Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (29)

XXVIII ГЛАВА

Бухалът тачи нощния мрак, чучулигата слави деня, гълъбът вечно гука край нас а соколът лети в небеса.

Дуо

В страна като нашата, населена с хора, които са избягали от родните си земи и домашни огнища, подгонени от съвестта и религиозните си схващания, при една християнска смърт не се пропуска никой от приетите обичаи и ритуали, доколкото е възможно да се зачетат. Добрата стопанка на къщата стриктно се придържаше към изискванията на църквата, към която принадлежеше и понеже сама бе осъзнала безправието си с помощта на свещеника, който четеше проповедите си в съседната енория, тя бе решила, че само неговите молитви могат да донесат спасение на Хенри Уортън. Не че добрата стопанка бе толкова несведуща в доктрината на религията, която изповядва, за да разчита на протекциите на помощ със земен произход, но както сама казваше, бе слушала толкова дълго проповедите на добрия мистър X, че несъзнателно бе започнала да разчита на помощта му за неща, които вярата й би трябвало да я е научила, че са прерогативи единствено на Божеството. За нея мисълта за смъртта винаги бе ужасна и в момента в който бе произнесена присъдата, тя изпрати Цезар, яхнал един от най-добрите коне на мъжа й, да търси църковния служител. Тя направи това без да се допита до Хенри или близките му и обясни отсъствието на чернокожия едва след като той им бе потрябвал за нещо друго. Младежът я изслуша с неудоволствие и нежелание да приеме такъв духовен наставник, но тъй като когато нещата от този свят започнат да губят яркостта си нашите предразсъдъци и навици престават да ни влияят толкова силно, тя получи учтив поклон на благодарност за добронамерената си грижа.

Чернокожият се върна рано от експедицията си и доколкото можеше да се разбере от доста объркания му разказ, можеше да се очаква, че божи служител ще пристигне по-късно през деня. Прекъсването, което споменахме в предишната глава, бе предизвикано от влизането на стопанката. По заповед на Дънуди, в стаята на затворника по всяко време трябваше да бъдат допускани членовете на семейството му. В това число влизаше и Цезар, от съображения за удобство. Всички останали трябваше подробно да обясняват защо искат да влязат при него. Майорът бе включил и себе си в роднините на британския офицер и бе дал клетва от името на всички, че няма да бъдат правени опити за освобождаването му. Между стопанката и ефрейтора на стража се проведе кратък разговор пред вратата на стаята, която той вече бе отворил в очакване на разрешението на началника си.

— Би ли отказал утехата на църквата на един човек, който още утре ще умре? Би ли хвърлил една душа в огнената пещ, когато под ръка има свещеник, който да посочи праведния път?

— Ще ти кажа нещо, добра жено — отговори ефрейторът като я избута внимателно настрана. — Не смятам на мой гръб никой да отива на небето. За неизпълнение на заповед добре ще ме наредят долу на постовете. Слез долу, попитай лейтенант Мейсън и ако разреши, можеш да доведеш цяло паство. Поехме поста от пехотинците преди няма и час и не искам да се говори, че сме по-лоши от тях.

— Пусни жената — каза Дънуди строго, когато забеляза за първи път, че часовият е от неговия ескадрон.

Ефрейторът вдигна ръка до шапката си и замълча почтително, а жената влезе.

— Долу има един преподобен господин, дошъл да утеши отиващата си душа, на мястото на нашия свещеник, който е зает с погребение, което не може да се отложи.

— Покапете го веднага — каза Хенри с нетърпение.

— Но ще го пусне ли часовия? Не ми се ще един приятел на мистър X да бъде грубо спрян на прага. При това е непознат.

Всички погледи се обърнаха към Дънуди, който погледна часовника си, каза си няколко думи с Хенри на половин глас и излезе следван от Франсис. Затворникът бе изразил желание да бъде доведен свещеник от неговата вяра и майорът му бе обещал, че ще доведе такъв от градчето Фишкил, през което щеше да мине на път за ферибота, където щеше да чака връщането на Харпър. Мейсън скоро се поклони на прага и прие искането на стопанката, след което се появи и свещеникът.

