Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ДЕСЕТА ГЛАВА
ОТКЪСЛЕЦИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Буря на закрито убива трима.

(Картина: Отломки от плажа, преобърнат купол.)

Диктор: Трима души бяха убити, а четиринайсет постъпиха в болница, след като една от изкуствените закрити плажни атракции в Борнмаут, Англия, излезе извън контрол.

(Картина: Бабъл бийч парк по време на нормална експлоатация.)

Повреда в машините за вълни и рухването на куполния таван на сградата станаха причина за това, което един очевидец нарече „цунами на закрито“ — трима души се удавиха и много пострадаха, когато вълни с височина пет метра заляха изкуствения плаж. Не е изключен саботаж…

 

Два дена отлагаше да се обади, но повече не можеше. Смъртта на доктора я накара да се реши. Време бе да потърси помощ, а точно този източник не можеше да пренебрегне, колкото и да й се искаше. Сега поне можеше да свърши това в работния си кабинет, което не бе по-лошо, отколкото да търпи мизерията на квартирата си. Не посмя да изключи картината — щеше да бъде възприето като знак, че си признава за нещо или че е надебеляла и не смее да го погледне в очите.

Рени наклони комуникатора така, че да показва най-малко очуканата стена и единственото стайно растение, оцеляло в токсичната атмосфера на кабинета. Знаеше номера — беше го проследила на следващия ден след смъртта на Сюзън. Трябваше да прави нещо — нещо, с което да се залисва. Беше разбрала обаче, дори по това време, че ако го открие, трябва да го използва.

Запали цигара, после отново огледа кабинета, за да се увери, че нищо в обхвата на широкоъгълния обектив на комуникатора не изглежда твърде жалко. Пое си дълбоко въздух. Някой почука на вратата.

— Дявол да го вземе! Влез!

Подаде се главата на !Ксабу:

— Здравей, Рени. Май че идвам в неподходящ момент, а?

За миг й хрумна да отложи обаждането.

— Не, влез. — Беше отвратително да си търси извинения по този начин. — Всъщност моментът наистина е неподходящ. Трябва да се обадя по телефона, а не ми се иска. По-добре обаче да го направя. Ще останеш ли?

— Дойдох да те видя. Ще почакам.

Помисли си, че той възнамерява да я изчака в кабинета, и се изплаши до смърт, но малкият мъж просто кимна и затвори вратата след себе си.

— Така.

Тя отново дръпна от цигарата си. Смяташе се, че са относително безвредни, но ако продължаваше да ги пуши една от друга днес, щеше да се запали отвътре — същинско самозапалване. Набра номера.

Мъжът на рецепцията остави екрана затъмнен, което я задоволяваше.

— Бих искала да говоря с господин Чиуме. Кажете му, че е Рени. Ирене Сулавейо.

Колкото и да не харесваше пълното си име — беше кръстена на една пралеля, изключително дебела и ревностна християнка, — то щеше да установи протоколния тон, подобаващ при разговор между възрастни.

Той се обади достатъчно бързо, за да я завари неподготвена. Екранът светна така внезапно, сякаш мъжът беше изскочил от някой шкаф.

— Рени! Наистина съм изненадан — но приятно изненадан! Как си? Изглеждаш чудесно!

Дел Рей също изглеждаше чудесно, сигурно, затова беше заговорил за това — стилна, ако не и малко консервативна прическа, елегантен костюм, яката на ризата — с бродерия от сребриста нишка. Не приличаше на някогашния студент, и то не само заради дрехите — промяната бе по-дълбока, по-кардинална, но от пръв поглед тя не можа да я определи.

— Добре съм. — Рени остана доволна от уверения си тон. — Нещата напоследък са… интересни. След малко ще ти разкажа за това. Как е семейството ти? Говорих с майка ти минута — две, хванах я на вратата.

Той набързо я информира. Всички били добре освен малкия му брат, който винаги си имал проблеми с властите, кажи-речи още от бебе, и продължавал да си създава неприятности и (обикновено) да се измъква от тях. Рени леко се унесе, докато гледаше и слушаше как Рей говори. Всичко беше много странно, но не толкова болезнено, колкото очакваше. Той нямаше нищо общо с мъжа, който я бе напуснал, който — както тя мислеше — бе разбил сърцето й завинаги. Не че се бе променил чак толкова, просто вече не представляваше нищо за нея. Сякаш бе бивш любовник на някоя приятелка, а не нейният.

— Та такива ми ти работи с мене — каза той. — Сигурен съм, че имаш да ми разкажеш по-интересни неща, и чакам да ги чуя. Нещо ми подсказва, че не се обаждаш само заради доброто старо време.

„По дяволите! — помисли си Рени. — Дел Рей може и да е станал чиновник, «костюмар», както им викахме навремето, но не е оглупял.“

— Май имам проблем — каза тя, — но не е удобно да говоря за това по телефона. Не може ли да се видим някъде?

Дел Рей се поколеба. „Оженил се е — досети се тя. — Или си има сериозна приятелка. Не знае какво точно ще искам от него.“

— Съжалявам, че имаш проблеми. Надявам се да не е нещо сериозно. — Той отново замълча. — Предполагам…

— Просто имам нужда от съвет. Няма да ти създавам неприятности. Нито проблеми с жената на живота ти.

Веждите му се повдигнаха:

— Мама ли ти каза?

— Просто предположих. Как се казва?

— Доли. Миналата година се оженихме. — Стана му малко неловко. — Тя е адвокат.

Стомахът на Рени се сви, но все пак не беше толкова зле, колкото очакваше.

— Дел Рей и Доли? Моля, моля. Предполагам, че не излизате често.

— Не се заяждай. Ако я видиш, ще ти хареса.

— Сигурно. — Идеята, а всъщност и целият разговор, беше започнал да я изморява. — Виж, доведи я и нея, ако искаш — това не е отчаян опит на отблъсната любовница да те прелъсти отново.

— Рени! — Възмущението му изглеждаше искрено. — Това е глупаво. Ако мога, ще ти помогна. Кажи ми какво да направя. Къде да се видим?

— Какво ще кажеш за някое местенце по „Голдън майл“ след работа?

