Тад Уилямс
Градът на златната сянка (16)

ПЕТА ГЛАВА
ГНЕВЪТ НА ГОСПОДАРЯ

МРЕЖА/НОВИНИ: Мерове изправен пред съда за военни престъпления.

(Картина: Мерове капитулира пред генерала от ООН Рам Шагра.)

Диктор: Хасан Мерове, дългогодишен президент на Република Нубия ще бъде изправен пред съда за военни престъпления.

(Картина: войници на ООН разкопават масови гробове край Хартум.)

Предполага се, че най-малко един милион са избитите по време на десетгодишното управление на Мерове, едно от най-кървавите в историята на Североизточна Африка.

(Картина: адвокатът на Мерове, Мохамад ал-Рашад.)

Рашад: Президентът Мерове не се бои да застане пред световните ръководители. Моят клиент сам, без ничия помощ изгради нашата нация от тлеещите развалини на Судан. Всички тези хора знаят, че един водач понякога е принуден да прибягва до решителни мерки в периоди на хаос, и ако се опитат да твърдят, че биха действали по различен начин, значи са лицемери…

 

В периферията на зрителното му поле пълзеше неонова червена нишка, сякаш виждаше някои от собствените си очни капиляри. Нишката се гърчеше и усукваше около оста си, разклоняваше се отново и отново, докато експертната система, която символизираше, си вършеше работата. Дред се усмихна. „Беина и Беина“ не се доверяваха на обещания за сигурност — искаха да опознаят виртуалния му офис като своя собствен. Не че беше очаквал нещо друго. Всъщност въпреки някои успешни предишни съвместни акции сериозно би се поколебал да ги наеме, ако го бяха приели на доверие.

Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв. Това беше мантрата на Стареца и си беше добра, макар че Дред понякога действаше по различен начин, а не както би постъпил Стареца. И все пак беше жив, а в неговия бизнес това беше единственият показател за успех — в него можеше да се провалиш само веднъж. Разбира се, по-голямата предпазливост на Стареца бе дала резултат — той бе живял по-дълго от своя наемен убиец. Доста по-дълго.

Дред усили абстрактния фон зад единствения прозорец на офиса и насочи вниманието си към виртуалната бяла стена, докато програмата на „Беините“ завърши проверката за сигурността на кабината му. Когато реши, че всичко е наред, тя се самоизключи, червената нишка от мониторната програма на Дред изчезна и близначките Беина изникнаха моментално.

Появиха се като два еднакви, невзрачни обекта, седнали един до друг на срещуположната страна на масата като два надгробни камъка. Сестрите Беина не използваха висококачествени симове при лични срещи и без съмнение гледаха на скъпата имитация на Дред като на безсмислено и прекалено перчене. Раздразнението им го забавляваше: да забелязва тиковете на други професионалисти и дори на своите жертви беше най-близкото състояние до привързването към навиците на приятели, разнообразяващи съществуването на по-обикновените хора, до което някога беше стигал.

— Добре дошли, дами — посочи той симулираната маса от черен мрамор и каменния чаен сервиз „Хайксниг“, неизбежен реквизит дори при виртуалния бизнес с клиенти от Тихоокеанската зона, който бе превърнал в постоянен елемент от обстановката. — Да ви предложа нещо?

Почти усещаше раздразнението, излъчвано от еднотипните им фигури.

— Не си губим времето в мрежата за безвкусни представления — обади се едната.

Задоволството му нарасна — бяха така ядосани, че не го криеха. Едно на нула за него.

— Дошли сме да вършим работа — обади се другата.

Така и не можа да запомни имената им. Ксикса и Нукса — или нещо такова — имена на популярни приказни герои, които им бяха прикачили в детските им години в някакъв бордей в Сао Паоло и които изобщо не се връзваха с истинската им същност. Не че имаше значение дали ги помни или не — двете реагираха като едно същество и можеха да отговорят на всеки зададен на другата въпрос. Сестрите Беина смятаха имената за също толкова сантиментална глезотия, колкото и реалистичните симове.

— Тогава да се захващаме — отвърна развеселен той. — Прегледахте програмата, нали?

Кратката пауза преди отговора за пореден път издаде раздразнението им.

— Да. Може да стане.

— Няма да е лесно.

