Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (10)

IX ГЛАВА

За миг огледа долината,

за миг подуши към гората,

за миг се вслуша в виковете

на хайката догонваща го в лесовете;

тогава, щом съзря най-главния си враг

със скок опразни този храсталак

и втурна се да търси мир

в Уамварските полета проснати на длъж и шир.

Дамата от езерото

Уолтър Скот

Отрядът на капитан Лоутън съпроводи отстъпващия враг до корабите без да има удобен за нападение момент. Опитният заместник на полковник Уелмър познаваше много добре противника си, за да слезе от височините преди да достигне до морския бряг. Бе подредил хората си в квадрат, от чиито външни страни стърчаха щикове. Лоутън знаеше, че в такова положение кавалерийската атака никога не може да бъде успешна и бе принуден да се движи близо до тях, но без да може да забави похода им към морето. Една малка шхуна, с която бяха дошли от града бе закотвена с насочени оръдия. Лоутън реши, че би било неразумно да се бори срещу тази комбинация от сила и дисциплина и англичаните успяха да се качат на кораба необезпокоявани. Драгуните останаха на брега до последния момент и след това неохотно тръгнаха назад към останалите.

Когато се появиха в южния край на долината, вечерните мъгли вече започваха да се събират и притъмняваше. Движеха се бавно и колоната им се бе проточила назад, за да яздят по-лесно. Начело яздеха капитанът и неговият лейтенант и очевидно обсъждаха нещо, а най отзад беше един млад офицер, който си тананикаше мелодийка и мечтаеше за сламено легло след умората на деня.

— Значи и ти си забелязал? — каза капитанът. — В момента в който я видях си спомних лицето й. Такова лице не се забравя лесно. Това момиче, Том, никак не говори зле за вкуса на майора.

— Тя ще е чест за ескадрона — отговори лейтенантът. — С тези сини очи лесно ще спечели мъж и с по-спокойна професия от пашата. Честно казано, такова момиче може да изкуши дори и мен да зарежа сабята и седлото, и да хвана иглата за бродиране и гергефа.

— Бунт, сър, това е бунт — каза капитанът със смях, — Как? Ти, Том Мейсън, смееш да съперничиш на веселия, обичан и най-вече богат майор Дънуди в любовта му? Ти, лейтенант от кавалерията, който има само един кон, при това не добър. Чийто капитан е здрав като пън и има девет живота като котките?

— Имай предвид — усмихна се на свой ред лейтенантът — че пънът може да се разсече, а котката може да загуби и деветте си живота, ако често се хвърляш така безразсъдно, както тази сутрин. Какво ще кажеш, ако бръмбарът дето те събори по гръб днес, те беше чукнал няколко пъти?

— А, Том, не говори за това, главата започва да ме боли. На това му викам преждевременна нощ.

— Нощ на смъртта?

— Не, сър, нощ през деня. Видях множество звезди, неща, които трябва да крият лицата си от величественото слънце. Май само този дебел шлем ме спаси, за твоя радост, напук на деветте живота.

— Имам големи основания да съм задължен на шлема — каза Мейсън сухо. — Той или черепът отдолу трябва да са били достатъчно дебели, признавам.

— Хайде, хайде Том, ти си всеизвестен шегаджия, затова няма да се правя на ядосан — каза капитанът добродушно. — Но, боя се, че след днешната битка лейтенантът на Сингълтън ще напредне в службата повече от теб.

— Мисля, че и на двама ни ще бъдат спестени угризенията да напредваме за сметка на живота на приятел. Ситгрейвз бил казал, че Сингълтън ще живее.

— Надявам се от пялата си душа. За голобрадо момче, той има най-смелото сърце, което някога съм виждал. Но съм, изненадан от това, колко добре се държаха хората, при положение, че и двамата със Сингълтън паднахме по едно и също време…

— Бих могъл и да ти благодаря за комплимента — засмя се Мейсън — но скромността забранява. Направих всичко възможно за да ги спра, но не успях.