Човекът, който влезе предшестван от Цезар и следван от стопанката бе прехвърлил средната възраст и можеше да се каже, че наближава към другия край. На ръст той бе над средния, макар че слабостта му можеше да заблуди и за височината му. Лицето му бе остро и неподвижно и сякаш всеки мускул бе фиксиран в стегнато положение. Това лице изглежда никога не бе се радвало и не бе стояло отпуснато и сякаш вечно се бе мръщило на пороците на човечеството. Веждите бяха надвиснали, тъмни и отблъскващи и човек очакваше да види очи с не по-малко ужасяващо изражение, но въпросните органи бяха скрити зад големи зелени очила, иззад които хвърляха свирепи погледи, които вещаеха деня на последния гняв. Всичко у него бе упрек, прокоба и фанатизъм. Дълга, права коса, черна и сива се спускаше по врата му и от двете страни на лицето му, които отчасти скриваше, и се разделяше на път в средата на челото. На върха на тази грозна гледка имаше, леко наклонена напред така че да скрива отчасти лицето, огромна, тривърха шапка. Палтото, панталоните и чорапите му бяха от захабена черна материя, обувките му бяха нелъснати и две големи метални токи почти ги закриваха.

Той влезе в стаята вдървено и като зае стола, предложен му от черния, кимна с мълчаливо достойнство. Няколко минути никой не се осмели да наруши злокобната тишина — Хенри изпитваше към госта отвращение, което напразно се опитваше да победи, а той самият от време на време изпускаше въздишки и стонове, които заплашваха да разрушат неравностойната връзка между възвисената душа и нескопосаното й жилище. Докато траеше тази мъртвешка пауза, мистър Уортън с чувства малко различаващи се от тези на сина му, изведе Сара от стаята. Излизането му бе проследено от божия служител с презрителна гримаса. Той започна да си тананика мелодията на популярен псалм, като напълно й придаде богатството на тоновете, характерно за източното^[1] псалмопение.

— Цезар — каза мис Пейтън — предложи на джентълмена да се подкрепи. Сигурно има нужда от това след ездата.

— Силата ми не е в нещата от този живот — каза божият служител с глух, гробовен глас. — Три пъти днес служа на моя Господар и не съм припаднал. Но все пак, не е неразумно да подкрепя тази тленна плът, защото „работникът си заслужава заплатата“^[2]. Той отвори огромна паст и изля вътре предложеното му бренди, като го остави да се плъзне надолу с лекотата, с която човек обикновено потъва в греховността.

— Боя се, сър, че умората ще ви попречи да изпълните това, което любезността ви е накарала да предприемете.

— Жено! — възкликна непознатия енергично — Кога съм бягал от дълга си? Но, „не съдете, за да не бъдете съдени“^[3], и не се заблуждавайте, че на очите на смъртните е дадено да видят намеренията на Всевишния!

— Не — отговори старата мома смирено, отблъсната от думите му. — Не се опитвам да съдя нито намеренията, нито делата на другите хора. Най-малко пък тези на Всемогъщия.

— Така трябва, така трябва, жено — отвърна свещеникът високомерно. — Смиреността подхожда на пола ти и нищетата ти. Твоята слабост те тласка с главата надолу към бездната на унищожението.

Изненадана от това необичайно поведение, но поддала се на навика, който ни кара да говорим с уважение за свещени неща, дори когато може би е по добре да си мълчим, мис Пейтън отговори:

— Над нас има Сила, която може, и ще ни подкрепя в добрите дела — стига да я потърсим смирено и праведно.

Непознатият обърна към нея смръщено лице и, с изражение на самобичуващ се, продължи със същия отблъскващ тон:

— Не всеки просещ милост ще бъде чут. Пътищата Господни няма да бъдат съдени от човек. Много са призвани, малко са избрани^[4]. Лесно се говори за смирение, трудно е да си смирен. Готов ли си, нищожен червей, да славиш Бога чрез собственото си проклятие? Ако не, не струваш повече от един лихварин, или фарисей!

Такъв фанатизъм не е характерен за Америка и на мис Пейтън и се стори, че гостът й не е с всичкия си. Но след като си припомни, че е изпратен от свещеник добре познат и с репутация, тя отхвърли тази мисъл. Тя отбеляза сдържано:

— Може и да се заблуждавам, като мисля, че милост ще бъде дадена всекиму. Но Тази вяра е толкова успокояваща, че не бих я изоставила лесно.

