Тад Уилямс
Градът на златната сянка (34)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ТАНЦЪТ

МРЕЖА/LINEAR.DOC-.IEN, серия 23 (Евр., САм) „ПАРАД НА СМЪРТТА“.

(Картина: в забавен каданс тълпа бие и рита мъж.)

Диктор: Сеп Осуалт представя серия смърти, включително и линчуване на човек от тълпа, заснето с камери за наблюдение, изнасилване/убийство, заснето от убиеца и използвано no-късно като доказателство срещу него, и обезглавяване в Свободната държава Червено море, предавано на живо. Ще бъде обявен победителят в състезанието „Назови изкормвача с муската“.

 

— Значи ти е трудно да дишаш, така ли? — Усмихнатият жълтокос мъж напъха в устата на Орландо нещо метално и студено. То пльокна дълбоко в гърлото му, сякаш някой го шибна с хлабава гумена лента.

— Хммм… Е, може би ще е добре и да те преслушам. — Той постави една мембрана на гърдите на Орландо, после се загледа в екрана. — Това май не ми звучи добре.

Орландо трябваше да го изтърпи. Виждаше го за първи път, но той не реагираше на нищо, дори не го гледаше така смешно, както Орландо беше свикнал да го гледат хората, които се мъчеха с всички сили да се държат с него нормално.

Жълтокосият се изправи и се обърна към Вивиан:

— Определено е пневмония. Ще му дадем от новите контрабиотици, но при неговия особен случай…, ами бих ви препоръчал да остане при нас.

— Не — рязко тръсна глава Орландо. Мразеше болницата в Краун хайтс, а и този богаташки доктор с мазен глас не му харесваше. Освен това си личеше, че зализаният млад лечител се чувства доста неловко заради „особения случай“ — състоянието му, което нямаше как да се пренебрегне, — но всъщност не можеше да му се сърди за това. На всички им беше неловко.

— Ще поговорим, Орландо. — Тонът на майка му безпрекословно го предупреждаваше да не я поставя в неудобно положение с поведението си на малко гадно инатче пред този приятен млад мъж. — Благодаря, доктор Дьониц.

Докторът се усмихна, кимна и излезе от стаята за прегледи. Докато гледаше гърба му, Орландо се зачуди дали не е завършил някакво тайнствено училище, в което ги учат как да цицат богатите пациенти.

— Ако доктор Дьониц смята, че трябва да те приемат тук… — започна Вивиан, но Орландо я прекъсна:

— И с какво ще ми помогнат? Пневмония. Пак ще ми дадат контри. Какво значение има къде съм? Освен това мразя това място. Някой гаден архитект е направил всичко тук така, сякаш е искал богатите откачалки да си мислят, че болестите им са по-различни от болестите на нормалните хора.

Устата на Вивиан се изви в усмивка, но тя положи всички усилия да я потисне.

— Никой не ти казва, че тук трябва да ти харесва. Но говорим за здравето ти…

— Не, говорим за това, дали ще умра от пневмония сега или от нещо друго след седмица или след месец.

Грубият му отговор я накара да млъкне. Той се плъзна от масата и взе да нахлузва ризата си. Дори и това усилие го измори и той се задъха. Извърна се, решен да скрие колко е нещастен. Иначе цялата тази работа щеше да заприлича на кофти филм.

Когато се обърна, тя плачеше.

— Не говори така, Орландо.

Той я прегърна, но същевременно беше ядосан. Защо той да я успокоява? Кой в края на краищата живееше с подписана смъртна присъда?

— Само ми вземи лекарствата. Онази приятната фармацевтка ще ни ги даде и ще ги добавим към кюпа. Моля те, Вивиан, нека просто си отидем вкъщи. Разправят, че било много важно пациентът да се чувства уютно. В тая тъпа болница никак няма да се чувствам уютно.

Вивиан избърса очи.

— Ще поговорим с баща ти.

Орландо се отпусна отново в инвалидната количка. Наистина се чувстваше доста зле, тресеше го и се движеше бавно. При всяко вдишване гърдите му клокочеха и той знаеше, че точно сега няма сили да се върне пеша през медицинския център „Краун хайтс“ до колата, а какво ли пък да върви до къщата им — на около километър през комплекса. Но проклет да е, ако се остави да го забият в тъпата им болница. Едно на ръка, че щяха да се опитат да не го допускат до мрежата — сестрите и докторите си бяха набили в главите някои идиотски идеи, — а точно сега не можеше да си позволи такъв риск.

Два пъти досега беше прекарвал пневмония и беше оцелял, макар че и двата пъти никак не му беше забавно. И все пак когато Вивиан го затика по коридора към фармацевтичното отделение — ранчото на лепките, както го наричаше Орландо, — той не можа да се въздържи и се зачуди дали пак щеше да ходи сам. Може би предишния път вече го беше направил за последен път. Мисълта беше ужасна. Би трябвало да има някакъв начин да разбереш, че правиш нещо за последен път, за да можеш да го оцениш. Съобщение, което да върви пред погледа ти като по новините в мрежата: „Четиринайсетгодишният Орландо Гардинър от Сан Матео, Калифорния, току-що яде сладолед за последен път в живота си. Последният му смях се очаква по някое време следващата седмица.“

— За какво мислиш, Орландо? — попита го майка му.

Той само поклати глава.

 

 

Градът се възправяше пред него — златен, вълнуващ; невъзможно високите кули блещукаха със своя собствена вътрешна светлина. Единственото, което той наистина искаше, го чакаше там, сред този гъсталак от блясък. Пристъпи към него — една крачка, втора, — но сияйните кули се разлюляха и изчезнаха. Изведнъж го обгърна студен, мокър мрак. Отражение! Беше се у стремил към отражение във водата и сега се давеше, задъхваше се, изпълваше се с черна течност…

Седна, дъхът дереше дробовете му. Главата му беше като горещ балон.

— Шефе? — измърка Бийзъл в ъгъла и се отдели от входа си за зареждане.

Орландо махна с ръка — опитваше се да си поеме дъх. Тупна се по гърдите и се разкашля. Наведе се, усети как кръвта нахлува в пулсиращия му череп и плю в легенчето.

— Добре съм — изхриптя той, щом успя да си поеме дъх. — Не ми се говори. — Той напипа телематичния жак на масичката до леглото и го напъха в невроканюлата.

— Сигурен ли си, че си добре? Мога да събудя вашите.

— Да не си посмял. Просто… сънувах нещо.

Бийзъл, в чиито програми имаше съвсем малко информация за сънищата извън способността да намира литературни и научни справки, не поде темата.

— Търсиха те два пъти. Искаш ли да чуеш съобщенията? Орландо присви очи и се втренчи в часовника, горе вдясно в зрителното му поле — светещи сини цифри на фона на тъмните драперии.

— Към четири часът е. Кой ме е търсил?

— Фредерикс — и двата пъти.

— Гле’й ти!Добре, свържи ме.

Широкото лице на сима на Фредерикс се появи в прозореца — силно се прозяваше, ала въпреки това изглеждаше някак нервен.

— Абе, Гардино, мислех си, че няма да се обадиш тази вечер.

— Е, какво има? Не смяташ да ме изпързаляш, нали?

Фредерикс се поколеба. Орландо усети как стомахът му натежава като камък.