Стори му се, че отговори втората, но използваха един и същи дигитализиран глас, така че не беше много сигурен. Въздействието беше ефектно — сякаш бяха един разум в две тела.

„Ами ако наистина са един-единствен човек? — запита се внезапно той. — В РЖ никога не съм ги виждал заедно. Ами ако цялата тази работа със «смъртоносните близначки» е само търговска уловка?“

Дред реши да отклони интересната мисъл за по-късно.

— Готови сме да изплатим триста и петдесет швейцарски кредита. Плюс одобрените разходи.

— Това е неприемливо.

Дред вдигна вежди — знаеше, че симът му ще повтори изражението точно.

— Значи трябва да потърсим друга агенция. Сестрите Беина го изгледаха, безизразни като два камъка.

— Работата, която искате да се свърши, само формално погледнато е в гражданския сектор. Поради високопоставеността на… обекта, който възнамерявате да премахнете, ще възникнат множество усложнения от страна на властите. Ликвидирането на обекта ще предизвика световен отзвук. Това означава, че всеки ваш сътрудник би трябвало да подготви много по-сериозни предпазни мерки от обикновените.

Запита се до каква степен лишеният им от какъвто и да било акцент английски не е продукт на гласови филтри. Не беше трудно да си представи две жени по на двайсет и две години — ако информацията му за тях беше достоверна, — умишлено заличили акцента си наред с всичко друго, което бяха премахнали по пътя си, за да се превърнат в онова, което представляваха. Реши да ги поразиграе.

— Искате да кажете, че това не е граждански случай, а политическо убийство.

Последва дълго мълчание. Дред подигравателно усили фоновата музика, за да го запълни. Накрая първата се обади с все същия равен и безизразен глас:

— Точно така. И го знаете отлично.

— И смятате, че струва повече от триста и петдесет швейцарски кредита.

— Няма да ви губим времето. Не искаме повече пари. Всъщност, ако добавите нещичко, ще поискаме само сто хиляди швейцарски кредита, по-голяма част, от които ще ни трябват за защита след акцията, докато нещата се уталожат.

Отново повдигна вежди.

— А какво е това „нещичко“?

Втората безформена фигура постави ръцете си, които приличаха на шпатули, върху масата.

— Чували сме, че вашият шеф има достъп до някои биологични продукти — един от големите им източници се намира в нашето полукълбо.

Дред се наведе напред. Нещо стегна слепоочията му.

— Моят шеф ли? Сключвате този договор еднолично с мен. Навлизате в много опасна територия.

— Въпреки това е известно, че вършите доста работа за една определена група. Независимо дали стоят зад този договор или не, те притежават нещо, което ни трябва.

— Искаме да започнем страничен бизнес — обади се другата. — Нещо, което да не изисква толкова напрежение на стари години, както сегашните ни занимания. Преценили сме, че търговия на едро с тези биологични продукти е идеална перспектива, и търсим начин да влезем в бизнеса. Вашият шеф може да ни осигури това. Искаме участие, а не съперничество.

Дред се замисли. Независимо от огромното си влияние Стареца и приятелите му бяха обект на безброй слухове. Сестрите Беина се движеха в кръговете, в които се знаеше голяма част от истината дори за някои от най-ужасяващите и недоказуеми предположения, така че молбата им не означаваше задължително пробив в сигурността. Дори да беше така, мисълта да се яви пред Стареца с такова нагло предложение не го поблазни особено, тъй като би довело и до частична загуба на контрол над неговите контрагенти и би объркало бъдещите му планове.

— Май ще трябва да възложа тази работа на „Клекър и ко“ — подхвърли по възможно най-небрежния начин той, раздразнен, че се бе оставил да го извадят от равновесие.

Сестрите Беина бяха успели да изравнят резултата. Първата фигура се изкикоти и изхърка, сякаш някой преряза гърлото й.

— И да загубите месеци и кредити, докато се натуткат с проучванията?

— Да не говорим, че ще остави всичко в ръцете на своите главорези — добави втората, — които ще се втурнат като бикове и ще оставят навсякъде следи от копита и белези от рога. Това е наша територия. Имаме контакти из целия град, включително и в някои от най-важните му сектори.

— Да, но Клекър няма да се опитва да ме изнудва.

Първата постави ръце върху масата до тези на сестра си — сякаш правеха спиритичен сеанс.