— Милостта е само за избраните — каза непознатият с необяснима енергия — а ти си в долината на сенките на смъртта. Не си ли последователка на празните церемонии, на суетната църква, която нашите тирани с радост биха установили тук, наред със законите за гербовата хартия и митото за чая^[5]? Отговори ми, жено, и помни, че небето ще чуе отговора ти. Не си ли и ти от тези идолопоклонници?

— Аз се моля пред олтара на дедите си — каза мис Пейтън и кимна на Хенри да мълчи. — И не се прекланям пред никой друг идол, освен пред собствените си слабости.

— Да, да, познавам те, такава каквато си — самодоволна и пълна с папщина, последователна на формалната религия и слушателка на книжни проповеди. Мислиш ли жено, че свети Павел е чел от книга, когато е проповядвал Словото?

— Виждам, че присъствието ми ви дразни — каза мис Пейтън като стана. — Ще ви оставя с племенника си и молитвите, които исках да отправя заедно с него, ще бъдат отправени насаме.

Тя излезе, следвана от стопанката, която бе немалко изненадана и шокирана от неконтролираните изблици на новия си познайник, защото макар и да вярваше, че църквата към която принадлежеше мис Пейтън е тръгнала към унищожението си, никак не бе свикнала да слуша такива обиди и открити упреци.

Хенри с усилие подтисна възмущението, предизвикано от с нищо непровокираната атака над добросърдечната му и разбираща леля, но когато вратата след нея се затвори, той даде воля на чувствата си.

— Трябва да ви кажа, сър — каза той ядосано — че когато приех в стаята си божи служител, смятах че съм приел християнин и човек, който като познава собствените си слабости, ще знае как да съчувства на недостатъците на другите! Вие наранихте чувствата на една прекрасна жена и трябва да ви призная, нямам никакво намерение да се моля заедно с толкова нетолерантен човек!

Свещеникът се изправи намръщен, погледна с презрение към вратата през която бяха минали дамите и остави думите на младежа без никакво внимание. В това време се обади друг глас:

— Такива думи биха наскърбили много жени, но свършиха добре работата си, такива каквито са.

— Какво е това? — извика затворникът изумен и се заоглежда наоколо за да види кой говори.

— Това съм аз, капитан Уортън — каза Харви Бърч, като махна очилата и под чифт изкуствени вежди заблестяха пронизващите му очи.

— Боже мили! Харви!

— Тихо! Това име не бива да се споменава. Тук, в сърцето на американската армия, още по-малко. — Бърч се огледа наоколо, издигнал се над долните страсти на страха, и каза с мрачен глас:

— Хиляди клопки дебнат това име и ако ме заловят отново, надеждата да избягам ще е малка. Това е опасно приключение, но не мога да спя спокойно, като знам че невинен човек ще умре с кучешка смърт, а аз мога да го спася.

— Не — каза Хенри благородно. — Ако рискът за теб е толкова голям, иди си както си дошъл и ме остави на съдбата ми. Дънуди се опитва, дори сега, да ми помогне. Ако до края на нощта се срещне с мистър Харпър, избавлението ми е сигурно.

— Харпър! — повтори търговецът и сложи отново очилата си — Какво знаеш ти за Харпър? И защо мислиш, че ще ти помогне?

— Имам обещанието му. Спомняш си когато дойде в къщата на баща ми, тогава обеща да ми помогне, без никой да го моли за това.

— Да, но познаваш ли го? По-точно, защо мислиш че има власт да ти помогне? И защо мислиш, че ще удържи на думата си?

— Ако някога съм виждал честно и добронамерено лице, това беше неговото — отговори Хенри. — Освен това Дънуди има силни приятели в армията на бунтовниците и е по-добре да рискувам да остана тук, отколкото да те изложа на сигурна смърт, ако те хванат.

— Капитан Уортън — каза Бърч и се огледа предпазливо наоколо — Ако аз не успея, никой няма да успее. Харпър и Дънуди не могат да спасят живота ти. Ако не излезеш оттук с мен, при това до един час, утре ще умреш на бесилото със смъртта на убийците. Да, такива са законите им — човек който се бие и убива е на почит. Но този, който служи на страната си като шпиопин, без значение колко вярно, без значение колко честно — ще бъде опозорен, и ще умре като най-долен престъпник.