— Ами… вчера си поприказвах в училище с разни хора. Та те познават някакъв тип, дето го арестували, защото се промъкнал в някаква система на местните власти — направил го просто на майтап, ей така, за нищо, но те го изхвърлили от академията и го тикнали за три месеца в поправителен дом.

— Е, и? — Орландо намали звука на гласа си и отново се разкашля. Нямаше да се справи сам. Нямаше сили да се бори самичък — Фредерикс не го ли разбираше?

— Ами…, ами значи в момента правителството и големите клечки наистина не си поплюват. Искам да кажа, моментът е кофти да се бъзикаме с чужди системи, Орландо. Не искам да… нали разбираш, нашите…

Гласът на Фредерикс заглъхна, по волското му лице се изписа загриженост. За миг Орландо почувства, че го — или я — мрази.

— А кога моментът ще е добър? Чакай да позная… никога?

— Какво е това, Орландо? И преди те питах — защо този град или каквото там си видял, е чак толкова важен, да му се не види? Искам да кажа, подписал си да бачкаш за някаква конструкторска компания години наред само за да можеш да се приближиш малко повече до това нещо.

Орландо се разсмя горчиво — „Индиго механизми“ имаше шанс той да работи за тях години наред толкова, колкото и да пусне кръв на билярдна топка. После гневът му изведнъж се изпари и след него остана празнота като вакуум. Въпреки че родителите му бяха само на няколко метра от него, а приятелят му — отсреща на линията, тук, в тъмната си стая, той изведнъж се почувства съвършено, абсолютно сам.

— Не мога да ти обясня — тихо рече той. — Не мога.

Фредерикс се втренчи в него.

— Опитай…

— Аз… — пое си той дъх и изсумтя. Когато ставаше въпрос за това, наистина нямаше как да обясни. — Сънувам. През цялото време сънувам града. И… и в сънищата си знам, че там има нещо, нещо важно, което трябва да открия. — Отново болезнено си пое дъх. — Трябва.

— Но защо? И дори ако ти…, ако наистина трябва да откриеш това място, за какво си се разбързал толкова? Току-що ни изхвърлиха от оная Дървесна къща — не е ли редно да почакаме малко?

— Не мога да чакам — и щом го каза, разбра, че ако Фредерикс го попиита, ще му обясни всичко. Думите висяха във въздуха и той сякаш ги виждаше, като че ли сияеха в нощния мрак като цифрите на часовник.

— Не можеш да чакаш ли? — бавно попита Фредерикс. Усещаше нещо.

— Аз… аз няма да живея още дълго. — Беше все едно да се събличаш пред хора — страшничко, ала после усещаш някаква хладна свобода. — Общо взето, умирам. — Мълчанието се проточи толкова много, че ако Орландо не виждаше сима на приятеля си, би помислил, че той се е изключил. — О, хайде де, кажи нещо.

— Орландо, аз… О, Боже, наистина ли?

— Наистина. Не е кой знае какво — искам да кажа, знам го отдавна. Роден съм с… ами генетично заболяване. Нарича се прогерия. Може да си го чувал, да си гледал някой научнопопулярен филм…

Фредерикс не каза нищо.

Орландо пак се задъха. Мълчанието висеше — невидима, болезнена връзка между две спални, разделени от почти пет хиляди километра.

— Прогерия — повтори най-накрая Орландо. — Означава, че остаряваш, докато си още млад.

— Остаряваш ли? Как така остаряваш?

— По всякакъв начин, за който можеш да се сетиш. Пада ти косата, мускулите ти се съсухрят, целият се сбръчкваш, измършавяваш и после умираш от инфаркт или пневмония… или от някоя друга старческа болест. Повечето от нас не издаянват дори до осемнайсет години. — Той се опита да се засмее. — Повечето от нас ли? То ние в целия свят едва ли надхвърляме двайсетина души. Предполагам, че би трябвало да се дуя.

— Не… не знам какво да кажа. Няма ли лекарство?

— То няма и много за казване, Фредерикс, стари ми приятелю. Лекарство ли? Да бе, колкото има лекарство против остаряване. Искам да кажа, че могат малко да го забавят, което е единствената причина да съм още жив — болните от прогерия изобщо рядко прехвърлят двайсетака. — Орландо преглътна. Ето, беше казал всичко. И беше твърде късно да си вземе думите назад. — Е, сега и ти знаеш моята малка мръсна тайна.

— И ти изглеждаш…

— Аха. Точно толкова зле, колкото можеш да си представиш. Хайде, стига сме говорили за това. — Главата го болеше още повече, туптеше така, сякаш някой я беше стиснал в горещ юмрук. Изведнъж му се прииска да плаче, но не би си го позволил, макар че прикриващият го сим, който изглеждаше нормално и не беше болен от прогерия, щеше да скрие това от Фредерикс. — Хайде… хайде просто да го зарежем, става ли?

— Орландо, толкова съжалявам.

— Да, животът е тежък. Но поне докато съм включен, искам да съм нормално момче — също както и ти. Надявам се на Коледа да се изпълни поне едно от нашите желания, Пинокио.

— Не говори така, Орландо. Все едно не говориш ти.

— Виж, уморен съм и не ми е добре. Трябва да си взема лекарствата. Знаеш кога е срещата ми с ония мъници. Ако искаш да дойдеш, ела.

И той прекъсна връзката.

 

 

Кристабел размаха ръка. Светлинният лъч изскочи от официалния часовник на екипажа на чичо Джингъл в джунглата и прожектира цифрите на тавана. Кристабел размаха ръка пред очите на чичо Джингъл — бързаше, преди записаният му глас да изкрещи колко е часът. Сега й трябваше само тихата част.

Там пишеше — 00:13. Имаше още много време. Кристабел въздъхна. Беше като сутринта на Коледа, само дето беше по-страшно. Размаха ръка пред лъча, цифрите изчезнаха и стаята отново потъна в мрак.

Чу гласа на майка си от дневната — говореше нещо за колата. Баща й отвърна с боботещ, жалостив глас и тя не можа да схване нито дума. Кристабел се сви и издърпа одеялото до брадичката си. Когато слушаше гласовете на родителите си, докато беше в леглото, обикновено усещаше сигурност, топлина и уют, но точно сега те само я плашеха. Ами ако не си легнеха чак до 02:00? Какво щеше да прави?

Баща й каза още нещо, което тя не можа да чуе, а майка й отговори. Кристабел издърпа възглавницата над главата си и се опита да си спомни думите от песента на принц Пикапик в Града на видрите.

В първия миг не разбра къде се намира. Сънуваше, че чичо Джингъл гони принц Пикапик, защото принцът видра би трябвало да е на училище. Чичо Джингъл се усмихваше с широката си налудничава усмивка и се приближаваше все повече и повече към Пикапик, а Кристабел тичаше към него и се опитваше да му обясни, че принц Пикапик е животно и следователно не му се налага да ходи на училище. Но без значение колко дълго тичаше, тя не можеше да се приближи до него, а усмивката на чичо Джингъл беше толкова широка, зъбите му — толкова бели…

Първо беше много тъмно, после не беше. Една светлина ту святкаше, ту угасваше. Кристабел се претърколи в леглото. Светлината идваше от Приказните очила на килима до гардероба й. Стъклата примигваха, след това угаснаха един — два пъти и тогава тя си спомни.

Надигна се в леглото — сърцето й тупкаше ли, тупкаше. Беше заспала! Точно когато не искаше! Махна над часовника и цифрите изникнаха на тавана: 02:43. Късно!

