Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ
ДРУГА ЗЕМЯ

Росата бавно капе, сънища се сбират:

копия незнайни дръзко

пред моите разбудени от сън очи

внезапно прелетяват,

а после — трясъкът на конниците повалени,

викове и врява

на хиляди незнайни армии, погиващи покрай

ушите ми, се блъскат.

А ние, дето още мъчим се край онзи гроб

гранитен на брега,

край сивата грамада каменна на хълма,

в роса удавен,

щом денят започне да потъва,

тъй отегчени от световните империи,

на теб се кланяме тогава,

о, господарю на звездите неподвижни

и на дверите пламтящи.

Уилям Бътлър Йейтс

ПЪРВА ГЛАВА
ПОД ДВЕ ЛУНИ

МРЕЖА/ЗДРАВЕ: Уврежданията от зараза могат да бъдат и обратими.

(Картина: потребителите на „заряд“ на ъгъла на две улици в Марсилия.)

Диктор: „Клинсор груп“, една от най-големите компании за медицинско оборудване в света, съобщи, че скоро ще изнесе на пазара средство за премахване на уврежданията, дължащи се на пристрастяването към софтуера за дълбока хипноза, наричан от онези, които го използват, „заряд“.

(Картина: лабораториите „Клинсор“ — тестуване върху доброволци.)

Новият метод, наричан от инвеститорите НПП, или „неврално препрограмиране“, кара мозъка да намира нови синтетични пътища, които да заместят увредените от прекомерна употреба на „заряд“…

 

Златната светлина се превърна в чернота и шум.

Нещо се удряше в него. Той риташе, но краката му не срещаха нищо. Безкрайни мигове се мяташе безпомощно. После светът около главата му се разпълзя. Пое въздух, за да се вкопчи в чудесния сребърно-сладък нощен въздух, при което го прободе пронизваща болка.

Гали, когото стискаше в прегръдките си, изплю вода и пое въздух. Пол поотслаби малко прегръдката си, така че да може да използва свободната си ръка, за да ги задържа на повърхността. Тук водата беше по-мека, отколкото на онова място в реката, където се бяха гмурнали. Може би течението ги беше отнесло далече от абаносовата жена и онова ужасно създание.

Но как ли бяха останали под водата толкова дълго, че вече беше нощ? Само преди миг беше късен следобед, а сега, ако не броим разпръснатите звезди, небето беше тъмно като в рог.

Нямаше смисъл да се опитва да го проумее. Пол виждаше бледа светлина там, където трябваше да е брегът. Придърпа Гали и му прошепна — тревожеше се да не би ужасните им преследвачи да са някъде наблизо:

— Дишаш ли? Можеш ли малко да поплуваш?

Момчето кимна и Пол го потупа по мократа глава.

— Добре. Плувай пред мене към онази светлина. Ако се умориш много или започнеш да се схващаш, не се плаши — зад тебе съм.

Гали му хвърли изцъклен, неразгадаем поглед, а след това заплува кучешката към далечното сияние. Пол плуваше зад него — загребваше бавно и това му се струваше странно естествено, сякаш е било време, когато често го е правел.

Вълните бяха ниски и кротки, течението — съвсем слабо. Пол усети как леко се отпуска, щом се остави на ритъма на собствените си движения. Реката беше станала съвсем различна: водата беше почти приятно топла и имаше сладникав, пикантен мирис. Зачуди се дали става за пиене, но реши, че сега това би било направо авантюра. По-добре да опита, след като вече имат твърда почва под краката си. Кой знае колко по-различно можеше да е тук.

Когато приближиха към светлината, Пол забеляза, че тя идва от високи пламъци — огън или сигнален фар. Гореше не на брега, а върху някаква пирамида на каменен остров. Островът беше дълъг само десетина метра, имаше каменни стъпала, които тръгваха от основата на пирамидата чак до самата вода. Зад пирамидата в другия край на острова сред малка горичка имаше каменна постройка.

Щом се приближиха, Гали изскочи над водата и се замята. Пол бързо заплува напред и обгърна с ръка мършавите гърди на момчето.

— Схвана ли се?

— Във водата има нещо!

Пол се огледа, но повърхността, изпъстрена с назъбените отражения на пламъците, му изглеждаше гладка.

— Не виждам нищо. Хайде, почти стигнахме.

Той зарита силно, като тласкаше и двамата напред, когато нещо тежко се блъсна в пищялите му. Пол извика изплашен и нагълта вода. Кашляйки, заплува с всички сили към каменните стъпала.

Нещо огромно се движеше точно под тях. Надигна се и ги отхвърли встрани. Само на няколко метра от себе си Пол видя първо един, а после цяла дузина змиеподобни силуети да се подават над повърхността и да се гърчат в различни посоки. Гали се бореше с водата и се мъчеше отчаяно да стигне до стъпалата. Още съвсем малко и Пол щеше да бъде до тях.

— Спри! — изкрещя той в ухото на Гали, но момчето продължаваше да се мята немощно. Пол с мъка успя да го вдигне над водата, зарита силно с крака и го метна на широкото стъпало. Усилието върна Пол обратно под водата. Очите му се разшириха от ужас. Нещо огромно, черно, безлико, със зинала разкъсана паст, пълна с изкривени шипове, протягаше безбройните си възлести ръце към него. Беше твърде късно да прави опити да се добере до стъпалата. Гмурна се и сви крака, за да потъне колкото може по-надълбоко. Ръцете се виеха над главата му. Усети как нещо еластично се промъкна край него, подхвана го и го преобърна. Изскочи на повърхността като плавник на въдица — не можеше да разбере къде е горе, къде е долу, нито пък беше сигурен, че все още го е грижа за това. В този миг една тънка ръка го стисна за китката. Човешка ръка.

— Връща се! — пронизително изпищя Гали.

Пол се изкатери на стъпалото, което беше под водата. С помощта на момчето се измъкна по хлъзгавия камък на сушата. Едно лъскаво черно тяло се стрелна към него и се пльосна на камъка съвсем близо до тях. След това се плъзна бързо обратно в реката и вдигна вълни, високи около метър, които се разляха по стълбите.

Пол запълзя по стъпалата и се изкачи на площадката в основата на малката пирамида. Опря гърба си до най-ниския ред квадратни камъни, седна и обхвана с ръце коленете си. Целият трепереше.

— Студено ми е — обади се най-накрая Гали.

Пол се изправи, но краката не го държаха. Протегна ръка да помогне на момчето.

— Хайде да отидем да погледнем там, при дърветата.

Покрита с плочки пътека водеше от пирамидата към горичката. Пол разсеяно забеляза орнаментите под краката си — сложно преплетени спирали, които му изглеждаха някак странно познати. Намръщи се. Толкова малко неща си спомняше ясно. А къде ли се намираше сега?

Дългите сребърни листа на дърветата, които заобикаляха полянката, тихо свистяха, щом вятърът ги духнеше и започнеха да се търкат едно в друго. Върху ниска каменна могилка в средата на полянката имаше малка каменна сграда, която беше отворена. През сребърните дървета се процеждаше съвсем малко светлина от фара върху пирамидата, но тя беше достатъчна Пол да забележи, че в сградата, както и из целия остров, нямаше никого. Приближиха се и влязоха вътре. Каменната маса в средата на помещението беше отрупана с големи купчини плодове и конусовидни хлябове. Преди Пол да успее да го спре, Гали отчупи къшей от мекия, топъл хляб и го натъпка в устата си. Пол се поколеба само за миг и направи същото.

