много шантаво. Искам отговор — бръкна в джоба си той и извади малко черно кръгче колкото жетон за покер. — И ще го получа.

— Какво е това?

— Не само магьосниците могат да правят магии. — Орландо пусна кръгчето на пода, приклекна и го опъна по периферията, докато заприлича на устие, голямо колкото чиния. — Бийзъл! Ела тук!

Тромавото нещо с безброй крачета се измъкна от черния кръг.

— Трай, шефе — изръмжа то. — Ей ме на.

— Какво правиш? — Фредерикс така се стресна, че Орландо едва не се разсмя — приятелят му изписка като стара госпожица. — Не можеш да вмъкваш това нещо тук! В средните земи не се допускат нерегистрирани агенти!

— Ще направя всичко, за да накарам това чудо да заработи.

— Но ще те изхвърлят завинаги! Не само Таргор, а и теб!

— Само ако някой им каже. А кой ще посмее? — закова остър поглед във Фредерикс Орландо. — Сега разбра ли защо няма да регистрирам това убийство?

— Ами ако някой провери записа?

Орландо въздъхна за втори път през последните петнайсет минути. Тези спорове с Фредерикс можеха да продължават дни наред.

— Бийзъл, разкатай го това местенце. Достави ми и най-малката информацийка, до която се докопаш, но се съсредоточи върху контактите — влизащи и излизащи.

— Дадено — мушна се обратно в дупката карикатурната буболечка и въздухът веднага се изпълни със стърженето на триони и чаткането на клещи.

Орландо отново се обърна към приятеля си.

— Никой няма да пипне записа, ако Сенбар Флей не го помоли, а ако крие нещо, той няма да го направи.

— Ами ако нищо не крие?

— Тогава ще ми се наложи да се извиня, нали така? Или поне да му купя нов грифон.

Орландо отвори прозореца с данните, така че да покрие намръщеното лице на Фредерикс. Затъмни фона, за да е сигурен, че няма да пропусне нито капка от неодобрението му, и заоглежда светещите символи, които Бийзъл изпомпваше от системата.

— Казва се Саша Дилър. Никога не съм го чувал. А ти?

— Не.

Фредерикс беше явно сърдит — вероятно си мислеше за евентуалните последици за собственото му положение в средните земи, ако тази история стигнеше до съвета по присъдите.

— Регистриран е в Палм бийч. Хммм… Очаквах, че едно богаташко хлапе би се обзавело по-добре — всичко освен грифона е от оказион. — Плъзна поглед по прозореца. — Дванайсето ниво — все едно, че нямаше да се сетя. Някакви обаждания? Почти никакви. Два — три кода, дето не ги знам. Хммм… Напоследък не се е мяркал много-много насам. — Орландо посочи един сектор в прозореца, който промени конфигурацията си. Изсумтя изненадано.

— Какво?

— През последните шест месеца е идвал точно два пъти. Два дни подред. Вторият е, когато ми възложи поръчката.

— Много странно. — Фредерикс погледна необитаваното тяло на Сенбар Флей. — Защо просто не изтеглиш данните, които ти трябват? Трябва да се махаме.

Орландо се усмихна. Знаеше, че симът му не показва кой знае колко от това — Таргор не умееше да се усмихва много-много.

— Ама и ти си един крадец. Така ли си вършиш далаверите? Като хлапе, което се промъква тайно, за да види коледните подаръци?

— Питлит не нарушава правилата на средните земи — засегна се Фредерикс. — Той не се страхува от нищо особено много, но аз се страхувам, че ще ме изхвърлят завинаги.

— Добре. Но като гледам, ще мине доста време, преди този приятел да се върне тук.

Орландо понечи да затвори прозореца, но се спря, тъй като нещо прикова вниманието му, и отново го разшири. Дълго се взира, което накара приятеля му да запри стъпва нервно от крак на крак; накрая го затвори и изпрати информацията в домашната си система.

— Какво? Какво видя?

— Нищо — погледна към дупката Орландо. — Бийзъл? Приключи ли?

