Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Golden Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998

ISBN 954-527-096-9

 

Тад Уилямс. Сънят на черния цар

Издателство „Дамян Яков“, 1998

Редактори: Камен Костов, Людмил Захариев

ISBN 954-527-097-7

 

Тад Уилямс. Друга земя

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Зефира Иванчева

ISBN 954-527-098-5

 

Тад Уилямс. Градът

Издателство „Дамян Яков“, 1999

Редактор Нина Иванова

ISBN 954-527-099-3

 

Обща информация за четирите книги:

Превод: Светлана Комогорова — Кома, Силвия Вълкова

Художник: Веселин Праматаров

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 84×108/32

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

ОСМА ГЛАВА
МРАЧНИ ПРОСТРАНСТВА

МРЕЖА/МУЗИКА: Опасните звуци — забранени.

(Картина: млада жена в болнична кислородна палатка)

Диктор: След серия телесни повреди и един смъртен случай по време на последното турне на пауър-уиггрупата „Ще ме обичаш ли още, когато ми падне главата“ на изпълнителите беше забранено да използват звукова апаратура, действаща извън обхвата на човешкия слух. Забраната дойде вследствие на изявления на европейски и американски застрахователни компании, че вече няма да застраховат събития, при които се използват „опасни звуци“.

(Картина: клипът на „Пламналото ти лице е горящото ми сърце“.)

ЩМОЛОКМПГ и други пауър-уиг-групи на свой ред заплашиха, че ще бойкотират САЩ и Европа, и заявиха, че няма да позволят на бюрократи да определят художествените им изразни средства.

 

Рени не можеше да понася баща си нацупен, но този път нямаше намерение да му се връзва.

— Татко, трябва да го направя. Заради Стивън. Това важно ли е за тебе?

Дългия Джоузеф избърса лицето си със своите възлести юмруци.

— Разбира се, че е важно, момиче. Не ми разправяй, че не ми пука за синчето ми. Но според мене всичките ти компютърни маймунджилъци са глупости. Смяташ да оправиш брат си с някоя игричка ли?

— Не е игричка. Де да беше… — Тя се вгледа в лицето на баща си. В него имаше нещо по-различно, но не можеше да определи точно какво. — Безпокоиш ли се изобщо за мене?

Той изсумтя.

— Какво? Да се безпокоя, че смяташ да се давиш в някаква вана с пихтия? Вече ти казах какво смятам за това.

— Татко, може да съм включена дни наред — дори седмица. Можеш да улесниш малко нещата.

Търпението й започваше да се изчерпва. Защо изобщо се опитва да говори с него? Какво ли освен униние и болка са й носили досега такива усилия?

— Да се безпокоя за тебе! — Баща й се намръщи и сведе поглед. — Че аз през цялото време се безпокоя за тебе. Откакто беше бебе, все се безпокоя. Трепя се, за да имаш дом, стомахът ти да е пълен. Като се разболееш, аз плащам за доктора. Двамата с майка ти по цели нощи сме седели да се молим за тебе, когато беше болна от треска.

Изведнъж тя осъзна кое беше различното. Погледът му беше ясен, баща й не преплиташе език. Военните, настанени в този подземен бункер, бяха отнесли всичко ценно, включително и целия алкохолен запас. Баща й бе смукал купената по пътя бира толкова дълго, колкото можеше, но тя онзи ден беше свършила. Нищо чудно, че беше в кофти настроение.

— Знам, че си работил здраво, татко. Е, сега е мой ред да направя каквото мога за Стивън. Така че, моля те, не усложнявай ненужно нещата.

Най-накрая той отново се обърна към нея — очите му бяха зачервени, устата — извита в кисела гримаса.

— Ще се оправя. Тук човек и без това няма какво да върши. А ти да не вземеш да се утрепеш там, момиче. Не го оставяй да ти изпържи мозъка или някаква подобна тъпотия. А ако стане така, недей мен да ме обвиняваш.

„Тези думи заместват признанието, че ме обича“ — помисли си Рени.

— Ще се опитам да не ми изпържат мозъка, татко. Бог ми е свидетел, ще се опитам.