Кристабел отметна завивките, измъкна се от леглото и посегна към Приказните очила.

— Значи искаш да знаеш колко е часът? — кресна чичо Джингъл. Одеялото, което случайно беше паднало върху устата му, заглушаваше гласа му, но той пак й прозвуча като най-силния звук, който някога беше чувала. Кристабел изпищя, дръпна одеялото и размаха ръце пред очите му, преди да изкрещи колко е часът. Приклекна в мрака и се ослуша — очакваше всеки миг да чуе как майка й и баща й стават. Тишина.

Изчака още малко просто за да се увери, после пропълзя по пода до мигащите очила. Сложи си ги и видя думите „КРИСТАБЕЛ, ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБЕ“, които се повтаряха отново и отново. Включи и изключи очилата, както господин Селърс й беше казал да направи последния път, но думите „КРИСТАБЕЛ, ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБЕ“ продължаваха да се нижат пред очите й. Тя се облече и се обу — дрехите и обувките беше скрила под леглото, — извади палтото си от гардероба, бавно, за да не се разтракат закачалките, отвори вратата на спалнята и излезе на пръсти в коридора. Вратата на родителите й беше открехната и Кристабел мина покрай нея възможно най-тихичко. Баща й хъркаше — шшшххх, хъррр, шшшххх, хъррр — също като господин Дедиуайнър. Мама не издаваше никакъв звук, но Кристабел беше сигурна, че я вижда — спяща буца от другата страна на татко. Смешно беше колко различна е къщата нощем, на тъмно. Изглеждаше по-голяма и много-много по-страшна, сякаш когато всички си легнеха, тя се превръщаше в съвсем друга къща. Ами ако някакви непознати живееха в къщата й, зачуди се тя изведнъж, цяло семейство, обаче нощни хора, които се прибират чак след като Кристабел и нейните майка и татко си легнат? Ужасна мисъл.

Нещо прошумоля и тупна. Тя толкова се уплаши, че я полазиха студени тръпки. Замръзна на място като зайчето, което беше видяла в един филм за дивата природа, докато ястребът кръжеше горе в небето. За миг дори си помисли, че сигурно са нощните хора, че някакъв грамадански мъж, ядосан татко — но не нейният татко — може изведнъж да изскочи от някой тъмен ъгъл и да кресне:

— Кое е това лошо момиченце?

Но после пак чу шума и разбра, че просто вятърът клати капаците на прозореца. Пое си дълбоко дъх и се втурна през ширналата се всекидневна.

Когато се добра до кухнята, където през прозорците светеше улична лампа и всичко изглеждаше смешно, като разтеглено, трябваше да спре и да се замисли усилено, за да си спомни кода на алармата: мама я беше научила, така че да може да влезе, когато е много-много спешно. Кристабел знаеше, че да излезе в 02:43 през нощта, не е точно много-много спешният случай, който имаше предвид майка й — всъщност това беше кажи-речи най-лошото лошо нещо, което Кристабел можеше да си представи, че прави, — но беше обещала на господин Селърс, така че нямаше как. Но ако дойдеха някакви лоши хора точно когато алармата е изключена и хванеха и вържеха мама и татко? Тя щеше да е виновна.

Въведе кода и постави дланта си на пластината. Светлината отгоре се промени от червена на зелена. Кристабел отвори вратата, после реши пак да включи алармата, за да не могат да влязат крадци. След това пристъпи навън, на студения вятър.

Улицата беше пуста — денем никога не беше толкова пуста. Дърветата размахваха клони, сякаш бяха ядосани, и никоя къща не светеше. Тя се поколеба. Беше страшно, но по някакъв начин беше и прекрасно, вълнуващо и голямо, сякаш цялата база беше играчка, предназначена само за нея. Закопча внимателно палтото си, после притича през полянката и леко се подхлъзна на мократа трева. Кристабел прекоси улицата възможно най-бързо, защото вече закъсняваше. Щом отмина уличната лампа, сянката й беше огромна, а след това се скъсяваше все повече и повече, докато се появи отново пак толкова огромна, но зад нея, щом стигна до следващата лампа. Зави по „Уиндикот“, после — по „Стилуел“, краката й шляпаха — шляп-шляп-шляп! — по тротоара. Някъде излая куче. Тя скочи от тротоара право насред платното, смаяна, че може да върви по него, без да й се налага да се оглежда за коли. Нощем всичко беше друго!

От „Стилуел“ зави по „Редланд“. Вече се задъхваше, така че под старите високи дървета на „Редланд“ вече не тичаше, а крачеше бързо. Не видя къщата на господин Селърс да свети и за миг се зачуди дали не е объркала нещо, дали не е забравила нещо, което той й е казал. След това се сети как Приказните очила отново и отново изписваха името й и се уплаши. Пак се затича.

Верандата на господин Селърс беше тъмна, а растенията му изглеждаха по-големи, по-гъсти и по-странни от всякога. Почука, ала никой не отговори. За миг й се прииска да побегне към къщи, но вратата се отвори и хрипливият глас на господин Селърс се разнесе отвътре.

— Кристабел? Чудех се дали ще успееш да се измъкнеш. Влизай.

Господин Селърс беше в инвалидната си количка, ш я беше изкарал от всекидневната в коридора и протягаше трепереща ръка към нея.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен. Ела тук, сгрей се малко на печката. О, и сложи ей това, става ли? — Той извади чифт тънки, разтегливи ръкавици и и ги подаде. Докато тя се мъчеше да си ги сложи, той отново извъртя количката си към всекидневната. — Няма смисъл да оставяш отпечатъци. Вече всичко съм почистил. Ама и аз какво съм се разприказвал! Замръзваш ли, Кристабел? Навън е студено.

— Заспах. Опитах се да не заспивам, но не можах.

— Няма нищо. Имаме много време, преди да започне да се съмва. И ни остана съвсем малко работа.

Във всекидневната на малката масичка имаше чаша мляко и чиния с три бисквити. Господин Селърс й ги посочи и се усмихна със смешната си крива усмивка.

— Почвай ги, ще ти трябват сили.

— Хубаво тогава — каза той, докато тя преглъщаше последната хапка от последната бисквитка. — Мисля, че това е всичко. Разбираш ли какво трябва да направиш? Наистина ли разбираш?

Тъй като устата й беше пълна, тя само кимна.

— Сега, трябва да го направиш само така, както ти казах. Това е много опасно. Кристабел, ако те наранят, не бих могъл да го понеса. Всъщност, ако имаше някакъв друг начин, никога не бих те въвлякъл във всичко това.

— Но аз съм ваша приятелка — каза тя, докато дъвчеше.

— Да и затова. Приятелите не се възползват от приятелството. Но това е наистина най-важното нещо, Кристабел. Ако само можеше да разбереш колко е важно… — Той млъкна. За момент тя си помисли, че може да е заспал, но жълтеникавите му очи пак се отвориха. — А! Почти бях забравил — порови той в джоба на халата си. — За тебе са.

Тя се взря в тях — не беше сигурна какво да каже.

— Но аз вече имам Приказни слънчеви очила.

— Не и такива. Трябва да вземеш тези вкъщи със себе си, когато свършим, и после да гледаш да се отървеш от другия чифт — хвърли ги някъде, където никой никога няма да ги намери. Иначе родителите ти ще искат да знаят защо имаш два чифта.

