Тад Уилямс
Градът на златната сянка (27)

ВТОРА ГЛАВА
ПРЕСЛЕДВАНИ

МРЕЖА/НОВИНИ: РП реве като луд при прекратяването на делото „Бекас“.

(Картина: Азануело дава пресконференция.)

Диктор: Прокурорът на окръг Далас Картен Азануело каза, че отстъпчивостта и изчезването на свидетели от сложното дело за убийство е „най-ясният пример за преврат в правосъдието от процесите на Удрящия барон“.

(Картина: защитниците срещу обвинението.) Обвинението срещу шестима мъже, включително двама бивши офицери от полицията, в убийството на стотици безпризорни деца, често наричани „бекаси“, предизвика големи противоречия заради твърденията, че местни търговци наели мъжете като „наказателен отряд“, който да освободи неконтролируемите райони на Далас — Форт Уърт от безпризорни деца.

(Картина: деца, които просят в парка „Марсалис“.)

Прокурорите на дела за „преследване на бекаси“ също имат затруднения при доказване на обвиненията. Азануело: Те са сплашвали, отвличали или убивали нашите свидетели често с помощта на служители на полицията. Те убиват деца по улиците на Америка и се измъкват безнаказано. Толкова е просто…

 

— За Бога, татко, няма ли най-накрая да спреш да се оплакваш?

— Не се оплаквам, момиче. Просто питам.

— Отново и отново.

Рени си пое въздух, после се наведе и пак се опита да стегне колана здраво около куфара. Малко от покъщнината им бе оцеляла при пожара, а напоследък Рени изобщо нямаше време да купува каквото и да било, но сякаш имаха много повече неща, отколкото бяха донесли.

— Тук, в този подслон, ние не сме в безопасност. Всеки може да ни намери. Казвах ти го стотици пъти. Татко, ние сме в опасност.

— Това е най-глупавото и шибано нещо, което някога съм чувал.

Дългия Джоузеф скръсти ръце на гърдите си и поклати глава, сякаш да отпрати всички тези приказки в забвение — където им беше и мястото.

Рени закопня да престане да се бори. Може би трябваше просто да седне до баща си и да се присъедини към желанието му реалният свят да изчезне. В това наистина имаше свобода — свободата да не забелязваш неприятните истини. Но все пак накрая някой трябваше да признае тези истини — и този някой обикновено беше тя.

Въздъхна.

— Ставай, стари скандалджийо! Всеки момент ще дойде Джеремая.

— Никъде не отивам с някакъв си женчо.

— О, за Бога! — Тя се наведе, стегна здраво колана около натъпкания до пръсване куфар и го намести върху магнитния плот. — Ако кажеш някоя глупост на Джеремая, ама само една глупост, ще оставя тебе и тъпия ти куфар на пътя.

— Що разговаряш така с баща си? — погледна я изпод вежди той. — Този човек ме нападна. Щеше да ми пререже гърлото.

— Посред нощ дойде да ме търси и двамата се сбихте. Ти беше този, който взе ножа.

— Точно така. — Лицето на Дългия Джоузеф просветна. — Уху, точно така! И щях хубавичко да му прережа гърлото. Да го науча как се влиза посред нощ в дома ми.

Рени отново въздъхна.

— Помни, татко: той ни прави голяма услуга. След като ме уволниха от политехниката, аз взимам обезщетения колкото половин заплата, татко, забрави ли? Така че извадихме късмет да намерим къде да отидем. В тази къща няма да живее никой, докато не я продадат. Разбираш ли? Джеремая може да си навлече неприятности, но иска да ми помогне да проследя хората, които я пребиха.

— Добре, добре — махна с ръка Дългия Джоузеф, — но ако дръзне да се промъкне в стаята ми нощем и се опита да ми се прави на мъж, ще му строша главата.

— Всичко е ново — каза Джеремая и посочи към масивната ограда, която сега опасваше къщата. — Племенникът на докторката реши да подсили охраната. Смята, че така по-лесно ще продаде имота. — По присвитите му устни можеше да се разбере какво мисли за новите господари на къщата. — Така че ще бъдете на сигурно място. Тая система за сигурност е голяма работа — високи технологии. Върхът на индустрията.

