Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (36)

XXXV ГЛАВА

В туй селце си има Хамбден

който бори се с тирана местен,

има Милтън, ням, безславен,

Кромуел, в кръв невинна неудавен.

Томас Грей

Тридесет и три години изминаха от току-що описания разговор и американската армия още веднъж застана в боен ред, за да се опълчи срещу британците. Но този път не но бреговете на Хъдзън, а по тези на Ниагара^[1].

Тялото на Вашингтон отдавана лежеше в гроба, но тъй като с времето се заличават всякакви политически вражди и лична завист, името му непрекъснато получаваше нов блясък и оценките за него, не само в страната, но и в чужбина, ставаха все по-положителни. Той бе вече признат за герой на една епоха на разума и истината, и много млади сърца, гордост за армията ни през 1814 година, вдъхновени от спомена за великото име на Америка, тайно биеха с надеждата да повторят, поне до известна степен, славния му пример. Тези благородни надежди у никого не бяха по-силни, отколкото у един млад офицер, който на двадесет и пети юли, през кървавата 1814 година стоеше на една скала и наблюдаваше големия водопад. Той бе висок и добре сложен, силата и енергичността му бяха в добро съотношение, а черните му очи бяха искрящи и подвижни. Понякога, когато гледаше водата, спускаща се под краката му, в тях се появяваше дръзкият поглед на ентусиаст. Но гордият му израз се смекчаваше от линията на устата, около която играеше прикрита дяволитост и му придаваше почти женска хубост. На лъчите на залязващото слънце косата му блестеше като златна и полъхът от водопада нежно помръдваше къдриците над челото, чиято белота говореше, че единствено слънцето е причина за по-тъмния цвят на преливащото от здраве лице. До него стоеше друг офицер и двамата, като се съди по проявения интерес, изглежда виждаха това чудо на природата за първи път. Те стояха без да говорят дълго време, когато вторият посочи със сабята си към пропастта и възкликна:

— Гледай, Уортън! Ей там един човек пресича почти през водовъртежите и е с лодка като орехова черупка!

— Има раница, може би е войник — отговори другият. — Хайде да слезем долу, Мейсън и да видим що за птица е.

Докато достигнат до непознатия измина доста време. Противно на очакванията им, той се оказа в доста напреднала възраст и не придружаваше лагера на войските. Годините му може би бяха седемдесет, но личаха повече по сребърната му коса, надвиснала над набръчканото му чело, отколкото от някакви други признаци на остаряване. Тялото му бе слабо и приведено, но тази стойка бе резултат на навик, тъй като сухожилията му бяха изпънати от половинвековен тежък труд. Облеклото му бе бедно и броят на кръпките издаваше немотията му. На гърба си носеше полупразен чувал, заради който бяха сгрешили професията му. Размениха поздрави и младежите изразиха изненадата си, че един толкова възрастен човек може да се осмели да се приближи толкова до водовъртежите на водопада, а старецът, с глас, който издаваше възрастта му, попита за новините от войната.

— Бихме червенодрешковците онзи ден в равнините — отговори този, чието име бе Мейсън — и оттогава си играем на криеница с корабите. Но сега се връщаме там, откъдето тръгнахме и сме доста ядосани.

— Може би имате син в армията — попита другарят му любезно. — Ако е така, кажете ми името му и полка и аз ще ви заведа при него.

Старецът прокара ръка през косата си и поклати тъжно глава:

— Не, съвсем сам съм на този свят.

— Трябваше да добавиш, капитан Дънуди — каза спътникът му невнимателно — че половината армия тръгна надолу и вече може и да е при Форт Джордж. Та може и никого да не намериш.

Старецът се сепна и загледа изпитателно ту единия, ту другия. Младежите забелязаха изненадата му.

— Правилно ли чух? — попита непознатият и вдигна ръка, за да се предпази от лъчите на залязващото слънце. — Как ви нарече той?

— Името ми е Уортън Дънуди — отговори офицерът с усмивка.

Старецът му махна да свали шапката си, което той направи, и къдриците му заблестяха като коприна.

— Това е като земята ни — каза старецът. — Подобрява се с времето. Бог е благословил и вас и нея.

— Защо гледаш така, капитан Мейсън? — извика капитан Дънуди и се засмя. — Изглеждаш по-изненадан, отколкото като видя водопада.

— О, водопада… Него трябва да го гледа леля ти Сара в лунна нощ. Или този ерген, полковник Сингълтън. Що се отнася до мен, аз не се изненадвам, освен от нещо като това.

Необикновеното вълнение на непознатия бе преминало също така внезапно, както се бе и появило, но той слушаше с жив интерес, докато Дънуди отговори:

— Хайде, хайде, Том. Стига шеги с добрата ми леля. Тя е самата доброта, а и казват, че младостта й не е преминала съвсем щастливо.

— Ако става дума за слухове, чувал съм, че полковник Сингълтън й предлага ръката си всяка година на Свети Валентин, а други говорят, че пралеля ти помага активно на ухажванията му.

— Леля Жанет! — засмя се Дънуди. — Добрата стара душа… Тя няма добро мнение за брака, какъвто и да е той. Поне след смъртта на доктор Ситгрейвз. Говори се че я е ухажвал навремето, но не се е стигнало до повече от любезности. Предполагам, че приказките са резултат от приятелството между полковник Сингълтън и баща ми. Знаеш, били са заедно в кавалерията, както и баща ти.

— Разбира се че знам. Но не ми разправяй, че старият ерген ходи в плантацията на генерал Дънуди само за да си говори с него за стари войнишки истории. Последният път, когато бях там, тази тяхната икономка ме заведе в килера и ми каза, че хич не бил партия за изхвърляне и че като продал плантацията си в Джорджия, взел не знам колко си пари…

— Много вероятно — отговори капитанът. — Кейти Хейнс има вярна преценка.