— Тези различни ли са?

Изглеждаха съвсем същите, откъдето и да ги погледнеш. Сложи си ги, но те се държаха точно като другия чифт.

— Ще видиш по-късно. Всъщност утре. Сложи си ги, след като се прибереш вкъщи от училище — в колко часа? В два ли?

Тя кимна.

— Хиляда и четиристотин часът, както казва татко.

— Добре. Сега трябва да се захващаме за работа. Но първо би ли измила тази чаша и чинията? Просто предпазна мярка — знам, че си сложи ръкавиците, но не искам да оставяме и никакви други следи, ако не е необходимо.

Когато изми чинията и чашата и ги сложи в бюфета, Кристабел откри господин Селърс в хола. Седеше толкова кротко със смешната си глава и дребното тяло, че приличаше на кукла.

— Е — каза той, — време е да вървим. Знаеш ли, тази къща ще ми липсва. Затвор е, вярно, но все пак съвсем приемлив.

Тя не знаеше какво означава по-дългата дума, така че просто се изправи.

— Ела — каза той. — В задния двор.

Кристабел трябваше да хвърли няколко клона, които вятърът беше съборил, преди да успее да помогне на господин Селърс да слезе по рампата. Уж имаше достатъчно светлина от уличната лампа, за да се вижда, но все още беше много тъмно. Растенията бяха навсякъде, дори насред полянката и в пространствата между плочките — Кристабел си помисли, че всичко изглежда така, сякаш никой не е идвал да свърши някаква работа в градината от много време. Вятърът все още духаше силно, мократа трева я удряше по глезените, докато буташе господин Селърс по поляната. Спряха в дъното й. Над тревата там висеше въже, чиито краища висяха от смешно метално нещо на клона на голям дъб.

— Тук е — и той посочи към земята. — Просто вдигни тревата и я отмести. Точно така. Сега и другата страна.

Тревата в края на поляната се нави — точно както майка й навиваше килима в трапезарията, преди да се захване с лъскането на пода. Насред пръстта, която сега се виждаше, имаше стара метална плоча с две дупки. Господин Селърс вдигна метален прът, който лежеше в края на пътеката, напъха го в една от дупките, после го свърза към ръчката на количката си и измъкна плочата, която падна на поляната с меко думкане.

— Сега първо аз, после количката — каза той. — На път си да изучиш принципа на скрипеца, Кристабел. Използвах го, за да смъкна вече много неща, но с твоята помощ ще ми е много по-лесно.

Той дръпна въжето, за да вдигне съсухреното си тяло от количката, после го завърза на примка под мишниците си и с помощта на Кристабел се придвижи към дупката. Тя го държеше да не падне настрани, докато той бавно оставяше въжето да се плъзга между пръстите му. Измина съвсем малко разстояние, преди въжето да спре да мърда.

— Видя ли? Не е далече.

Тя се надвеси над кладенеца. Смешно малко квадратно фенерче лежеше на пода на циментовия тунел и хвърляше червена светлина върху всичко. Господин Селърс седеше до него на пода, краката му бяха свити. Ако тя имаше чадър, можеше да се протегне надолу и да го убоде. Той разхлаби въжето около кръста си и се освободи от него, без да развързва възела.

— Да се надяваме, че аз съм единственият човек, който знае за това — и устните му се разляха в усмивка. — Тези тунели за спешни случаи не са използвани от петдесет години. Това е още преди да са били родени дори майка ти и баща ти. Сега количката — и метна примката на въжето към Кристабел. — Ще ти кажа как да го вържеш. Когато тя прикрепи въжето, господин Селърс дръпна силно. Малкото метално нещо на дървото изскърца, но в началото количката не помръдна. Кристабел я бутна, но тя само се търколи настрани. Господин Селърс дръпна отново, но този път се надигна от пода така, че цялата му тежест да падне върху въжето. Клонът се огъна, ала количката се издигна съвсем малко над земята. Кристабел я насочи към дупката, след което господин Селърс остави въжето меко да се плъзне между пръстите му и количката се удари о пода на тунела. Господин Селърс се отпусна в количката, после върза двата края на въжето към облегалките й и каза:

— Отдръпни се, Кристабел.

Щом тя го стори, той отпусна пръсти върху облегалката и количката тръгна. Когато въжето се изопна, клонът се огъна съвсем. Господин Селърс замърда пръстите си малко по-бързо. Дъното на количката му изглеждаше като залепнало за пода на тунела и за първи път тя издаде тих звук като мъркане на котка. Нещо направи пук! Клонът отскочи и въжето падна в тунела.

— А, хубаво. Скрипецът слезе с него. Това беше единственото нещо, за което още се притеснявах. Господин Селърс вдигна поглед към нея. На червеникавата светлина изглеждаше като нещо от призрачната къща за Вси светии по мрежата. — Оттук ще се оправя — усмихна се той. Сви едната си ръка пред себе си и сведе глава, сякаш тя беше кралицата на видрите. — „Ние които все още се трудим… Уморени от световните империи, ние ти се покланяме…“ Пак Йейтс. Сега не забравяй да сложиш новите си Приказни очила след училище. И помни — много внимавай за коли. — Той се засмя. — Най-сетне смятам да извлека някаква полза от това. — Лицето му стана сериозно и той предупредително вдигна пръст. — Внимавай много, много. Направи всичко точно както ти казах. Можеш ли да си спомниш цялото стихотворение?

Кристабел кимна.

— Добре. Не забравяй да почакаш, докато изгасят уличното осветление. — Той поклати глава. — И като си помисля как се стигна дотук — че трябваше насила да ме докарат до такъв край! Ти си моят партньор в престъплението, Кристабел. Някой ден се надявам да мога да ти обясня колко важни неща правиш — и вдигна уродливата си ръка. — Бъди послушна. Внимавай!

— Няма ли да ви е страх там долу?

— Не. Може да не стигна много далече, но ще съм свободен — и това е повече, отколкото можех да кажа дълго време. Сега върви, малка Кристабел. Все пак скоро трябва да се прибереш вкъщи.

Тя му махна за сбогом. После, докато господин Селърс й помагаше отдолу, придърпа металната плоча пак над дупката, разгъна тревата и я нагласи на мястото й.

Та ето първо що да сториш ти: под мивката сапуна пак сложи…

Отнесе сапуна със себе си в къщата и го сложи под мивката — точно както в стихотворението, на което я беше научил господин Селърс. Продължаваше да си повтаря римичките отново и отново — имаше толкова неща, за които да мисли, че се страхуваше да не сбърка нещо.

Купчината мръсни, миризливи дрехи се намираха в легена под мивката точно както й беше казал старецът. Измъкна ги, както и малкото пластмасово нещо до тях, после мина през другата кухненска врата и влезе в гаража. Там имаше достатъчно светлина, идваща през прозореца над вратата, за да види колата, кадилака на господин Селърс, скрит в сенките като огромно животно. Много й се искаше да включи осветлението точно както й се искаше и в кухнята — след като господин Селърс си беше отишъл, къщата изглеждаше още по-мрачна и странна от нейната, — но стихотворението не позволяваше:

… и да не палиш даже светлинка.

