Тад Уилямс
Градът на златната сянка (17)

ШЕСТА ГЛАВА
ПРИЯТЕЛИ ПО ВЪРХОВЕТЕ

МРЕЖА/НОВИНИ: Шест сили подписват договора за Антарктика.

(Картина: метални останки, разпръснати по ледено поле.)

Диктор: Разкривените останки от бойни реактивни самолети ще останат да напомнят безмълвно за краткотрайния, но злощастен антарктически конфликт. Представителите на шестте сили, чиито разногласия за правата над минералите предизвикаха конфликта, се срещнаха в Цюрих, за да подпишат договор, който възстановява Антарктика като между народна територия…

 

Срещата им с !Ксабу беше в автобуса на гарата в Пайнтаун. Щом я видя, той скочи от седалката, сякаш бе припаднала на пътеката, а не бе спряла само за миг да си поеме дъх, след като изкачи стъпалата.

— Добре ли си?

Тя му посочи да седне и се отпусна на седалката до него.

— Добре съм. Само се позадъхах. Напоследък не излизам много.

— Бих дошъл да те взема — намръщи се той.

— Знам. Но нямаше да ти позволя. Вече три пъти биеш път до моя блок, откакто… откакто се разболях. Просто взех автобуса и ето ме тук. Десет минути.

!Ксабу с положителност се беше качил на автобуса поне преди един час — линията от Честървил не беше от най-бързите.

— Безпокоя се за тебе. Никак не беше добре. Загриженият му поглед беше почти непреклонен, сякаш тя бе дете, което беше заварил да си играе на опасно място. Тя се засмя.

— Казах ти — не беше инфаркт, а само временна аритмия. Вече съм добре.

Рени не искаше никой да се безпокои за нея, дори !Ксабу. Това я караше да се чувства слаба, а тя ненавиждаше слабостта. Изпитваше все по-голямо неудобство и заради отговорността, която бе стоварила върху дребничкия си приятел. Беше завършил курсовата си работа, така че не му отнемаше от времето за учене, но кой знае колко пари беше пръснал, докато изразходваше безскрупулно енергията му. Единствената причина, поради която се съгласяваше да участва в цялата тази история, беше, че и неговата безопасност й се струваше застрашена.

„Но нали точно моите проблеми го изложиха на тази опасност“ — мина й през ума.

— Какво смяташ да правиш сега, след като завърши курса? — попита го тя. — Ще продължиш ли по-нататък?

Някаква сянка помрачи деликатните му черти.

— Не знам, Рени. Мисля, че има неща, които още не знам… Казах ти нещо за плановете си, но сега разбирам, че още не съм готов да ги осъществя. Освен това… — сниши съзаклятнически гласа си !Ксабу и огледа пътеката, сякаш проверяваше дали не го следи някой — … освен това все мисля и мисля за… онова, което ми се случи. На онова място.

Автобусът зави и скоростите му изскърцаха оглушително. Рени сподави усмивката си. Ако някой наистина подслушваше, би трябвало да може да чете и по движението на устните му.

— Ако мога да ти помогна по някакъв начин — отвърна тя, — моля те да ми кажеш. Дължа ти много. Бих могла да ти помогна да си уредиш стипендия…

Бушменът енергично поклати глава.

— Не става въпрос за пари. Много по-трудно е. Ако беше просто градски проблем, щях да попитам приятелите си и да намеря градски отговор. Но там, където живея сега, трябва сам да открия отговора.

— Не съм сигурна, че те разбирам — поклати на свой ред глава Рени.

— И аз не съм сигурен, че разбирам нещо.

!Ксабу се усмихна, за да заличи мрачността си, но Рени забеляза, че го прави умишлено, и й стана болно. Това ли беше научил в Дърбан и на другите места, където живееха градски хора, както той ги наричаше? Да се преструва, да крие чувствата си и истинското си лице?

„Поне да съм благодарна, че трудно му се удава. Все още.“

Автобусът се движеше по надлез. !Ксабу се бе загледал през прозореца надолу към крайбрежното разширение на Национален маршрут 3, задръстено от коли дори в късната сутрин като покрит с термити разцепен пън.

Изпитала внезапно безпокойство от ритъма на градския живот, който винаги бе възприемала като нещо нормално, Рени се обърна и заоглежда пътниците. Повечето бяха възрастни чернокожи жени, тръгнали към Клуф и другите богаташки североизточни предградия, където работеха като домашни помощнички, което те и прабабите им вършеха от десетилетия, както преди, така и след освобождението. Бузеста жена близо до нея с глава, омотана в традиционен, но вече демодиран тюрбан, се взираше с поглед, който на страничен човек би могъл да му се стори празен. Не беше трудно да се досети защо застанали пред такъв безизразно втренчен поглед, белокожите южноафриканци през отдавна отминалите дни на апартейда били готови да му припишат какъв ли не израз на враждебност, тъпота и дори скрито желание за насилие и убийства. Но Рени беше израснала покрай тези жени и знаеше, че този израз е маска, която бяха надянали като униформа. Вкъщи, в кръчмата иди в сладкарницата винаги можеше да ги видиш засмени. Но докато работеха при белите, които толкова лесно сменяха настроенията си, за предпочитане беше да не изразяват нищо. Щом не изразяваш нищо, белият бос не можеше да се засегне или да те съжалява, или — което понякога беше най-лошото — да си позволява приятелски отношения, които никога не биха могли да бъдат пълноценни при подобно неравенство.

Рени имаше бели колеги в политехниката и с някои от тях дори поддържаше контакти и извън работата. Но откакто Пайнтаун беше станал смесен квартал, белите, които можеха да си го позволят, се бяха изселили в места като Клуф и хребета на Береа, все разположени по височините, сякаш чернокожите им съседи и колеги не бяха равностойни на тях индивиди, а част от някакъв огромен черен прилив, залял ниското.

Макар и институционализираният расизъм да си бе отишъл, разделителната стена на парите си беше все така висока. Сега чернокожите работеха във всички отрасли и на всички йерархични нива и след освобождението заемаха повечето ключови постове в правителството, но Южна Африка така и не беше се измъкнала напълно от дупката на третия свят, а двайсет и първи век не беше по-благосклонен към Африка от двайсетия. Повечето чернокожи си бяха все така бедни. А повечето бели, за които преходът към управление на чернокожите съвсем не се беше оказал чак толкова страшен, колкото си бяха въобразявали, съвсем не бяха бедни.

Докато продължаваше да се оглежда, погледът й бе прикован от младеж, седнал няколко седалки зад нея. Въпреки облачното време той беше със слънчеви очила. Наблюдаваше я, но щом очите му — или лещите — срещнаха погледа й, рязко се извърна и се загледа през прозореца. За миг я обзе панически страх, ала после забеляза шунта в основата на челото му, който надничаше изпод шапката му, и разбра. Обърна се напред и притисна чантата в скута си.

След малко се извърна внимателно, за да го погледне отново. Имплантираният продължаваше да зяпа през прозореца, а пръстите му нервно потрепваха по облегалката пред него. Дрехите му бяха измачкани, с потни петна под мишниците. Невроканюлът беше поставен на черно — напъхан евтино и нескопосано — по ръба на пластмасата лъщеше възпаление.