На връщане ще пътува дълго с автобуса, но поне ще моли за услуга в приятна обстановка.

Дел Рей назова името на някакъв бар достатъчно бързо, за да се сети тя, че е редовен клиент там, и изпрати поздрави на баща й и Стивън. Май очакваше да научи нещо за тях — нейната част от обмена на информация, — но Рени не можеше да му каже кой знае какво, без да засегне темата. Тя приключи разговора толкова бързо, колкото позволяваше доброто възпитание, и прекъсна връзката.

„Изглежда опитомен — осъзна тя. Не беше само заради костюма и подстрижката. Онази искрица лудост у него беше изчезнала — или поне я прикриваше много добре. — И с мене ли е станало същото? Дали и той не си е помислил: «Боже, в каква скучна малка учителка се е превърнала!»“

Изправи се, смачка цигарата, която бе изгоряла недопушена, и запали нова. „Ще видим. — По някакъв извратен начин се чувстваше почти горда със странните си, изключителни проблеми. — Кога ли за последен път някой международен заговор на дебелаци и индуски божества е подпалвал къщата на Дел Рей и на милата му женичка Доли?“

!Ксабу се върна след няколко минути, ала тя продължи да се киска още известно време. Знаеше, че е на ръба на истерията, но беше далеч по-добре, отколкото да реве.

 

 

Дел Рей внимателно огледа !Ксабу. Струваше си да преживее конфуза от срещата с него само за да го види как се мъчи да си представи кой всъщност е този бушмен и какво е мястото му в живота на Рени.

— Приятно ми е! — каза той и стисна ръката на малкия мъж с достойна за възхищение искреност.

— Дел Рей е заместник-министър на комуникациите в ООН — обясни тя, макар вече да го беше казала на !Ксабу по пътя към бара.

Беше доволна, че доведе приятеля си — с него не се чувстваше зарязаното гадже, което моли за услуга.

— Той е много важна личност.

Дел Рей се намръщи и реши да се застрахова, ако го иронизират:

— Всъщност далеч не толкова важна. Правя кариера наистина, но още съм на ранен етап.

!Ксабу, който не притежаваше рефлексите на градската средна класа за поддържане на учтив разговор, просто кимна, облегна се на дебелата тапицирана облегалка в сепарето и се загледа в старинните (сигурно имитация) свещници и в тежката дървена ламперия.

Рени гледаше с какво небрежно собственическо отношение Дел Рей вика една сервитьорка. През миналия век този бар сигурно е бил запазена територия за белите бизнесмени — място, където той, Рени и !Ксабу щяха да бъдат заведени под общата графа „кафърите“ или „проблема с чернокожите“, ала сега Дел Рей и други черни юпита се разполагаха царствено в обстановка от времето на колониалната империя. „Това поне се е променило“ — помисли си тя. В залата седяха доста бели мъже в костюми, както и няколко бели жени, но те бяха просто част от клиентелата, защото имаше и чернокожи, и азиатци. Тук поне се беше установило някакво истинско равенство, макар и равенство в богатството и влиянието. Сега врагът нямаше цвят, по който да се отличава — единственият му опознавателен знак беше недоволстващата бедност.

!Ксабу си поръча бира, Рени поиска чаша вино.

— Само едно питие — каза тя. — После бих искала да се поразходим.

Дел Рей въпросително повдигна вежди. Докато донесат напитките, той продължи да поддържа неангажиращ разговор, ала зад думите му се долавяше неясна тревога, сякаш подозираше, че всеки момент Рени би могла да му сервира някоя неприятна изненада. Тя засегна главната тема — разказа му за състоянието на Стивън, а после и за пожара, без да намеква какво би могло да свързва двете неща.

— Рени, това е ужасно! Толкова съжалявам! — завъртя той глава. — Имаш ли нужда от нещо — да ти помогна да си намериш квартира, пари?

Тя поклати глава и изпи остатъка от виното.

— Не, благодаря. Много мило, че попита. Сега можем ли да се поразходим?

Той кимна объркано и плати сметката. !Ксабу, който бе изпил бирата си в мълчание, ги последва навън.

— Да се разходим по кея — предложи Рени. Усещаше, че Дел Рей започва да се дразни, но той наистина бе станал политик. Ако беше онзи студент, щеше гневно да настоява за отговори, щеше да иска да знае защо си губи времето. Рени реши, че все пак в някои отношения одобрява промяната в него. Стигнаха до края на кея. Бяха сами, ако не се смятат неколцината рибари и шумът на прибоя. Тя ги поведе към една пейка.

— Сигурно ще ме помислиш за луда — обърна се тя към него, — но се притеснявах да говоря в бара. Тук едва ли ще ни подслушва някой.

Той сви рамене.

— Не те мисля за луда. — Но тонът му не беше съвсем уверен.

— Някой ден може и да се радваш, че се опитвам да пазя тайна. Не че горя от желание да се запозная с жена ти, Дел Рей, ала не искам да й се случи нещо лошо, а май съм се забъркала с хора, които не се церемонят много.

Той присви очи.

— Защо просто не ми разкажеш?

Тя започна от самото начало — описа всичко в общи линии и с престорена нехайност прескочи няколкото случая, в които беше злоупотребила с положението си в политехниката или бе нарушила правилата за комуникациите на ООН. От време на време се объщаше към !Ксабу и той подкрепяше думите й, макар и някак разсеяно. Рени нямаше време да се замисли за настроението му, но все пак за момент се зачуди на какво ли се дължи то.

Дел Рей я прекъсваше само за да зададе уточняващи въпроси. Изглежда, беше му интересно какво става в „При господин Дж.“, но когато тя му разказа за подозренията си към клуба, той само поклати безизразно глава.

Щом му разправи за последните събития, за пожара в своя блок и за убийството на Сюзън, той не реагира веднага, а още известно време гледаше една чайка, кацнала на парапета.

— Не знам какво да кажа. Всичко това е… невероятно.

— Какво означава това? — В очите й проблесна гняв. — Невероятно смахнато или дотолкова невероятно, че би направил, каквото можеш, за да ми помогнеш?

