Тад Уилямс
Градът на златната сянка (10)

ОСМА ГЛАВА
ДРЕД

МРЕЖА/НОВИНИ: Полицаи застрелват двайсет и двама последователи на канибалски култ.

(Картина: чували с трупове, подредени пред сгради.)

Диктор: Гръцки военни полицаи застреляха двайсет и двама членове на скандалния култ „Антропофаги“, известен с практикуването на ритуален канибализъм, при престрелка, превърнала центъра на Наксос в бойно поле. Убит е и един полицай, а двама са ранени.

(Картина: мъж с брада размахва кол и крещи към публиката.)

Тъй като установяването на самоличността на труповете, някои, от които — с тежки изгаряния, все още не е приключило, засега не е ясно дали вождът на групата Димитриос Кризостомос — когото виждате на запис, направен тайно от правителствен информатор — е сред убитите при нападението над Сакристос…

 

Харесваше му как се придвижва — на бавни скокове — като леопард пред нападение. Усили звука и тътенът на барабаните заехтя отвсякъде. Чувстваше се като бог. Звукозаписът по вътрешната му система създаваше усещане за съвършенство. „Камера, камера“ — помисли си той, проследявайки жената с очи. Имаше страхотно дупе — усмихна се, докато гледаше предизвикателните й движения и за да подчертае усмивката, вмъкна тромпетово глисандо, остро и хладно като нож.

Сребристите звуци го накараха да се сети за собственото си оръжие — едноостър резец за сухожилия „Цайсинг“ — и той го измъкна и го разгледа отблизо, докато тромпетът бавно извиваше кресчендо, което го накара да се втвърди като скала.

Жената ускори крачка и се задруса надолу по стълбите към подземния паркинг. Страхотното дупе заподскача и го накара да откъсне очи от ножа. Бяла жена, богата и със стройно тяло, коса с цвета на пясък, с прилепнали по бедрата луксозни бели панталони. Не беше го забелязала, но сигурно усещаше, че я преследва — животинският й нюх на газела подушваше опасността.

Когато слезе от последното стъпало, погледна назад и за миг очите й се разшириха. Разбра. Докато се спускаше по мрачното стълбище, той усили барабаните; те тътнеха в главата му и блъскаха черепа му като боксови ръкавици — круша. Но не ускори крачка — това не подхождаше на истински художник. Пристъпваше бавно-бавно. Намали звука на препускащите барабани, за да се наслади на неизбежността на настъпващата кулминация.

Сред тътена се прокрадна друг ритъм — учестено думкане на прединфарктно сърце. Тя вече приближаваше до колата си и тършуваше за дистанционното. Приглуши зрението си, докато жената и топлината й единствени заблещукаха в тъмния гараж. Ускори ход, като възбуди музиката така, че се втурнаха повече корни, а ритъмът препусна, за да изгради кресчендо.

Леко я докосна с пръсти и шокът от съприкосновението я накара да изпищи и да изпусне чантата си. Съдържанието й се пръсна по циментовия под — дистанционното, което търсеше, скъп сингапурски комуникатор, флакони с блясък за устни като гилзи от куршуми. Топлата следа от дланта й върху разсипаната чанта вече изстиваше. Върху лицето й се боричкаха страх и враждебност — беснееше, че такъв като него си позволява да я докосне и я кара да разпилее този неин — о, така личен живот върху пода. Но щом приближи лице до нейното и разкриви уста в усмивка, страхът надделя.

— Какво искаш? — заекна тя, но гласът й заглъхна сред воя, който изпълваше черепната му кутия. — Вземи ми картата! Ето, вземи я!

Той се усмихна лениво, а кресчендото леко затихна. Ножът проблесна и допря бузата й.

— Какво иска Дред ли? Твоята плът, сладост моя. Сладката ти плът.

Когато приключи, той намали музиката до залезно диминуендо — цвъртящи звуци, подобни на щурци, ридаеща цигулка. Прекрачи мокрото петно и вдигна с гримаса кредитната й карта. Кой глупак би взел такова нещо? Само пълен идиот ще лепне белега на Каин върху собственото си чело.

Вдигна ножа и очерта с червени щрихи думата „SANG“ (кръв) върху холограмната повърхност на картата, след което я пусна до нея.

— На кого му трябва ВР, щом има РЖ? — прошепна той. — Наистина реален.