Лек натиск по бедрото й я накара да подскочи. !Ксабу я погледна въпросително.

— Няма нищо — обади се тя. — После ще ти кажа.

Рени поклати глава. Когато с баща й и със Стивън се нанесоха в блока, се оказа, че един от апартаментите е свърталище на имплантирани. По стълбите неведнъж се бе натъквала на зомбираните му обитатели. Общо взето бяха безобидни — продължителната употреба на имплант с висока честота и инфразвук правеше хората некоординирани и инертни, — но винаги се чувстваше неловко в присъствието им, колкото и отнесени и вглъбени в себе си да изглеждаха. Веднъж като студентка някакъв мъж в автобуса я бе опипал настървено, явно, без да я забелязва, а под въздействието на някое невъобразимо видение, възникнало в превърнатия му в желе мозък, след което никога вече не можа да се присмее на „имплантиращите глави“ така, както им се присмиваха приятелите й.

Всъщност в края на краищата се оказа, че съвсем не са толкова безобидни, но полицията не беше в състояние да направи кой знае какво и след като няколко от по-възрастните им съседи бяха обрани, а в някои от апартаментите беше проникнато с взлом, група за поддържане на реда и спокойствието — в която участваше и баща й — беше изкъртила вратата с тояги и бухалки за крикет. Кльощавите същества вътре не бяха оказали кой знае каква съпротива, но все пак имаше разцепени глави и счупени ребра. После месеци наред бе сънувала кошмари с „имплантирани глави“, които бавно се търкалят надолу по стълбите, размахват ръце като удавници и издават боботещи звуци — по-скоро животински, отколкото човешки. Бяха почти неспособни да се защитят, сякаш това внезапно избухване на гняв и болка беше само следващата, макар и по-неприятна част от зареждането.

Все още в идеалистичния период на студентската си възраст Рени се стъписа, когато откри, че баща й и останалите мъже бяха задигнали апаратурата и оборудването, които бяха намерили там — предимно евтини нигерийски боклуци — и ги бяха продали, за да изпият за една седмица спечеленото, постоянно разказвайки си историята за героичната си постъпка. Доколкото успя да разбере, никой от ограбените никога не получи дял от печалбата. Дългия Джоузеф Сулавейо и компанията му си бяха присвоили правото на победителя, правото да поделят плячката.

Всъщност ефектът от преживяното в „При господин Дж.“ не се различаваше особено от имплантирания, макар и да беше далеч по-изтънчен. Това ли бяха постигнали? Бяха произвели имплант с хипермощност — хиперимплант, така да се каже — и бяха добавили нещо като хипнотични белезници, които да попречат на жертвите да се освободят от примката.

— Рени? — отново я потупа по крака !Ксабу.

Тя поклати глава, усетила, че се бе втренчила вцепенено пред себе си също като онзи с тръбичката в главата.

— Извинявай. Бях се замислила за нещо.

— Бих искал да те попитам за жената, при която отиваме.

— Тъкмо щях да ти разкажа — кимна тя, — но просто… просто се разсеях. Тя ми беше преподавателка. В университета в Натал.

— И ти е преподавала… как се наричаше твоята специалност? Виртуално инженерство?

Рени се разсмя.

— Да, точно така му викаха. Звучи доста нелепо, нали? Също като доктор по електричество или нещо такова. Но си беше невероятна. Не съм срещала човек като нея. И си беше истинска южноафриканка — в най-добрия смисъл на думата. Когато курсът на ранда падна катастрофално и всички бели преподаватели — а дори и много от азиатците и чернокожите — поголовно изпращаха документите си по Европа и Америка, тя само им се смееше. „Семейство Ван Блийк живее тук от шестнайсети век — повтаряше тя. — Толкова отдавна сме тук, че корените ни не могат да бъдат изтръгнати. Ние не сме мръсни африканери, ние сме африканци!“ Впрочем тя така се казва — Сюзън ван Блийк.

— Щом ти е приятелка — обади се тържествено !Ксабу, — тя е и моя приятелка.

— Ще ти хареса, сигурна съм. Божичко, не съм я виждала от толкова отдавна. Кажи-речи от две години. Но когато й се обадих, само каза: „Идвай, ще приготвя обяд.“ Все едно през седмица се отбивам у тях.

Автобусът вече изкачваше стръмните хълмове към Клуф. Къщите, толкова сврени една до друга долу, в ниското, тук, във височините, имаха по-снобски вид, и всяка запазила благоприличие разстояние от съседите си и заобиколена от дискретната драперия на дърветата.

— Най-интелигентният човек, когото познавам — добави Рени.

На автобусната спирка ги чакаше кола — скъпо на вид електрическо ихлоси. До него, облечен в безупречни спортни дрехи, беше застанал висок чернокож мъж на средна възраст, който се представи като Джеремая Дако. Не каза почти нищо друго, докато настаняваше Рени и !Ксабу на задната седалка. Рени предложи някой от тях да седне отпред, но единственият отговор, който получи, бе хладна усмивка. След като той реагира на опитите й да завърже разговор с минимум усилия да го поддържа, тя се отказа и се загледа в прелитащия покрай нея пейзаж.

Макар да не прояви какъвто и да е интерес да започне разговор, очевидно !Ксабу доста го заинтригува — или поне Рени си направи такова заключение от честите му погледи към бушмена в ретровизьора. Като че ли присъствието на малкия мъж не му допадаше особено, въпреки че, доколкото успя да забележи, на него май почти нищо не му допадаше. Освен това прикритото му любопитство й напомни реакцията на баща й. Може би и той си мислеше, че бушмените са само стар спомен.

Щом минаха през охраняемия вход (ловкостта, с която Дако набра кода и притисна палец към сензора, беше свидетелство за отдавна изработен навик), веднага видяха къщата в края на дългата, оградена с дървета алея, сякаш изникнала от някой сън — висока, поддържана, приветлива и голяма точно каквато си я спомняше. Рени беше посещавала доктор Ван Блийк само няколко пъти, при това отдавна, и изпита истинско задоволство, че къщата й се стори така позната. Дако навлезе в полукръглата автомобилна алея и спря пред верандата с колони. Впечатлението от огромния й размер се смекчаваше от разположените от двете страни на входа шезлонги и градински столове. Сюзън ван Блийк седеше на един от столовете и четеше книга — бялата й коса блестеше като пламъка на свещ върху тъмния фон. Щом колата спря, тя вдигна поглед и махна с ръка.

Рени затръшна вратата, с което си спечели неодобрителния поглед на шофьора, който тъкмо се канеше да й отвори.

— Не ставай! — викна тя, затича се по стъпалата и я прегърна, без да покаже изненадата си колко мъничка и крехка като птичка й се стори старата жена.

— Да ставам ли? — разсмя се Сюзън. — Не разполагаш с чак толкова време, нали?

И тя посочи към колелцата на стола, скрити под карираното одеяло, преметнато върху коленете й.