— Аз…, ами просто не знам. Трябва да си изясня много неща. — Той се вгледа в нея — може би се опитваше да прецени доколко добре я познава след всичките тези години. — Не съм и съвсем наясно какво точно искаш от мене. Не съм нито в охраната, нито в полицията на ООН-комуникациите. Отговарям за бизнесконтактите, Рени. Помагам на веригите от магазини да съгласуват охранителните си системи с изискванията на ООН. Нямам понятие от нещата, за които ми говориш.

— По дяволите, Дел Рей, ти си част от политбюрото, както му викахме — вътрешен човек си! Сигурно можеш да направиш нещо, ако ще и само да ми помогнеш да се сдобия с информация. Могат ли изобщо тези хора да бъдат разследвани? Дали и някой друг освен мене е имал подобни смахнати преживелици с тази корпорация „Щастливи фокуснически новости“? Кои са те? Трябва да получа отговор от някой, на когото вярвам. Страх ме е, Дел Рей.

Той се намръщи.

— Разбира се, че ще направя, каквото мога…

— Освен това мисля, че трябва да се вмъкна в Дървесната къща.

— Дървесната къща ли? Защо, за Бога?

Тя се замисли дали да не му разкаже за предсмъртното послание на Сюзън, но се отказа. Последните мъчителни думи на Сюзън бяха известни само на нея, на !Ксабу и на Джеремая Дако. Щеше да ги запази в тайна още известно време.

— Просто съм длъжна да вляза там. Можеш ли да ми помогнеш?

— Рени, аз не можах да се промъкна в Дървесната къща като студент, когато бях неуморим хакер и пушех хашиш — усмихна се той със самоирония. — Мислиш ли, че мога да го направя сега, когато съм част от системата на ООН-комуникациите? Според тях врагът — това сме ние.

Сега беше неин ред да се намръщи.

— Не е лесно. Знаеш, че не бих те помолила, ако наистина, ама наистина нямах нужда от помощ. — Клепачите й потрепнаха. — По дяволите, Дел Рей, братчето ми… то е…

Тя млъкна — не желаеше да навлиза в тази опасна тема. По-скоро би умряла, отколкото да се разплаче пред него.

Той се изправи, после посегна и хвана ръката й. Все още беше много красив.

— Ще проверя, Рени. Наистина. Ще видя какво мога да открия.

— Внимавай. Дори и да ме мислиш за луда, просто си кажи, че не съм и ако ще правиш грешки, то, нека бъдат от предпазливост. Не върши глупости и не се набивай на очи.

— Ще ти се обадя в края на седмицата. — Той протегна ръка на !Ксабу. — Беше ми приятно да се запознаем.

Малкият мъж пое ръката му.

— Всичко, което ви разказа госпожа Сулавейо, е вярно — каза той сериозно. — Тези хора са лоши. Не ги подценявайте.

Дел Рей кимна леко нервно, после отново се обърна към Рени:

— Наистина съжалявам за Стивън, Поздрави баща си от мен.

Наведе се, целуна я по бузата и я притисна към себе си. После се обърна и тръгна по кея.

Рени го гледаше как се отдалечава.

— Когато се разделихме — обади се тя най-сетне, — не можех да си представя как ще живея без него.

— Нещата винаги се променят — каза !Ксабу. Вятърът отвява всичко. — Страх ме е, Рени.

Тя вдигна очи. През повечето време той бе мълчал, загледан в сградите отвън, докато пътуваха с автобуса из каньоните в центъра на Дърбан.

— Заради онова, което стана със Сюзън ли?

Той махна с ръка.

— Да. Мъчно ми е за нея и ме е яд на хората, сторили такова ужасно нещо. Страхът ми обаче е по-силен. — Той млъкна и сведе поглед. Беше отпуснал ръце в скута си като дете, принудено да се държи прилично. — Той е в сънищата ми.

— Каза, че си сънувал как с мен се случва нещо лошо в нощта, когато нападнаха Сюзън.

— Не е само това. Откакто ходихме на онова място, в онзи клуб, сънищата ми са много ярки. Не зная от какво точно се страхувам, но чувствам, че ме следят — не, че всички нас ни следят — следи ни нещо огромно и жестоко.

Сърцето на Рени ускорено заби. Дали и тя не беше сънувала нещо такова? Или в паметта й изплуваше някой сън, който !Ксабу й е разказвал, а сега го мисли за свой?

— Не се учудвам — обади се тя предпазливо. — Преживяхме нещо ужасно.

Той замислено поклати глава.

— Не ти говоря за такива сънища, Рени. Ти говориш за сънищата, които тревожат отделните хора, сънищата, породени от нещата, които ги тревожат в живота им, сънищата на градските хора — не ми се обиждай, че го казвам. Аз обаче имам предвид нещо по-различно, нещо като плисък на малки вълни в онзи сън, който ни сънува. Знам разликата. Моят сън от последните нощи е като сънищата, които моят народ сънува в навечерието на дъжд след дълга суша или когато през пустинята се приближават непознати. Това е сън за предстоящото, а не за изминалото.

— Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?

— Не знам. Не си го представям така. Щом виждаш сянката на нещо и разбираш, че след него идва и самото нещо, не означава точно, че виждаш бъдещето. Когато прататко Мантис усетил, че дните му на тази земя са преброени, и разбрал, че най-после е дошло времето да приседне край огъня с Онзи, който поглъща всичко, той е имал такива сънища. Дори когато слънцето е високо в небето, ние знаем, че то ще залезе и ще настъпи нощта. В това знание няма никаква магия.

Тя не знаеше какво да отговори. Такива мисли влизаха в разрез с чувството й за реалност, но никога не пренебрегваше грижите и прозренията на !Ксабу.

— Да речем, че ти вярвам — заради разговора. Казваш, че нещо ни преследва. Какво означава това? Че сме си създали врагове? Това вече го знаем.

Зад стъклото на автобуса лъскавите охранителни кули на бизнесрайона отстъпваха пред опърпания пейзаж от набързо издигнати блокове и павилиони, окичени с крещящи неонови надписи. Тълпата по улицата се щураше безцелно, разливаше се напосоки като някаква неодушевена течна маса.

— Говоря за нещо по-голямо. В училище учихме едно стихотворение — май че от един английски поет. В него се говореше за някакъв звяр, който се промъква към Витлеем.

