Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ГРАДЪТ

… той извика и рече: падна, падна Вавилон, и всички идоли на боговете му лежат разбити на земята.

Книга на пророк Исаия, 21:9

ПЪРВА ГЛАВА
СЪНЯТ НА НЯКОЙ ДРУГ

МРЕЖА/СИТКОМ-НАЖИВО: Елате да си купите „Спрути“!

(Картина: трапезарията на Венвен Чо.)

Чо: Какво е това? Мислех си, че някой отиде да купи „Спрути“! Този обяд е много важен! Ще дойде местният губернатор! Всички вие ме предадохте!

(Картина: Чо излиза. Дъщерята Зия бута Чен Шуо.)

Зия: Баща ми ще получи инфаркт заради тебе, Шуо!

Шуо: Чувам, че „Спрути“ и това лекува успешно!

(Звук: смях.)

Зия: Той наистина вярва, че има такова нещо! Ти си много жесток!

Шуо: Ти, затова ли ме обичаш? Или просто, защото съм такъв красавец?

(Звук: смях и аплодисменти.)

 

Тя дълго лежа по гръб, втренчена в трескавата зеленина на дърветата и в проблясващите тук-таме многоцветни пламъчета, в които най-накрая разпозна пеперуди. Там, където можеше да види небето през плетеницата от листа, то беше смайващо синьо и дълбоко. Но тя не си спомняше нито коя е, нито къде е, нито защо лежи по гръб, лишена от всякакви познания.

Най-накрая, докато лениво следеше една зелена птичка, която настойчиво свиркаше от зелена клонка над нея, изплува някакъв спомен. Имаше някаква сянка, над нея — някаква студена ръка. Мрак, ужасен мрак. Въпреки влажния топъл въздух и силното слънце зад филтъра от листа тя потръпна.

„Загубила съм някого — хрумна й изведнъж. Усещаше празнината там, където трябваше да бъде този човек. — Някого, когото обичам, но вече го няма.“ В мислите й се мярна незавършена картина — дребничко телце, слабо лице с кафява кожа и светнали очи.

„Брат ли? — зачуди се тя. — Или син? Приятел или любим?“ Знаеше всички тези думи, ала не би могла да каже какво означава всяка от тях.

Надигна се. Вятърът въздишаше дълго и протяжно сред дърветата и тези въздишки я заобикаляха като самите дървета — от всички страни. Къде ли беше попаднала?

След това дочу някаква дума — тя погъделичка мислите й като кашлица, която се надига в гърлото. Отначало беше само звук, но в ума си чуваше как някаква жена я произнася — остър звук, звук, предназначен да привлече вниманието й: „Ирене! Ирене! Ирене! — Гласът беше на майка й и звучеше в паметта й като стар запис. — Ирене, веднага остави това. Момиче, понякога просто ми писва от тебе. Ирене. Ирене Сулавейо. Да, Рени, на тебе говоря!“

Рени.

И заедно с името й я връхлетя и всичко останало — гневните упреци на баща й и сладкото личице на Стивън отпуснато в безкраен сън, Пайнтаун, разрушената лаборатория на доктор Ван Блийк. И после — чернилка! — ужасният мрак и беззвучните писъци на стария Синкх.

!Ксабу!

— !Ксабу?

Отговор не последва, само зелената птичка продължаваше да си свирука. Опита се да го извика по-силно после си спомни за Мартин и повика и нея.

„Но това е глупост. Тя не е тук — тя е във Франция, тя знае къде е.“ А това наоколо определено не беше Франция, нито пък беше военната база под планината. Това беше… някъде другаде.

„Къде съм, за Бога?“

— !Ксабу! !Ксабу, чуваш ли ме?

Яркоцветната джунгла погълна гласа й; той замря почти без ехо. Рени се изправи. Краката й трепереха. Екпериментът явно се беше провалил по някакъв ужасен начин, но как беше стигнала до тук? Мястото, където се намираше, изобщо не приличаше на планинската верига Дракенсберг — изглеждаше като местност някъде на север, като дъждовните гори в Западноафриканската федерация.

В ума й припламна една мисъл — невъзможна мисъл.

„Не може да бъде…“

Вдигна ръка и докосна лицето си. Там имаше нещо невидимо, което въпреки това имаше форма плътност под пръстите й; нещо, което я покриваше до очите й, макар зеленият свят наоколо да беше доказателство, че нищо не пречи на зрението й…

Освен, ако нищо тук не беше реално…

Зави й се свят. Бавно се отпусна на колене, после седна. Земята под нея беше плътна и мека, топла и със свой собствен цикъл на живот — усещаше го! Усещаше назъбения край на паднало листо до ръката си. Това беше невъзможна мисъл — но и това място беше невъзможно. Светът около нея беше твърде реален. Затвори очи, след това ги отвори. Джунглата не изчезна. Разрида се от безпомощност.

„Невъзможно е. — Тя вървя половин час, провираше се през гъстата растителност. — Такова качество на детайла — и се простира на цели километри! И изобщо не е латентно! Не може да бъде!“

Покрай нея прожужа някакво насекомо. Рени замахна и усети как малкото телце се удари в юмрука й и отскочи. След миг ярката буболечка с крилца полетя отново и се отдалечи на зигзаг във въздуха.

„Никаква различима латентност — дори и при тази степен на сложност. Какво каза Сингх — трилиони и трилиони инструкции на секунда? Никога не съм и чувала за нещо подобно.“ Изведнъж осъзна защо златният град изглеждаше така. При такова равнище на технологията всичко беше възможно.

— !Ксабу! — изкрещя отново. — Мартин! Ало! — и после малко по-тихо: — Джеремая? Линията работи ли още? Чуваш ли ме? Джеремая?

Никой не й отговори — само птичките.

И сега какво? Ако наистина се намираше в мрежата, наречена Адърланд, и ако тя беше толкова голяма, както твърдеше Сингх, можеше да се е озовала на такова, ужасяващо голямо разстояние от всичко, което би могло да й свърши работа, колкото човек в Антарктида — от египетско кафене. Откъде смяташе да започне Сингх?

За миг я овладя пълна безнадеждност. Замисли се дали да не се изключи, но след съвсем кратък размисъл отхвърли тази идея. Сингх беше умрял в този… мрак (повече не смееше да мисли за това), за да ги доведе тук.

Щеше да бъде подло предателство да не продължи нататък. Но накъде да продължи?

Премина през бърз набор от последователни команди — безрезултатно. Като че ли нищо от стандартния ВРконтрол не действаше тук или пък съществуваха достъпи, необходими на потребителите, за да манипулират околната среда, с които тя просто не разполагаше.

„Някакви хора са похарчили невъобразимо количество пари и време, за да си построят свят. Може би обичат да си играят на богове — може би на никой друг не му трябва нищо друго, ако посети това място и получи онова, което получават те.“

Рени вдигна поглед. Сенките на дърветата се бяха проснали под нов ъгъл, а небето сякаш видимо бе потъмняло. „Всичко друго е точно като в РЖ — помисли си тя. — Така че може би ще е добре вече да се замисля за огън. Кой знае какво броди тук нощем.“

Отново я заля вълна на безнадеждност, но под шока, объркването и отчаянието се долавяше и слаба следа от жлъчен хумор. Кой ли би предположил, че толкова ценното и извоювано с толкова труд колежанско образование — с което според всеобщото мнение тя ще стане неделима част от двайсет и първи век — щеше да я доведе до палене на въображаем огън във въображаема джунгла, за да пропъжда въображаеми зверове.

