Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rifle-Rangers (Adventures in Southern Mexico), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Стрелците в Мексико

„Тренев & Тренев“, София, 1991

 

Превод Г. И.

Редактор Иван Тренев

Рисунка за корицата Емилиян Станкев

Илюстрации Еванс (1898 г.)

Художник Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Коректор Ивелина Антонова

Формат 32/84/108. Печатни коли 14,5. Цена 13,98 лв

Печат: ДФ „Полиграф“, Перник

с/о Jusautor, Sofia


Въведение
АНАХУАК[1]

 

Далече, далече зад тъмните, грозни вълни на дивия Атлантически океан, зад цветущите и горещи острови на Западна Индия, се простира чудна страна. Повърхнината й сякаш е от смарагд под леко издигнато, сапфирено небе. Слънцето й е огромно, златно, искрящо кълбо.

Анахуак!

Пътешественикът обръща погледа си на Изток, поетът възпява древната слава на Гърция, живописецът възпроизвежда с любов и усърдие Апенините и Алпите, които достатъчно са ни омръзнали, романописецът се мъчи да обърне някой плашлив италиански кокошар в романтичен бандит или пък, като се втурва към средните векове, забавлява сантименталната младеж с описанията на невъзможни герои и още по-невъзможни приключения — всички те, в диренето си на великото и прекрасното, на поетичното и живописното, защо ли се отвръщат от тази вълшебна страна — Анахуак?

И ние ли да сторим същото?

Не! Нека като генуезците се запътим назад, през тъмните, грозни вълни на океана, покрай дивите острови, на Запад — към Анахуак! Да излезем на неговите брегове, да проникнем в тайнствения мрак на горите му, да се изкачим по върховете на могъщите планини и да преминем през необятните равнини…

Да тръгваме, любознателни читателю. Не се страхувай от нищо, ще видиш с нас чудеса, каквито не си и сънувал. Поете! Ти ще откриеш ново вдъхновение, съвършенства, достойни за твоето перо. Живописецо! За твоя смаян поглед ще се открият картини, създадени за теб от Всевишния. Писателю! И ти няма да бъдеш онеправдан в Анахуак. Много предания има тук за любовта и омразата, за благородството и коварството, за невероятните подвизи и жестоките престъпления — предания, богати с жизнената си правда и със силните благоухания на романтиката.

Хайде да тръгнем на плаване по развълнувания океан, край слънчевите острови, да летим все по-нататък и по-нататък — към бреговете на Анахуак!

Безкрайно разнообразни са гледките на тази живописна страна, променят се като нюансите на опала. На всяка крачка нова картина се разгръща пред нас. Гигантските планини опират върховете си в сапфиреното небе, зелените равнини се разстилат до самия хоризонт, бездънните пропасти са обрасли с богата растителност, горите са безкрайни и мамят под сенчестите си сводове със сребърните ленти на реките, ручеите и потоците.

Трудно е да се опишат всичките тези чудеса: може би би могло да се даде само едно късичко определение за Мексико: божествен калейдоскоп.

Все пак аз ще се опитам да нахвърля с общи черти картините, които са се врязали в паметта ми неизгладимо.

Ето ме, стоя на брега на Мексиканския залив. Прозрачните синкави талази плискат с тих ропот покрития със сребърен пясък бряг. Тук-там над кораловите рифове кипи елмазена пяна. Гледам към Изток и виждам огромно море, създадено за непрестанно мореплаване. Но де са белокрилите вестители на търговията, разгънатите корабни платна? Усамотена ладийка на туземец-рибар единствена се прокрадва между рифовете Polacca, полуконтрабандистко корабче, се полюшва до брега, а в близкото заливче се забелязва пирога. Това е всичко, което може да се види с просто око. Очевидно е, че това море все още не е заграбено от „гениите на търговията“.

