Тад Уилямс
Градът на златната сянка (20)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ЧЕРНО И БЯЛО

МРЕЖА/НОВИНИ: Мечтата ви се сбъдва.

(Картина: снимка на рекламния модел М. Дж. (женска версия).)

М. Дж.: Ето ме. Аз съм вашата сбъдната мечта, нали? Вижте тези устни — не искате ли да ви ухапя, съвсем лекичко? Елате ми на гости. Не искам дребни хорица с дребни амбиции — искам големи момчета с големи идеи. Имаме толкова много да си говорим и да правим. Само намери местенцето ми в мрежата и ще си поиграем на някои игрички, които никога, ама никога няма да забравиш…

 

Гали едва стоеше на краката си. Пол се наведе, взе го на ръце и го изнесе от Стридената къща. Момчето така се тресеше от конвулсии, че му беше много трудно да го държи.

— Не! Не мога да ги оставя! Бей! Бей е вътре!

— Не можеш да им помогнеш. Трябва да се измъкваме. Ще се върнат — онези, които са го направили.

Гали се възпротиви, но едва-едва. Пол изскочи през вратата и потъна в гората, без дори да се огледа дали някой не ги наблюдава. Изненадата и скоростта бяха единствената им надежда. Смрачаваше се и трябваше да се промъкнат навътре в гъстата гора, преди някой да ги е проследил.

Дълго време се клатушка с момчето на ръце. Когато вече не можеше да тича, остави внимателно момчето на земята и се строполи върху дебелия килим от листа. Небето приличаше на тъмносива мокра скала. Клоните над тях се очертаваха като тънки жилки.

— Къде отиваме?

Тъй като не получи отговор, той се претърколи на една страна. Гали се беше сгушил като зверче, свил колене и обгърнал глава с длани. Все още плачеше, но с последни сили. Пол се наведе и го разтърси.

— Гали! Къде отиваме? Не можем да останем тук завинаги.

— Няма ги — промълви смаян Гали, сякаш едва сега му ставаше ясно какво се бе случило. — Няма ги вече.

— Знам. Нищо не можем да направим. Ако не намерим начин да се измъкнем, същото ще се случи и с нас.

Всъщност Пол знаеше, че и по-лоши неща ще го сполетят, ако двамата преследвачи успееха да го хванат — но откъде го знаеше, пък и как ли изобщо това можеше да е вярно? Непознатите бяха… изкормили децата в Стридената къща, бяха разкъсали вътрешностите им.

— Ние бяхме едно цяло — каза бавно Гали, като че ли разказваше урок, който не беше научил достатъчно добре. — Не си спомням някога да е било по-различно. Заедно прекосихме Черния океан.

Пол се надигна.

— Какъв океан? Къде? Кога се е случило това?

— Не знам — поклати глава Гали. — Само си спомням, че пътувахме — това е първото нещо, което си спомням. И че бяхме заедно.

— Всичките? Това едва ли е било твърде отдавна — някои от… някои от тях бяха само на по няколко години.

— Хлапетата ги намерихме по пътя. Или пък те ни намериха. Сега сме два пъти повече, отколкото си спомням, че бяхме в началото. Два пъти повече…

Гласът му затихна и той отново захлипа. Пол обгърна раменете му и го притегли към гърдите си.

Защо това дете си спомняше повече за краткия си живот, отколкото Пол за своя? Защо сякаш всеки знаеше за този свят повече от него?

Момчето се успокои. Пол го притисна към гърдите си и го залюля непохватно, но не му хрумна нищо по-добро.

— Прекосили сте Черния океан? А къде е той?

— Много далеч — отвърна глухо Гали.

Денят преваляше и наоколо им надвиснаха най-различни по форма сенки.

— Не знам — големите са ми разказвали за това.

— Големите ли?

— Тях вече ги няма. Някои останаха на разни места, които им харесаха, или пък заседнаха, но останалите продължихме, щото търсехме нещо. А понякога големите просто сякаш изчезваха.

— Какво търсехте?

— Белия океан. Така го наричахме. Но не знам къде е. Един ден последният по-голям от мен си отиде и беше мой ред да стана водач. Но не знам къде е Белият океан. Изобщо не знам къде е, а сега вече няма значение.

Каза го с ужасяваща и изтощена безвъзвратност и притихна в ръцете на Пол.

Дълго време той седя, прегърнал момчето, заслушан в нощните шумове, и се опитваше да забрави — или поне да не си припомня отново и отново — онова, което беше видял в Стридената къща. Наоколо свиреха щурци. Вятърът шушнеше във върхарите на дърветата. Всичко беше потънало в спокойствие, като че ли Вселената си отдъхваше.

Пол осъзна, че детето не помръдва. Гали не дишаше. Той скочи паникьосан и момчето се търколи на земята.