— Да ги спреш? — изрева капитанът. — Как можеш да ги спреш по средата на атаката?

— Мисля че отиваха не където трябва.

— Заради това, че паднахме ли се отклониха?

— Или заради това, или заради собствени опасения. Във всеки случай, докато майорът не ни събра бяхме в удивително безредие.

— Дънуди? Но той беше по петите на дойчовците!

— Но успя да се махне оттам. Дойде в тръс с хората си и мина между нас и Противника. С властното си държане, знаеш го, когато е раздразнен, ни събра за миг. Тогава изпратихме Джон Бул в храсталака. О, беше незабравима атака — един през друг докато ги пометохме.

— По дяволите, каква гледка съм изпуснал!

— Проспа всичко.

— Да — отговори той и въздъхна — Аз и горкият Сингълтън пропуснахме всичко… Том, какво мислиш ще каже сестрата на Джордж за тази русокоса хубавица, ей там в бялата къща?

— Ще се обеси на жартиерите си. Дължа уважение на началниците си, но два такива ангела са твърде много за един мъж. Освен ако е турчин или индиец.

— Да, да. Майорът винаги проповядва морал на младите, но той самият е хитър по природа. Забелязваш ли колко обича селцето над тази долина? Аз например, ако спра войската два пъти на едно и също място, всички ще се закълнете, че съм подушил фуста наоколо.

— Хората добре те познават.

— Склонността да се клевети е нелечима. Но… — той се наведе напред, сякаш за да види по-добре нещо в тъмнината. — Какво животно се движи хей там в дясно?

— Това е човек — каза Мейсън и също се втренчи натам.

— Има гърбица като камила — капитанът рязко изви коня си и излезе от пътя. — Харви Бърч! Хванете го жив или мъртъв.

Само Мейсън и първите в колоната разбраха този вик, но всички останали го чуха. Лейтенантът и десетина драгуни се спуснаха в галоп след Лоутън.

Бърч бе стоял на скалата, на която го видя Уортън, докато вечерта започна да обвива долината в мрак. Оттам бе видял всички събития през деня. С разтуптяно сърце проследи оттеглянето на конницата на Дънуди и едва се сдържа да не тръгне преди да се стъмни, когато би бил незабелязан. Но не беше изминал и една четвърт от пътя до къщата си, когато острият му слух долови тропота на приближаващата се конница. Той се довери на тъмнината и реши да продължи. Приклекнал до земята, той се придвижваше бързо и се надяваше да остане незабелязан. Капитан Лоутън бе твърде увлечен в разговора, за да оглежда непрекъснато околността както обикновено, а търговецът, след като чу, че гласът на този, от когото най-много се страхуваше отмина, се изправи, за да се движи по-бързо. Веднага след това го видяха и се втурнаха след него. За миг Бърч се почувства безпомощен — пред лицето на опасността кръвта застина във вените му и краката му отказаха да му служат. Но само за миг. Хвърли торбата си на земята, инстинктивно затегна колана на панталоните си и се впусна в бяг. Знаеше, че ако застане между преследващите го и гората, на нейния фон няма да могат да го виждат. Той скоро направи това и вече се бе насочил към самата гора, когато от ляво се появиха няколко конника и пресякоха пътя му. Той се хвърли на земята и остана незабелязан. Но сега забавянето би било много опасно. Той се изправи и все още защитен от гората, край която се чуваха подвикванията на конниците, побягна успоредно на нея, но в посока обратна на тази, в която яздеха драгуните.

Объркването при началото на гонитбата бе чуто от всички, макар че не всички разбраха заповедта на Лоутън. Останалите не знаеха какво се иска от тях и споменатият вече млад офицер разпитваше близкостоящите за какво става дума, когато недалеч зад тях един човек пресече пътя на един скок. В този момент в долината прокънтя могъщия глас на Лоутън:

— Харви Бърч! Хванете го жив или мъртъв! Петдесет изстрела осветиха околността и куршумите засвистяха около главата на търговеца. Отчаяние обхвана сърцето му и той възкликна:

— Преследвай като звяр!