„Честито, Рени. Вече си официален въображаем първобитен човек.“

Беше безнадеждно. Дори с номера, който !Ксабу й бе показал, тя не можеше да получи и една-единствена искра. Дървото твърде дълго бе лежало на влажната земя.

„Който и да е направил това шибано място, трябва да е бил голям педант по отношение на подробностите, а? Можеше да остави някоя и друга суха съчка…“

Нещо зашумоля в храсталака. Рени се изправи рязко и грабна клона — надяваше се той да се окаже по-добра тояга, отколкото подпалка.

„От какво се страхуваш? Та това е симулация. И като излезе от тъмното някой голям стар леопард или нещо такова и те убие — какво от това?“

Но убийството вероятно би я изхвърлило от мрежата и играта щеше да свърши. И това щеше да е поредният начин да предаде Сингх, Стивън, всички.

„А всичко наоколо и без това е съвсем като истинско, да го вземат мътните. Никак не ми се ще да разбера по кой начин ще симулират как нещо вечеря с мене.“

Полянката, където бе спряла, беше широка има — няма три метра. Лунната светлина, която се процеждаше през дърветата, беше силна, но все пак си беше само лунна светлина; всяко същество, достатъчно голямо, за да й навреди, сигурно щеше да й се нахвърли, преди тя да успее да реагира. А Рени дори не можеше да се подготви за възможната опасност, защото нямаше никаква представа къде всъщност се намира. В Африка? В праисторическа Азия? На някое съвсем въображаемо място? Който и да беше съумял да измисли такъв град, той би могъл да измисли и какви ли не чудовища.

Пукотът се засили. Рени се опитваше да си спомни какво беше чела в книгите. Май се досети, че повечето животни се страхуват от тебе повече, отколкото ти — от тях. Дори и големите — като лъвовете — предпочитаха да избягват хората.

„Ако приемем, че тукашните животни приличат на истинските.“

Заличи от главата си тази мрачна мисъл и реши, че вместо да клечи, да се страхува и да се надява, че няма да я забележат, ще бъде по-добре да съобщи за присъствието си. Пое си дъх и запя високо:

Воини на Генома!

Силни храбреци!

На Мутай вий злите пълчища пометете

и доброто вие от злото разделете,

воини на Генома, могъщи храбреци!

Досрамя я, но в момента не й хрумваше нищо друго освен песента от това детско шоу — едно от любимите на Стивън.

И когато на мутанта злият ум

цялото човечество заплашва

и се опитва тайничко да пропълзи

и да пререже генетичните вериги,

които свързват…

Пукотът се усили още повече. Рени млъкна и вдигна тоягата във въздуха. Някакво раздърпано, странно на вид животно, нещо средно между плъх и прасе и по размери по-близо до второто, се промъкна през храстите и излезе на поляната. Рени замръзна на място. Животното вдигна муцуна и подуши въздуха, но като че ли не я забеляза. След миг две по-маломерни версии на оригинала изскочиха от храстите. Майката изгрухтя тихичко и натири потомството си обратно в гъсталака. Разтрепераната Рени си отдъхна.

Съществото й се беше сторило съвсем смътно познато, но не се сети какво би могло да бъде. Все още нямаше никаква представа къде се намира.

Воини на Генома…!

Запя отново — този път по-силно. Очевидно — или поне ако съдеше по прасето плъх или каквото беше там, с което току-що се беше срещнала — местната фауна представа си нямаше, че се предполага да я е страх от хората.

Дръзки, чисти!

С хромозомни мечове, тъй остри и сребристи,

ще победят машината на Мутомикса

— могъщи воини на Генома!

Луната беше застанала точно над нея. Тя прехвърли всички песни, които успя да си спомни — поп-парчета, песни от разни шоута по мрежата, детски римички и племенни химни, — когато й се стори, че някакъв слаб гласец я вика по име.

Изправи се и понечи да се обади в отговор, но се спря. Вече не се намираше в собствения си свят — съвсем очевидно беше хваната в капана на нечий чужд сън, а и не можеше да се отърси от спомена за онова, черното, което беше убило Сингх, а с нея си беше играло като с играчка. Може би тази странна операционна система — или каквото и да беше — я бе загубила, когато успя да се промъкне, но сега я търсеше. Звучеше нелепо, но ужасната жива тъмнина, последвана от смайващата реалност на това място, я бяха потресли до дъно.

Преди да успее да вземе някакво решение, някакво същество го взе вместо нея. Листата над главата й зашумоляха, после нещо тупна на земята. Натрапникът имаше глава на куче и жълти очи, в които се отразяваше луната. Рени понечи да изпищи, но не можа. Задъхана, тя вдигна дебелата тояга. Съществото се отдръпна и вдигна изненадващо човешките си на вид предни лапи.

— Рени! Аз съм !Ксабу!

— !Ксабу? Ама какво…, ама това наистина ли си ти?

Маймунът приклекна на пети.

— Гарантирам ти. Спомняш ли си хората, които седят на петите си? Приел съм формата им, но зад формата съм аз!

— О, Божичко! — Нямаше как да сбърка този глас. Защо ли някой, който толкова съвършено би могъл да копира говора на !Ксабу, ще си прави труда да й изпраща натрапник с толкова объркващ вид? — О, Божичко, наистина си ти!

Тя се завтече, сграбчи косматото животинско тяло, притисна го към себе си и се разрида.

— Но защо изглеждаш така? Да не би нещо да се е случило, когато преминахме през… каквото и да беше това?

!Ксабу се опитваше да запали огън с чевръстите си маймунски пръсти. Беше се покатерил по дърветата и бе намерил изсъхнали клони — сравнително сухи, защото още не бяха паднали на земята; сега тъничка струйка дим се виеше над клона, който той беше стиснал между дългите си крака.

— Казах ти, че сънувах нещо — отговори той. — Че е време всички първи хора отново да се обединят. Сънувах, че е време да върнем дълга на моето семейство към хората, които седят на петите си. По тази причина — и поради други, които ти би сметнала за по-практични — аз избрах този мой вторичен сим след по-обикновената човешка форма. Но когато се озовах на това място, аз се озовах и в това тяло. Не се сещам как да го променя и макар да не ми се щеше да те плаша, наложи се да остана в този вид.

Рени се усмихна. Бяха отново заедно двамата с !Ксабу и това беше насърчително, а тлеещото червено петно върху сухия клон я насърчаваше още повече.

— Имал си причини да избереш този сим? Какво му е практичното на това, да си маймуна?

!Ксабу я изгледа продължително. Поначало имаше нещо комично в кокалестото изпъкнало чело и в кучешката муцуна, но характерът на малкия мъж си личеше.