Богът погледна от високия си трон надолу към сърцето на онова, което беше Абидос, над прегънатите гърбове на хилядата си жреци, проснати пред него като хиляда водни костенурки, приличащи се край брега на Нил, покрай дима от сто хиляди кадилници и мъждукащата светлина на сто хиляди лампи. Погледът му проникна дори сред сенките на най-отдалечените кътчета в огромната му тронна зала и още по-нататък, през лабиринта от коридори, който я отделяше от Града на мъртвите, но не съзря онзи, когото диреше.

Богът нетърпеливо тропна с млата по позлатената облегалка на креслото.

Върховният жрец Този или Онзи — богът не си правеше труда да помни имената на всички свои подчинени: идваха и си отиваха като песъчинки в буря — пропълзя към подиума, върху който се възправяше златният трон, и отри лице о гранитните плочки.

— О, възлюблени на сияйния Ра, баща на Хор, господар на Двете земи — занарежда жрецът, — ти, който си господар на всички хора, ти, който караш житото да никне, който си умрял, но живееш, о, велики боже Озирис, чуй своя скромен слуга.

Богът въздъхна.

— Говори.

— О, прекрасни и сияйни, о, господарю на зеленината, този скромен твой слуга желае да ти съобщи за известен смут.

— Смут ли?! — наведе се богът напред и мъртвото му лице се надвеси толкова близо над проснатия жрец, че старикът почти се подмокри. — В моето царство?!

Жрецът заломоти:

— Двамата ти слуги Тефи и Меват — те тревожат онези, които те почитат, с недостойното си поведение. Без съмнение, ти не желаеш те да вдигат пиянски бунт в светилищата на жреците и да хвърлят в ужас горките танцьорки по такъв злочест начин. А разправят, че вършат дори и още по-зловещи неща в покоите си — сгърчи се старецът. — Казвам само онова, което говорят и други, о, кралю на Далечния запад, обични и безсмъртни Озирис! Богът се облегна назад — маската скри, че е развеселен. Колко ли време беше събирало кураж това нищожество, за да повдигне въпроса. За миг помисли да нахрани крокодилите с него, но не си спомняше дали този върховен жрец беше гражданин или просто кукла. Какъвто и да беше, не си струваше главоболията.

— Ще го обмисля — каза той и вдигна жезъла и млата.

— Озирис обича своите слуги — от най-великия до най-нищожния.

— Благословен да е нашият господар на живота и смъртта — избърбори жрецът, докато пълзеше.

На бога му беше много забавно да размишлява над недостойнствата на позата му — ако беше гражданин, отлично беше усвоил симулационните си умения. Реши, че постъпи правилно, като не го хвърли на крокодилите — някой ден можеше да се окаже полезен.

Колкото до проклетите му слуги… е, ами нали това им беше работата? Разбира се, за предпочитане с двойката проклетници да лудуват някъде другаде, а не в неговото любимо и най-сложно конструирано светилище. Нека си карат почивката в Стария Чикаго или Ксанаду. И все пак може би беше редно да приложи нещо повече от обикновено изгнание. Щом бяха замесени дебелият и тънкият, малко дисциплина нямаше да навреди.

Бронзов писък на тромпет и барабаненето на тъпан в дъното на тронната зала го откъснаха от тези мисли и го накараха да вдигне поглед. В сумрака проблясваха жълтозелени очи.

— Най-сетне — каза той и отново кръстоса символите пред гърдите си.

Онова, което пристъпи от мрака и покрай което жреците заотстъпваха като огромна река, заобиколила остров, се оказа високо почти два метра и половина. Красивото му кафяво тяло беше мускулесто, с дълги крайници и енергично, но от врата нагоре беше звяр. Главата на чакал се въртеше и наблюдаваше как жреците припкат встрани. Устните оголиха дълги бели зъби.

— Отдавна те чакам, Вестителю на смъртта — рече богът. — Много отдавна.

Анубис се отпусна дежурно на коляно и веднага се изправи.

— Имах работа.

Богът си пое дъх, за да се овладее. Имаше нужда от това създание и от особените му таланти. Не биваше да забравя това.

— Работа ли?

— Да. Това-онова.

Дългият червен език изскочи и облиза муцуната. На светлината на свещите върху белите зъби се откроиха следи от нещо, което приличаше на кървави петна. Богът смръщи лице от погнуса.

— Вечните ти необмислени занимания. Без нужда се излагаш на риск. Така не е хубаво.

— Правя каквото винаги — широките рамене помръднаха, а лъскавите очи лениво примигнаха. — Но ти ме призова и аз дойдох. Какво искаш, дядка?