Животът му се стори тежък товар и бе готов да се предаде на враговете си. Но природата взе превес. Ако го заловят, той имаше силни основания да се опасява, че няма да има честта да бъде съден, а най-вероятно следващата утрин ще бъде свидетел на позорната му екзекуция. Защото той вече бе осъден на смърт и бе избягнал тази съдба с хитрост. Тези мисли и приближаващите стъпки на преследвачите му го накараха да направи нови усилия. Той отново побягна. За щастие пред него се изправи стена, която не бе пострадала от битката. Той едва успя да прехвърли изтощените си крайници от другата страна, когато двадесетина конници достигнаха до преградата. Конете отказаха да я прескочат в тъмнината и сред цвиленето на изправящите се на задните си крака животни, и ругатните на ездачите им, Бърч видя подножието на хълма, на чийто връх можеше да се спаси. Сърцето му се изпълни с надежда, когато гласът на капитан Лоутън отново прокънтя в ушите му. Приканваше хората си да му направят място. Те се подчиниха и безстрашният войник препусна към стената с всички сили, заби шпорите си в хълбоците на коня и той прелетя над препятствието. Ликуващите викове и тропотът на коня твърде ясно показаха на търговеца колко близо е опасността. Той бе изтощен и съдбата му вече не изглеждаше неясна.

— Спри или умри! — чу гласа над главата си, ужасяващо близо до ушите си.

Харви погледна през рамо и само на един скок от себе си видя човека, от който най-много се боеше. На светлината на звездите той видя вдигнатата ръка и страшната сабя. Сърцето му се изпълни със страх и отчаяние, изнемощял той падна в краката на драгуна. Конят се препъна в него и падна на земята заедно с ездача си.

Бърз като светкавица, Бърч стана на крака и грабна сабята на объркания Лоутън. Отмъстителността изглежда естествена човешка черта. Малко са тези, които не са усещали изкусителното удоволствие да насочат злините обратно към авторите им. Но има и такива, които знаят колко по-удовлетворяващо е да отвърнеш на лошото с добро.

Всичките злини заблестяха в ума му с ослепителна светлина. За миг демонът у него взе надмощие и той издигна във въздуха смъртоносното оръжие, но в следващия то се отпусна безобидно до съвземащия се, но безпомощен капитан. Търговецът изчезна зад спасителната скала.

— Помогнете на капитан Лоутън — извика Мейсън когато пристигна следван от десетина конници. — Слезте от конете и претърсете скалите. Злодеят се крие някъде тук.

— Стой — изрева капитанът и с усилие се изправи на краката си. — Ако някой слезе от коня ще умре! Том, помогни ми да се кача на коня отново.

Изненаданият капитан мълчаливо се подчини, а драгуните останаха заковани за седлата, сякаш са едно цяло с конете.

— Страхувам се, че си ранен лошо — каза Мейсън с нещо като утеха в гласа когато отново слязоха на пътя. Той отхапа края на една пура поради липсата на по-хубав тютюн.

— Струва ми се, че си прав. Ще ми се намествача на кокали да беше тук и да погледне в какво състояние са ребрата ми.

— Ситгрейвз се грижи за капитан Сингълтън в къщата на мистър Уортън.

— Тогава там ще прекарам нощта, Том. В тези времена няма какво толкова да се церемоним. Освен това, може би си спомняш, че старият джентълмен изрази симпатии към войската ни. Не мога да си помисля, че мога да мина покрай такъв добър приятел без да се отбия.

— Аз ще заведа хората в Четирите ъгъла, но ако всички отидем там, ще настъпи глад.

— Никога не бих го допуснал. Освен това питките на очарователната стара мома не са лоша утеха за двадесет и четиричасов престой в болнични условия.

— Щом мислиш за ядене, значи не си на умирачка — каза Мейсън през смях.