— Наистина е практично, Рени. Мога да се промъквам там, където ти не можеш — успях да се покатеря на дървото и да откърша сухи клони, нали си спомняш? Имам зъби — и той оголи за миг впечатляващата си захапка, — които могат да свършат работа. Мога и да щъкам насам-натам и да оставам незабелязан, защото градските хора не забелязват животните — дори и в толкова странен свят като този, предполагам. При положение че не знаем нищо за Тази мрежа и за тукашните симулации, мисля, че това са ценни придобивки.

Къдравите листа бяха започнали да горят. !Ксабу се зае да стъкне по-голям огън, а Рени протегна длани да се стопли.

— Опита ли се да се свържеш с Джеремая?

!Ксабу кимна.

— Сигурен съм, че и двамата сме открили едно и също.

Рени се облегна назад.

— Толкова ми е трудно изобщо да повярвам във всичко това. Искам да кажа, всичко е невероятно реално, нали? Можеш ли да си представиш пък какво ли щеше да е, ако имахме директни нервни връзки?

— Щеше ми се да имаме. — Маймунът приклекна и сръчка огъня. — Потиснат съм, че не мога да подуша повече неща. На този сим му е необходима информация през носа.

— За военните миризмите май не са били много важни. Оборудването на В-резервоара разполагаше с доста елементарна палитра от миризми. Вероятно са искали потребителят да може да подушва само запалена апаратура, лош въздух, но друго…, ама ти какво точно искаш да кажеш с „информация през носа“?

— Преди да вляза за първи път във ВР, не съзнавах колко много разчитам на обонянието си, Рени. Освен това може би, защото използвам животински сим, операционната система на тази мрежа май ми дава малко по-различни… как точно му казвате вие… сетивни входни данни. Чувствам, че мога да направя много неща, които никога не бих направил в другия си живот.

Студена тръпка полази Рени, щом !Ксабу спомена „друг живот“, но бързо се разведри, защото той се приближи до нея и взе да я души с дългата си муцуна.

— Какво правиш?

— Запаметявам миризмата ти или поне миризмата, която апаратурата ти придава. Ако разполагах с по-добри средства, изобщо нямаше да ми се налага да го правя. Но сега бих могъл да те намеря дори и ако пак се загубиш.

Личеше, че е доволен от себе си.

— Не става дума дали ти можеш да ме намериш. Целият въпрос е в това — ние да се намерим, да разберем къде сме. Къде сме? Къде отиваме? Трябва бързо да направим нещо — не ме интересуват пясъчни часовници и въображаеми градове, но брат ми умира!

— Знам. Според мене обаче трябва първо да се измъкнем от тази джунгла. Тогава ще можем да научим повече. — Той се заклати на пети, хванал опашката си. — Но мисля, че мога да ти кажа горе-долу къде сме. А също и кога сме.

— Не можеш! Как? Какво си видял, преди да ме намериш — табела ли? Или гише за туристическа информация?

Той сбърчи чело — самото въплъщение на хладно маймунско негодувание.

— Просто предполагам, Рени. Тъй като знаем толкова малко за тази мрежа и за симулациите в нея, може и да греша. Но се опирам отчасти на елементарния здрав разум. Огледай се. Това е джунгла, дъждовна гора като в Камерун. Но животните къде са?

— Видях няколко. И седя до още едно. Той пропусна последното покрай ушите си.

— Няколко, как пък не. Пък и птиците не са толкова много, колкото човек би очаквал на подобно място.

— Е, и?

— Ами бих предположил, че сме доста близо до края на гората и там има или голям град, или някакви промишлени предприятия. И преди съм го виждал — в реалния свят. И едното, и другото би прогонило много от животните.

Рени бавно кимна. !Ксабу възприемаше всичко много емоционално, но освен това просто беше умен. Понякога лесно можеше да го подцениш, понеже е дребен, носи бедно облекло и не говори много. Още по-лесно беше да направиш тази грешка при сегашния му вид.

— Или пък, щом този свят е измислен, някой може просто да го е направил такъв — отбеляза тя.

— Може би. Но мисля, че има доста голям шанс да сме близо до хора.

— Ти каза и „кога“.

— Ако животните са пропъдени, то подозирам, че техниката в този… този свят… не е много по-изостанала от нашата, а може би дори е и по-напреднала. Освен това във въздуха долавям остра миризма, която според мене е характерна за мястото, а не е случаен продукт на нашите В-резервоари. Подуших я едва след като вятърът смени посоката си точно преди да те намеря.

Рени се наслаждаваше на изненадващо силното усещане за спокойствие, което й вдъхваше огънят, и беше доволна да играе Уотсън за малкия мъж Холмс.

— И тази миризма е…?

— Не мога да ти кажа със сигурност, но е на пушек, по-модерен от огъня от дърва — подушвам в него и метал, и масло.

— Ще видим. Надявам се да си прав. Ако ни предстои дълго търсене, ще е хубаво да го осъществим от място, където има горещи душове и топли легла.

Млъкнаха и се заслушаха в пукането на огъня. В дърветата горе зачуруликаха птички, а след това се чу и нещо като маймунски крясък.

— Ами Мартин? — изведнъж се сети Рени. — Можеш ли да използваш този свой маймунски нос, за да я намериш?

— Може би, ако сме достатъчно близо, макар и да не знам каква е миризмата й в тази симулация. Но тук наоколо нищо не мирише като тебе — а това е единствената мярка за човешка миризма, с която разполагам.

Рени се вгледа в тъмнината зад огъня. Щом тя и !Ксабу се бяха оказали толкова разумно близо един до друг, може би и Мартин не е твърде далече. Ако е оцеляла.

— !Ксабу, ти какво изпита при преминаването?

Кожата й отново настръхна при описанието му, но той не й каза нищо ново.

— … последното нещо, което чух да казва господин Сингх, беше, че то е живо — довърши той. — После сякаш усещах много чужди присъствия, сякаш бях обкръжен от духове. Събудих се в гората също като тебе — сам и объркан.

— Имаш ли някаква представа какво беше това… нещо? Нещото, което ни хвана и… и уби Сингх? Аз мога да ти кажа, че не приличаше на никоя защитна програма, за която някога съм чувала.

— Това беше Онзи, който поглъща всичко, Всепоглъщащият — отсече той с абсолютна увереност.

— За какво говориш?

— Това е нещото, което мрази живота, защото само по себе си е празно. Моят народ обича да разказва една приказка — за последните дни на прататко Мантис и за това, как Всепоглъщашият дошъл при огъня му. — Той поклати глава. — Но ще ти я разкажа не тук, не и сега. Това е много важна приказка, но е тъжна и страшна.

— Е, каквото и да с било онова нещо, не искам никога повече да го приближавам. Беше по-лошо от онази гадна Кали в „При господин Дж.“

Макар че, като се замисли, между двете имаше известни прилики — особено в начина, по който те очевидно успяваха да предизвикат физически промени чрез виртуални средства. Каква ли би могла да е връзката между тях и дали наблюденията над Кали и онова, което се беше случило там, в клуба, можеха да й помогнат да разбере нещото, което !Ксабу наричаше „Всепоглъщащият“? Можеше ли изобщо нещо да й помогне да разбере?

Рени се прозина. Денят беше дълъг. Мозъкът й не искаше да работи повече. Тя се облегна на едно дърво. Тази тропическа симулация поне не гъмжеше от насекоми. Може би щеше да успее да подремне.