— О, Боже, какво е станало с теб? — леко се притесни Рени.

Сюзън ван Блийк изглеждаше състарена. Когато Рени бе нейна студентка, тя беше прехвърлила шейсетте, така че не беше чак толкова учудващо, но все пак беше потискащо какво могат да направят с човек някакви си две години.

— Нищо фатално — е, опасно е да го кажа на моята възраст. Счупих си тазовата кост, с една дума. Всички калциеви добавки на света не биха ти помогнали, ако тръгнеш да слизаш по стълбите със задника напред. — Тя отмести поглед от Рени. — А това е приятелят, когото каза, че ще доведеш, нали?

— О, разбира се, това е !Ксабу. !Ксабу, запознай се с доктор Ван Блийк.

Малкият мъж кимна и се усмихна тържествено, докато стискаше ръката й. Дако, който отново се появи, след като бе паркирал колата отстрани на алеята, измърмори нещо — очевидно на себе си — и отмина.

— Надявах се, че ще можем да поседнем навън — обади се домакинята, като погледна намръщено към небето. — Но, разбира се, времето се развали. — Вдигна крехката си ръка и посочи обширната веранда. — Нали знаете как сме ние, африканерите — вечно висим по верандите. Но е твърде хладно. Между другото, млади момко, надявам се, че не възнамеряваш да ми викаш „доктор“ през цялото време. „Сюзън“ би свършило чудесна работа.

Отметна одеялото и го подаде на !Ксабу, който го пое, сякаш беше церемониална одежда. След това, без да използва някакво видимо контролно устройство, тя обърна инвалидната количка и я подкара към рампата, поставена над прага.

Рени и !Ксабу я последваха по широкия коридор. Колелцата изскърцаха върху полираните дъски, когато доктор Ван Блийк зави и ги въведе във всекидневната.

— Как работи количката? — попита Рени.

— Доста гладко, не намираш ли? — усмихна се Сюзън. — Наистина много хитро са го измислили. Има и такива, които се контролират направо с имплант, но ми се видя доста свирепо — в края на краищата имам намерение рано или късно да се надигна от тая проклетия! Тази тук работи с кожни контакторни сензори, които разчитат движенията на мускулите на краката ми. Стегна ли ги, тръгва. Отначало бях с една от онези, старомодните, с ръчно управление, за да заздравее костта, но сега мога да използвам тази и за физическа терапия — нали се сещаш, да поддържам мускулите на краката си във форма. — Тя посочи към канапето. — Моля, настанявайте се. Джеремая ей сега ще донесе кафето.

— Трябва да призная, че се учудих, когато разбрах, че си още в университета — каза Рени.

Сюзън смръщи лице като малко дете, което за първи път опитва спанак.

— Че къде да съм, за Бога? Не че се вясвам кой знае колко често — всъщност веднъж месечно за нещо, което евфемистично наричат „приемни часове“. Повечето време давам консултации направо оттук. Но все пак от време на време трябва да излизам. Понякога самотата ми писва, а както вероятно сте забелязали, Джеремая не е най-приказливият компаньон на света.

Сякаш дочул името си, Дако се появи на вратата с кафеник и сервиз за кафе върху поднос. Остави го на масата и натисна буталцето — привързаността на доктор Ван Блийк към модерните технологии очевидно не се разпростираше и над приготвянето на кафе, — след което погледна крадешком към !Ксабу и отново излезе от стаята. Бушменът, който разглеждаше натъпканата с картини и скулптури всекидневна, изглежда, не забеляза нищо.

— Непрекъснато го оглежда — обади се Рени. — През цялото време в колата поглеждаше !Ксабу в огледалото.

— Може да го е харесал — усмихна се Сюзън, — но подозирам, че е по-скоро гузна съвест.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Рени.

— Джеремая е гринка — както са наричали метисите в лошите стари времена, макар да е чернокож като всички останали. Преди двеста — триста години те изгонили бушмените от този район на Южна Африка. Насилствено. Чудовищно. Било е кошмарно време. Предполагам, че белите биха могли да направят нещо, за да ги спрат, но суровата истина е, че са виждали по-голям потенциал в гринка, отколкото в бушмените. Тогава да имаш и капка бяла кръв било за предпочитане, отколкото да нямаш никаква, независимо че това изобщо не те поставяло на равна нога с белите — усмихна се тъжничко тя. — Твоите хора спомнят ли си с омраза за гринка, !Ксабу? Или ти си от съвсем друг район?

Младият мъж се обърна и каза:

— Съжалявам, не ви слушах внимателно.

Сюзън го погледна проницателно.

— А… видял си моята картина.

Той кимна. Рени се обърна, за да види за какво говорят. Онова, което бе помислила за екран над камината, беше всъщност фотография, широка почти три метра, каквито бе виждала само по музеите. На нея имаше рисунка върху естествена скална стена — примитивно и изящно творение. Няколко бегли щриха изобразяваха газела, а от двете й страни имаше две групи танцуващи човешки фигури. Скалата беше огряна от светлината на залеза. Боята изглеждаше доста прясна, но Рени бе сигурна, че не е.

!Ксабу отново бе забил поглед в нея. Бе привел рамене по особен начин, сякаш очакваше да бъде нападнат, но вместо страх в очите му се четеше удивление.

— Знаеш ли откъде е? — попита го Сюзън.

— Не. Но знам, че е стара, от времето, когато ние, бушмените, сме били единствените хора по тези земи. — Той протегна ръка, сякаш да я докосне, макар снимката да беше най-малко на три метра от канапето, на което бе седнал. — Страшно силно е да я гледаш. — Той замълча. — Но не съм сигурен дали съм щастлив, че е затворена в къща.

Сюзън се намръщи, но не реагира веднага.

— Искаш да кажеш — в къщата на бял човек? Не, всичко е наред. Разбирам — или поне така си мисля. Не искам да засегна никого. За мене тя няма религиозен смисъл, но я намирам за красива. Мисля, че ме зарежда духовно, ако не ви звучи претенциозно — загледа се в снимката тя, сякаш я виждаше по нов начин. — Самата рисунка, оригиналът, все още съществува върху една канара в замъка на великана в планините Дракенсберг. Притеснява ли те, !Ксабу? Мога да помоля Джеремая да я свали. Следващите няколко часа той едва ли ще има кой знае колко работа, но така или иначе си получава заплатата.

Малкият мъж поклати глава.

— Няма нужда. Като казах, че не се чувствам спокойно, говорех за собствените си мисли, за собствените си чувства. Рени знае, че много се тревожа за моя народ и за неговото минало. — Той се усмихна. — А и за бъдещето му. Може би е по-добре, че някои хора могат да я видят поне тук. Може би ще си спомнят… или поне биха поискали да си спомнят.

Известно време и тримата отпиваха мълчаливо от чашите кафе, загледани в подскачащата газела и танцьорите.

— Е — обади се накрая доктор Ван Блийк, — ако все още искаш да ми покажеш нещо, Ирене, да се захващаме, иначе ще изтървем обяда. Джеремая не си пада по промените в програмата.