— Какво? Какво правиш? — каза със замаян от съня, но силен глас Гали.

— Съжалявам. Помислих, че…

Постави ръка внимателно на гърдите на момчето. Никакво движение. Все така внимателно, сякаш следваше някакъв инстинкт или смътен спомен, той плъзна ръка към вдлъбнатината под тясната челюст. Не усети пулс. Провери и себе си. Сърцето му туптеше учестено.

— Гали, откъде идваш?

Момчето смънка нещо.

— Какво? — наведе се по-ниско Пол.

— Сега ти си големият… — измърмори Гали и отново потъна в съня.

 

 

— Епископ Хъмфри каза, че този е най-добрият път. Гласът на момчето звучеше бодро независимо от тъмните кръгове около очите му, които напомняха за преживяното от него.

И двамата бяха прекарали отвратителна, изпълнена с кошмари нощ. Пол беше така доволен, че вижда отново дневна светлина, та изобщо не му беше до спорове, макар да нямаше кой знае какво доверие в съветите на епископа.

— Каза освен това, че по този път се спотайвало нещо ужасно. Нещо опасно.

Гали го изгледа съчувствено, като му даде ясно да разбере, че сега той е най-високият и най-възрастният и не би трябвало да притеснява по-младите си подчинени с подобни грижи. Пол си даде сметка, че момчето има право. Млъкна и се запромъква внимателно след Гали през горския гъсталак. И двамата мълчаха, което малко улесняваше придвижването им. Пол се чувстваше доста потиснат — яркото утро не можеше да прогони напълно ужасните му спомени както за случилото се в Стридената къща, така и за онова, което бе сънувал.

В съня си той беше нещо като пастир, който качваше някакви животни на огромен кораб. Не знаеше какви са, но приличаха едновременно и на овце, и на говеда. Съществата блееха, въртяха очи и се опитваха да се съпротивляват, извръщаха се на входа, сякаш искаха да се втурнат на свобода, но Пол и другите мълчаливи работници ги блъскаха да изкачат платформата и да потънат в мрака. Когато натовариха всички животни, той затвори огромната врата и я заключи. Щом отстъпи няколко крачки, видя, че това всъщност не е кораб, а по-скоро някаква огромна купа или чаша — не, казан, това беше думата, — който се използва за варене и за топене на мазнина. До слуха му достигаха пронизителните врясъци от ужас, а когато най-после се събуди, продължи да изпитва срам заради предателството си.

Кошмарът все така го преследваше. Докато пристъпваше след Гали, огромното нещо с форма на чаша трептеше в ума му. Имаше чувството, че вече го е виждал — в друг свят, в друг живот.

„Глава, изпълнена със сенки. И всичката светлина на света не би могла да ги прогони.“ Разтърка слепоочията си, сякаш за да изстиска лошите мисли, и едва не се блъсна в някакъв провиснал клон.

Гали стигна до един поток, който се спускаше чак до голямата река край Стридената къща, и те се заизкачваха срещу течението по стръмни хълмове с покрити с гъста трева поляни, и щом ги забележеха, птиците надаваха пронизителни предупредителни крясъци, прелитайки от клон на клон, докато натрапниците не се окажеха достатъчно далеч от притулените им гнезда. Някои от дърветата бяха отрупани с цветове, които приличаха на бели, розови и жълти пламъчета, и Пол за първи път се запита кой сезон е.

Гали не разбра въпроса му.

— Не става въпрос за място, а за време — поясни Пол. — Щом има цветя, значи е пролет.

Момчето поклати глава. Изглеждаше бледо и някак недовършено, сякаш част от него бе унищожена заедно с детската тайфа.

— Но тук има цветя, повелителю. А покрай къщата на епископа ги няма никакви. Много ясно, че всички места не могат да бъдат еднакви, защото всичко щеше да се случва на едно и също място. Бъркотия, нали разбираш. Всички щяха да се блъскат един-друг — абсолютна каша.

— Знаеш ли тогава коя година сме?

Гали пак го изгледа — този път почти уплашено.

— Гооодииинааа?

— Както и да е.

Пол притвори очи за миг, за да премисли нещата. Умът му като че ли беше омотан в заплетени възли, които образуваха объркано кълбо. Защо това, че Гали не знаеше какво е година или сезон — неща, за които сам той не се беше замислял до този момент, — го притесняваше толкова?

„Аз съм Пол — каза си той. — Бях войник. Избягах от една война. Двама души… две неща… ме преследват и знам, че не трябва да ме намерят. Сънувах голяма чаша. Знам нещо за някаква птица и за някакъв великан. Знам и други неща, които невинаги мога да назова. А сега съм в Осемте квадрата каквото и да е това дяволско нещо, и търся начин да се измъкна.“

Не беше кой знае колко задоволително, но все беше нещо, за което можеше да се залови. Беше реален. Имаше име и цел дори — поне за момента.