— Ако не мислех, със сигурност щях да умра.

— Капитан Лоутън, извика ординарецът — минаваме покрай къщата на търговеца-шпионин. Ще заповядате ли да я запалим?

— Не — изрева капитанът е глас, който стресна разочарования сержант. — Ти подпалвач ли си? Можеш ли хладнокръвно да запалиш една къща? Само една искра да видя и ръката която я е поднесла няма да помръдне повече.

— По дяволите — мърмореше сънливият млад офицер на края на колоната и клюмаше на коня си. — Има живот в капитана, нищо че падна така.

Лоутън и Мейсън продължиха да яздят мълчаливо и лейтенантът се чудеше на промяната, която падането предизвика у командира му, когато пристигнаха до портата на мистър Уортън. Войниците продължиха по пътя си, а двамата офицери слязоха от конете и следвани от слугата на капитана бавно се придвижиха до входната врата.

Полковник Уелмър вече се бе прибрал в стаята си, мистър Уортън и синът му се бяха усамотили, а дамите гощаваха хирурга на драгуните със закуските от следобедния чай. Той бе погледнал единия си пациент в леглото му, а другият вече сладко спеше. Няколко въпроса на мис Пейтън бяха развързали езика на доктора, който се оказа, че познава всички членове на семейството и във Вирджиния и дори смяташе, че е възможно да я е виждал преди. Добродушната стара мома се усмихна, защото мислеше, че е невъзможно да е виждала новия си познайник без да запомни особеностите му. Всичко това обаче премахна неудобството на ситуацията и те продължиха да разговарят помежду си. Племенниците й бяха само слушателки, както между впрочем и самата мис Пейтън през повечето време.

— Както казвах мис Пейтън, само вредните изпарения в Юга направиха плантацията на брат ви неподходящо за живеене място. Но четириногите…

— Боже, какво беше това? — извика тя, когато изстрелите по Бърч отекнаха в долината.

— Удивително напомня сътресението в атмосферата, които се получават при употребата на огнестрелни оръжия — каза хирургът и отпи от чая си с пълно безразличие. — Би трябвало да е отрядът на капитан Лоутън, който се завръща, но пък той никога не използва пистолета си, а предпочита да злоупотребява ужасно със сабята…

— Милостиви боже — възкликна развълнуваната дама — нали няма да нарани никого с нея?

— Да нарани?! Не, мадам, това е сигурна смърт. Това са най безразборните удари, които можете да си представите. Каквото и да му говоря няма резултат.

— Но капитан Лоутън е офицерът, когото видяхме тази сутрин и той е ваш приятел! — каза Франсис бързо, след като забеляза, че леля и е сериозно разтревожена.

— Не мога да го обвиня в липса на приятелски чувства. Той би бил чудесен, ако можеше да се научи да сече в съответствие с науката. Всички професии, мадам, трябва да бъдат оставени да живеят — а какво ще стане с един хирург, чиито пациенти са мъртви още преди да ги прегледа?

Докторът продължи да се чуди дали е завръщащият се отряд или не, когато силно чукане на вратата отново разтревожи дамите. Той инстинктивно сложи ръка на малкия трион, с който се бе движил през целия ден в напразно очакване на някоя ампутация, и спокойно увери дамите, че ще застане между тях и опасността. Той отиде да отвори лично.

— Капитан Лоутън — възкликна той като го видя, подпрян на ръката на лейтенанта, да прекрачва с трудност прага.

— О, драги мой намествачо на кокали, ти ли си това? За щастие си тук и трябва да прегледаш ребрата ми. Но остави настрана този разбойнически трион.

