Тад Уилямс
Градът на златната сянка (32)

СЕДМА ГЛАВА
В ИМПЕРАТОРСКИТЕ ГРАДИНИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Малайзийските бунтовници предупреждават Запада да стои настрана.

(Картина: битка в джунглата на Северен Борнео; жертви на ракети.)

Диктор: Малайзийската група бунтовници, наричащи себе си „Мечовете на Нова Малака“, предупредиха западните туристи и пътуващи бизнесмени, че влизат във военна зона. Бунтовниците, които от шест години водят война с малайзийското федерално правителство, за да преобърнат светската, прозападна политика на Малайзия, убиха трима португалски дипломати при нападение миналата седмица и твърдят, че сега ще се отнасят към всички жители на западни страни в Малайзия, включително австралийци и новозеландци, като към „вражески шпиони“.

(Картина: Ранг Хюсеин Коват, говорител на бунтовниците от „Мечовете на Нова Малака“.)

Хюсеин Кават: Европа и Америка наложиха хулигански режим на останалия свят за цели петстотин години, но времето им свършва, ако ще и кръв да е нужна. Можем да пролеем собствената си кръв, но тя вече няма да е отровена от западни кредити и от западни идеи. Покварата на неверниците от федералното правителство в Куала Лумпур е вот в ноздрите на небето.

 

Хърли Бръмонд беше застанал на носа на въздушния кораб, вкопчил се в кормилото с една ръка. Суровият му брадат профил се очертаваше на светлината на двете луни на Уламар.

— Ще им размажем носовете, Джонас! — надвика той рева на вятъра. — Зеленокожите жреци ще разберат, че не могат току-така да се бъзикат с годеницата на един землянин!

Пол искаше да го попита нещо, но нямаше куража да ревне. Бръмонд отново се беше върнал в старата си поза и се взираше в осветените от фенери кули на Туктубим. Пол искаше отново да намери красивата жена, но не беше сигурен, че точно този е начинът.

— На Хърли му е кипнала кръвта — обади се професор Багуолтър. — Наистина, ако се косиш, това няма да ти помогне. Но не се страхувай — луд е като мартенски заек, но ако някой може да ти свърши работа, то това е точно той.

Въздушният кораб рязко залитна надолу и месинговите му сглобки се раздрънчаха. Пол се подпря на една ръка, после протегна другата да провери дали Гали не е паднал. Момчето се беше ококорило, но като че ли беше повече развълнувано, отколкото уплашено.

Корабът започна да се спуска под още по-голям ъгъл. Единственото, на което Пол беше способен при такъв остър ъгъл на падане, беше да се вкопчи в парапета. Хърли Бръмонд напусна мястото си на носа и запълзя покрай парапета, като се изтегляше с ръце, а след това дръпна една голяма метална дръжка на гърба на корабната кабина. Всички фенери на кораба, на кърмата, по крилете платна и покрай палубата изведнъж помръкнаха. Въздушният кораб продължи да пада.

Внезапно от едната страна на кораба изскочи връх на кула и се стрелна нагоре покрай тях. Още една прониза въздуха точно зад парапета от страната на Пол — толкова близо, че му се стори, че може да я докосне. Трета изникна до първата. Ужасен, Пол погледна през резбования парапет. Корабът летеше надолу към цяла гора от остри като игли минарета.

— Боже мой! — Пол дръпна Гали към себе си, макар да знаеше, че нищо не може да направи за момчето. — Ще…

Корабът внезапно изправи нос и Пол и другите рухнаха на палубата. След миг се разтресе и спря във въздуха, увиснал сред гъсталака от остри покриви. Бръмонд беше изпълзял обратно на носа.

— Съжалявам за пропадането — изрева той. — Ама трябваше да угася фенерите! Ще ги изненадаме.

Докато Пол помагаше на Гали да се изправи, Бръмонд преметна навита въжена стълба през парапета. Тя се разгъна с пращене в мрака и той се изправи с доволна усмивка.

— Идеално. Точно над императорските градини сме, както си и помислих. Никога не биха го очаквали от нас. Докато ти мигне окото, ще влезем и ще излезем с твоята красавица, Джонас, старче.

Професор Багуолтър все още беше коленичил на палубата и си търсеше очилата.

— Хърли, викам, че май нямаше нужда от това, а? Такова де, не можехме ли да се приближим малко по-лекичко?

Бръмонд поклати глава — личеше колко е привързан към стареца.

— Багс, флегмо стара! Знаеш ми девиза: „Движи се като вятър, удряй като светкавица.“ Няма да дадем възможност на тези гадни жреци таласъми да изпратят нашата плячка при духовете на праотците ни. Давайте да се размърдаме! Джонас, ти, разбира се, идваш. Багс, знам, че страшно ти се иска да се поразкършиш, но може би трябва да останеш тук, на кораба, и да си готов да отлетим. Освен това някой трябва да наглежда момчето.

— Аз искам да дойда! — светнаха очите на Гали.

— Не. Това противоречи на собствените ми правила. — Бръмонд поклати глава. — Какво ще кажеш, Багс? Знам, че е кофти номер, но може би само този път ще е по-добре да пропуснеш приключението.

Професорът не изглеждаше незаслужено разочарован. Всъщност на Пол му се струваше, че е благодарен за извинението.

— Щом мислиш, че така е най-добре, Хърли.

— Значи всичко е решено. Нека само да запаша мойта стара Бетси… — Бръмонд отвори един сандък до кормилото, извади оттам кавалерийска сабя в ножница и я закопча на кръста си. После се обърна към Пол:

— Ами ти, старче? Какво оръжие си избираш? Може да ми се намират тук един — два пистолета, но трябва да ми обещаеш, че няма да стреляш, докато аз не кажа — Бръмонд извади чифт оръжия, както се стори на Пол, леко архаични, и надникна в дулата им. — Добре. И двата са заредени — подаде ги на Пол, който ги затъкна в пояса си. — В края на краищата ние не искаме жреците да разберат за нас по-рано, отколкото трябва. Ммм? — Бръмонд продължи да рови из сандъка. — Значи и на тебе ще ти трябва да започнеш с нещо. Колкото да си платиш пътните.

Той се изправи и му подаде изключително живописно оръжие — отчасти брадва, отчасти копие, — високо две трети от ръста на Пол.

— Ето ги. Това е вонарски салджак. Изненадващо добър за близък бой, пък и доста уместен — нали и годеницата ти е от тях. От вонарите, искам да кажа.

Щом Пол се загледа в странното, покрито с филигран оръжие, Бръмонд притича до парапета и преметна крак през него.