Рени не й беше разказала подробности по телефона. Сега, като започна да разправя на Сюзън за тайнствения файл, усети, че й разкрива повече, отколкото бе възнамерявала. Доктор Ван Блийк, опитвайки се да схване същността, непрекъснато задаваше въпроси, на които беше трудно да се отговори само отчасти, и скоро Рени разбра, че е казала на бившата си преподавателка почти всичко освен името на виртуалния клуб и първопричината за отиването им там.

„Старите навици умират трудно“ — помисли си Рени. Сюзън я гледаше настойчиво със светнал поглед, през който прозираше не само поразително впечатляващата жена, каквато беше, когато Рени я срещна за първи път, но и момичето с остър ум и остър език, каквото е била преди повече от половин век. „Никога не бих могла да я преметна.“

— Кому, за Бога, е притрябвала подобна система за охрана? Какво толкова пазят, да му се не види? — Втренченият й поглед накара Рени да се почувства направо като престъпница. — Да не си се забъркала в нещо криминално, Ирене?

Сдържа се да не трепне при споменаването на противното й име.

— Не знам. Всъщност все още не искам да говоря за това. Но ако се занимават с онова, което предполагам, мястото трябва да бъде изпепелено като свърталище на отровни змии.

Сюзън се облегна на възглавничките в инвалидната си количка. Изразът й беше тревожен.

— Ще уважа тайната ти, Ирене, но това никак не ми харесва. Как можа да се забъркаш в такова нещо?

И тя погледна към !Ксабу, сякаш той би могъл да бъде причината.

Рени сви рамене.

— Да речем, че са ми отнели нещо изключително важно за мен, и искам да си го върна.

— Много добре, предавам се. Никога не съм имала търпение да си играя на гатанки. Да видим какво носиш. Елате с мен.

Тя поведе Рени и !Ксабу с безшумната си количка по коридора. Най-обикновена двукрила френска врата се отвори и зад нея видяха малък товарен асансьор.

— Слава Богу, че го инсталирах за апаратурата — заобяснява Сюзън. — Давайте да се натъпчем сега. Откакто стана тази дивотия с хълбока ми, ако имах само стълбището, с месеци нямаше да мога да се смъкна долу. Е, можех да карам Джеремая да ме разнася. Представям си картинката!

Сутеренът изглеждаше голям колкото самата къща. Значителна част от него беше заета от лабораторията с няколко реда маси, подредени по типичния за лабораториите начин.

— Пълен хаос — подхвърли тя и продължи: — Вече си имам абсолютно самостоятелна система и току-що приключих с антивирусната програма. Може да използваме и нея. Сигурно ще предпочетете да го гледате на монитор, нали така?

Рени кимна категорично. Дори и в присъствието на доктор Ван Блийк не би рискувала да се включи в триизмерна среда, за да изследва подаръка на онези от „При господин Дж.“, какъвто и да беше той. Никой не би могъл да й погоди подобен номер втори път.

— Добре тогава. Включвай комуникатора си и да започваме. Зареди това, за да му направя малко диагностика, преди да се опитаме да го преместим в новата система.

След няколко минути доктор Ван Блийк пусна ръкавиците в скута си и пак направи детинска физиономия.

— Не мога да проникна в тая пущина! Но си права — твърде странна е. Не прилича много на антиинтрузивно устройство. Как ще накажеш някого, ако вкараш такъв огромен троянски кон в системата му, че да не може да помръдне дори опашката си? Както и да е. Можеш да се закачиш и ти.

Рени включи комуникатора си към апаратурата на Сюзън. Нещата запрепускаха едно след друго.

— То се преобразува. По същия начин се стовари върху комуникатора ми и първия път.

— Но то не подава копие, а само се движи.

Сюзън се намръщи, докато наблюдаваше примигването на диагностиците при всевъзможните им изчисления. На Рени почти й стана мъчно за специализираните програми на доктор Ван Блийк, сякаш бяха живи същества — миниатюрни учени, които кършат ръчички и спорят помежду си, докато се опитват да класифицират един съвършено непонятен обект.

— Знам — каза Рени. — Няма смисъл… — Тя млъкна и се втренчи в монитора. Екранът заблестя по-ярко. Диагностичната програма изчезна — числа, символи и графики сякаш бяха пометени от огън. Върху монитора нещо се моделираше.

— Какво, по дяволите, е това? — обади се ядосано Сюзън, но в гласа й се усети истинска тревога.

— Това е… град — наведе се Рени.

Изпита желание да се изсмее истерично. Сякаш участваше в някаква овехтяла кримка и току-що бе открила, че откраднатият от нея секретен микрофилм съдържа ваканционни фотоси.

— Визуална форма на някакъв град — добави тя.

— Никога не съм виждала подобно място.

Сюзън също се беше навела напред, както и застаналият зад стола й !Ксабу. Светлината от монитора позлатяваше лицата им.

— Вижте. Някога да сте срещали такива коли? Това е някакъв научнофантастичен клип… някакъв филм по мрежата.

— Не, истински е!

Рени не можеше да обясни защо е толкова уверена, но го знаеше. Ако беше неподвижна фотография като скалната рисунка на Сюзън, щеше да й е трудно да го усети. Но движението забележително увеличаваше степента на информация за окото — и за мозъка съответно; дори и най-добрите специалисти по ефектите смятаха движещите се предмети за по-трудни за синтезиране. Рени не беше във ВР-бизнеса толкова отдавна, колкото Сюзън, но окото й беше добре тренирано — дори по-добре, отколкото на повечето хора в бранша. Дори в „При господин Дж.“, където очевидно разполагаха със страхотна апаратура, беше успяла да усети неуловими дефекти в координацията и натуралистичното движение. Но на този град със златни кули, развяващи се знамена и въздушни железници не му липсваше нищо.

— Мисля, че съм го виждал някъде — обади се !Ксабу. — Като насън е…

Сюзън вдигна ръкавиците и направи няколко движения.

— Върви автоматично. Не е придружен от никаква информация — намръщи се тя. — Просто…

Картината изчезна. За миг целият монитор почерня, след което върху екрана се изви цветна вихрушка от мигащи точки.

— Какво направи? — отмести поглед Рени — вибриращата искряща светлина й припомни за последния отвратителен час в клуба.

— Нищо. Това проклето нещо просто се самоизключи! Сюзън включи отново системата, която задейства, сякаш всичко беше нормално.

— Няма го.

— Самоизключи ли се?

— Няма го. Махна се. Нито следа от него.

След десет минути Сюзън отново пусна ръкавиците и се отдръпна от монитора. Беше претърсила най-старателно както своя компютър, така и комуникатора на Рени — без какъвто и да е резултат.

— Заболяха ме очите — каза тя. — Искаш ли да пробваш?

— Не се сещам за нищо, което ти да не си пробвала. Как така просто изчезна?

— Някаква автофагия. Показа се и се самоизяде. Нищичко не остана.

— Значи всичко, което видяхме, беше картинка от някакъв град. — Рени беше потисната. — И не знаем защо. А сега дори и това нямаме.