— Работили сте с нас и преди. Знаете, че ще изпълним поръчката. И освен, ако не сте се променили изцяло, сеньор, вие сам смятате да поемете ролята на водач. В чии ръце бихте поверили сигурността си — на Клекър, за когото мястото е непознато, или в нашите, след като можем да се справим и с вързани очи?

Дред вдигна ръка.

— Изпратете ми офертата си. Ще я имам предвид.

— Току-що я изпратихме.

Той сви пръсти. Офисът и безликите сестри изчезнаха.

Пусна чашата бира на пода и започна да наблюдава как последните разпенени капки попиват в белия килим. Беснееше от ярост, сякаш бе глътнал живи въглени. Сестрите Беина най-добре биха свършили работата и бяха прави за Клекър и наемниците му, което означаваше, че ще му се наложи да поговори със Стареца й да му съобщи какво са поискали те.

Което пък значеше, че пак трябва да ходи при смахнатото дърто копеле и да му пада на колене — поне символично. За кой ли път. Също като в онази древна реклама с наострилото уши куче, заслушано в радиото или в нещо друго. В гласа на господаря. На четири крака, както толкова пъти в детските си години, преди да се научи да отговаря на болката с болка. През всички онези непрогледни нощи, докато пищеше под другите момчета. Гласът на господаря.

Стана и закрачи напред-назад из малката стаичка, стиснал юмруци толкова силно, че ноктите се забиха в кожата му. Задъха се от ярост. Предстояха му още три по-маловажни разговора тази вечер, но в това състояние надали би се справил с тях както трябва. Сестрите Беина бяха успели да го притиснат и го съзнаваха. Бившите курви винаги усещаха кога са те гепили за топките.

Отвърни на болката с болка.

Отиде до мивката, напълни шепите си със студена вода и я плисна върху лицето си. Косата му прилепна от водата, тя закапа по брадичката върху гърдите му и намокри ризата му. Кожата му пареше, сякаш гневът вътре в него го беше нажежил като желязна печка. Погледна се в огледалото — очакваше да види как водата се изпарява от кожата му. Очите му бяха отворени широко — обкръжени от бяла елипса.

Имаше нужда от облекчение. Нещо, което да успокои мислите му, да уталожи напрежението. Отговор. Отговор на гласа на господаря.

През малкото му прозорче се виждаше гърбицата на моста и пръснатите във всички посоки потрепващи светлинки на Голям Сидни. Не беше трудно да погледнеш надолу към тези пулсиращи светлинки и да си представиш, че всяка една от тях е отделен човек и че ти като Господ от своята висота можеш просто да протегнеш ръка и да угасиш някоя от тях. Или всичките.

Преди да продължи с работата, реши той, ще се наложи да се поупражнява. Така щеше да се почувства по-силен, както обичаше да се чувства.

Усили вътрешната си музика и отиде да вземе остриетата си.

 

 

— Не се съмнявам, че е вярно — обади се богът. — Питам дали е допустимо.

Останалите от енеадата го изгледаха със зверските си погледи. Вечният сумрак през широките прозорци на западния дворец изпълваше цялата зала със синкава светлина и газените лампи не можеха напълно да я разпръснат. Озирис вдигна бича си.

— Приемливо ли е? — повтори той.

Птах Занаятчията се поклони леко, но Озирис се усъмни реалният му двойник също да го е направил. Това беше една от приятните страни на обстоятелството, че братството провежда срещите си в неговата виртуална сфера — управляващата система можеше да предложи поне минимум любезност. Сякаш за да докаже, че поклонът не е бил негов собствен жест, Птах отсече троснато:

— Не, по дяволите, много ясно, че не е приемливо. Но това е съвсем ново нещо — трябва да очакваш и най-невероятното.

Озирис не отговори веднага, изчакваше гневът му да се поуталожи. Повечето от членовете на висшия съвет на Братството бяха поне толкова твърдоглави, колкото него, и не би било разумно да ги принуди да се отбраняват.

— Просто искам да разбера как можем да се отървем от някого, когото сами вкарахме в системата — каза най-сетне той. — Как така „изчезнал“? Имаме тялото му, за Бога!

Той се намръщи при тази случайно изплъзнала се подигравка със себе си и скръсти ръце пред бинтованите си гърди.