Рени знаеше, че хората, срещу които щеше да се изправи, едва ли щяха да имат проблеми да се промъкнат и през най-модерната домашна охранителна система, но запази тези мисли за себе си. Определено беше по-добре от подслона.

— Благодаря ти, Джеремая. Не мога да изразя благодарността си. Наистина нямаме близки, при които да идем. По-голямата сестра на татко почина преди две години, а другата му сестра живее в Англия.

— А тя не би ти дала дори отрова… — измърмори Дългия Джоузеф. — Както и да е, не бих приел нищо от нея.

Охраняваната врата се затвори със съскане зад колата, когато тя навлезе в полукръглата автомобилна алея на двора. Бащата на Рени вдигна удивен поглед към къщата и намръщено рече:

— Боже всемогъщи, погледни! Това не е къща, а хотел. Само белите хора имат такива домове. Трябва да си стъпил върху гърба на черния човек, за да притежаваш толкова голям дом.

Джеремая удари спирачките, след което колата се плъзна по алеята от чакъл. Обърна се на седалката и се втренчи в Дългия Джоузеф, а издължените му черти се изостриха.

— Говориш като идиот, човече. Ти не знаеш нищо. Доктор ван Блийк никога не е вършила нищо друго освен добро. — Очите на Джеремая Дако се пълнеха със сълзи. — Ако смяташ да говориш така, можеш да си намериш подслон другаде.

Рени трепна, объркана и гневна.

— Татко, Джеремая е прав. Ама наистина говориш като идиот! Ти не познаваше Сюзън и не знаеш нищо за нея. Идваме в дома й, защото тя беше моя приятелка и защото Джеремая ни прави услуга.

Дългия Джоузеф вдигна ръце с израз на престорена невинност.

— Боже мили, вие сте много докачливи хора. Не казах нищо срещу вашата докторка, просто казах, че това е къща на бели хора. Ти си черен човек и, моля ти се, не ми казвай, че мислиш, че белите трябва да се трудят толкова упорито, колкото черните.

За миг Джеремая се вторачи в него, после отново се извърна и подкара колата към стълбището.

— Ще донеса багажа ви — каза той.

Рени погледна баща си, после слезе да помогне на Джеремая.

Той ги поведе по стълбите, показа им две спални и им посочи къде е банята. Рени си помисли, че стаята й, облепена с избелели тапети с подскачащи парцалени кукли, трябва да е била предвидена за детска, въпреки че семейство Ван Блийк нямаха деца. Тя никога не бе си задава въпроса, защо Сюзън нямаше деца, но сега си помисли, че това навярно е било голям проблем за нея.

Надзърна в стаята на баща си. Той седеше на леглото и подозрително разглеждаше старинните мебели.

— Може би трябва да си легнеш и да поспиш, татко. — Нарочно каза това по-скоро като заповед, отколкото като молба. — Ще приготвя нещо за обяд и ще те извикам, като стане готово.

— Не знам дали мога да се почувствам удобно в такава голяма, стара и празна къща. Но предполагам, че мога да опитам.

— Опитай, татко.

Тя затвори вратата и се спря за малко, докато отмине раздразнението й. Огледа широкия хол с висок таван.

„На Стивън щеше да му хареса“ — помисли си тя. Представи си как той подскача въодушевено из хола, как изследва това ново място. Изведнъж мисълта, че Стивън го няма, я зашемети. Тя се олюля, очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да се подпре на перилата на стълбището. След няколко минути успя да се овладее. Слезе в кухнята при Джеремая и направи опит да се извини за поведението на баща си.

Джеремая лъскаше един вече блестящ тиган. Щом изслуша обясненията й, той махна с ръка:

— Разбирам. Като моя баща е. И той никога не казваше добра дума за никого.