— Хайде, старче. Време е да вървим.

Почувствал се почти безпомощен, сякаш се движеше през нечий чужд сън, Пол го последва.

— Внимавай — обади се Гали, но на Пол му се струваше, че перспективата за страшна опасност радва момчето повече, отколкото трябва.

— Опитай се наистина да удържиш Хърли да не предизвика междупланетен инцидент — добави Багуолтър.

На Пол му се видя трудно да слиза надолу със салджака в ръка. На трийсет метра надолу под кораба — и все още на половината разстояние от земята — Бръмонд спря и нетърпеливо го зачака.

— Виж какво, старче, бих рекъл, че сме тръгнали да спасяваме дамата на сърцето на някой съвсем друг човек, а не твоята. Ще изгубим елемента изненада.

— Аз… всъщност не съм свикнал на такива работи. — Пол се залюля; ръката, с която се държеше за стълбата, се потеше.

— Дай! — Бръмонд протегна ръка, взе салджака и продължи да слиза. Сега на Пол му беше по-лесно да слиза и дори за първи път успя да се огледа. Все още бяха обкръжени, но по-скоро не от кули, а от дървета със странна форма. Самата градина сякаш се простираше надлъж и нашир във всички посоки: топлата марсианска нощ беше изпълнена с аромата на растения.

В гъстата зеленина и в тишината имаше нещо, което погъделичка паметта му. Растения… Помъчи се с всички сили да си спомни. Струваше му се някак важно. Гора, обградена от стени…

Бръмонд отново беше спрял — този път в края на стълбата, само на отскок от земята. Пол забави ход. Какъвто и спомен да бяха извикали императорските градини в него, той пак се изплъзна — измести го една по-належаща грижа.

— Ти каза, че те никога не биха очаквали да дойдем точно по този начин, но тази вечер аз видях много въздушни кораби. Защо това ще ги изненада?

Спътникът му извади сабята от ножницата си, после скочи леко на земята. Огромни цветя с телесен цвят се люлееха от вятъра, който Пол не усещаше. Някои от дърветата имаха бодли, дълги колкото човешка ръка, а други — цветове, които приличаха на мокри, гладни усти. Пол потрепери и скочи долу.

— Всъщност точно заради вормаргите — поверително му прошепна Бръмонд. Той му подхвърли салджака. Наложи се Пол да се извърти, за да избегне острото като бръснач острие. — Повечето хора се боят от тях до смърт — и тръгна с бърза крачка. Пол се забърза след него.

— Вормарги ли? Тези пък какви са?

— Марсиански гадове. Някои хора им викат змийски маймуни. Грозна гад.

Имаше само половин секунда да осмисли идеята, когато нещо огромно, рошаво и вонящо тупна от дървото насред пътя.

— Говорим за вълка, а той — в кошарата! — обади се Бръмонд и замахна към звяра със сабята си. Щом съществото изръмжа и се дръпна назад, Пол мерна жълти очи като цепки и огромна муцуна, пълна, с криви зъби. Още два силуета тупнаха от дървото до тях. Пол едва успя да вдигне навреме вонарската брадва, за да отблъсне една лапа с дълги нокти, която се стрелна към лицето му; въпреки това ударът отхлаби хватката, с която държеше оръжието, и едва не го събори на земята.

— Не ги подкарвай към двореца — подвикна Бръмонд. Той се биеше с два звяра едновременно и сабята му беше почти невидимо размазано петно на лунната светлина. — Дръж ги тук, в тъмната част на градината.

Ако Пол би могъл да ги подкара накъдето и да било, с радост би го направил, но в момента беше под страшен натиск просто да оцелее. Онова косматото пред него сякаш имаше ръце, дълги колкото файтонджийски камшици; само блокирането им, докато те плющяха по лицето и корема му, гълташе цялата му сила и бързина. Сети се за пистолетите, но разбра, че не би могъл да извади някой от тях, преди чудовището да се метне върху му и да забие отровните си зъби във врата му.

Сега дори и на Бръмонд му беше трудно да говори. Пол забеляза как нещо залитна назад. За един ужасяващ миг си помисли, че е спътникът му, но после чу тихия му радостен кикот, щом единият от зверовете се строполи и повече не стана. Ала вторият от вормаргите изглеждаше съвсем способен да удържа Бръмонд, докато другарят му свърши с Пол.

Пол отстъпи крачка назад и едва не се спъна в оголения корен на едно дърво. Щом възвърна равновесието си, врагът се нахвърли върху му. В отчаянието си той метна салджака в лицето на змийската маймуна. Оръжието не беше балансирано за хвърляне; то се завъртя във въздуха, тежко удари звяра и го изкара от равновесие, но не му причини кой знае каква вреда. По време на моментното затишие Пол измъкна единия пистолет от пояса си, натика го колкото можа по-близо до лицето на вормарга и дръпна спусъка. Ударникът падна. За една отвратително дълга част от секундата не се случи нищо. После пистолетът подскочи и издаде звук като гръмотевица; от дулото изригна огън. Змийската маймуна седна на земята — на раменете й не беше останало нищо друго освен кръв, парчета изгоряла плът и козина.

— За Бога, стари ми приятелю, какви ги вършиш? — Бръмонд явно се беше ядосал. Той бе стъпил с ботуша си на гърдите на втория убит от него вормарг, за да може да измъкне сабята си от корема му. — Нали ти рекох да не ги пипаш, докато не ти кажа.

Пол беше твърде зает с това, да се мъчи да си поеме дъх, за да възрази.

— Е, ако наоколо има още от тези хубавци, то сега ще ни налетят като мухи на мед — да не споменаваме, че без съмнение си събудил ониксовата стража на Сумбар. По-добре да хукваме към императорската резиденция и да направим каквото можем. Длъжен съм да го кажа — разочарован съм от тебе, Джонас. — Бръмонд избърса сабята си в листо колкото поднос за чай и с един замах я прибра в ножницата. — Идвай! — обърна се той и затича през гъсталака.

Пол вдигна салджака и се запрепъва подире му. Затъкна пистолета, с който беше стрелял, в колана си и измъкна другия — да бъде готов. Нямаше как да познае към какъв ли отвратителен смъртоносен капан го беше повел този идиот.

Бръмонд търчеше през джунглата на императорските градини, сякаш цял живот се е занимавал с това, а Пол подтичваше тромаво подире му. Само след няколко секунди стигнаха до каменна стена. Тя се издигаше десетина метра нагоре, съвсем гола, ако не броим единствения прозорец, който се намираше на един човешки бой над земята. Бръмонд подскочи и се залови за перваза, после се издърпа нагоре. Протегна ръка и издърпа и Пол.