Изядоха и няколко плода — за да стигнат до меката им сладка сърцевина, трябваше да разкъсат твърдата външна кора. С омазани от сока пръсти и брадички те се облегнаха на хладните плочки на стената и се отпуснаха в доволно мълчание.

— Много съм уморен — най-сетне промълви Пол, но Гали съвсем не го слушаше. Момчето вече беше изпаднало в дълбок, наподобяващ смърт сън, свито като зайче в краката му. Той се опитваше да се пребори със съня — според него момчето си заслужаваше да го пази, — но най-накрая умората го надви.

Внезапно Пол се събуди. Първото нещо, което видя, беше луната — някъде високо в небето. Това му вдъхна като че ли някаква увереност. Ала щом забеляза странно неравния й силует, увереността му изведнъж изчезна. После видя и втората луна.

Шумът, който го беше събудил, все повече се засилваше. Безспорно беше музика — съвсем ясна. Не можеше да е друго. Някакво мелодично пеене на език, който не му беше познат. Закри с ръка устата на Гали и леко го побутна, за да се събуди. Когато момчето схвана какво става, Пол махна ръката си. Втренчиха се навън и видяха дълга плоска лодка, която се плъзгаше покрай острова, ярко осветена от факли. В нея се виждаха някакви фигури, но Пол не успя да ги различи през дърветата. Реши да изведе Гали навън, в горичката — тя му изглеждаше по-добро скривалище.

Приклекнали под едно от дърветата със сребърни листа, те видяха как лодката забави ход и носът й спря до пирамидата. Някаква набита, но пъргава фигура скочи и я привърза към кея. После взе да се върти на едно място, вдигнала горната си част така, сякаш души въздуха. Онова, което Пол видя ясно на светлината на фара, го накара да трепне. Лъскавата кожа и издължената муцуна на съществото бяха по-скоро животински, отколкото човешки.

Някакви тъмни силуети започнаха да се прехвърлят от лодката на площадката под пирамидата. В ръцете им проблясваше нещо — сякаш ножове. Пол реши да използва този момент, за да вдигне Гали на най-ниския клон на дървото. После и той се закатери сред клоните — там по-трудно щяха да ги забележат.

Това беше по-добра наблюдателница за него. Той установи, че лодката е всъщност ладия, дълга колкото една трета от острова, украсена със сложни дърворезби и шарки. В средата имаше кабина с колони, където вееха някому с ветрила, а по целия борд имаше факли. За негово успокоение не всички на борда приличаха на зверове. Онзи с муцуната и другите около него явно бяха екипажът. А тези, които сега слизаха на острова, макар че бяха необичайно високи, по всичко останало приличаха на хора, явно войници — бяха в доспехи и носеха дълги копия или мечове.

Огледаха се бързо наоколо и дадоха сигнал на спътниците си на борда. „Толкова голяма въоръжена група на такъв малък остров, а изглеждат необичайно нащрек“ — помисли си Пол. Приведе се, за да вижда по-добре през листата. Когато последният пътник излезе, той за малко не падна на земята.

Беше висока колкото войниците и смайващо красива. Странният лазурен оттенък на кожата й, който личеше дори на лунната светлина, не намаляваше удивителната й красота. Очите й бяха сведени, но стойката на шията и раменете й, цялата й осанка говореше за дързост. Корона от блещукащи скъпоценни камъни придържаше вдигнатата й гъста, тежка тъмна коса. Най-поразителното от всичко обаче бяха прозрачните криле, които се виждаха зад раменете й. Тънки като хартия и с цвят на опушено стъкло, те проблеснаха под луната, щом тя излезе от кабината.

Но го зашемети нещо друго. Той я познаваше.

Не можеше да каже къде и кога я е виждал преди, но познаваше тази жена — позна я толкова бързо и беше толкова убеден в това, сякаш бе видял собственото си лице в огледало. Не знаеше името й. Не знаеше нищо за нея. Но я познаваше и знаеше, че някак му е скъпа.

Малката ръка на Гали се протегна да го подкрепи. Пол си пое дълбоко въздух и усети, че ще се разплаче.

Тя слезе от високия борд на ладията по мостика, който бяха спуснали моряците зверове, после бавно тръгна към острова. Дрехата й представляваше безброй прозрачни нишки, които я окръжаваха като мъгла — дългите й крака и стройното й тяло прозираха като сенки. Войниците я следваха съвсем плътно, сякаш я пазеха, ала на Пол му се стори, че тя като че ли върви с неохота. „Може би остриетата на ножовете са предназначени по-скоро да я подбутват, отколкото да я защитават.“

Тя спря и дълго време остана на колене пред пирамидата. След това бавно се изправи и тръгна по покритата с плочки пътека към сградата, в която бяха спали Пол и Гали. Един мършав мъж в роба я следваше на няколко крачки. Пол беше така завладян от грацията на движенията й, от странно познатото й лице, та чак когато тя стигна до тяхното дърво, му хрумна, че щяха да забележат, че двамата с Гали са яли от жертвената трапеза в малкия храм. И тогава какво ли щеше да стане? На толкова малък остров беше невъзможно да се скриеш.

Връхлетя го внезапен страх. Изглежда, бе си поел дъх малко по-шумно, или може би нещо друго бе привлякло вниманието й, но щом тъмнокосата жена мина под дървото, тя вдигна поглед нагоре и го видя. Очите им се срещнаха само за миг, но Пол усети, че тя го вижда и разпознава. След това жената спокойно пак сведе очи, сякаш просто се бе загледала в нощното небе, и не издаде с нищо, че го е забелязала. Пол затаи дъх, когато мъжът с робата мина отдолу заедно с още войници, но никой от тях не погледна нагоре. Щом стигнаха до могилата, Пол слезе от дървото колкото може по-тихо и свали Гали. След това поведе момчето през горичката към брега. В този миг откъм храма долетяха силни гневни крясъци. Онзи с робата и войниците бяха разбрали, че на техния свещен остров са проникнали крадци.

Пол чу тежки стъпки и трополене, но двамата вече бяха стигнали до реката. Бързо пусна Гали във водата, после и той се плъзна до него. Войниците си подвикваха нещо. Онези, които бяха останали в лодката, се затичаха по мостика, сигурно, за да се притекат на помощ на другите.

Гали се вкопчи в каменния бордюр. Пол се приближи и му зашепна нещо на ухото. Момчето кимна и заплува към ладията. Пол го последва, като се опитваше да държи главата си по-дълго под водата и да вдига възможно най-малък шум. Двама войници, облегнати на копията си, стояха на кърмата и наблюдаваха как другите претърсват острова. Гали и Пол безшумно се плъзнаха покрай тях към носа на ладията, за да използват самия борд за прикритие. Пол се улови за сложната дърворезба близо до ватерлинията. Гали се вкопчи в ризата му. Двамата потънаха в сенките и напрегнато зачакаха.