— Сега предстои стръмно изкачване — обади се Гали. — Почти в периферията на квадрата сме.

Наклонът наистина се беше променил и сега се издигаше стръмно нагоре. Гората започна да оредява, изместена от ниски проскубани храсти и покрити с мъх каменни плочи, тук-там изпъстрени с туфи диви цветя. Пол започна да се уморява и го впечатли енергичността на спътника му: Гали изобщо не забави ход, докато Пол се принуди да се прегъне почти на две поради острия наклон.

Целият свят изведнъж сякаш затрептя и се замъгли. Пол се опита да запази равновесие, ала в този миг нямаше нито горе, нито долу. Тялото му започна да губи материалност и да се разпада на части. Изкрещя или си помисли, че е изкрещял, но след миг всичко отново си беше съвсем обикновено, а Гали сякаш нищо не бе забелязал. Пол се разтресе и се запита дали собственото му изтощено тяло не е помрачило разума му.

Когато стигнаха до върха, Пол се обърна назад. Земята зад тях изобщо не приличаше на картата на епископа — дървета и хълмове се простираха в монолитна цялост. Видя завоя на реката, блеснала в синкавобяло под слънцето, както и зловещата грамада на Стридената къща до него. Видя кулата на замъка на епископ Хъмфри сред гората, а по-нататък — други кули, които стърчаха над плътното одеяло от дървета.

— Отиваме ето там — обади се Гали.

Пол се обърна. Момчето сочеше няколко километра по-нататък, където гъсто обраслият с гори хребет се спускаше към друг завой на реката.

— Защо просто не взехме лодка?

Пол гледаше как светлината подскача по повърхността и покрива широката река с мрежа от диамантени проблясъци, сякаш не беше вода, а течно стъкло или замръзнал огън.

— Нямаше ли да стигнем по-бързо?

Гали се разсмя и го погледна смутено.

— Не можеш да пресичаш квадратите по реката. Нали го знаеш? Реката… по реката не може.

— Но нали пътувахме по нея?

— Само от странноприемницата до Стридената къща. В рамките на квадрата може. Има и други причини да стоим настрана. Затова пътувахме през нощта — погледна го с неспокоен израз момчето. — Ако тръгнеш по реката, онези ще те намерят.

— Онези ли? Искаш да кажеш, онези двамата…?

— Не само те — поклати глава Гали. — Всеки, който е тръгнал да те търси. Големите ме научиха на това. По реката не можеш да се скриеш.

Явно не можеше да обясни по-ясно и Пол изостави темата. Преминаха билото и започнаха да се спускат.

Пол не можа да прецени веднага, че са навлезли в друг квадрат, както се бе изразил Гали. Ландшафтът беше почти същият, прещипът и орловата папрат по високото постепенно преминаваха в гъста гора надолу по склона. Единствената забележима разлика се състоеше в това, че от тази страна на хълма вероятно имаше повече животни. От време на време дочуваше шумолене в храстите и зърваше някое блеснало око да наднича сред листака. Веднъж стадо мънички прасенца с цвят на пролетна трева изтопуркаха на откритото, но, щом видяха Пол и Гали, моментално побягнаха, квичейки от уплаха или от раздразнение.

Гали не знаеше нищо за тях, нито за другите обитатели на гората.

— Нали никога досега не съм идвал тук!

— Но каза, че сте дошли от другаде.

— Не сме минавали по този път, повелителю. Знам само онова, което всички знаят. Ей това там например — посочи с пръст той.

Пол присви очи, но не видя нищо освен преплетените клони на дърветата.

— Не — добави момчето, — трябва да приклекнеш по-ниско.

Пол коленичи и съзря сред стволовете самотен планински връх — толкова надалеч, че сякаш бе нарисуван с по-бледа боя от околния пейзаж.

— Какво е това?

— Планина, к’во друго — разсмя се Гали за първи път през този ден. — Но долу, в полите й, разправят, спял Черния цар. И ако някой някога го събудел, всичките Осем квадрата просто щели да изчезнат — щракна с пръсти той. — Пфу! Ей така! Поне тъй разправят — не виждам как някой би могъл да го узнае, докато не го събудят наистина, но това явно би развалило цялата работа.

Пол се вторачи. В гледката на планината нямаше нищо необичайно, само дето беше доста източена.

— Ами Белия цар? Ако някой събуди него? Същото ли ще се случи?

— Предполагам — сви рамене Гали. — Но никой не знае къде спи той освен Нейно бяло благородие, а тя на никого не казва.

