Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (8)

VII ГЛАВА

Вдигнете дивеча и следвайте духа си.

Шекспир, Хенри V

Неравната повърхнина, необлагородената природа, многото естествени прикрития заедно с голямото разстояние от собствената им страна, както и фактът, че можеха да се придвижват на големи разстояния само по море, бяха попречили на англичаните да използват голяма кавалерийска сила в ранната фаза на войната срещу бунтовниците.

От родината им бе изпратен само един редовен кавалерийски полк, но на различни места, според нуждите на момента, или според схващанията на кралските офицери, бяха сформирани легиони и независими корпуси. Те нерядко се състояха от хора, израснали в колониите, но също така и от войници изтеглени от полковете на предната линия, които трябваше да изоставят мускета и байонета и да вземат карабината и кавалерийската сабя. Една такава помощна част бяха и Хесенските мускетари, трансформирани в тежка и не особено активна кавалерия.

Срещу тях бяха изправени най-твърдите духове на Америка. Повечето кавалерийски полкове на континенталната армия бяха предвождани от офицери от Юга и тяхната храброст се предаваше на обикновените войници, внимателно подбрани за задачите, които трябваше да изпълняват.

Докато британците бяха принудени да се задоволят с владеенето на някои от по-големите градове или да се придвижват в територии, оголени от продоволствие, враговете им имаха на разположение цялата вътрешна територия на страната.

Трудностите, изпитвани от американската армия, не подлежат на описание, но като знаеха, че служат на справедлива кауза и имайки власт, офицерите не жалеха усилия, за да осигуряват необходимото. В резултат конницата беше добре оборудвана и нахранена, следователно, много ефективна. Може би по времето, което описваме, в целия свят не би могла да се намери по-храбра, дръзка и неудържима конница от леката кавалерия на континенталната армия.

Хората на Дънуди често бяха изпробвали уменията си в схватки срещу врага и сега горяха от нетърпение да бъдат поведени още веднъж, защото рядко атакуваха безрезултатно. Желанието им скоро се изпълни — командирът им едва се бе качил отново на коня си, когато иззад склона, преграждащ отчасти долината от юг, се изсипа вражеска войска. Майорът успя да разгледа частите за няколко минути. Видя зелените униформи на „каубоите“, и кожените каски, и дървените седла на германските наемници. На брой бяха горе-долу колкото хората под негово командване.

Когато достигнаха оголеното място пред къщичката на Харви Бърч, врагът спря, за да се престрои в редици, явна подготовка за атака. В този момент се появи колона пехотинци, която напираше напред към брега на потока.

Майор Дънуди се отличаваше не само с безстрашие, но и с хладен ум и разсъдливост. Той веднага забеляза преимуществата си и реши да ги използва. Колоната, която водеше, започна да се оттегля бавно назад, а младият германец, предвождащ враговете му, от страх да не изпусне лесна победа, даде заповед за атака. Малко армии са толкова дръзки, колкото „каубоите“. Те се втурнаха нетърпеливо напред, окуражени от отстъплението на неприятеля и от колоната в тила им. Хесенците напредваха по-бавно, но в по-добър ред. Тръбите на американците засвириха дълго и подканящо. От групата в засада се чу отговор, който смрази сърцата на настъпващите. Колоната на Дънуди се изви в съвършен ред, отвори се и след заповедта за атака от скривалището си излетяха хората на Лоутън. Най-напред яздеше самият той, размахал сабя над главата си, и виковете му се чуваха високо над шума на боя.

Атаката уплаши твърде много „каубоите“ и те се пръснаха на всички страни с такава бързина, с каквато можеха да ги носят конете им — най отбраните животни на Уестчестър. Само малко от тях пострадаха, но тези, които попаднаха под ударите на нападащите ги сънародници, не живяха достатъчно, за да кажат кой ги е повалил. Атаката понесоха бедните васали на немския тиранин. Дисциплинирани до краен предел, тези злощастни хора посрещнаха конниците храбро, но бяха пометени като плява от вятър. Много от тях бяха буквално стъпкани и Дънуди скоро се намери без врагове пред себе си. Близостта на пехотата предотврати преследването, и малкото оцелели германци потърсиха спасение зад редиците й.

По-хитрите местни конници се разпръснаха на малки групи и по различни маршрути се добраха до старата си база при река Харлем. При това отстъпление имаше много пострадали — и хора, и добитък, и къщи, защото отстъплението на „каубоите“ е по-лошо от самото зло.