— Мистър Бърч — каза младежът с възмущение — забравяте, че не съм коварен и потаен шпионин, който мами за да предаде. Забравяте, че не съм извършил това, в което ме обвиняват.

Кръвта нахлу в слабото, бледо лице на търговеца и той отговори:

— Казах ти истината. Цезар ме срещна, когато бе тръгнал да търси свещеник тази сутрин, и му изложих плана, който ако се изпълни както аз искам, ще бъдеш спасен.

— Добре — затворникът се поддаде на настояването му и на страховете, събудени отново.

Търговецът му кимна да мълчи и отвори вратата по скования начин по който се бе появил в началото.

— Приятелю — каза той на часовия — не пускай никой да влиза. Ще се молим и не искаме никой да ни безпокои.

— Не знам дали на някого ще му се прииска, но ако са от семейството на арестувания, нямам право да ги спра. Имам заповеди и трябва да ги изпълнявам. Няма значение дали той ще отиде на небето или не.

— Дързък грешнико! Нямаш ли страх от Бога? Казвам ти, за да не се страхуваш от страшния съд, не пускай никой от тези идолопоклонници да безпокои молитвите на праведните!

— Фю-ю-ю, какъв наставник ще стане от тебе за сержант Холистър! Дума няма да може да каже от тебе. Само недей да викаш така когато започнеш, защото някой нещастник може да не чуе тръбата и да си изпати, че не е отишъл на вечерна проверка. Като искаш да си сам, не можеш ли да подпреш резето с един нож и да се свърши? Защо ти е цяла конница да те охранява?

Търговецът прие идеята й незабавно затвори вратата отвътре.

— Преиграваш ролята си — каза Хенри обезпокоен да не ги открият. — Фанатизмът ти е прекален.

— За пехотинците от изтока може и да е — каза Харви и изсипа торбата, която му подаде Цезар — но не и за тези южняци. Слабите чувства при тях не вършат работа. Но стига, ето тук има едно черно прикритие за лицето ти — Той взе една картонена маска и я постави на лицето на Уортън. — Господарят и слугата ще сменят ролите си за малко.

— Той изобщо не прилича мен — каза Цезар с отвращение, като гледаше новото лице на господаря си.

— Чакай докато сложим вълната.

— Сега по-зле от винаги! — извика чернокожият недоволно — Мислиш черен човек прилича кат овца? Такива устни кат салам не виждал, Харви!

Търговецът бе положил големи усилия за да изработи отделните части на новия вид на Уортън и когато всичко бе готово, само най-внимателен наблюдател би открил истината.

Маската бе направена така, че напълно да отговаря на особеностите и на цвета на африканските лица, а перуката бе изкусно изработена от черна и бяла вълна, така че да отговаря точно на косата на Цезар, който я похвали и смяташе че е чудесна имитация на косата му във всичко, освен в качеството.

— Само един човек в американската армия може да те открие, капитан Уортън, но този човек не е тук.

— Кой е той?

— Този, който те арестува. Би познал че кожата ти е бяла както и да се маскираш. А сега се събличате. И двамата. Разменете си дрехите отгоре до долу.

Цезар, който бе получил пълни инструкции от търговеца още когато се бяха видели сутринта, веднага започна да хвърля грубите си дрехи, които капитанът взе и заоблича, без да е в състояние да прикрие отвращението си.

В държанието на търговеца имаше странна смесица от загриженост и насмешка. Първото произлизаше от това, че напълно съзнаваше опасността и знаеше как да я избегне, а второто, от безусловно смешната гледка пред очите му, на която той реагираше с почти пълно безразличие поради това че бе свикнал с такива неща.

— Сега, капитане — каза той като започна да пълни с вълна чорапите на Цезар, които вече бяха на краката му — при оформянето на тези крайници трябва малко да се помисли. Когато се качиш на кон ще трябва да ги покажеш. Драгуните толкова са свикнали да гледат негри, че като ти видят прасеца веднага ще се досетят, че е на бял.

— Боже! — възкликна Цезар — панталони на маса Хари стават!