Докато слънцето превали най-високата точка на небосклона, бяха стигнали отново в ниското и пред тях се ширна море от ливади и ниски възвишения, осеяни с широки ивици гора. Пол отново се почувства уморен и се сети, че вече цял ден не беше ял нищо. Усещаше липсата на храна, но съвсем не чак толкова остро, колкото би трябвало, и тъкмо щеше да попита Гали, когато момчето внезапно се вкопчи в ръката му:

— Виж! Там на хълма, зад нас.

Пол се усети да прикляква още преди да схване смисъла на казаното — някакъв рефлекс срещу връхлитаща го опасност, някаква стара история, която сетивата му още помнеха, го смъкнаха на земята. Проследи накъдето му сочеше Гали.

На върха на хълма се бе появил силует. След малко се появи още един и Пол усети сърцето му да се превръща в камък. Накрая до тях се появиха още пет — шест силуета — един от тях очевидно яздеше кон.

— Черни косове са — каза Гали. — Не знаех, че са завзели и този квадрат. Мислиш ли, че търсят тебе?

— Не знам — поклати глава Пол.

Тези преследвачи не го плашеха така, както двамата посетители на Стридената къща, но поначало изпитваше недоверие към всякакви войници.

— Колко ни остава до края на квадрата?

— Доста път си е. Ще сме там преди залез слънце.

— Тогава да побързаме.

Пътят беше труден. Гъстите трънаци раздираха дрехите им с шиповете си, които наподобяваха нокти. Пол вече не мислеше за храна, макар да усещаше слабост. Гали избираше обиколни пътеки, за да избегнат най-гъстите участъци на гората, които биха ги забавили, но и да не излизат на открито, където можеха да ги забележат онези от хълма. Пол виждаше, че момчето полага максимални усилия, но въпреки това му се струваше, че напредват убийствено бавно.

Тъкмо бяха изскочили от прикритието на една горичка и прекосяваха един открит склон, когато дочуха тропот откъм шубрака. След миг оттам изскочи кон, втурна се към тях и се вдигна на задните си крака. Пол измъкна Гали в последния момент изпод надвисналите копита.

Ездачът носеше гарвановочерна броня и шлем — съвършено подобие на зинала лъвска глава, който скриваше лицето му. Той заби дългото си копие в земята.

— Преминавате през територия, обявена за собственост на Нейно Черно Величество — изкънтя надменно и глухо гласът му изпод шлема. — Длъжни сте да се предадете.

Гали се мъчеше да се освободи от ръката на Пол. Беше дребен и мръсен и беше трудно да го удържи човек.

— Ние сме свободни хора. Кое ти дава право да ни спираш да отидем, където си поискаме?

— Право на свобода имат само васалите на Нейно Величество — избоботи рицарят и размаха острието на копието си към гърдите на Пол. — Ако не сте извършили никакви престъпления и се закълнете в искрена преданост към господарката, няма от какво да се страхувате.

Той пришпори коня си към тях и клатушкащото се копие почти ги докосна.

— Не съм тукашен — продължаваше да се мъчи да овладее дъха си Пол. — Просто минавам. Местните междуособици изобщо не ме интересуват.

— Хлапакът също не е тукашен — отвърна рицарят през зиналата лъвска паст. — Но той и неговите гладници само бели правят, откакто са дошли тук — крадат, лъжат и разправят всякакви безсмислици. Нейно Величество не може повече да търпи това.

— Лъжа! — почти се разрида Гали. — Това са пълни лъжи!

— На колене, или ще те нанижа, също както ти нанизваш петлите на шиша, дребосък.

Пол дръпна Гали назад. Рицарят отново бодна с шпори коня си. Нямаше как да се измъкнат — дори и да успееха да се мушнат в гората, беше само въпрос на време да ги настигне. Вцепенен, Пол се отпусна на едно коляно.

— Ей, какво става? Кой се мотае тук?

Откъм реката изскочи втори рицар, облечен в бляскави бели доспехи. Шлемът му имаше формата на конска глава, от чието чело стърчеше един-единствен рог: животно, чието име Пол смяташе, че би трябвало да си спомни, но не успя. Всевъзможни оръжия, манерки и какво ли не още се клатушкаха на седлото му, така че всеки път, щом конят му помръднеше, дрънчаха като тенекеджийска каруца.

— Къш! — извика той. — Или май беше „чупка“?

— Ти какво правиш тук? — не можа да скрие изненадата си Черния рицар.

Фигурата в бели доспехи не отговори веднага, сякаш въпросът бе много труден.

— Ами май нещо съм кривнал от пътя. Неочаквано. И сега като че ли ще трябва да се бием.

— Това са пленници на царицата — заяви лъвската глава — и нямам време за губене с теб. Ще ти позволя да се оттеглиш, но мернеш ли ми се пак пред очите, след като приключа с тези… — замахна той с копието към Пол и момчето, — ще ми се наложи да те убия.

— Да се оттегля ли? О, едва ли ще е възможно, да ти кажа — май няма да стане. Тя не е моя царица, нали разбираш?