Не бе възможно такава сцена да се разиграе толкова близо до обитателите на къщата и те да останат безучастни към резултата. В действителност чувствата, предизвикани от събитията, изпълниха сърцата на всички — от кухнята до гостната. Ужасът не позволи на дамите да наблюдават, но от това преживяванията им не намаляха. Франсис продължи да лежи на канапето, както споменахме, като отправяше несвързани и трескави молитви за оцеляването на сънародниците си, въпреки че дълбоко в сърцето й нейната нация се олицетворяваше от образа на Пейтън Дънуди. Мис Пейтън и Сара нямаха толкова индивидуални предпочитания, но за Сара удоволствието от предвкусваната победа на британците намаля, когато ужасите на войната дойдоха толкова близо до сетивата й.

В кухнята имаше четирима души — Цезар и неговата жена, тяхната внучка, черно като въглен двадесетгодишно момиче и момчето, за което вече споменахме. Негрите бяха потомци на семействата, доведени някога тук от ранните холандски колонисти, и мистър Уортън ги бе наследил с имението от предшествениците си по майчина линия. Времето, безправието и смъртта бяха свели броя им до тримата в кухнята. Момчето, което бе бяло, бе доведено от мис Пейтън за да изпълнява дребни домакински задачи. Цезар излезе и след като се скри зад една чупка в стената, за да се предпази от заблуден куршум, остана да гледа изумено битката. Стражът на верандата беше само на няколко стъпки от него и се вживяваше в преследването като старо, тренирало ловджийско куче. Забеляза негъра и уплашения му вид и се усмихна презрително. Той самият бе изправен срещу врага и гърдите му бяха открити за всички евентуални опасности.

След като огледа позицията на Цезар за момент, драгунът каза презрително:

— Изглежда много пазиш красивата си персона, черньо.

— Куршум убива черен, като бял — промърмори Цезар навъсено и погледна прикритието си с удовлетворение.

— Ами ако направя експеримент? — той извади пистолета си и го насочи към негъра. При вида на драгуна зъбите на Цезар загракаха, макар че не вярваше нещо сериозно да се случи. Точно в този момент започна да отстъпва колоната на Дънуди и след тях се впусна редовната конница.

— Ето ти миста лек кавалерия — каза Цезар възбудено, като вярваше, че американците бягат. — Защо вие бунтовници не биете? Виш… виш как войска на крал Джордж кара Дънуди бяга. Той добър, но не обича бие с редовна армия.

— Майната й на твойта редовна армия — извика другият свирепо. — Чакай малко, черньо, да видиш как капитан Лоутън ще излезе ей иззад оня хълм и ще ги пръсне като ято диви гъски, дето са си загубили водача.

Цезар смяташе, че Лоутън се е скрил зад хълма по причини подобни на неговите, но събитията скоро потвърдиха пророчеството на войника и чернокожият стана свидетел на пълното поражение на кралската конница.

Стражът изрази радостта си от успеха със силни викове, които накараха другаря му да застане до отворения прозорец на гостната.

— Том, видя ли, видя ли?! Как му хвръкна шапката на този немец, и как майорът уби коня на офицера! По дяволите, да беше убил холандеца и да бе оставил коня!

По бягащите бяха изпразнени няколко пистолета и един куршум счупи прозореца на няколко крачки от Цезар. Като зае позата на най-големия изкусител на човешката раса Цезар си потърси убежище в къщата и веднага влезе в гостната.

Дворът на къщата бе скрит за погледите откъм пътя от гъст жив плет и конете на двамата драгуни бяха привързани за него.

В този момент, двама каубои, чиито път за отстъпление бе отрязан влетяха в двора с намерение да избягат в гората зад нея.

Американците притиснаха отстъпващите немци докато те се прикриха зад огъня на пехотата и двамата мародери, освободени от непосредствена опасност се поддадоха на изкушението, на което малко хора като тях устояват — добра възможност и наличност на коне. С твърдост и присъствие на духа, каквито се постигат само след многократно участие в подобни приключения, двамата почти едновременно се насочиха към плячката си. Те бързо развързаха животните, когато войникът от верандата стреля по тях и се втурна с извадена сабя да им попречи.

Когато Цезар влезе в гостната, вниманието на стража се бе насочило към затворника, но шумът отвън отново го привлече към прозореца. Той се показа навън и с ужасни ругатни и заплахи се опита да сплаши мародерите. Моментът бе изкусителен. Триста негови другари бяха на миля от къщата, навсякъде тичаха коне без ездачи и Хенри Уортън хвана забравилия го страж за краката и го изхвърли навън с главата напред. Цезар изскочи от стаята и залости входната врата.