Стаята пред тях беше празна с изключение на няколкото каменни урни, струпани в единия ъгъл, и осветена само от една мъждукаща в нишата свещ. Бръмонд скочи на пода и безшумно започна да се придвижва към отсрещната врата; там се ослуша, а след това продължи по ярко осветения от факли коридор.

В коридора също нямаше никого, но звуците, които идваха от едната посока — груби гласове и дрънчене на брони, — предполагаха, че няма да бъде така за дълго. Бръмонд сграбчи една от факлите, измъкна я от поставката й и я доближи до ръба на гоблена, който се простираше на стената и в двете посоки, докъдето Пол виждаше — безкрайна неразбираема картина, изобразяваща хора с животински глави, които работеха и се забавляваха. Пламъците плъзнаха по долния край на гоблена и се заизкачваха нагоре.

— Хайде, мой човек! — Бръмонд сграбчи ръката на Пол и го повлече. — Това ще позабави ониксовата стража. Един бърз спринт — и ще бъдем в храма.

Парчета горящ гоблен вече падаха по пода и там килимът започваше да тлее. Други пламъци вече посягаха към тежките дървени греди на тавана. Коридорът започваше да се изпълва с дим.

По някои от вратите се появиха талтори, докато Пол вървеше подир Хърли Бръмонд по дългия коридор. Повечето като че ли току-що се бяха събудили. Трудно беше на светлината на факлите да се различи кожата на землянин от зеленикавата кожа на уламари: неколцина от жителите на двореца им крещяха развълнувано — мислеха си (по-оправдано, отколкото смятаха), че тези бързащи мъже би трябвало да знаят какво става.

Не всички бяха толкова пасивни. Един едър войник талтор, чиято черна ливрея предполагаше, че трябва да е от ониксовата стража, спомената от Бръмонд, излезе от една пресечка на коридора и прегради пътя им. Спътникът на Пол прояви изненадваща сдържаност, като просто го фрасна с бърз ъперкът в челюстта; на няколко крачки по-назад Пол беше принуден да прескочи проснатия страж.

„Това е като в стар филм — помисли си той. — Някаква мелодрама от «Хиляда и една нощ».“ За миг тази мисъл разгърна най-различни спомени в ума му — безброй предмети, имена, идеи, — сякаш някой беше разтворил широко вратите на огромна библиотека. После се подхлъзна върху полирания под и едва не заби глава в каменните плочки. Когато успя да си възвърне равновесието и отново се затича след Бръмонд, мъглата в главата му се беше върнала. Но сега знаеше, че зад нея има нещо, че този мрак не е естественото му състояние. Усети как в него се надига надежда.

Бръмонд спря пред висока арка, преградена с тежка врата.

— Това е — обади се той. Звуците от преследването и бърборенето на обърканите обитатели на двореца се бяха смесили в обща, все по-силна врява зад тях.

— Не вярвай на всичко, което ще видиш тук вътре, и не си губи ума. Освен това недей да убиваш никого! Жреците на Сумбар са много злопаметни и помнят дълго! — Без да чака отговор, той удари вратата с рамо. Пантите й изскърцаха, но тя не се отвори. Бръмонд отстъпи крачка назад, после я изрита. Вратата се разтресе и се срути навътре — резето се беше строшило.

Неколцина марсианци в бели одежди, които очевидно бяха дошли да видят кой се опитва да разбие вратата, бяха застанали на прага. Бръмонд ги разхвърля като кегли. Щом Пол го последва, изскочи още един, който се беше спотайвал зад вратата. Пол го фрасна с дръжката на салджака.

— Ето с такъв дух те искам! — извика Бръмонд. — Тръгвай към вътрешното светилище!

Забързаха по друг дълъг коридор, в който бяха подредени огромни статуи на същите хора с животински глави, които украсяваха и гоблена, после нахлуха през друга врата, този път — не по-дебела от церемониален параван, и насреща им нахлу горещ, мъглив въздух. Намериха се в обширна зала. В центъра й имаше живописен басейн, скрит от пара. Щом влязоха, още неколцина свещеници, този път със златни маски на зверове, ги посрещнаха стреснато.

Бръмонд се затича покрай ръба на басейна, като спря само за да метне един от маскираните свещеници във водата. Плисъкът разсея мъглата и за част от секундата Пол ясно видя отсрещната страна на стаята. Крилатата жена седеше приведена на една пейка, притиснала брадичка към гърдите си. Тъмната й гъста коса падаше напред и почти скриваше лицето й — но това беше тя, за Пол нямаше никакво съмнение. Тръпка на ужас премина през Пол, като я видя толкова безжизнена. Цялото това налудничаво приключение беше с цел тя да бъде спасена — но не беше ли твърде късно?

Затича се напред. Двама съскащи жреци се надигнаха пред него от мъглата, размахали дълги тънки ками. Той вдигна салджака хоризонтално пред себе си и ги бутна назад, като настъпи единия, щом се метна покрай него. Бръмонд беше от другата страна на басейна — със сабята си държеше на разстояние още трима жреци в одежди. Пол се наведе, когато един жрец замахна към него с кинжал, след това удари с опакото на ръката си и просна друг жрец на плочките, после с няколко крачки стигна до каменната пейка. Протегна ръка, докосна лицето на жената и го вдигна. Бледата й синкава кожа беше топла, а очите й — полуотворени. Беше упоена с нещо — но беше жива. Обхвана го бурна радост — чувство, колкото мощно, толкова и чуждо. Беше намерил човек, който означаваше нещо за него, който може би знаеше нещо за това, кой е той и откъде идва.

— О, за Бога, Джонас, какво чакаш? Цяла нощ ли трябва да си играем на шикалки с тия зеленикавите?

Пол се наведе да я вдигне, но откри, че ръцете й са приковани към пейката. Бръмонд все още държеше триото жреци с върха на сабята си, но неколцина други се бяха измъкнали и тичаха към вратата, явно за да предупредят стражата. Пол положи жената на пейката, издърпа ръцете й нагоре над главата, прицели се внимателно и стовари салджака с всички сили; звената на веригата се разлетяха като пуканки. Внимателно я вдигна, за да не повреди нежните й криле, после я метна през рамо.

— Взех я!

— Тогава тичай бе, човек! Тичай!