Белия рицар се замисли, сякаш се опитваше да си спомни нещо важно. Посегна да свали шлема си — отдолу се показа влажен ореол от белезникава коса — и се почеса енергично по темето.

Пол зяпна от изумление.

— Джак? Джак Горянина?

Рицарят се извърна и се вторачи в него явно озадачен.

— Джак ли? Не, не съм Джак. Виждаш ли — обърна се той към Черния рицар, — такива са си те, пленниците. И аз съм ги имал. Никакво уважение, никаква почит — понятие си нямат от такива работи.

— Не е той — прошепна високо Гали.

Пол поклати глава. Всичко това заприлича на фарс.

— Но… но аз съм те срещал и преди! Онази вечер в гората. Не си ли спомняш?

Мъжът в бели доспехи се втренчи в Пол.

— В гората ли? Някой, дето да прилича на мене? — И той отново се обърна към Черния рицар: — Това момче сигурно е срещнало брат ми. Ама че работа. От известно време го няма никакъв. Винаги е обичал да скитосва. — И пак се извърна към Пол: — Как ти се стори, добре ли е?

На лъвската глава явно не му беше нито интересно, нито забавно.

— Обръщай се и си заминавай, бял тъпоумнико! Инак лошо ти се пише!

Отстъпи с коня няколко крачки и насочи копието си към новодошлия.

— А, не, така не става — леко се възмути Белия рицар. — Предявявам претенции над този квадрат — сега той е, така да се каже, собственост на Нейно Ведро Алабастрово Величество — нахлупи шлема си пак той. — Така че, предполагам, ще се наложи да се преборим.

— Идиот! — кресна Черния рицар. — Пленниците, стойте тук, докато приключа!

Белия рицар наведе копието си и се понесе напред в галоп с гръм и трясък.

— Приготви се! — викна той, но изпорти ефекта, като добави: — А бе, сигурен ли си, че си готов?

— Бягай!

Гали се втурна покрай Черния рицар, който извърна глава и изрева — копието на врага му го фрасна по гърдите. Той залитна, свлече се от коня и се строполи на земята.

Когато Пол се стрелна покрай него, рицарят с лъвската глава вече се надигаше на крака и се мъчеше да издърпа огромен, неприятен на вид боздуган от един ремък на седлото си.

— Бива си го — даже много си го бива, да ти призная! — подхвърли Белия рицар.

Докато Черния рицар се приближаваше, той не предприе никакви видими защитни действия.

— Но той ще го убие!

Пол се подвоуми и пристъпи плахо назад към поляната. Черния рицар замахна с боздугана и събори противника си върху влажната земя.

Гали се вкопчи в ръкава на Пол и го дръпна така, че едва не събори мъжа.

— Остави ги да се бият! Хайде, повелителю!

И се втурна надолу по хълма, без да изпуска ръкава му.

Пол нямаше друг избор, освен да се запрепъва подире му. Само след секунди дърветата скриха полянката от погледите им, но още известно време до слуха им достигаха сумтене, ругатни, а нарядко и глухото дрънчене от сблъсъка на метал с метал.

— Той ни спаси! — задъхано изрече Пол, щом спряха за миг да си починат. — Не можем да го оставим да умре ей така.

— Кой, рицарят ли? На кого му пука? — Гали отметна мократа коса от лицето си. — Той не е като нас — ако хвърли топа, пак ще оживее. В следващата партия.

— Ще оживее ли? В следващата партия?

Но момчето отново беше хукнало. Пол се заклатушка след него.

Сенките се източиха и се изкривиха. Следобедът бързо гаснеше. Слънцето почиваше върху гръбнака на хълмовете. Пол се подпря на момчето от изтощение и двамата рухнаха на земята.

— Не мога… — изхъхри той. — Почивка…

— Само за кратко. — Гали също изглеждаше уморен, но далеч по-малко от Пол. — Реката е точно зад хълма, но трябва още доста да повървим покрай нея, докато стигнем границата.

Пол опря ръце на коленете си, но не можа да изправи гръб.

— Щом… щом онези двамата се бият… ние… защо… бягаме?

— Защото има и други — видя ги на хълма. Черните косове. Кашиците. Но ако поискат, могат да се движат бързо и неуморно без дори да се задъхат. Хайде, поеми си дъх и да побързаме.

— Ти какво искаше да кажеш преди малко? За онова, дето рицарят, ако умре…?

Гали разтърка лицето си и по него се появиха мръсни ивички като примитивна украса.

— Ами те всичките… непрекъснато обикалят. Бият се, бият се, докато едната страна победи, и после всичко започва отначало. Това е третата партия, откакто сме тук — това си го спомням.

— Но не се ли убиват?