Най-накрая войниците взеха да се връщат. Пол се зачуди дали да не се качат на острова, но изведнъж чу гласа на жената — и тя се връщаше на ладията. Това реши нещата. Вкопчи се още по-здраво в резбата и още по-силно хвана Гали. Ладията започна да се оттласква от брега. Известно време Пол се чудеше на лекомислието си — беше влязъл с момчето отново във водата, където само преди часове ги бе нападнало някакво странно чудовище. Дали тази жена не замъгли способността му да преценява? Знаеше само, че не може да я остави да отплава току-така. Гали изглеждаше спокоен и изпълнен с доверие, ала Пол продължаваше да се чувства като предател.

Нощта беше тъмна като къпина. Двете луни, които така го тревожеха, все още бяха най-яркото нещо на небето. Ладията се движеше бавно, но стабилно срещу слабото течение. Това не създаваше големи трудности на Пол, но скоро той усети, че започва да се уморява. Посегна да откопчае колана си и едва тогава осъзна, че дрехите му са други — когато беше влязъл в реката, те бяха съвсем различни. Спомените му бяха обезпокоително смътни. Двамата с момчето бяха избягали от Осемте квадрата — бягаха и от една жена в черно, и от някаква друга, още по-страшна заплаха, но почти нищо друго не си спомняше. А, да, беше участвал и в някаква ужасна война. Но не беше ли това някъде другаде? И с какво ли е бил облечен преди, та е толкова сигурен, че сега дрехите му са други?

Носеше торбести панталони и нещо като кожен елек, без риза отдолу. Когато се изкачи на острова, не си спомняше да е бил обут с нещо, а и сега беше бос. Ала имаше дълъг пояс, увит два пъти около кръста. Реши да зареже всякакви въпроси — все едно не можеше да им отговори, — свали пояса си и го промуши през един филигранен орнамент точно над ватерлинията. Когато го закрепи, прокара го под мишниците на Гали. След това разшири примката, пъхна се зад момчето и притисна гръб към борда. Сега и двамата бяха здраво завързани и Пол успя най-после да отпусне уморените си мускули.

Ладията напредваше и ритмично се издигаше при всяко натискане на веслата. Пол се чувстваше като валмо водорасли, подмятано от топлите вълни. Главата на Гали леко се удряше в шията му. Нежните води, които го люлееха, най-накрая го приспаха.

Събуди се изведнъж от сърбеж, обхванал сякаш цялото му тяло. Щом се размърда в импровизираната си сбруя и се опита да разгони съществата, които го жилеха — каквито и да бяха те, — пурпурното небе рязко се оцвети в болезненозелен цвят, а водата стана матова, меднооранжева. Въздухът запращя от статично елекричество. Внезапно част от водата се надигна високо, сякаш нещо огромно бе изплувало от дъното, а другата част си остана гладка. Между двете половини дори имаше ясен, отчетлив ръб, като че ли водата беше твърда като камък. След миг сърбежът стана още по-силен и Пол извика. Гали се събуди, страшно се изплаши и също изкрещя. Небето отново се сгърчи и само за секунда стана призрачнобяло. После болезненият сърбеж спря, небето трепна и пак стана нормално, а водата отново се изравни — никакви вълни, дори и съвсем слаби, не отбелязаха промяната.

В сумрака Пол стоеше вторачен в нищото. Трудно си спомняше каквото и да било, но беше съвсем сигурен, че никога досега не е виждал такава вода. За момент целият свят се бе изкривил и сгърчил, сякаш бе нарисуван върху лист хартия и някой яростно бе смачкал листа.

— Какво… какво беше това?… — Гали се мъчеше да си поеме дъх. — Какво стана?

— Не знам… Аз… мисля, че…

Докато се мъчеше да измисли някакво обяснение, цялата резбована част, за която бяха завързани двамата с момчето, се отцепи от борда. Пол здраво сграбчи Гали и му помогна да се хване за парчето резбовано дърво, което се въртеше бавно във водата близо до тях. То беше по-дълго от Пол и достатъчно дебело, за да могат да се вкопчат в него — това им дойде добре: лодката, която изобщо не бе усетила загубата, бързо се отдалечаваше. Скоро тя се стопи в мъгливата дрезгавина. Отново бяха сами.

— Шшшт! — прошепна Пол на Гали. Щом престанеше да кашля и да плюе вода, момчето плачеше. Очите му бяха зачервени. — Ще се оправим. Нали разбираш, сега ще плуваме.

— Не, аз няма… аз… сънувах нещо. Сънувах, че Бей е долу, под водата, на пясъчното дъно. Беше самотен, нали разбираш, и искаше да отида при него да си играем.

Пол присви очи, за да види брега. Ако беше достатъчно близо, биха могли да доплуват въпреки течението. Макар и слабо, то беше постоянно и ги отнасяше. Но дори и земята да беше близо, мъглата и сумракът я скриваха.

— Кой? — попита той разсеяно.

— Бей. Сънувах Бей.

— А кой е той?

Гали се облещи насреща му.

— Брат ми. Ти се запозна с него. Не помниш ли?

Пол не можа да каже нищо.

Известно време плуваха, вкопчени в дървото. Небето започна да просветлява. Пол се чувстваше все по-изтощен и се страхуваше, че няма да може дълго да държи и дървото, и Гали. Както размишляваше коя посока да избере — пък да става, каквото ще, — забеляза, че през мъглата към тях се плъзва дълга сянка.

Беше лодка — не толкова голяма като тържествената ладия, а скромна рибарска лодка. И в нея един-единствен изправен силует. Щом лодката приближи, Пол видя, че е едно от онези същества с муцуните. То загреба с единственото си дълго весло и лодката спря на няколко метра от тях. Приклекна и ги заоглежда. От дългата му муцуна стърчаха криви зъби, но в жълтите му очи проблясваше безспорен разум. На дневна светлина Пол за първи път забеляза, че лъскавата му кожа е леко зеленикава. След малко то се изправи и вдигна веслото във въздуха, сякаш се готвеше да ги удари.

— Остави ни на мира! — Пол започна трескаво да пляска и най-накрая успя да изтика дървото между тях двамата и зурлестия.

Чудовището не замахна, но известно време продължи да ги гледа втренчено. След това спусна плоския край на веслото във водата само на няколко сантиметра от ръката на Пол. Вдигна ноктестата си лапа — някакво далечно подобие на жабешка — и направи жест, който Пол нямаше как да сбърка: хвани се, хвани се!

Пол не искаше да му се довери, но ясно съзнаваше, че ако се хване за единия край на веслото, ще подобри защитната си позиция. Протегна се и го хвана. Съществото задържа веслото, като се подпираше на лодката, за да не го прекатури тяхната тежест. Щом се приближиха достатъчно, Пол вдигна Гали и го прехвърли в малката лодка. После се прехвърли през борда и той, без да сваля очи от спасителя си.

Съществото каза нещо. Гласът му прозвуча като патешко крякане. Пол се взря в него и поклати глава.

— Не разбираме езика ти.

— Какъв е той? — попита Гали.

Пол пак поклати глава. Странното същество рязко се наведе и бръкна в голям кожен чувал на дъното на лодката. Пол се напрегна и се изправи. Съществото се надигна — светналите му очи и длъгнестото му лице издаваха задоволство — и протегна ръце. Във всяка държеше парче кожен ремък с по едно голямо полирано мънисто, нанизано на него. Мънистата бяха кремави и с излъскана повърхност като сребристи перли. Пол и Гали продължаваха да го гледат. Тогава съществото пак се наведе, измъкна трети ремък с мънисто и го завърза на своята шия — мънистото прилепна във вдлъбнатината. На Пол му се стори, че то за миг засия, после промени цвета си и стана бледо жълтеникаворезедаво като оттенъка на кожата му.