— Не е чак толкова лош — възрази Рени, но се зачуди дали това всъщност е вярно. — Просто му е трудно, откакто майка ми почина.

Дако кимна, ала не изглеждаше убеден.

— По-късно тази вечер ще взема твоя приятел. Ще съм щастлив да приготвя вечеря за всички вас.

— Благодаря ти, Джеремая, но не е необходимо. — Тя се поколеба, учудена от разочарованието, изписало се на лицето му. Може би и той беше самотен. Не знаеше в живота му да има други хора освен Сюзън ван Блийк и майка му, а Сюзън вече я нямаше. — Направи ни толкова много услуги, че се чувствам задължена аз да ти сготвя тази вечер.

— Смяташ да ми се бъркаш из кухнята ли? — кисело попита той. Очевидно не се шегуваше.

— Само с твое разрешение, разбира се. И с радост ще приема всеки съвет, който ми дадеш.

— Хммм… Ще видим…

Разстоянието между кухнята и дневната беше голямо, а Рени не знаеше къде е ключът за осветлението. Много внимателно си проправи път по коридорите, осветени само от тънката оранжева светлинка, която се процеждаше през високите прозорци отвън, като се опитваше да задържи керамичния капак върху съда за печене, макар да беше доста несръчна с тези ръкохватки. Тъмнината изглеждаше властна и вечна. Рени тихичко изруга, когато удари коленете си в почти невидима маса, но от другия край на хола вече се дочуваха успокоителните гласове на Джеремая, баща й и !Ксабу. Винаги има нещо в края на мрака, нали?

Джеремая и баща й водеха някакъв разговор за богатите съседи от Клуф. !Ксабу, който беше пристигнал с всичко, което притежаваше на този свят, събрано в малък евтин куфар, отмести очи от снимката на пещерните рисунки на Сюзън и рече:

— Рени, чух, че се удари в нещо. Боли ли те?

— А, няма нищо. Просто се блъснах. Надявам се всички да имате апетит.

— Намери ли в кухнята, каквото търсеше? — вдигна вежди Джеремая. — Строши ли нещо?

Рени се разсмя.

— Нищо освен гордостта си. Никога в живота си не съм виждала толкова много кухненски прибори. Използвах само една чиния и два тигана.

— Не се подценявай, момиче — сериозно каза баща й. — Ти си наистина добра готвачка.

— И аз така си мислех, докато не видях кухнята на Джеремая. Приготвянето на незначителното ми ястие с пиле там беше като да стопираш насред Калахари просто, за да си изсушиш дрехите.

При тези думи !Ксабу се засмя — приятно клокочене, което накара дори Джеремая да се усмихне.

— Е, добре — каза тя, — всеки да ми подаде чинията си.

Джеремая и Рени довършваха бутилка вино. Баща й и !Ксабу пиеха бира от хладилника, въпреки че Дългия Джоузеф като че ли поглъщаше неуместно голямо количество. Джеремая беше напалил огън в голямата каменна камина, а те бяха изгасили почти всички други лампи, така че светлината в голямата дневна се люлееше и танцуваше. Последната минута бе изминала в мълчание. Чуваше се само пращенето на огъня. Рени въздъхна.

— Беше толкова приятна вечер. Ако можеше да забравим всичко, което се случи, и просто да се отпуснем… да забравим…

— Ами да, момиче, точно това ти е проблемът — обади се баща й. — Да се отпуснеш. Именно това трябва да направиш. Ти винаги се притесняваш, притесняваш се непрекъснато. — Изненадващо той се обърна към Джеремая сякаш за подкрепа. — Тя работи твърде много.

— Не е лесно, татко. Не забравяй, че сме тук не по свое желание. Някой подпали нашия блок… някакви хора нападнаха Сюзън… Не, да говорим открито — те я убиха! — Тя хвърли бърз поглед към Джеремая, който с мрачно лице напрегнато се взираше в огъня. — Знаем нещо за вероятните убийци, но не можем да се доберем до тях не само в реалния живот, но и в рамките на ВР, защото те са твърде богати и твърде силни. Дори ако господин Сингх — това е онзи старец, татко, програмистът — знае за какво говори и ние трябва да разследваме тази голяма мрежа, която са изградили, изобщо не виждам къде е моето място. Нямам оборудването да остана включена достатъчно дълго, за да се промъкна през охраната, която трябва да са създали за … Адърланд. — Тя сви рамене. — Съвсем не съм наясно накъде да тръгна оттук нататък.