— !Ксабу, ела по-близо, моля те! Вече се уморих и сигурно скоро ще заспя.

Той я изгледа продължително, без да каже нищо, след това се приближи на четири крака през полянката. Приклекна до нея несръчно, после се изпъна и отпусна глава в скута й. Тя лениво взе да гали рошавия му врат.

— Радвам се, че си тук. Знам, че и ти, и баща ми, и Джеремая всъщност сте само на няколко метра от мене, ала въпреки това се почувствах ужасно самотна, когато се събудих сама.

!Ксабу не каза нищо, но протегна дългата си ръка и я потупа по главата, след това лекичко докосна носа й с голия си маймунски пръст. Рени усети как се унася в благодатен сън.

— Виждам края на гората! — извика !Ксабу от височина двайсет метра. — И там има някакви постройки.

Рени нетърпеливо пристъпи от крак на крак в подножието на дървото.

— Постройки ли? Какви постройки?

— Оттук не виждам. — !Ксабу направи няколко крачки по клона и той се сведе така, че Рени се стресна. — Поне на два — три километра са. Но се вижда пушек, също и сгради. Изглеждат много прости.

Той бързо се спусна и тупна на пръхкавата земя до нея.

— Видях нещо като свястна пътека, но джунглата е много гъста. Ще трябва да се кача пак и да поогледам още, или цял ден ще си пробиваме път дотам.

— На тебе това ти харесва, а? Тъй като случайно се озовахме в джунгла, идеята ти с маймуната изглежда великолепна. Ами ако се бяхме озовали насред сграда с офиси например?

— Ела. Вече цял ден висим тук.

И той заприпка напред. Рени го последва малко по-бавно, като проклинаше гъстата растителност. „Някакъв път“ — помисли си тя.

Стояха под прикритието на мрака в края на гората. Пред тях се спускаше склон, покрит с червеникава кал, осеян с дънери на отсечени дървета и с бразди там, където ги бяха влачили.

— Сечище — прошепна Рени. — Всичко изглежда съвременно. Един вид.

Няколко големи камиона бяха паркирани на разчистеното място долу. Около тях се мотаеха дребни силуети — чистеха ги и ги привеждаха в ред като махути, грижещи се за слонове. Машините бяха големи и внушителни, но изглеждаха странно анахронични. Не се виждаха вериги, подобни на танковите, които беше свикнала да вижда при тежките конструкции — вместо това те имаха дебели грайферни гуми. Някои от тях като че ли се задвижваха с парни котли.

Редиците от колиби по-нататък обаче — личеше си, че са направени от някакъв преработен материал — по нищо не се различаваха от онези, които беше виждала в покрайнините на Дърбан. Всъщност познаваше хора — някои от тях нейни студенти, — които цял живот си живееха в такива колиби.

— Само помни — движи се близо до мене! — обади се тя. — Не знам как се отнасят тук към дивите животни, но ако ме държиш за ръка, вероятно ще предположат, че си домашният ми любимец.

!Ксабу беше вече посвикнал с маймунското си лице. Изражението му явно говореше, че тя би трябвало да се радва на този малък щастлив обрат на съдбата, докато може.

Щом тръгнаха надолу по хлъзгавия хълм под сивото утринно небе, Рени за първи път видя как изглежда пейзажът. Зад лагера широк черен път прорязваше джунглата. Наоколо се ширеха предимно равнини; надигащата се мъгла скриваше хоризонта и дърветата сякаш се издигаха до безкрайност.

Един от най-близките работници я забеляза и подвикна нещо на другите. Мнозина се обърнаха и впериха очи в тях.

— Хвани ме за ръката! — прошепна тя на !Ксабу. — И не забравяй, че обикновено маймуните не говорят.

Един работник беше тръгнал нанякъде — вероятно да предупреди властите. Или може би да донесе оръжие, помисли си Рени. Доколко изолирано беше това място? Какво ли означаваше да си невъоръжена жена тук? Незнанието я потискаше — все едно изненадващо да те пренесат в друга слънчева система и да те изхвърлят от кораба само с една кошница за пикник.

Щом Рени и !Ксабу се приближиха, работниците се подредиха в мълчалив полукръг, но останаха на разстояние — или от почтителност, или от суеверие. Рени дръзко впери поглед в тях. Повечето мъже бяха дребни и жилави, с азиатски черти — като в картините на монголци в степта, които тя смътно си спомняше. Някои носеха гривни от прозрачен камък, подобен на нефрит, или пък амулети от метал и кални пера на кожени връвчици на вратовете си.

Мъж, който носеше риза и островърха сламена шапка с широка периферия, си проби път през събралата се тълпа работници и излезе отпред. Беше много мускулест, имаше дълъг остър нож, а от шарения му пояс висеше кесия. Рени предположи, че той е главният.

— Говорите ли английски? — попита тя.

Той се спря, огледа я от горе до долу, после поклати глава.

— Не. Какво има?

Объркването на Рени трая само миг. Очевидно симулацията имаше вградена програма за превод и вероятно изглеждаше така, все едно тя говори езика на работника, а той — нейния. Продължи да разговаря с него и забеляза, че движенията на устата му не съвпадат много точно с думите му, и това потвърди предположението й. Освен това забеляза, че долната му устна е пробита и на нея носи малка златна халка.

— Съжалявам. Ние… аз се загубих. Случи ми се нещо неприятно. — И се наруга наум. През цялото време, докато се бореха с трънаците в джунглата, не се беше сетила да измисли някаква легенда за прикритие. Реши да рискува. — Бях на излет с една група, но се отделих и…

— Сега й оставаше да се надява, че на това място има обичай да се правят увеселителни разходки.

Очевидно имаше.

— Тук наблизо няма градове — погледна я той хитровато и насмешливо, ала добродушно, сякаш се досещаше, че го лъже, но това не го притесняваше много-много.

— И все пак е лошо да се загубиш и да си далече от вкъщи. Аз се казвам Ток. Елате с мене.

Докато вървяха през лагера, !Ксабу продължаваше да крачи до нея мълчаливо. Никой не казваше нищо за него, въпреки че всички го зяпаха упорито. Тя се опита да огледа по-добре мястото. Като всички останали работници Ток също приличаше на азиатец или на жител на Средния изток. На колана му висеше нещо, прилично на мобифон — имаше и къса антена, но беше цилиндрично и цялото гравирано. Над една от по-големите колиби стърчеше и нещо, което много приличаше на сателитна антена. Но от това гледката не ставаше по-позната.

Къщата със сателита се оказа дом и офис на Ток. Той настани Рени на стола пред металното си бюро и й предложи чаша с нещо, което програмата не можа да преведе напълно, но тя го прие. !Ксабу приклекна до стола и се заозърта.

Стаята, в която се намираха, не подсказваше нищо определено. На една лавица имаше няколко книги, но надписите на гръбчетата им бяха на някаква странна азбука, която тя не можеше да разчете: очевидно алгоритмите за превод работеха само с говоримата реч. Освен това имаше и нещо като олтар — един сандък с рамка от шарени пера, а върху него — няколко малки дървени фигурки на хора с животински глави.