— А сега побързайте — обади се съществото. В гласа му все още се долавяше леко крякане, но иначе говореше напълно разбираемо. — Побързайте, че слънцето скоро ще изгрее. Не трябва да ни хващат в Големия канал извън разрешеното ни време.

Пол и Гали закачиха ремъците на вратовете си. Пол усети как мънистото се затопля на шията му. След малко започна да го чувства като част от себе си.

— Как се казвате? — попита ги съществото. — Аз съм Клуру от рибарите.

— Аз… аз съм Пол. А това е Гали.

— И двамата сте телари.

— Телари ли?

— Че как иначе! — каза Клуру съвсем убедено. — Вие сте телари точно както аз съм уламар. Вижте се! Вижте и мене!

Пол сви рамене. Не ще и дума, спасителят им беше по-различен от тях.

— Каза, че сме в… в Големия канал?

Клуру набърчи ниското си кучешко чело.

— Разбира се. Това дори и теларите би трябвало да го знаят.

— Ние… плуваме отдавна във водата.

— Аха. И не сте много в ред — кимна той доволно. — Разбира се. Тогава трябва да дойдете да ми погостувате, докато мислите ви отново се подредят.

— Благодаря ти. Но… къде сме?

— Ама че странен въпрос, телари. Ами че вие сте точно до великия град Туктубим, сияйната звезда на пустинята.

— Но къде е това? В коя страна? Защо има две луни?

Клуру се разсмя.

— Че кога не са били две? И най-простият нимбор знае, че това е разликата между вашия и моя свят.

— Твоя… свят?

— Сигурно много лошо си пострадал, щом толкова си оглупял — тъжно поклати глава той. — Ти си на Уламар, четвъртия свят след Слънцето. Мисля, че поради невежеството си твоят народ го нарича „Марс“.

— Защо трябва да напуснем канала, преди слънцето да е изгряло?

Клуру продължаваше да гребе — загребваше вода ту от едната страна на лодката, ту от другата.

— Защото е сезонът на празненството и нощем е забранено да се плава по канала — на всички освен на лодките на жреците. Но един беден нимбор като мене, ако не е имал късмет да хване риба през деня, понякога трябва да рискува. Ако иска да не гладува.

Пол се изправи рязко. Гали, който вече беше заспал, свит на две и облегнат на коленете му, възропта в просъница.

— Значи наистина е било религиозен ритуал. Излязохме на един остров и по-късно там пристигна лодка. Караха със себе си и една жена — тъмнокоса жена с… криле, колкото и странно да звучи. Има ли някакъв начин да разберем коя е?

Брегът най-накрая се появи пред погледите им. Пол започна да се взира в скупчените призрачни хижи, които бавно се очертаваха в мъглата. Чакаше Клуру да отговори, ала той не каза нищо. Когато вдигна очи, видя, че той се взира с ужас в него.

— Какво? Какво казах? Не трябваше ли?

— Ти… ти си погледнал лятната принцеса? И талторите не са те убили?

Пол поклати глава.

— Ако ми говориш за войниците, ние се скрихме от тях. — Реакцията на съществото го поразведри и той разказа на Клуру как, без да ги види някой, се бяха прикрепили към лодката. — И точно затова бяхме във водата, когато ни намери. Какво толкова ужасно сме направили?

Клуру заразмахва ръце, сякаш искаше да пропъди злото.

— Само телар, при това луд, би задал такъв въпрос. Защо според вас каналът е забранен за всеки по-долен от талтор в сезона на празненството? Така низшите няма да поглеждат лятната принцеса и да провалят празничните обреди. Ако обредите се провалят, през следващия сезон каналите няма да се наводнят и земята ще си остане пустиня!

Някакъв блед спомен — по-скоро рефлекс — накара Пол да си помисли, че някога сигурно би сметнал подобно суеверие за нелепо, но тъй като не помнеше почти нищо от миналото си и се намираше в такова странно настояще, не можеше да прецени като нелепо каквото и да било. Той само сви рамене.

— Съжалявам. Ние нищо не знаехме. Просто се опитвах да спася детето и себе си.

Клуру погледна към спящия Гали и мрачното и страшно изражение на дългата му муцуна се посмекчи.

— Да, но… — примигна той, после погледна Пол. — Предполагам, че не е имало как да знаеш. Но тъй като не сте от този свят, това няма да попречи на ритуала.

Пол реши да не споменава как блажено си бяха похапнали от даровете в храма.

— Коя е тя, тази лятна принцеса? И защо знаеш толкова много за… теларите? Често ли се срещат тук хора като нас?

— Не тук — не и в градовете на нимборите. Но в Туктубим са доста, макар че повечето живеят в двореца на Сумбар, а неколцина други скитат из пустините наоколо и търсят само боговете знаят какво. От време на време идват и посетители от Вонар — втората планета. Но те почти никога не излизат навън в сезона на дъждовете.

Клуру прекара лодката си покрай няколко малки дока, които оформяха система от канали край брега на Големия канал. Много от къщичките бяха построени направо на доковете; други, издигнати между канала и висока скална стена, оформяха издължени, безформени купчини. Повечето от съседите на Клуру бяха будни и щъкаха насам-натам — някои подготвяха лодките си за излизане в канала, други явно се връщаха от забранен ющен риболов.

— Ами жената? — попита Пол. — Ти я нарече принцеса.

— Принцесата. Лятната принцеса. — Той зави в един от малките канали и изведнъж широката панорама пред погледа на Пол беше преградена от стени. — Тя е от юнарите, синия крилат народ. Много-много отдавна ние сме ги завладели и те всяка година изпращат една от своите благороднички в знак на почит.

— В знак на почит ли? Какво означава това? Че тя трябва да се омъжи за… как го нарече? Сумбар?

— Е, да, горе-долу. — Клуру използва дългото гребло, за да завие. Този път минаха през нисък шлюз в малък вир, ограден с паянтови дървени стени. Той закара лодката до една отворена врата, след това протегна дългата си ноктеста длан, измъкна въже и го върза за халката на носа на лодката.

— Тъй като Сумбар е потомък на боговете, тя всъщност се омъжва за самите богове. В края на празненството я убиват и предават тялото й на водите, за да се върне дъждът.

Клуру прекрачи борда и се прехвърли на прага, после се обърна и подаде ръка на Пол.

— Лицето ти изглежда много странно. Да не би да те боли глава? Тогава е съвсем наложително да ми погостувате с детето.

По пладне слънцето беше силно. Клуру беше може би единственият възрастен жител на Нимбортаун, който не се бе скрил отлъчите му и стоеше навън. Гледаше да бъде колкото може повече на сянка, сгушен под козирката на съседната сграда, докато гостът му телар се бе опънал в средата на покрития с рибешка кожа покрив и се наслаждаваше на жегата. Пол се мъчеше по всякакъв начин да прогони проникналия чак до костите му студ от дългото стоене във водата. Гали, след като се бе натъпкал със супа и хляб, подпомагаше храносмилането си, като бясно се гонеше с местните деца.