Мейсън обясни с няколко думи причината за нараняването на капитана и мис Пейтън с радост предложи нужния подслон. Докато стаята предназначена за драгуна се подготвяше и докторът даваше някои многозначителни нареждания, капитанът бе поканен да почине в гостната. На масата имаше по-съществена храна, отколкото обикновено се предлага за следобедна закуска и тя скоро привлече вниманието на драгуните. Мис Пейтън, която си помисли, че вероятно за последен път са се хранили сутринта, пак на нейната маса, любезно ги покани. Не се наложи поканата да бъде много настоятелна и двамата скоро седяха удобно и заниманието им бе прекъсвано само от някоя болезнена гримаса на капитана, който се движеше с трудност. Но тези прекъсвания малко влияеха на същността на работата и когато докторът се върна за да съобщи, че стаята му е готова, капитанът доволно бе приключил с нея.

— Ядене!? Капитан Лоутън, искате ли да умрете? — извика изумения лекар.

— Нямам особено желание в тази насока — каза войникът като стана и се поклони за лека нощ на дамите — и за това се занимавам с неща, които поддържат живота.

Хирургът промърмори недоволно и последва Лоутън и Мейсън навън. По онова време във всяка къща в Америка имаше стая, която се наричаше с гордост „най-добрата“ и именно тази бе дадена, поради несъзнателната намеса на Сара на полковник Уелмър. Пухеният юрган, който много добре би се отразил на натъртените крайници на капитан Лоутън в тази студена нощ, покриваше леглото на английския офицер. Една масивна сребърна чаша, богато украсена с гербовете на Уортън, съдържаше лекарството на полковника, а на двамата американски капитани бяха дадени чаши от красив порцелан. Сара със сигурност несъзнателно бе предпочела полковника, Но толкова сигурно беше също, че и сребърната чаша и леглото и всичко освен лекарството бяха неща без значение за капитан Лоутън, който прекарваше половината си нощи с дрехите, а не малко от тях и на седлото. След като му дадоха малка, но удобна стая, доктор Ситгрейвз започна прегледа си. Бе започнал да опипва костите на пациента си, когато той извика нетърпеливо:

— Ситгрейвз, направи ми услугата да махнеш бандитския си трион оттук или ще взема сабята си да се защитавам. Като го погледна ми се смразява кръвта.

— Капитан Лоутън, за човек, който често е излагал живота и крайниците си на опасност, вие необяснимо се страхувате от един полезен инструмент.

— Бог да ме пази от ползата му.

— Не бихте отрекъл постиженията на науката, нито пък ще отложете хирургическа помощ само защото този трион може да се окаже нужен?

— Бих.

— Бихте?

— Да. Никога докато съм жив да се отбранявам не бих позволил да ме нарежеш като четвърт телешко. Но започва да ми се спи. Имам ли счупени ребра?

— Не.

— Счупени кости?

— Не.

— Том, благодаря ти за тази кана — след като спря да пие, той се обърна с гръб към двамата и добродушно им каза:

— Лека нощ, Мейсън, лека нощ, докторе.

Капитан Лоутън високо ценеше хирургическите способности на приятеля си, но се отнасяше скептично към лекарствата, прилагани вътрешно. Той нерядко твърдеше, че с пълен стомах, здраво сърце и чиста съвест, човек може съвсем спокойно да посреща изпитанията на живота. Природата го бе надарила с второто и той мъжки се бореше да си осигурява и останалите две. Любима негова максима беше, че смъртта оставя за най-накрая очите и за още по-накрая — челюстите. Това той тълкуваше като ясен знак, че природата е дала възможност на човек сам да определя какво да влиза в светилището на устата му и следователно, ако то се окаже невъзможно за преглъщане, да не може да обвинява никой освен себе си. Хирургът, който бе добре запознат с тези възгледи на пациента си, видя как той обръща гръб и с презрително съчувствие прибра извадените шишенца обратно в кожената си чанта с внимание, граничещо с благоговение. След това завъртя триумфално триона и без да обърне внимание на пожеланията на войника излезе от стаята. Мейсън разбра по дишането на капитана, че е излишно да му пожелава лека нощ, избърза долу, сбогува се с дамите и след това препусна с всички сили, за да догони войниците.