Тад Уилямс
Градът на златната сянка (7)

ПЕТА ГЛАВА
СВЯТ В ПЛАМЪЦИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Протестен помен в Щутгарт.

(Картина: шествие на хора със свещи.)

Диктор: Хиляди се събраха в Щутгарт за бдение на светлината на свещи, за да почетат двайсет и тримата бездомници, избити от германската федерална полиция по време на размирици заради жилищния проблем.

(Картина: разплакан млад мъж с разкървавена глава.)

Свидетел: Те бяха в брони. Атакуваха ни с метални прътове. Нахвърляха се на вълни едни след други…

 

Използването на плосък екран влудяваше Рени. Все едно топлеше вода на открит огън, за да пере. Само в мизерна и затънтена болница като тази…

Изруга и отново се захвана с екрана. Този път подмина „С“ и скочи направо в „Т“, преди да успее да спре скрола. Толкова трудно беше да се добере до информация. Направо мъчително. Като че ли проклетата карантина не беше достатъчно препятствие!

Напоследък Пайнтаун беше залят от информационни плакати за „Букаву 4“, но повечето от тях бяха толкова плътно изпъстрени с графити, че така и не беше успяла да се запознае подробно със съдържанието им. Знаеше, че в Дърбан е избухнала вирусна епидемия, и дори бе чула две жени да си говорят, че нечия дъщеря в Пайнтаун починала след пътуване до Централна Африка, но не би могла да предположи, че цялото медицинско обслужване в предградията на Дърбан е под официално разпоредена от ООН карантинна процедура заради епидемията „Букаву“.

„Ако заразата наистина е толкова опасна — мина й през ума — защо мъкнат тук болни, които не са заразени?“

Побъркваше я мисълта, че брат й, и без това поразен от някаква неизвестна болест, можеше да бъде изложен на още по-голяма опасност тъкмо там, където го бе довела да го лекуват.

Но макар да се ядосваше, причините й бяха познати. Самата тя работеше в обществена институция. Средствата не достигаха — средствата никога не достигаха. Ако можеха да си позволят отделна болница само за пациентите с „Букаву“, положително биха го направили. На болничната администрация едва ли й беше особено приятно, че й се налага да работи при карантинни ограничения. В ситуацията имаше и съвсем слаб лъч на надежда: в Дърбан все още нямаше достатъчно заболели от Б4, за да ce налага отделянето на цяла болница само за тях.

Това обаче беше слабо успокоение.

Най-сетне Рени накара допотопният интерфейс да спре на „С“ и въведе посетителския си код. Срещу „Сулавейо, Стивън“ беше посочено „без промяна“, което означаваше, че поне може да го посети. Макар че мъчителните й срещи със Стивън едва ли можеха да се нарекат „посещение“.

Докато се мъчеше да навлече защитния костюм, медицинският администратор й прочете набързо информацията от комуникатора, въпреки че едва ли имаше да й каже нещо повече от онова, което вече бе научила от единствената дума на монитора в чакалнята. Толкова пъти я беше слушала, че сама можеше да я изрецитира наизуст, така че го остави да си тръгне, след като свърши, превъзмогвайки импулсивното си желание да зареже бюрократичните официалности и да го помоли за частен отговор. Но вече знаеше, че такъв няма. Липса на вируси — както и, слава Богу, нито следа от фаталното заболяване, което беше принудило болницата да предприеме жестоките предохранителни мерки. Никакви съсиреци или други усложнения, никакви мозъчни увреждания. Нищо. Просто малкото й братче не се беше събуждало от двайсет и два дена.

Затътри се по коридора, като придържаше дихателния маркуч, за да не се закачи някъде. Група от лекари и сестри — а вероятно и от посетители, след като всички изглеждаха толкова еднакви в защитните костюми — бързаха покрай нея и издаваха същите скърцащи и съскащи звуци като нея. Чувстваше се като в старите видеохроники за космонавти: когато минаваше покрай един голям прозорец, почти очакваше да види през него осеяните със звезди космически дълбини, а защо не и пръстените на Сатурн.

Оказа се поредното претъпкано с опаковани легла отделение, поредният лагер на живи мъртъвци.

Докато се изкачи на четвъртия етаж, я спряха на два пъти, за да си покаже посетителския паспорт. Макар че и двамата служители дълго се взираха в бледите букви, причина, за което бяха износеният принтер, както и плексигласовите лицеви екрани на защитното облекло, — забавянето не я подразни. Дори я поуспокои фактът, че в болницата наистина полагат грижи за сигурността на карантината. Стивън беше поразен толкова внезапно и сериозно… и толкова загадъчно… че изглеждаше почти предумишлено. Рени са страхуваше за малкия си брат, страхуваше се от нещо, което не можеше да си обясни. Мисълта, че някой го пази, й действаше успокоително.