— Май си го спомням. За обагрените в кръв приливи. И за анархията, завладяваща света.

Той кимна.

— Апокалиптичен образ, така ми казаха. Видение за края на нещата. Преди малко говорех за Мантис и за Онзи, който поглъща всичко. Прататко Мантис имал видение, че идва голяма промяна, и подготвил хората си да напуснат земята, защото тяхното време на земята било изтекло.

Малкото му лице с фини черти беше сериозно, но тя забелязваше нещо в очите и в извивката на устните му — някакво трескаво отчаяние. Беше уплашен.

— Чувствам, че и на мен са ми изпратили такова видение, Рени. Идва голяма промяна… какви бяха думите? Свиреп звяр, който чака да се роди.

Рени усети хладен повей, сякаш отдавна издъхналият климатик на автобуса изведнъж отново бе проработил. Дали приятелят й не полудяваше? Беше казал, че градският живот е унищожил мнозина от неговия народ — дали това вглъбяване в сънищата и митовете на предците му не беше началото на религиозна мания, която накрая щеше да го унищожи?

„Аз съм виновна. Не стига, че трябва да се приспособява към съвсем различен начин на живот, ами сега му докарах на главата и това, въвлякох го в най-смахнатите ситуации, които предлага обществото ни. Все едно да пуснеш малко дете на бойно поле или на садо-мазохистична оргия.“

— И какво да правим? — попита тя, като се мъчеше поне външно да остане спокойна. — Откъде идва тази заплаха — знаеш ли?

Той я погледна за момент:

— Да. Не мога да кажа нито какво я предизвиква, нито до какво ще доведе, но усещам откъде идва бедата — дори слепец може да открие къде е огънят. Казах ти, че онзи клуб, „При господин Дж.“, е лошо място. Да, лош е, но не той е сърцето на сянката. Мисля, че е като дупка в огромно гнездо на оси — разбираш ли? Ако долепиш ухо до дупката, ще чуеш жуженето на хвърчащите, щипещи и жилещи същества, но дори да я запушиш с кал, те ще оцелеят в мрака вътре и ще се измъкнат през другите дупки.

— Объркана съм, !Ксабу. Наистина не разбирам за какво ми говориш.

На лицето му се появи слаба, тъжна усмивка.

— Самият аз не го разбирам напълно, Рени. Виждам сянката наистина, но не знам какво я хвърля. Но то има отношение не само към брат ти — дори не само към живота на всички други деца като него. Надушвам това както надушвам приближаваща буря. Може и да не успявам да го разбера ясно, но все пак ме плаши до смърт.

Замълчаха и след няколко минути !Ксабу слезе на спирката си в Честървил. Рени му махна от прозореца, когато автобусът тръгна, но думите му я бяха разстроили. Беше сериозно объркана. Трудно можеше да се каже кое е по-лошо — приятелят й да полудява или наистина да знае нещо, което другите не знаят — нещо ужасно.

Автобусът се движеше към Пайнтаун. Слънцето залязваше. Мрачните правоъгълни сгради хвърляха дълги сенки. Рени гледаше как мъждукат оранжевите улични лампи и се опитваше да си представи що за зверове се крият в мрака отвъд светлия кръг.

 

 

Дел Рей се усмихваше, но личеше, че не е очарован от нейното обаждане. Рени премести материалите за изпита, които подготвяше, в ъгъла на екрана и разшири прозореца на Дел Рей.

— Откри ли нещо?

Той поклати глава.

— Моментът е неподходящ. Не мога да говоря сега.

— Тогава да се видим някъде.

— Не. Виж какво, все още нямам кой знае какво за теб — ситуацията е заплетена. Мнозина се интересуват от корпорацията, за която ме попита, но няма нищо необичайно. Притежават няколко клуба, някакви продуцентски компании, две — три търговски къщи — все неща, свързани с мрежата. Имало е един съдебен процес за един от другите им клубове, който стигнал до областния съд в Китай — ищцата е била някаква жена на име Куан.

— Какво искаш да кажеш — до съда? За какво е бил съден?

Той отново поклати глава.

— Обвинение в небрежност или нещо такова. Вероятно нищо особено — семейството оттеглило иска преди процеса. Виж, не мога да открия кой знае какво, без да получа достъп до запечатаните съдебни протоколи. А не би трябвало да го правя. — Той се поколеба. — Как е Стивън? По-добре ли е?

— Не. От седмици е все така.

През нощта беше сънувала Стивън — пищеше за помощ от дъното на дълбока дупка, докато тя се опитваше да обясни колко спешен е случаят на някакви полицаи и на един дребен чиновник, който предпочиташе да гали охранено куче.

— Значи само това ще ми кажеш — че нямаш кой знае какво за мен, така ли? Ами притежателите на това ужасно място кои са? В лицензите би трябвало да са споменати имена. Или това ти коства твърде много главоболия?

За миг той изгуби професионалното си спокойствие.

— Знаеш, че не съм длъжен да правя нещо за теб.

— Да. — Тя се взря в екрана и се зачуди какво ли толкова я е привличало в него навремето. Беше просто добре костюмиран мъж. — Да, не си длъжен.

— Извинявай. Не исках да… Искам да ти помогна, Рени. Просто нещата са… — Той се поколеба. — В момента съм в затруднено положение.

Рени се зачуди дали говори за семейния си живот, за някакви неприятности в работата или за нещо по-лошо.

— Е, аз пък исках да ти кажа точно това, което ти казах. Да внимаваш. И наистина оценявам помощта ти.

— Ще направя всичко, което мога. Не е… не е толкова лесно, колкото изглежда. Пази се.

— Ще се пазя. Благодаря ти.

Когато Дел Рей затвори, тя запали цигара — беше твърде разстроена, за да продължи да мисли за изпита. Не можеше да прецени дали очевидната нервност на Дел Рей се дължи на чувството му за вина, че беше скъсал с нея, или на притеснение, че се забърква в някакъв странен заговор, или пък на нещо съвсем друго. Ако преди шест месеца някой й беше разказал тази смахната история, и тя щеше да се усъмни в нея. Дори и сега спокойно би могло да се твърди, че просто са й се струпали много нещастия, а тя търси в това някаква умисъл. Нали някой бе казал, че религиите — както и параноите — започват точно така? Като опит да се осмисли една вселена, твърде голяма и твърде нелогична, за да е по силите на човешкия ум.