— Иска ми се някой от нас да беше учил медицина. — Тя оглеждаше с известно отвращение канюлата на системата, прикрепена към ръката й с тънък слой проницаема латексова мембрана. — Не е много радостно, че трябва да си служа с наръчник. При това военен.

Джеремая сви рамене — прикрепваше същото устройство към кльощавата ръка на !Ксабу.

— Не е толкова трудно. Майка ми преживя катастрофа и имаше рана, на която трябваше да се направи дренаж. Аз свърших цялата работа.

— Ще се оправим, Рени — обади се !Ксабу. — Добре си подготвила всичко.

— Надявам се. Но все ми се струва, че нещо ми се губи. — И внимателно се потопи в гела. След като той я покри изцяло, Рени свали бельото си и го метна навън. На Джеремая сигурно изобщо не му пукаше, а баща й ровичкаше из хранителните припаси — не искаше да наблюдава запечатването на саркофазите, — но на нея все още й беше неудобно да е гола в присъствието на приятелите си. !Ксабу, който нямаше такива скрупули, отдавна беше свалил всичките си дрехи и изслуша последните инструкции на Джеремая в невъзмутима голота.

Рени свърза тръбичката на системата с шунта в ръката си, после постави катетъра за урината и маркуча за фекалиите, потискайки тръпката от неприятното, натрапливо докосване до плътта й. Не беше време да се прави на гнуслива. Трябваше да мисли за себе си като за войник, който отива в тила на врага. Мисията беше най-важното нещо, а всякакви други съображения — второстепенни. Тя прехвърли наум списъка си за не знам кой път, но всичко беше свършено. Самият V-резервоар щеше да наблюдава и да коригира всичко чрез плазмодалния гел. Нагласи маската и даде сигнал на Джеремая да включи въздуха. Когато усети леко влажният въздух да нахлува в устния мехур, тя се плъзна под повърхността.

Потъна в тъмната безтегловност и зачака Джеремая да свърже системата с мрежата. Като че ли минаха векове. Зачуди се дали няма някакви проблеми с апаратурата на !Ксабу. Може би не я биваше и щеше да се наложи да тръгне сама. Тази мисъл дотолкова я разтревожи, че тя се уплаши. Беше започнала да зависи от малкия мъж, от спокойното му присъствие и от добрите му чувства повече, отколкото й се нравеше, но нищо не можеше да направи.

— Рени? — Беше Джеремая, говореше й през слушалките. — Всичко наред ли е?

— При мене да. Какво чакаме?

— Нищо. Готови сте. — Последва дълго мълчание и тя дори си помисли, че се е изключил. — И късмет. Открийте кой направи това на докторката.

— Ще се постараем с всички сили. — Изведнъж я заобиколи сиво море от статична празнота, без повърхност и без дъно — беше включена. — !Ксабу? Чуваш ли ме?

— Тук съм, Рени, ние нямаме тела.

— Още не. Първо трябва да се свържем със Сингх. Призова операционната система на военната база — типично контролно табло, направено без всякакво въображение, пълно с екранни прозорци, симулирани бутони и ключове, — после въведе препрограмираната връзка, която Мартин им беше изпратила. Контролното табло примигна — даваше им различни знаци да почакат; след това таблото и сивият фон изчезнаха — погълна ги мрак. След малко чу познатия глас на французойката:

— Рени?

— Да, аз съм.

— !Ксабу?

— И аз съм тук.

— Всички сме налице, Мартин. Защо няма картина?

Гласът на Сингх изхриптя в слушалките й:

— Защото нито имам време, нито съм склонен да ви забавлявам с хубави картинки. Ако проникнем в онази система, ще имаме повече картинки, отколкото можем да понесем.

— Въпреки това — обади се Мартин — ще трябва да изберете някакви стандарти за симулираните си тела. Мосю Сингх разправя, че много от възловите точки в тази мрежа автоматично ви снабдяват със сим при влизане, но други — не. А някои от тях, които го правят, ще бъдат повлияни от избора на потребителя, така че трябва да си изберете нещо удобно.

— И да не се набива много-много на очи, да му се не види — добави Сингх.

— Как да го направим? Пък и в чия ли система сме?