— Естествено, че се убиват. Но са мъртви само до края на партията, както я наричат. След това се повтаря същото. А те дори не си спомнят.

— Но ти си спомняш, защото не си тукашен ли?

— Предполагам — намръщи се момчето, след което се замисли. — Според тебе мъниците, Бей и останалите, ще се върнат ли в следващата партия? Как мислиш?

— Преди случвало ли се е? Дали сте… губили някой мъник по този начин и после да се е връщал?

Гали поклати глава.

— Не знам — отвърна след малко Пол.

Но си помисли — знае много добре. Съмняваше се, че магията, която закриля коренните жители на Осемте квадрата, се разпростира и върху пришълците.

Когато успя най-после да се изправи, Гали го поведе нататък. След като повървяха малко през гъстата гора, се запровираха през шумак от преплетени дървета, докато пред очите им се откри дълъг тревист склон, който се спускаше към реката. Пол не можа да се наслади на гледката. Гали го поведе надолу и на неколкостотин метра от брега завиха към хълмистия хребет. Придвижваха се максимално бързо през покритите тук-там с трева песъчливи ливади, а оранжевото слънце заслепяваше очите им, докато най-накрая навлязоха в сенките под хълмовете.

Пол се загледа в реката и тъмната ивица от дървета на отсрещния бряг. Точно до тях потъналите в сянката води блещукаха със синкавите си дълбини. Зад тях, отвъд сенките, водната повърхност сякаш тлееше на светлината на залеза като дълга лента от разтопено злато. Реката му се стори едновременно и по-реална, и по-нереална от заобикалящия я пейзаж, като елемент от известна картина, вмъкнат в друга известна картина.

Забави ход, внезапно усетил облак от откъслечни спомени постепенно да нахлува в съзнанието му. Известна картина? Какво беше това? Къде беше виждал или пък чувал за подобно нещо? Знаеше какво означава, но не можеше да си представи нищо, което да съответства на понятието.

— Побързай, повелителю. Трябва да стигнем до пещерите, преди да се е стъмнило, иначе ще ни открият.

— Защо просто не преплуваме реката?

— Ти да не си откачил? — изгледа го като ударен с мокър парцал Гали.

— Или пък можем да направим сал, щом е толкова далеч — дърва колкото искаш.

— Че защо да го правим?

Пол отново бе нахълтал в територия, в която откъслечните му знания сякаш изобщо не се връзваха със света около него.

— Ами…, за да… избягаме. Да се измъкнем от Осемте квадрата.

Гали се спря и подпря ръце на кръста си намръщен.

— Първо, вече ти казах, да не си посмял да приближиш реката, защото ще те открият. И второ, няма никакво отсреща.

— Какво искаш да кажеш?

— Същото, което казвам — няма отсреща. Дори и най-големият малоумник го знае. От Осемте квадрата не се излиза така — реката тече покрай тях.

Пол не схвана смисъла.

— Тогава… тогава онова какво е? — посочи отсрещния бряг той.

— Ами то е… не знам. Нещо като огледало. Може би картина. Но там няма нищо. Така загубихме една от големите. Тя си мислеше, че може да мине оттатък, макар да й бяха казали, че не може.

— Не разбирам. Как така няма нищо, щом виждам нещо?

Гали се обърна и продължи да крачи.

— Не си длъжен да ми вярваш, повелителю. Ако искаш, върви се утрепи. Но доколкото знам, ние двамата няма да цъфнем тук за следващата партия.

Пол се взира известно време в дърветата на отсрещния бряг, след което забърза след Гали. Когато момчето забеляза, че върви след него, му хвърли поглед, в който се четяха едновременно и облекчение, и възмущение и в същия момент се облещи, загледан в нещо далеч назад. Пол се обърна. Нещо препускаше през ливадата към тях — все още беше твърде далеч и се движеше прекалено бързо, за да се разбере какво е. Тревата в дирите, които оставяше зад себе си, тлееше и над нея се виеше тъничък пушек.

— Бягай! — изкрещя Гали.

Въпреки умората Пол нямаше нужда от увещания. Втурнаха се към близките морави хълмове, чието подножие беше на около хиляда крачки от тях. Една стърчаща по-наблизо каменна купчина, която Пол отначало помисли за скала, се оказа творение на човешка ръка. Самотната триъгълна куличка беше по-висока от човешки бой и се извисяваше сред голям кръг от плоски каменни плочи, върху които бяха издълбани странни знаци. Докато тичаха по гладката, твърда повърхност — Пол се досети, че това беше циферблат на огромен слънчев часовник, — те ускориха ход и за миг му се стори, че ще успеят да стигнат до пещерата невредими. Дребни животинки със сгърчени, набръчкани муцуни изскачаха изпод краката им и се шмугваха в околните шубраци.