Сякаш да му направи напук, агентът се появи от тавана, увиснал на въженце, извадено като че ли от анимационен филм, което според Орландо изобщо не беше елемент от декора на кулата на магьосника.

— Зависи на какво му викаш „приключил“, шефе. През какво сито искаш да прекарам информацията? Големите буци вече ги получи.

Дългите години на взаимодействие бяха научили Орландо да се досеща какво се крие зад външната безпардонност на Бийзъл. Вероятно сега той проследяваше произхода на всяка една от фокусническите му джунджурии.

— Буците ще свършат работа. Проучи само грифона. И то подробно.

— Дадено — завъртя се Бийзъл на края на въжето.

— Тогава да се махаме. Намери онова въже и се спускай, Фредерико.

— Да се спускаме ли? Защо просто да не си тръгнем?

— Защото аз не се измъквам като теб. Ти си по околните пътища. Огледай внимателно да не сме оставили някакви следи, които да ти извадят очите — я ключовете от салона на клуба в квартала на крадците, я нещо друго.

— Много смешно. А ти какво ще правиш?

— Довери ми се — не ти трябва да знаеш.

Орландо остави на Фредерикс достатъчно време. Когато прецени, че приятелят му вече би трябвало да се спуска по въжето — Фредерикс беше изхарчил доста точки да усвои катеренето по въже и Орландо предположи, че няма да се бави дълго, — отново повика Бийзъл.

— К’во сега, шефе? Ще ме водиш на някое интересно място, така ли?

— Право вкъщи. Но първо ще искам да направиш нещичко. Можем ли да оставим тук една малка бомбичка с данни?

Върху тъмната четка от крачета се появи ухилена уста.

— Голям купон пада днеска! К’во точно искаш?

— Не мога да направя нищо с централния запис, а не мога да изтрия и домашния файл на това приятелче, без да оставя следи, какъвто номер ми погодиха на мен, но мога да направя така, че следващият, който дойде тук, да не разбере нито кой е идвал, нито какво се е случило — освен, ако не се ползва с властта на съвета по присъдите.

— Само кажи, шефе. Мога да им разкажа играта. Дълго ще им държи влага.

Орландо се поколеба. Поемаше голям риск — много по-голям, отколкото допускаше Фредерикс. Изведнъж беше набрал огромна скорост и всичко се дължеше на един-единствен бегъл поглед към данните на Бийзъл. Но нима Таргор би се превърнал в бича на средните земи, ако се страхуваше от провали?

— Разкажи им я.

 

 

— Какво си направил?

— Махнах го. Не отвън — никой нищо не може да разбере, докато не влезе вътре.

Фредерикс, отново в един от културистките си симове, скочи от стола толкова рязко, че изхвърча във въздуха и се тресна в стената. Орландо коригира гравитацията и приятелят му се строполи до пирамидата с героичните му подвизи.

— Окончателно ли си мръднал? — изкрещя Фредерикс. — Това не означава само смъртно наказание в средните земи и може би изхвърляне от цялата мрежа — това си е за съд! Унищожил си чужда собственост!

— Я недей да ревеш така. Нали затова те пуснах напред. Ти си чист.

Фредерикс вдигна огромните си юмруци, а лицето на сима му (малко по-нереалистично от това на Питлит, което вероятно изразяваше нещо дълбокомислено, но Орландо така и не можеше да каже точно какво) се разкриви в гневна гримаса.

— Не ми пука за мен! Е, не е чак така, но какво, по дяволите, става с теб, Гардинър? Само защото Таргор е мъртъв, се опитваш да направиш всичко възможно, за да те изхвърлят от мрежата. Ти да не си някой мъченик?

Орландо отново се настани във виртуалното си канапе и се усмихна.

— Говориш също като майка ми.

Хладният гняв на приятеля му беше ожесточен и неочакван.

— Не го казвай. Да не си посмял да ми го кажеш.

— Извинявай. Просто… те бъзиках. Виж сега, ще ти покажа нещо. Бийзъл! Пусни ми пак онази информация, става ли?