Тя отчаяно искаше състоянието на брат й да се подобри, но още по-отчаяно се страхуваше от влошаване. Когато го завари легнал в абсолютно същото положение както предишния ден и на всички монитори седяха изписани същите данни, които вече знаеше като собствения си адрес, изпита едновременно отчаяние и облекчение.

„О, Боже, бедният ми малък мъж“… Беше толкова дребен в това голямо легло. Как е възможно този малък разбойник да е толкова кротък, толкова спокоен? И как е възможно тя, която го беше хранила, закриляла, завивала нощем и във всяко отношение освен биологично се бе превърнала в негова майка — как е възможно тя да е толкова влудяващо безпомощна да направи нещо за него сега? Беше невероятно. Но беше самата истина.

Седна до леглото му и постави скритата си в ръкавица ръка в голямата ръкавица отстрани на тентата. Прокара внимателно пръсти покрай плетеницата от сензорни кабели, прикрепени към главата му, и погали лицето му, скъпото и любимо овално чело, чипия нос. Сърцето я заболя, че е така изолирана от него. Все едно се опитваше да докосне някого във ВР — все едно се срещаха във Вътрешния периметър…

Някакво движение край вратата прекъсна възникналите спомени. Въпреки защитното облекло бялото привидение я накара да подскочи.

— Съжалявам, че ви уплаших, госпожо Сулавейо.

— О, вие ли сте? Нещо ново?

Доктор Чандар се приведе, за да погледне мониторите, но и Рени знаеше, че нямаше нищо.

— Изглежда все така. Съжалявам…

Повдигна примирено рамене, усещайки позната тежест в стомаха, предизвестие за неизбежните сълзи. Макар че с нищо нямаше да помогнат. Само щяха да замъглят лицевата пластина.

— Защо никой не ми казва какво му е?

Лекарката поклати глава или по-точно помръдна качулката на защитното си облекло насам-натам.

— Вие сте образована жена, госпожо Сулавейо. Понякога медицината не разполага с отговори, а само с предположения. В момента предположенията ни не са много добри. Но нещата могат да се променят. Ако не друго, състоянието на брат ви е стабилно.

— Стабилно! Като растение в саксия!

И сълзите потекоха. Отново погледна към Стивън, но не успя да види нищо.

Скритата в ръкавица сякаш нечовешка ръка я докосна по рамото.

— Съжалявам. Правим всичко, което е по силите ни.

— И какво точно правите? — опита се да зададе спокойно въпроса тя, но не можеше да спре да подсмърча. Как ли би могла да издуха носа си в този проклет костюм? — Моля ви, кажете ми какво всъщност правите! Освен че го изнасяте на слънце и внимавате да не се обезводни.

— Случаят на брат ви е рядък, но не е единствен — повиши тон доктор Чандар — типичен лекарски маниер при разговор с труден роднина на пациента. — Имало е и има и други случаи на деца, изпаднали в този тип състояние на коматоза без видима причина. Някои самопроизволно се възстановиха — просто един ден се събудиха и поискаха нещо за ядене и пиене.

— А останалите? Онези, които просто не се надигнаха да поискат сладолед?

Лекарката отдръпна ръката си от рамото на Рени.

— Правим всичко възможно, госпожо Сулавейо. А вие няма какво друго да направите освен това, което правите — да идвате тук, за да може Стивън да усеща докосването ви и да чува познатия му глас.

— Знам, вече ми казахте. Което означава, че трябва да разговарям със Стивън, вместо да ви държа сметка — въздъхна на пресекулки Рени. Сълзите й бяха спрели, но лицевата пластина беше все така запотена. — Не искам да си го изкарвам на вас, докторе. Знам, че имате много грижи.

— Последните месеци не са за завиждане. Понякога се чудя защо избрах професия, в която има толкова много мъка. — Доктор Чандар се обърна към вратата. — Но е добре да разграничаваме нещата и понякога успявам. Понякога, госпожо Сулавейо, настъпват истински щастливи моменти. Надявам се, вие и аз да можем да изживеем един от тях, когато Стивън се върне при нас.

Рени проследи замъглената бяла фигура да се измъква в коридора. Вратата отново се затвори. Въпреки огромното й желание да се скара с някого, да обвини някого, ужасното беше, че нямаше кого. Лекарите наистина правеха всичко възможно. Въпреки принудителните ограничения бяха направили на Стивън почти всички изследвания, за да открият причината за състоянието му. Нито едно не даде резултат. Липсваха отговори. Наистина никой не беше виновен.

„Освен Бог — мина й през ума. — Може би“. Но това никога не бе помогнало на никого. А вероятно и Дългия Джоузеф Сулавейо не беше напълно невинен за случилото се.

Отново докосна лицето на Стивън. Искаше да вярва, че някъде дълбоко вътре в това безчувствено тяло той я усещаше и чуваше — дори и през двата карантинни слоя.

— Нося ти книга, Стивън. Този път не от любимите ми, а от твоите любими.