— Изобщо не мога да схвана какво е това място — прошепна тя. Малките пръстчета на !Ксабу стиснаха дланта й — предупреждаваха я, че Ток се връща.

Рени взе чашата, от която се вдигаше пара, и му благодари, после я вдигна към носа си, помириса я и чак тогава си спомни как !Ксабу се беше оплакал, че В-резервоарът осигурява доста ограничено обоняние. Но простият факт, че се беше опитала да помирише питието, означаваше, че това място вече влияе на нейните ВР-рефлекси; ако не останеше нащрек, лесно можеше да забрави, че то не е истинско. Трябваше да вдигне чашата внимателно, да я допре до устните си и да се увери, че я поставя правилно, защото устата беше единственото й нечувствително място — все едно да се опитваш да пиеш, след като са ти сложили местна упойка при зъболекаря.

— Каква е тази маймуна? — Ток огледа !Ксабу с присвити очи. — Досега не съм виждал такава.

— Ами… не знам. Подари ми я един приятел, който… пътува много. Много са послушни като домашни любимци.

Ток кимна. Рени се успокои, като забеляза, че последните думи явно бяха преведени.

— Кога се загубихте? — попита той.

Рени реши да се придържа към истината — така винаги беше по-лесно да се лъже.

— Прекарах една нощ в джунглата съвсем сама.

— Колко? Колко бяхте?

Тя се поколеба, но курсът вече беше определен.

— Две жени се отделихме от другите, без да се брои маймуната ми. После и нея загубих.

Той отново кимна, сякаш това съвпадаше с някакви негови лични изчисления.

— А вие, разбира се, сте темилуни, нали?

Това беше малко по-дълбока вода, но Рени реши да рискува.

— Да, разбира се. — Това като че ли също потвърди обичайните подозрения на Ток.

 

— Ех, вие, градските хора, мислите си, че можете да си се разхождате из джунглата, все едно е паркът (и той каза някакво име, което тя не можа да чуе съвсем добре). Трябва да се отнасяте по-внимателно към живота и здравето си. И все пак понякога боговете са добри към глупаците и скитниците. — Той погледна нагоре, след това измърмори нещо и направи някакъв знак пред гърдите си. — Ще ви покажа нещо. Елате.

Ток стана, заобиколи бюрото и кимна на Рени към вратата в дъното на офиса.

Тя водеше към квартирата на Ток — с маса, стол и легло, покрито с мрежа против комари. Щом той пристъпи към леглото и отметна мрежата, Рени се прилепи към стената — чудеше се дали той не очаква от нея нещо в замяна на това, че я е спасил, но там вече имаше някой. Спящата жена беше дребничка и тъмнокоса, с дълъг нос — също като Ток — и беше облечена в семпла бяла памучна рокля. Рени не я позна. Докато стоеше и не помръдваше, несигурна какво трябва да направи, !Ксабу изтича към леглото, скочи при жената и започна да се друса върху тънкия дюшек. Явно се опитваше да й каже нещо, но й потрябва доста време, докато се усети.

— Мартин…? — притича към нея Рени.

Жената отвори очи; зениците й блуждаеха разфокусирано.

— … Пътят… блокира! — Мартин, ако това беше тя, вдигна ръце, сякаш, за да се защити от някаква надвиснала опасност. Гласът беше непознат, тя не говореше с френски акцент, но следващите думи разсеяха всякакви съмнения. — Не, Синкх, недей… Ох, Божичко, колко ужасно!

Очите на Рени се насълзиха, докато гледаше как спътницата й се мята в леглото, очевидно все още обладана от кошмара, който ги чакаше на потъналата в мрак граница на Адърланд.

— О, Мартин… — изохка Рени и се обърна към Ток, който наблюдаваше срещата им с мрачно самодоволство: — Къде я намерихте?

Той обясни, че група маркьори на дървета я открили, докато обикаляли в края на джунглата недалеч от лагера.

— Тези хора са суеверни. Смятат я за докосната от боговете — Ток направи пак същия машинален жест, — но аз заподозрях, че е от глада, студа и страха, а може би дори и от удар по главата.

Ток се върна на работа, като им обеща следващият конвой с трупи да ги откара обратно — щял да тръгне привечер. Уморена от всичко, случило й се досега, Рени изобщо не попита къде е това „обратно“. Двамата с !Ксабу прекараха изнизващия се следобед до леглото на Мартин, държаха я за ръцете и й говореха тихо, когато кошмарите прииждаха отново.

 

 

Ток помогна на Рени да се качи отзад в огромния, лъскав камион с парен двигател. !Ксабу се изкатери сам и седна до нея върху привързаните с вериги трупи. Ток я накара да обещае, че тя и „нейните луди приятели темилуни“ вече няма да скитат из дивата пустош. Тя му обеща, благодари му за любезността и конвоят тръгна и излезе на широкия разкалян път.

Рени можеше да пътува и в кабината на някой от другите камиони, но искаше да остане насаме с !Ксабу, за да си поговорят. Освен това Мартин беше привързана С колана на мястото за пътници в камиона, чийто шофьор, както Рени с любопитство бе отбелязала, беше една плещеста жена с широко лице. Рени искаше да бъде близо и до болната си спътница.

— … значи това не е гласът на Мартин, защото тя е в делириум и говори на френски, предполагам — каза тя, щом излязоха от лагера. — Но защо ти говориш със собствения си глас и аз — също? Искам да кажа, че ти си говориш, както си говориш, макар и да изглеждаш като експонат от зоологическа градина.

!Ксабу, който се беше изправил и душеше вятъра, не отговори.

— Сигурно всички сме били прикачени към индекса на Сингх — заключи тя, — а този индекс беше отбелязан като „англоезичен“. Разбира се, това не обяснява защо аз съм останала с това тяло, а ти си получил втория си сим.

Тя се взря в медночервените си длани. Също както !Ксабу се бе оказал с подходящо тяло за скитане из джунглата, и тя физически беше много близо до обичайния вид на тукашните хора. Естествено, ако се бяха оказали във викингско село или в Берлин от времето на Втората световна война, тя нямаше да се впише чак толкова добре.

!Ксабу отново приклекна до нея. Вирнатата му опашка беше извита нагоре като лък.

— Намерихме Мартин, но все още не знаем какво търсим — рече той. — Нито пък къде отиваме.

Рени погледна към километрите гъста зелена джунгла, които се простираха около тях сред угасващата светлина, и километрите червен път, които тепърва трябваше да изминат.

— Трябваше да ми го напомниш, нали?

Пътуваха в мрака. Температурите бяха тропически, но скоро Рени разбра, че върху виртуални трупи се спи не по-добре, отколкото върху истински. Особено много я дразнеше мисълта, че истинското й тяло плува във В-резервоар, пълен с гел, който се приспособява към формата на тялото й и чрез него би могла да симулира най-мекото пухено легло, стига да знаеше командите.

Щом слънцето изгря и прогони мрака, донесъл на Рени съвсем оскъдна почивка, камионите пристигнаха в някакъв град. Очевидно дъскорезницата и предприятието за дървообработване се намираха тук и освен това градът беше нещо като метрополис на джунглата; десетки хора бяха излезли по калните улици още призори.