Докато тичаше обратно през стаята, Пол леко залиташе. Тя не тежеше много — всъщност беше учудващо лека, — но силите му бяха на привършване, а салджакът беше тежък. Замисли се само за миг и го пусна, а после обгърна безценния си товар с две ръце.

Двамата с Бръмонд се срещнаха от другата страна на басейна и се метнаха през вратата. Бяха изминали само няколко крачки, когато нов жрец прегради пътя им — беше облечен в черно; златната му маска представляваше съвсем гладък диск с дупки за очите. Жрецът вдигна жезъла си и въздухът сякаш се сгъсти. След миг огромен звяр, наподобяващ паяк, се появи пред тях и прегради целия коридор. Ужасен, Пол се дръпна назад.

— Тичай към него! — изрева Бръмонд. Пол го погледна с неразбиращо отчаяние. — Казах, тичай към него! То не е истинско! — Пол все така не помръдваше. Бръмонд поклати покрусено глава и се хвърли напред. Паякообразното чудовище падна върху него и сякаш го налапа с тракащите си челюсти. След миг избеля като сянка, изличена от слънчевата светлина. Бръмонд се беше надвесил над проснатото тяло на жреца в черно, когото беше праснал с ефеса на кавалерийската си сабя.

— Ако тръгнем по пътя, по който дойдохме, никога няма да излезем оттук — изкрещя Бръмонд, — но мисля, че някъде на покрива май имаше врата.

Смазан, но решен да спаси вонарката, Пол куцукаше след Бръмонд, докато авантюристът ги водеше през виещите се странични коридори. Бръмонд грабна една факла от стената и само след мигове ярко осветените коридори вече бяха зад тях. Пол не можа да се сдържи да не се впечатли от това, как Бръмонд намираше пътя през този тъмен, объркан лабиринт. Пътуването продължи само минути, но му се стори много по-дълго: Пол отново беше обзет от чувството, че живее в нечий чужд сън. Само осезаемата топлина и тежестта на жената на рамото му бяха връзката му с действителността.

Най-накрая Бръмонд откри стълбището. Пол залиташе, докато се изкачваха на покрива, той се съмняваше, че някога ще успеят.

— Разбира се, гаден късмет — Багс чака над градините — обади се Бръмонд. — И освен ако не ми се причува, стражата всеки момент ще пристигне.

Пол също чуваше разгневените войници, които се тълпяха по стълбището. Бръмонд метна факлата с всички сили. Тя описа висока дъга и падна — огънят пламтеше зад нея като опашката на падаща звезда.

— Само се моли старият Багс да си отваря очите. А сега най-добре я остави долу и ми помагай да затискаме тази врата.

Пол внимателно отпусна крилатата жена на покрива — тя измърмори нещо, но не се събуди, — после добави отпадналите си сили към тези на Бръмонд. Отвътре вече крещяха и блъскаха вратата. Веднъж дори едва не я избутаха, но Пол и Бръмонд я напънаха с крака и бавно я избутаха обратно.

— Хърли! — гласът идваше отгоре. — Ти ли си бе, човек?

— Багс! — радостно изкрещя Бръмонд. — Добрият стар Багс! Пускай стълбата! Тука долу имаме малко неприятности.

— Пуснах я! В средата на покрива е!

— Сега ти бягай и вдигай бързо-бързо свойта мила, а аз ще държа вратата. — Бръмонд говореше така спокойно, сякаш си поръчваше портвайн в клуб „Арес“. — Може би и Багс ще ти помогне.

Пол изтича при жената вонари и я отнесе до стълбата, след това се заизкачва бавно, болезнено, стъпало по стъпало, като се бореше нейната люлееща се тежест да не го поднесе.

— Не мога да ги задържам още дълго — викна Бръмонд.

— Багс, вдигай котва!

— Не и без тебе, Хърли!

— Идвам, да го вземат дяволите! Просто вдигай котва!

Щом Пол се вкопчи в стълбата на по-малко от седем метра над покрива, усети, че въздушният кораб започна да се издига. Долният край на стълбата се люлееше свободен. Бръмонд изрита за последен път вратата, после се обърна и се втурна към бързо издигащата се стълба, когато вратата се отвори и отвътре изригнаха неколцина разгневени мъже от ониксовата стража. Въздушната стълба се беше вдигнала толкова високо, че Пол усети как сърцето му слиза в петите — бяха обрекли Бръмонд, който можеше и да е луд, но бе рискувал живота си заради Пол. Но Хърли Бръмонд направи две големи пружиниращи крачки, подскочи толкова високо, че Пол чак не повярва, и се улови за последната пречка на стълбата. Ухилен, увисна на ръцете си, въздушният кораб се заиздига бързо нагоре, а побеснялата охрана на Сумбар долу ставаше все по-малка и по-малка.

— Е, стари приятелю — подвикна той на Пол, — вълнуваща вечер, а?

Тайнствената жена спеше на леглото в капитанската каюта; макар и сгънати, прозрачните й крила почти докосваха стените.

— Елате, господин Джонас — професор Багуолтър го потупа по рамото. — И вие май имате нужда от грижи — откакто сте с нас, не сте хапнали нищо.

Пол беше прекарал край нея почти цялата нощ — не му се искаше да я остави от страх, че ще се събуди на непознато място и ще се уплаши, но с каквото и да я бяха упоили жреците, то беше силно и сега му се струваше сигурно, че ще спи чак докато стигнат до лагера на експедицията. Той последва Багуолтър в малката кухничка на въздушния кораб, където професорът му стъкми вечеря от студено месо, сирене и хляб. Прие от учтивост, макар че не чувстваше глад. После се отправи към носа, където Бръмонд разказваше приключенията им на Гали — без съмнение за трети — четвърти път. И все пак тази история си заслужаваше да бъде разказана повече от веднъж и на Пол му се наложи да признае, че Бръмонд не преувеличава собствените си подвизи.

— А как е твойта мила? — Бръмонд прекъсна разказа си за битката с вормаргите. След като Пол го увери, че тя все още спи, той бързо се прехвърли отново на боя с мечове. Пол тръгна надолу по палубата в търсене на спокойствие. Застана до парапета и мрачно започна да ровичка в чинията си, загледан в двете луни — и двете не съвсем симетрични, — които бавно се придвижваха по небето над забързания кораб.

— Хубав кораб, нали? — професорът застана на парапета до него. — Радвам се, че не го повредихме. Може да го е наел Бръмонд, но на мене щеше да ми се наложи да се обяснявам със собственика. Все така става — и той се усмихна.

— Отдавна ли пътувате с него?

