Тад Уилямс
Градът на златната сянка (31)

ШЕСТА ГЛАВА
СТЪКЛЕНАТА ГРОБНИЦА

МРЕЖА/РАЗВЛЕЧЕНИЯ: „Мрак“ печели „Златната палма“.

(Картина: Остранд приема наградата.)

Диктор: Пикс Остранд като че ли не беше изненадан от това, че печели тазгодишната голяма награда на фестивала в HUM, макар че повечето от „вътрешните хора“ по плажовете и в баровете бяха смаяни. Четиричасовият филм на госпожица Остранд „Мрак“, който — с изключение на ефектите с приглушена светлина и звуци под прага на слуха — не съдържа нищо друго освен упоменатия в заглавието мрак, се смяташе за твърде посредствен, за да се хареса на консервативното жури.

(Картина: Остранд на пресконференция.)

Остранд: Филмът е такъв, какъвто е. Ако разкажеш на някого за дима, той ще иска да види и огъня.

 

За миг остана само светлината на огъня, запален от !Ксабу — меко червено сияние, при което ъглите и високите места в лабораторията можеха да скрият тайните си. После след поредица от изщраквания лампите на тавана изведнъж светнаха и изсипаха ярка бяла светлина над всички потайни кътчета.

— Ти го направи, Мартин! — плесна с ръце Рени. — Мечтата на всеки жител на Пайнтаун — ток без пари!

— Заслугата не е само моя — скромният божествен глас проехтя през вградените в стената тонколони и изпълни стаята. — Не бих могла да се справя без господин Сингх. Трябваше да се промъкна през забележителната охрана на електрическата компания, преди да преразпределя информацията за използването на електричеството, за да прикрия следата.

— Всичко това е много хубаво. Ама мога ли сега да вървя и да свърша малко работа, да му се не види? — Сингх като че ли наистина беше раздразнен. — Цялата тази безразсъдна дейност предполага, че трябва да се промъкна през защитната система на Адърланд тия дни и ако не успея да намеря някакъв начин, всичко това ще означава само, че сте си намерили наистина много грозни вани.

— Разбира се — бързо се обади Рени. Тя определено искаше и имаше нужда да си остане в добри отношения със стареца. Отново благодари на него и на Мартин и ги остави да се изключат.

— Можеш да затвориш външната врата и да извадиш жака от телефона в колата — каза тя на Джеремая, който чакаше до нефункциониращия телефон на входа. — Вече имаме ток и линии за свръзка. И двете би трябвало да е невъзможно да се проследят.

— Точно това правя, Рени — дори и през малкия високоговорител на комуникатора тя чу как външната врата започна да се спуска. След миг той се обади отново: — Не ми харесва да гледам как тази врата се затваря. Сякаш ме заключват в гробница.

— Изобщо не е гробница — тя се опита да потисне собственото си подобно усещане. — Ако не говориш за гробницата на Лазар. Защото оттук най-накрая ще започнем да се борим. Ела долу. Имаме още много работа — вдигна очи и забеляза, че баща й я гледа. Стори й се — презрително. — Е, ние наистина смятаме да се борим. И да видим Стивън отново сред живите, татко. Тъй че не ме гледай така.

— Как те гледам? Бог да ми е на помощ, момиче, понякога не знам за какво говориш.

Щом светлините светнаха отново, !Ксабу беше изгасил огъня. Сега, докато разбъркваше последните няколко въглена с пръчка, той се обърна към Рени:

— Много неща станаха. Станаха твърде бързо. Може би трябва да седнем и да обсъдим — всички ние — какво ще правим по-нататък.

Рени се замисли и кимна.

— Но не сега. Наистина нямам търпение да проверим тези V-резервоари. Можем ли да го направим тази вечер, преди да си легнем?

!Ксабу се усмихна.

— Ако някой тук е старейшината, на чиято мъдрост разчитаме, Рени, тук и на това място този човек си ти. Тази вечер, мисля, е добре.

Първоначалните новини май бяха по-добри, отколкото се бе надявала Рени. V-резервоарите, макар и недодялани в сравнение с по-съвременните интерфейсни устройства като че ли притежаваха потенциала за онова, от което тя се нуждаеше — да й позволят дългосрочен достъп и много по-изтънчен сетивен вход и изход от апаратурата, която беше използвала в политехниката. Единствено истински имплант би й осигурил по-добро възприятие и отклик, но V-резервоарите имаха някои предимства, с които дори имплантът не можеше да се сравни: тъй като изглеждаха разработени изключително за дългосрочна употреба, резервоарите бяха оборудвани със системи за подаване на храна, вода и отвеждане на отпадъците, така че онзи, който ги използва, да е почти напълно независим и да се нуждае от съвсем минимална помощ.

— Но какво е това? — баща й се взираше в отворения саркофаг с изкривена от отвращение уста. — Вони на развалено.

— Гел — тя протегна ръка и лекичко го докосна. — Или поне такъв ще стане.

Дългия Джоузеф предпазливо протегна мазолест пръст и попипа прозрачния материал.

— Това не е никакво желе. А ако е — е изсъхнало и е станало много гадно. Това е някаква пластмаса.

Рени поклати глава.