Прозорецът просветна в пространството като ангел вестител.

— Виж това — огради и разшири една малка част Орландо. — Хайде, прочети го.

Фредерикс присви очи.

— Това е… това е заповед за закриване — изправи се той. В гласа му бе прозвучало известно облекчение. — Ще махат кулата на Сенбар Флей? Ами тогава… но нещо пак не ми се връзва, Гардинър, защо си го направил? Ако така и така ще я бутат…

— Още не си го прочел докрай. Я погледни кой е наредил на съвета по игрите в средните земи да я закрие.

— Някакъв съдия от… окръг Палм бийч, Флорида?

— Ами датата? Преди шест месеца. А оттогава са я използвали още два пъти.

— Не схващам — поклати глава Фредерикс.

— Това приятелче Дилър е мъртъв! Или е в пандиза или нещо такова. Както и да е, той вече не е операторът най-малко от шест месеца. Но неизвестно защо не са я бутнали. И което е още по-важно: някой я е използвал — използвал е дори сима на Дилър! Използвал го е, за да ме наеме!

— Охо! Страхотно. Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен. Но Бийзъл проверява. Откри ли нещо, Бийзъл?

Агентът надникна от една пукнатина в стената до прозореца картина.

— Оправих Дилър. Все още работя по грифона.

— Дай, каквото имаш дотук. Просто ми го кажи.

— Дилър, Сет Именюъл — с датите и с всичко ли го искаш?

— Просто го обобщи. Ще те спра, ако искам по-подробни данни.

— В кома е — датата на закриването съвпада с датата на определяне на попечител на имуществото му. На последния си рожден ден е навършил тринайсет години. Родители — мъртви, бабата е подала молба за юридическа подкрепа — води дело срещу средните земи плюс производителите на хардуерни продукти — най-вече „Критапонг електроник и ко“.

Орландо се замисли.

— Значи е имал достатъчно пари да поддържа добро оборудване, но бабата няма достатъчно пари да води дела?

Бийзъл размаха крака.

— Целият хардуер и оборудването, упоменати в иска, са произведени най-малко преди четири години, че и повече. Трябват ли ви банковите сметки на бабата? Дилър, Джудит Ръскин.

— Неее — обърна се Орландо към Федерикс, който се беше навел напред и явно бе започнал да хваща вяра. Приятелчето в кома все едно е мъртвец. Попечителят му иска да закрие виртуалната му собственост, вероятно за да спести пари. А пък баба му съди средните земи. Обаче собствеността не я закриват. И някой друг я използва — поне два пъти. Оборудването му едно време е било добро, но вече е старо, а баба му няма пари. Въпреки това някакъв червен грифон, унищожител последна мода, варди местенцето да не влизат хора. Хващам се на бас, че е купен, след като този Дилър е излязъл от играта.

— Работя по грифона, шефе — обади се Бийзъл, — но никак не е лесно.

— Продължавай — вирна крака и ги опря на нищото той. — Сега какво ще кажеш, Фредерико?

Приятелят му, който само допреди секунди изглеждаше доста възбуден, сега беше странно спокоен, сякаш напълно беше напуснал своя сим.

— Не знам — отвърна най-после той. — Все по-шашаво става, Орландо. Истинска мръсотия. Как така някой държи местенце в средните земи, когато хората, които го притежават, са искали да го закрият?

— Бас ловя, че някой е бърникал из записите в централата. Ние го разбрахме само защото заповедта за закриване е регистрирана на самото място, когато съдийката го е постановила. Но ако някой е влязъл и е бърникал из централните записи, автоматичното закриване никога не би могло да стане. Знаеш, че системата е прекалено голяма, за да забележи някой — поне докато случаят отиде в съда и пак измъкнат цялата тази история.

— Ама тъкмо това искам да ти кажа! Говориш, че някой е бърникал из записите в централата на средните земи!

Орландо изсумтя раздразнено.