— Ама наистина си луд. Не можем ли да влезем? Ако постоя още малко на тази ужасна жега, и аз ще откача като тебе — оплака се Клуру.

— Разбира се. — Пол стана и последва домакина си по стълбата и в бараката. — Аз не… се бях замислил — и той приседна в ъгъла на голата стая. — Нищо ли не може да се направи? Каза, че тук имало и други хора от нейния народ. Защо не предприемат нещо?

— Пфу! — Клуру поклати отвратен дългата си муцуна. — Ти още ли мислиш за нея? Не ти ли стига светотатството, че си видял нещо, което не бива да виждаш? Що се отнася до вонарите, те уважават сключения от тях древен договор. Преди нея са били принесени в жертва поне триста летни принцеси — защо да се тръшкат заради още една?

— Но тя е… — Пол изтри лицето си, сякаш така можеше да изтрие от ума си и преследващите го спомени. — Аз я познавам. Познавам я, да му се не види! Но не помня откъде.

— Не я познаваш — отсече нимборът. — Само на талторите е позволено да я виждат. На хора не от този свят и на скромни хорица като мене — никога.

— Е, снощи аз успях да я видя, макар и случайно. Може би съм я виждал и другаде, но не си спомням къде.

Той чу, че Гали пищи, и бързо надникна навън, но той викаше от радост, а не от страх. Момчето явно чудесно се разбираше с новите си приятели нимбори. Дори и още да скърбеше за убитите в Стридената къща деца, не му личеше.

— Паметта ми нещо се е сбъркала, но мисля, че това е било доста по-отдавна — изведнъж продължи Пол. — Според мене май имаше някакъв проблем.

— Може би наистина си шпионирал и преди лятната принцеса и боговете са те наказали. Или те мъчи някаква болест. Или над тебе тегне проклятие. Не познавам теларите много добре, за да мога да ти кажа — намръщи се Клуру. — Трябва да поговориш с някого от твоя народ.

Пол рязко се извърна.

— Познаваш ли някого?

— Дали имам приятели телари? Не, нямам. — Клуру се изправи и възлестите му стави изпукаха. — Но със сигурност ще има хора от другите светове на пазара в Туктубим през този празничен сезон. Ако искаш, ще те заведа. Първо трябва да ти намеря някакви обувки, и на момчето — също. Иначе краката ти ще станат като прегорели мръвки.

— Искам да отида на пазара и да разгледам Туктубим. Ти нали каза, че там държат и лятната принцеса?

Клуру сведе глава и изръмжа. За миг заприлича досущ на куче.

— Богове! Твоята лудост няма ли край? Забрави я!

Пол се намръщи.

— Не мога. Но ще се опитам да не говоря за нея пред тебе.

— Нито пък зад мене. Нито пък вляво или вдясно от мене. Повикай момчето, теларе. Аз нямам семейство, така че нищо не ни пречи да тръгнем още сега. Ха! Тази свобода е едно от малките предимства на това, да нямаш гнездо. — В гласа му се долавяше известна тъга й Пол осъзна малко засрамен, че въпреки любезността и гостоприемството на Клуру те не бяха проявили особен интерес към неговия живот. Роден сред най-низшата марсианска класа, държан в почти крепостни условия от талторите благородници, животът на Клуру надали беше много весел.

— Пол, виж! — извика отвън Гали, като цапаше радостно. — Раурау ме хвърли във водата, но аз плувам!

Великият град Туктубим не се виждаше — намираше се горе, на високите скали, ала въпреки че беше само на около километър и половина, през хълмовете нямаше пряк път. Затова Клуру ги натовари на лодката си и отново тръгнаха по канала. Пол си помисли, че път не беше проправен, за да се осуетят възможностите за бунтове на крепостните.

Щом тръгнаха от Нимбортаун, Пол най-накрая успя да види скалите в целия им ръст — под обедното слънце изглеждаха тьмночервеникавокафяви. Горе почти невидими стърчаха иглените върхове на десетина кули — от града се виждаше само това. Щом скалите останаха назад и лодката направи широк завой покрай хълмовете, си пролича колко огромна е червената пустиня. И от двете страни на Големия канал, ограничавани само от далечните планини и от кръстосаните по-малки канали, пясъците се простираха докъдето поглед стига — един преливащ, тихо свистящ ален океан.

— Има ли тук други градове? — попита Пол.

— О, да, въпреки че до най-близките и в двете посоки има много километри. — Клуру присви очи и се загледа надолу по канала. — Не трябва да тръгваш да ги търсиш дори и по каналите без голяма предварителна подготовка. Опасни земи. Свирепи животни.

Очите на Гали леко се разшириха.

— Като онова във водата!… — започна той.

И тогава в небето над тях нещо силно избръмча. Щом Гали и Пол погледнаха нагоре, светлината се промени. За миг яркото жълтеникаво небе стана болнавозеленикаво, сякаш по него премина син облак, а въздухът около тях стана почти твърд.

Пол примигна. Каналът и небето само за секунда като че ли се сляха в едно искрящо кълбо. А после всичко си беше както преди.

— Какво е това? И снощи, като плувахме по реката, стана същото.

Клуру отново усилено жестикулираше, за да отпъди злото.

— Не зная. Странни бури. Напоследък имаше няколко такива. Предполагам, че боговете са се разгневили — борят се помежду си. Ако не бяха започнали още преди няколко месеца, щях да помисля, че ги предизвикваш ти, защото наруши табуто на празненството. — Погледна го сърдито и продължи: — Макар че и ти не си подобрил настроението на боговете.

Големият канал описваше обширни завои покрай хълмовете, на които беше построен Туктубим. Щом лодката зави към един страничен канал, който водеше към града, Пол се загледа в ширналите се силно напукани ниви и в спечената кал. Разбираше защо дъждът е на такава почит при уламарите. Трудно беше да се повярва, че нещо би могло да превърне тези плоски, изсушени полета в плодородни, но Клуру бе казал, че благо дарение на Големия канал — на няколко километра край него — всеки клас зърно на Марс е отраснал и стадата е имало какво да пасат. Големият канал беше тънка пулсираща нишка живот в огромната пустиня. Година без дъжд — и половината население щеше да умре.

Каналът сега не беше така оживен, както по изгрев или по залез. Жегата караше повечето хора да си стоят вкъщи, но на Пол той му се струваше почти задръстен от лодки — и големи, и малки. В повечето имаше по един или двама нимбори като Клуру, но в някои се возеха и войници талтори или други, чиито одежди съвсем не бяха военни. Пол се досети, че са търговци или правителствени чиновници. Някои от тези лодки даже бяха по-големи и по-украсени от жреческата ладия, която бе спряла на острова. Бяха така отрупани с позлата и орнаменти, с драперии от спускащи се на талази платове и претъпкани с тежки, украсени със скъпоценни камъни велможи, та беше цяло чудо, че още не са се запътили към дъното. Помисли си, че под тежестта на гротескно претрупаното си облекло биха потънали и талторите благородници.

Клуру вкара лодката в един по-тесен канал, който се раздвояваше под хълмовете. Оттук те вече виждаха самия град. Беше сгушен точно под билото, сякаш загледан надолу в подредените като ветрило ферми покрай сложната система от по-малки канали, захранвани от Големия канал. Туктубим се възправяше пред тях като коронясан император и кулите му от злато и сребро блещукаха под обедното слънце.