Помисли си, че трябва да бъде смела, и се сети за продължението:

Гаражната врата сега ще трябва да отвориш — ключът до кухнята, да знаеш, ще го стори…

Когато протегна ръка пред сензора на вратата на кухнята, гаражната врата се плъзна нагоре на безшумни ролки. Иззад сенчестата грамада на колата можеше да види под уличната лампа пътя чак до края на „Бийкмън корт“.

Кристабел заобиколи колата, като си рецитираше стихотворението на господин Селърс. На минаване покрай вратата за пътника видя вътре нещо, прегърбено на шофьорското място. То толкова много я изплаши, че тя едва не извика, макар веднага след това да различи, че това е само голяма пластмасова торба. Но дори и така, дори да беше само торба, тя не й хареса. Забърза към задницата на кадилака.

А после намери и малката вратица, която пък зад номер четири е скрита…

Номер четири беше на табелата с номера на колата. Дръпна крайчето й и цялата табела се смъкна. Зад нея имаше място, където в колата можеш да сложиш нещо — беше старовремска кола, както веднъж й беше обяснил господин Селърс, и не работеше нито на ток, нито на пара. Обаче беше й казал още, че колата е била в гаража, когато се е преместил в къщата. Но господин Селърс се държеше винаги така, все едно колата е негова, и се гордееше с нея.

Разви капака, после разгъна дебелата дреха, пъхна единия й край в дупката и я набута, колкото можеше. Докато го правеше, уличната лампа зад нея изведнъж угасна. Стана толкова тъмно — сякаш всички лампи на света бяха угаснали изведнъж.

Кристабел задържа дъха си. Можеше да види дълбокото, дълбокото синьо небе и звездите през отворената врата на гаража, така че не беше толкова страшно, колкото си бе помислила първоначално. А и господин Селърс й беше казал, че това ще се случи, пък и тя почти беше приключила специалната си задача.

Отстъпи крачка назад от дрехата, вдигна малката пластмасова тубичка и натисна бутона. Изскочи искра. Въпреки че го беше очаквала, тя се стресна и изпусна пластмасовия предмет, който изтрополи по пода на гаража и се изгуби някъде. На пода нямаше нищо освен сенки — плътни и черни. Тя не можеше да види нищо.

В гърдите сърцето й направи „туп-туп“, сякаш в нея беше хваната птица в капан, която се опитва да се освободи. Ами ако беше загубила пластмасовата тубичка? Господин Селърс щеше да си има неприятности — беше й казал, че това е много-много важно, — а може и тя да си имаше неприятности, и мама и татко толкова щяха да се ядосат, а и можеха да затворят господин Селърс. Кристабел клекна и взе да я търси. Веднага напипа нещо сухо и пукащо. Пак едва не извика, но макар наистина да я беше страх какво ли можеше да има на пода (паяци, червеи, змии, още паяци, скелети като в призрачната къща), трябваше да продължи да търси тубичката, просто трябваше. Господин Селърс й беше казал да го направи, когато изгасне уличната лампа. Той беше казал! Кристабел се разплака.

Най-сетне, след много време, усети меката пластмаса под пръстите си. С подсмърчане се изправи, после пак намери опипом пътя до колата. Държеше предмета далеч от себе си, така че да не се уплаши, когато натисне бутона. Искрата изскочи и се превърна в огън. Тя хвана края на дрехата — внимателно, точно както беше казал господин Селърс — и я поднесе към огъня. Дрехата се запали — слаб огън, само малко синьо ръбче, което пушеше. Натика ръкавиците си в дупката, за да не позволи на табелата с номера да се затвори, после издърпа горящия край на дрехата колкото можа понадалеч от колата, без да я смъкне цялата на пода. Бързо излезе от гаража, като си повтаряше последната част от стихотворението — отчасти за да е сигурна, че помни, отчасти защото наистина я беше страх. Отвън натисна бутона на стената и гаражната врата изсъска надолу.

Сега, след като беше свършила почти всичко, Кристабел се обърна и затича нагоре по „Редланд“ колкото можеше по-бързо. Всички къщи бяха тъмни, но сега бяха угаснали и всички улични лампи, така че, докато тичаше, само звездната светлина й показваше пътя. Когато зави зад ъгъла и забърза надолу по „Стилуел“, хвърли пластмасовото нещо, което правеше искри, в някакви храсти. И после, щом стигна до полянката пред собствената си къща, уличните лампи изведнъж пак засветиха. Забърза към предната врата.

Кристабел беше забравила за алармата. Когато отвори вратата, говорителите из цялата къща запищяха и толкова я уплашиха, че тя едва не се напишка. Над ужасния звук чу виковете на баща си. Ужасена се затича с всичка сила и влезе в спалнята си точно преди вратата на родителите й да се отвори с трясък. Сваляше палтото, обувките и дрехите си и се молеше да не влязат. Точно си беше облякла пижамата, когато майка й се втурна в стаята.

— Кристабел? Добре ли си? Не се плаши — алармата е, но мисля, че се е включила случайно.

— Според мене сигурно токът е спирал — извика баща й от хола долу. — Всичките стенни екрани са изключили, а часовникът ми е с почти един час напред от кухненския. Сигурно токът е включил алармата, когато е дошъл.

Майка й точно беше завила Кристабел в леглото и тя се свиваше под завивките с усещането, че сърцето й тупка вече по-бавно, когато пламъкът най-сетне стигна до резервоара на кадилака на господин Селърс. Гърмът беше такъв, все едно сам Господ бе плеснал с ръце — изби прозорците на километри и събуди почти всички в базата. Кристабел изпищя.

Майка й се върна в спалнята и този път седна до нея в тъмното, галеше я по врата и й говореше, че всичко е наред, че е газопроводът или нещо такова, че е много-много далече. Кристабел се сгуши до корема на майка си — усещаше се толкова преизпълнена с тайни, че сякаш и тя можеше да избухне. По короните на дърветата отвън проблясваше светлина, когато пожарните коли преминаваха бързо покрай тях — ии-уу, ии-уу, ии-уу…

 

 

— Хей, земеделецо, в дома ти има много отрязани глави — изкоментира Зуни.

Малки жълти маймунки усърдно пренареждаха декора на Орландовото обиталище. Две от тях добавяха умопомрачителни, недодялано изработени мустаци на отрязаната глава на Черния принц елф, а пет — шест други превръщаха тялото на Червея от кулата Морсин в прозрачен улей; докато Орландо ги наблюдаваше, малка бананова маймунка се плъзна по корема му между камарата ценни животински трофеи на Таргор.

— Отрязани глави? О, да. Прекарвах много време в средните земи. Знаеш ли това?

— Досада — произнесе Зуни. — Убиваш чудовища, търсиш съкровища, трупаш бонуси. Дрън-мрън-брън.

Всъщност Орландо не можеше да спори. Обърна се да погледне други две маймунки, превръщащи историческите сцени от Карагорумския гоблен в процесия от рисувани змии, които се чукат. Намръщи се. Притесняваше го не толкова темпераментният вандализъм — старият декор му беше втръснал достатъчно, — колкото очевидната леснота, с която ужасното племе беше преминало през охранителната му програма. На група инженери например от „Индиго“ това би им отнело цял следобед, а малките идиотчета го бяха свършили за минути. Изведнъж разбра как трябва да са се чувствали родителите му, когато се беше опитал да им обясни какво прави в мрежата.

Бийзъл се появи от една дупка в тавана и веднага беше нападнат от рояк мини-маймуни.