— Разбили ли са всичко, което би могла да използваш тук? — попита Джеремая. — Все още не съм сигурен дали схванах за какво говореше, но знам, че доктор Ван Блийк би казала, че можеш да използваш всичко, което би ти помогнало.

Рени се усмихна тъжно.

— Видя какво са направили с лабораторията й. Онези копелета са искали да бъдат сигурни, че няма да е останало нищо, което някой да може да използва…

Баща й изсумтя гневно.

— Това е начинът. Винаги това е начинът. Изхвърлихме африканерските копелета от правителството, а черните хора все още не могат да получат правосъдие. Никой няма да помогне на момчето ми! На моя… Стивън!

Гласът му рязко секна. Той захлупи лице в грубите си ръце.

— Ако някой може да намери начин да му помогне, тогава и дъщеря ви може — твърдо каза !Ксабу. — Тя има силен дух, господин Сулавейо.

Рени се изненада от увереността му, вдигна очи към него, но погледите им не се срещнаха. Баща й не каза нищо.

Джеремая отвори втора бутилка вино и разговорът бавно и някак трудно се прехвърли на друга тема. После Дългия Джоузеф започна тихо да пее. Отначало Рени едва долови един съвсем нисък тон, после той постепенно се засили.

… Имити гоба кале, ити, ити, куняказу ма хламву, канъе, канье, канье, канье…

Беше стара зулуска приспивна песен, която Дългия Джоузеф беше научил от баба си — жива, повтаряща се мелодия, нежна като вятъра, на който бе посветена. Рени я беше чувала отдавна.

… Всички дървета се скланят надолу и бързо издигат се нагоре.

Всички клонки трептят нагоре и надолу, нагоре и надолу…

Изникна спомен от детството й — от времето преди да се роди Стивън. Майка й, баща й и тя с автобус отиваха да видят леля й в Лейдисмит. Стомахът я болеше и се бе сгушила в майка си, а баща й пееше — песента „Канье, канье“, а след това и други песни. Спомни си как се преструваше на болна дори след като се почувства по-добре само за да го накара да продължи да пее.

Дългия Джоузеф се полюшваше наляво-надясно, а пръстите му като паяци отмерваха ритъма по бедрата му.

… Зифумула каняни на изинъоне сидле кени…

… Виж как си почиват в този слънчев ден онези прекрасни птици в своите щастливи домове…

С крайчеца на окото си Рени видя нещо да се движи. !Ксабу беше започнал да танцува пред огъня. Накланяше се и се изправяше в ритъма на песента — вдигаше ръцете си, изпъваше ги и ги свиваше, после отново ги отпускаше до тялото си. Танцът беше едновременно странен и успокоителен.

… Имити гоба кале, ити, ити, куняказу ма хламву, канъе, канье, канье, канье…

… Деца, деца, деца, върнете се вкъщи. Деца, деца, деца, върнете се вкъщи. Деца, деца, деца, върнете се вкъщи…

Песента беше дълга. Накрая гласът на баща й постепенно заглъхна. После той огледа осветената от огъня стая и поклати глава, сякаш се събуждаше от сън.

— Това беше много-много мило, татко! — каза Рени много-много бавно, с леко замаяна от виното глава: внимаваше да не каже нещо погрешно. — Много приятно ми беше, че пя. Не съм те чувала от много дълго време.

Малко объркан и смутен, Дългия Джоузеф сви рамене, след това силно се изсмя.

— Е, този човек тук ни доведе в тази голяма къща — каза той, като посочи Джеремая, — а дъщеря ми приготви вечерята. Реших, че е мой ред да си платя за гостоприемството.