— Необходимо е да се свърже както трябва. Ще видиш. Когато пуснат през него много слаб ток, той се втвърдява или омеква, става по-студен или по-топъл — всяка част от гела, която си поискаш. После има и микропомпи — посочи редицата от микроскопични дупки по вътрешната стена на резервоара. — Те регулират налягането. И процесорите, компютърният мозък на цялото това нещо, усещат кога ти натискаш гела — това е изходът. Точно затова е толкова добър като интерфейс — може да имитира почти всичко в симулацията — вятър по кожата ти, камък под краката ти, влага, каквото кажеш.

Той я погледна със смесица от подозрение и гордост.

— Ти в онова училище ли си научила всичко това?

— Само известна част. Много съм чела за плазмодалния процес, защото дълго време се смяташе, че ще е следващото голямо нещо. Все още се използва тук-там в промишлеността, така мисля, но по-голямата част от върховите компютърни интерфейси сега са директни неврални връзки.

Дългия Джоузеф се изправи и огледа триметровия резервоар.

— И казваш, че тука вътре пускали ток? Така ли? Право през това нещо? През пихтията?

— Точно така.

Той поклати глава.

— Е, момиче, говори си, каквото щеш. Само глупак може да се навре във вана с ток. Аз в такова нещо не влизам, така да знаеш.

Рени се усмихна кисело.

— Точно така, татко. Няма да влизаш.

Според Рени следобедът беше много успешен. С помощта на Мартин, която бе поддържала връзката й с източника на информация — какъвто и да беше, но без съмнение съвсем незаконен, — който ги бе довел тук, на това място, бяха започнали да разбират как трябва да подготвят V-резервоарите. Нямаше да е лесно — Рени разбираше, че ще изисква поне няколко дена упорит труд, — но най-накрая щяха да успеят да ги накарат да заработят.

Военните им бяха помогнали доста повече, като бяха оставили тук голяма част от апаратурата. Автоматизираната система, която бе пазила подземието от натрапници — поне досега, — освен това беше запазила и въздуха сух, а тежките машини — в работно състояние. Няколко от резервоарите все пак бяха пострадали, но Рени не се съмняваше, че ако стъкмят някои части, щяха да накарат поне един, а може би и повече да заработят. Макар и безнадеждно остарели, компютрите, на които разчитаха да осигуряват процесорната мощ, бяха най-големите и най-добрите за времето си. Рени си помисли, че с подобно действие — открадни от Петър, за да платиш на Павел — можеха да накарат да заработят достатъчно криогени, а една — две промени в софтуера — нещо, за което пак щяха да имат нужда от стария хакер Сингх — щяха да им дадат възможност да получат мощта и скоростта, нужни, за да заработят V-резервоарите.

Тя остърга дъното на купата си с лъжицата, дояде яденето, сготвено от Джеремая, и въздъхна сякаш доволно. Перспективите все още бяха мрачни, но по-малко безнадеждни, отколкото преди няколко дена.

— Рени, казахме, че тази вечер ще поговорим — дори тихият гласец на !Ксабу отекваше в огромната празна трапезария.

— Храната ни кажи-речи свърши — напомни й Джеремая.

— Тук някъде трябва да има неприкосновен запас — каза Рени. — Това място е строено по време на страха от Първата антарктическа война, поне така си мисля. Сигурно са го направили така, че да можеш да оцелееш тук години наред.

Джеремая я изгледа с неприкрит ужас.

— Неприкосновен запас ли? Имаш предвид месо на кубчета и мляко на прах? И други такива гадости?

— Спомняш ли си какво се случи с тебе последния път, когато се опита да използваш картата си? Можеш да плащаш само в брой, преди някой да забележи — особено извън квартала. Не че са ни останали много пари.

— И какво означава това? — той посочи яденето. — Край на прясната храна, така ли?

Рени си пое дъх и се помъчи да се овладее.

— Джеремая, не сме дошли тук на почивка. Работата е сериозна. Хората, които издирваме, убиха доктор Ван Блийк!

Той я погледна с гняв и болка.

— Знам.

— Тогава ми помогни! Целият смисъл на това, че сме тук, е да имаме възможност да се промъкнем в Адърланд.

— Аз продължавам да мисля, че това си е пълна лудост — обади се баща й. — Да бием целия този път и да свършим цялата тази работа само за да си поиграем на някаква си компютърна игричка. И как ще помогне всичко това на Стивън?

— Пак ли да ти го обяснявам, татко? Адърланд сигурно е мрежа, невероятно голяма и бърза ВР-мрежа като никоя друга, а освен това е тайна — тайна, заради която тези хора са готови да убиват. Тя принадлежи на хората, които са причинили зло на Стивън и на още много други деца, на хората, които са убили доктор Ван Блийк и които вероятно са запалили апартамента ни и са уредили да ме уволнят от политехниката. Да не споменавам за всички приятели на господин Сингх, работили по проекта заедно с него, които са мъртви.

Тези хора са много богати и много влиятелни. Никой не може да стигне до тях. Никой не може да ги изправи пред съда. А и какво бихме могли да кажем, дори и да успеем да ги изпратим там? Всички ние имаме подозрения, при това подозрения, които звучат доста налудничаво.