— О, ами да! Едва не забравих — придърпа отново количката си Сюзън близо до екрана. — Тъкмо вземах мостра, когато нещото рече „пук!“ — я да видим сега какво си имаме тук.

Зае се с търсача. След секунди на екрана се появи прозирна златна абстракция.

— Имаме го! — присви очи тя. — Хоп! Тъкмо започваше да се разсейва, когато го щракнах. Очите ми не ги бива за гледане отблизо, Ирене. Виждаш ли изобщо нещо там, или просто са случайни шарени петна?

— Мисля, че да.

— Ето там има кула — бавно произнесе !Ксабу. — Ето я!

— Така. Значи трябва да го прехвърлим в главната система. Тъй като сама взех мострата, да приемем, че е инертна и следователно безопасна — макар това нещо да се държи достатъчно странно, за да не съм особено сигурна в каквото и да било. Ох, хайде!

След малко отново се взираха в златистата мъгла, проснала се сега върху огромния екран на лабораторията.

— Имам устройство за изчистване на образа, което може и да помогне — каза Ван Блийк. — Докато обядваме, то може само да се справи с предварителните етапи — да изчисти шума и да пренареди сигнала, доколкото е възможно. Да вървим. Джеремая сигурно вече приритва.

— !Ксабу! — постави длан върху рамото му Рени. Бушменът сякаш бе хипнотизиран от образа на екрана.

— Добре ли си?

— И сега, дори и толкова деформиран, ми се струва познат. — Той не откъсваше очи от безформените вихри в кехлибарено, златисто и кремаво. — Виждал съм го някъде, но е по-скоро чувство, отколкото спомен.

— Не знам какво да кажа — сви рамене Рени. — Да вървим да обядваме. Може да се сетиш.

Последва я почти без желание, а на вратата на асансьора още веднъж погледна назад, сбърчил чело от недоумение.

Сюзън се оказа права: Джеремая беше повече от обиден, когато тя и гостите й пристигнаха за обяда с двайсетминутно закъснение.

— Изключих рибата едва когато ви чух, че се качвате — измърмори укорително той. — Но за зеленчуците не гарантирам.

Всъщност зеленчуците бяха чудесни, а костурът беше крехък и се топеше. Рени не си спомняше откога не беше яла толкова вкусна храна и си направи труда да похвали Дако. Настроението му като че ли се повиши и той кимна, докато разтребваше масата.

— Доктор Ван Блийк предпочита да яде сандвичи всеки ден — отвърна той като търговец на картини, когото са помолили за живопис върху черно кадифе.

Сюзън се разсмя.

— Просто не ми се иска да си губя времето, за да се качвам, когато имам работа. В дните, когато не работя по цял ден, усещам възрастта си. Ти не искаш да съм стара, нали така, Джеремая?

— Вие не сте стара — отговори той. — Вие сте инат и егоцентрик.

И той се оттегли в кухнята.

— Горкичкият — поклати глава Сюзън. — Дойде да работи при нас, докато мъжът ми беше още жив. Тогава организирахме приеми, идваха хора от университета, чуждестранни гости. Управлението на домакинството го удовлетворяваше много повече, сигурна съм. Но е прав — през повечето дни не ме вижда след закуска, освен ако не трябва да ми донесе кореспонденцията. Оставя хапливи бележчици за всичко, което е свършил, а аз не съм забелязала. Страхотно ме забавляват, между нас казано.

!Ксабу през цялото време беше наблюдавал Джеремая с ненатрапчив интерес.

— Напомня ми брата на майка ми — горд човек, който може повече от онова, което искат от него. Не е добре за Духа.

Сюзън присви устни. Рени си помисли, че може и да се е засегнала.

— Може и да си прав — каза след малко доктор Ван Блийк. — Напоследък не съм изправяла Джеремая пред особени предизвикателства — по-скоро се оправям сама. Може би е егоистично от моя страна. — Тя се обърна към Рени: — Той дойде при нас, когато всичко още беше много неуредено, разбира се. Беше съвсем необразован — нямаш представа каква късметлийка си, Ирене. По твое време образователната система беше къде-къде по-добра. Според мен Джеремая би се справил с какво ли не, стига да му се даде възможност. Страшно бързо възприема и е много старателен. — Доктор Ван Блийк погледна към сребърната лъжичка, която държеше в изкривените си пръсти. — Надявах се неговото поколение да е последното, пострадало по наша вина.

Рени моментално се замисли за баща си, удавник в един невидим за околните океан, неспособен да открие твърда почва, на която да се закрепи.

— Ще си помисля за онова, което каза, !Ксабу — остави лъжичката Сюзън и енергично избърса ръце. — Възможно е човек да закостенее в навиците си. Както и да е, да видим какво ще правим с нашия тайнствен град.

Програмата за обработване на образа бе възстановила снимката до степен на разпознаваемост. Структурата на града се мержелееше като градина от неясни вертикални продълговати форми и триъгълници с импресионистични мазки, представляващи пътищата и релсите във въздуха. Рени и доктор Ван Блийк започнаха да поправят малки участъци, добавяйки детайли по спомен, които избистряха общите форми, очертани от устройството за изчистване на образа. !Ксабу се оказа изключителен помощник. Имаше удивителна визуална памет: ако Сюзън и Рени само си спомняха, че върху някоя плоска стена е имало прозорци, !Ксабу често можеше да каже точно колко са били и кои от тях са били осветени.

След малко повече от час се очерта картина, в която можеше да се разпознае златният град, изгорял на екрана за части от секундата. Не беше съвсем категорично оформена и имаше участъци, в които реконструкцията бе извършена предимно по догадки, но всеки, който го бе виждал вече, щеше да го разпознае.

— Значи сега започваме да търсим — наклони глава Сюзън. — Макар че все още не е съвсем наред.

— Вече не изглежда реален — обади се Рени. — Не е като на живо. Няма как — това е само една плоска, застинала, изцяло реконструирана версия. Част от въздействието на оригинала се дължеше на това. Все едно надзърташ през дупка в компютъра към реален град.

— Сигурно си права. И все пак, да му се не види, това е най-странното място, което някога съм виждала. Ако е реално, трябва да е някоя от онези чудовищни сглобяеми фибропластови конструкции, които издигат за една нощ из Индонезийския архипелаг или там някъде. — Тя разтри коленете си. — От тия проклети сензори взеха да ме пробождат коленете. Боя се, че аз бях дотук, миличка. Но ще започна да търся по специализираните мрежи дали няма да открия нещо подобно. Още не си се върнала на работа, нали? Значи можеш да оставиш на мен да го свърша. Имам поне три абонамента, които мога да натоваря — многонационални, с база данни за милиони човекочасове, които изобщо няма да забележат малко допълнително време за връзка. Имам и една приятелка — е, да речем, позната — казва се Мартин Дерубен, учен от изключителна класа. Ще видя какво ще каже по въпроса. Може даже да помогне безплатно, щом е за добра кауза — погледна към Рени тя с предишния си проницателен поглед. — Каузата е добра, нали така? Това е нещо важно за теб.

Рени успя само да кимне.