Разбира се, неблагоприятно е заключението ми за обитателите на тази страна — навярно съвсем ниско е нравственото им равнище, жалки са материалните условия за тяхното съществувание! Няма търговия, няма промишленост. И как без тях изобщо би могло да се повдига въпросът за благосъстоянието на жителите. Но почакайте! Ето, там нещо се вижда на хоризонта, извива се тъмна струя и бавно се разнася в прозрачния въздух… Може би прибързано осъждам туземците. Дим ли е от параходна тръба? Да, разбира се, ето, параходът се приближава към брега… Но, уви! Признакът на цивилизацията се оказва с чуждестранен флаг. Чуждоземни лица се навеждат над борда, до слуха ми достига чуждоземна реч…[2]

Параходът влиза в залива. От него с пирога се пренасят пакет писма, вестници, десетина товара стока и половин дузина жалки, полуживи хорица, сетне се чува прощалният гърмеж, острият писък на парната свирка. И гордият пришълец си отива. Отдалечава се. Подир няколко минути се загубва и следата му. Отново властвуват тихият ропот на вълните и албатросът — орелът на морето с ярко блестящите крила.

Обръщам се на север и виждам бяла лента от пясък, обвила синята безкрайност на водата. На юг — същата картина. Мексиканското море е притиснато от две страни с този сребърен пояс, който отделя тъмната синевина на вълните от смарагдената зеленина на горите, като отбелязва ясно двата цвята със своята белезникавост. Този пояс е обсипан с грапавини, вятърът е навял милиардите пясъчни атоми, които блестят под лъчите на тропическото слънце, събрал ги е на малки хълмове, не по-високи от тридесетина метра. Те се виждат по всички посоки и образуват вълшебни арабески.

Промъквам се с мъка по този бряг, лишен от растителност, и потъвам на всяка крачка, катеря се и се спускам по възвишенията от пясък, които стават все по-разнообразни по форма — конуси, кубета, наклонени площадки, зъбчати стени. Всичко това е игра на вятъра. Той неуморно се забавлява с издигането и рушенето на всевъзможните форми. Но ето че на места забелязвам изровени, странно широки, подобни на фунии дупки, сякаш вулканични кратери. Край тях се проточват долини, прорязвани с дълбоки пропасти, стърчат почти вертикално увенчани с вълнисти зъбци стени.

Тези форми не са постоянни: northern, северният вятър, който се обръща в буря и често опустошава бреговете на Мексико и докарва студ, а с него и жълтата треска, за една нощ събаря формите от пясък, създава нови, превръща планината в долина, стената — в пропаст.

По върховете на хълмовете ме лъхва ветрец откъм залива — долу, при полите им, слънцето на Тропика изгаря немилостиво, лъчите му се отразяват в бляскавите пясъчни кристалчета и заслепяват очите. В Анахуак има много смъртни случаи от слънчев удар.

Но ето го northern, или el norte — по испански.

Северният хоризонт се прегръща бързо с тъмни мъгли. Често ослепителната светкавица, глухите тътнения на гръмотевицата предвещават приближаването на страхотния северен вятър. Но местните рибари го разпознават и без тези предвестници. Нажежената атмосфера, в която току-що се задавяхме, за минута се прониква от остро студена струя, която сякаш пробива черепа, пронизва мозъка на костите и ви кара да треперите така, че зъб със зъб да не може да се събере. Вятърът повдига облаци от пясък и ги прогонва свирепо, напомня самума на огромните пустини. Тънките сякаш иглолистни кристалчета се врязват по кожата на лицето и заслепяват все по-усърдно, понякога за цяла седмица. El norte духа непрестанно, по няколко часа или дни и изчезва също така внезапно, както се и появява — винаги на изток.

Ето че е преминал. Пясъчните хълмове се открояват пред очите ни в съвършено нов вид. Изменила се е самата им посока. Където имаше равнини, сега е издигнато възвишение. Където току-що ви е преграждала пътя отвесна стена, сега зее дълбок ров.

Такива са бреговете на Анахуак. По цялата им дължина има само едно добро пристанище — Вера Крус.

Както казахме — нито търговия, нито промишленост, нито дори сносни жилища. Само пясък и пясък. И величествен, безкрайно Живописен изглед.

* * *

Да възседнем конете — и напред! Прощавайте, сини вълни на прекрасния залив!