Джеремая, който се беше извърнал от огъня, за да слуша, кимна сериозно, сякаш одобряваше сделката.

— Напомни ми за гостуването ни при леля Тема. Помниш ли?

Той изгрухтя.

— Жената с лице като лош път. Майка ти беше събрала всички образи в семейството си. — Той се изправи. — Отивам да си взема още една бира.

— И твоят танц беше прекрасен — каза Рени на !Ксабу.

Искаше да зададе въпрос, ала се поколеба — страхуваше се, че може да прозвучи покровителствено. „Боже — помисли си тя, — трябва да съм антрополог просто, за да разговарям с баща си и с приятеля си. Не, не е вярно — !Ксабу много по-трудно ще се обиди.“

— Това някакъв специален танц ли беше? — попита най-сетне. — Искам да кажа, има ли си име? Или просто така си танцуваше?

Малкият мъж се усмихна и присви очи.

— Изиграх някои от стъпките на Танца на големия глад.

Дългия Джоузеф се върна с две бутилки бира и предложи едната на !Ксабу, но той отказа. След това седна — във всяка ръка държеше по една бутилка — и явно беше доволен, че е спазил добрия тон. !Ксабу стана и се насочи към снимката на стената — проследи една от яркооцветените фигури с пръст, после се извърна.

— Нашият народ има два танца на глада. Единият е Танцът на малкия глад. Това е гладът на тялото и ние го танцуваме, за да помолим за търпение, когато стомахът ни е празен. Но когато сме сити, нямаме нужда от този танц — пък и той би бил неучтив след тази хубава вечеря — усмихна се той на Рени. — Но има глад, който не се утолява с напълването на стомаха. Не могат да го утолят нито месото на най-голямата антилопа, нито най-сочните яйца на бръмбари.

— Яйца на бръмбари? — обади се Дългия Джоузеф с театрално отвращение. — Вие ядете яйца на бръмбари?

— Ял съм много пъти — усмихна се !Ксабу. — Те са много меки и сладки.

— Дори не го казвай — намръщи се Дългия Джоузеф. — Гади ми се само като си помисля за това.

Джеремая се изправи и се протегна.

— Ама не е гадно да се ядат птичи яйца или рибешки яйца?

— Говори само за себе си. Аз не ям рибешки яйца. А що се отнася до птичите — е, само кокоши, но това е естествено.

— Ако живеете в пустинята, не можете да пропуснете нищо, което става за ядене, господин Сулавейо. — !Ксабу се усмихна широко. — Но има неща, които ни харесват повече от други, естествено. А яйцата на бръмбари са от любимите ни.

— Татко е такъв сноб — обясни Рени. — И все по неуместни причини. Разкажи ми повече за онзи танц, моля те. За… Танца на големия глад.

— Викай ми както искаш момиче — каза баща й с тон, с който се чете съдебна присъда. — Само не слагай нещо такова в чинията ми.

— Всички хора познават големия глад — и !Ксабу посочи фигурите на скалната рисунка. — Не само хората, които танцуват там, но и онзи, който е нарисувал танцьорите, и всички, които са виждали рисунката. Това е гладът за топлина, за близост, за семейство, за връзка със звездите, със земята и с другите живи същества…

— А за любов? — попита Рени.

— Да, предполагам, че и за това — замисли се !Ксабу. — Моят народ не би го казал по този начин. Но ако използваш думата, за да назовеш онова, което ни кара да се радваме на други хора, което ни кара да се чувстваме по-добре заедно, отколкото сами, тогава — да. Това е гладът на човека, който не може да се засити с месо или напитка.

Рени искаше да го попита защо е избрал да изпълни този танц, но усети, че може да прозвучи грубо. Въпреки чистотата на духа и тялото му в малкия мъж имаше нещо, което караше Рени да се чувства странна и неумела покровителка.

— Танцът беше много приятен — каза тя най-после. — Хубав танц.