— Добре тогава. Тръгвайте. Ще ти се обадя, ако попадна на нещо.

Дако ги посрещна пред асансьора на основния етаж. Като по команда беше паркирал колата пред входа.

Рени прегърна доктор Ван Блийк и притисна устни към напудрената й буза.

— Благодаря ти. Беше чудесно, че се видяхме.

Сюзън се усмихна.

— Нямаше нужда да чакаш да те погнат ВР-терористи, за да ми дойдеш на гости, нали знаеш?

— Знам. Наистина ти благодаря.

!Ксабу стисна ръката на доктор Ван Блийк. Тя я задържа в своята, като го гледаше с грейнал поглед.

— За мен беше удоволствие да се запознаем. Надявам се пак да дойдеш.

— Много бих искал.

— Добре. Договорихме се.

Тя остана в количката на потъналата в сянка веранда, изчака ги да се качат в колата и им махна, докато Дако завиваше по дългата алея и тръгна по ограденото с дървета шосе.

— Изглеждаш много тъжна.

!Ксабу от дълго време я наблюдаваше.

— Не съм тъжна. Просто съм… потисната. Всеки път, когато ми се стори, че съм стигнала донякъде, се натъквам на стена.

— Не трябва да казваш „съм“, а „сме“. Влажните му кафяви очи я гледаха с упрек, но Рени нямаше сили дори да се почувства виновна.

— Ти ми помагаш много, !Ксабу. Разбира се, че е така.

— Не говоря за себе си, а за теб. Ти не си сама — ето, днес разговаряхме с тази мъдра жена, твоята приятелка, и тя положително ще ни помогне. Приятелството дава сили, както и семейството. — !Ксабу разпери ръце. — Всички ние сме малки пред могъщите сили, пред гърма на пясъчната буря.

— Това е по-могъщо от пясъчна буря — инстинктивно затърси цигара Рени, но се сети, че в автобуса не се пуши. — Ако не съм откачила съвсем, то е по-голямо и по-странно от всичко, за което съм чувала.

— Тъкмо в такива моменти човек разчита на онези, които ще му помогнат. В моето семейство казваме: „Сега да бяха песоглавците на скалата.“ Само че ние ги наричаме „хората, които седят на петите си“.

— Кого наричате така?

— !Песоглавците. Учили са ме, че всички същества, които живеят под Слънцето, са хора като нас, но по-различни. Знам, че градските хора не мислят така, но за моето семейство и особено за семейството на баща ми всички живи неща са хора. Песоглавците са хора, които седят на петите си. Сигурно си ги виждала и знаеш, че е така.

Рени кимна малко сконфузено, защото бе виждала песоглавци само в зоопарка в Дърбан.

— Но защо каза, че искаш песоглавците да са на скалата?

— Това означава, че човек е в затруднение и му трябва помощ. Всъщност моят народ и хората, които седят на петите си, не винаги са били приятели. Много-много отдавна песоглавците извършили голямо престъпление срещу нашия прататко Мантис. Между нашия и техния народ избухнала ужасна война.

Рени не можа да сдържи усмивката си. Той говореше за тези митични същества, за маймуни и богомолки, така сякаш му бяха състуденти от политехниката.

— Война ли?

— Да. Заради един спор. Мантис се уплашил, че нещата ще се влошат и за да се подготви, изпратил един от синовете си да събере пръчки за стрели. Песоглавците видели момчето внимателно да избира и събира пръчките и го попитали за какво са му. — !Ксабу поклати глава. — Младият Мантис бил глупав и наивен. Казал им, че баща му се готви за война с хората, които седят на петите си. Песоглавците се разгневили и уплашили. Дълго време обсъждали какво да направят, докато се скарали помежду си, а накрая се нахвърлили върху младия Мантис и го убили. След това, опиянени от лесната победа, извадили окото му и започнали да си играят с него. Подхвърляли си го като топка и крещели: „Искам аз! Чий ред е?“, докато се боричкали кой да го докопа.

Старият прататко Мантис насън чул сина си да го вика. Взел лъка си и хукнал толкова бързо нататък, че дори малкото стрели, които носел, засвистели като вятъра в храстите. Започнала битка и макар че песоглавците били много, успял да им отнеме окото на сина си, но самият той бил лошо ранен. Пъхнал го в кожения мях и избягал.

Занесъл окото на едно място, където от земята бликала вода и растели тръстики, сложил го във водата и му наредил да порасне отново. Много дни наред отивал там и въпреки че нищо не се променяло, не преставал да ходи. И ето че един ден дочул плискане и видял, че детето му пак е цяло и плува във водата. — !Ксабу се усмихна, наслаждавайки се на щастливия момент, след което отново стана сериозен. — Това била първата битка във войната между песоглавците и народа на Мантис. Това била ужасна и дълга война с много жертви и от двете страни, преди да свърши.

— Все пак не мога да разбера. Ако това е историята, защо очакваш песоглавците да ти помогнат? Те са ужасни.

— Да, но са се държали така само защото ги е било страх — мислели са, че прататко Мантис иска да ги нападне. Всъщност истинското обяснение е в една много стара история на семейството на баща ми. Но се боя, че много приказвам — погледна я под вежди той, както й се стори, с известна самоирония.

— Не, моля те — настоя тя. Предпочиташе всичко друго, само и само да не мисли за собствените си неудачи, докато мрачният сив град се нижеше зад стъклата. — Разказвай.

— Случило се много отдавна — толкова отдавна, че сигурно ще го сметнеш за измислица — погледна я с престорена сериозност той. — Казвали са ми, че това се случило с бабата на бабата на баба ми.

Във всеки случай една жена от моето семейство, която се казвала Н!ука, се разделила със своите хора. Било по време на голяма суша и всички трябвало да се пръснат в различни посоки, за да търсят и най-отдалеченото кладенче. Тя и мъжът й тръгнали заедно — той носел последната им вода в черупка от щраусово яйце, а тя носела малкото си дете на ръце.

Вървели дълго, ала не намерили вода нито в първата, нито във втората дупка. Продължили нататък, но трябвало да спрат, защото се мръкнало. Не само жадни, а и гладни — защото по време на суша трудно се среща дивеч, — те легнали да спят. Н!ука гушнала детето си и му запяла, за да забрави болките в стомахчето си.

Събудила се. Лунният резен, който подсказвал на мъжете от ранната раса да направят първия лък, бил високо над главата й, но светлината му била слаба. Мъжът й се бил надигнал до нея с разширени от страх очи. От мрака зад последните тлеещи въглени в огъня се обадил глас. Не виждали нищо освен две очи, които проблясвали като студени, далечни звезди.

— Виждам, че сте трима — двама големи и един малък — обадил се гласът. — Дайте ми малкия, защото съм гладна, и ще оставя другите двама да си вървят.

Н!ука притиснала детето към себе си.

— Коя си ти? — извикала тя. — Кой е там?

Но гласът само повторил онова, което казал и преди.

— Няма да го направим — викнал мъжът й. — И ако посмееш да се приближиш до огъня, ще ти изпратя отровна стрела, кръвта ти ще се вкисне във вените ти и ще умреш.