— Ако не разкараш тия неща — предупреди агентът, — ще ги разкарам аз.

— Моля. Бих искал да видя как ще се справиш.

Бийзъл сви в стегнат възел краката си, за да ги предпази от маймунките мародери.

— Фредерикс иска разрешение да влезе. Орландо усети как в него се разлива топлина.

— Да, разбира се. Пусни го… я… пусни го вътре. — Очевидно трябваше да си уточни родовете. Ако Фредерикс искаше да се отнасят с него като с момче, значи е момче. Точно като в доброто старо време. Поне донякъде.

Фредерикс се вмъкна и върху него веднага се нахвърлиха летящи жълти създания. Орландо го огледа, докато той инстинктивно размахваше ръце, за да разчисти зрителното си поле — можеше да ги направи прозрачни, ако се беше сетил, тъй като познаваше капацитета на Орландовото обиталище почти толкова добре, колкото и създателя му. Мускулите на Фредериксовия сим не бяха толкова импозантни. След като беше научил за болестта на Орландо, може да си бе помислил, че здравенячестият му вид е неуместен.

— Маймунос хвъркатос! — извика един от племето, жужейки пред лицето на Фредерикс. — Ние върховно на татенце културен клуб! Пляс-пляс опашките!

— Боже, Орландо, те това е купон — изръмжа Фредерикс и отпъди едно малко маймунче, клатещо се пред симулираното му ухо. — Страхотно се радвам, че не го пропуснах.

— Да. И аз се радвам, че не го пропусна.

Настъпи неловка тишина — ако не се брои бърборещото и неспирно жужащо племе, — после Орландо плесна с ръце. Жълтият облак се пръсна на маймунски частици, които се разположиха върху разни виртуални повърхности.

— Момчета, искам да ви помоля за една услуга. — Опитваше се да изглежда като човек, на когото тълпа роднински дечица наистина биха помогнали. — Наистина много се нуждая от помощ.

— Ти плати нас? — извикаха някои маймунки. — Туй-онуй за купон? Играчки и механика?

Но Каспар им изшътка — Орландо започваше да разпознава някои от тях по гласовете.

— От каква услуга се нуждаеш?

— Опитвам се да открия някого. Името му е Мелхиор и има нещо общо с Дървесната къща. Той или тя — или може би повече от едно лице — е изработил софтуер — нещо за червен грифон в сим-света на средните земи.

— Мелхиор? — Зуни се носеше из въздуха като малка фея, която се чувства съвсем като у дома си. — Лесно! Куче, куче, куче!

— И приятели на кученцето! — каза друга маймунка.

— Чакайте малко. Какво искате да кажете?

— Това е малко като да говориш с овесените си ядки — обади се Фредерикс. — Зарежи ги, Орландо.

— Задръж. Зуни, „Кучето“ човек ли е?

Малката маймунка се завъртя.

— Не, не, не човек — старо! Милиони години!

Каспар пак изшътка на по-младата част от племето.

— Той е старец. Наричаме го Куче. Живее в кьошето с паяжините. — По-стар от скалите! — извика една маймунка.

— По-стар от чичо Джингьл! — изкиска се друга. — Стааар.

Орландо с мъка успя да схване, че някакъв старец на име нещо като „Синьо Куче плюс Нике“, или просто „Куче“, има местенце на хълма на основателите в Дървесната къща и заедно с неколцина други навремето е създавал схеми под псевдонима Мелхиор.

— Направил взривяващ бутон — с удоволствие си спомни Зуни. — Слагаш го на нечия глава, натискаш — буууууум!

Орландо се надяваше, че тя говори за нещо, случило се със симове, а не с истински хора.

— Можете ли да ни върнете в Дървесната къща, за да поговорим с него?

— Уф! — каза Зуни. — Още по-добре. Ти види него, той види тебе.

— Веднага ще се свържем с него — обясни Каспар. — Кучето обича ужасното племе. Винаги казва: „Точно от това имах нужда!“, когато му отидем на гости, за да играем на забавни игрички.

Маймунките изведнъж се превърнаха в жълт циклон, завъртяха се толкова бързо, че се размазаха като топящо се масло, после изчезнаха.

Орландо се наслаждаваше на тишината. Главата му започваше да пулсира — лека трескава болка. Фредерикс стана, плъзна се към вандалската пирамида от трофеи и спря пред Черния принц елф.

— На Дитер Кабо това би му харесало.

— Не обвинявай мене, обвинявай Мемориалното общество на ценителите на изкуството „Тарзан“.

Фредерикс се плъзна обратно.

— Значи мислиш, че тези микро-изроди ще ти помогнат да намериш нещо, което си виждал насън? Орландо, напоследък чувал ли си се какви ги говориш?

— Ще тръгна по всяка следа, до която се добера.

— Да, забелязах. — Приятелят му се поколеба. — Как се чувстваш?

— Не започвай пак. Нищо не трябваше да ти казвам.

Фредерикс въздъхна, но преди да успее да добави нещо, една стена на обиталището стана пропусклива и през нея нахлу сонм маймунки.

— Хайде! — извика една. — Сега идва бързо-бързо-бързо!

— Какво има? — Орландо не можа да схване нищо от брътвежите на племето. — Какво?

— Намерили Куче — измърка Зуни в ухото му. Носеше се точно над лявото му рамо. — Той има голяма тайна. Силна линия, пробив плюс, всички цветове! Тръгвай с мене!

— Кучето прави нещо — обясни Каспар в другото му ухо. — Нещо, което се опитва да скрие. Голяма тайна, но никой не е глупак в ужасното племе!

Орландо не можа да не си помисли за анимационното филмче, което веднъж беше гледал — мъж, на едното му рамо се мотае дявол, а на другото — ангел, и всеки се опитва да го придърпа към себе си. Ами ако чуваш само гласове на неконтролируема анархия в двете си уши?

— За какво говорите? Каква тайна? Какъв пробив?

— Голяма дупка за някъде. Хайде! Ще те вмъкнем! — Зуни звънтеше в ухото му като земна пчела. — Изненадаме Куче! Смях и писък, смях и писък!

— Ужасно племе голямо с мрежа-яздещ екипаж! — извика друга. — Килохана! Затегнете коланите!

— По-бавно! — трепна Орландо. Трескавото главоболие изведнъж беше станало ужасно и той не искаше да го препират. Но беше твърде късно за каквато и да било възможност за консултации — маймунките бяха в настроение за „пълен напред“. Фредерикс се разлюля и изчезна, погълнат от нещо, което само ужасното племе знаеше. Цялото обиталище започна да се върти като няколко различни бои, изсипани едновременно в канала.

— По дяволите, чакайте малко…! — извика Орландо, но викаше в празното и изсъска като сляп сигнал, когато помъкнаха и него.

Заля го мрак. Падаше, летеше, разкъсваше се в различни посоки. Пукането в ушите му ставаше все по-силно, докато зарева като двигателите на междупланетен кораб.

— Дръж се, Земеделецо! — щастливо надвика грохота Зуни някъде в мрака. Гласът беше безгрижен; или това неприятно преживяване си беше само негово, или тези луди деца просто бяха свикнали? Усещането, че го дърпат, нарасна, сякаш беше разтегнат до нишка и го бяха изсмукали през сламка. Приличаше на някаква търкаляща се крайбрежна симулация, но сигурно трябваше да са между симулации… Орландо едва можеше да мисли. Май се движеше по-бързо, още по-бързо…

След това вселената колабира.