Усмихна се тъжно. Постоянно се опитваше да го накара да чете за Африка — приказки, история, легенди от смесеното племенно наследство на семейството им. Искаше да се гордее с това наследство в един свят, където подобни отживелици светкавично изчезваха, унищожавани от неумолимия, леден полъх на културата на първия свят. Но Стивън така и не разви вкус в тази посока.

Прелисти комуникатора си, след което уголеми буквите, за да ги вижда със замрежения си поглед. Изтри илюстрациите. Не искаше да ги вижда, а Стивън не можеше.

— „Детективи в мрежата“ — каза тя и започна да чете:

 

— Хиперблокът на Малибу е напълно запечатан — извика Маскър, излитайки през вратата, оставил скимборда си изключен в другата стая без обичайния надзор. Зингрей 220 освободи няколко други борда, докато се опитваше да се намести обратно на стойката. Маскър не обърна внимание на тупурдията, обезпокоен от новините. — Ония имат страхотни опознаватели на всеки енергиен поток.

— Това са някакви гадни навици! — каза Скууп. Остави холокомуникатора си да увисне във въздуха и се обърна към възбудения си приятел. — Искам да кажа, че ще имаме големи неприятности — гарантирам!…

 

 

— Поне да беше отишъл да го видиш!

Дългия Джоузеф прикри главата си с ръце, сякаш да се предпази от шума.

— Нали ходих?

— Два пъти! Точно два пъти — в деня, след като го вкараха там и когато лекарката те извика за разговор.

— Какво още искаш? Той е болен. Да не мислиш, че ще ходя там всеки ден като теб да го гледам? Той все още е болен. И всеки ден да ходим, това няма да го оправи.

Рени кипна. Как може да е такова чудовище?

— Той е твой син, татко. И е още дете. Съвсем сам в тази болница…

— И не разбира нищо! Отидох и говорих с него, но не разбира нищо. Каква полза от твоето постоянно бръщолевене…? Че и книги да му четеш!

— Защото глас на близък човек може да му помогне да върне. — Тя млъкна и се помоли на Бога на доверчивото й детство да й даде сила — по-ласкав от всеки друг, който би могъл да й вдъхне надежда. — И може би именно твоя глас най-много иска да чуе, татко. Така каза лекарката.

Погледът му стана лукав и очите му зашариха, сякаш търсеха изход да избяга.

— Какви са пък тези глупости?

— Вие се скарахте. Ти му беше ядосан — каза му да не се прибира. Сега с него е станало нещо и може би някъде дълбоко в себе си, като на сън, той се страхува да се прибере. Може би си мисли, че си му сърдит и затова стои надалеч.

Дългия Джоузеф скочи от канапето уплашен, но се опита да го прикрие с ругатни.

— Това е… забранявам ти да разговаряш с мен по този начин, момиче, и никой доктор не говори с мен така за моите си работи. — Тръгна тежко към кухнята и започна да отваря шкафовете.

— Пълна лудост. Да се страхува от мен! Исках просто да му дам урок. Дори не посегнах.

— Няма да намериш.

Блъскането на вратите спря.

— Какво?

— Няма да намериш. Не съм ти купила вино.

— Не ми казвай какво да търся!

— Добре. Прави, каквото искаш!

Болеше я глава и беше толкова изморена, че не искаше да мръдне от креслото поне до утре сутринта. Заедно с ходенето на работа, пътуването с влака и посещенията при Стивън прекарваше най-малко четиринайсет часа навън. И това ми било информационен век — непрекъснато се налагаше да отидеш някъде, да се срещнеш с някого и то обикновено с изтръпнали от болка крака, защото проклетите влакове не се движеха. Кибервекът. Каква гадост.

Дългия Джоузеф пак изникна в дневната.

— Излизам. Един мъж заслужава малко спокойствие.

Рени реши да направи последен опит.

— Виж, татко каквото и да си мислиш, ще бъде добре Стивън да чуе гласа ти. Ела с мен да го видим.

Той вдигна ръка като че ли да замахне към някого, след което затисна очи и дълго остана така. Когато я свали, лицето му изразяваше пълно отчаяние.

— Да отида — каза дрезгаво. — Значи да отида и да гледам как синът ми умира.

Рени го гледаше слисана.

— Той не умира!

— Тъй ли? Да не би да скача и да тича? Или да играе футбол? — Дългия Джоузеф разпери широко ръце. Долната му челюст се тресеше. — Не, лежи в болницата също като майка си. Тогава ти беше при баба си, момиче. Не в болницата. Седях там цели три седмици и гледах как майка ти изгаря в онова легло. Опитвах се да й давам вода, когато плачеше. Гледах я как бавно умира. — Той примигна няколко пъти, после рязко й обърна гръб, свил рамене, сякаш, за да се предпази от порив на вятъра. Когато продължи като че ли вече говореше друг човек.