— От много години насам — мине се, не мине. Свястно момче е, пък ако ти трябват приключения — като Хърли Бръмонд втори няма.

— Сигурен съм. — Пол се загледа над парапета. Тъмната линия на Големия канал се виеше напред-назад под тях и проблясваше тук и там под разсипаните светлини на селища, а понякога, когато минеха над някой по-голям град, сияеше под цял куп скъпоценни камъни от светлини.

— Това там долу е Ал-Грашин — обади се Багуолтър, когато прелетяха над огромно застроено пространство. Дори и от тази значителна височина им отне доста време да го прекосят. — Центърът на търговията с туртукова кост. Веднъж там двамата с Бръмонд ни отвлякоха бандити. Великолепен град — само Туктубим го превъзхожда. Е, и Ноалва също. Там може да живеят повече хора, но винаги съм намирал Ноалва за малко мрачен.

Пол поклати глава слисан и учуден. Хората знаеха толкова много — имаше толкова много неща, които трябваше да се знаят, — ала освен онзи миг на спомен в двореца на Сумбар той не знаеше почти нищо. Беше сам. Нямаше дом — не си спомняше и дали някога е имал.

Пол затвори очи. Звездите, безбройни в черното небе, сякаш се подиграваха с безнадеждната му самотност. Вкопчи се здраво в парапета и за миг се изкуши просто да се хвърли през борда, да разреши всичките си терзания с един плонж в тъмното.

„Но жената — тя ще ми каже нещо.“ Погледът й, тъмният й печален поглед сякаш беше някакво убежище…

— Май нещо те тревожи, старче — обади се Багуолтър.

Пол се стресна, отвори очи и видя мъжа до себе си.

— Само… само ми се иска да можех да си спомня нещо.

— А… — професорът отново беше вперил в него онзи свой обезпокоително-проницателен поглед. — Раната на главата ти. Може би като стигнем в лагера, ще ми позволиш да те прегледам. Разбирам малко от медицина и дори имам известна практика в извънземната медицина.

— Ако мислиш, че може да помогне… — на Пол тази идея не му харесваше съвсем но не му се искаше да бъде груб към човека, който му беше помогнал толкова много.

— Всъщност имам някои въпроси, които се надявах да ти задам. Тоест, ако ти нямаш нищо против. Нали разбираш, бях… е, трябва да призная, доста поразен от твоето положение. Надявам се, че не съм груб, но тук ти си някак не на място.

Пол погледна нагоре, обзет от странно, ала настоятелно чувство на тревога. Професорът изглеждаше много напрегнат.

— Не на място ли? Не знам изобщо къде ми е мястото.

— Не това имам предвид. Лошо се изразих.

Преди Багуолтър да успее да се пробва отново, нещо блестящо прелетя покрай главите им, последвано от още три. Сияеха със собствена светлина, изглеждаха почти безформени, въртяха се във въздуха и преминаха край въздушния кораб с голяма скорост.

— Това какво е?

— Не знам, — Багуолтър избърса очилата си и пак ги сложи на носа си, после, присвил очи, се взря в разтегнатите петна от светлина, които се търкаляха и подскачаха във въздуха като делфини в дирята на морски кораб. — Досега не съм виждал на Марс подобни създания или феномени.

— Хо! — извика Бръмонд от носа. — Някакви извънземни светулки се подиграват с нас! Я някой да ми донесе пушката!

— О, Боже — въздъхна професор Багуолтър. — Виждаш колко й е трудно на науката, когато Хърли е наблизо.

Странните светещи обекти следваха въздушния кораб близо час. След това изчезнаха също така изведнъж и необяснимо, както се и бяха появили. По времето, когато изчезнаха, Багуолтър като че ли беше забравил въпросите, които искаше да зададе. Пол никак не беше недоволен.

Зората тлееше на хоризонта, когато корабът най-после започна да се спуска. Много време беше минало, откакто бяха прелетели над последното голямо селище и Пол не виждаше съвсем никакви признаци на човешки живот в тази гола част на червената пустиня. Гали, който спеше в скута му, се събуди и се изправи до парапета.

Въздушният кораб се наклони и тръгна успоредно на дълга стена от изрязани от вятъра хълмове. Забави ход, за да мине през един проход, после започна да се спуска още по-внимателно. За първи път Пол различи подробности от пейзажа — стари жълти дървета с бодливи клони и дрипави пурпурни растения, които приличаха на високи струи дим.

— Виж! — посочи Гали. — Това трябва да е лагерът! Малък кръг от палатки, може би общо половин дузина, се гушеше в дъното на долината до едно сухо дере. До тях беше завързан друг въздушен кораб, още по-голям от онзи, с който летяха.

— Това е „Въздържание“, моят кораб! — извика Бръмонд от носа. — Най-хубавият кораб в цял Уламар.

Група нимбори, които копаеха в средата на дерето, погледнаха нагоре, щом корабът се приближи. Единият се втурна към палатките.

Бръмонд спусна кораба до „Въздържание“ съвсем гладко и го задържа на височина от земята малко повече от човешки бой, а после го остави да се приземи леко като ято гъски. Скочи от капитанския мостик през парапета, вдигна облак червен прах и се завтече към палатките. Пол, Багуолтър и Гали слязоха малко по-бавно.

Нимборите бяха престанали да копаят и сега се трупаха около новодошлите, като продължаваха да стискат инструментите си в ръце. Погледите им се стрелкаха и се изплъзваха; устите им зееха отворени, сякаш не можеха да си поемат достатъчно въздух. Личеше, че ги мъчи любопитство, но това като че ли беше по-скоро любопитство, породено от скука, а не от някакъв истински интерес. На Пол му мина през ума, че приличат много повече на зверове от Клуру и на съседите му от народа на рибарите.

— Ей го на! — прокънтя гласът на Бръмонд откъм алените камъни. Беше се появил от една от по-големите палатки, прегърнал висока хубава жена с колосана бяла блуза и дълга пола. Даже и слънцепредпазният шлем на главата й изглеждаше съвсем официален и стилен. — Това е Джоана, моята годеница — и дъщеря на Багс, разбира се. Единственото наистина умно нещо, което някога е направил.

— Добре дошли в нашия лагер. — Джоана се усмихна и подаде ръка на Пол. Щом видя Гали, очите й светнаха. — О! Това трябва да е детенцето. Но ти съвсем не си дете — че ти си пораснал! Какво удоволствие е за мене да се запозная с вас, млади господарю. Мисля, че имам няколко джинджифилови сладки в кутията за хляб, но трябва да проверим.