И затова трябва да влезем в Адърланд. Ако нещо в тази мрежа е причината за това, което се случи на Стивън и на другите деца, ако използват мрежата, за да поддържат черни ферми за органи, ако тя е центърът на някаква секта, забъркана с детска порнография или с нещо, което все още не можем да си представим, някаква политическа игра или пък избутване в края на световния пазар, то тогава имаме нужда от доказателства.

Рени се огледа. Най-накрая дори баща й беше започнал да я слуша. Рени се почувства уверена, овладяла положението — напоследък й се случваше рядко.

— Ако можем да задействаме един V-резервоар и ако Сингх успее да пробие охранителната система на Адърланд, аз ще вляза там заедно с него. Резервоарите са замислени така, че да работят дълго, като поддръжката им е минимална. Това означава, че вие тримата няма да имате много работа, след като веднъж ми сложите системите и ми пуснете кислорода — само от време на време ще проверявате как върви. Мисля, че !Ксабу и сам би се справил.

— Ами ние какво да правим? — попита баща й. — Само да се мотаем тук, докато ти се чипкаш във ваната с пихтията, така ли?

— Не знам. Мисля, че точно затова трябва да поговорим. За да измислим плана.

— Ами Стивън? Значи аз трябва да вися тук, а момчето ми да лежи в болницата? Така ли? Тая карантина няма да продължи вечно.

— Не знам, татко. Джеремая също се тревожи за майка си. Но запомни, тези хора не се спират пред нищо и убиват, когато им се наложи. Най-малкото, ако те хванат отвън, ще те задържат. — Тя сви рамене. — Не знам какво друго би могъл да направиш, освен да стоиш тук.

Последва дълго мълчание. Рени вдигна поглед и забеляза, че !Ксабу я гледа. Изражението му беше странно. Преди да успее да го попита за какво си мисли, високоговорителят в стената изжужа и всички подскочиха.

— Намерих информация за резервоарите — съобщи Мартин — и я заредих в лабораторната памет. Освен това Сингх се обади, за да ми каже, че е открил „груба кръпка“, както се изрази, и много-много да не се надявате той да може да ви помогне със софтуера на резервоарите.

— Какво означава това?

— Не съм много сигурна. Системата за охрана на Адърланд е много сложна и не я използват твърде, така че за него е трудно да работи, без да привлече внимание. Каза, че шансът да проникне вътре бил само петдесет на петдесет.

Рени усети вътрешностите й да се свиват.

— Предполагам, че досега шансът и без това не е бил на наша страна. От самото начало.

— Но освен това каза, че ако успее, трябва да сте готови да влезете много бързо.

— Чудесно. Значи той няма да може да ни помогне, но трябва веднага да подготвим резервоарите.

Мартин се разсмя съжалително.

— Да, нещо такова. Но аз ще ти помагам колкото мога, Рени.

— Ти вече ми помогна твърде много — въздъхна Рени. Пламенността й угасна, охладена от реалността. — Всички ние ще направим каквото трябва.

— Мартин, имам един въпрос — обади се !Ксабу. — Вярно ли е, че комуникационните линии на това място са защитени? Че няма да се издадем, ако ги използваме?

— Не бих казала точно защитени. Прекарах ги през различни възлови точки, които ги подават на избрани напосоки извеждащи линии. По този начин те могат да се проследят само до последната възлова точка, без да има очевидна връзка между нея и оригиналния източник. Това е обичайната практика.

— Какво означава всичко това? — попита Дългия Джоузеф.

— Значи можем да използваме линиите, влизащи и излизащи оттук, а дори и да пренасяме данни, така ли? — !Ксабу като че ли искаше да си изясни нещо.

— Да. Но все пак трябва да ги използвате отговорно. Аз не бих се обадила в „Телеморфикс“ или в ООН-ком, за да си направя гавра.

— Божичко, не! — ужаси се Рени. — Никой тук няма да тръгне да вика вълка, Мартин. Вече ни се струпаха достатъчно беди.

— Добре. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Да — кимна !Ксабу.

— Защо ти трябваше да го знаеш? — обърна се Рени към !Ксабу, след като Мартин прекъсна връзката.

За първи път откакто го познаваше, !Ксабу сякаш се чувстваше неловко.

— Бих предпочел да не ти го обяснявам точно сега, Рени. Но ти обещавам, че няма да правя нищо рисковано и безотговорно, както предупреди Мартин.

Изкуши се да го принуди да й отговори, но осъзна, че след всичко, през което бяха минали, той заслужава доверието й.

— Не съм си го и помислила, !Ксабу.

— Ако телефонните връзки са обезопасени, тогава мога да се обадя на майка си — нетърпеливо изрече Джеремая.

Рени усети как я притиска умората.

— Мисля, че това влиза във „викането на вълка“, Джеремая. Ако са успели да блокират картите ти, сигурно подслушват и телефона на майка ти.

— Но нали Мартин каза, че не могат да проследят обажданията!

— Вероятно — пак въздъхна Рени. — Вероятно. Но да се обадиш на номер, който почти сигурно се подслушва, значи да викаш вълка.

Лицето на Джеремая потъмня от гняв.

— Ти не си ми господарка, млада госпожице. Няма да ми нареждаш какво да правя.

Преди тя да успее да отговори — а щеше да му отговори доста рязко, — се обади !Ксабу:

— Рени се старае с всички сили за всички нас. Никой от нас не се чувства добре в момента, господин Дако. Вместо да се ядосвате, вероятно има и някакво друго решение.