И наистина — какво й се беше случило? Брат й се бе разболял от загадъчна болест, но странните и необясними болести бяха нещо обичайно в историята от незапомнени времена, та чак до наши дни. През последните петдесет години беше имало повече внезапни епидемии, причинени от дотогава неизвестни вируси, отколкото за петте века преди това.

Двамата с !Ксабу бяха открили очевидна връзка между изпадането в кома и влизането в мрежата, но имаше и дузина други обяснения.

Нейният блок бе изгорял и въпреки че случаят беше все още неизяснен, носеха се слухове за умишлен палеж. Но и това не беше кой знае колко извънредно събитие.

Нямаше представа за статистическите данни, но беше съвсем сигурна, че всяка година в Дърбан навярно стават стотици умишлени палежи, да не споменаваме хилядите, причинени по невнимание.

Единствените по-особени неща бяха нападението срещу Сюзън, наистина странната ситуация около „При господин Дж.“ и появата на онзи невероятен златен град. Но дори и те можеха да бъдат изтълкувани като странни, ала обясними случайности. Само явните връзки между тези привидни съвпадения поддържаха увереността й, че наистина е надушила нещо, а не е просто жалък параноик.

Рени въздъхна. „Така! Дали ние с !Ксабу има за какво да вдигаме шум? Или сме като ония по програмките в мрежата, дето разправят, че извънземните им изпращали послания?“

Сюзън не мислеше така или поне смяташе, че е открила нещо важно, макар че Рени все още не беше намерила начин да го проследи. Доктор Ван Блийк не беше от хората, които позволяват дори на най-близките си колеги, да не говорим за бившите си студентки, невиждани от години, да се забъркват в някоя неоправдана глупост.

„Какво беше открила? Ами ако не успеем да намерим този Мурат Сагар Сингх? Или ако го намерим, но той не знае нищо за онова, което според Сюзън бе важно?“

Ужасяваше се от мисълта, че тя е причината за страшното нападение над преподавателката, но я тревожеше и нещо друго — докато е работила в лабораторията си предната вечер, доктор Ван Блийк навярно бе открила нещо важно и дори бе намерила време да й остави съобщение, но не си бе направила труда да запише нищо. Кой ли е очаквал светът да се промени толкова бързо? Тя обаче го е очаквала.

Рени разпечата нов пакет цигари, но го остави на бюрото и поръча на своя комуникатор да се обади в дома на Сюзън — надяваше се да се свърже с Джеремая Дако. Разнесе се гласът на доктор Ван Блийк — сух и енергичен:

— Тук Сюзън ван Блийк. В момента се занимавам с нещо интересно. Да, на моите години. Оставете съобщение, моля.

За момент Рени изгуби дар-слово, а когато беше отново в състояние да говори, помоли Джеремая да й се обади веднага щом може.

Взе пак пакета с цигари и върна шаблона за изпита в средата на екрана.

 

 

Джеремая Дако се беше облегнал на вратата на асансьора.

— Не мога да дойда с вас. Изпитвам много гняв и тъга. Очите му бяха червени, изглеждаше с десет години по-стар от първия път, когато Рени го бе видяла.

— Няма проблеми. — Рени пусна !Ксабу пред себе си и потупа Дако по рамото. — Благодаря ти, че ни позволяваш да погледнем. Надявам се да намерим нещо. Ще се върнем горе, ако ни потрябваш.

— Полицията беше тук и си отиде. Предполагам, че вече няма значение дали ще пипате нещо, или не.

Той помогна на Рени да вкара чантите си и натисна бутона. Вратата се затвори, асансьорът тръгна нагоре и Рени се обърна, за да погледне лабораторията за първи път.

— О, Боже мой!

В гърлото й нахлу горчилка и тя с мъка преглътна. Не беше очаквала разрухата да е в такива мащаби. Онези, които така дивашки бяха пребили Сюзън, се бяха справили чудесно и с работното й място.

— Сигурно са си носели парни чукове.

Всяка от дългите маси беше натрошена на трески, а апаратурата — смляна на прах. Изтърбушени корпуси и потрошени части образуваха дебел килим от парчета пластмаса, който застилаше почти целия под на лабораторията — един пъзел, невъзможен за подреждане. Екраните по стените също бяха разбити, вътрешностите им — изтръгнати от назъбените дупки; кабелите висяха като червата на жертва на инквизицията.

!Ксабу, който беше приклекнал и прехвърляше назъбени отломки, вдигна очи:

— Тези хора със сигурност не са били обикновени крадци. Никой крадец няма да губи толкова време, за да руши скъпа апаратура дори да е търсел само пари.

— Не мога да си го представя. Боже всемогъщи, погледни това.

Съвършената разруха излъчваше някакво страховито очарование — универсална ентропия, демонстрирана за начинаещи.

Внимавай, сякаш казваха развалините, някои неща не могат да се поправят — освен, ако не пуснеш спиралата на времето обратно.

Рени се опита да си представи нещо подобно — като видеоклип, пуснат отзад напред: всяка отломка от мебелировката полита към първоначалното си място, апаратурата се възстановява, масите отново се надигат като животни, стреснати в съня си. И ако тя можеше да върне всичко назад, би върнала и Сюзън — искрата на живота ще скочи обратно в студеното й тяло, костите й отново ще се съединят, петната засъхнала кръв, скрити под отломките, отново ще се втечнят, ще се съберат в локвичка като живак, кръвта ще се вдигне от пода и ще потече обратно в зарастващите рани на доктор Ван Блийк. Самата смърт ще подвие опашка и ще избяга.

Рени потръпна. Внезапно отмаля, стана й лошо. Всичко беше толкова ужасно, толкова безнадеждно.

Погледна към !Ксабу, който безцелно прехвърляше строшените парчета, към крехкия му детински гръб, и тежестта на отговорността отново я притисна. Сега това чувство не й беше неприятно. Хората имаха нужда от нея. Сюзън вече я нямаше и този ужасен факт не можеше да се поправи — по-добре беше да мисли за реални неща, за проблеми, които можеха да бъдат разрешени. Пое си дъх, отвори една от чантите с апаратурата, която бе взела от политехниката, и извади малък стационар. Ръцете й трепереха. Разчисти място на пода до един стенен порт и го включи.