Гали грейна в усмивка, щом тя отново се обърна към Пол:

— Но първо трябва да се погрижим за вашата годеница, защото чух, че жреците на Сумбар са се отнесли ужасно с нея.

Пол не си направи труда да оспорва думата „годеница“: ако и Джоана беше същата като наречения за нея, щеше да е безсмислено.

— Да, надявам се Хърли да ми помогне да я свалим долу.

— Разбира се, че ще помогне. Междувременно ще спретна един сутрешен чай на верандата — викаме му веранда, но, разбира се, всъщност е само нещо като платнен навес пред палатката, който ни пази от това жежко марсианско слънце — тя пак му се усмихна, след това пристъпи напред и целуна професор Багуолтър по бузата. — А на тебе дори и дума не съм казала още, мили татко! Колко ужасно от моя страна! Вярвам, че не си се наранил, докато сте хайманосвали двамата с Хърли.

Джоана се разпореждаше в лагера с почти ужасяваща сръчност. Само няколко минути след пристигането им тя беше настанила жената вонари в легло в една от палатките, беше се погрижила всеки да получи вода и да се измие, после представи Пол и Гали на двама други членове на експедицията — талтор на име Ксааро, който като че ли беше картограф, и на един дребосък, Кръмли — бригадира на нимборския работен отряд. След това заведе Гали в кухнята да й помогне да приготви закуската.

Тогава Пол се върна при крилатата жена. Седна на пода на палатката до постелята й и отново се удиви на силното въздействие, което имаше присъствието и върху него.

Клепачите й трепнаха. Усети как нещо в отговор трепна и в гърдите му. След миг клепачите й бавно се отвориха. Тя дълго безизразно се взира в тавана, после на лицето й внезапно се изписа тревога и тя се опита да се понадигне.

— В безопасност си — каза Пол и сложи ръка върху китката й. Възхищаваше от хладната й, копринена лазурна кожа. — Спасихме те от жреците.

Тя извърна огромните си очи към него — беше нащрек като животно в клетка.

— Ти! Видях те на острова.

Гласът й докосна най-чувствителната струна в него. За миг му се зави свят. Той я познаваше. Познаваше я! Друго обяснение нямаше!

— Да — каза Пол, когато най-после успя да си поеме дъх. Беше му много трудно да говори. — Да, и аз те видях там. Познавам те, но нещо се е случило с паметта ми, нещо е станало с мен. Коя си ти? Познаваш ли ме?

Тя дълго се взира в него, без да каже нищо.

— Не мога да ти кажа. Нещо в тебе… — поклати глава и за първи път предпазливостта й изчезна, изместена от нещо по-неопределимо. — Аз съм Ваала от Дома на дванайсетте реки. Видях те на острова. Но как бих могла да съм те виждала преди това? Бил ли си на Вонар — моя дом? Защото аз никога не съм го напускала, докато не ме определиха за дар на Сумбар.

— Не знам. По дяволите, нищо не знам! Нищо не знам! — Пол се плесна по коляното. Внезапният звук накара Ваала да трепне. Крилете й се разпериха и прошумоляха, когато допряха стените на палатката. — Знам само името си — Пол Джонас. Не знам къде съм бил преди и откъде идвам. Надявах се ти да ми кажеш.

Тя втренчи в него черните си очи.

— Полджонас. Името ми звучи непознато, но чувствам нещо, когато го казваш — сви криле и отново се плъзна в леглото. — Но когато мисля, започва да ме боли глава. Уморена съм. Много съм уморена.

— Спи тогава — той протегна ръка и хвана хладната й длан. Тя не се възпротиви. — Ще остана при тебе. Във всеки случай сега си в безопасност.

Тя бавно поклати глава като уморено дете.

— Не, не съм. Но не мога да ти кажа защо — прозя се. — Пълни сме със странни идеи и двамата, Полджонас! тъмните й очи се затвориха. — Дали не е… — езикът й започна да се преплита. — Струва ми се, че си спомням… място с много листа, дървета и растения. Но сякаш е много, много отдавнашен сън.

И Пол го виждаше. Пулсът му се ускори.

— Да?

— Това е. Не зная какво означава. Може би е някакво място, което съм видяла като малка. Може би сме се познавали като деца…

Дишането й се забави. След малко тя отново заспа. Под не пусна ръката й, докато не дойде Джоана и не го отвлече на закуска.

Тръгна да се връща при Ваала; държеше в ръце чаша чай и чиния с маслени бисквити. Изведнъж се сблъска с професор Багуолтър.

— А, ето те и тебе! Надявах се да те хвана насаме — разговорът ни не беше за масата. Смятам, че ме разбираш?

— Какво значи това?

Багуолтър махна очилата си и нервно започна да ги бърше.

— Исках да ти задам един въпрос. Той е… е, предполагам, доста груб.

Пол усещаше много силно горещото марсианско слънце. Капки пот се стичаха по врата му.

— Давай — рече най-накрая той.

— Чудех се… — Багуолтър очевидно се чувстваше доста неудобно. — Ох, да му се не види, няма как да го кажа учтиво. Ти гражданин ли си?

Пол се изненада. Не знаеше от какво се страхува, ала не беше от това.

— Не зная за какво говориш.

— Гражданин. Гражданин ли си или кукла? — гласът на Багуолтър беше дрезгав шепот, сякаш беше принуден да повтори неприличен израз, който бе дочул.

— Не знам… не знам какво съм. Не знам какво означават тези думи. Гражданин? На какво?

Професорът се втренчи в него напрегнато, после извади кърпичката от джоба си и избърса челото си.

— Може би тук не бива да се казва. Признавам, досега не съм питал никого. Или може би моят английски не е толкова добър, колкото си мислех, и не си ме разбрал както трябва — той се огледа. Талторът Ксааро вървеше към тях, но все още беше далече. — Аз съм удостоен с честта да бъда гост на господин Джун Бхао, много важна личност — най-могъщия човек в „Ню Чайна ентърпрайз“. Може би сте чували за него? Той е близък приятел и съдружник на господин Жонгльора, чието творение е това — и така бях допуснат да вляза тук.

Пол поклати глава. Всичко това му се струваше пълна безсмислица — или почти всичко: последното име като че ли събуди в него слаб отклик като тайнствена дума от детска залъгалка, която не е чувал от детството си.

Професорът, който го наблюдаваше внимателно, изцъка с език с тъжно примирение.