— Всичко е наред, само краката ти не са — каза търговецът зает с тоалета на Уортън. — Облечи палтото, капитане, така… на един карнавал ще минеш чудесно… Цезар, сложи тази напудрена перука на главата си и когато вратата се отвори гледай през прозореца и стой с гръб. Не говори, каквото и да става, иначе ще ни издадеш.

— Харви мисли черен народ няма език като бял народ — измърмори той недоволно и застана на определеното място.

Всичко бе готово и Харви се залови много сериозно да разяснява ролите на двамата актьори. На капитана каза да изостави изправената си войнишка стойка и да се превие като негъра на баща си, а Цезар трябваше да пази тишина и да се преструва колкото се може повече. След това той отвори вратата и извика часовия, който бе отишъл в далечния край на коридора, за да не чуе думите за успокоение, предназначени за друга душа.

— Повикай стопанката — каза той тържествено. — И да дойде сама. Затворникът е потънал в добри мисли и никой не трябва да го смущава.

Цезар зарови лице между дланите си и когато часовият надникна, видя гърба на охранявания, дълбоко замислен. Той изгледа свещеника с презрение и извика силно жената, която се появи веднага, тайно надявайки се да бъде допусната до предсмъртното разкаяние на осъдения.

— Сестро — каза свещеникът с авторитетния глас на господар. — Има ли в къщата ти „Последните мигове на престъпника-християнин или размисли за вечността за тези, които умират от насилствена смърт“?

— Никога не съм чувала за тази книга — каза дамата с изненада.

— Не съм изненадан. Има много книги за които не си чувала, но този разкайващ се грешник не може да си замине в мир, без утехата на това томче. Един час четене от него се равнява на цял живот слушане на проповеди.

— Какво съкровище трябва да е това… Кога е отпечатано?

— Първо е било отпечатано в Женева на гръцки език, а после е преведено в Бостън. Тази книга, мадам, трябва да е в ръцете на всеки християнин, особено на тези, които умират на бесилката. Веднага пригответе един кон за този негър, който ще ме придружи до брат ми и ще я донесе навреме. Братко, овладей се. Тръгваш по тесния път на славата.

Цезар на свой ред се загърчи в стола, но не показа лицето си иззад ръцете скрити в ръкавици. Стопанката си тръгна за да изпълни тази много разумна молба и заговорниците отново останаха сами.

— До тук добре — каза Харви. — Сега идва трудното. Трябва да заблудим и началника на стражата, който е лейтенант на Лоутън и е научил от него доста хитрости. Капитан Уортън, помни, че сега всичко зависи от спокойствието ни.

— Съдбата ми не може да стане по-лоша отколкото е сега, приятелю, но заради теб ще направя всичко, което е по силите ми.

— А нима аз мога да бъда още повече преследван отколкото вече съм? — каза търговеца с непоследователността, която бе характерна за него. — Но съм обещал на един човек да те спася и досега не съм го лъгал.

— Кой е той? — попита Хенри със събуден интерес.

— Никой.

Слугата скоро се върна и каза че конете чакат до вратата. Харви погледна капитана и тръгна надолу по стълбите, като преди това накара жената да остави затворника на спокойствие, за да може да смели духовната храна, която е получил.

Слухът за странния свещеник бе пуснат от часовия и пред къщата се събраха дузина драгуни без работа, които имаха намерение да си поприказват с фанатика и сега се преструваха на възхитени от конете.

— Хубав кон — каза инициаторът на тази шега. — Но малко слабичък. Сигурно заради тежката работа по вашето призвание.

— Моето призвание може да е тежко и за мен и за това хубаво животно, по идва денят на разплатата и тогава ще получа възмездие за делата си — отговори Бърч и сложи крак в стремето, готов да се качи на коня.

— Значи, работиш за заплата, както ние се бием за нея? — добави друг.

— И така да е, работникът не заслужава ли своята заплата?

— Хайде да ни прочетеш една проповед. Сега нямаме работа и нямаш представа какво добро ще направят думите ти на окаяници като нас. Ето, качи се на този сандък и започвай откъдето искаш.

Драгуните се събраха с радостно нетърпение наоколо, а свещеникът погледна многозначително капитана, който вече се бе качил на коня.

— Разбира се. Защото такъв е моят дълг. Цезар, ти можеш да тръгваш. Предай бележката, вземи книгата и веднага се връщай, защото затворникът се нуждае от нея. Часовете му са преброени.