Подминаха ги няколко коли, подобни на ландроувъри, докато пътуваха по градската главна улица — на някои явно им личеше, че са с парни двигатели, на други — не чак толкова. Освен това Рени забеляза и още от онези предмети, които изглеждаха като сателитни чинии и стърчаха само върху най-големите сгради, но в много други отношения градът изглеждаше така, сякаш целият беше изваден от някоя сага за американския Запад. Дървените тротоари се издигаха над лепкавата кал, дългата главна улица, прорязваща града като че ли беше проектирана специално за престрелки, а конете бяха горе-долу колкото колите. Неколцина мъже дори май бяха подзели сутрешната кавга пред една от местните кръчми. Тези мъже и останалите хора, които видя Рени, бяха по-добре облечени от работниците в джунглата, но ако не се броят тъканите шалчета от яркоцветна вълна, които те носеха, тя все още не можеше да види нищо отличително в стила им на обличане.

Камионите изтрополиха през града и се подредиха на широката кална площадка пред дъскорезницата. Шофьорката на камиона, в който пътуваше Рени, излезе и с известна мълчалива любезност предложи тя заедно с болната си приятелка и с маймунката си също да слезе тук. Докато й помагаше да свалят Мартин, която беше в полусъзнание, жената им предложи да хванат автобус пред кметството.

Рени се успокои, щом разбра, че отвъд това място има и нещо друго.

— Автобус? Чудесно. Но ние… аз нямам никакви пари.

Шофьорката се облещи насреща й.

— Вече и пари ли трябват за градския автобус? — попита тя най-сетне. — О, богове, каква ли тъпотия пък ще измисли Съветът тепърва? Кралят бог трябва да ги разстреля всичките до един и да започне отначало.

Както й подсказа учудването на шофьорката, автобусите очевидно бяха безплатни. С предпазливата помощ на !Ксабу Рени успя да помогне на Мартин да измине с препъване краткото разстояние до кметството. Там седнаха на стълбите и зачакаха. Французойката явно бе все още в плен на ужасните мигове, когато бяха влезли в системата на Адърланд и всичко се беше объркало така ужасно, но когато я придържаха, успяваше да се движи почти нормално, а веднъж — дваж Рени усети и слаб отклик, когато стискаше ръката на Мартин, сякаш нещо вътре в нея се бореше да изплува на повърхността.

„Надявам се да е така — помисли си Рени. — Без Сингх тя е единствената ни надежда изобщо да разберем какво става. — Тя огледа напълно чуждата, но и съвсем реалистична среда, която ги заобикаляше, и едва не й призля. — Кого се опитвам да залъжа? Погледни това място. Помисли си само какви умове, пари и средства са трябвали, за да се построи това — а ние се готвим да поставим главатарите под граждански арест или нещо подобно. Цялото това начинание си беше абсурдно още от самото начало.“

Чувството на безпомощност беше толкова силно, че Рени не можеше да се насили да говори. Тя, !Ксабу и Мартин седяха мълчаливо на стълбите — странно трио, което си получаваше дължимото в крадливите погледи и в шепота на местното население.

На Рени й се стори, че джунглата се поразрежда, но не беше много сигурна. След като час след час беше гледала как покрай нея се изнизват безброй дървета, затвореше ли очи, монотонният пейзаж продължаваше да се ниже пред погледа й.

Шофьорът на автобуса, със златни зъби и медальон с пера на шията, дори не мигна, когато видя двамата й необичайни спътници, но когато Рени го попита закъде е автобусът — на предното стъкло имаше някаква табела, но тя не можеше да я разчете също като книгите на Ток, — беше я изгледал така, сякаш тя го бе помолила да накара старата очукана таратайка да полети.

— За Темилун, добра жено — отговори той и свали кичозните си слънчеви очила, за да я огледа по-добре; може би си мислеше, че по-късно би могло да му се наложи да опише избягалата от лудницата. — Градът на бога крал, да се свети името му, Господаря на живота и смъртта, ползващия се с благоволение преди всички други. Че закъде другаде да е? — Той махна към самотния прав път, който извеждаше от града с дъскорезницата. — Че закъде другаде би могъл да бъде?

Сега, когато !Ксабу седеше в скута й, притиснал длани към стъклото, а Мартин спеше, опряна на рамото й, Рени се опита да осмисли всичко, което беше видяла дотук. На това място като че ли използваха техника от XIX и XX век — смесена, доколкото си спомняше разликите между двете. Хората приличаха на азиатци или на обитатели на Средния изток, макар че в града беше мярнала неколцина по-русоляви и по-тъмни. Ток не беше и чувал за английския език, което би могло да означава или голяма отдалеченост от англоговорящите народи, или свят, в който изобщо не съществува английски език, или да говори за неговата пълна необразованост. Като че ли имаха поне установена религия и бог крал — но това личност ли беше или просто израз? А шофьорката беше споменала и за нещо като управляващ съвет.

Рени въздъхна нещастно. Не беше кой знае какво. Губеха време — ценно-ценно време, — но не можеше да се сети какво друго биха могли да направят. Сега пътуваха към Темилун, който очевидно беше по-голям град. Ами ако и там нищо не ги приближеше към целта им — тогава какво? Към следващия град? Щеше ли този набег, за който Сингх беше заплатил с живота си, да се превърне само в безкрайни пътувания с автобус, в дълга и гадна екскурзия?

!Ксабу се извърна от прозореца и долепи муцуна до ухото й. Досега беше мълчал в автобуса, тъй като той беше невъзможно претъпкан — имаше хора по седалките, по пътеката, само на метър от опърпаната седалка на Рени имаше поне половин дузина. Мнозина от пътниците возеха пилета или пък дребни животни, които Рени не можа да разпознае съвсем точно и които обясняваха безразличието, с което шофьорът се беше отнесъл към !Ксабу, но никое от тези същества не проявяваше ни най-малка склонност към разговори, ето защо маймунът в скута на Рени зашепна съвсем тихо:

— Непрекъснато мисля какво трябва да търсим. Ако търсим хората, чиято собственост е тази мрежа, Адърланд, то трябва да разберем и кой притежава властта в този свят.

— И как? — измърмори Рени. — Да влезем в някоя библиотека? Предполагам, че ги имат, но вероятно трябва да намерим някой доста голям град.

Сега !Ксабу заговори малко по-високо, защото една жена пред тях се разпя — пееше песен без думи, която малко напомняше на Рени за племенните оди, които баща й и приятелите му понякога запяваха, след като бирата цяла вечер се бе ляла свободно.

— Или пък може би бихме могли да се сприятелим с някого, който да ни обясни всичко, което ни трябва.

Рени се огледа, но никой не им обръщаше внимание. През прозорците видя разчистена обработваема земя и няколко къщи и си помисли, че сигурно наближаваха следващия град.

— Но как можем да се доверим на някого? Искам да кажа, всеки един човек в този автобус би могъл да бъде включен направо в операционната система. Те не са истински, !Ксабу — или поне повечето не биха могли да бъдат.