Благодарна за намесата му, Рени продължи:

— Добра идея, !Ксабу. Джеремая, можем ли да се свържем с някой твой роднина от обществен телефон? — Знаеше, че в Пайнтаун много хора от онези, които не могат да си позволят редовен комуникационен сервиз, използват обществените апарати и биха извикали всеки потърсен съсед. — Съмнявам се да подслушват всяка една обществена кабина близо до твои роднини. Не сме обявени за врагове на обществото, така че всичко това трябва да го направим доста тихомълком.

Джеремая се замисли — гневът му се беше разпръснал. Рени се усмихна на !Ксабу в знак, че е оценила помощта му. Малкият човек все още изглеждаше разтревожен.

— Имаме два напълно готови резервоара — обади се !Ксабу.

Рени се обърна — точно оглеждаше единия от тях. Проверяваше шепа покрити с гума фибервръзки, които висяха от капана на резервоара като пипалата на октопод, подаващи се от пукнатина в скалата.

— Знам. Така ще разполагаме и с резервен, ако нещо се обърка с първия.

!Ксабу поклати глава.

— Не това имах предвид, Рени. Имаме два. Ти мислиш Да отидеш сама, но не е правилно. Придружавал съм те и преди. Приятели сме.

— Искаш да проникнеш в Адърланд заедно с мене? За Бога, !Ксабу, не ти ли навлякох вече достатъчно неприятности? Във всеки случай няма да влизам сама — Сингх ще влиза, а може би и Мартин.

— Има и още нещо. Излагаш се на много по-голяма опасност. Спомняш ли си Кали? Винаги сме се поддържали — и сега трябва да се поддържаме.

По упоритостта в погледа му Рени разбра, че с това нямаше да се свърши скоро. Тя пусна треперещите влакна.

— Но… — изведнъж не можа да се сети за никакъв аргумент. Нещо повече, разбра колко по-добре щеше да се чувства, ако !Ксабу наистина дойде с нея. Ала все още се чувстваше задължена да му възрази: — Но ако и двамата сме включени, кой ще се грижи за всичко тук? Казах ти, това може да продължи с дни… дори седмици.

— Джеремая е интелигентен и отговорен. Баща ти също ще се справи, ако разбере колко е важно. А и както сама каза, няма какво толкова да се прави, освен да се следи какво става с нас.

— Значи вече е „с нас“? — Тя не можа да се сдържи и се усмихна. — Не знам. Предполагам, че и ти имаш също толкова право, колкото и аз.

— И моят живот се заплете с това. — Малкият мъж оставаше все така сериозен. — Дойдох с тебе по своя воля. Не мога сега да се откажа.

Тя изведнъж почувства, че ще се разплаче. Той беше толкова сериозен, толкова упорит и все пак не по-едър от момченце. Беше поел нейните отговорности, сякаш бяха негови собствени, без изобщо да се замисли. Тази вярност беше толкова странна, че малко я плашеше.

„Как така този човек толкова бързо ми стана много скъп? Той ми е като брат — брат на моята възраст, а не дете като Стивън, за което трябва да се грижиш.“

Или в това имаше още нещо? Мислите и чувствата й бяха много объркани.

— Добре тогава — обърна се към фибервръзките уплашена, че той може да забележи червенината по бузите й и това да му даде някакъв знак. — Ти го поиска. Ако Джеремая и баща ми се съгласят, влизаме заедно.

— Пак ти казвам, че си луда, момиче — рече баща й.

— Не е толкова опасно, колкото си мислиш, татко — тя вдигна тънката гъвкава маска. — Това се налага на лицето. Не е по-различно от маските на гмуркачите. Виж, ето тук покрива очите ти, но така че проекцията върху ретината да си остава на фокус. „Проекция върху ретината“ означава просто, че прожектира картина върху очното ти дъно. Човек горе-долу вижда така и като гледа нормално и визуалният вход е много истински. А ето как се диша — тя посочи трите клапи, две малки и една голяма, които образуваха триъгълник. — Това тук се налага на носа и устата много стегнато и въздухът се изпомпва през тези тръби. Просто е. Щом вие с Джеремая следите смесването на въздуха, с нас не може да се случи нищо.

Дългия Джоузеф поклати глава.

— Не мога да те спра, така че няма и да се опитвам. Но ако нещо се обърка, недей да обвиняваш мене.

— Благодаря ти за доверието — и тя се обърна към Джеремая: — Надявам се, че ти и без това си слушал внимателно.

— Ще следя всичко съвсем отблизо — погледна той екрана малко нервно. — Сега ти само го проверяваш, нали? Ще влезеш ли само за малко?

— Може би за десетина минути, а може и малко повече. Просто, за да съм сигурна, че сме вързали всичко както трябва — втренчи се тя в прилепените снопове фибервръзки, протегнали се между двата резервоара и старомодните процесори. — Дръж под око данните за жизнените функции. Става ли? Проверих всичко, доколкото можах, но дори и с Мартин и нейните схеми има толкова много проклети свръзки, че не съм сигурна в нищо. — Тя се обърна към !Ксабу, който пак проверяваше собствения си резервоар връзка по връзка — точно както беше видял, че го прави тя: — Готов ли си?