— Фредерикс! Вече знаем, че го могат. Спомни си какво ми се случи в онази гробница. Просто измъкнаха целия епизод и закърпиха краищата като хирурзи.

— Но защо?

— Не знам — обърна се Орландо и се загледа в своя МВС-прозорец.

Гледката на роботите конструктори, които търпеливо дълбаеха червената марсианска почва, го успокои, сякаш наблюдаваше крави в полето. Трябваше да обуздае превъзбудата си.

— Знам само, че съм прав.

Фредерикс стана — този път малко по-внимателно — и отиде в средата на стаята.

— Но, Орландо, това е… това не са ти Морфър или Дитер. Това не е просто някой, който се опитва да ни прецака. Тия хора са… престъпници. И защо забъркват всичко това и поемат всички тези рискове — просто, за да ти покажат някакъв град? Няма никакъв смисъл.

— Кажи-речи няма.

Отсяваха, копаеха, пак пресяваха — роботите конструктори си вършеха работата. Бяха едновременно от другата страна на въображаемия прозорец и на милиони километри разстояние. Орландо се опита да си спомни времевата разлика на сигнала, но не успя. Не че онова, което вършеха в този момент, изглеждаше по-различно от тази забавена версия, която гледаше. И безмозъчните същества щяха да продължават да копаят, да умират едно след друго и да бъдат замествани от нови, произведени от тях самите. След няколко години проектът щеше да приключи. Върху повърхността на Марс щеше да се появи мъничък пластмасов мехур, в който неколкостотин души можеха да се подслонят от суровия чужд свят.

— Орландо? — върна го гласът на приятеля му в не по-малко чуждия свят на виртуалния му дом.

Широкоплещестият сим на Фредерикс бе скръстил ръце, сякаш за да закрепи нещо в гръдния си кош, който наподобяваше варел.

— Гардино, старче! Страх ме е!

 

 

Орландо се облегна назад върху струпаните възглавници. Одеялото обвиваше плътно хилавите му крака като дрехата на премръзнал просяк. Заслуша се в нищото.

От книгите знаеше, че къщите невинаги са били такива. Подозираше, че повечето къщи по другите краища на света и дори много от тях тук, в Америка, не са като тази. Знаеше, че на много места дъските скърцат, съседите отгоре тропат, а през стените се чува какво си говорят хората. Беше ходил веднъж на гости на свой приятел от лечебния център — едно момче на име Тим, — чиито родители живееха в къща до самата улица и нищо не ги отделяше от останалата част на града. Дори и през деня се чуваше как колите реват по магистралата, която минаваше на около километър от къщата.

В такива нощи, когато баща му спреше за малко да хърка, Орландо изобщо нищо не чуваше. Майка му винаги спеше като заклана. Семейство Гардинър нямаше домашни любимци с изключение на трийсетина екзотични рибки, но рибките не вдигат шум, а животоподдържащите системи в аквариума им бяха химикали и също не вдигаха шум. Системите, които се грижеха за хората, бяха също дискретни. Апаратурата в стените на къщата регулираше температурата, контролираше качеството на въздуха, проверяваше от време на време осветлението и алармените системи абсолютно безшумно. Цяла армия можеше да се изниже покрай дебелите стени и изолираните прозорци на къщата им, но докато някой не пресечеше сензорен лъч, Орландо така и не би разбрал това.

С пари човек можеше да си гарантира всякаква безопасност. Баща му и майка му можеха да пазаруват, да отидат на театър, да разхождат кучето — ако имаха куче, — без изобщо да напускат огромното охранявано имение в Краун хайтс. Майка му твърдеше, че всичко това било само заради Орландо. Дете като него не трябвало да бъде подлагано на опасностите на градския живот, бяха решили те, но също така не можело да расте и в някое затънтено село на часове път с кола или с хеликоптер, от съвременните удобства. Но тъй като повечето приятели на родителите му живееха или също в Краун хайтс, или в подобни укрепления и охранявани градчета сред големия град (в рекламите ги наричаха луксозни квартали), без да им се налага да се оправдават като родителите му, той се чудеше дали тя му казва истината. Понякога се чудеше дали самата тя знае истината.