— Но как можем да се качим чак дотам с лодка? — попита Гали, втренчен в множеството кули.

— Ще видиш — поразвесели се Клуру. — Само дръж очите си широко отворени, малко пясъчно жабче.

Тайната се разкри, щом стигнаха до първия от серията шлюзове; над тях на етажи бяха подредени още дузини, всеки — снабден с огромни помпи колела. Дори и в момента Пол забеляза как кораб с бели платна се вдига към най-високия шлюз. Изглеждаше като играчка, но той знаеше, че сигурно е някой от огромните търговски плоскодънни кораби — като онези, чиито дири караха малката им лодка да подскача по водата на Големия канал.

Почти целият следобед мина, докато лодката се изкачи до средата на пътя. Не беше позволено на нимборите да изкачват лодките си по-високо и затова я оставиха в малко пристанище, странно построено на склона на хълм. Клуру ги поведе по главния път и започнаха да се изкачват по-нататък. Пътят беше дълъг, но не и труден — сандалите от рибешка кожа, които им беше намерил Клуру, се оказаха изненадващо удобни. От време на време се спираха да пият от чучурите, които капеха в корита край пътеката, и да си починат в сянката на огромни червени скали, прорязани от златни и черни нишки.

Пред огромната градска порта стояха воини. На тях като че ли им беше по-интересно да наблюдават шествието, отколкото да разпитват някакъв си нимбор и двама пришълци от друг свят. Парадът си струваше да се види — потни нимбори носеха благородници в покрити златни носилки, други яздеха същества, които отчасти приличаха на коне, отчасти — на влечуги. Почти всички бяха резедави като Клуру. Тук-там сред блъскащата се тълпа Пол забелязваше святкаща синя плът или блещукането на бледи пера. Всеки път дъхът му спираше, макар и да знаеше, че тази надежда е фалшива: надали щяха да позволят на жената, която търсеше, да се разхожда посред бял ден по улиците на Туктубим. Сигурно я държаха някъде под специално наблюдение — може би в гъсталака от кули в центъра на града.

Клуру преведе Пол и Гали между колоните на портите от слонова кост и злато и ги изведе на улица, която изглеждаше почти толкова широка, колкото и Големия канал. Широки раирани сенници скриваха улицата от свирепото слънце. Цялото население на Туктубим изглеждаше така, сякаш спореше или се пазареше за нещо;

в повечето случаи вероятно беше комбинация и от двете.

След като повървяха известно време, Пол попита:

— Това целият пазар ли е?

— Това ли? Не, тези са просто улични търговци. Аз ви водя към най-големия пазар в цял Уламар. Така казват онези, които са пътували повече от мене.

Искаше да каже и още нещо, но изведнъж вниманието на Пол беше привлечено от някакъв глас зад тях, който крещеше на родния му език. Превеждащите колиета на Клуру създаваха впечатлението, че нимборът и другите уламари сякаш говорят езика му, но Пол имаше усещането, че по едно и също време текат и истинският говор, и преводът. Новият глас, който с всяка секунда ставаше все по-силен и по-силен, ясно и недвусмислено викаше нещо, което той би разбрал без всякакви колиета.

— Ей, задръж, ти казвам!

Пол се обърна. Стреснатият Гали също се обърна и изведнъж настръхна като улично коте; малките му пръстчета се протягаха като нокти. Към тях тичаше някакъв мъж — с лекотата и грацията на атлет. Без всякакво съмнение беше човек от Земята.

— А, благодаря — каза той, щом ги настигна. — Страхувах се, че ще трябва да ви гоня чак до базара. Не е кой знае какъв кеф в тази жега, а?

Пол се почувства малко несигурен. Мислеше си, че ще изпита страх, ако някой го разпознае или преследва, но видът на непознатия не предизвика никакви опасения у него. Високият красив младеж с руса брада и жилаво мускулесто тяло беше дружелюбно усмихнат. Дрехите му бяха като на Пол, но под елека си имаше и широка бяла риза, а вместо със сандали от рибешка кожа беше обут с високи кожени ботуши.

— Ами то е съвсем неучтиво така да ви гоня и да викам по вас, без да съм ви се представил — рече русият. — Бръмонд, Хърли Бръмонд. Навремето бях капитан Бръмонд от телохранителите на Нейно величество, но това беше отдавна и далече, предполагам. А пък това е моят приятел професор Багуолтър, който най-накрая ме настигна. Кажи здрасти, Багс! — и посочи един по-възрастен мъж също с брада, но по-официално облечен, който куцукаше към тях, преметнал през ръката си дълго палто. Мъжът спря пред тях задъхан, махна очилата си, които се бяха покрили с прах, после извади кърпичка и избърса запотеното си чело.

— Мили Боже, Бръмонд, голямо тичане ми организира! — Той замълча, за да си поеме въздух, и продължи: — Приятно ми е да се запозная с вас, господа. Видяхме ви на портата.

— Точно така — обади се русият. — Тук не виждаме много от нашите и ги познаваме горе-долу всичките. И все пак не ви гонихме само защото сте нови лица — разсмя се той. — В клуб „Арес“ не е чак пък толкова скучно.

Професорът се разкашля.

— Аз изобщо не съм ги гонил. Опитвах се тебе да настигна.

— И да ти кажа, много глупава идея — в тая жега! — Бръмонд отново се обърна към Пол: — Истината е, че за миг те помислих за един мой стар приятел, Били Кърк се казваше. Кеджъри Кърк, така му викахме — все това ядеше на закуска. Бихме се заедно в Крим, край Севастопол и Балаклава. Много добър стрелец, един от най-добрите. Но щом ви настигнах, разбрах, че съм се припознал. Обаче приликата е забележителна.

Пол трудно успяваше да следи бързата, отсечена реч на Бръмонд.

— Не, казвам се Пол. Пол… — Той се поколеба, за миг дори собственото му име започна да му се изплъзва. — Пол Джонас. Това е Гали. А това е Клуру — той ни измъкна от Големия канал.

— Хубаво момченце. — Бръмонд разроши косата на Гали.

Момчето се нацупи.

Клуру, който беше замлъкнал, откакто човекът ги настигна, май би предпочел да го бяха пренебрегнали.

Професор Багуолтър внимателно оглеждаше Пол, сякаш той беше рядък екземпляр, представляващ интерес за науката.

— Имате странен акцент, господин Джонас. Канадец ли сте?

Пол се втренчи в него — бяха го хванали натясно.

— Н-н-не съм, мисля.

При този отговор Багуолтър вдигна рунтавите си вежди, но Бръмонд протегна ръка и стисна рамото на Пол.

— Мили Боже, Багс, няма да стърчим тука на това слънце, докато ти дрънкаш някакви езиковедски глупости, нали така? Не му обръщай внимание, Джонас — професорът и първия синигер на пролетта не може да чуе, без да му се прииска да му направи дисекция. Но тъй като вече се набъркахме в плановете ви, какво ще кажете да ви черпим по едно? Тук, малко по-надолу, в ей онази уличка, има една що-годе прилична созарница. На момченцето ще вземем нещо по-слабо, нали? — разсмя се той и дружелюбно стисна рамото на Пол; за миг Пол се уплаши, че ще му го измъкне от ставата. — Не, още по-добре — продължи Бръмонд — да ви заведем в клуб „Арес“. Ще ви се отрази добре — ще се почувствате като у дома си. Елате де, какво ще кажете?