Жълтото лице на Птах се изкриви в усмивка — типично по американски той демонстрираше неуважение към властта и несъмнено смяташе ВР-средата на Озирис за излишно помпозна.

— Да, със сигурност имаме тялото му и ако беше само това, можехме да се освободим по всяко време. Но ти беше този, който поиска тъкмо тази добавка, макар че така и не разбрах защо. Тук работим на непозната територия — особено с всичките онези променливи, които собствените ни експерименти прибавиха към цялата тази каша. Все едно да очакваш предметите да се държат в открития Космос по същия начин, както на Земята. Доста нечестно е, мама му стара, да обвиняваш все моите хора, когато стане малко напечено.

— Този мъж не го държим жив ей така, по прищявка. Имам основателни причини за това, макар и да са лични.

Озирис говореше възможно най-спокойно и убедително. Не искаше да изглежда капризен — особено когато спореше с Птах. Ако изобщо съществуваше вероятност някой да му се противопостави в предстоящите дни, то това беше американецът.

— Така или иначе — много жалко. Приближаваме кризисната точка и не можем да караме Ра да чака още дълго.

— Исус се разплака! — тресна с юмрук по базалтовата маса Хор, който имаше глава на сокол. — Ра ли? Какво, по дяволите, е това пък сега?

Озирис го погледна втренчено. В отговор и черните безчувствени птичи очи се втренчиха в него. Разбира се, пак американец. Все едно да се разправяш с деца — макар и доста могъщи и влиятелни дечица.

— Намирате се в моя дом — каза той с възможно най-спокоен тон. — Нищо няма да ви се случи, ако покажете малко уважение или поне любезност.

Остави изречението да увисне във въздуха, за да даде възможност на другите членове на Братството да си помислят какво би могло да се случи с Хор и да си припомнят всичко онова, което би могъл да си позволи един разгневен Озирис.

— Ако се беше запознал с предоставената ти информация, щеше да знаеш, че „Ра“ е моето име за финалната фаза на проекта „Граал“. А ако си прекомерно зает, за системата ми ще е удоволствие да ти превежда, за да не прекъсваш потока на разговора по време на обсъжданията ни.

— Не съм дошъл тук да си губя времето — като че ли се поукроти птицеглавият бог и почеса енергично гърдите си, което накара Озирис да потръпне от погнуса. — Ти си председателят, така че играем с твоите играчки, носим твоите симове и всичко останало. Но аз съм зает човек и нямам време да усвоявам най-новия ти комплект от правила всеки път, когато се включа.

— Стига сте се джафкали — намеси се Сехмет.

За разлика от другите Сехмет вероятно се чувстваше удобно зад маската си на богиня. Озирис предполагаше, че би предпочела лъвската глава в реалния живот. Беше родено божество: никакви разрушителни демократични измишльотини не опорочаваха възгледите й.

— Налага ли се да приключим с висящ въпрос — продължи тя, — с този „изчезнал човек“? Какво би желал нашият председател?

— Благодаря, че попита — облегна се Озирис на високия си трон. — Имам лични причини да искам да бъде открит. Ако измине достатъчно време, без да постигнем особен успех, ще разреша да бъде убит, но би било калпаво решение.

— Не само калпаво — енергично се обади Птах, — може и изобщо да не е никакво решение. В момента може и да не сме в състояние да го убием — или поне онази част от него, която пребивава в системата.

Някой вдигна крехката си ръка. Останалите се извърнаха — Тот твърде рядко вземаше думата.

— Надявам се, че нещата не са стигнали толкова далеч, нали? — попита той, а тясната му глава на ибис клюмна унило и човката се заби в гърдите му. — Нима сме изгубили контрол над виртуалната си среда? Това би било твърде печално събитие. Ще трябва доста да помисля, преди да продължа ангажиментите си. Би трябвало по-надеждно да контролираме процеса.

Озирис понечи да отговори, но Птах го изпревари:

— В периферията на всяко парадигмално разместване винаги се наблюдават отклонения. Подобно на бурите в периферията на атмосферен фронт — по правило ги очакваме, но не можем да ги предскажем категорично. Не ме безпокои това, а мисля, че не трябва да безпокои и вас.