Мартин не отговори, но в мрака пред Рени се появи малък холографски куб. Рени откри, че като използва стандартни ВР — симулации, може да построи образ в него.

— Побързайте — изръмжа Сингх. — След около петнайсет минути идва прозорецът ми и не искам да го изпускам.

Рени се замисли. Ако тази мрежа, Адърланд, всъщност представлява огромна ВР за игра на богатите и силните на деня, както явно смяташе Сингх, то тогава сим, който е твърде обобщен, твърде евтин, най-много би привлякъл нежелано внимание. Сега й се падаше възможност да се отпусне и да си вземе нещо хубаво.

Зачуди се дали няма да е най-добре да се направи на мъж. В края на краищата алфа-мъжете в човешкия свят не се бяха променили особено през последните две хиляди години и, доколкото знаеше, малцина от тях имаха високо мнение за жените. Но, от друга страна, може би именно затова не биваше да се прави на нещо друго. Ако средностатистическият смахнат мултимилионер, желаещ да управлява света, беше склонен да презира жените изобщо, а още повече една млада африканка, да бъде самата себе си можеше да е идеалното средство да остане незабелязана.

— Снощи сънувах сън — стресна я безплътният глас на !Ксабу. — Много странен сън за прататко Мантис и за Онзи, който поглъща всичко.

— Моля? — Тя избра основното човешко женско тяло, което се появи в куба, безлично като телена скулптура.

— Идва от една легенда, която научих като юноша — много важна легенда за моя народ.

Рени усети, че се мръщи — опитваше се да се концентрира върху образа на сима. Даде му тъмната си кожа и много късо подстригана коса, после го издължи, за да заприлича повече на нейното тяло — с малки гърди и дълги крайници.

— Не можеш ли да ми го разкажеш по-късно, !Ксабу? Опитвам се да си направя сим. Ти не трябва ли също да си направиш?

— Точно затова сънят ми се стори важен. Прататко Мантис ми говореше в съня — на мене, Рени. Каза ми: „Време е всички първи хора да се съберат.“ Но извинявай, затруднявам те. Ще те оставя на мира.

— Опитвам се да се съсредоточа, !Ксабу. По-късно ми го разкажи, моля те.

Увеличи главата и бързо прехвърли ред лица, за да намери нещо близко до своето. Носове, очи и усти се изреждаха като претендентки за стъклената пантофка на Пепеляшка и бяха отхвърляни, докато накрая откри комбинация, която имаше нейните черти и не я разкрасяваше. Рени не харесваше хората, които правеха симовете си подчертано по-привлекателни от телата си в реалния живот. Смяташе това за слабост, за нежелание да живееш с онова, което ти е дадено.

Взря се в завършения продукт, но безизразното лице изглеждаше толкова правдоподобно от пръв поглед, че тя се заколеба. Не беше нужно да си прави чак толкова верен автопортрет. Хората, в чиято система щяха да влязат нелегално, изобщо не си поплюваха, както вече знаеше. Защо да ги улеснява в отмъщението?

Рени изостри скулите и брадичката и избра по-дълъг и по-тесен нос. Леко дръпна очите нагоре. „Сякаш преобличам кукла“ — помисли си тя. Сега лицето й само смътно напомняше на нейното, симът й приличаше най-вече на някоя пустинна принцеса от филмите с пясъци и ятагани. Усмихна се, доволна от произведението си и от себе си — кой сега си беше излъскал сима?

Облече новото си тяло в най-разумните дрехи, за които се сети — нещо като авиаторски комбинезон и ботуши: ако симулацията е достатъчно добра, подходящият костюм има значение. После прегледа редица възможности за сила, издръжливост и други физически данни — в повечето сим-светове всяко натрупване на качества в една категория трябваше да бъде уравновесявано с намаляване на качества в друга. След като си поигра с цифрите и остана доволна, вкара избора си. Симулацията и нейният куб затвор изчезнаха и тя отново потъна в мрак.

Резкият глас на Сингх се вряза в празнотата:

— Вижте сега, ще ви кажа това веднъж и само веднъж. Влизаме, но недейте да се учудвате на нищо — включително и на провал. Това е най-смахнатата и гадна операционна система, на която съм се натъквал, така че нищо не обещавам. И не ми задавайте тъпи въпроси, докато работя.