— Да, ако и ти си готова, Рени.

— Добре. Какво ще правим? Някои прости триизмерни манипулации като онези, на които те учих едно време в политехниката? Би трябвало да са ти удобни и познати.

— Разбира се. А после може би и още нещо.

— Какво например?

— Ще поживеем, ще видим. — И той се обърна, за да оправи разклонителите на маската, които със сигурност бяха оправени много отдавна.

Рени сви рамене.

— Джеремая? Можеш ли да включиш резервоарите? С главните шалтери?

Нещо изщрака, после се разнесе тихо бръмчене. Закратко светлините горе трепнаха. Рени се наведе и се втренчи в резервоара. Онова, което на вид приличаше на прозрачна пластмаса, изпълваща три четвърти от резервоара, се замъгли и стана матово. След няколко мига веществото отново стана прозрачно, но сега като че ли беше течно. По повърхността му се появиха малки вълнички — хиляди, в концентрични извивки като отпечатъци на пръсти, — но преди да успее да различи някаква по-голяма фигура, те се разляха.

— Как са данните? — попита тя.

Джеремая отвори серия прозорци на екрана и каза:

— Всичко е точно така, както го искаше. Изглеждаше й нервен и напрегнат.

— Добре. Хайде, влизаме.

Сега, когато моментът беше дошъл, тя внезапно се почувства неспокойна, сякаш беше на ръба на висока кула и се готвеше да се хвърли във водата. Издърпа ризата над главата си, за секунди остана по сутиен и бикини и погледна надолу към резервоара. Въпреки че в стаята беше топло, усети как кожата й настръхва.

„Това е само интерфейс — напомни си тя. — Просто вход-изход като при комуникативния екран. Оставяш баща ти да ти влияе с приказките си за ток във ваната, момиче!“ Освен това щеше да е много по-лесно, отколкото когато го направеха наистина — без катетри и системи и с потапяне само за малко.

Дръпна маската на лицето си, набута контакторите в ноздрите си и постави гъвкавия мехур с вградения микрофон на устата си. Джеремая вече беше включил помпите: освен лекия метален хлад въздухът й се стори — и на вид, и на вкус — съвсем обикновен. Със слушалките беше лесно, но се оказа малко по-трудно да нагласи както трябва окулярите. Когато най-накрая ги затвори, се потопи в резервоара слепешката.

Гелът беше достигнал стазис — телесна температура и същата плътност като тялото й, така че тя заплува в безтегловност. Бавно протегна ръце, за да се центрира. Краят на резервоара беше извън обсега им. Тя висеше сред нищото — малка колабираща звезда. Мракът и тишината бяха абсолютни. Рени чакаше в празнотата Джеремая да задейства началната последователност. Като че ли трябваше да чака дълго.

В очите й нахлу светлина. Вселената изведнъж пак придоби дълбочина, въпреки че тази дълбочина беше неизразимо сива. Чувстваше как лекият натиск се мести, докато хидравличната система изправи V-резервоара до работния му ъгъл — деветдесет градуса. Размърда се леко. Усещаше теглото си, макар и не много: усещането за плуване беше сменено от слабо чувство за гравитация, въпреки че гелът можеше да се пригоди обратно към безтегловност или към каквото и да било, което симулацията изискваше.

Друга фигура се появи и увисна пред нея. Беше гол сим — нищо повече от международния символ за човешко същество.

— !Ксабу? Как се чувстваш?

— Много странно. Различно е от залата с оборудването. Като че ли съм… в нещо…

— Знам за какво говориш. Хайде да опитам — тя подаде няколко команди с ръка и създаде по-тъмносива равнина под тях, която се простираше до предполагаемия хоризонт, и придаде на празното пространство посоки нагоре и надолу. Спуснаха се върху равнината и я усетиха плоска и твърда под краката си.

— Това дъното на резервоара ли е? — попита !Ксабу.

— Не, просто гелът се втвърдява там, където процесорите му нареждат да се втвърди. Ето, виж — оформи една топка в същия цвят като земята. Усещаше я съвсем твърда под пръстите си. Смекчи я нарочно до плътността на гума. Процесорите се подчиниха. — Дръж!

!Ксабу протегна ръка и хвана топката във въздуха.

— А това също е гелът и се втвърдява там, където се предполага, че трябва да усетим някакъв предмет?

— Точно така. Той дори може да не образува цял предмет, а само да подава правилните тактилни реакции на ръцете ни.

— А когато я хвърля — той я метна отново към Рени, — той анализира дъгата, която тя трябва да опише, и после я пресъздава първо в моя резервоар, а после — и в твоя?

— Точно така. Също като в училище, но с по-добра апаратура. Твоят резервоар може да е от другата страна на земното кълбо, но ако те виждам тук, веществото в тези резервоари оформя преживяването.

!Ксабу поклати одобрително глава.

— И преди съм ти го казвал, Рени, но твоята наука наистина е в състояние да прави чудеса.

Тя изсумтя.

— Всъщност тя не е моя наука. Освен това, както вече видяхме, тя е в състояние да прави и доста големи ужасии.