Оставихме зад гърба си пясъчните хълмове и ето, влизаме под сянката на веракруската гора. Гигантски са нейните листа, които преливат с нюансите на зеленото и златното. Магнолии, платани и бананови дървета издигат стъблата си, за да прегърнат клони към небесата. Окото с възхита проследява гладките колони на палмите, устремени към своите разкошни кубета. Погледът се губи в мрежа от диви лози и сплетени диагонали на огромни лиани, подобни на дебели тридесетина сантиметра змии, сетне с учудване се спира на колосалните папрати бамбуци, които образуват непроходим гъсталак. Навсякъде пъстреят прекрасните чаши на невиждано красиви цветя, жадно поглъщащи лъчите на тропическото проникващо през листата слънце. От дърво до дърво се протягат разкошни гирлянди от червени клонки, посипани с пурпурни цветчета, а зад тях се подават тръбовидните цветове на bignonia, по които прехвърчат златни пчели.

Своеобразни образци, невероятна флора! От всички страни! Palma real със съвършено гладък дънер, на върха с корона от широки клони, полюшвани от най-лекия полъх. Тази палма се въздига гордо над вярната си спътница, малката и тънка cona de la india. Coroso, роднина на царската палма, грациозно свива лъскавите си листа, сякаш за да запази от горещите слънчеви лъчи увисналите под листите гроздове от кръгли орехи, които напомнят гръцките. Abanico е палма с ветрилообразни листа, размахва тихо своите бляскави ветрила, восъчната палма изпуска капка по капка своя клей, а палмата melicoton стои с трънливото си стъбло, покрито с грамадни гроздове от позлатени плодове. Край брега на реката, по течението на която сме вече поели, високо се издигат колоните на благородния moriche (cocus mauritia), който бе наречен от първите мисионери с ентусиазъм и доста точно хляб на живота.

Гледам с искрено възхищение папратите, които са истински дървета. Действително, дървовидната папрат тук съперничи по височина на палмата и като нея украсява ландшафта със своите широки и дълги, увиснали листа. Аз се любувам на прекрасните мамеи с големите овални плодове, хълми, пълни с мекота, която притежава фантастичен шафранов цвят. Клоните на mahogany (acajon) c длъгнести листи се събират над мен в божествено красив свод, посипан с яйцевидни капсули. Като гледам тъмните клонести стъбла на тези дървета, неволно си представям каква фина мебел ще излезе след време от тях.

Пронизана отвсякъде от горещите слънчеви лъчи, тази гора е всъщност една необикновена, вълшебна картина.

Въздухът е спокоен, едва-едва доловим ветрец полюшва листата, птицата прехвръква от дърво на дърво с почти трептящи от красота пера. Tanagre, птичето, от което се срещат няколко вида и един от тях е с яркочервени пера, бъбривите lorettos, бляскавите trogons, toucans c чудовищни човки — птичките-мухи, и още много, много други представители от царството на пернатите се люлеят по клонките с цветовете на дъгата; в храстите подскача качулестият curasso, a гордият хондураски пуяк разперва важно на слънцето големите си крила с металически блясък.

Лекият елен, crrus mexicanus, се дърпа уплашено, чуе ли тропота на нашите коне. Кайманът пълзи лениво по брега или повдига страшно отвратителната си глава над водната повърхнина. Гущерът игуана е не по-малко противен със своя зъбчат гръб, катери се по грапавото стъбло или се полюшва злокобно с увисналата лиана. Неговият роднина, златният гущер, се плъзга майсторски по тясната пътека, василискът е полускрит в хралупата на старото дърво, кокори се от високо със зли очи. Cotejo е отровна гад, гущер, дълъг до един метър, зелен и с гребен от главата до края на опашката, под долната си челюст носи гуша. Неговите яйца и кожата му са лакомство за индианците и мексиканците. Той се рови в купища от накапали листа и лакомо търси насекоми. Хамелеонът пълзи предпазливо край клончето, приемайки цвета му, за да се доближи незабелязано до жертвата си.

Ето че се появяват и змиите: чудовищната боа и macaurel лежат върху дърветата, свити на топка. Голямата петниста змия повдига заплашително главата си и показва острия си език. Cascabel, звънчатата змия, се е свила на спирала, като пружина, и разклаща напред-назад горната част на тялото си, а кораловата змия изтяга червените си прешлени в права линия като издава грозното „скиррр“. Тази змия е много по-малка от боата, но е по-опасна от нея и конят ми изплашен се дръпва, когато я съзира.