— Мислех си, че и ти си работил по нея — обади се Рени. Беше започнало да й писва от сприхавия характер на Сингх.

— Не съм работил по самата ОС — отговори той. — Работих по включването на снап-компонентите. Операционната система беше най-голямата тайна от проекта „Манхатън“ насам — това е била първата атомна бомба, още през XX век, ако някой не познава историята.

— Моля продължавайте, мосю Сингх — обади се Мартин. — Знаем, че имаме съвсем малко време.

— Много си права, да му се не види. Както и да е, извърших някои малки набези над тази система и от дълго време я наблюдавам, но все още имам въпроси. Това нещо, първо, има цикли — и не ви говоря за цикли на използване. Ползването му е доста постоянно във всички времеви зони, макар че напоследък здравата е нараснало, но самата операционна система си има някакъв вътрешен цикъл, който не мога да схвана. Понякога работи много по-бързо. Общо взето като че ли е някакъв двайсет и петчасов цикъл, така че около деветнайсет часа е високоефективна, после нещата май се позамъгляват за около шест часа и е по-лесно да се заобиколят някои от най-очевидните предохранителни мерки. Но пак ви казвам — и тогава е два пъти по-бърза от всичко, на което съм попадал, а може би и повече.

— Двайсет и петчасов цикъл? — Мартин като че ли беше потресена. — Сигурен ли сте?

— Много ясно, че съм! — тросна се Сингх. — Кой го наблюдава това нещо кажи-речи вече година — вие или аз? Сега: единственият начин да се промъкнете вътре и да вкарате и хората си е аз да направя пробив. Това значи, че трябва да накарам системата да се отвори и да ме пусне, а после ще трябва да се закрепя, така че да мога да докопам всички необходими ни фибервръзки и да използвам случайния рестарт. А за вас няма да има никакви картинки, докато не влезем вътре — нямам време за такива детинщини, така че ще трябва да слушате гласа ми и да правите, каквото казвам. Ясно?

Рени и !Ксабу потвърдиха.

— Добре. Сега си сядайте на задниците и млъквайте. Първо трябва да се добера до задната вратичка, която вградихме вътре ние с Мелани и Саката. Обикновено това е достатъчно да ни вкара във всяка система, но с тази са правили какви ли не щуротии — такива равнища на сложност, каквито не съм виждал.

После Сингх изчезна и се възцари тишина. Рени чакаше възможно най-търпеливо, но без да чува гласове, изобщо не беше в състояние да прецени колко дълго. Може да бяха минали десет минути или пък час, когато гласът на стария хакер отново избръмча в слушалките й:

— Вземам си думите назад. — Сякаш беше останал без дъх и далеч не беше чак толкова спокоен, както обикновено. — Думата не е „сложност“. Може би е „лудост“ — всичко във вътрешните пръстени на тази система си има някакъв смахнат ъгъл на случайност. Знаех, че смятаха да инсталират неврална мрежа в центъра на това нещо, но и те си имат правила. Учат се и всъщност всеки път правят, каквото трябва, което на определен етап означава всеки път едно и също…

Беше й трудно да седи в мрака и да не прави нищо. За първи път, откакто се помнеше, Рени копнееше да докосне нещо, каквото и да е то. Телеприсъствие, така го наричаха в старите учебници по ВР-контакт от разстояние.

— Не разбирам — обади се тя. — Какво става?

Сингх беше толкова объркан, че май не се разсърди, че го прекъсват.

— Отворена е — широко отворена. Надникнах вътре през задната вратичка. Преди всеки път, когато съм се пробвал, се натъквах на някаква шантава гнездовокодова бариера от другата страна. Измислих решение, като предположих, че това е само първият пласт защита около ядрото на системата, но сега го няма там. Нищичко не прегражда пътя ни.

— Какво? — Гласът на Мартин също прозвуча разтревожено. — Означава ли това, че цялата система е незащитена? Не мога да повярвам.