— Да, да, Цезар. Върви и донеси книгата — извикаха половин дузина гърла и всички се скупчиха около свещеника в очакване на веселба.

Търговецът се боеше, че при безцеремонното им отношение могат да съборят шапката и перуката му, при което неминуемо щяха да го заловят. Ето защо не се поколеба да приеме искането им. Той се качи на съндъка, прокашля се веднъж, дваж, хвърли няколко погледа на капитана, който не бе мръднал и започна:

— Ще призова вниманието ви, братя мои, към тази част на Писанието, която се намира във втората книга Самуилова, или „Царства“, и чиито текст гласи:

И царят оплака Авенира, нареждайки: нима като един глупак трябваше да умре Авенир? Ръцете ти не бяха свързани, нозете ти не бяха оковани; и ти падна, както падат от разбойници. И целият народ начена още повече да го оплаква.^[6] Цезар, тръгвай казах и донеси книгата както ти казах. Духът на господаря ти страда за нея сега.

— Чудесен текст — извикаха драгуните — продължавай и нека черният остане. Той също има нужда от просвещение, както и всеки друг.

— Какво нравите тук, разбойници? — извика лейтенант Мейсън, който се връщаше от разходката, на която бе отишъл за да наблюдава вечерната проверка на пехотата. — Заминавайте всички по местата си, и като проверя, да не намеря ненахранен кон и непочистена конюшня!

Думите му подействаха като магия на драгуните и един свещеник не би могъл да желае по тихо паство, макар че би желал по-многобройно. Мейсън още не бе свършил, когато от слушателите остана само Цезар. Търговецът използва тази възможност за да се качи на коня, но трябваше да запази тържествеността на движенията си, защото забележката на драгуна относно конете им бе съвсем правилна и дузина техни коне стояха оседлани и готови да понесат ездачите си за миг.

— Е, сложи ли юзда на душата на този несретник, та да може божеството да го яхне за последната езда?

— Злото говори с езика ти, невежи човече — каза свещеникът като вдигна ръце и отправи изпълнен с ужас поглед нагоре — и ще се махна от теб невредим, както Данаил се освободи от лъвовете.

— Махай се, лицемерни псалмопоецо. Маскиран измамник! — каза Мейсън презрително. — Кълна се във Вашингтон! Един честен човек би се разтревожил като разбере за какви хищници си пролива кръвта! Ако ми паднеш в една плантация във Вирджиния само за четвърт час ще те науча да кълвеш тютюна като пуйка.

— Отивам си и изтърсвам прахта от нозете си, та нито прашинка от това грешно място да не мърси облеклото на божи служител.

— Тръгвай, или ще изтърся прахта от гърба ти, заговорничещ мошеник такъв! Да проповядва на хората ми! Холистър им натъпка главите с дяволи! Станали бяха много съвестни, та не можеха да нанесат удар, който да разреже кожата! Но, чакай малко, мистър Черньо, ти къде си тръгнал с такава богоугодна компания?

— Отива — заговори свещеникът бързо — да донесе една книга за утеха и поука на душата на този грешник горе. Неговата душа бързо ще стане бяла, нищо че отвън е черен и недодялан. Ще лишиш ли един умиращ от утехата на религията?

— Не, нещастнико, съдбата му и без това е зла, а и добра закуска ни устрои леля му преди време. Господин Страшен съд, ако младежът трябва да умре по нравилата, нека стане под напътствията на джентълмен. И те съветвам да не вясваш вече скелета си сред нас, или ще те одера жив.

— Махам се с удоволствие от такъв сквернословец и презрял доброто! — каза Бърч и тръгна бавно и със свещеническо достойнство надолу по пътя, следван от предполагаемия Цезар. — Оставям те с това, което ще е твое проклятие и с радост се сбогувам!

— Проклет да е! — процеди Мейсън. — Язди като торба и краката му стърчат като върховете на шапката му! Де да ми падне в низината, където законите не са така строги…

— Началника на стражата! Началника на стражата! — извика часовият. — Началника на стражата!

Лейтенантът полетя нагоре по тясната стълба към стаята със затворника и попита какъв е този шум.