Падането не бе тежко и за миг войникът стана на крака, като насочи гнева си към затворника. Но да се качи през прозореца, когато там е врагът му бе невъзможно, а вратата беше заключена.

Другарят му вече го викаше на помощ и войникът, забравил всичко останало, се втурна да му помогне. Единият кон бе освободен веднага, но другият беше вече завързан за седлото на единия каубой. Дуелирайки се бясно, четиримата отидоха зад къщата, като с ругатните си накараха въздуха да затрепери. Цезар отвори вратата и като посочи към конете спокойно по-щипващи тревата на ливадата, извика:

— Бягай… сега… маса Хари, бягай!

— Да — каза младежът като се качваше на коня. — Наистина сега е моментът, честни приятелю.

Той махна с ръка на баща си, който стоеше на прозореца с безмълвна тревога и с ръце протегнати за благословия и като извика на Цезар: „Бог да те благослови, Цезар. Поздрави момичетата“, излетя през портата със скоростта на светкавица.

Негърът го видя как пое по пътя, как препусна покрай скалите, които от тази страна се издигаха перпендикулярно нагоре и как изчезна зад една от тях.

Щастливият Цезар затвори вратата с всички резета и накрая и с ключа, като през цялото време мърмореше нещо за щастливото бягство на младия си господар.

— Как хубав язди. Учил го малко и аз… поздрави млади дами… мис Фани не даде негър целуне червена буза…

Когато победата за деня бе решена и дойде време да се погребват мъртвите, зад къщата бяха намерени двама каубои и един вирджинец, които също трябваше да се включат в това число.

За щастие на капитан Уортън, тези, които го бяха пленили гледаха през далекоглед редовете на пехотата, която още заемаше позицията си на брега на потока и зад която все още бяха остатъците от наемната конница. Конят му бе от най-добрата порода на Вирджиния и го носеше със скоростта на вятъра и сърцето му вече биеше трескаво от радост, че се е освободил, когато един добре познат глас достигна до изненадания му слух:

— Смело бягство капитане, не жали камшика и завий наляво преди да пресечеш потока.

Уортън се обърна изненадан и видя бившия си водач Харви Бърч седнал на една скала, от която можеше да вижда долината от птичи поглед. Торбата му, значително намаляла по размер беше до крака му, а той възторжено махаше шапката си към преминаващия край него конник. Капитанът послуша съвета на това тайнствено същество и като намери добър път, който да води към главния, той зави в тази посока и скоро се оказа при приятелите си. След още минута той спря коня си пред полковник Уелмър.

— Капитан Уортън! — възкликна изумен командващият на английската част. — Облечен в синя дреха и възседнал бунтовнически кон! От небето ли падаш с това облекло?

— Слава Богу! — извика младежът, след като си пое дъх — В безопасност съм. Избягах от ръцете на враговете ни. Само допреди пет минути бях пленник и ме заплашваше бесилка.

— Бесилка, капитан Уортън! Едва ли тези предатели на краля ще се осмелят да извършат още едно хладнокръвно убийство. Не им ли стига животът на Андре? Откъде накъде те заплашваха с такова нещо?

— По обвинение от същото естество — каза капитанът и накратко разказа на събралата се група слушатели как са го хванали, причините за собствените му опасения и как е избягал. Когато разказът му свърши, германците вече се бяха събрали зад пехотата и полковник Уелмър извика:

— От сърце те поздравявам, храбри приятелю. Милостта е нещо, което те не познават и ти имаш двойно по-голям късмет, че си се измъкнал жив от ръцете им. Приготви се да ми осигуриш помощта си и аз ще ти дам възможност да отмъстиш благородно.

— Не мисля, че р част, която се командва от майор Дънуди има опасност от лични обиди за когото и да е, полковник Уелмър — отговори младият Уортън с лек блясък в погледа. — Той не може да бъде обвинен в такова нещо. Не мисля и че е разумно да се пресича потока в откритата равнина пред очите на тази конница, която още е разгорещена от успеха си.

— Смяташ ли че разпръсването на тези доброволци и бавноподвижни наемници е нещо, с което човек се гордее? — полковникът се усмихна презрително. — Говориш за случилото се сякаш твоят прехвален мистър Дънуди, защото той не е никакъв майор е нападнал личната охрана на краля.