— Не. — Рени долавяше смущението на Сингх. — Щеше ми се да е така — това би означавало просто срив на системата. Доколкото видях, дупката, ако я наречем така, е само в последния защитен пръстен, от другата страна на точката, където влязох — задната вратичка, която още преди десетилетия вградихме точно в тази част на механизма. Но тя никога досега не е била незащитена.

— Простете, че говоря за нещо, което не разбирам — обади се !Ксабу. Рени с изненада установи колко се радва да чуе гласа му в мрака. — Това не ви ли прилича на капан?

— Много ясно! — сприхаво отсече Сингх. — Сигурно цяла дузина инженери по системите на това копеле Атаско точно в този момент си седят в някоя стая като полярни мечки около дупката в леда и чакат да видят чия ли глава ще се покаже. Но кажете ми какво друго да правим.

Отделена от тялото си както никога досега, плуваща в някакво негативно пространство, Рени пак усети кожата й да настръхва.

— Не знам — продължи старият хакер. — Казах ви, тази операционна система е неразгадаема. Най-сложното нещо, което съм виждал досега — не мога дори да предположа колко трилиона инструкции в секунда изпълнява! Исусе! Тия наистина са върхът — не съм и чувал да споменават за такава скорост на обработка. — В гласа му се долавяше неприкрито възхищение. — Но не можем да приемем току-така, че е капан. Първо на първо, прекалено се набива на очи и това е глупаво, не мислите ли — просто да изключат охраната, която сме очаквали, че ще се наложи да пробием? Може би това няма абсолютно нищо общо с нас — може би операционната система прави нещо критично важно някъде другаде и е изтеглила някои ресурси от вътрешния кръг на охраната, като е схванала, че може да ги върне, ако нещо се промъкне през външния кръг. Ако не се опитаме да влезем, може по-късно да открием, че сме броили фъшкиите на най-големия троянски кон на земята.

Рени се замисли само миг.

— Това може да е и най-големият ни шанс. Аз казвам да влезем.

— Благодаря, госпожице Шака. — Под сарказма се долавяше отчетлива нотка на одобрение.

— Това, което ни казахте, ме притеснява. — Гласът на Мартин звучеше не само притеснено — в него имаше тъга, каквато Рени никога досега не беше долавяла. — Щеше ми се да имах повече време да размисля.

— Ако операционната система изтегля ресурси, те може би планират някаква голяма промяна — използването й страшно е нараснало и като че ли има много промени. Могат дори и да планират да закрият всичко и напълно да отрежат външния достъп.

— Казах на Рени, че сънувах сън — обади се !Ксабу. — Вие може би няма да ме разберете, господин Сингх, но аз съм се научил да вярвам на такива послания.

— Сънувал си сън, който ти е казал, че днес е ден за влизане в мрежата?

— Не, разбира се, че не. Но мисля, че сте прав, като казвате, че такава възможност може и да не ни се удаде втори път. Не мога да обясня защо мисля така, но вашите думи потвърждават съня ми. Дошло е времето всички деца на прататко Мантис да се съберат заедно — това ми каза моят сън.

— Ха! — рязко се изсмя Сингх. — Е, и какво — едно „за“, едно „не съм сигурна“ и едно „сънувах една буболечка“? Май и аз съм „за“. Така че ще опитаме. Но не се учудвайте, ако гръмна веднага цялата работа — според мене те не могат да ме проследят, а и аз ще се постарая да отнема на тия копелета удоволствието дори да се опитат!

И изчезна. Отново настана тишина.

Този път чакането се проточи дори още по-неестествено дълго. Мракът беше навсякъде; Рени усещаше как той попива в нея. И тя, и другите — какво си мислеха, че правят? Четирима души, които се опитват да се промъкнат в най-изпипаната мрежа в света, и после — какво? Да пресяват невероятната й сложност в търсене на отговори, които може изобщо да не са там? Щеше да им е по-лесно да намерят една точно определена песъчинка на някой плаж.

„Какво прави той? Дали изобщо ще успее?“

— Мартин? !Ксабу?