Около масата избухна нов спор, но този път Озирис не беше недоволен. Тот беше предпазлив азиатец и не обичаше неочакваните промени и необмислените изхвърляния, а почти със сигурност не одобряваше и нетактичността на американците: Птах си беше направил лоша услуга. Тот и неговият китайски консорциум бяха голям и важен блок на властта в Братството — Озирис ги беше обработвал от десетилетия. Отбеляза си да се свърже лично с Тот по-късно и да вземе отношение към безпокойствата му. Междувременно раздразнението на китайския магнат несъмнено щеше да се насочи отчасти към Птах и неговия западен контингент.

— Моля ви, моля ви — прекъсна ги той най-сетне. — Ще бъда щастлив да си поговоря насаме с всеки, който има някакви притеснения. Колкото и да е нищожен, коренът на проблема е в моята лична инициатива. Поемам цялата отговорност.

Това поне накара насядалите около масата да млъкнат и беше сигурен, че зад безизразните им симове, зад бръмбарските челюсти и маските на хипопотами, овни и крокодили се правят сметки и отново се преценяват различните шансове. Но знаеше освен това, че има достатъчно авторитет, за да принуди дори и самодоволния Птах да престане да спори с него, за да не го сметнат за разколник.

„Ако не беше Граалът в края на това дълго, изтощително пътуване — помисли си той, — с радост бих гледал как погребват цялата тази алчна пасмина в общ гроб.

Жалко че толкова силно се нуждая от Братството. Това неблагодарно председателство е все едно да учиш пираня да се държи прилично на масата.“

Усмихна се леко зад маската си на труп, макар всевъзможните зъби и бивни, които блещукаха по цялото протежение на масата, да придаваха на картината противен ореол на правдоподобност.

— Сега, ако сме приключили с другото и ако засега сме отложили проблема с нашия малък беглец, има още само едно нещо — въпроса с нашия бивш колега Шу — обърна се към Хор с иронична загриженост той. — Нали разбираш, че Шу е само кодово име, малък отломък от нашата египтиада? Подходяща шега, между впрочем, тъй като Шу е бил небесният бог, който се е отказал от небесния трон в полза на Ра. Нали разбираш, генерале? Толкова малко живи бивши колеги са ни останали, че бях сигурен, че няма да ти е необходим превод.

Соколовите очи проблеснаха.

— Знам за кого говориш.

— Добре. Доколкото схванах настроението на последното ни общо събрание… Шу… се е превърнал след оттеглянето си в тежест за старата фирма — позволи си да се изкикоти сухо той. — Предприех известни процедури с оглед редуцирането на тази тежест в максимална степен.

— Обясни какво имаш предвид — увисна езикът на Сехмет от светлокафявата й зурла. — Онзи, когото наричаш Шу, трябва да бъде убит, така ли?

Озирис се облегна назад.

— Долавяте нашите нужди възхитително бързо, мадам, но крайно опростено. Трябва да се направи много повече.

— Мога да изпратя хората с черните чували за него след дванайсет часа. Да разчистят всичко там, да го изгорят до основи и да донесат механизма за проверка — вдигна ръка Хор към извитата си човка — странен жест, за чието декодиране на Озирис му бяха нужни няколко секунди. Там, в РЖ, генералът си беше запалил пура.

— Благодаря ти, но корените на този плевел проникват много надълбоко. Шу е един от основателите на нашата Енеада — извинявай, генерале, — на нашето Братство. Такива корени трябва да бъдат внимателно разровени и цялото растение да бъде изтръгнато отведнъж. Вече съм предприел такава процедура и на следващото събрание ще ви изложа плановете си.

„С достатъчно очевидни пропуски в тях, за да дам възможност на дебили като теб, генерале, да се захванат за нещо — продължи наум Озирис, който вече нямаше търпение събранието да свърши. — След което ще ти благодаря за умните предложения и ти ще ме оставиш да продължа да защитавам нашите интереси.“

— Има ли още нещо? В такъв случай ви благодаря за участието. Пожелавам на всички късмет във всевъзможните ви проекти.

Един по един боговете започнаха да изчезват, докато Озирис остана отново сам.