— Мислех си…, защото ти като че ли не се вписваш тук… не съм искал да те обидя, но тук има толкова малко граждани. Един — двама съм срещал в клуб „Арес“, но те предимно обикалят и търсят приключения. Освен това се страхувах, че тайно се присмиват на моя английски. Може би това не е чудно — някога го говорех доста свободно, но не съм го ползвал, откакто бях студент в Норуич. Във всеки случай надявах се да си поговоря с някой истински. Вече от месец съм в тази симулация и понякога се чувствам самотен.

Пол отстъпи крачка назад, слисан и доста уплашен. Професорът редеше неразбираеми думи, ала му се струваше, че някои от тях би трябвало да означават нещо за него.

— Професоре! — Картографът почти ги беше настигнал. Кожата му с нефритов оттенък блестеше от пот. Изглежда, че климатът не му понасяше толкова, колкото на работниците нимбори. — Любезни господине, простете, че ви прекъсвам, но ви търсят по радиофона.

Багуолтър се обърна рязко — личеше колко е нервен.

— За Бога, какво има? Кой се обажда?

— Посолството на Телария в Туктубим. Професорът отново се обърна към Пол:

— По-добре да се погрижа за това. Виж, старче, ако съм те обидил, било е неволно. Моля те, забрави за всичко това. — Опита се да задържи погледа на Пол, сякаш търсеше нещо; на лицето му беше изписан почти копнеж. За момент на Пол му се стори, че вижда някакво съвсем друго лице зад маската на флегматичния англичанин.

Разтревожен загледа как Багуолтър се отдалечава към главния кръг от палатки.

Ваала беше будна и седеше в леглото, когато той пристигна. Крилете й бяха частично разтворени. В огромните пера от двете й страни имаше нещо — беше едновременно и объркващо, и величествено уместно, — но Пол вече беше като че ли преситен с полуспомени. Докато й разказваше открай докрай историята на спасяването й от двореца на Сумбар, той й даде чая, който вече беше достатъчно изстинал. Тя взе чашата, вдигна я към лицето си и предпазливо отпи.

— Хубаво е — каза и ведро се усмихна. От радостния й поглед го заболя отвътре. — Странно, но ми харесва. Уламарско питие ли е?

— Според мене — да. — Пол седна на пода на палатката и облегна гърба си на коравото платно. — Разбира се, много неща не помня. Толкова много, че понякога не знам откъде да започна да мисля.

Тя го погледна продължително и сериозно.

— Знаеш ли, не трябваше да ме отнемаш от жреците. Ще се разгневят. Но във всеки случай ще изберат друга дъщеря на Вонар за жертва.

— Не ме интересува. Това може да звучи ужасно, но е вярно. Нямам си нищо друго освен тебе, Ваала. Разбираш ли? Ти си единствената ми надежда да открия кой съм и откъде идвам.

— Но как така? — Крилете й се вдигнаха и се разпериха, после отново се нагънаха зад нея. — Преди да дойда тук за празничния сезон, никога не съм напускала моя свят и през целия си живот съм срещала само неколцина от вас, теларите. Със сигурност бих те запомнила.

— Но ти каза, че си спомняш нещо — някакво място с много листа, дървета, градина, нещо такова… И ми каза, че името ми ти звучи познато.

Тя сви крехките си рамене и каза:

— Странно е, признавам.

Пол все по-ясно долавяше някакъв особен стържещ звук, който идваше отвън, но не искаше да се разсейва.

— Повече от странно. И ако знам нещо за този свят, то е, че ние двамата сме се срещали и преди — той се приближи и взе ръката й в своята. Тя се съпротивлява само миг, после му позволи да я държи. Чувстваше, че този обикновен контакт му вливаше сила. — Чуй ме: професор Багуолтър — той е един от хората, които помогнаха да те спасим — ми зададе някои много странни въпроси. Чувствах, че за мене те трябва да означават нещо, ала не беше така. Например той нарече това място симулация.

— Симулация? Искал е да каже илюзия като фокусите на жреците на Сумбар?

— Не знам. И спомена имена, много имена. Едното беше „Шонглоор“. Другото — нещо като „Джун Бау“…

Нещо прошумоля зад вратата. Пол се обърна и видя Гали, който беше дръпнал завесата. Грубият, виещ звук беше забележително по-силен.

— Пол, ела да видиш! След малко пристигат. И машината е цяло чудо!

Подразни се, но му беше трудно да пренебрегне вълнението на момчето. Обърна се и видя, че Ваала се е залепила за стената с широко отворени очи.

— Какво има?

— Онова име. — Тя вдигна дланите си с дълги пръсти, сякаш се пазеше от нещо. — То… не ми харесва.

— Кое име?

— Пол, идвай, де! — Гали го дърпаше за ръката. Сега стърженето беше много силно, а под него се чуваше и по-дълбок звук, който той чувстваше през пясъка под пода на палатката. Просто нямаше как да го пренебрегне.

— След малко се връщам — рече той на Ваала и се остави Гали да го изведе през вратата на палатката. И там се спря в почуда.

През долината към лагера се кандилкаше най-странната машина, която някога беше виждал или можеше да си представи, че ще види — огромно четирикрако нещо, което приличаше на механичен крокодил, направен от метални греди и полирани дървени плоскости. Главата му беше тясна като носа на кораб; гърбът, ако не броим трите огромни комина, от които изригваше пара, беше покрит с тента на райета. Въртяха се колела, бутала сновяха нагоре-надолу, а парата свистеше през клапаните, докато машината бавно слизаше по хълма. Пол само смътно виждаше няколкото малки фигурки, застанали в една вдлъбнатина на върха на главата.

— Не е ли велико! — Гали надвика трясъка. Професор Багуолтър се показа иззад ъгъла на една палатка и се приближи.

— Ужасно съжалявам за това! — изрева той. — Току-що се обадиха по радиофона. Очевидно са от посолството на Телария. Предполага се, че ще ни правят някаква проверка на снаряжението, преди да потеглим за гъза на географията. Някакво дребно раздразнение, предизвикано от мандарините на Сумбар, не ще и дума. Нашите големци в посолството все се напъват да си поддържат добри отношения със Сумбар, което обикновено означава, че всички ние останалите сме извадили лош късмет.

— Според тебе това има ли нещо общо със спасяването на Ваала? — изкрещя Пол, безпомощно втренчен като омагьосан в чудовищното превозно средство, което спря на няколко десетки метра от лагера и трепереше и свиреше като чайник, докато парата излизаше от котлите. Отстрани беше изрисувано златно слънце, обкръжено от четири пръстена — двата вътрешни и най-външният — бели, а другият — зелен.