Не последва отговор. По някаква приумица на системата на Сингх или на нейната собствена тя беше временно некомуникативна. Това само засили клаустрофобичната й нервност. Колко ли време беше прекарала в този мрак? Часове? Опита се да направи часовник, но системата не откликна на никакви нейни сигнали. Щом размърда ръцете си, които не виждаше, и не усети нищо, за миг я обзе истинска паника. Насили се да лежи неподвижно.

„Успокой се, тъпа краво. Нито си паднала в кладенец, нито си погребана в пещера. Намираш се във V-резервоар. !Ксабу, баща ти и Джеремая са само на няколко педи от тебе. Ако искаш, можеш да седнеш, просто да разкараш всичките ония тръби и да бутнеш капака, но това ще провали всичко. Отдавна чакаше този шанс. Не го проваляй. Бъди силна.“

За да се намира на работа — и за да си докаже, че времето наистина минава, — започна да брои, като свиваше пръсти, за да си напомня, че има тяло, че съществува и нещо друго освен мракът и собственият й глас в главата й. Преброи до триста и нещо изпращя в слушалките й.

— … Май влязох… някакви… интерферентни… рутери ще… — Гласът на Сингх беше много тих, сякаш идваше отдалече и макар думите му да долитаха насред взривове на статично електричество, в тях се долавяше отчетлив страх.

— Рени съм. Чувате ли ме?

Сега гласът на хакера беше още по-слаб.

— … Няма причина да… откачам, но… наръгай… „Наръгай“? „Наръгай“ ли беше казал? Или „напъхан“? Рени се опита да сподави ужаса си. Всъщност нямаше от какво да се бои — от нищо освен от откритието и отплатата, а сега те започваха да й се струват стари приятели. „Само един суеверен идиот може да се бои от мрежата“ — рече си тя.

Змиевидните ръце на Кали се надигнаха в спомена й — подиграваха й се.

Слушалките й отново изпращяха, но този път не чу никакви думи. Изведнъж осъзна, че й е много-много студено.

— !Ксабу! Мартин! Там ли сте?

Тишина. Студът ставаше все по-силен. Психосоматична реакция, нямаше съмнение. Реакция на мрака, самотата и несигурността. „Дръж се, момиче, дръж се! Не се паникьосвай! Няма причини да те е страх. Правиш го заради Стивън. Правиш го, за да му помогнеш.“

Трепереше. Усещаше как зъбите й се удрят един в друг, как тракат челюстите й.

Мрак. Студ. Тишина. Отново започна да брои, но не можеше да следи числата.

— Рени? Ти ли си? — Гласът беше съвсем тих, сякаш идваше по дълга тръба. По радостта, че някой изговаря името й, разбра колко е уплашена. Мина много време, докато разбере чий е този глас.

— Джеремая?

— Температурните показатели на резервоара паднаха много. — Гласът му се чуваше съвсем малко по-ясно от гласа на Сингх. — Искаш ли… — и някакво свистене заглуши думите му.

— Не можах да те чуя. Джеремая, можеш ли да се свържеш с !Ксабу в другия резервоар?

— … такова рязко спадане. Искаш… ли… да излезеш? Можеше да му каже, че иска. Щеше да е лесно. Само една дума и щеше да се измъкне от тези странни мрачни пространства. Но как да го направи — да се предаде просто така? В бездната, по-ясно от всички други призраци, които се мяркаха в мислите й, видя лицето на Стивън зад измачканата прозрачност на кислородната палатка. Това — мракът, самотата, нищото — беше животът му всеки Божи ден. А тя можеше ли да си позволи няколко секунди мрак, самота и нищо да я уплашат и да не се възползва от може би единствения си шанс?

— Джеремая, чуваш ли ме? Има интерференция. Само кажи „да“, ако ме чуваш.

Тихо, пращящо мълчание. После съскане. Да.

— Да. Не ни изваждай. Не прави нищо, освен, ако данните ни не се влошат прекалено много — ако физическото ни съществуване е заплашено. Разбра ли ме? Не ни вади.

Не чу нищо освен пращене.