— Не съм толкова глупава да се приближавам до огъня ви — отвърнал гласът. — Но аз съм търпелива. Вие сте далеч от племето си, а все ще ви се доспи…

Очите угаснали. Н!ука и мъжът й били много уплашени.

— Знам кой е това — рекла Н!ука. — Това е Хиената, най-проклетата от старите. Ще ни преследва, докато заспим, и после ще ни убие и ще нагълта детето ни.

— Тогава ще се сражавам с нея сега, преди умората и жаждата да са отнели всичките ми сили — казал съпругът й. — Но това може и да е последният ми ден, защото Хиената е умна, а челюстите й са силни. Ще отида да се бия с нея, а ти трябва да избягаш с детето ни.

Н!ука се опитала да го разубеди, ала той не отстъпил. Изпял песен на Зорницата, най-великият от всички ловци, и потънал в мрака. Докато тичала с детето, Н!ука ридаела. Чула кашлящ лай — буху, буху, буху! — издаде брадичка !Ксабу, за да имитира звука — и в този момент мъжът й извикал. Повече не чула нищо. Тичала много дълго и увещавала детето си да мълчи. След малко чула глас зад гърба си:

— Виждам, че сте двама — един голям и един малък. Дай ми малкия, защото съм гладна, и ще те оставя да си вървиш.

Тогава Н!ука страшно се уплашила, защото разбрала, че старата Хиена е убила мъжа й и че скоро ще я хване и ще убие и нея, и детето й, а наблизо нямало никой от племето да й помогне. Била сама в нощта.

Гласът на !Ксабу беше придобил особена интонация, сякаш автентичната приказка с нейните автентични думи се мъчеше да прозвучи през чуждия английски език. Рени, която досега изпитваше известно притеснение, че приятелят й май възприема приказката за истина, бе осенена от внезапно прозрение. Да, това беше приказка — нито повече, нито по-малко, — но приказките бяха едно от нещата, чрез които хората придават форма на Вселената. Всъщност, осъзна тя, !Ксабу беше съвсем прав: между една приказка, религиозното осенение и научната теория почти нямаше разлика. Мисълта я обезпокои, но от нея изпита и странно облекчение и за миг изгуби нишката на разказа му.

— … се издигнал пред нея от пясъка — висок три пъти колкото нея. Тя се покатерила по камъка, притиснала детето към гърдите си. Чувала дишането на Хиената все по-силно зад гърба си и когато погледнала назад, видяла огромните й жълти очи в мрака, които ставали все по-големи и по-големи. Отново запяла:

— Дядо Мантис, помогни ми сега, Бабо Звездице помогни ми сега, дайте ми сили да се изкача!

Покатерила се нависоко, където Хиената не можела да я стигне, и там се свила в една пукнатина, а онази долу се заразхождала напред-назад.

— Скоро ще огладнееш, скоро ще ожаднееш — извикала й Хиената. — Скоро и детето ти ще огладнее и ще ожаднее и ще заплаче за сладко млечице и вода. Скоро ще напече горещото слънце. Скалата е гола и на нея нищо не расте. Какво ще правиш, когато те заболи стомахът? Когато езикът ти се напука като пресъхнала кал?

Тогава Н!ука много се уплашила, защото всичко което казала старата Хиена, било вярно. Започнала да плаче и да нарежда:

— Тук ще е краят ми, където нямам нито един приятел и семейството ми е надалеч.

Чувала как долу старата Хиена си припява, готова дълго да чака. В този момент един глас я попитал:

— Какво правиш тук, на нашата скала?

От върха на скалата се спуснал човек — бил от хората, които седят на петите си. Едно време моят народ воювал с песоглавците, затова Н!ука се уплашила.

— Не ми причинявай зло — замолила се тя. — Старата Хиената ме накара да се кача тук. Уби мъжа ми, а сега чака долу да убие мене и детето ми.

Човекът я погледнал и заговорил ядосано:

— Защо приказваш така? Защо молиш да не ти причиняваме зло? Сторили ли сме ти нещо лошо досега?

Н!ука навела глава.

— Твоят и моят народ някога са били врагове. Били сте се във война с дядо Мантис. Аз никога не съм ви предлагала приятелството си.

— Това, че не си приятел, не те прави враг — рекъл й песоглавецът, — а Хиената е наш общ враг. Ела горе на скалата при моите хора.

Н!ука се закатерила след него. Когато стигнала до върха на скалата, видяла, че всички песоглавци били с шапки от кожа на язовец и щраусови пера, защото празнували. Дали храна и на нея и на детето й и когато всички се наяли, най-старият и най-мъдрият от хората, които седят на петите си, се обърнал към нея:

— Сега трябва да поговорим и да измислим какво да направим със старата Хиена, защото и ние не можем да мръднем от тази скала, а вече изядохме всичката храна и изпихме всичката вода.

Говорили много дълго и когато Хиената долу в ниското започнала да губи търпение, им викнала:

— Подушвам хората, които седят на петите си — и тях ще изпохапя и ще строша костите им с моите челюсти. Слезте долу и ми дайте най-малкия и най-крехкия и ще оставя останалите да си вървят.

Старият песоглавец се обърнал към Н!ука и й казал:

— Твоите хора могат да призовават червения пламък. Призови го, ако можеш, и ние ще направим нещо.

Н!ука извадила огнивото си и се навела ниско, така че вятърът да не издуха искрата, и когато червеният пламък се разгорял, тя и песоглавците взели един голям камък и го поставили в огъня. Когато се нагорещил, Н!ука го увила в парчето кожа, което й дал старият песоглавец, после отишла до ръба на скалата и викнала на старата Хиена:

— Ще ти хвърля детето си, защото съм гладна и жадна, а скалата е гола.

— Добре, хвърли го! — извикала Хиената. — И аз съм гладна.

Н!ука се навела и хвърлила горещия камък. Старата Хиена веднага го нагълтала заедно с кожата. Когато го погълнала, камъкът започнал да я изгаря и тя се замолила на облаците да изпратят дъжд, но дъжд не завалял. Затъркаляла се по земята и се опитала да го повърне, но през това време Н!ука и песоглавците слезли от скалата, събрали още камъни и убили Хиената с тях.

Н!ука поблагодарила на хората, които седят на петите си, а най-старият от тях й казал:

— Помни, че когато и тебе, и нас ни заплашваше най-големият враг, ние бяхме твои приятели.

Тя се заклела, че винаги ще помни. И от този ден нататък, когато семейството ми е заплашено от опасност, ние казваме: „Сега да бяха песоглавците на скалата.“

Рени остави !Ксабу на автогарата в Пайнтаун и едва успя да му каже довиждане, тъй като автобусът й тръгваше. Докато автобусът слизаше от рампата и се вмъкваше в задръстената с коли улица, тя се загледа в дребничкия мъж, застанал под козирката да разглежда разписанието, и отново я връхлетя чувство за вина.