— Благодаря ти. Приятно е да танцуваш сред приятели. В стаята увисна неловка тишина. Рени реши, че ще се заеме с чиниите сутринта, стана и тръгна към стаята си.

— Джеремая, благодаря ти, че ни приюти.

Той кимна със сведени очи.

— Няма нищо. Добре сте дошли.

— Татко, благодаря ти за песента.

Баща й я погледна с необичайно нежен израз, а след това се засмя:

— Просто се опитвам да платя дълга си, момиче.

Беше в полусънно състояние, раздразнена и неспокойна. Знаеше, че твърде много проблеми сега са нерешими, но не беше способна да стори каквото и да било: сънят и забравата си оставаха отчайващо далече. Най-накрая се предаде и стана. Светна лампите, после пак ги угаси — предпочиташе мрака. Нещо, което беше казал !Ксабу, премина бързо през разсеяния й ум: „… онова, което ни кара да се радваме на други хора, което ни кара да се чувстваме по-добре заедно, отколкото сами…“

Но какво можеха тя и неколцина други да направят при тази ситуация? И защо на първо място трябваше да е тя — защо никой друг никога не поемаше отговорност?

Замисли се за баща си, който спеше през две врати, и за единствената приятна вечер, която току-що бяха прекарали и която й бе позволила да отклони яростните му пристъпи на възмущение. Него никога не го интересуваше колко работа има тя и колко малко спи нощем — той все бързаше да се оплаче, че няма приготвена закуска, когато стане. Беше свикнал винаги да го чакат. По вина на майка й, която беше капитулирала — не, подчинила се на някаква старомодна представа за ролята на африканската съпруга. Навремето може и така да е било — мъжете седят около огъня и си бъбрят за газелата, която са проболи с копие преди три седмици, докато жените събират храна, шият дрехи, готвят, грижат се за децата. Да, грижат се и за мъжете си, които сами са деца — наистина деца, толкова обидчиви, ако не са центърът на вселената…

Осъзна, че е изпълнена с гняв. Гняв към баща й, гняв към Стивън, задето… задето е избягал от нея. Почувства се ужасно. Но така беше — тя беше бясна, че Стивън е далече, че лежи в онази болница тих и неоткликващ, отхвърлил цялата й любов, цялата й болка.

Ако майка й беше жива, щеше ли да е различно? Рени се опита да си представи живот, в който не тя, а някой друг носи бремето. Например да мислиш само за учене, приятели и развлечения. Но това беше чисто умозрение, опит да си представиш един друг живот, но този живот щеше да бъде на друг човек. На друга Рени — Рени отвъд Огледалото на Алиса.

Майка й Мириам беше стройна, дългокрака и крехка. Тя не трябваше да си отива. Ако никога не беше влизала в универсалния магазин, сега всичко щеше да бъде по-добре. Дори само широката й усмивка, която внезапно и изненадващо проблясваше на тъмното й лице като шепа, отворена, за да разкрие прекрасен подарък, щеше да накара Рени да се чувства по-малко сама. Но сега мама и усмивката й бяха само спомен. Спомен, който с всяка година избледняваше.

„… по-добре заедно, отколкото сами…“ — беше казал !Ксабу. Не беше ли това част от нейния проблем? Тя никога не беше сама, хората около нея винаги очакваха нещо от нея, а не можеха ли да си го свършат сами?

Самата тя обаче никога не беше молила никого за нищо. По-лесно е просто да бъде по-силна — всъщност това й помагаше да остане силна. Ако признае, че има нужда от помощ, щеше да загуби способността си да се бори.

„Но аз имам нужда от помощ. Не мога да се справя сама. Изчерпах се.“

— Правя всичко възможно да намеря решение, Рени — каза Мартин, но в гласа й не се четеше голяма надежда. — Оборудването, за което говореше Сингх, струва ужасно много. Бих ти дала пари на заем, но те съвсем няма да бъдат достатъчни, защото почти всичките ми пари отиват за собственото ми оборудване. Аз водя много скромен живот.