Създадоха и подредиха още няколко обекта, провериха калиброването на такторната система и различните ефекти — температура, гравитация, — с които по-примитивната система на оборудването в политехниката не разполагаше. Рени усети, че й се иска да работи с по-изпипана симулация, с нещо, което наистина би й дало представа за възможностите на резервоарите. И все пак като за първи ден днешния си го биваше.

— Мисля, че направихме каквото трябва — каза тя. — Искаш ли да опиташ още нещо?

— Всъщност да. — !Ксабу — или безликият му сим — се обърна към нея. — Не се безпокой. Има нещо, което искам да споделя с тебе — подаде няколко команди с ръка. Сивата вселена изчезна и те се озоваха в мрак.

— Какво правиш? — разтревожи се тя.

— Моля те. Ще ти покажа.

Рени с мъка потисна желанието си да настоява за отговори. Не обичаше да оставя някой друг да контролира нещата.

И когато й се стори, че вече не издържа, пред нея се разля сияние. Започна като тъмночервено, след това се превърна в мозайка от бяло, златно, алено и плътен кадифен пурпур. Разкъсан от този ослепителен блясък, мракът се оформи в странни силуети; светлина и мрак се вихреха и се смесваха. Светлината на едно място започна да става все по-силна и най-накрая се сгъсти в диск — толкова ярък, че не можеше да го гледа. Тъмните области приеха форма и дълбочина и се спуснаха в дъното на зрителното й поле като пясък, изсипан в чаша вода.

Стоеше сред обширен, плосък пейзаж, нарисуван от ярка, режеща очите светлина, нарушаван само от окастрени дървета и гърбиците на червени скали. Слънцето над тях тлееше като нажежено до бяло кюлче.

— Пустиня — обади се тя. — Боже, !Ксабу, това пък откъде се появи?

— Аз го направих.

Тя се обърна, а учудването й продължи да нараства. !Ксабу застана до нея — съвсем ясно си личеше, че е той. Безличният сим от опериращата система на военната лаборатория беше изчезнал и бе заменен от нещо, много близко до собственото дребно и крехко тяло на приятеля й. Дори и лицето въпреки известната гладкост и вдървеност беше неговото собствено. Симът на !Ксабу беше облечен, както предположи тя, в традиционната носия на народа му — кожена препаска на слабините, сандали и наниз мъниста от яйчени черупки на врата. На едното му рамо висяха лък и колчан със стрели, а в другата си ръка държеше копие.

— Ти си го направил? Всичко това?

Той се усмихна.

— Не е чак толкова, колкото изглежда, Рени. Части от него съм наел от други модули за пустинята Калахари. Има много свободни мощности на разположение. Намерих няколко академични симулации — екологични модели, биологични еволюционни проекти — в базите с данни на университета в Натал. Това е дипломната ми работа — усмивката му стана още по-широка. — Още не си се погледнала.

И тя се погледна. Краката й бяха боси и също беше с набедрена препаска. Имаше повече украшения от !Ксабу и нещо като кожен шал, който покриваше горната част на тялото й, привързан на кръста с груб ремък. Спомни си, че трябва да проверяват V-резервоарите, и го попипа. Обработената кожа беше хлъзгава и малко раздърпана — също като онова, което се предполагаше, че е.

— Това се нарича карос. — !Ксабу посочи мястото на гърба й, където шалът зееше. — За жените от моя народ то е нещо повече от дреха. В него носят малките бебета, както и храната, намерена през деня.

— Ами това? — тя вдигна парчето дърво, което държеше в другата си ръка.

— Пръчка за копаене.

Рени се разсмя.

— Да се смаеш, !Ксабу. Откъде дойде всичко това? Искам да кажа, как се озова в тази система? Не може да си го направил, откакто дойдохме тук.

Той поклати глава. Лицето на сима му беше сериозно.

— Копирах го от паметта си в политехниката. Рени усети как стомахът й тревожно се свива.

— !Ксабу!

— С помощта на Мартин. За да сме в безопасност, го прекарахме по… как го нарече тя? Офшорен маршрут. И аз ти оставих съобщение.

— За какво ми говориш?

— Докато бях в системата на политехниката, оставих там съобщение за теб. Писах, че съм се опитвал да се свържа с теб и се надявам скоро да поговорим за следването ми и за дипломната ми работа.

Рени поклати глава. Нещо зазвъня, тя протегна ръка и докосна висящите си обеци.

— Не разбирам.

— Мислех си, че ако някой проверява контактите ти, ще е добре да си мисли, че не знам къде си. Може би тогава няма да преследват хазайката ми. Не че тя е свестен човек, но не заслужава да й се случва онова, което се случи с нас. Но, Рени, аз съм нещастен.

Беше й трудно да следи мисълта му.

— Защо, !Ксабу?

— Защото когато оставих съобщението, осъзнах, че лъжа умишлено. Никога преди не го бях правил. Страх ме е, че се променям. Не е за учудване, че изгубих песента на слънцето.

Дори и зад маската на симулацията му Рени виждаше колко е притеснен малкият мъж.

„Точно от това се страхувах“ — помисли си тя. Не можеше да се сети как би могла да го успокои. С всеки друг приятел би спорила за етичността на необходимата лъжа, за защитния фалш, но никой друг от нейните приятели не би чувствал лъжата като физическа поквара; не можеше да си представи някой друг в целия си живот да бъде отчаян, защото не можел да чуе гласа на слънцето.