— Ами… чудесно — отговори Пол.

Пол много се обърка, когато портиерът на клуба „Арес“ — доста злобен на вид талтор — не пусна Клуру да влезе.

— Тука кучи мутри не пускаме! — тросна се той и това не подлежеше на по-нататъшно обсъждане. Успяха да избегнат твърде неудобната ситуация, защото нимборът предложи да разведе Гали из базара. Пол прие с благодарност предложението, но Бръмонд като че ли не беше доволен.

— Виж какво, мъжки — рече той, щом Гали и Клуру се отдалечиха. — Обичай ближния си, много хубаво, добре, ама ако им се доверяваш много-много на тия зеленчуковци, далеч няма да стигнеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, те иначе може да са си свестни по свой начин, пък и този изглежда привързан към тебе и момчето, но човек не може да им има доверие. Не като на земните хора, ако ме разбираш за какво ти говоря.

Клубът му изглеждаше странно познат. Една дума — викториански — се завъртя в главата на Пол, ала той не знаеше какво означава. Мебелите бяха тежки и прекалено меки, стените — покрити с ламперия от тъмно дърво. Десетина глави на странни същества в рамки — или не в рамки, а с препарирани тела — се блещеха срещу посетителите. Като не броим Пол и двамата му спътници, клубът беше празен. Това придаваше на изцъклените погледи на съществата още по-смразяващ вид.

Бръмонд забеляза, че Пол се е втренчил в голяма рунтава глава, смътно приличаща на котешка, но с щипки на насекомо.

— Гадничко изглежда, а? Това е жълта каменна котка. Живее в подножието на хълмовете, яде, каквото докопа, включително мене, тебе и леля Мод. Почти също толкова гадно, колкото и синият скуонч.

— Хърли пропуска, че точно той довлече този трофей — обади се сухо професор Багуолтър. — Уби го с кавалерийска шпага.

Имаше голям избор на маси и затова се настаниха на една до прозорчето, което гледаше към базара, както предположи Пол — огромен площад, почти целият покрит с малки тенти. Огромна тълпа — предимно марсианци — се вихреше насам-натам под тях. Пол я наблюдаваше, смаян от жизнеността й и от кипящата дейност. Стори му се, че едва ли не вижда определена система в приливите и отливите на клиенти, повтарящи се фигури, спонтанни общи движения като на летящо ято птици.

— Джонас? — смушка го Бръмонд. — Ти с какво се тровиш, старче?

Пол вдигна очи. Възрастен нимбор, облечен в бял смокинг, който му стоеше крайно нелепо, чакаше да вземе поръчката. Без да се сеща откъде ли му е хрумнала тази идея, той си поръча бренди. Нимборът наведе глава и се отдалечи с безшумна стъпка.

— Знаете, разбира се, че местното бренди кажи-речи не си заслужава името — обади се професор Багуолтър.

— И все пак е много по-свястно от тукашната бира, да му се не види. — Той впи в Пол острите си кафяви очи. — Та какво ви води в Туктубим, господин Джонас? Попитах ви дали не сте канадец, защото си помислих, че може да сте дошли с Лубер на „Златният век“ — казват, че в екипажа имало много канадци.

— Гръм и мълнии, Багс, пак подлагаш горкия човек на разпит — разсмя се Бръмонд. Той се облегна на стола си, сякаш да предостави бойното поле на двамата равностойни противници.

Пол се поколеба. Изобщо не се чувстваше равностоен, а и у професор Багуолтър имаше нещо, което определено го притесняваше, въпреки че не можеше да го определи точно. Докато Бръмонд, също както Клуру и другите, които беше срещнал тук, май се чувстваше на Марс като риба във вода, у професора имаше нещо странно — ум, който поставяше въпроси и изглеждаше не на място. И все пак докато ги слушаше как си говорят за някакъв си Лубер и за някакво си място, наречено Канада, му стана ясно, че никога не би успял да блъфира.

— Аз… не съм много сигурен как попаднах тук — рече той. — Мисля, че е станало нещо с главата ми. Намерих момчето… Всъщност не си спомням много добре… Трябва да питате него. Във всеки случай бяхме в беда, това си го спомням, и успяхме да се измъкнем. Първото нещо, което наистина си спомням, е как плувах в Големия канал.

— Е, това не е ли върхът? — обади се Бръмонд, но далеч не изглеждаше учуден като че ли подобни неща ставаха тук доста честичко.

Багуолтър пък изглеждаше доволен, че има върху какво да стъпи, и за притеснение на Пол и за голямо отвращение на Хърли Бръмонд прекара следващия половин час в подробен разпит на Пол. Той допиваше второто си бренди, което изгаряше гърлото му, и точно се беше поотпуснал, когато професорът се върна на темата, която сякаш го интересуваше най-много.

— И казвате, че и преди сте виждали тази жена от вонарите, но не си спомняте къде и кога.

Пол кимна.

— Просто… не знам…

— Може пък да ти е била годеница — предположи Бръмонд. — Да, хващам се на бас, че е точно така! — След като доста време беше мълчал отегчено, той изведнъж подхвана оживено темата. — Може би си бил ранен, докато си се опитвал да я защитиш от гвардейците на Сумбар. Те имат тежка ръка, нали ги знаеш, и действат доста сръчно с тия свои ятагани. Онзи път, когато смятаха да набутат Джоана в сарая на Сумбар… е, тогава видях зор.

— Хърли, бих искал… — започна професорът, но нямаше как да спре Бръмонд. Сините му очи искряха, златната му коса и брада сякаш пращяха от статично електричество.

— Джоана — тя ми е годеница, дъщерята на професора. Знам, знам, много неуважително е да наричаш бащата на годеницата си „Багс“, но с професора сме преживели какво ли не много преди да се запозная с Джоана. — Той махна с ръка. — В момента тя е в лагера, във „Въздържание“ — приготвя провизиите за експедицията навътре в пустинята, която смятаме да предприемем. Честно казано, точно затова и те преследвах. Ако ти беше добрият стар Кеджъри Кърк, щях да ти предложа място в екипажа.

— Хърли… — леко раздразнено се обади професорът.

— Във всеки случай май колчем се обърна, някой от тези зеленокожи надувковци се опитва да отмъкне Джоана. Тя е много мъжко момиче и е достойна за възхищение, ама честно да си кажа, множко ми идва. Пък и чудовищата — да не ти казвам колко пъти ми се е налагало да я измъквам от тази или онази дупка на скуонч…

— За Бога, Хърли, опитвам се да задам някой въпрос на господин Джонас!

— Виж сега, Багс, защо поне веднъж не зарежеш науките си? Годеницата на горкия момък е отмъкната от жреците и те се гласят да я принесат в жертва! Така са го пребили, че и името си едва си спомня! А ти веднага започваш да го ръчкаш и да го бъзикаш, вместо да му предложиш някаква помощ, така ли?

— Хайде, хайде — обади се слисаният професор.