Тъкмо се препъваха по пясъка и каменните сипеи в подножието на хълма, когато нещо черно профуча покрай тях със скоростта и трясъка на малък товарен влак.

„Товарен влак? — учуди се Пол въпреки обхваналата го паника. — Какво…?“

Нещото забави ход и спря точно пред тях. Изпод него изригна фонтан от горещи камъчета, които парнаха Пол по лицето и гърдите.

Беше поне една глава по-висока от него и гарвановочерна от главата до петите. Цялата блестеше в един и същи лъскав оттенък — дори високомерното й лице и бухналата й коса. Огромната искряща мантия беше направена сякаш не от плат, а от нещо по-тежко и кораво. Изпод подгъва й продължаваха да се вият струйки черен дим.

— Вие! Чувам, че сте отхвърлили предложението ми за васалитет. — Гласът й беше като пухтенето на парна машина, ала достатъчно студен, за да вледени птица в полет. — Така едва ли ще спечелите благоволението ми.

Гали бе съборен на земята до него. Пол с мъка си пое дъх — колкото да овладее треперещия си глас:

— Не сме искали да ви обидим, Ваше Височество, искахме само…

— Тишина! Ще говорите, когато ви е разрешено да говорите, и то само когато аз кажа, че ви е разрешено. Сега ви е разрешено. Можете да говорите.

— Не сме искали да ви обидим, Ваше Височество.

— Това вече го казахте. Всъщност не съм убедена, че искам да ви имам за васали, вие сте отчайващо глупави създания.

Тя вдигна ръка и щракна с пръсти. Звукът проехтя като изстрел. Иззад дърветата на далечния хребет изскочиха трима пехотинци и се затъркаляха по склона, бързайки да се отзоват на знака на своята повелителка.

— Мисля, че просто ще ви отсечем главите. Не е много оригинално, но традициите трябва да се уважават, не мислите ли? — Тя замълча и очите й пронизаха Пол. — Е, имаш ли нещо да кажеш?

— Пуснете ни. Ние си тръгваме. Не искаме да ви се месим.

— Да съм казвала, че ти е разрешено да говориш? — Тя се намръщи и можеше да се види, че усилено размишлява. — М-м-м… е, ако си спомня и се окаже, че сте говорили не на място, просто ще ви отрежа главите два пъти.

Войниците вече бяха излезли на равното и бързаха към тях. Пол обмисляше дали да не се шмугне покрай царицата и да се спусне към гостоприемния мрак на една голяма пещера, разположена сред скалите само на сто крачки от тях.

— Виждам те — каза царицата. — Знам какво си наумил. В гласа й нямаше и намек за някакво колебание или друго човешко чувство — сякаш беше управляван от някаква ужасна машина.

— Не можеш и да планираш бягство без разрешение. Все едно не би успял. — Тя кимна и в следващия миг се озова на десет крачки встрани. Единственото, което Пол видя, бе едно размазано катранено петно, което мигновено изчезна. — Твърде бавен си, за да ме изпревариш — отбеляза тя. — Макар че се движиш малко по-бързо, отколкото очаквах. Направо е вбесяващо, когато разни типове се вмъкват в Осемте квадрата и се разхождат, където си щат. Ако знаех кой е отговорен за това, глави щяха да хвърчат, казвам ви.

Тя отново се превърна за миг в размазано петно, изникна на по-малко от метър от Пол и момчето и ги загледа с явна антипатия.

— Във всеки случай глави ще хвърчат. Въпросът е чии и колко.

Първият от войниците дотича до тях, следван по петите от другите двама. Преди Пол да успее да се съвземе, изненадан от бързото придвижване на царицата, чифт силни и безцеремонни ръце извиха неговите зад гърба му.

— Май че имаше и нещо друго — внезапно каза царицата. Тя подпря брадичката си със своя сив пръст и въпросително, по детски наклони глава. — Май възнамерявах да ви отрежа някои други части вместо главите.

Пол се бореше безуспешно. Двамата войници, които го държаха, бяха също тъй непоклатими, както май беше и царицата. Гали дори не се опитваше да се освободи от въоръжения мъж, който го държеше.

— Нищо лошо не сме направили! — извика Пол. — Не сме тукашни.

— Аха! — усмихна се царицата, доволна от своята прозорливост. Дори зъбите й имаха цвета на спечена кръв. — Вие ми припомнихте — не сте оттук. — Тя вдигна пръсти към устата си и изсвири — пронизителен звук, който отекна в скалистите ридове. — Обещах да ви предам на едни хора. После ще отсека главите на това, което е останало от вас.

Пол усети ненадеен хлад, като влажен вятър от нощния океан. Обърна се — знаеше какво ще види.

На поляната зад тях се появиха два силуета с шапки и наметала, с невидими лица. Те уверено се движеха напред — явно не бързаха. По-дребният разтвори ръце в заплашително-подигравателен жест на изненада и задоволство и нещо проблесна в сянката под периферията на шапката му.