— Трябва да кажа, че ако тази охрана беше на това бойно поле щеше да срещне един противник, който е опасно да се отминава с презрение. Сър, моят прехвален майор Дънуди е гордостта на армията на Вашингтон като кавалерийски офицер.

— Дънуди… сигурно съм виждал този джентълмен преди?

— Казаха ми, че сте го видели за кратко в градското жилище на сестрите ми — отговори Уортън с усмивка.

— А! Спомням си за този младеж. И този най-способен конгрес на разбунтували се колонии, наистина ли поверява войниците си на такива войни?

— Попитайте командира на германците дали смята, че майор Дънуди не заслужава доверие.

Полковник Уелмър бе далеч от тази гордост, която кара хората да се държат смело в лицето на враговете си. Бе служил в Америка дълго време без да се сблъска с никой, освен с новите попълнения или с въоръжените отряди на страната. Те понякога нападаха и се биеха храбро, но не по-рядко предпочитаха да отстъпят без нито един изстрел. Той беше твърде склонен да съди по външната страна на нещата и за него бе невъзможно да си представи, че войници, чиито гети са толкова чисти, чиято маршировка е така правилна и които така добре завиват на плаца, могат да бъдат победени. И в добавка на всичко това, те бяха англичани, така че успехът им е сигурен. Полковник Уелмър никога не бе прекарвал дълго на бойното поле, иначе представите, с които бе дошъл от дома си и които се бяха потвърдили по време на престоя му в гарнизонния град, щяха да са изчезнали отдавна. Той изслуша отговора на капитан Уортън с надменна усмивка и попита:

— Не ни съветваш да отстъпим пред тези прехвалени конници, преди да направим нещо, за да ги лишим от тази слава, нали?

— Бих ви посъветвал за опасността на която се каните да се изложите.

— Опасност, не е дума подходяща за войник — продължи с презрение полковникът.

— И от нея шестдесети се бои толкова малко, колкото и всички, които носят кралски мундир — извика Хенри Уортън заканително. — Дайте заповед и оставете действията ни да говорят.

— Сега отново виждам своя млад приятел — каза Уелмър помирително. Ако имаш какво да ни кажеш преди да влезем в бой, нещо което да ни помогне, ще те изслушаме. Ти знаеш числеността на бунтовниците. Има ли още от тях в засада?

— Да — отговори капитанът все още притеснен от смеха на останалите. — В края на тази гора, вдясно има малко пехотинци, но конницата е цялата пред нас.

— Тогава няма да издържат дълго — каза Уелмър и се обърна към офицерите около него. — Господа, ще пресечем потока в колона, а ще се разгърнем в равнината отвъд. Иначе няма да накараме тези храбри янки да дойдат в обсега на мускетите ни. Капитан Уортън, искам помощта ти като моя свръзка.

Младежът поклати глава в неодобрение на тази прибързана, както здравият разум му подсказваше, стъпка, но се заприготвя трескаво да изпълни дълга си в наближаващото изпитание.

По време на този разговор, който се проведе недалече от британската колона и напълно пред погледите на американците, Дънуди събираше разпръснатите си конници, вземаше мерки малкото пленници да не избягат и се оттегляше на мястото където беше, когато за първи път се появи неприятеля. Беше доволен от постигнатия успех и понеже смяташе, че лоялистите ще бъдат твърде предпазливи, за да му дадат възможност отново да ги нападне, смяташе да изтегли пехотинците си и като остави силен отряд, който да наблюдава движенията на врага, да се оттегли няколко мили назад, на място подходящо за пренощуване. Капитан Лоутън слушаше неохотно разсъжденията на командира си и бе извадил далекогледа, за да види дали не се е създало положение благоприятно за атака, когато изведнъж извика:

— Но как може! Син мундир сред червенодрешковците! Кълна се във Вирджиния, това е маскираният ни приятел, който е избягал от двама от най-добрите ми войници!

Още не бе изрекъл това, когато оживелият от двамата герои се приближи, като доведе освен своя кон и тези на двамата каубои. Той докладва за смъртта на другаря си и за бягството на пленника. Тъй като Уортън бе непосредствено охраняван от другия, а него не можеха да обвинят, че е защитавал конете, за които отговаряше той, капитанът го изслуша навъсено, но без гняв.

Тази новина веднага промени мислите на майор Дънуди. Той разбра, че собствената му репутация е в опасност поради бягството на пленника и отмени заповедта за изтеглянето на хората от гората. След това заедно със заместника си започна да оглежда врага, за да издебне удобен момент за атака.