— Прекарах… много време в онази проклета болница…

Потресена, с очи, плувнали в сълзи, за момент Рени остана безмълвна.

— Татко?

Той не се обърна.

— Стига, момиче. Ще ида да го видя. Аз съм му баща — няма нужда да ми казваш какво да правя.

— Нали ще отидеш? Ще дойдеш ли утре с мен?

От гърлото му изскочи гневен звук.

— Имам своя работа. Ще ти кажа кога ще дойда.

Опита се да бъде внимателна.

— Моля те, нека да е по-скоро, татко. Той има нужда от теб.

— Ще отида, да те вземат дяволите — ще нахлузя пак оня глупав екип. Само не ми казвай кога.

И без да я погледне, той побутна вратата и се заклатушка навън.

Напълно изцедена и объркана, Рени дълго не помръдна, втренчила поглед в затворената врата. Току-що нещо се бе случило, но не беше съвсем сигурна нито какво точно, нито какво означава. За момент й се бе сторило, че срещу нея стои бащата, когото познаваше — човекът, който полагаше огромни усилия да издържа семейството си след смъртта на жена си, работеше извънредно и я насърчаваше в учението и дори се опитваше да помага на нея и на баба й, Ума Бонгела, в отглеждането на малкия Стивън. Но след като нейната Ума почина, а Рени стана зряла жена, изведнъж се предаде. Дългия Джоузеф, когото познаваше, изглежда си беше отишъл завинаги. Рени въздъхна. Независимо дали беше вярно или не тя просто нямаше сили да мисли за всичко това точно сега. Отпусна се още по-дълбоко в креслото и присви очи от пулсиращата болка в главата. Разбира се, че беше забравила да купи повече болкоуспокояващи, а ако тя не се погрижеше за нещо, никой друг нямаше да го стори. Включи видеостената и остави първото, на което попадна — филм за почивка в Тасмания, — да я разсее и да притъпи мислите й. За миг си пожела да притежава някоя от тези сензорни екипировки, за да може да отиде на онзи бряг, да вдъхне аромата на ябълковите цветове, да усети пясъка под краката си и ваканционното настроение, толкова скъпо кодирани в програмата. Само и само да избяга от натрапчивия спомен за отпуснатите рамене на баща си и невиждащите очи на Стивън.

Когато жуженето я събуди, Рени грабна комуникатора. Осем сутринта, но не беше будилникът. Дали не се обаждаха от болницата?

— Отговори! — извика тя. Нищо не се случи. Докато се опитваше да се надигне, Рени разбра, че не беше телефонът, а домофонът. Навлече халата и прекоси замаяна дневната. Креслото лежеше на една страна като обезглавения труп на някакво невероятно животно, жертва на късното пиянско завръщане на Дългия Джоузеф, Натисна бутона. — Ало?

— Госпожа Сулавейо? Обажда се !Ксабу. Извинете за безпокойството.

— !Ксабу? Какво правиш тук?

— Ще ви обясня — няма нищо лошо или тревожно. Огледа апартамента — неразтребен както винаги, но особено сега поради зачестилите й отсъствия. Хъркането на баща й се носеше от спалнята му.

— Слизам долу. Чакай ме!

Във вида на !Ксабу нямаше нищо необикновено, само дето беше облякъл съвсем чиста бяла риза. Рени го огледа от главата до петите, объркана и малко озадачена.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил твърде много — усмихна се той. — Отидох в училище рано тази сутрин. Обичам, когато е тихо. Но после предупредиха за бомба.

— Пак ли? О, Господи!

— Не е истинска — или поне аз не знам. Телефонно обаждане. Опразниха политехниката. Сетих се, че може да не знаете и реших да ви спестя едно излишно пътуване.

— Благодаря ти. Един момент.

Тя измъкна комуникатора си и провери системата за съобщения на колежа. Имаше съобщение от ректора за затварянето на политехниката до второ нареждане, така че !Ксабу действително й беше спестил пътуването, но изведнъж се зачуди защо просто не й бе телефонирал. Погледна го; все още се усмихваше. Беше й почти невъзможно да си представи, че би я заблудил — но защо беше изминал целия този път до Пайнтаун?

Забеляза изгладените гънки на бялата му риза и изведнъж й хрумна смущаваща мисъл. Да не би да беше любовна история? Да не би дребният туземец да беше дошъл, за да я покани на интимна среща? Не знаеше точно какво да мисли, ако беше така, но думата „неловко“ мина през ума й.

— Е — каза след малко тя, — щом като политехниката е затворена, предполагам, че имаш свободен ден. — Умишлено употреби единствено число.

— В такъв случай бих искал да заведа своя преподавател да хапнем. Закуска? — Усмивката му за миг увисна, после се стопи, заменена от смутена настойчивост. — Напоследък сте много тъжна, госпожо… Рени. Но въпреки това ми бяхте великолепна приятелка. Мисля, че сега вие се нуждаете от приятел.