„Добре — помисли си тя. — Добре че го направи. Отпрати го. Няма кой да се намеси и да те спаси дори да… дори да… истеричка такава, започваш да… — Помъчи се да се успокои някак, но отново се разтресе конвулсивно. — Боже милостиви, какъв студ! Какво става? Какво не е наред?“

Нещо нарастваше в мрака толкова незабележимо, че тя не беше сигурна дали пламналият й ум не й прави номера. Няколко точки станаха по-ярки и засияха като светеща плесен в килия. Рени се втренчи в тях — цялото й внимание беше насочено натам. Точките се превърнаха в линии, те пък — в движещи се бели и сиви разляти петна, и най-накрая очертаха жив образ, изрязан наопаки като негатив. — Сингх?

Фигурата, увиснала в празнотата пред нея, вдигна ръце — спазматичните й движения бяха странно несинхронни. Устата се отваряше и затваряше, но в слушалките й се чуваше единствено собственият й затаен дъх. Старецът носеше същата протъркана пижама и хавлията, както преди. Но как беше възможно? Без съмнение той би си направил сим, който да скрие самоличността му.

Студът натежа и я натисна като огромна длан. Разтърсиха я спазми. Образът на Сингх се разшири, разтегна се и се разкриви, докато изпълни цялото й полезрение, и се разля в безкрайността. Отвори извитата си уста колкото планина и лицето около нея се разкриви от болка. Тя едва успя да долови думата, която гърмеше и тътнеше в слушалките като реактивен двигател. — … ТО…

И тогава, независимо от убийствения студ, който разтърсваше цялото й тяло така, че то сякаш щеше да се разпадне, Рени усети още нещо, някакво присъствие зад разкривения гигантски призрак на Сингх — така както безкрайният вакуум на космоса лежи зад синьото небе. Почувства как то надвисва над нея — съзнание като юмрук, треперещ над пъплещ по масата комар, същество от чиста мисъл и въпреки това празна като мисълта на идиот, присъствие, по-студено от студа, болно, любопитно, мощно и абсолютно ненормално.

Мислите й отлитаха като керемиди, отнасяни от ураган. „Хиената!“ — изпищя нещо в нея. Легендите на !Ксабу и нейните сънища дадоха име на страха. Изгорелият. След миг, щом той я обви в мрак и студът се вдълба във вътрешностите й, в паметта й изплува друга дума, споменавана от !Ксабу.

Онзи, който поглъща всичко.

Тогава то я докосна лениво, подуши я, както звярът подушва човек, проснат като мъртъв. Ледена бездна — но нещо се тътреше в сърцето й като рак. Рени беше сигурна, че сърцето й ще спре.

Гласът на Сингх отново гръмна в ушите й — гигантски вой на агония.

— О, БОЖЕ! ТО… ХВАНА МЕ… — Образът му се сгърчи, обърна се наопаки и Рени изпищя от ужас и изумление. Отвратително разкривеният, но безспорно реален образ на стареца — такъв, какъвто сигурно беше в този момент — изпълни мрака: тюрбанът му беше килнат, хавлията — събрана под мишниците; той се гърчеше като червей на жестока кука. Очите му се извъртяха така, че накрая се виждаше само бялото им. Беззъбата му уста зееше. Рени осезаемо чувстваше болката му — ужасно напрежение, което протичаше по нея като ток по жица. Припламна и спря. Тя усети как сърцето на Сингх се пръсва. Усети как той умира.

Образът се стопи. Отново се спусна мракът; студените нокти се вкопчиха в нея и немислимото нещо я приближи до себе си.

„О, Боже — помисли си тя безнадеждно, — колко бях глупава!“ Усещаше как брат й, баща й и толкова много други хора й крещят гневно. Студът се сгъсти, стана невъзможно всеобемащ, сякаш всички слънца във вселената бяха загинали. Тялото й вече нямаше сили дори да трепери. Усети как силата изтича от нея, съзнанието й плува, умира.

Нещо рязко се отвори пред нея; смътно осъзна, че плътността намалява. Усети как пропада като че ли от огромна височина. Минаваше през нещо — отвор? Врата? Дали не беше преминала там… там, където искаше да влезе преди хиляда вечности? Дали я бяха пуснали?

Някъде някакъв спомен. Зъби. Километри наред — лъскави зъби. Гигантска ухилена уста.

„Не — потрепна за последен път разумът в умиращото й съзнание, — погълнаха ме.“