Рени не дочака отговора, защото някой стисна рамото й. Мартин се беше навела и се бе вкопчила в нея, сякаш щеше да падне. Очите на сима й продължаваха да блуждаят, но лицето й беше изопнато — нещо ново.

— Мартин? Аз съм Рени. Чуваш ли ме?

— Мракът… е… много гъст.

Говореше като заблудено дете, но за първи път гласът определено си беше нейният.

— В безопасност си — припряно й прошепна Рени. — Минахме оттатък. Сега сме в мрежата „Адърланд“.

Лицето се обърна, но очите продължаваха да блуждаят.

— Рени?

— Да, аз съм. И !Ксабу е тук. Разбра ли какво ти казах току-що? Преминахме. Вътре сме.

Хватката на Мартин не отслабна, но мършавото й напрегнато лице се поотпусна.

— Толкова много — каза тя. — Има толкова много… — Помъчи се да се стегне. — Имаше много мрак.

!Ксабу стисна другата ръка на Рени. Тя беше започнала да се чувства като майка с твърде много деца.

— Не ни ли виждаш, Мартин? Погледът ти е разфокусиран.

Лицето на жената се стегна за миг, сякаш някой неочаквано я бе ударил.

— Аз… нещо е станало с мене. Още не съм на себе си. — И извърна лице към Рени. — Кажи ми сега какво стана със Сингх.

— Мъртъв е, Мартин. Каквото и да беше онова нещо, то го хвана. Аз… заклевам ти се, че усетих как го уби.

Мартин покрусено поклати глава.

— И аз. Надявах се да съм сънувала.

!Ксабу я стисна по-силно. Рени понечи да се откопчи от него, но забеляза, че се е втренчил през прозореца.

— Какво има, !Ксабу?

— Виж, Рени, виж! — каза той високо. След миг и тя забрави всякаква предпазливост.

Автобусът беше описал широк завой и за първи път тя видя хоризонта отвъд дърветата. Плоска сребърна лента опасваше далечното небе — блещукащите отражения по нея подсказваха, че това може да бъде само вода: залив на океан, ако се съдеше по размерите. Но онова, което беше приковало погледа на маскирания бушмен, а сега накара и Рени да се изправи на седалката, се простираше пред нея и се очертаваше на фона на металния й блясък — сложни арки и островърхи кули, които сияеха под следобедното слънце като най-големия увеселителен парк, съществувал някога.

— О! — въздъхна тя. — О, виж!

Мартин се размърда неспокойно.

— Какво има?

— Градът. Златният град.

До Темилун стигнаха чак след час — прекосиха огромна равнина, пълна със селища — отначало фермерски села, обкръжени от ниви с разлюляна от вятъра пшеница, после — по-плътно застроени предградия, все по-модерни — търговски комплекси, надлези на магистрали, табели, покрити с неразгадаеми надписи. А на хоризонта градът ставаше все по-голям и по-голям.

Рени мина по пътеката в предната част на автобуса, за да може да вижда по-добре. Промъкна се между двама мъже с обици на устните, които се шегуваха с шофьора, увисна на пръта до предната врата и загледа как мечтата се превръща в реалност.

В някои отношения градът беше като излязъл от приказка — високите сгради бяха толкова различни от кулите блокове и функционалните небостъргачи в Дърбан. Някои бяха огромни стъпаловидни пирамиди с градини и висящи растения на всяко равнище. Други пък бяха филигранни кули, каквито никога не беше виждала, с високи остри върхове, които въпреки това бяха построени така, че бяха отрупани с купчини цветя и житни снопи. А трети бяха толкова невероятни, че не попадаха в никаква категория — като абстрактни скулптури с ъгли и издатини, които й изглеждаха архитектурно невъзможни. Всички бяха боядисани — ярките цветове допринасяха за впечатлението от изобилие на цветя, но най-често срещаният цвят беше сияйножълтото на златото. Блестящо злато увенчаваше най-високите пирамиди и обвиваше на ивици като бодлива тел високите кули. Някои от сградите бяха облицовани от горе до долу със златни плочки, така че и най-тъмните вдлъбнатини, и най-дълбоките ниши въпреки всичко сияеха. Тук беше всичко, за което бе подсказвал мъглявият образ, спасен в лабораторията на Сюзън, и още, и още. Беше град, построен от луди, но луди осенени от гениалност.

Когато автобусът се затътри през външните пояси на метрополиса, върховете на високите сгради се изгубиха от погледа някъде над прозорците. Рени си проби път през струпалите се хора и се върна на мястото си, останала без дъх.

— Невероятно е! — Не можеше да се отърси от възбудата си, макар да осъзнаваше, че е опасна. — Не мога да повярвам, че го намерихме. Намерихме го!

Мартин се беше умълчала. Все така безмълвно тя хвана Рени за ръката и насочи мислите й в друга посока. Насред по-голямото чудо имаше и едно по-малко: Мартин, тайнствената жена, гласът без лице, се беше превърнала в реална личност. Наистина тя използваше тяло сим — така, както кукловодът използва марионетка — и беше на хиляди километри далече от истинското тяло на Рени и дори още по-далече от това чисто теоретично място тук, но беше тук; Рени можеше да я пипне, можеше дори да каже нещо за истинското й физическо „аз“. Сякаш Рени най-после бе срещнала скъп приятел, с когото от детинство само си е кореспондирала.

Неспособна да изрази щастието си, тя само стисна ръката на Мартин.

Автобусът най-накрая спря дълбоко сред потъналите в златни сенки каньони на града. Мартин все още не можеше да пази равновесие. Тримата с Рени и !Ксабу нетърпеливо изчакаха другите пътници да се изнижат и чак тогава слязоха на застланата с плочки автогара — огромна куха пирамида, поддържана от мамутски бивни, които се издигаха етаж след етаж като калейдоскопична паяжина. Имаха само няколко мига на разположение, за да се насладят на високите й тавани и на великолепието й — двама мъже в тъмни дрехи почти веднага изникнаха пред тях.

— Извинете — обърна се към тях единият, — вие току що слязохте от автобуса от Аракатака, нали?

Мозъкът на Рени заработи трескаво, но нищо не успя да измисли. Двамата носеха палта и къси церемониални пелерини и имаха вид на закоравели професионалисти. Всяка надежда да са просто престараващи се билетни контрольори изчезна, когато забеляза палките със странен церемониален вид, закачени на коланите им, и лъскавите им черни шлемове във формата на озъбени котки от джунглата.

— Да, ние…

— Покажете ни документите си за самоличност, моля.

Рени безпомощно опипа джоба на анцуга си. Мартин се взираше в пространството със съвсем отнесено изражение.

— Ако ще ги показвате само заради нас, можем да минем и без това. — Под високия шлем главата му се оказа обръсната. — Вие сте външни. Очаквахме ви. — Той пристъпи и хвана Рени за лакътя. Партньорът му се поколеба за миг, втренчен в !Ксабу. — Маймуната също идва с нас, разбира се — обади се първият полицай. — Сигурен съм, че никой от вас не иска да се бавим повече, така че да вървим. Моля задоволете се с това, че ще бъдете откарани във Великия дворец с всички церемонии. Такова е нареждането.

!Ксабу наведе глава, после хвана Рени за ръка и последва покорно полицаите, които ги поведоха към изхода.