Само преди два часа Дънуди смяташе случайността, поради която Хенри Уортън е попаднал в негов плен за най-тежкия удар в живота си. Сега копнееше за възможност, макар и с риск за себе си да залови отново приятеля си. Всички други съображения бяха удавени в нетърпението на на наранения му дух и той скоро би надминал Лоутън по прибързаност, ако в този момент войската на Уелмър не беше започнала да пресича потока и да навлиза в равнината.

— Ето го! — извика радостно капитанът и посочи нататък. — Джон Бул влиза направо в капана и при това с отворени очи.

— Той не може да се разгърне там — каза Дънуди. — Уортън сигурно му е казал за засадата, но ако го направи…

— Няма да останат и дузина здрави кожи в батальона му — прекъсна го Лоутън и скочи на седлото.

Истината скоро се изясни — след като напредна малко в равнината, колоната на англичаните се разгърна в съвършен ред, който би им направил чест дори и на парад в техния Хайд Парк.

— Готви се! На конете! — изкомандва Дънуди — Лоутън повтори последната команда толкова силно, че тя прокънтя в ушите на Цезар, който стоеше на един отворен прозорец в къщата. Той се прибра вътре, загубил всяко съмнение в смелостта на капитана.

Когато британската линия напредваше бавно и в точен ред, от гората се разнесе унищожителен огън. Той засегна най-близките до гората войници. Уелмър се вслуша в съвета на заместника си ветеран до него и заповяда на две роти да прогонят скрилите се в гората. Тази маневра предизвика леко объркване и Дънуди използва възможността за да атакува. За нападение на конницата едва ли можеше да има по-подходящо място и тя наистина бе неудържима. Насочиха удара така, че да не се излагат на огъня на приятелите си и напълно успяха. Уелмър, който се намираше на левия фланг просто бе пометен. Дънуди пристигна навреме, за да го спаси от ръката на един от своите хора, изправи го на земята, постави го на кон и го повери на ординареца си. Този който бе предложил да се прочисти гората бе натоварен да го направи, но всъщност вече нямаше нужда, защото хората там бяха изпълнили задачата си и вече се оттегляха.

Американците заобиколиха левия фланг на англичаните и ги нападнаха в тил, като осигуриха пълна победа и в тази част на бойното поле. След като се ориентира в обстановката, заместникът на Уелмър, бързо обърна отряда си и откри огън по драгуните, атакуващи покрай него. В този отряд бе и Хенри Уортън, който бе изразил желание да участва в разчистването на гората. Един куршум удари ръката, с която държеше юздата и го принуди да хване коня си с другата. Когато драгуните се втурнаха покрай него с викове и тръби, цепещи въздуха, конят му стана неуправляем — втурваше се напред, изправяше се на задните си крака, ездачът му, неспособен да го удържи с една ръка, след миг се намери до капитан Лоутън. Той с един поглед схвана нелепото положение на новия си познайник и преди да се врежат в британската линия имаше време само да извика:

— Конят знае справедливата кауза по-добре от ездача! Капитан Уортън, добре дошъл в редиците на свободата.

Когато обаче атаката приключи, Лоутън не загуби никакво време и го постави под охрана, но когато видя, че е ранен, нареди да го изпратят в тила.

Драгуните се заеха да довършат работата си с кралската пехота, оставена на тяхната милост без излишни нежности, а Дънуди, който забеляза, че остатъците от германците се опитват да се съберат отново в равнината атакува и разпръсна с лекота недохранените им коне.

В това време голям брой англичани се възползваха от дима и объркването на бойното поле и се придвижиха в тила на групата, която все още стоеше в линия покрай гората, но не стреляше от страх да не нарани свои наред с враговете си. Новодошлите заеха позиции в самата гора, под прикритието на дърветата. Още преди тази маневра да бъде довършена докрай, капитан Лоутън извика един младеж, който командваше подразделенията, намиращи се в района и му предложи да нападнат линията на британците. Предложението бе прието веднага и войските бяха престроени за тази цел, но нетърпението на водача им попречи да се извърши необходимата подготовка, за да се осигури успех. Конницата, обсипана с унищожителен огън в атаката си се обърка допълнително. И Лоутън и младежът паднаха в атаката. За щастие, майор Дънуди се завърна, в този критичен момент и видя суматохата сред войниците си. В краката му, оплискан с кръв лежеше Джордж Сингълтън, младеж, когото той много ценеше, а по-нататък проснат на земята бе и самият Лоутън. В очите му пламна огън. Той премина между ескадрона и врага и призова войниците да изпълнят дълга си. Присъствието му и думите му им подействаха като магия. Виковете спряха, строят бе оформен бързо и точно, чу се сигналът и поведени от командира си, вирджинците се впуснаха напред в атака, която нищо не можеше да спре. Скоро полето бе прочистено от враговете, а оцелелите от тях потърсиха убежище в гората. Дънуди бавно се оттегли от огъня им и се залови с болезнените грижи за мъртвите и ранените си войници.