Къщата беше стихнала. Орландо се чувстваше самотен и малко неспокоен.

Пръстите му напипаха кабела за свръзка до леглото. Замисли се дали да не се включи в мрежата, но знаеше какво ще стане, ако майка му стане да пишка или заради нещо друго, без той да усети, и го види. Очевидно беше подхванала антимрежова кампания, макар че изобщо не му беше ясно какво друго очаква от него. Ако го хванеше, можеше да изгуби „привилегията“, както се изразяваше тя, за цели седмици. Не смееше да рискува точно сега. С всичко, което се случваше в момента.

— Бийзъл?

Отговор не последва. Очевидно беше го казал твърде тихо. Изпълзя до края на леглото и се наведе.

— Бийзъл?

Да повишаваш глас беше опасно, когато гледаш да не събудиш родителите си.

В мрака се разнесе приглушено жужене. Просветна бледа светлинка, след нея още седем мънички червени светлинки замигаха в кръг, докато най-накрая образуваха малък червен овал, който засия в тъмното до вратата на шкафа.

— Да, шефе?

— По-тихо. Като мен.

— Да, шефе? — намали звука Бийзъл.

— Имаш ли какво да ми кажеш?

— Това-онова. Доста странни неща. Смятах да изчакам до сутринта.

Разговорът продължаваше да изнервя Орландо. Напоследък майка му имаше проблеми със съня и от време на време слухът й беше остър като на прилеп дори когато спеше. Беше сигурен, че това си е нещо, присъщо на майките — латентна генетична аномалия, която се проявяваше чак след като една жена роди и продължаваше, докато изгониш децата от къщата си.

Замисли се дали да не прехвърли всичко на екрана без звук, но ако майка му се събуди и го чуе, че говори, може да се престори, че бълнува. Ако го завари с включен екран, ще му бъде по-трудно да обяснява. Освен това се чувстваше самотен, а да си поговориш с някого, беше най-добрият лек за това.

— Буболече! Ела насам, за да разговаряме по-тихо.

Две — три едва доловими изщраквания подсказаха, че Бийзъл изключва роботското си тяло от контакта, от който беззвучно беше смукал като бълха от кучешки гръб. Червеният светещ кръг се плъзна надолу по стената и прекоси килима горе-долу на височината на обувките му. Орландо се облегна пак на възглавниците и се мушна под одеялата, за да усети забавното гъделичкане, докато Бийзъл се катери по завивките. Харесваше му най-вече, защото не беше пораснал чак толкова, че да забрави леката тръпка, която усещаше като малък. Бийзъл приближи възглавницата, като жужеше и щракаше тихичко, сякаш бе щурец, увит в памук. Допълзя върху рамото на Орландо и се занаглася с крачетата си с гумени смукалца, които го гъделичкаха, докато се закрепи стабилно. Орландо се зачуди дали някога бийзълите или подобните на тях същества ще могат да се движат в РЖ така свободно, както във виртуалния свят. Вече беше виждал по новините агенти роботи, които откачаха поради лошо програмиране или остарял софтуер, бягаха от собствениците си и се завираха да живеят като дървесни въшки в инфраструктурата на сградите. Какво ли искаха те от живота? Дали бягаха умишлено, или просто губеха способността си да спазват заложената програма и тръгваха да скитат на свобода? Запазваха ли в себе си частица от истинската си изкуствена самоличност?

Бийзъл беше нагласил говорителя си до ухото на Орландо и говореше толкова тихо, че едва се чуваше:

— Така по-добре ли е?

— Чудесно. Кажи ми сега какво си намерил.

— С, кое да започна?

— С грифона.

— Ами, първо на първо, не знаем със сигурност кога е закупен, но всичко останало се връзва с догадките ти. Въведен е след заповедта за закриване.

— Значи не го е купил Дилър.

— Ами според банката данни на болницата все още е там и все още се води в кома, така че дори и да го е купил той, със сигурност не го е инсталирал.