Войникът стоеше пред отворената врата и гледаше с подозрение предполагаемия британски офицер. Когато лейтенантът му дойде, той застана почтително и каза озадачено:

— Не знам, сър, но ей сега затворникът ми се стори странен. Откакто си тръгна проповедникът не прилича на себе си, но трябва да е той! Същата напудрена глава и кръпката на ръкава, където е бил ранен.

— Значи целият този шум е само защото се съмняваш, че това е затворника, така ли, господинчо? Кой друг мислиш че може да е?

— Не знам кой друг може да е — отговори часовият намръщено — но май е станал по-дебел и по-нисък, ако е той. И вижте сам, сър, целият се тресе, като трескав.

Това бе самата истина. Цезар слушаше разговора с тревога и след като се поздрави с умелото бягство на господаря си, мислите му съвсем естествено се върнаха към последствията за собствената му личност. Паузата, след последните думи на часовия никак не спомагаше за възвръщането на способностите му. Лейтенант Мейсън разглеждаше със собствените си очи подозрителната фигура на чернокожия и Цезар разбра това, като погледна през една пролука под едната си ръка, оставена с цел да разузнава положението. Капитан Лоутън би разкрил измамата веднага, но погледът на Мейсън не бе така остър, както този на командира му. Ето защо, той се обърна доста презрително към войника и тихо му каза:

— Този анабаптист, методист, квакер, бандит-псалмопоец е уплашил момчето с брътвежите си за огньове и сяра. Ще ида да го развеселя с малко приказки за нормални неща.

— Чувал съм, че от страх хората побеляват — каза войникът и очите му щяха да изпаднат от орбитите си — но кралският капитан изглежда е станал черен!

Наистина, Цезар не бе успял да чуе какво говори Мейсън и тъй като случилото се досега вече бе събудило у него всички възможни страхове, той несъзнателно бе дръпнал перуката от едното си ухо за да чува по-добре, без изобщо да съобрази, че цветът му ще го издаде. Часовият бе забелязал това действие. Вниманието на офицера веднага се насочи натам и като забрави цялото съчувствие към колегата офицер, изпаднал в беда, или с две думи, като забрави всичко останало, освен порицанието, което щеше да получи частта му, той скочи напред и сграбчи ужасения африканец за гърлото. Цезар разбра че е разкрит веднага щом чу да се споменава цвета му и още при първия удар на ботуша на Мейсън в пода, той скочи на крака и веднага се придвижи към един от ъглите на стаята.

— Кой си ти? — извика лейтенантът и започна да блъска главата на негъра в стената при всеки следващ въпрос. — Кой по дяволите си ти, и къде е англичанинът? Отговаряй, гарго такава, или ще те обеся на бесилката на шпионина!

Цезар остана мълчалив. Нито заплахите, нито ударите успяха да измъкнат отговор от него, докато лейтенантът не изпрати тежкият си ботуш напред, движение, което го съприкоснови с най-чувствителното място на чернокожия — пищялът му. И най-твърдият характер не би издържал повече и Цезар поддаде. Първите му думи бяха:

— Божи мой, миста, мисли аз не боли?!

— Небеса! Това е самият негър! Мошеник! Къде е господарят ти? Кой беше този свещеник? — Докато говореше той направи движение, сякаш щеше да продължи атаката, но Цезар извика за милост и обеща да каже всичко.

— Кой беше свещеникът? — повтори лейтенантът и дръпна назад големия си ботуш, като го задържа в заплашително положение.

— Харви, Харви — извика Цезар, танцувайки от единия на другия си крак, сякаш се боеше, че и двата могат да станат обект на нападението.

— Кой Харви, черни мошенико? — извика нетърпеливо офицерът и за да си отмъсти в пълна степен, пусна крака си в движение.

— Бърч! — изпищя Цезар като падна на колене и по лъскавото му лице се затъркаляха големи сълзи.

— Харви Бърч! — повтори драгунът като блъсна негъра настрани и изскочи от стаята.

— На оръжие, на оръжие! Петдесет гвинеи за търговеца-шпионин! На конете, на конете! Бързо!

По време на бъркотията, настъпила при вдигането на драгуните по тревога, Цезар стана от пода, където го бе съборил Мейсън, и започна да гледа раните си. За щастие бе паднал на главата си, така че нямаше материални щети.