— Покажи ми още — само това можа да каже. — Разкажи ми за това място.

— Едва сега започва. — Той протегна ръка и я докосна по лакътя, сякаш да й благодари за това, че смени темата.

— Не е достатъчно само да направиш нещо, което изглежда като земята на моя народ — трябва и да го чувстваш по същия начин, а аз все още не притежавам достатъчно умения. — !Ксабу тръгна и Рени пое след него.

— Направих една малка част отчасти за да науча всички онези уроци, които се учат от грешките. Виждаш ли онова? — посочи към хоризонта. Над ширналата се пустиня, едва видими зад плет от трънливи акации, бяха надвиснали тъмни сенки. — Това са хълмовете Тсодило, много важно място за моя народ. Свещено място — така бихте го нарекли вие. Но съм ги направил твърде видими, твърде набиващи се на очи.

Тя се вгледа нататък. Въпреки неудовлетвореността му в хълмовете имаше нещо, което завладяваше вниманието: те бяха единственото високо нещо сред тази ширнала се плоска земя. Ако истинските наподобяваха поне далечно на тези, тя разбираше защо имат такава власт над въображението на народа на !Ксабу.

Рени протегна ръка и отново докосна обеците си, после — гердана от яйчени черупки на врата си.

— Ами аз? И аз ли приличам толкова на себе си, колкото и ти?

Той поклати глава.

— Би било нахално. Не, моя сим го стъкмих в един по-ранен проект в политехниката. За този добавих още неща към него, но имам само още два сима — мъжки и женски. Направени са така, че да изглеждат като мъж и жена от моя народ. — Усмивката му беше малко тъжна. — Тук обаче ще направя така, че в земята на бушмените да не идват други хора освен бушмени.

Поведе я надолу по един песъчлив хълм все по-дълбоко в долината. Лениво жужаха мушици. Слънцето така напичаше, че Рени усети как копнее за чаша вода, въпреки че в резервоарите те без съмнение бяха престояли по-малко от половин час. Почти й се искаше да бяха включили и системите за хидратация, въпреки че не обичаше игли.

— Тук — обади се !Ксабу. Приклекна на пети и започна да рови с тъпия край на копието си. — Помогни ми.

— Какво търсим?

Той не отговори, а се концентрира върху ровенето. Беше трудно, а жегата го правеше още по-уморително. За миг Рени напълно забрави, че се намират в симулация.

— Ето. — !Ксабу се наведе напред. С пръсти изрови нещо от дъното на дупката, което приличаше на малка диня. Вдигна я тържествуващо.

— Това е тсама. Благодарение на тези дини моят народ оцелява през сушавия сезон, когато в изворите вече няма вода — той извади ножа си, отряза върха на динята, после взе копието си, изчисти го от пръстта и го заби в динята. Започна да удря като с чукало, докато вътрешността на плода се превърна в каша. — А сега го изпий — усмихна й се той.

— Но аз не мога да пия — или поне не мога да усетя вкуса на нищо.

Той кимна.

— Но когато завърша симулацията си, ще трябва да пиеш, независимо дали усещаш вкуса или не. Никой не може да живее като моя народ, ако не се бори да намери вода и храна в тази сурова земя.

Рени взе тсамата и я поднесе към устата си. Лицето й беше странно нечувствително, но усети как струйки влага се стичат по шията и корема й. !Ксабу пое динята от нея и също пи.

— Ела — повика я той. — Има и други неща, които искам да ти покажа.

Тя се изправи разтревожена.

— Това е чудесно, но Джеремая и баща ми ще се притеснят, ако останем тук твърде дълго. Не му казах как да следи разговора ни, а се съмнявам, че сам ще схване какво да прави. Дори могат да се опитат да ни извадят.

— Тъй като знаех, че ще ти покажа това място тук, аз им казах, че може да се задържим и по-дълго, отколкото смяташ ти. — !Ксабу я погледна, после кимна. — Но си права. Държа се егоистично.

— Не, не. Това е чудесно — каза тя съвсем искрено. Дори и да го беше стъкмил от други модули, той имаше невероятно чувство за виртуално инженерство. Можеше само да се моли това, че се е събрал с нея, да завърши щастливо. След като беше видяла дори само това малко място, според нея би било престъпление мечтата му да не се осъществи. — Наистина е чудесно. Надявам се някой ден да прекарам много повече часове тук, !Ксабу.

— Имаш ли още малко време? За мене е много важно.

— Разбира се.

— Тогава ела малко по-нататък. — Той я поведе напред. Въпреки че извървяха, както им се стори, само стотина метра, хълмовете изведнъж се оказаха много по-близо — надвиснали над тях ярко очертани силуети. В сенките им имаше малък кръг навеси от трева.

— Неестествено е да се движим толкова бързо, но знам, че нямаме време. — !Ксабу я хвана за китката и я поведе към празната ивица песъчлива почва пред един от заслоните. Там вече беше подредена купчина съчки. — Трябва да направя и още едно неестествено нещо. — Махна с ръка. Слънцето запълзя бързо по небето. Само след секунди то се беше скрило напълно зад хълмовете, а небето беше потъмняло до виолетово. — А сега ще запаля огън.

!Ксабу извади от кесията си две пръчици.