— Аз… аз мисля… — поколеба се тя, но не можа да намери никаква основателна причина да откаже.

Беше само осем и половина сутринта и мисълта да остане в апартамента я ужаси. Малкият й брат лежеше в кислородна палатка, недосегаем, сякаш беше мъртъв, а перспективата да прекара в една и съща кухня с баща си, когато дойде на себе си след няколко часа, скова врата и раменете й като в менгеме.

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Ако !Ксабу действително изпитваше някакви чувства, той определено не го показа. Докато вървяха към административния център на Пайнтаун, той като че ли гледаше навсякъде другаде, но не и към Рени, а полуотворените му очи, които почти винаги излъчваха свенливост и сънливост, се местеха от олющената по стените боя към закованите прозорци и търкалящите се по широките улици боклуци.

— Боя се, че тази част на града не е много приятна.

— Къщата на хазайката ми е в Честървил — отвърна той. — Този квартал е малко по-заможен, въпреки че по улиците като че ли има по-малко хора. Но онова, което ме изумява — и трябва да призная, Рени, и малко ме ужасява, — е човекоподобието на всичко това.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е ли тази думата — човекоподобие? Може би човечност? Онова, което искам да кажа, е, че навсякъде тук — във всички градове, които съм видял, след като напуснах моя народ — се строи, за да се изолира земята, да се скрие за очите и ума. Скалите са разчистени, храстите — изгорени, и всичко е покрито с катран. — Той тропна с крак по напуканата улица. — Дори малкото дървета като онзи тъжен приятел са донесени и посадени от хората. Човеците превръщат местата, където живеят, в огромни купчини от кал и камък — като гнездата на термитите, но какво ще стане, когато целият свят се покрие от термитни могили и не остане нито един шубрак?

Рени поклати глава.

— Какво друго можем да направим? Ако всичко беше покрито само с шубраци, мнозина от нас трудно биха оцелели. Щяхме да измрем от глад. Щяхме да се избием един друг.

— А какво ще стане, когато бъде изгорен и последният храст? — !Ксабу се наведе и вдигна пластмасов пръстен — неразпознаваем отломък от съвременната цивилизация. Събра пръсти и го пъхна върху китката си, след това вдигна новата си гривна и я разгледа мрачно полуусмихнат. — Ще измрем от глад? Ще се избием един друг? Проблемът ще е същият, но вече ще сме покрили всичко с катран и камъни, и цимент и… как се казваше… фибрамика? И когато започне изтребването, ще загинат много повече хора.

— Ще отидем в Космоса — посочи Рени към сивото небе. — Ще… не знам, колонизираме други планети.

!Ксабу кимна.

— Аха.

Кафенето „При Джони“ беше претъпкано. Повечето от клиентите бяха шофьори на камиони, които след малко щяха да потеглят по магистралата Дърбан — Претория — огромни мъже в добро настроение със слънчеви очила и ризи в ярки цветове. Някои от тях — в прекалено добро настроение. Докато се промъкваха до свободно сепаре, Рени получи едно предложение за женитба и още няколко не чак толкова почтени покани. Стисна зъби, без да се усмихне дори и на най-невинните и благоприлични подмятания. Ако ги насърчиш, ставаше по-лошо.

Но в кафенето „При Джони“ имаше неща, които Рени харесваше, и едно от тях беше, че можеш да получиш истинска храна. Повечето ресторантчета и кафенета сервираха само бърза храна в американски стил — притоплени говежди бургери, хот-дог с лепкав сос от сирене и, разбира се, кока-кола и пържени картофки — алфата и омегата на търговската религия на Запада. Но тук някой в кухнята — може би самият Джони, ако изобщо той съществуваше — действително готвеше.

Освен чашата силно, шофьорско кафе Рени поръча хляб с масло и мед и порция пържени банани с ориз. !Ксабу я остави да му поръча същото. Когато донесоха големите блюда, той ги заоглежда с нескрито изумление.

— Толкова е много.

— Повечето е скорбяла. Не го изяждай цялото, ако ти дойде в повече.

— Ти ще го изядеш ли?

Тя се засмя.

— Благодаря, но за мен е много.

— А какво ще го правят?

Рени не отговори. Заварено дете на културата на изобилието, тя никога не беше се замисляла особено за навиците си на консумиране и прахосничество.

— Сигурна съм, че някой в кухнята носи вкъщи каквото остане — предположи тя най-сетне и се почувства виновна и дори засрамена, още докато го казваше.

Беше почти сигурна, че някогашните господари на Южна Африка са се оправдавали по същия начин, когато са наблюдавали разчистването на остатъците след някой пир на поредния Калигула.