— Да се надяваме, че тази стационарна кутия ще има достатъчно енергия, за да захрани домашната система. Беше доволна от уверения си тон. Кризата беше преминала. — Джеремая каза, че му се е наложило да включва и да изключва осветлението и всичко останало на ръка, докато успеят да я изключат.

— Обикновени престъпници биха ли могли да го направят?

— Напоследък има всевъзможни съоръжения за проникване в домове и някои от тях са много евтини. Но според мене точно Сюзън едва ли би оставила дома си изложен на такъв взлом, което предполага, че тия хора са разполагали с доста сериозен инструментариум. Ако успея да вляза в системата на къщата, ще мога да ти кажа повече.

!Ксабу се намръщи.

— Полицията не разследва ли това?

— Разбира се, че го разследва. Как иначе — убийство на богат и известен професор! Джеремая каза, че са се мотали долу цели три дни — също и частните охранители.

— А и ние с тебе без съмнение отговорихме на достатъчно въпроси оня следобед, когато бяхме тук. Но дори и да намерят нещо, няма да го споделят с нас, цивилните — аз опитах, Джеремая — също. След около шест месеца може и да се сдобием с нещо, което да ни е от полза. Не можем обаче да чакаме толкова дълго.

Тя включи стационара, който веднага примигна и оживя. Беше много добре изработен азиатски хардуер и ако го изпуснеше по пътя между тази къща и лабораторията на политехниката, възстановяването му би й коствало кажи-речи половингодишна заплата.

— Я да видим какво е останало и какво може да ни каже то.

Рени се строполи в креслото. Дако й наля чай.

— Приятелят ти иска ли?

— Предполагам.

Тя се загледа в чашата, от която се вдигаше пара. В момента беше толкова уморена, че дори не можеше да я вдигне.

Дако се поколеба, после седна срещу нея.

— Намерихте ли нещо?! Нещо, с което да хванат онези… убийци.

Държеше чашата в разтрепераните си пръсти. Рени се зачуди какво ли му е било, когато се е върнал в тази къща след смъртта на доктор Ван Блийк.

— Не. Заложили са в домашната система някакъв убиец на данни — опитах всичко, което ми хрумна, за да възстановя информацията. Цяло чудо е, че тук все още нещо работи.

— Докторката се беше погрижила всичко да върви паралелно. Тя така го наричаше. В случай че нещо в системата се повреди.

В гласа му се долавяше кротка гордост.

— Е, тия копелета също са работили паралелно. Не само са изтърбушили системата, но и са потрошили целия хардуер, който са намерили.

!Ксабу влезе в кухнята, държеше нещо в ръце. Рени вдигна поглед и пулсът й се ускори.

— Това пък какво е?

— Намерих го, като излизах. Заклещено между една лабораторна маса и стената. Нищо не му разбирам.

Рени сграбчи листа и го изглади. Собственото й име, Ирене, беше изписано най-отгоре на страницата. Отдолу с неравния почерк на Сюзън, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг, бяха написани думите Атаско и Палео М.

— Нищо не ми говори — обади се тя след малко. — Може да е било там от месеци, а може да се отнася и за съвсем друга Ирене. Ще проверим. Все пак е нещо.

Бележката беше загадка и за Джеремая. Рени се поуспокои.

!Ксабу седна. Лицето му беше сериозно.

— На минаване отново видях картината във всекидневната — заговори той. — Скалната рисунка.

Той се втренчи в чашата пред себе си. Известно време всички мълчаха. На Рени й хрумна, че отстрани сигурно изглеждат като спиритисти на сеанс.

— Много съжалявам — внезапно продължи той.

— За какво?

— Боя се, че накарах доктор Ван Блийк да се почувства неудобно заради картината на стената. Тя беше добър човек. Мисля, че я ценеше заради значението й, макар и да не беше произведение на нейния народ.

— Беше толкова добра… — Джеремая подсмръкна ядосано, изтри очите си със салфетка и избърса носа си.

— Прекалено добра. Не заслужаваше такова нещо. Трябва да намерят тия хора и да ги обесят — точно както са правили едно време.

— Все пак тя успя да ни каже нещо важно — обади се Рени. — И може би именно тя ни е оставила тази бележка. Ще направим всичко възможно да разберем какво е открила. И ако то ни отведе до хората, които са сторили това… — Тя млъкна, щом се сети за бруталното съвършенство на разрухата долу. — Ще направя всичко, което мога — всичко, за да ги дам в ръцете на правосъдието.

— Правосъдие. — Дако произнесе думата така, сякаш имаше гаден вкус. — Кога ли някой в тази страна е получавал правосъдие?

— Е, нека разсъдим трезво. Тя беше богата и бяла, Джеремая. Ако властите някога успеят да разкрият нечие убийство, то ще е тъкмо нейното.

Джеремая изсумтя — Рени не можа да разбере дали в знак на недоверие или на съгласие.

Допиха чая си, докато Джеремая им обясняваше какво трябва да се приготви за панихидата и колко много от работата е оставена на него. Щели да долетят някакви племенник и племенница от Америка и Джеремая от опит знаел, че ще го отпратят, без да му кажат и едно „благодаря“. Огорчението му беше понятно, ала потискащо. Рени изяде няколко бисквити по-скоро от учтивост, отколкото от глад, и двамата с !Ксабу станаха.

— Благодаря ти, че ни позволи да разгледаме лабораторията — каза тя. — Щях да се чувствам ужасно, ако поне не бяхме опитали.

Джеремая сви рамене.

— Никой няма да бъде наказан. Не и така, както заслужават. И никой няма да скърби така за нея, както аз.

Нещо се мерна в паметта на Рени.

— Чакай, Джеремая. Сюзън спомена за някаква приятелка на име Мартин, учен изследовател. Не си спомням второто й име — Дейру… май така започваше.

Дако поклати глава.

— Не ми е познато.