— Не съм сигурен… — започна Пол, но Хърли Бръмонд стана и се източи в целия си впечатляващ ръст.

— Не се коси, момче — рече той и така тупна Пол дружески по гърба, че едва не го събори върху масата. — Ще поразпитам наоколо — хич не са малко онези, и зелените, и белите, които са задължени на Бръмонд Марсиански. Да, точно така ще направя. Багс, ще ви чакам и двамата пак в клуба по залез слънце.

С три крачки излезе от клуба, като остави и Пол, и професора почти без дъх.

— Свястно момче — най-после се обади Багуолтър. — Корав е като камък и има голямо сърце. И моята Джоана много го обича. — Той отпи от шерито си. — Но понякога ми се иска да не беше чак толкова тъп.

Слънцето се скриваше зад далечните планини отвъд пустинята, за да си почива доволно, след като цял ден бе жарило лицето на Марс. Последните му лъчи хвърляха алени отблясъци по всички прозорци и прозрачни кули на Туктубим.

От балкона на гърба на клуб „Арес“ Пол се взираше в хълма — оттук целият приличаше на обсипан с рубини и диаманти. Известно време се чуди дали това не е търсеният от него дом. Мястото беше странно, ала и някак съвсем познато. Не си спомняше къде е бил преди, но знаеше, че се е намирал на съвсем различно място — в миналото си е бил на няколко различни места, сигурен беше. Вече дори и без конкретни спомени чувстваше умората в костите и в мислите си от това съществуване без корен.

— Виж! — посочи Гали. Огромен летящ кораб, чиято форма наподобяваше церемониалните ладии по Големия канал, бавно се издигаше над върховете на кулите към вечерното небе, а от него висяха въжета. Стотици тъмни силуети щъкаха по палубата и по такелажа. По цялата му дължина сияеха фенери — десетки ярки горещи точки. Сякаш беше живо съзвездие, изникнало от бездната на нощта.

— Прекрасно е — каза Пол и погледна Гали.

Той стоеше ококорен, с отворена уста. Пол усети нещо като гордост, че е успял да опази това момченце, че го е измъкнал живо и здраво от… от…? От… какво?… Нямаше смисъл — споменът нямаше да дойде.

— Колко лошо, че Клуру не остана да го види — продължи той. — Но предполагам, че го е виждал много пъти.

Клуру от народа на рибарите може би беше сметнал, че е изпълнил обещанието си, след като Пол бе открил земни хора. Беше довел Гали и после си беше заминал за своя град от бараки покрай канала.

— Ала все пак той беше добър с нас и ми беше мъчно, че си тръгва.

— Той беше само някакъв си нимбор — снизходително каза Гали.

Пол се втренчи в момчето, което все още наблюдаваше прехласнато въздушния кораб. Забележката му прозвуча странно неуместно, сякаш Гали бе попил отношението на околните.

— Тази вечер ще задуха вятърът от пустинята. — Професор Багуолтър изпусна тънка струйка дим, после отново напъха пурата в ъгъла на устата си. — Утре ще е още по-горещо.

Пол трудно можеше да си го представи.

— Не ми се иска да държа момчето будно до много късно. Мислите ли, че господин Бръмонд ще дойде скоро?…

Професорът сви рамене.

— С Хърли никога нищо не се знае. — Той измъкна от джоба си часовник и го погледна. — Закъснял е само с четвърт час. Няма защо да се притеснявате.

— Отлита! — обади се Гали. Големият въздушен кораб изчезваше в сгъстяващия се мрак. Сега се виждаха само светлинките му — ярки точици, които ставаха все по-малки и по-малки.

Багуолтър се усмихна на момчето и се обърна към Пол:

— Малкият ми разказа, че сте го спасили на някакво място, което се казвало Осемте квадрата или нещо такова. Това на Земята ли е било?

— Не знам. Казах ви, зле съм с паметта. Момчето разправя, че било надолу по Големия канал, но никога не съм чувал за такова място, а тук доста съм обикалял. — Говореше небрежно, но проницателните му очи отново се бяха вперили в Пол. — Освен това спомена нещо и за Черния океан, а аз ви гарантирам, че тук такова нещо няма.

— Не знам! — Пол усети, че започва да вика, но не можеше да се овладее. Гали се извърна и го погледна, опулил очи. — Просто нищо не си спомням! Нищичко!

Багуолтър извади пурата от устата си и се втренчи в тлеещия й край, след което пак вдигна поглед към Пол.

— Няма нужда да се впрягате. Падам си малко досадник, знам. Просто преди няколко дена в клуба се появиха едни доста странни приятелчета и взеха да разпитват…

— Внимавайте там долу!

Нещо изсвистя помежду им и се сгромоляса на балкона. Въжена стълба. Сякаш беше паднала отникъде. Слисаният Пол погледна нагоре. По ясното небе над главите им като тъмен облак се рееше някакъв силует. Една глава щръкна и се втренчи в тях.

— Надявам се, че не съм ударил никого! Много е трудно да я удържиш тая пущина, да му се не види.

— Господин Бръмонд! — радостно възкликна Гали. — Има и летящ кораб!

— Качвайте се! — извика Бръмонд. — И побързайте — нямаме време за губене!

Гали се изкачи по стълбата бързо като паяк. Пол се поколеба — още не беше сигурен какво става.

— Хайде — любезно го подкани професорът. — Няма друг начин. Влезе ли му муха в главата на Хърли, вече няма как да го спреш.

Пол сграбчи люлеещата се стълба и започна да се изкачва. По средата на стълбата спря — чувстваше се така, сякаш на душата му й се виеше свят. Имаше нещо трагично познато — нещо едва доловимо се наслагваше върху друго, още по-непонятно.

— Бихте ли продължили, ако обичате? — любезно се обади професор Багуолтър отдолу. — Не ставам по-млад с годините и ми се ще колкото може по-скоро да се махна от тази стълба.

Пол поклати глава и продължи да се катери. Бръмонд го чакаше на върха и го издърпа през перилата с едно-единствено движение.

— Какво ще кажеш за тази малка хубавица, а, Джонас? — попита той. — Казах ти, че мога да се обадя на неколцина, които са ми задължени. Нека да те разведа — страхотно корабче, бързо като птичка, вдига толкова шум, колкото и тревата, когато расте. Ще ни свърши работа, ще видиш.

— Каква работа? — На Пол вече му омръзваше да задава въпроси.

— Каква работа ли? — Бръмонд сякаш онемя. — Ами че нали ще спасяваме годеницата ти! Призори ще я водят в едно специално подземие под двореца на Сумбар и тогава край, вече ще е твърде късно — затова трябва да я измъкнем тази нощ! Стражите са само десетина и сигурно ще ни се наложи да избием не повече от половината.

Преди Пол да успее да отвори уста, Бръмонд със скок се беше вече озовал при кормилото на кораба. То имаше странна форма и беше цялото в дърворезба. Бръмонд го сграбчи и корабът се заиздига толкова бързо, че Пол едва не падна от седалката. Градът остана под тях.

— За честта на твоята дама, Джонас! — извика Бръмонд. Златистата му коса се вееше на силния вятър, който духаше насреща им. Зъбите му проблясваха в мрака. — За честта на нашата скъпа стара Земя!

С все по-нарастваща тревога Пол осъзна, че са в ръцете на луд.