Изпита облекчение, че !Ксабу не прояви желание да задълбочи темата. В такива моменти ясно осъзнаваше колко различни са всъщност убежденията му. Говореше английски по-добре от баща й и интелигентността и светкавичната способност да се превъплъщава му помагаха да схваща и най-неуловимите неща. Беше съвършено различен от нея — сякаш беше паднал от друга планета. Със смътно чувство за срам Рени осъзна, че собствените й възгледи са много по-близки до възгледите на някой богат тийнейджър от Англия или Америка, отколкото на този млад африканец, израсъл само на неколкостотин километра оттук.

След като изяде няколко хапки ориз, !Ксабу вдигна очи.

— Вече съм бил в две кафенета — каза той. — Тук и онова на алеята „Ламбда“.

— И кое предпочиташ?

Той се ухили.

— Тук храната е по-добра. — Изяде още една хапка, след което набоде с вилицата лъщящо парче банан, сякаш да се убеди, че е мъртво. — Има и още нещо. Помниш ли, че те попитах за призраци в мрежата? Там виждам живота, но не мога да го усетя, което ме притеснява, Трудно е да се обясни. Но това място ми харесва много повече.

Рени беше редовен посетител на мрежата вече толкова време, че понякога наистина я възприемаше като място огромно място, географски точно толкова реално, колкото Европа или Австралия. Но !Ксабу беше прав — не беше така. Просто хората се бяха споразумели да го възприемат като реално. В известен смисъл то действително беше страна на призраци…, които се преследват едни други.

— Все пак РЖ си е нещо друго — и сякаш, за да си го докаже, тя вдигна чашата с великолепно силно кафе. — Несъмнено.

— Сега, Рени, моля те, разкажи ми какво те тревожи. Каза ми, че брат ти е болен. Само това ли е, или има и нещо друго? Надявам се, не съм прекалено нахален.

Малко смутена в началото, тя му разказа за последното си посещение при Стивън и за безконечните си скандали с Дългия Джоузеф. Започнала веднъж, беше й все по-лесно да говори за чувството на безнадеждност, което я обземаше при ежедневните й посещения при Стивън, тъй като абсолютно нищо не се променяше, за все по-мъчителните взаимоотношения с баща й. !Ксабу слушаше и задаваше въпроси само когато я възпираше някое болезнено признание, но тя всеки път отговаряше на въпросите и й ставаше все по-леко. Не беше свикнала да се разкрива, да изважда наяве скритите си страхове; усети някаква заплаха. Но докато закусваха и сутрешната навалица постепенно се изнизваше от кафенето, изпитваше все по-силно облекчение, че най-сетне споделя с някого.

Поставяше подсладител в третата си чаша кафе, когато !Ксабу изведнъж попита:

— Ще ходиш ли да го видиш днес? Брат си?

— Обикновено ходя вечер. След работа.

— Може ли да дойда с теб?

Рени се поколеба и за първи път, откакто бяха седнали, се зачуди дали зад вниманието на !Ксабу не се крие и нещо друго освен обикновено приятелство. Запали цигара, за да запълни паузата. Дали не се изживяваше като мъжа на живота й, нейния закрилник? След Дел Рей не й се бе случило нищо забележително, пък и тази връзка (беше изненадващо и малко страшно да го осъзнае) беше приключила преди години. Като се изключат кратките моменти на слабост в малките часове, не искаше никой да се грижи за нея — цял живот се беше справяла и не можеше да си представи да прехвърли отговорностите си на някой друг. Във всеки случай не изпитваше никакви романтични чувства към този дребен млад мъж. Остана загледана в него, докато той, може би за да не й попречи, изучаваше пъстрите камиони, наредени пред мръсните прозорци на кафенето.

„От какво се страхуваш, момиче? — запита се тя. — Той ти е приятел. Довери му се, докато не се окаже нещо друго.“

— Добре, ела. Ще бъде хубаво да имам компания.

Погледна я внезапно смутен.

— Никога не съм ходил в болница, но не, затова искам да те придружа — бързо каза той. — Искам да се срещна с брат ти.

— Бих искала да можеш да се срещнеш с него, да го видиш такъв, какъвто беше…, какъвто е. — Очите й се навлажниха. — Понякога ми е трудно да повярвам, че е там. Толкова е мъчително да го виждам така…

!Ксабу кимна сериозно.

— Питам се дали така не е по-трудно — когато близкият човек е далеч от теб. При моя народ болните остават при нас. Но може би страданието би било по-голямо, ако го виждаш постоянно, всеки ден, все в същото ужасно състояние.

— Не мисля, че бих могла да го понеса. Чудя се как се справят другите семейства.

— Другите семейства? На болните ли?

— На деца като Стивън. Лекарката ми каза, че има още няколко случая…

Нещо като шок я разтърси, когато осъзна какво казва. За първи път през последните дни чувството на безнадеждност, от което дори търпелив слушател като !Ксабу не беше успял да я освободи, внезапно стихна.

— Стига толкова — каза тя.

!Ксабу я погледна, сепнат от променения й тон.

— Какво стига?