Строгите линии на западния дворец се смекчиха от грейналите лампи на Онова-което-беше-Абидос. Ароматът на мирта и литаниите на възобновените жреци го погалиха като ласкавите води на топла вана. На сбирките на Братството не смееше да се покаже в цялото си божествено великолепие — и без това го смятаха за леко, макар и безобидно ексцентричен, — но се чувстваше далеч по-удобно така, като Озирис, отколкото като прекалено тленния човечец отдолу, и ужасно му липсваше комфортът на храма, когато му се налагаше да го напуска.

Скръсти ръце на гърдите си и извика един от висшите си жреци:

— Призови повелителя на опаковките на мумии. Сега съм готов да го удостоя с аудиенция.

Жрецът — беше или програма, или сим — богът не можа да познае, а и не го интересуваше — се втурна към мрака в дъното на храма. След миг писък на фанфари извести пристигането на Анубис. Жреците отстъпиха и се притиснаха към стените на храма. Черната вирната глава на чакала сякаш внимателно душеше из въздуха. Богът не беше убеден, че не предпочита обичайната враждебност на вестителя.

— Ето ме.

Богът се вгледа в него. Подходяща маска бе избрал за любимото си оръдие. Беше забелязал потенциала на младежа съвсем отрано и бе посветил много години на възпитанието му — не като син — Боже опази!, — а като дресирана хрътка, като го подготвяше за задачите, които му подхождаха най-точно. Но като всеки смел звяр, и този понякога ставаше прекалено буен и дори безпардонен и понякога му се налагаше да опита камшика. Напоследък обаче това за съжаление се случваше твърде често и намаляваше ефекта от използването му. Може би това беше подходящ случай да опита нещо по-различно.

— Не ми харесват твоите южноамерикански контрагенти — започна той. Главата на чакала се сведе в очакване на укор. — Нагли са, меко казано.

— Така е, дядо.

Анубис си спомни твърде късно, че господарят му никак не обича тази титла. Тясната муцуна отново трепна съвсем леко.

Богът се престори, че не е чул.

— Но аз знам защо стават тези неща. Най-добрите обикновено са амбициозни и са прави за себе си. Мислят си, че знаят повече от своите работодатели — дори когато работодателите им са вложили време и пари за обучението им.

Остроухата глава се килна също като на озадачен истински чакал. Анубис се питаше какво ли се крие зад това.

— Както и да е, ако са най-добрите, трябва да ги наемеш. Видях молбата им и в момента ти изпращам условията, в рамките, на които можеш да се пазариш с тях.

— Значи ще сключиш сделка с тях?

— Ще ги наемем. Ако не останем доволни, разбира се, че няма да получат исканото възнаграждение. Ако успеят да се справят… е, дотогава ще размисля дали да уважа уговорката.

Последва пауза, през която усети неодобрението на вестителя. Стана му забавно — дори убийците имаха чувство за благоприличие.

— Ако ги измамиш, мълвата моментално ще плъзне.

— Ако ги измамя, не се съмнявай, че ще го направя по такъв начин, та никой никога да не разбере. Ако случайно претърпят злополука, да речем, никой не би се усъмнил, че имаме пръст в нея, тъй че не бива да се тревожиш да не би да пострадат контактите ти — разсмя се богът. — Виждаш ли, верни мой? Май все още не си усвоил всичко, на което мога да те науча. Може би ще трябва да изчакаш още малко, преди да предприемеш самостоятелен удар.

Анубис забави отговора си.

— А откъде да знам, че някой ден няма да направиш същото и с мен?

Богът се наведе напред и опря почти с обич бича си върху косото чело на чакала.

— Бъди сигурен, вестителю мой, ако се наложи, ще го направя. Ако разчиташ единствено на моята чест, за да се предпазиш, ти не си онзи слуга, когото бих желал да възнаградя с доверието си. — Озирис се усмихна зад маската и зад цялото си сложно оборудване, докато наблюдаваше размишленията на Анубис върху предприетите от него предпазни мерки за защита от господаря си. — Но предателството е средство, към което трябва да се подхожда изключително внимателно — продължи богът. — Само защото съм известен с това, че държа на думата си, мога, ако поискам, да се отърва от тези нахални сестри. Запомни, че почтеността е единственото истински добро прикритие за някой непочтен акт от време на време. Никой не се доверява на отявления лъжец.

— Наблюдавам и се уча, о, повелителю.