Сега да се полюбуваме на четириногите и четириръките. Червената маймуна бяга пред нас, и като се прехвърля от клон на клон, се крие зад памирите или зад „белия мъх“, който украсява върховете на дърветата. А в това време ovistiti, малкото дяволче, преспокойно продължава играта си между листата, свирепият sambo проглушава гората със своите ужасни, почти нечовешки викове.

Ягуарът се е укрил в непроницаемия гъсталак на джунглите. Той ще излезе от него едва през нощта и затова само на лунната светлина може да се види великолепната му петниста кожа. Впрочем може да се забележи и денем, ако кучетата на ловеца или, още по-добре, гърмежите го подгонят сред джунглата. Същото трябва да се каже за пантерата, бобъра и риса. Понякога, ако вървите предпазливо, ще забележите длъгнестата фигура на жълтеникавия мексикански лъв, който се крие зад дървото и причаква плашливия елен. Скромно се отстранете и не се бъркайте в работата му, ако ли не — ще се намерите между зъбите му вместо елена.

Нощем картината се променя. Прелестните птици, папагалите, туканите, трогоните и колибрите си отдъхват в гнездата и отстъпват мястото си на други пернати За тези, които сега излизат на сцената, мракът не значи нищо, тъй като те самите носят в себе си светлина. Такива са cocygos, които дотолкова осветяват гората със своето зелено, червено и златно сияние, щото тя понякога изглежда пламнала. Такива са и gusanitos, чиито женски — прости светулки, без крила — лежат по листата, когато мъжките бръмчат весело наоколо им и изпускат святкащи искрици. Но тази светлина, която съставлява главното им условие за живот, е в същото време причина за тяхната гибел — тя привлича вниманието на многобройните врагове — нощния сокол, козодоя, прилепа и кукумявката. В числото на последните личат най-вече отвратителният вампир с големите си черни крила, които безредно, макар и бързо, удрят по въздуха, и голямата lechusa (strix mexicana), която се укрива в хралупите и издава сърцераздирателен вик, напомнящ хъркането на човек, когото душат.

Страшният рев на ягуара и на мексиканския тигър се смесва с неприятния глас на маймуната ревун, с лая на кучето-вълк, с квакането на дървесната жаба и с пронизителните викове на жабата-звънец. Понякога ароматът на цветовете, който изпълва джунглата денем, се размесва нощем с нетърпимата воня на chinche, който изпъжда враговете си с това дадено му от природата свойство за разпръскване на зловоние.

Ето как изглежда за пътешественика тропическата гора, разположена между Мексиканския залив и планините. Но не само тя, която тържествува с природната си хубост, със своите чудни животни, заема това пространство, разгърнало се пред погледа ни. Съществуват и култивирани парчета земя.

Гората се свършва и виждаме съвършено нова панорама — хасиендата на богатия собственик. Тук земята се обработва от роби — пеони. Те пеят по време на работа, но песните им са тъжни и монотонни: песни на една победена раса, песни на непосилно робство.

Околната природа тук сякаш се смее ликуваща; тук всичко, освен човекът-работник, цъфти и благоденствува; разхвърляна е разкошна растителност, навсякъде цветя и плодове от всички видове и багри. Само човекът линее и гасне.

Погледнете тази река, която лъкатуши изящно сред плодоносните поля. Нейните чисти, светли води изтичат изпод снеговете на Оризава; по бреговете й се въздигат величествени платани и палми — коко (cocosuncifera), а наоколо се простират градини, пълни с чудни тропически цветя и плодни дървета.

Ето едно портокалово дърво с жълти кълбета, лимонено дърво, което ражда чудни сладки плодове и ви покрива със сянката си, achenmolla ви протяга блудкаво-сладостните си плодове, големи, колкото кокосовия орех. Ветрецът, който облъхва полетата, носи аромата на кафето, индигото, ванилията и церовитото какао. Недалече блестят на слънцето златните стрели и кичури на захарната тръстика.

Видът на култивираните полета под тропиците не отстъпва по хубост на девствената гора.