— Само да седя и да се тормозя. Да чакам някой да ми каже нещо, когато сама мога да свърша нещо. Защо се случи тъкмо на Стивън?

Дребосъкът я гледаше смаян.

— Аз не съм лекар, Рени.

— Точно така. Ти не знаеш. Аз не знам. Лекарите не знаят. Но има и други случаи — така казаха. Стивън го лекуват в болница, която е в карантина заради „Букаву 4“, и лекарите са изтощени до смърт. Може пък да са пропуснали нещо? Колко ли изследвания са имали възможност да направят? Истински изследвания — тя плъзна картата си на масата и набра нещо на покрития с прах екран. — Искаш ли да дойдеш с мен в политехниката?

— Но днес е затворено.

— По дяволите. — Рени пъхна картата в джоба си. — Добре, но все пак има достъп до мрежата. Просто ми трябва станция.

Помисли за домашната си система, но се сети, че по всяка вероятност баща й точно в този момент се измъква в кухнята. Дори и нещо почти невъзможно — да не беше махмурлия или в лошо настроение, — знаеше, че ако заведе !Ксабу у дома си, след това щеше да слуша месеци наред за „бушменското си приятелче“.

— Приятелю — каза тя, докато ставаше, — отиваме в пайнтаунската открита библиотека.

— Всъщност моят или твоят комуникатор също биха ни свършили работа — обясни тя, докато бузестият млад библиотекар отключваше залата с мрежата. — Но ще получаваме само текст и плоски изображения, а аз не обичам да работя по този начин.

!Ксабу я последва вътре. Библиотекарят погледна бушмена над очилата си, сви рамене и се затътри към бюрото си. Неколцина старци гледаха новините в кабинките си, които показваха оцветена картина на последната влакова катастрофа на платото Декан в Индия. Рени затвори вратата, за да изолира умопомрачителните гледки на строшен метал, мъртви тела в чували и задъхания коментар на репортера.

Измъкна купчина кабели от хранилището и затършува сред износените шлемове, докато открие два в сносно състояние. Плъзна пръсти в ръкохватките и настрои за достъп в мрежата.

— Не виждам нищо — обади се !Ксабу.

Рени повдигна шлема си, наведе се над него и опипа визьора, докато открие прекъснатата връзка. Сложи обратно шлема си и сивото пронизващо пространство на мрежата я обгради от всички страни.

— Нямам тяло.

— Няма и да имаш. Това е само информационен канал, при това съвсем опростен — без силово обратно захранване, т.е. без усещане за докосване. Горе-долу като при евтините домашни системи. Каквато може да си позволи един преподавател в политехниката.

Тя изпъна пръсти и сивото премина в черно, което — като изключим отсъствието на звезди — можеше да мине и за дълбокия Космос.

— Отдавна трябваше да го направя — продължи тя. — Но бях толкова заета, толкова изморена…

— Какво да направиш?

Гласът на !Ксабу беше спокоен, но се усещаше известно скрито напрежение. Е, реши тя, ще трябва да издържи. Нали се возеше в нейната кола.

— Самостоятелно проучване — отвърна тя. — Имам 24-часов достъп до най-голямата информационна система, позната в света, а аз оставих други да мислят вместо мен. — Стегна пръсти и се появи кълбо от бляскава синя светлина като пропаново слънце сред ядрата на празна вселена. — Вече би трябвало да приеме гласовите ми команди — каза тя и произнесе бавно: — Медицинска информация. Да се хващаме за работа.

След като подаде още няколко команди, се появи легнала човешка фигура, която увисна в празното пространство пред тях — недоразвита като евтин сим. Вътре в нея пълзяха змиевидни светлинни нишки, които очертаваха кръвоносната система, докато спокоен женски глас описваше образуването на съсиреци и произтичащата от това кислородна недостатъчност в мозъка.

— Като богове — промълви развълнуван !Ксабу. — Всичко се вижда.

— Само си губим времето тук — не му обърна внимание Рени. — При Стивън няма патологични изменения — дори химическите параметри на мозъка му са нормални, да не говорим за нещо толкова очевидно като съсирек или тумор. Да се махаме от тази „Енциклопедия Британика“ и да потърсим истинска информация. Медицински списания, от днешна дата до 12 месеца назад. Ключови думи — и/или — „кома“, „деца“, „юноши“. Какво още? „Мозъчни увреждания“…

Рени беше включила мигащ часовник в удобния горен край на зрителния си обхват. Повечето от достъпните данни бяха местни, тъй като по-голяма част от информацията идваше направо от главните мрежови инфобанки, но за част от нея щеше да се наложи да плати, пък и лишената от субсидии пайнтаунска библиотека щеше да натовари допълнително сметката й заради преразход на време. Бяха включени повече от три часа, а тя все още не беше открила нищо, което да си струваше загубеното време. !Ксабу беше спрял да задава въпроси отпреди поне един час — или замаян от шеметно сменящите се информационни дисплеи, или просто отегчен.