— Добре. Радвам се, че днес се вслушваш в съветите ми. Може би ще обърнеш внимание и на следното…

Богът замахна с жезъла си и във въздуха пред трона изплува малка кутийка. В нея имаше зърнесто холографско изображение на двама мъже в размъкнати костюми, застанали от двете страни на едно бюро. Можеха да минат за търговци, ако не бяха пръснатите по неподреденото бюро фотографии.

— Виждаш ли снимките? — попита Озирис. — Имаме късмет, че финансовите ограничения за полицията ги принуждават все още да разчитат на двуизмерни изображения. В противен случай ефектът би бил зашеметяващ — също като от огледала в бръснарница.

Той уголеми куба, докато фигурите добиха нормални размери и снимките можеха да се разгледат.

— Защо ми показваш това?

— Хайде стига — кимна богът и двете фигури в куба оживяха.

 

 

— Номер четири. Без разлика — тъкмо казваше първият. — Само че този път надписът е върху самата жертва, а не върху нещо, което носи.

Той посочи една от снимките. Върху корема с печатни главни букви беше изписана думата „Sang“ и кървавите букви се сливаха с огромното червено петно под тях.

— И все още нищо? Име? Място? Да смятам ли, че се отказваме от възможността да е свързано с информаторите?

— Никой от тези хора не е бил информатор. Най-обикновени хора — поклати унило глава първото ченге. — И наблюдателните камери пак са замъглени. Сякаш някой е допрял до тях електромагнит, но от лабораторията казват, че магнит не е използван.

— Мамка му! — втренчи се в снимките второто ченге. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Все нещо ще изскочи — обнадежден каза първият. — Тия типове винаги се издънват някъде по трасето. В един момент се самозабравят, нали разбираш, или просто напълно откачат…

Богът махна с ръка и кубът се смали и изчезна. Само стоновете на коленичилите жреци изпълваха последвалото дълго мълчание.

— И преди съм ти говорил за това — каза най-после той.

Анубис не отговори.

— Онова, което ме обижда, са не толкова противните ти натрапчиви импулси — продължи богът и за първи път позволи на гнева да се промъкне в гласа му. — Всички артисти си имат своите капризи, а за мен ти си артист. Но твоята методология не ми е по вкуса. Постоянно излагаш на показ странните си таланти по начин, който би могъл да причини гибелта ти. Забрави ли, че в онези приюти непрекъснато те подлагаха на тестове. Някой ден много скоро дори мудната австралийска полиция ще се сети да им се обади. Но най-жалкото е, че колкото и прикрито да го правиш, със своите малки подписчета излагаш на показ и нещо, което за мен е далеч по-важно, отколкото си ти. Не знам какво знаеш за моите дела, но Свещеният Граал съвсем не е шегичка, над която да се кикотиш.

Богът се изправи на крака и за миг го обгърна смътна, заредена с електричество сянка. Гласът му затътна като пролетна буря:

— Не ме разбирай погрешно. Ако изложиш на риск проекта ми, ще се справя с тебе веднъж завинаги. Ако възникне подобна ситуация, каквато и защита да си си измислил, ще я издухам, както ураганът издухва сламката.

Позволи си да се отпусне обратно на трона.

— Иначе съм доволен от тебе и ми е болно да те кастря. Не позволявай това да се случи отново. Намери някой не толкова идиосинкретичен начин да утоляваш инстинктите си. Ако остана доволен, ще те възнаградя така, както не можеш да си представиш. Не преувеличавам. Разбра ли ме?

Главата на чакала се заклати така, сякаш собственикът й беше изтощен. Богът потърси някаква следа от непокорство, ала откри само страх и смирение.

— Добре — приключи той. — В такъв случай аудиенцията ни приключи. Очаквам с нетърпение следващия ти доклад по проекта Небесен бог. Другата седмица?

Анубис кимна, но не вдигна поглед. Богът скръсти ръце и вестителят на смъртта изчезна.

Озирис въздъхна. Престарялото човече вътре в бога беше уморено. Разговорът му с подчинения не мина много зле, но сега му предстоеше разговор с черния, с Другия — единственото същество на този свят, от което се страхуваше.

Работа работа, работа и все нови и нови неприятности. Единствено Граалът си струваше всички тези мъки, всички тези страдания.

Смъртта изруга мрачно и продължи нататък.