Те спряха несигурни дали да изоставят стареца или не.

Той слушаше внимателно всяка дума с най-дълбок интерес, но към края на диалога вниманието на лицето му бе заменено с усмивка. Той поклати глава и като прокара ръка по челото си, сякаш се замисли за отминали времена. Мейсън не обърна много внимание на тези промени и продължи:

— За мен тя е въплъщение на егоизма.

— Егоизмът й не вреди много — отговори Дънуди. — Най-трудно й е поради това, че негрите я отвращават. Казва че не е виждала негър, който да й хареса. Освен един.

— И кой е той?

— Казвал се е Цезар. Домашният слуга на починалия ми дядо Уортън. Не го помниш предполагам, умрял е същата година с господаря си, ние сме били деца. Кейти всяка година му пее реквием и според мен, той заслужава. Чувал съм, че е помагал на чичо ми, англичанина, така казваме на генерал Уортън, при някакви трудности в миналата война. Майка ми винаги говори за него с обич. Кейти и Цезар са отишли във Вирджиния с майка ми. Тя беше…

— Тя беше ангел — прекъсна го старецът със глас, чиято енергия и рязкост стреснаха войника.

— Познавате ли я? — извика синът и по лицето му заигра удоволствие.

Отговорът на непознатия бе заглушен от неочакван и тежък артилерийски тътен, който бе последван от пушечни залпове. За няколко минути някъде наблизо се разгоря истинска битка.

Двамата офицери забързаха към лагера си, придружени от непознатия. Възбудата и загрижеността, предизвикани от боя, наложиха разговорът да се прекрати и тримата продължиха към армията, изказвайки различни предположения за причините за стрелбата и за вероятността от общо сражение. По време на краткото им придвижване, капитан Дънуди няколко пъти погледна стареца приятелски, който вървеше с невероятна за годините си лекота. Добрите думи за майка му, която обожаваше, бяха стоплили сърцето му. Скоро достигнаха полка си и капитанът горещо помоли странника да го намери на следващия ден и да поговорят в палатката му. След това се разделиха.

Всичко в лагера говореше за наближаващия бой. На няколко мили оръдейните гърмежи и залповете заглушаваха рева на водопада. Войниците скоро потеглиха, за да окажат помощ на вече биещите се. Нощта се спусна преди подкрепленията и доброволците да достигнат Лъндис Лейн — път, който се отделя от реката и минава покрай едно конусообразно възвишение, недалеч от пътя към водопада. На върха на това възвишение бе разположена британската артилерия, а в подножието му бе славната бригада на генерал Скот, която от дълго време храбро отстояваше в неравното сражение. Сформира се нова линия и една американска част щурмува врага във фланг, прогони с щиковете си артилеристите и завзе оръдията. Към тях незабавно се присъединиха приятелите им и врагът бе прогонен. Но към британците се присъединяваха многобройни подкрепления и те не можеха да останат дълго без да реагират. Последваха нови и ожесточени атаки, за да овладеят отново оръдията, но всички бяха отблъснати с унищожителен огън. По време на последната атака младият капитан поведе хората си напред, за да разпръснат група дръзки британци. Той успя, но при завръщането на позициите, не намери младия си приятел там където би трябвало да бъде. Скоро след това бе дадена заповед за завръщане в лагера. Британците не се виждаха никъде и бе направено необходимото за да се приберат ранените. В този момент капитан Уортън, разтревожен за приятеля си, взе един запален фитил и тръгна да го търси. Намери го на склона на хълма, седнал спокойно, но не можещ да ходи поради счупения си крак. Дънуди веднага отиде при него.

— Ах, Том, знаех си че ще те намеря най-близо до врага.

— Полека, полека — отговори му той. — Пипай внимателно. Но ей там има един храбрец, който е още по-близо, но не знам кой е. Изскочи от дима близо до взвода ми, за да залови пленник или нещо такова, но горкият, не можа да се върне. Лежи ей там. Повиках го няколко пъти, но предполагам, вече не може да отговори.

Дънуди отиде до мястото и за свое учудване видя непознатия старец.

— Това е старецът, който познаваше майка ми — извика той — Заради нея ще му устроя почтено погребение. Вдигнете го и го пренесете. Костите му ще лежат в родната земя.

Войниците се приближиха, за да изпълнят заповедта. Той лежеше по гръб, лицето му бе осветено от фитила, очите му бяха затворени, сякаш спеше, устните му, хлътнали от възрастта бяха леко изкривени, но това приличаше повече на усмивка, отколкото на конвулсия. Наблизо се търкаляше мускет, ръцете му бяха притиснати до гърдите и в едната от тях имаше предмет, който блестеше като сребро. Дънуди се наведе, отмести ръцете и видя мястото, през което бе минал куршумът. Последната му грижа бе една метална кутийка, също пробита. В последния миг умиращият бе успял да я извади от пазвата си. Дънуди я отвори и в нея намери документ, в който за негово изумление пишеше следното:

Обстоятелства от политическо естество, засягащи живота и съдбите на много хора, досега не позволяваха да се открие тайната, съдържаща се в този документ. Харви Бърч от години е верен, но непризнат слуга на страната си. Тъй като човек не може да му се отплати, нека това направи Бог.

Дж. Вашингтон

Това бе ШПИОНИНЪТ ОТ НЕУТРАЛНИТЕ ТЕРИТОРИИ, който умря така, както бе живял — отдаден на страната си и жертва на нейната свобода.