Рени се взираше в празния екран и искаше Мартин поне да носи сима на Мона Лиза, за да има какво да гледа. Човешките същества умират да гледат лица, за да получат информация или просто потвърждение, че отсреща има друг човек. Рени беше свикнала да не използва видео на обществени места, но дори и когато екранът не работи, обикновено говориш с човек, чиито черти вече познаваш. Беше трогната от щедростта на Мартин, но все още й беше трудно да я почувства близка. Коя беше тази жена? От какво се криеше? И най-странното — защо жена, която обожаваше уединението, беше приела толкова насериозно тази лудост с Адърланд?

— Знам, че няма да е лесно, Мартин, и оценявам помощта ти. Просто не мога да оставя Стивън да си отиде просто така. Трябва да разбера какво се е случило. Да открия кой е сторил това и защо.

— А ти как си, Рени? — изведнъж попита Мартин.

— Какво? О, добре, но… объркана… уморена.

— Но на себе си, нали? Как си, Рени?

Изведнъж тъмнината на екрана е заприлича на прозорче на изповедалня. Изкуши се да разкаже на французойката всичко — за маниакалните си страхове за Стивън, за абсурдните си майчински грижи за собствения й баща, за голямата власт на силите, които, изглежда, участваха в цялата тази ужасна история. Всички тези неща я затискаха като паднал покрив и щеше да е добре да има на кого да се оплаче. Понякога Рени чувстваше, че другата жена — въпреки мистерията, която я заобикаляше — можеше да бъде истински приятел.

Но Рени не беше готова да й се довери напълно — независимо че вече беше поверила живота си в ръцете на Мартин. Между обичайното отчаяние и пълната загуба на самоконтрол границата беше тънка.

— Добре съм. Но, както ти казах, много съм уморена. Обади ми се, ако откриеш нещо. Или ако се чуеш с нашия приятел Пустинника.

— Много добре. Лека нощ, Рени.

— Още веднъж благодаря.

Отпусна се — чувстваше, че поне е свършила нещо.

Когато сутринта провери пощата си в политехниката, намери няколко съобщения, свързани с уволнението й — предупреждение за отнемане на привилегированите връзки, дата за предварително изслушване и молба да бъдат предадени различни системни кодове и файлове — както и едно, отбелязано като „лично“.

„Рени, моля те, обади ми се. — Явно, когато бе оставил съобщението, Дел Рей току-що се бе обръснал, сякаш тръгваше за важна среща. Брадата му растеше по-бързо, отколкото на всеки друг мъж, когото някога бе срещала. — Притеснявам се за тебе.“

Трябваше да се пребори с инстинктивното свиване на стомаха. Какво все пак означаваше „притеснявам се“? Може би нищо повече от онова, което казваш на стара приятелка, току-що изгубила работата си. Сега Дел Рей имаше съпруга — как й беше името? — Блосъм, Дейзи или нещо също толкова глупаво — и в такъв случай на нея защо трябваше да й пука? Отдавна беше приключила с чувствата си към Дел Рей. Нямаше нужда той да се връща отново в живота й, пък и къде ли щеше да намери място за него — толкова много неща се бореха за нейното внимание.

За миг тя видя Дел Рей в новата си спалня с тапети на парцалени кукли и го накара да се засмее — само за да го усети и чуе.

Рени запали нова цигара, отпи глътка от чашата си с вино — следобеден лукс за временно безработните — и се загледа отвъд охранителната ограда към хълмовете, които заобикаляха Клуф. Да му се обади ли? Досега той не се беше добрал до нищо, за което да си струва да се говори, а и от съобщението му не личеше да има нова информация. Но той може би знаеше нещо за онова място, Адърланд, и още по-важно — можеше да й каже къде да получи достъп до професионално ВР-оборудване. Скоро трябваше да направи нещо. Ако бъдеше принудена да се предаде, изобщо нямаше да има какво да каже пред ректорския съвет на политехниката — само някакви налудничави твърдения. А старецът Сингх, очевидно набелязан за елиминиране, щеше да тръгне сам.