Всичко спря, сякаш нещо го беше сграбчило с гигантска ръка. Чу далечни писъци, тънки детски гласове — вече не бяха щастливи. Съвсем тихо, като иззад дебела врата, децата пищяха от ужас. Нещо ги беше хванало… беше хванало и Орландо.

Празнотата около него започна да се сгъстява — стегнат юмрук, който замрази мислите и сърцето му. Беше безпомощен, притиснат във волтовата дъга на бавен ток. Онази част от него, която можеше още да мисли, се бореше, но не успя да се освободи. Тъмнината беше тежка и го смазваше. Усещаше се плосък, пресован, докато беше захлупена и последната частица от него — като птица, заметната с дебело одеяло.

„Не искам да умирам! — Това нямаше смисъл, защото изобщо не можеше да измисли или да направи нещо, за да се пребори, но думите отново и отново отекваха в угасващия му ум. Всички възможни симулации на смъртоносни пътувания не бяха успели да го подготвят за това. — Не искам да умирам! Не искам… да умирам…

Не… искам…“

Учудващо, но мракът не беше безкраен.

Малка искра го измъкна от неизразимата празнота. Той се надигна към нея безпомощен и безволев, сякаш беше труп, извлечен от дълбините на река. Искрата се превърна в светло петно. След убийствената чернота то изглеждаше като невъзможен дар.

Когато той се приближи, светлината нарасна, струеше от всички ъгли, оставяше ярки следи по безкрайната плоча на нощта. Линиите образуваха квадрат; квадрата придоби дълбочина и стана куб, който после се превърна в нещо толкова земно, че Орландо за момент не можеше да го повярва. Носеше се сред празнотата, с всеки миг ставаше все по-голям, оказа се кабинет — проста стая с бюро и столове. Орландо не можеше да каже дали се издига към него или то се спуска, но кубът се разпростря и го обгради и тогава той усети как леденото вцепенение поотпуска хватката си.

„Това е сън. Аз сънувам. — Беше сигурен — и преди бе заспивал с включен жак, усещането беше същото. Трябва да е заради пневмонията — кошмар. Но защо не мога да се събудя?“

Стаята беше нещо като лекарски кабинет, но всичко вътре беше направено от сив бетон. Огромното бюро приличаше на каменен саркофаг, на нещо, извадено от гробница. Зад бюрото седеше мъж — или поне Орландо си помисли, че е мъж: там, където трябваше да има лице висеше лъчиста празнота.

— Сънувам, нали? — попита той. Съществото зад бюрото май не чу въпроса.

— Защо искаш да дойдеш и да работиш за нас? Гласът беше висок, но успокоителен.

Абсолютно никога не би могъл да си представи такъв разговор.

— Аз… не искам да работя за никого. Искам да кажа аз съм просто дете.

В стената зад бюрото бавно се отвори врата и разкри въртяща се пушечносиня светлина. Нещо се движеше в този блясък — сянка с неопределима форма, която обаче го изпълни с ужас.

— Той те иска — каза блестящият персонаж. — Ще вземе всекиго — скучно му е, нали виждаш? Но при нас има малко завишени стандарти. Границата ни е доста тънка. Нищо лично.

— Още не мога да работя. Все още ходя на училище, нали разбирате?…

Това беше сън — трябваше да е сън. Или може би нещо по-лошо. Може би той умираше и умът му беше изплел тази последна фантазия.

Сянката в другата стая помръдна и светлината стана вълниста. Орландо можеше да чуе как диша — дълбоки, накъсани дихания, идващи от много далечно време. Сянката чакаше. Щеше да чака колкото е необходимо.

— Е, тогава предполагам, че можеш и да преминеш. — Фигурата зад бюрото посочи отворената врата и ужасното нещо отзад. — Ако не искаш да работиш тук, не трябваше да губиш скъпоценните ни приемни часове. Нещата точно сега са много ускорени — заради експанзията и сливането.

Хрипливото дишане стана по-силно. Орландо знаеше, че дори не иска да види кой издава този звук.

— Промених мнението си — каза припряно. — Извинете. Искам да работя тук. Има ли нещо общо с математиката?

Знаеше, че има добри оценки — нали точно това искаха възрастните? Добри оценки? Трябваше да поиска разрешение от майка си и баща си, за да напусне училище, но ако им кажеше за нещото в другата стая, те със сигурност…

Блестящата личност се изправи. Линията на раменете и студеният бял огън на безликото лице май изразяваха отказ. Толкова дълго ли беше спорил?

— Ела и ми дай ръката си — каза фигурата.

Без да разбира как, той се озова пред бюрото. Тя протегна ръка, която гореше като фосфор, но без да отделя топлина. Същевременно Орландо усети студения въздух, нахлуващ от синята стая, който накара кожата му да настръхне и очите му да се насълзят. Орландо подаде ръката си.

— Трябва да помниш, че ще даваш най-доброто от себе си. — Когато фигурата улови ръката му, той усети такъв внезапен прилив на топлина, че чак го заболя. — Оценките ти са добри. Ще се възползваме.

— Не забравяйте Фредерикс — изведнъж си спомни той. — Аз го накарах да дойде — вината не е негова!

Нещото в стаята отзад нададе ужасен крясък — някакъв стенещ лай. Сянката му се придвижи, затъмни вратата и угаси кабинета, светлинния куб, замъгли дори блясъка на фигурата, която държеше ръката на Орландо. Той изкрещя от ужас и отстъпи, после отново започна да пада.

Падаше.

 

 

Залязващото слънце, потъващо зад маранята, обвила Калкута, сякаш подпалваше цялото небе. Оранжевото сияние се разливаше по хоризонта — разтопена светлина, на чийто фон се очертаваха фабричните комини, черни като въглен, като минарета от ада.

„Започна се — помисли си той. — Дори и небето го отразява. Танцът започна.“

Светецът се наведе и вдигна единственото си имущество от пясъка, после тръгна бавно покрай реката, за да го измие. Вече беше приключил с него, с тази последна връзка с илюзорния свят на Майя, но имаше обреди, които трябваше да се спазват. Трябваше да завърши всичко както трябва — така, както го беше започнал.

Приклекна в кафявата река — ръкав от делтата на могъщата Ганг — и усети как свещените й води го обливат, сгъстени от индустриалните и човешките отпадъци на Калкута. Кожата го сърбеше, гореше, ала той не бързаше. Напълни купата и отново изля водата, търкаше и остъргваше с дългите си пръсти всички вдлъбнатини, докато купата засия на умиращата слънчева светлина. Вдигна я пред себе си — зъбите бяха в шепата му — и си спомни деня, когато беше дошъл тук, за да се подготви, преди цели две години.

Никой не го беше безпокоил, докато ровеше из пепелта на мястото за кремиране. Дори и в съвременната Индийска федерация, в която пулсиращи електронни нерви пронизваха плътта на нация, стара и повяхнала като самото човечество, към агорите все още изпитваха суеверна почит. Местата за кремиране, по които той и още неколцина предани на Шива Унищожителя все още ходеха като поклонници, потапяйки се в мръсотия и леш в търсенето на чистота, бяха отстъпени на тях — най-недосегаемите от недосегаемите. Онези, които вярваха, се радваха на доказателството, че старите времена не са си отишли съвсем. Други, които някога бяха вярвали, се извръщаха с виновно потръпване. А онези, които изобщо не бяха вярвали, си имаха по-интересни занимания от това, да се тревожат какво става из гноясалите купчини кокали покрай голямата мръсна река.