— Не ме наричай така? Нагло е, пък и неточно — пое отново дълбоко дъх старият бог. Трудно беше да сдържа реакциите си към Вестителя, чието най-малко движение вонеше на опустошителна наглост. — Открих нещо много важно. Като че ли имам съперник.

Зъбите отново проблеснаха за миг.

— Искаш да го убия.

Богът се засмя абсолютно искрено.

— Ех, млади глупако! Че ако знаех кой е и можех да те насъскам срещу него, той не би бил достоен да се нарича „мой съперник“. Той или тя — изкикоти се богът.

Чакалската глава клюмна встрани като на нахокано куче.

— Тогава какво искаш от мен?

— Нищо — засега. Но скоро ще ти се наложи доста тъмни алеи да пребродиш и още повече кокали да схрускаш с тези твои здрави челюсти.

— Изглеждаш… щастлив, дядка.

Богът трепна, но го пропусна покрай ушите си.

— Да, щастлив съм. Толкова отдавна не съм бил подлаган на изпитание, толкова отдавна никой, освен най-жалките слабаци, не ми се е противопоставял. Самият факт, че някой е въстанал срещу мене и се е намесил дори в най-дребния от плановете ми, е наслада. Настъпва най-голямото от всички мои изпитания, а ако нямаше съпротива, нямаше да има и изкуство!

— Но ти нямаш представа кой е. Може да е някой… вътре в самото Братство.

— Мина ми през ума. Възможно е. Не е много вероятно, но е възможно.

Зелено-златните очи заискриха.

— Мога да открия кой е.

Мисълта да развърже ръцете на този груб звяр точно за такава деликатна задача беше забавна, но неразумна.

— Не бива. Ти не си единственият ми слуга, а аз разполагам с по-изтънчени средства за събиране на информация.

Тонът на чакала стана сприхав.

— Значи ме извика и ме накара да си зарежа работата, просто да ми кажеш, че нямаш задачи за мен?

Богът започна да се издува, обвивката на мумията му заскърца, запращя и продължи да се разраства, докато най-сетне посмъртната му маска се извиси високо над пода на тронната зала. Хилядите жреци изстенаха като сънливци, нападнати от един и същи кошмар. Чакалът отстъпи крачка назад.

— Аз те викам и ти идваш — прокънтя гласът и отекна в изрисувания таван. — Не мисли, че си незаменим, Вестителю.

Като виеше и стискаше главата си, богът чакал рухна на колене. Жреците застенаха по-силно. След като прецени, че интерлюдията е достатъчна, Озирис вдигна ръка и болезнените стонове стихнаха. Анубис се строполи задъхан на пода по корем. Мина много време, преди да се надигне на четири крака. Треперещата му глава се сведе и щръкналите уши най-после докоснаха стъпалата пред трона.

Богът възвърна нормалните си размери и огледа със задоволство превития гръб на Анубис. — Но излиза, че все пак имам задача за тебе. Всъщност тя е свързана с един от моите колеги и е от далеч по-неделикатен характер, отколкото разкриването на таен съперник. Точно в момента ти изпращат заповедите ми.

— Благодарен съм, о, господарю! — Гласът му беше така прегракнал, че думите едва се разбраха.

Пламъците на свещите лумнаха в сърцето на онова, което беше Абидос. Вестителят на смъртта беше получил поредното си пълномощие.

Дред измъкна фибровръзка от контакта и се търкулна от леглото на пода. Присвил очи от болка, той изпълзя до банята и се вкопчи в ръба на ваната, след което повърна развъждания в цистерни кебап, който изяде за обяд. Конвулсиите в стомаха му продължаваха дълго, след като го бе изпразнил. Когато престанаха, той се подпря запъхтян на стената.

Досега Стареца не беше постъпвал така. Тук — болезнено жужене, там — гаден световъртеж, но никога нищо подобно! Сякаш бяха забили шиш в едното му ухо и го бяха измъкнали през другото.

Изплю жлъчна течност в една хавлиена кърпа, после с мъка се изправи и се запрепъва към мивката, за да измие стомашните сокове от устните и брадичката си.