— Мъжка пръчица, женска пръчица — усмихна се той. Постави едната във вдлъбнатината на другата, след това притисна втората към земята с крака и бързо започна да върти първата между дланите си. От време на време вадеше от кесията си сухи треви и ги набутваше във вдлъбнатината. След време тревата започна да пуши.

Звездите бяха избухнали горе в нощното небе и температурите бързо спадаха. Рени потрепери. Надяваше се приятелят й да запали по-бързо огъня, дори и това да означава, че няма да го направи съвсем точно.

Щом !Ксабу прехвърли тлеещата трева върху купчиката съчки, тя се облегна назад и се загледа в небето. Беше толкова обширно! По-огромно и по-дълбоко, отколкото някога го беше виждала над Дърбан. И звездите изглеждаха толкова близо — почти й се струваше, че ако протегне ръка, ще ги докосне.

Огънят беше учудващо малък, но тя усещаше топлината му. Както и да е, !Ксабу не й даде особено голяма възможност да се постопли. Той извади от кесията си два наниза, които изглеждаха като направени от изсушени пашкули, и ги върза около двата си глезена. Когато ги разтресе, те издадоха тих, жужащ и тракащ звук.

— Ела — !Ксабу стана и й кимна. — Сега ще танцуваме.

— Ще танцуваме ли?

— Виждаш ли луната? — посочи той. Тя плуваше сред мрака като перла в локва от петрол. — И пръстена около нея? Това е знак, че духовете танцуват около нея, защото за тях тя е огън — огън също като този — протегна се и я хвана за ръката. Въпреки че част от нея не можеше да забрави, че се намират в два отделни резервоара на метри разстояние, тя чувстваше и познатото му присъствие. Както и да го определяше физиката, той държеше ръката й и я водеше в някакъв странен, подскачащ танц.

— Не знам нищо за…

— Това е лекуващ танц. Много е важен. Път ни чака, а вече изпитахме достатъчно болка. Просто прави същото, което правя и аз.

Тя се постара максимално да го следва. Отначало й се видя трудно, но после, когато спря да мисли за това, започна да усеща ритъма. След малко вече не чувстваше нищо друго освен ритъма — поклащане, стъпка, поклащане, поклащане, стъпка, главата назад, ръцете нагоре — и винаги долавяше и тихия шепот на нанизите на !Ксабу и мекото шляпане на краката им в пясъка.

Танцуваха под луната с пръстена, пред черните хълмове, които се издигаха над тях и закриваха звездите. Рени бе забравила за всичко друго — сега съществуваше само този танц…

Дръпна маската от лицето още преди да е излязла напълно от гела и за миг се задави. Баща й я беше прихванал под мишниците и я измъкваше от резервоара.

— Не! — извика тя, борейки се да си поеме въздух. — Още не, трябва да изстържа това от себе си и да го върна обратно в резервоара — трудно ще намерим ново, така че няма смисъл да го ръсим по пода.

— Много време остана там — ядосано й се тросна баща й. — Помислихме си, че и двамата сте изпаднали в клинична смърт или кой знае какво. Онзи каза да не те вадя, каза, че приятелят ти бил рекъл, че всичко е наред.

— Съжалявам, татко — тя погледна към !Ксабу, който беше приседнал на ръба на собствения си резервоар и стържеше гел. Рени му се усмихна. — Беше невероятно. Трябва да видите какво е направил !Ксабу. Колко време бяхме вътре?

— Почти два часа — неодобрително отговори Джеремая.

— Два часа! Боже мили! — Рени беше шокирана. „Сигурно сме танцували поне час.“ — Толкова съжалявам! Сигурно сте се притеснили до смърт.

Джеремая се намуси.

— Виждахме, че дишането ви, сърдечният ритъм и не знам си какво още са нормални. Но чакахме да се върнете при нас, защото оная французойка искаше да говори с вас. Каза, че било важно.

— Какво? Какво искаше Мартин? Трябваше да ни извадите.

— Знаем ли какво ще очакваш от нас? — скастри я баща й. — Цялата тая смахната работа — откъде да знаем кога ще почнеш да ни крещиш? И какво трябва да правим?

— Добре де, добре. Казах ти, съжалявам. И какво каза тя?

— Каза да й се обадите, щом излезете.

Рени уви с военна хавлия все още лепнещото си тяло, после набра номера на Мартин. Тайнствената жена се обади само след секунди.

— Толкова се радвам, че се обади. Експериментът успешен ли беше?

— Мина страхотно, но мога да ти разкажа за това и по-късно. Казаха ми, че си имала спешно съобщение за мене.

— Да, от мосю Сингх. Каза да ви предам, че според него е намерил начин да прецака охраната на Адърланд. Но каза и че степените на използване са се повишили драматично през последните няколко дена — мрежата била много натоварена, което може и да означава, че ще става нещо важно. Може би това е значението на пясъчния часовник и календара. Във всеки случай десетте дни почти са изтекли. Не смеем да чакаме друга възможност.

Пулсът на Рени се ускори.

— Което означава?

— Което означава, че Сингх влиза утре. За онова, което не можем да планираме, ще трябва да се довери на късмета си, така каза. И ако ще идвате с нас, ще трябва да дойдете сега — друг шанс може и да няма.