— Откъде се е появил?

Бийзъл се нагласи отново, след като Орландо леко се понамести. Акцентът му на бруклински таксиджия продължи да мърка в ухото на господаря му.

— Това е едно от странните неща. С нищо не се връзва пряко. Сглобен от няколко различни кода — според мен е вършел повече неща освен задълженията си в средните земи, но е твърде късно да се връщам и да проверявам тази възможност. Може би, ако ти пак влезеш там, шефе.

— Съмнявам се. Значи не можеш да откриеш нито кой го е купил, нито кой го е направил?

— Производствената верига е толкова омотана, че няма повече накъде. Нито една линия не мога да проследя докрай — компаниите май са преустановили бизнеса си, търговските марки на някои от частите май са фалшиви — не ги откривам в нито един индекс. — Ако един робот можеше да въздиша, Бийзъл положително би го направил. — Пълен ад, ти казвам. Обаче едно нещо постоянно изскача.

— Какво е то?

— Дървесна къща.

Отначало Орландо реши, че не е чул добре.

— Искаш да кажеш… онова място?

— Повечето от търговските марки са хакерски емблеми и много от тях се появяват в материали, свързани с Дървесната къща.

— Уха! Чакай да помисля.

Бийзъл търпеливо зачака. За разлика от родителите му и от Фредерикс, щом кажеше на Бийзъл да направи нещо, той го правеше. Знаеше, че „чакай да помисля“ означава „не дрънкай“ и ако Орландо не му подскажеше, че може отново да говори, роботът щеше да си клечи безмълвно, докато не му се наложи да допълзи отново до контакта за презареждане.

Орландо имаше нужда от няколко минути тишина. Не знаеше точно какво да каже. Ако дирята, на която, изглежда, беше попаднал, отвеждаше към Дървесната къща, това беше едновременно вълнуващо и изключително опасно. Вълнуващо, защото Дървесната къща, често наричана „последното свободно място в мрежата“, беше известна като анархистки хакерски рай, местенце извън закона, което плаваше през системата като забранена улична хазартна игра. Из мрежата се носеха клюки, че не я поддържат масивни корпоративни структури като другите големи зони, а вечно променящата се мрежа от малките системи на обитателите й. Предполагаше се, че е нещо като цигански табор — цялото нещо можеше да се разгради за минути, да се пази на малки, разпръснати навсякъде отделни парчета, а после отново да се построи пак така светкавично.

Опасното беше, че никой не ходеше току-така в Дървесната къща. Влизаше се кажи-речи само с покана и тъй като тя не преследваше комерсиални цели — и всъщност съгласно собствените си ръководни принципи се противопоставяше на всякаква съзнателна полезност, — онези, които успяваха да влязат, обикновено искаха единствено да се наслаждават и да допринесат за съхраняването на нейната изключителност.

Така че не можеше просто да се отбиеш в Дървесната къща, както в някое друго местенце. Съобщението, че може да открие именно там отговорите на интересуващите го въпроси, беше като да кажат на някой средновековен селянин, че може да намери дадено нещо в Китай или в Самарканд. За един тийнейджър без каквито и да е връзки дори и мястото да не изглеждаше чак толкова мистично, то все пак беше толкова недостъпно, че му се струваше абсолютна измислица.

Дървесната къща. Обхвана го възбуда, но и още нещо, което познаваше много добре, макар никога да не го беше изпитвал в мрежата. Също както Фредерикс, и той се уплаши.

— Бийзъл — обади се най-накрая той, — сигурен ли си?

— Шефе, моля ти се.

Макар да беше стар модел, Бийзъл беше голяма работа. В насмешката му нямаше нищо изкуствено.

— Тогава ми намери всичко, което можеш, за Дървесната къща. Не, не всичко. Поне на първо време по-добре ми подавай неща с разумна степен на достоверност — информация от многобройни източници. По-късно ще решим дали да се ровим в голямата каша.

— И така да е, шефе, ще се проточи доста.