Отдавна никой не му беше причинявал такава болка. Струваше си да се замисли. Част от него — кривогледият хлапак, който за първи път се сблъска с официалната власт, след като трясна с чук в лицето друг шестгодишен хлапак — искаше да узнае истинското име на това дърто копеле, да го проследи до скривалището му в РЖ, да го заколи с бръснач и да одере кожата му ивица по ивица. Но друга част — възрастното създание, в което се беше превърнало това дете — се бе научила да действа по-внимателно. И двете части обаче уважаваха грубата сила. Когато някой ден стигнеше върха, щеше да действа по-същия начин. Слабите кучета стават плячка на силните кучета.

„Сляпата ярост е пречка“ — напомни си той. Който и да беше Стареца, да го вземе на мушка би било все едно да се опита да накара адът да замеря с камъни дявола. Той беше голяма клечка в Братството — доколкото знаеше Дред, — може би най-голямата. Вероятно живееше, заобиколен от въоръжени до зъби телохранители в някой от онези бронирани подземни силози, така предпочитани от шибаните богаташи, или на някой укрепен остров, като злодей от малайзийски гангстерски филм.

Усети вкуса на собствените си киселини и отново се изплю. Нужно е търпение. Засега трябва да използва яростта си само в предпазливо разпределяни дози; беше много по-лесно и разумно да върши онова, което иска Стареца. Засега. Ще дойде и денят, в който чакалът ще впие зъби в гърлото на своя господар. Търпение. Търпение.

Вдигна глава към рамката на огледалото и се вторачи в отражението си. Искаше отново да бъде чист, безжалостен, недосегаем. Отдавна никой не беше го принуждавал да се чувства по този начин, а онези, които го бяха принудили, вече бяха мъртви — до един. Само първите няколко бяха умрели бързо.

Търпение. Никакви грешки. Успокои дишането, изправи гръб и стегна все още болезнените стомашни мускули. Наведе се напред до едър план — героят го гледаше отсреща с тъмни, безизразни очи, преглътнал болката. Няма кой да го спре. Наду музиката. Завръщаше се силен.

Втренчи се за миг в сплесканата с повръщано вана, после пусна водата. Кафяв водовъртеж отми мръсотията. Това да се отреже — да падне целият епизод с ваната. Не е съществен. Няма кой да го спре.

Поне новата работа щеше да е в РЖ. Беше уморен от натруфената глупост на тези богати тъпаци, изживяващи фантазии, които бяха недостойни и за най-жалкия наемник само защото можеха да си платят. В тази задача щеше да има истински риск и щеше да се пролее истинска кръв. Това поне беше достойно за него и за специалните му умения.

Мишената обаче… Той се намръщи. Въпреки онова, което беше казал на Стареца, не беше луд, да се забърква в междуособиците на Братството. Бяха твърде непредвидими — също като онези истории, които беше гледал в мрежата в училище: крале, кралици, интриги, отрови. Но и в междуособиците има скрита полза. Нека се избиват. Това само щеше да ускори идването на деня, когато той ще направи така, че нещата да се случат. Отново изплакна устата си и после се върна в леглото.

Усети нужда от музиката си — нищо чудно, че му бяха избили балансите. Звукозаписът представяше нещата в перспектива, придвижваше разказа нататък. Поколеба се — спомни си до каква агония го бяха докарали тръбичките наскоро, но само за миг. Той се казваше Дред и името, което си бе избрал, беше също и избраната от него игра. Негова. Никакъв Старец не беше в състояние да го уплаши.

Призова музиката. Тя дойде без болка — устойчиви синкопи, тихи барабани и провлечен бас. Наложи върху тях серия сдържани акорди на орган. Злокобни, но велики. Да измисляш музика. Да планираш музика. Мелодията „Никога няма да ме хванеш“.

Дори и сега онзи подземен паркинг в центъра сигурно е фрашкан с полицаи, които вземат проби от прах, сканират, правят инфрачервени снимки и се чудят защо престъплението не се е появило на техните дистанционни циркулиращи камери. Мотаят се и разглеждат червено-белите парцали.

Горкото маце. И тя не искаше никой да докосва плътта й.

Накрая ще кажат: още един труп. Скоро щеше да се разнесе из цялата мрежа. Да не забрави да гледа новините.

Дред се облегна на голата бяла стена, докато музиката пулсираше в него. Време беше да свърши някоя работа. Извика информацията, която му беше изпратило дъртото копеле, после — няколко изображения: първо — карти, после — сканировка „Леос“ и 3D1 в синьо на местоположението на мишената. Те плуваха във въздуха пред него като райски видения на фона на бялата стена.

Всичките му стени бяха голи. На кого му трябват картини, щом сам можеш да си ги правиш?