„Той вярва, че песоглавците ще дойдат и ще му помогнат. Боже милостиви, в какво го набърках?“

Ако ставаше въпрос — и тя в какво се беше набутала? Изглежда беше си навлякла изключително мощни врагове и въпреки че едва не бе умряла, почти нямаше представа какво се бе случило, а не разполагаше и с почти никакви доказателства.

„Кажи си го направо — абсолютно никакви. Е, някаква мътна снимка на някакъв град: едното копие — в моя комуникатор, другото — в системата на Сюзън. Опитай да го представиш пред комисията на ООН: «Да, ние смятаме, че тези хора унищожават съзнанието на деца. Нашето доказателство? Тази снимка на купчина високи сгради.»“

По улиците в нейния квартал, в ниската част на Пайнтаун, имаше доста хора. Малко се учуди, тъй като беше делнична вечер, но хората по тротоара явно бяха в нещо като празнично настроение — седяха на групички насред улицата, подвикваха на непознати, подаваха си кутии бира. Когато слезе от автобуса в подножието на хълма, дори подуши остра миризма на пушек — може би някой пускаше фойерверки. Чак след като стигна до средата на улица „Убусика“ и видя мигащите светлини на линейките и пожарните пред високия блок, както и ятото хеликоптери с камери, които кръжаха като мухи над пламъците, тя най-после разбра.

Беше останала без дъх и потънала в пот, когато стигна до полицейския кордон. От покрива на блока се издигаше дебел стълб дим — черен пръст, насочен към вечерното небе. Няколко от прозорците на нейния етаж бяха избити и почернели от мощната експлозия. Стомахът й се сви от страх, като видя, че единият прозорец е нейният. Преброи пак — с надежда да е сбъркала, — но знаеше, че не е. Млад чернокож войник с шлем я задържа, когато се притисна към временната бариера, умолявайки да я пуснат оттатък. Когато му каза, че живее тук, той я насочи към един фургон в далечния край на паркинга. Поне стотина души от блока и два — три пъти повече от района сновяха по улицата, но Рени не забеляза сред тях баща си. Изведнъж отчаяно се опита да си спомни къде й беше казал, че ще ходи днес. Обикновено се връщаше привечер.

Около фургона блъсканицата беше твърде голяма, за да успее да поговори с някой служител — десетки гласове крещяха едновременно да им се обърне внимание, повечето отчаяно питаха за новини за близките си, а някои просто искаха да разберат какво се е случило и дали ще им изплатят застраховките. Блъскаха я и я подмятаха на всички страни, докато й се прииска да закрещи от безсилие и страх. Осъзна, че дори и да се разкрещи, никой няма да забележи, и си запробива път обратно през тълпата. Очите й бяха премрежени от сълзи.

— Госпожо Сулавейо?

Господин Пракеш, дребничкият закръглен азиатец, техен съсед по коридор, дръпна ръка от рамото й, сякаш учуден от самия себе си. Беше по пижама и хавлия, но беше нахлузил чифт токи с развързани връзки.

— Ужасно, нали?

— Виждали ли сте баща ми?

— Не, не съм го виждал — поклати глава той. — Всичко е толкова объркано. Жена ми и дъщеря ми са някъде тук, защото излязохме заедно, но оттогава не съм ги виждал.

— Какво стана?

— Според мен експлозия. Както си вечеряхме и — бууум! — плесна с ръце той. — Преди да разберем какво става, по коридора се разкрещяха хора. Не знам как е станало — нервно сви рамене той, сякаш можеха да обвинят него. — Видяхте ли хеликоптерите? Долетяха страшно много — изливаха пяна върху покрива и външните стени. Сигурен съм, че всички ще се разболеем от нея.

Рени се дръпна настрана. Не можеше да споделя тревожното му, но същевременно превъзбудено настроение. Семейството му беше в безопасност и вероятно бърбореха с другите съседи. Дали всички бяха оцелели? Със сигурност не, като гледаше какви са щетите. Къде ли е баща й? Усети, че изстива. Толкова пъти беше искала да го няма, той и отвратителният му характер да изчезнат от живота й, но никога не бе предполагала, че може да се стигне до това: седем и половина вечерта, улицата — пълна с бъбрещи сеирджии и зашеметени пострадали. Нищо не ставаше така изведнъж, нали?

Закова се на място, втренчена в редицата от почернели прозорци. Възможно ли беше да е заради нея? Някаква репресивна мярка на онези от „При господин Дж.“?

Разтърси глава — виеше й се свят. Без съмнение това беше параноя. Някой стар калорифер, неизправен кабел, развалена готварска печка — имаше десетки далеч по-вероятни причини от убийственото отмъщение на собствениците на някакъв си ВР-клуб.

През тълпата премина тръпка на сподавен ужас. Пожарникарите изнасяха носилки през входната врата. Рени се ужаси, но не можеше да седи и да чака. Опита се да си пробие път през гъстата тълпа зяпачи, ала беше невъзможно. Като се извиваше и блъскаше с лакти, където беше необходимо, успя да се добере до кордона, възнамерявайки да заобиколи и да се опита да се добере до входа от другата страна на кордона.

Той седеше на бордюра до един празен полицейски микробус с глава между ръцете.

— Татко? Татко!

Тя падна на колене и бурно го прегърна. Той бавно вдигна глава, сякаш не можеше да разбере какво става. Лъхаше силно на бира, но в момента това не я интересуваше.

— Рени? Ти ли си бе, момиче?

Втренчи в нея зачервените си очи така настървено, че тя помисли, че ще я удари. Вместо това се разтърси от плач и сграбчи раменете й, тикна лице във врата й и я притисна така силно, че едва не я задуши.

— Ох, толкова ми е зле, момичето ми! Не трябваше да го правя! Мислех, че си там вътре. Ох, Господи, Рени, толкова ми е зле, така ме е срам!

— Татко, какво говориш? Какво си направил?

— Нали каза, че няма да те има цял ден. Че отиваш при твоята приятелка, учителката — заклати глава той, без да смее да я погледне в очите. — Идва Уолтър и вика: „Да вървим да се поразтъпчем.“ Но прекалих с пиенето. Връщам се — тука всичко изгоряло и си помислих, че си се върнала и че си изгоряла… — с мъка пое въздух той. — Така ме е срам.

— О, татко, нищо ми няма. Току-що се връщам. Притесних се за теб.

Той си пое дълбоко въздух на пресекулки.

— Видях как всичко гори. Господ да ми прости, момичето ми, сетих се за горкичката ти майка. Помислих, че и тебе съм загубил.

Сега и Рени заплака. Пусна го чак след малко. Седяха един до друг на бордюра и гледаха как последните пламъци бавно гаснат, докато пожарникарите приключваха работата си.

— Всичко… — обади се Дългия Джоузеф. — Всичките играчки на Стивън, стенният екран, всичко. Не знам какво ще правим, момичето ми.

— Точно сега, мисля, че ни трябва по едно кафе — изправи се тя и протегна ръка.

Баща й я пое и се надигна — олюляваше се като замаян.

— Кафе ли?

Той се загледа в онова, което допреди малко беше техният дом. Блокът приличаше на бойно поле след свирепа битка, която никой не беше спечелил.

— Ами добре — каза той. — Що пък не?