— Знам, че системата на къщата е прочистена, но няма ли къде да проверим? Не си ли е водила дневник по старомодния начин — някакъв бележник каквото и да е на хартия?

Джеремая понечи отново да поклати глава, но се спря.

— В къщата имаме счетоводна книга. Докторката вечно се притесняваше, че може да има проблеми с данъците и затова дублирахме всичко.

И той изскочи от стаята. По походката си личеше колко се радва, че и той може да направи нещо.

Рени и !Ксабу отпиваха от студения чай — твърде уморени, за да разговарят. След десетина минути Джеремая нахлу в стаята с папка в кожена подвързия.

— Има едно дребно плащане отпреди три години за „изследователска работа“, както пише, на някоя си Мартин Дерубен. — Той посочи името. — Не би ли могла да е тя?

Рени кимна.

— Звучи ми точно както го каза. Някакъв адрес в мрежата или телефон?

— Не. Само името и изплатената сума.

— Е… все пак е някакво начало.

Рени напипа сгънатото листче, където сега беше изписано и името на изследователката.

„Откъслеци — помисли си тя. — Само отломки — гласове в тъмното, объркващи образи, недочути имена. Само с това разполагаме.“ Тя въздъхна. Джеремая караше колата по дългия път сред тъмнината на хълмовете. Тук-там светлинките сред дърветата издаваха къде се намира някоя от другите изолирани крепости на Клуф — светлината, както винаги, беше проява на храброст пред всепоглъщащия, плашещ мрак.

Храброст? Или пък невежество?

„Откъслеци. — Тя опря чело на хладното стъкло. !Ксабу беше затворил очи. — Предполагам, че с друго няма и да се сдобием.“

 

 

Рени приседна на ръба на леглото и започна да суши косата си, доволна, че за миг е останала сама. Беше чакала дълго на опашка за общия душ, а нямаше настроение за клюкарски разговори и след двайсетминутно чакане бе закопняла за малко самота.

Докато размотаваше тюрбана, който си беше направила от хавлиената кърпа, тя прегледа съобщенията. Някой от политехниката се беше обадил да й каже, че на другия ден я викат в кабинета на ректора, което изобщо не звучеше добре. Пусна програмата да потърси двете имена, записани на листчето. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече се чудеше защо доктор Ван Блийк, прекарала целия си живот в занимания с информационна обработка, ще си запише нещо на листче, вместо просто да остави устно съобщение на домашната си система. Може би откритието на !Ксабу беше по-важно, отколкото бе предположила в началото.

Устройството бързо успя да намери връзка между „Атаско“ и „Палео М“ — книга, излязла преди двайсет години, чието трето преработено издание носеше заглавието „Палеолитна Мезоамерика“, написана от мъж на име Боливар Атаско. Първият преглед на южноафриканските указатели за името на приятелката на Сюзън не беше толкова успешно и затова Рени пусна проверка по целия свят на включените в мрежата адресни указатели за името Дерубен или близко до него. После се върна към книгата на Атаско.

След като харчеше суми, каквито всъщност не можеше да си позволи, то можеше да извика и самата книга, реши тя. Беше малко по-скъпа от нормалното, тъй като очевидно бе претъпкана с илюстрации, но щом Сюзън й бе оставила някакъв ключ към загадката, тя щеше да го намери, за Бога.

Когато изсуши косата си, книгата вече се беше появила в системата й.

Ако „Палеолитна Мезоамерика“ представляваше някакво съобщение от Сюзън ван Блийк, тя не разрешаваше загадката от пръв поглед. Книгата явно не беше нищо повече от труд по популярна антропология на тема древната история на Централна Америка и Мексико. Провери показалеца за нещо, което би могло да бъде от значение, но не откри нищо необикновено. Прегледа и текста. Цветните снимки на руините и предметите, останали от ацтеките и майте, бяха поразителни — особено я впечатли един череп, направен изцяло от нефрит, и някои от изключително сложните гравюри върху камък, изобразяващи богове с лица на цветя и с птичи нокти — но май нищо нямаше връзка с нейния проблем.

Примигваща светлинка привлече вниманието й към другото запитване. В никой от обикновените международни указатели не се беше появило лице на име Мартин Дерубен. Рени се обади в политехниката и се включи към значително по-всеобхватните търсещи устройства на училището — щом щеше да си навлича белята, то поне трябваше да се възползва най-пълноценно от всичко, докато още можеше, — върна се към книгата на Атаско и трескаво затърси нещо, което би могло да свърже текста или снимките с тайнствения град. Все така не й вървеше и тя взе да се пита дали смачканото листче не е било просто някоя стара записка на Сюзън. Започна пак от предговора и тъкмо четеше за автора, Боливар Атаско, който очевидно беше правил ред интересни неща на ред интересни места, когато баща й се върна от магазина.

— Чакай да ти помогна, татко. — Тя остави комуникатора на леглото си и посегна да поеме торбите. — Взе ли ми още болкоуспокояващи?

— Взех, взех — отвърна той така, сякаш пазаруването беше някаква област, в която цял живот е бил недооценен специалист, а не нещо, което току-що бе свършил за втори или може би за трети път в съзнателния си живот. — Взех ти и болкоуспокояващите, взех ти и другите работи. Тия в магазина са откачени. Карат те да чакаш на опашка дори само за няколко дреболии.

Тя се усмихна.

— Ял ли си?

— Не — намръщи се той. — Забравих да сготвя.

— Ще ти приготвя нещо. Утре обаче ще трябва да си приготвиш закуската сам, защото ще излизам рано за работа.

— И защо така?

— Защото това е единственият шанс да поработя в лабораторията, без да ме безпокоят.

— Изобщо не се задържаш вкъщи, момиче — тръшна се той на леглото си с намусен вид. — Все ме оставяш сам тука.

— Опитвам се да направя нещо за Стивън, татко. Много добре знаеш. — Удържа се да не се намръщи, когато извади стека и шестте бири и ги бутна под масата, после повдигна халата си, коленичи върху грубото сезалово чердже и затърси вакуумирания пакет с меденото брашно. — Работя много.

— Правиш нещо за Стивън на работа?

— Да, опитвам се.

Докато пържеше палачинки върху двойния халогенен миникотлон, баща й придърпа нейния комуникатор в скута си и прехвърли няколко страници от „Палеолитна Мезоамерика“.