Сержантът, натоварен да заведе Хенри Уортън, за да му окажат медицинска помощ, бързаше, за да може да се върне колкото се може по-скоро на бойното поле. Преди да достигнат до средата на равнината капитанът забеляза един човек, чийто външен вид и занимания привлякоха вниманието му. Главата му бе плешива и гола, но от джоба му се показваше добре напудрена перука. Мундира му бе свален и ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Дрехите му бяха силно изцапани с кръв и както ръцете, така и лицето му подсказваха каква е неговата професия. В устата му имаше пура, в дясната ръка някакъв инструмент със странна форма, а в лявата — остатък от ябълка, който от време на време сменяше мястото си с пурата. Беше изправен и гледаше замислено един германец, който лежеше бездиханен пред него. На известно разстояние стояха двама-трима от пехотинците и подпрени на мускетите си гледаха към мястото на битката, а до него стоеше един човек, който съдейки по инструментите в ръцете му, явно му беше помощник:

— Докторът е там, сър — каза сержантът хладно. — Ще ви зашие ръката докато мигнете.

След това той кимна на мускетарите, посочи им пленника, прошепна им нещо и препусна бясно към другарите си.

Уортън се приближи до странната фигура и се канеше да заговори, защото видя, че не са го забелязали, когато другия наруши мълчанието:

— Сега съм сигурен, че този е бил убит от капитан Лоутън, сякаш съм видял да нанася удара. Колко пъти съм му казвал как да обезврежда противника без да му отнема живота! Жестоко и ненужно е така да се унищожава човешкия род, още повече, такива удари правят професионалната помощ излишна. Донякъде това е неуважение към науката!

— Ако имате време, сър — каза Хенри Уортън — бих ви помолил да обърнете внимание на тази лека рана.

— А — каза докторът и го огледа от глава до пети. — Идвате от бойното поле, има ли много работа там?

— Да, наистина — каза Хенри и остави хирургът да му помогне да свали дрехата си — времената са объркани.

— Объркани — повтори лекарят зает с превръзките си. — За мен това е удоволствие сър, защото докато има объркване има и живот, а докато има живот има и надежда, но тук изкуството ми е безполезно. Поставих на един пациент мозъка обратно в главата, но ми се струва, че беше умрял преди това. Интересен случай сър, ще ви заведа да го видите. Хей там до оградата, където има много трупове. A-ха, куршумът не е засегнал костта, имате късмет, че попадате в ръцете на опитен практик. Иначе можеше и да загубите този крайник.

— Така ли? — попита Уортън притеснен. — Аз смятах, че това е само драскотина.

— Раната не е тежка, но ръката ви е толкова хубава за опериране… това би изкусило един новак.

— По дяволите! Може ли да бъде удоволствие осакатяването на човек?!

— Сър — каза хирургът сериозно — научната ампутация е много хубава операция и без съмнение би изкусила един младок да побърза с работата и да не обърне внимание на всички подробности.

Разговорът бе прекъснат от появата на драгуните, които се завръщаха на първоначалното си място и от войниците, които започнаха да идват и да искат спешна помощ от страна на лекаря.

Новата охрана пое Уортън и той се запъти към къщата на баща си с натежало сърце.

Англичаните бяха загубили около една трета от хората си, но останалите се бяха укрили в гората. Майор Дънуди прецени, че не може да ги атакува и остави голяма група под командването на съвзелия се капитан Лоутън, която да наблюдава действията им и да им попречи да излязат.

До него бяха достигнали сведения за още един отряд, придвижващ се към тях и трябваше да бъде готов да го посрещне. Капитан Лоутън получи заповед да не напада в никакъв случай, освен ако не се представи много благоприятна възможност.

Офицерът му бе зашеметен в главата от одраскал го куршум и майорът, като му каза със смях, че ще го считат за по-лошо наранен, ако още веднъж се самозабрави, тръгна по своя път.

Английският отряд бе тръгнал без продоволствие, за да нападне складове за снабдяване на американската армия. Сега остатъците от него преминаваха нагоре към височините и по недостъпни за конницата пътеки се оттегляха към корабите си.