— Ето къде си бил! — На Пол му се прииска да изпищи и да захапе собствената си плът. — Чудехме се след колко време ще те намерим отново…

Гали изстена. Пол се хвърли напред, опитвайки се да се освободи, но войниците на царицата го държаха здраво.

— Да знаеш какви нещица сме ти приготвили, скъпи стари наш приятелю! — Сега двамата бяха по-близо, но все още не можеха да се различат добре, като че ли се носеха сред някакъв облак от наситена тъмнина. — Такива едни нещица!

Коленете на Пол се подкосиха и докато увисваше в силните ръце на войниците, той чу някакъв странен шум. Или стенанията на Гали бяха станали силни като подсвирването на царицата, или…

Тътенът се усили. Пол отмести очи от ужасяващата и все пак някак пленителна гледка на своите преследвачи и погледна към хълмовете. Помисли си дали няма свличане — несъмнено само удрянето на камък в камък можеше да предизвика такъв плътен и стържещ звук. Не беше обаче свличане, а едно огромно крилато същество, което с рев изникна от пещерата на склона. Пол се втрещи. Царицата зяпна.

— Джабарокът! — ужасено изхриптя един войник. Измъкнало се от затвора на пещерата, съществото се изправи и разпери крилете си, докато краищата им се повдигнаха и уловиха последните лъчи на залязващото слънце върху мрежестата си мембрана. Очите с тежки клепачи примигнаха. Главата на върха на безкрайно дългата шия се опна като змия, крилете се издуха, припляскаха и съществото полетя. Войникът, който държеше Гали, падна по гръб и остана проснат на земята, издавайки тихи стонове.

Звярът полетя право напред и увисна в ясното небе над хълмовете — един черен силует, като прилеп на светлината на фенер. После се стрелна надолу. Двамата войници, които държаха Пол, го пуснаха едновременно и хукнаха да бягат. Царицата вдигна ръце и закрещя срещу съществото. Пол се олюля и се прекатури под вихъра, предизвикан от широките криле на съществото, което в бръснещ полет грабна една от страховитите фигури с наметала и тя се загърчи в птичите му нокти.

— Гали! — изкрещя Пол.

Гъст прах се носеше из въздуха. Някъде през летящите песъчинки, през сенките и воя на вятъра той чуваше гневните викове на Черната царица.

— Гали!

Откри момчето, свито на земята, вдигна го на ръце, обърна се й затича към реката. Докато се препъваше по неравната земя, момчето отвори очи и погледна накъде са се запътили.

— Не! Недей!

Пол зашляпа из плиткото, без да изпуска ритащото момче от ръцете си. Щом нагази срещу течението, от хаоса зад него се чу:

— Само влошаваш нещата! Ще те намерим където и да отидеш, Пол Джонас!

Той пусна момчето и заплува към отсрещния бряг. Гали цамбуркаше край него. Пол го хвана за яката и здраво заработи с краката, борейки се с водата и с преплетените тръстики. Нещо профуча над главите им и превърна водата в бяла пяна. Някаква оранжева фигура, която пищеше като кипнал чайник, се мяташе в ноктите му. Вълните блъскаха Пол и го изтласкваха обратно към сушата. Силите му се топяха, а отсрещният бряг бе все още далеч.

— Плувай, момче! — изхриптя той и пусна Гали. Успяха още малко да напреднат, но течението ги разделяше, теглеше ги надолу и брегът изглеждаше все така недостижим.

Пол усети парализираща болка в крака. Изхриптя и потъна, след това заблъска из калната вода, за да изплува. Нещо блещукаше наблизо — нещо неясно, ала ярко като пламъка на свещ през релефно стъкло. Пол изскочи над водата. Гали отчаяно цамбуркаше до него с разкривено от страх лице, едва успяваше да държи брадичката си над повърхността.

Пол отново потопи главата си под водата. Нещото беше там — златисто, блещукащо в дълбочините. Той изскочи на повърхността, сграбчи Гали и запуши устата му с ръка.

— Задръж дъха си! — изхриптя той и го повлече със себе си под водата.

Момчето яростно се бореше. Пол риташе с всички сили, за да се приближат към неясното сияние. Гали го удари с лакът в стомаха и изкара въздуха му. Пол се закашля и усети как водата нахлува в носа и устата му. Сега жълтото сияние сякаш се бе приближило, но още по-близо бе мракът, който се спускаше около тях.

Пол протегна ръка към яркото петно. Видя черна вода, шуртяща и все пак твърда като камък, и златисти мехурчета, сякаш късчета кехлибар. За миг зърна неподвижното лице на Гали с изхвръкнали от орбитите очи, със застинала в ужас уста. Пол протегна ръка. После всичко изчезна.