И Стивън… Да се предаде сега, означаваше да предаде и Стивън, да го остави вечно да спи като някаква принцеса от приказките, но без надеждата някой принц да си проправи път през трънаците, за да я целуне и съживи.

Рени остави чашата с виното, което изведнъж закиселя в стомаха й. Цялата история изглеждаше ужасно безнадеждна. Смачка цигарата си, но реши да се обади на Дел Рей и запали нова. В последния момент, когато комуникаторът й се свърза с основния номер на ООН комуникации, й хрумна да изключи видеото си. Дел Рей се включи веднага.

— Рени, радвам се, че се обади! Добре ли си? Няма картина.

Тя го виждаше много добре. Изглеждаше малко неспокоен.

— Добре съм. Имам… проблем с комуникатора си, това е всичко.

За момент той се поколеба.

— О! Е, няма значение. Кажи ми къде си. Притеснявах се за тебе.

— Къде съм ли?

— Ти и баща ти сте напуснали подслона. Опитах се да ти се обадя в политехниката, но ми казаха, че те няма.

— Да. Слушай, трябва да те питам нещо. — Тя спря точно преди да спомене Адърланд. — Откъде знаеш, че сме напуснали подслона?

— Аз… ходих там. Бях загрижен за тебе.

Тя се бореше с глупавото, ученическо вълнение. Нещо в разговора я притесняваше.

— Дел Рей, истината ли ми казваш? Прекосил си целия град, за да ни потърсиш в подслона само защото мене ме е нямало в политехниката?

— Не успях да се свържа с тебе. — Отговорът беше достатъчно прост, но Дел Рей изглеждаше напрегнат и нещастен. — Просто ми кажи къде си, Рени. Може би ще мога да намеря помощ. Имам приятели — и вероятно ще намеря по-сигурно място, където да отседнеш.

— Ние сме на сигурно място, Дел Рей. Не е необходимо да се забъркваш в неприятности.

— По дяволите, Рени, това не е шега! — Освен яда в гласа му имаше и още нещо. — Просто ми кажи къде си. Кажи ми веднага. Не вярвам и че комуникаторът ти е повреден.

Рени сепнато си пое дъх. Пръстите й пробягаха по екрана. Охранителната програма, която Мартин й беше изпратила, нижеше ярки надписи срещу лицето на Дел Рей. Една група знаци светеше по-силно от останалите и примигваше с жълтото на пътен знак.

— Ти… копеле — едва изрече тя. — Опитваш се да проследиш обаждането ми!

— Какво? За какво говориш? — но по лицето му се изписа неудобство. — Рени, държиш се много странно. Защо не ми позволиш да ти помогна…?

Лицето му рязко изчезна, когато тя прекъсна връзката. Рени смачка цигарата си с треперещи пръсти и се втренчи в кабела, който излизаше от комуникатора й през прозореца, и към домашния жак. Сърцето й щеше да се пръсне.

„Дел Рей ме продаде“. Мисълта беше почти сюрреалистична. Че някой бе достатъчно заинтересован да я намери, за да накара официалните власти да я търсят, беше пределно ясно, но че Дел Рей Чиуме би й сторил такова нещо!… Раздялата им беше мъчителна, но той нямаше за какво да й отмъщава. „Какво са му направили? Заплашили ли са го?“ Изглеждаше уплашен.

Вдигна чашата вино и я пресуши. Ако не беше окончателно полудяла…, ако разговорът с Дел Рей беше реалност… тогава дори и домът на Сюзън в уважаваното предградие и с охранителната си ограда не беше убежище. Дори Дел Рей да не бе успял да проследи откъде се обажда, колко време беше нужно на преследвачите им да прехвърлят краткия списък от познати на Рени и да се озоват тук?

Рени изключи комуникатора си. После, сякаш, за да прикрие следите си, грабна пепелника и винената чаша, преди да се втурне вътре. Усещаше пулса на тила си, сърцето й не беше забавило ритъма си.

Осъзна, че това е прастарият ужас на преследвано животно.