— О, силно се съмнявам, старче! Виждаш я каква е бавна тази таратайка. Трябва да е тръгнала преди два — три дена.

Щом шумотевицата стихна, Пол чу как крилете на Ваала прошумоляха лекичко зад него. Сляпо протегна ръка; след миг усети как пръстите й обхващат неговите.

— Какво има?

— Някой от посолството. Но сигурно ще е добре да не те виждат — отговори той.

Огромната механична глава се беше снишила само на около метър от земята. Сега едната й страна се отвори и избълва рой съединени пластинки, които оформиха стълба. Две фигури се показаха на стъпалата.

— Предполагам, че ще е по-добре да свърша някаква работа — обади се Багуолтър и тръгна към странната крокодилска машина.

Нещо в мъжете, които слизаха по стълбите, жегна нервите на Пол. Първият беше кльощав и ръбат; нещо блестеше на лицето му, сякаш носеше очила — същите като на професора. Вторият, който току-що беше излязъл на светло, беше толкова гротескно дебел, че сякаш му беше трудно да слиза. Пол ги гледаше с нарастващ страх. В тази двойка имаше нещо ужасно, нещо, което го смразяваше.

Ваала стенеше в ухото му. Щом се обърна към нея, тя издърпа ръката си и залитна назад. Очите й бяха толкова разширени от ужас, че бялото обрамчваше отвсякъде тъмните зеници.

— Не! — Тя затрепери като трескава. — Не! Тези двамата няма да ме хванат пак!

Пол протегна ръка към нея, но тя се беше отдръпнала. Той стрелна с поглед новопристигналите, които точно бяха доближили края на стълбата. Хърли Бръмонд и Джоана тръгнаха да ги посрещнат, а професорът ги следваше само на няколко метра.

— Ваала, върни се! — извика той. — Ще ти помогна…

Тя разпери огромните си криле, после отстъпи на няколко крачки от палатките и ги сниши. Те плеснаха шумно във въздуха. Запляскаха все по-бързо и по-бързо и краката й се отделиха от червения пясък.

— Ваала! Ваала! — Пол се затича след нея, но тя вече се бе издигнала два метра над земята и се вдигаше все по-нагоре и по-нагоре. Крилете й се разпериха още по-широко, а лекият пустинен бриз ги издигна още по-високо.

— Ваала! Ваала! — Пол подскочи и протегна безпомощно ръце, но тя вече беше толкова малка, толкова далечна — мисълта му дойде сякаш отникъде, без никакво обяснение — като ангелче на върха на коледна елха.

— Пол! Къде отива тя? — Гали като че ли мислеше всичко това за някаква игра.

Ваала бързо се отдалечаваше към хълмовете — сега вече летеше уверено. Докато Пол я гледаше как се отдалечава все повече и повече, усети, че сърцето в гърдите му се превърна сякаш в камък. Долу дебелият и тънкият бяха подхванали някакъв разгорещен разговор с професора. Излъчваха ужасното чувство „нещо не е наред“ — сега дори и беглият поглед към тях го изпълваше с онзи ужас, който сигурно бе принудил Ваала да полети. Обърна се и се втурна надолу към другия край на лагера.

— Пол! — Гласът на Гали глъхнеше зад него. Поколеба се, след това се обърна и се втурна обратно към момчето.

— Хайде! — изкрещя той. Всеки загубен миг му се струваше цяла вечност. Миналото му, цялата му история бързо чезнеха към хълмовете, а в дъното на долината го чакаше нещо ужасно. Гали се пулеше объркано. Пол размаха трескаво ръка. Когато момчето най-накрая заприпка към него, той се обърна и се втурна към оставените на котва въздушни кораби.

Вече се беше покатерил на по-близкия кораб — онзи, с който бяха дошли, — когато Гали го настигна. Наведе се, издърпа момчето на палубата и се втурна към носа.

— Какво правиш? Къде отлетя дамата?

Багуолтър и другите най-накрая бяха забелязали, че нещо липсва. Джоана, закрила с длан очи от слънцето, сочеше с другата си ръка Ваала, превърнала се вече в бледо петънце в синьото небе. Хърли Бръмонд тичаше с голяма скорост към въздушния кораб. Пол се вторачи в махагоновото контролно табло. Имаше някакви малки месингови лостове. Дръпна единия. Някъде дълбоко в корпуса прозвъня звънец. Пол изруга и дръпна останалите. Нещо запулсира под краката му.

— Да му се не види бе, човек, какво си мислиш, че правиш? — изкрещя Бръмонд. Сега беше само на няколко десетки метра и се приближаваше бързо с огромните си тигрови скокове. Раздразнителното неверие в погледа му премина в бяс и той вече опипваше колана си за сабята.

Пол дръпна кормилото. Въздушният кораб се разтресе и започна да се издига. Бръмонд стигна до мястото, където преди малко беше корабът, и подскочи, ала не успя да го достигне и тупна на земята сред облак прах. Двамата новодошли тичаха към тях с размахани ръце.

— Не ставай глупак, Джонас! — изкрещя професор Багуолтър, събрал длани около устата си. — Няма нужда да… — Гласът му заглъхна. Корабът бързо набираше височина. Пол погледна нагоре. Ваала беше само точица на хоризонта, която летеше над зъберите на хълмовете.

Лагерът под тях бързо се загуби. Корабът се люшкаше и подскачаше, докато Пол се мъчеше да разшифрова как се управлява, после рязко се наклони встрани. Гали се плъзна по излъсканата палуба и в последния миг се вкопчи в крака му. Пол успя горе-долу да изправи кораба, но той не беше стабилен, а във ветровитите небеса над хълмовете започна да се мята още по-рязко.

Сега Ваала беше малко по-близо. Пол изпита мигновено чувство на удовлетворение. Можеха да я настигнат и тримата да избягат заедно. Заедно щяха да разкрият всички загадки.

— Ваала! Ваала! — повика я той, ала тя все още беше твърде далече, за да го чуе.

Щом стигнаха над билото на хълмовете, внезапен порив на вятъра отново ги обърна настрани. Въпреки че Пол стискаше здраво кормилото, носът на кораба се заби надолу. Нов порив ги завъртя и той изтърва управлението. Гали се беше вкопчил в крака му и пищеше от ужас. Пол отново започна да върти кормилото, докато ставите на ръцете му пламнаха, но корабът продължаваше да пада. Първо земята подскочи към тях, после падаха надолу в небето, след това земята пак подскочи към тях. За секунда Пол мярна Големия канал, който се виеше долу под тях като черна змия. После нещо се размаза в главата му и светът избухна в искри.