На този ден преди две години, когато беше съблякъл градските си дрехи толкова лесно и напълно, както змията се измъква от кожата си, внимателно бе преровил всяка купчина човешки кости. По-късно щеше да се върне при тях и да търси неизядена плът, защото слугите на Шива, освен че живеят с леш, ядат леш, но в този първи ден той търсеше нещо по-поносимо. Най-накрая го намери — липсваше само долната челюст — върху овъглените останки от гръден кош. За един ленив миг се зачуди какви ли сцени са гледали някога празните очни орбити, какви ли сълзи са проливали, какви ли мисли, надежди, мечти са живели в сега кухия череп. После си припомни първия урок от мястото за кремиране: всичко стига дотук, но това тук също е илюзия. Като смъртта, представлявана от безименния череп, беше цялата смърт на земята — така тя беше и не-смърт, а просто илюзия на материалния свят.

Той отново се съсредоточи и отнесе черепа до реката. Щом слънцето — също като слънцето днес — потънало и най-накрая изчезнало в маранята на запада — факла, угасена във вир с кална вода, — той намери остър камък и се захвана за работа. Първо допря върха на камъка в средата на челото — там, където живите носят знака пундара, — после издраска костта по цялата обиколка на черепа, по фронталната, темпоралната, оксипиталната кост — думи от предишния му живот, който той сега беше отхвърлил също толкова лесно, както бе съблякъл дрехите си. След като очерта кръга, стисна камъка откъм острия му край — който обаче не беше много остър — и започна да реже.

Въпреки цялото му търпение — беше прекарал първата си нощ, без да пали огън, гол и разтреперан, за да не изгуби концентрацията си — задачата не беше проста. Знаеше, че други като него избират череп, вече крехък от огъня, или пък вече разцепен, но като се замисли за крайните лишения, които го чакаха, не си позволи такъв лукс. И затова чак когато слънцето отново се появи на изток и превърна реката в розовочервеникава мед, той вдигна горната част на черепа и я хвърли.

После отнесе долу, при реката, останалата част — докосна свещените води за първи път, откакто беше дошъл. Макар че гърлото му гореше от жажда вече часове, той си позволи да гребне и да пие вода чак щом изстърга ръбовете на кухината в една плоска скала. И когато мръсните води на Майка Ганг потекоха в гърлото му и замениха жаждата с друг огън, го споходи велико прозрение.

„Господарю Шива — помисли си той, — отхвърлям примките на Майя. Чакам твоята музика.“

Сега, докато за последен път се взираше в купата, агори заговори. Гласът му, нечут от месеци, беше сух и слаб, но той говореше единствено на себе си.

— До ушите на господаря Шива стигнало, че в гората Тарагам живеят десет хиляди жреци еретици. Еретиците учели, че вселената е вечна, че душите нямат господар и че само свършването на работата е достатъчно за спасението. Шива решим да отиде сред тях и да ги научи, че грешат.

Той рекъл на Вишну Пазителя:

— Ела и ме придружи. Аз ще се скрия зад образа на йогин скиталец, а ти се престори на прекрасната съпруга на йогина и ще изобличим тези риши еретици.

И така двамата с Вишну се скрили под маски и тръгнали сред жреците в гората Тарагам.

Всички съпруги на жреците се изпълнили с болезнен копнеж по могъщия новодошъл йогин, а самите риши, всичките до един, се изпълнили с копнеж по жената на йогина. Всичко се объркало и сред жреците се възцарил голям смут. Най-накрая решили да прокълнат йогина и жена му, но нито една клетва не ги хванала.

И така, — жреците подготвили жертвен огън и с него призовали ужасен тигър, който се втурнал към Шива. Но Шива само се усмихнал нежно, после дръпнал кожата на тигъра с малкото си пръстче и я увил около себе си като шал.

Побеснелите риши призовали ужасна змия, огромна и отровна, но Шива пак се усмихнал, грабнал я и я провесил на врата си като гирлянда. Жреците не повярвали на очите си.

Най-накрая жреците докарали отвратително черно джудже с тояга, която можела да помита планини, но Шива само се разсмял, стъпил на гърба на джуджето и затанцувал. Танцът на Шива е източникът на вечното движение във вселената и тази гледка, както и великолепието на разтворилото се небе, изпълнила сърцата на жреците еретици със страхопочитание и ужас. Те се проснали на земята пред него, молейки за милост. Той им изтанцувал петте си танца — създаване, запазване, унищожаване, въплъщаване и освобождаване — и щом видели танца на Шива, жреците се освободили от илюзията, станали предани нему, а грешките навеки били изгорени в душите им.

И така, щом Първопричината — понякога наричана „Ужасът“ и „Унищожителят“ — танцува в мрака, той съдържа в себе си едновременно и живота, и смъртта на всичко. Ето затова слугите му живеят по местата за кремиране, където азът и неговите мисли и дела изгарят и не остава нищо освен самия танцьор.

 

 

Когато млъкна, той наведе глава и затвори очи. След миг пусна купата на пясъка, после вдигна тежък камък и строши купата на парчета.

Слънцето се беше скрило и бе оставило след себе си само кървава лента от светлина, разстлана върху хоризонта отвъд града. Агори се изправи и тръгна през пепелта и дима към онова място сред тръстиките, където беше оставил куфарчето си преди двайсет и четири месеца, защитено от найлонова торба и завряно сред купчина камъни. Извади го от торбата, допря палец до ключалката и го отвори. За сетивата, привикнали вече само към миризмата на крематориум, миризмата, която се надигна от куфарчето, беше ухание на друг живот — на живот, който изглежда невъзможно по-различен. За миг остави загрубелите си пръсти да се насладят на почти невероятната мекота на одеждите, които го бяха чакали там през цялото това време, и се зачуди, че някога е носил подобни неща, без изобщо да се замисли. След това вдигна копринения вързоп и извади изпод него комуникатор в скъп кожен калъф. Отвори капака и прокара пръст по екрана. Той грейна и оживя — суперклипът му още беше зареден. Махна капачето на невроканюлата си и я обтри със спирт от джоба на куфарчето — имаше неща, за които дори и свещената вода на Майка Ганг не беше съвсем подходяща, — после освободи една фибервръзка отстрани на комуникатора и го включи.

След десет минути Нанди Парадиваш изключи фибервръзката и се изправи. Както и предчувстваше, съобщението го чакаше. Беше време да се действа.

Облече панталоните и ризата — усещаше мекото им докосване до кожата си. След това приседна на една скала, за да обуе обувките си. Мястото за кремиране го беше подготвило, но за да довърши пътуването си, трябваше да се върне в града. Следващата му работа изискваше достъп до сериозен вълнов обхват.

„Братството на Граала е извадило оръжията си, а сега и ние от Кръга ще извадим нашите. Музиката привлече и други — точно както си мислехме. И само бог Шива знае как ще свърши всичко това.“

Затвори куфарчето си и тръгна по пясъчния бряг. Вече се беше стъмнило и светлините на града блещукаха пред него като гигантско колие върху тъмната гръд на Парвати, жената на Унищожителя.

— Започна се — каза на себе си. — Танцът започна.