— Какво правите с нас? — Въпросът надали имаше особен смисъл, но Рени не искаше да проявява малодушие. — Ние нищо не сме направили. Разхождахме се из провинцията и се изгубихме. Документите ми са вкъщи.

Полицаят отвори вратата. Точно срещу нея беше паркиран голям фургон, който изпускаше пара като спящ дракон. Вторият полицай отвори задните врати и помогна на Мартин да се качи в тъмната кабина.

— Моля ви, добра жено — студено каза първият полицай, — всичко ще мине по-добре, ако запазите въпросите си за нашите господари. Още преди дни ни беше наредено да ви чакаме. Освен това трябва да се отнасяме с вас почтително. Съветът май има някакви специални планове за вас.

Въведоха Рени и !Ксабу при Мартин и вратата се захлопна. Прозорци нямаше. Пълен мрак.

— Тук сме от часове.

Рени продължаваше да описва осморки из малката килия — вече от толкова часове, че се движеше със затворени очи, докато се мъчеше да осмисли нещата. Всичко, което беше видяла — джунглата, великолепния град, а сега и този мрачен каменен зандан, излязъл като от лош роман на ужасите, — се вихреше в ума й, но не й хрумваше никаква свързана мисъл.

— Защо е цялото това шоу? Ако ще ни хипнотизират, или каквото там се опитваше да ми стори оная Кали, защо просто не го направят? Не се ли боят, че ще вземем да се изключим?

— Вероятно не можем — обади се !Ксабу.

Скоро след като полицаят ги заключи, той се изкатери до единствения висок прозорец и като се увери, че е запречен с желязна решетка, достатъчно здрава, за да попречи на маймуна със среден размер да се промъкне през него, слезе и се сгуши в ъгъла. Дори дремна там малко — нещо, което необяснимо подразни Рени.

— Може би те знаят нещо, което ние не знаем. Ще дръзнем ли да опитаме?

— Още не — обади се Мартин. ~ Може да не стане — те вече доказаха, че могат да манипулират съзнанието ни по начин, който ние не разбираме…, а и да успеем, все едно сме се признали за победени.

— Във всеки случай точно тези хора търсим. — Рени спря и отвори очи. Приятелите й я гледаха с полубезразтичието на безпомощните — беше сигурна, че е точно това, но самата тя се бореше с трупащия се гняв. — Ако вече не го знаех, щях да го разбера по поведението на ония мазни самодоволни ченгета. Това са хората, които се опитаха да ни убият, които убиха доктор Ван Блийк, Сингх и Господ знае още колко други — и виж ги колко са горди със себе си! Нагли копелета.

— Гневът няма да помогне — тихо изрече Мартин.

— Така ли? Е, ами тогава какво ще помогне? Да им се извиним? Да им кажем, че никога вече няма да се бъркаме в ужасните им гадни игрички, така че, моля ви, накажете ни с мъмрене и ни върнете обратно? — Тя сви юмруци и замахна във въздуха. — Мамка му! Писна ми тези чудовища да ме бутат, да ме следят, да ме плашат, да ме… манипулират!

— Рени… — започна Мартин.

— Не ми казвай да не се ядосвам! Ти нямаш брат, който лежи в болница под карантина. Ти нямаш брат, който е растение, поддържано от системи, нали? Брат, който е разчитал на тебе да го пазиш.

— Не, Рени, нямам. Те не са причинили на семейство ми такова зло, както на твоето.

Рени осъзна, че плаче, и избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Извинявай, Мартин, но…

Вратата на килията издрънча и се отвори. Същите двама полицаи застанаха там — злокобни черни силуети в сумрачния коридор.

— Елате. Ползващият се с благоволение преди всички други желае да ви види.

— Защо не избягаш? — настоятелно прошепна Рени. — Можеш да се скриеш някъде и после да ни помогнеш да избягаме. Не мога да повярвам, че няма поне да се опиташ.

В погледа на !Ксабу, макар и филтриран от маймунското изражение, се четеше болка.

— Няма да ви оставя така, след като не знаем почти нищо за това място. Освен това, ако искат да засегнат съзнанието ни, заедно сме по-силни.

Първият полицай ги погледна през рамо, подразнен от шепота им.

Изкачиха се по дълго стълбище и влязоха в просторна зала с излъскан каменен под. По формата и височината на покрива Рени предположи, че се намират в някоя от пирамидите, които беше видяла от автобуса. Тълпа тъмнокоси хора, облечени в най-различни церемониални одежди, повечето — с пелерини, подобни на полицейските, се щураха във всички посоки. Тази навалица, в която цареше припряност и вманиачена енергичност, не обърна почти никакво внимание на пленниците — единствените, които проявиха някакво любопитство към тях, бяха шестимата въоръжени стражи, охраняващи вратите в дъното на коридора. Тези яки мъже имаха шлемове с формата на животински муцуни, още по-зловещо реалистични от тези на полицаите, дълги, старинни на вид пушки и много функционални наглед палки и изглеждаха така, сякаш биха се зарадвали на всяка възможност да ударят някого.

Щом Рени и останалите се приближиха, редиците очаквателно се изпънаха, но след като много внимателно огледаха емблемите на полицаите, стражите неохотно отстъпиха встрани и отвориха вратите. Набутаха Рени и приятелите й вътре, но полицаите останаха отвън. Вратите се затвориха отново.

Намираха се сами в стая, горе-долу толкова голяма, колкото и предишната зала. Каменните стени бяха изрисувани със сцени от фантастични битки между хора и чудовища. В средата на стаята, сред светлото петно, хвърляно от огромен гротесков електрически свещник, стоеше дълга маса, оградена с празни столове. Столът в дъното й беше значително по-висок от останалите и имаше балдахин с формата на слънчев диск, сияещ през облаци, който изглеждаше направен от чисто злато.

— Съветът не е тук. Но си помислих, че ще ви е интересно да видите залата за събрания.

Иззад масивния стол пристъпи фигура — висок младеж с ястребово лице като останалите местни жители. Беше гол до кръста, ако не броим дългото наметало от пера, огърлицата от мъниста и остри зъби и високата златна корона, инкрустирана със сини камъни.

— Обикновено се обкръжавам с любимци, „безбройни като песъчинките“, както се изразяват жреците, и наистина са прави.

Говореше английски с акцент, меко, но в студения му поглед непогрешимо се долавяше остър, твърд разум: ако този мъж поискаше нещо, той го получаваше. Освен това си личеше, че е много по-стар, отколкото изглеждаше.

— Но очакваме и неколцина други гости, затова ще имаме нужда от място. Пък и без това си помислих, че ще е най-добре да поговорим насаме. — Той се усмихна студено. — Жреците ще получат удар, ако разберат, че богът крал е сам тук с непознати.

— Кой… кой сте вие? — Рени се мъчеше да овладее гласа си, но разбираше, че стои лице в лице с един от преследвачите си, и неудържимо се разтрепери.

— Кралят бог на тази страна, както ви казах. Господарят на живота и смъртта. Но за ваше удобство ще ви се представя, както си му е редът — в края на краищата вие наистина сте мои гости. Казвам се Боливар Атаско.