— Това пък какво е? Цяла книга за някакви си мексиканци. Тия ли бяха, дето вадели човешки сърца и ги ядели?

— Предполагам — погледна го тя бегло. — Да, ацтеките са извършвали човешки жертвоприношения. Но все още не съм успяла да я прегледам. Може би Сюзън ми я е оставила.

— Хм… — изсумтя той и затвори книгата. — Богата бяла жена, голяма стара къща — и ти оставя само някаква си книга?

Рени вдигна очи към тавана в знак на раздразнение.

— Това не е… — Тя въздъхна и подхвърли палачинката в тигана. — Татко, Сюзън си има роднини. Те ще наследят имуществото й.

Баща й намръщено се втренчи в книгата.

— Каза, че не са дошли в болницата. Като тръгна да умирам, по-добре ела да ме видиш в болницата, момиче. Иначе… — Той млъкна и се замисли, после се разсмя и разтвори ръце, за да обеме стаичката и оскъдната покъщнина. — Иначе всичко това ще отиде при някой друг.

Тя се огледа — отначало не разбра, че той се шегува. После се разсмя на шегата, но беше изненадана.

— Ще дойда, татко. Много ми е неприятна мисълта, че всичко това, което толкова обичам, може да отиде у някой друг.

— Тогава хубавичко го запомни.

Доволен от себе си, той се изтегна на леглото и затвори очи.

Рени тъкмо заспиваше, когато комуникаторът избръмча. Затърси го пипнешком още недосъбудена, но разтревожена — едва ли я търсеха за нещо добро към полунощ. Баща й изсумтя и се претърколи в другия край на леглото, мърморейки нещо насън.

— Ало? Кой се обажда?

— Аз съм Мартин Дерубен — произнесено като Дейруу-бан. — Защо се опитвате да ме намерите?

Говореше английски с акцент, гласът й беше плътен и уверен — като на нощен радиоводещ.

— Аз не… такова… — Рени се надигна. Разблокира екрана, но той си остана черен — отсрещната страна беше избрала да запази своето инкогнито. Рени понамали звука, за да не събуди баща си. — Съжалявам, ако ви се струва, че…

И млъкна. Мъчеше се да събере мислите си. Нямаше представа доколко Сюзън беше познавала тази жена, нито доколко би могла да й се довери.

— Натъкнах се на името ви покрай една приятелка. Помислих си, че бихте могли да ми помогнете… исках да се свържа с вас по… по една моя семейна работа.

Тази жена беше успяла да проследи запитванията й, така че едва ли имаше смисъл да прикрива самоличността си.

— Казвам се Ирене Сулавейо. Не става въпрос за някакъв бизнес или нещо подобно. Не се опитвам да ви докарам неприятности или да ви безпокоя.

Протегна ръка да си вземе цигара. Последва дълго мълчание. В мрака то изглеждаше дори още по-дълго.

— Коя приятелка?

— Какво…?

— Коя приятелка ви е дала името ми?

— Доктор Сюзън ван Блийк.

— Тя ви е казала да ми се обадите?

В гласа на жената прозвучаха изненада и гняв.

— Не точно. Вижте, съжалявам, но не ми е удобно да говоря за това по телефона с непознат човек. Не може ли да се срещнем някъде? Някъде, където и двете ще се чувстваме в безопасност?

Жената рязко се разсмя — гърлен, дори дрезгав смях. „Още една пушачка“ — предположи Рени.

— Някъде между Дърбан и Тулуза? Аз съм във Франция, госпожо Сулавейо.

— О…

— Но мога да ви гарантирам, че точно в този момент, като изключим няколко правителствени и военни кабинети, в цяла Южна Африка няма по-сигурна телефонна линия от тази. А сега какво искате да кажете с това, че доктор Ван Блийк ви е казала да ми се обадите, но не точно? Вероятно трябва да попитам първо нея.

Рени се слиса за миг, после осъзна, че жената не знаеше какво се е случило или се преструваше, че не знае.

— Сюзън ван Блийк е мъртва.

Няколко дълги секунди изминаха в мълчание.

— Мъртва? — тихо попита жената. Ако тази Мартин се преструваше на изненадана, тя бе много надарена актриса.

Рени извади още една цигара от пакета и обясни какво се е случило, без да споменава по какъв начин е замесена във всичко това. Беше много странно — да седиш в тъмното и да разказваш историята на някаква непозната жена във Франция.

„На жена, която твърди, че е във Франция — поправи се Рени. — А и кой казва, че е жена?“ Беше й трудно да свикне с тази стратегия на „плаща и кинжала“, но човек не трябваше да приема нищо по мрежата за чиста монета.

— Много-много тъжно ми е да чуя това — каза жената. — Но то все още не обяснява какво точно очаквате от мен.

— Както казах, притеснявам се да говоря по телефона. — Рени се замисли. Ако жената наистина се намираше в Европа, то трябваше да се примири, че ще разговарят по телефона. — Но предполагам, че нямам друг избор. Случайно да ви говори нещо името Боливар Атаско или една книга със заглавие…?

— Чакайте. — Чу се някакво изпращяване. — Преди да продължа разговора с вас, трябва да направя някои запитвания.

Рени се стресна от внезапната промяна.

— Какво означава това?

— Означава, че и аз не мога да си позволя да ви се доверявам изцяло, entendu? Ho ако наистина сте жената, за която се представяте, ще си поговорим отново.

— За която се представям ли? Какво, по дяволите, значи това?

Жената безшумно беше прекъснала връзката.

Рени остави комуникатора си, отпусна се назад и позволи на уморените си очи да се затворят. Коя беше тази жена? Имаше ли всъщност някакъв шанс да помогне или това щеше да се окаже просто някаква странна и случайна връзка, нещо като сбъркан номер?

Книга, тайнствена непозната — още информация, но нищо конкретно.

„Въртя се в омагьосан кръг. — Умората я теглеше като своенравно дете. — Само отломки, откъслеци — и нищо друго. Но трябва да продължа. Няма кой друг да го направи освен аз.“

Успя да поспи — трябваше да поспи, — но знаеше, че няма да се събуди отпочинала.