— Сутринта ми покажи какво си намерил досега. — Спомни си, че на другия ден имаше посещение. — Не, следобед. Ще го прегледам и ще реша.

— Ако искаш за утре истинско проучване, по-добре е да зарязвам това тяло и да се хващам на работа. Пълзенето износва ремъците, нъл’разбираш.

Орландо се намръщи. Единственият проблем при агентите от детството беше, че имаха склонност да ти четат лекции.

— Измисли нещо ново. Хайде, изчезвай.

Облечените в гума метални полипи се размърдаха един след друг и Бийзъл се дръпна от ухото му.

— Лека нощ, шефе.

— Лека, Бийзъл.

Агентът заслиза с мъка по завивките към пода. Също като котките, и буболечките много по-лесно се катереха, отколкото слизаха. Орландо проследи бледото червено сияние, докато се върне до контакта в стената, включи се в него и изключи дисплея.

Дървесната къща. Толкова странно беше да я свързва с нещо, което той, Орландо Гардинър, смяташе да направи. Все едно да решиш наистина да отлетиш за страната Никога или да се вмъкнеш в някоя заешка дупка, за да търсиш приятелите на Алиса.

Но по някакъв смахнат начин всичко това се връзваше. Щом съществуваха хора, които могат да проникнат в една толкова изпипана система като средните земи, да измъкнат цели пет минути, или колкото бяха там, без да оставят никаква следа — не само за това, кой го е направил, но и че изобщо нещо е било направено, — то те неминуемо бяха тъкмо онези, които се навъртаха в Дървесната къща.

Потъна във възглавниците, но знаеше, че скоро няма да заспи. За толкова много неща имаше да мисли. Наистина ли беше открил нещо необикновено, нещо, което си струваше всички тези неприятности, нещо, което криеше толкова много рискове? Или само видението, онзи странен град, го караше да мисли за всичко това?

Фредерикс би му казал, че се увлича. Без съмнение да заложиш бомба с данни в нечие имение, не беше нещо нормално. Родителите му биха се ужасили.

Внезапна мисъл го накара да настръхне. Орландо се надигна. Хрумването го притесни твърде много, за да може да си лежи.

Беше се досетил, че само някой, който има достъп до записите на средните земи, би разбрал, че е влизал в кулата на Сенбар Флей — така каза и на Фредерикс. Но явно онзи, който беше клъцнал момента в гробницата и бе успял да предотврати в продължение на половин година изпълнението на заповед за закриване, можеше да си влиза и излиза в мастерфайловете на съвета по присъдите, когато си поиска, и да прави с тях неща, които дори и собствениците им не биха могли да направят.

Ако случаят беше именно такъв, то който и да бе забъркал цялата тази работа, веднага би могъл да научи за посещението на Таргор, стига да поиска. А още по-лесно тайнственият нарушител би разбрал всичко за създателя на Таргор.

Усети кисел вкус в устата си. Със същата глупава самоувереност, която би накарала всеки въображаем варварин да се възгордее, той беше съобщил на този човек с почти безгранични умения и очевидно желание за секретност, че някакво си четиринайсетгодишно хлапе го търси. Това с положителност беше работа на някой изключително талантлив и леко вдетинен палавник. Но ако градът и номерът със записа означаваха нещо по-голямо, нещо далеч по-незаконно? Оставаше му единствено надеждата, че противникът му има наистина добро чувство за хумор.

„Здрасти, господин Голяма компютърна криминална клечка, това съм аз, Орландо Гардинър! Отбий се, когато ти скимне. Няма много-много да се съпротивлявам.“

По дяволите — достатъчно беше някой да разбърка медицинските му данни. Слагаш не тази кожна лепенка, която трябва — и край.

Дървесната къща. Образ от детството, място за бягство от реалния свят на възрастните и на правилата. Но кой друг обичаше да се спотайва зад стената на игрището, извън обсега на властта? Хулиганите. Сериозните калпазани. Лошите.

Отворил широко очи, Орландо седеше в мрака, заслушан в Нищото.