— Общо само няколко хиляди случая като този — обади се тя. — Всички останали — с изяснени причини. На десет милиарда души, не е много. Карта на разпространението, докладваните случаи в червено. Можем да го погледнем пак.

Редицата от трептящи линии изчезна и на нейно място се появи стилизираният глобус на Земята, осветен отвътре — кръгъл, съвършен плод, който пропадаше в празното пространство.

„И как бихме могли изобщо да намерим планета като тази? — запита се тя, като си припомни какво бе казала на !Ксабу за колонизацията. — Възможно най-великолепният дар, за който се грижим толкова зле.“

Низ от блестящи алени точици осеяха глобуса, разпръсквайки се като прашинки, и обозначиха хронологическата последователност на случаите. Тя не подсказваше никаква зависимост, която би могла да проумее — проявяваше се в произволен безпорядък по цялата симулирана Земя, без връзка с близостта между отделните райони. Ако беше епидемия, то тя беше твърде странна. Рени се намръщи. Когато светнаха всички точки, моделът не предложи нищо ново. Точките бяха най-гъсто в най-населените райони, което не беше изненадващо. В страните на първия свят в Европа, Америка и района на Тихия океан бяха по-малко на брой, но разпръснати навсякъде по сушата. В третия свят точките се струпваха почти изцяло по крайбрежията, заливите и реките в ярки червени петна, което я накара да си помисли за кожно заболяване. За момент реши, че може да е открила нещо, някаква връзка със замърсените води и отровните отпадъци.

— Степени на замърсяване на околната среда над предписаното от ООН — каза тя. — В мораво.

Когато светнаха лавандуловите точици, Рени се вторачи.

— По дяволите.

Гласът на !Ксабу я достигна през мрака.

— Какво има?

— Моравите райони са с най-голямо замърсяване. Виждаш ли как случаите на кома са струпани по крайбрежията на моретата и реките тук и в Южна Азия? Помислих, че може да има връзка, но пък това не важи за Америка — половината случаи са далеч от райони с висока степен на замърсяване. В първия свят случаите са много по-малко, но ми е трудно да допусна, че причините са различни за тях и за нас — въздъхна тя. — Изключи моравото. Може пък и да има две отделни причини. А може да са стотици. — Замисли се за момент тя. — Гъстотата на населението, в жълто.

Когато светнаха малките жълти светлинки, тя отново изруга.

— Ето с какво са свързани всички случаи по реките и крайбрежията — разбира се, там са повечето от големите градове. Трябваше да се сетя още преди двайсет минути.

— Може би си изморена, Рени — обади се !Ксабу. — Мина доста време, откакто не си яла, а и свърши много работа.

— Още малко и ще се предам — не отделяше поглед от осеяния с червени и жълти светлини глобус тя. — И все пак е странно, !Ксабу. Гъстотата на населението също не обяснява нищо. Почти всички случаи в Африка, Северна Евразия, Индия са в гъсто населени райони. В първия свят обаче те са малко повече около големите метроплекси, но има и навсякъде другаде. Погледни всички тези червени точки в центъра на Америка.

— Опитваш се да откриеш нещо, свързано с децата, изпаднали в кома като Стивън, така ли? Нещо, което хората вършат или изпитват, или пък страдат от него и което може да има връзка?

— Да. Но обичайните вектори на заболяването нямат нищо общо с това. Нито със замърсяването. Не забелязвам никаква зависимост или причина. Дори си помислих за момент, че може да има някаква връзка с електромагнитните смущения от мощните трансформатори — но фактически цяла Индия и Африка са електрифицирани преди години, така че, ако ЕМС причиняват комата, защо това ще се случва само в градските райони? Какво има единствено около градските метроплекси в третия свят и навсякъде из първия свят?

Глобусът висеше пред тях, а тайнствените светлинки приличаха на думи, написани на непозната азбука. Беше отчайващо — твърде много въпроси и нито един отговор. Тя се зае с изходния код.

— Погледнато от друг ъгъл — обади се неочаквано !Ксабу — какво не се среща по местата, които гражданите наричат „неразвити“? — Усети твърдост в тона му като че ли съобщаваше важна информация, и все пак беше странно резервиран. — Рени, какво човек не може да срещне по места като моята делта на Окаванго?

В първия момент тя не разбра какво има предвид. След това сякаш я лъхна леден вятър.

— Покажи ми районите с използване на мрежа — произнесе с леко разтреперан глас тя. — Минимум един… не, два часа на ден за домакинство. В оранжево.

Новите индикатори проблеснаха — множество малки пламъчета, които превърнаха глобуса в пламтяща сфера. В центъра на почти всяко ярко оранжево петно се мъдреше поне една кървавочервена точка.

— О, Боже мой… — прошепна тя. — О, Боже мой, съответстват.