Колкото по навлизаме в страната, толкова по-често се изкачваме над равнището на океана. Движим се вече не по хоризонтална равнина, преминаваме през хълмове и планини, прорязани от трапища и страховити стръмнини. Конете вече не потъват в пясък или черна наносна пръст. Техните копита пеят по амигдалоидните или порфирните скали. Почвата, ландшафтът и самата атмосфера — всичко се променя изведнъж, въздухът става по-пресен, по-студен. Намираме се в топлата област. Умерената област е по-нагоре. Достигаме само първите вериги на Северните Анди, високи повече от деветстотин метра над морското равнище.

Но каква поразителна промяна! Едва преди един час напуснахме равнината, а сега сме се намерили сякаш в съвършено друга страна. Спираме се в дивна местност и учудено разглеждаме околността — листата са вече много по-тънки и по-дребни, джунглата е по-рядка и по-ниска. Виждат се пътеки, край които не се среща нито едно дърво. Палмите съвсем изчезват, но са заменени от дървета, които приличат на тях, затова се наричат планински палми. Ето едрата palmetto (chamoerops) c ветрилообразни листа, прикрепени към върха й с дълги стъбла. Ето бодливите испански байонети, дървета не особено красиви, но живописни, окичени с тежки кичури, от зелени, месести капсули. Ето, pita aloe простира дългите си, отрупани с цветове стъбла, набучени с бодливи листа, ето и cactus, който е талазест, със светли восъчнобледи цветове в полусянката, виждаме и полукактуса, и гигантския epcus, приличащ на божествен светилник със своите правилно разположени от двете страни на дънера клони, леко издигнати в краищата. Срещаме и чудовищни, яйцевидни или сферично образувани чудновати буци от дърво, разстилащи се по земята без стъбла и клони.

Тук се таят само грамадния ботрак, мимозата, тази чувствителна „не ме пипай“, която трепери, усети ли приближаването ни, и моментално прибира нежните си листенца, за да ги разгърне пак, когато се махнем. Тук почвата е напълно благоприятна за акацията; грамадни пространства са покрити с нейни разновидности, които образуват непроходими гъсталаци. В един от тях ще видите медоноската с дългите кичури от пурпурни цветове, algarobe и бодливия mezguite. Над всички тия видове се издига стройната Fouguieta splendens, която носи върху самия си връх на тънки стъбла металовидни багрени цветове.

Животни се срещат нарядко. Впрочем, царството на насекомите тук има немалко представители. По кактусите пълзят кошенили; голямата крилата мравка си гради землени гнезда по клоните на акацията; мравкоедът лови с лепливия си език насекомите, които огризват миризливите листенца на мимозата. Броненосецът, покрит с ризница, която се състои от ромбовидни люспи, търси убежище в някоя пукнатина на скалата, или се крие от преследвания, търкулва се като кълбо от върха на планината. Въздухът се раздвижва от zopilotes, които търсят с острите си очи дали не се валя нейде труп на животно, за да им послужи за плячка. Из покритите с трева поляни пасат стада от полудиви четириноги. Понякога те могат да се срещат и при водата — на водопой.

Тук-там се срещат следи и от култура — къщица на пеон или ранчо на дребен собственик. Сградите тук са по-яки, отколкото в областта на палмите, тъй като се изграждат от камък. Нарядко се забелязва и hacienda с ниски бели стени и тесни, препречени прозорци, които напомнят тъмничните решетки. Съвсем рядко се среща малко село, струпано около черква с кръст на камбанарията.

Захарната тръстика се измества от кукуруза и големи пространства са покрити с широки тютюневи листа. Тук растат в изобилие също изключително миризливи и лековити видове.

Катерим се по стръмни скали, спускаме се в мрачни, зинали пропасти, от които някои са дълбоки повече от триста метра. Нейде пътеката върви по самия край на скалата, надвиснала като балкон над бездънната урва, където се плиска и реве пенливият поток.

Планини и пропасти се редят, докато преминем предните вериги и достигнем най-сетне прохода между Мексиканските Анди.

Влизаме в гъста гора, в която се издигат сини порфирени скали. От другата страна на Сиера ни очаква нова картина и неволно ни кара да спрем в нямо възхищение и изумление. Това е една от мексиканските равнини, които се простират в Андските Кордилери и се разгръщат успоредно на планините от Тропика, почти до самия бряг на Арктическото море.

Тази равнинност има съвършено гладка повърхнина — сякаш езерото от всички страни е заобиколено от планини, само тук-там прорязани с проходи, които пропускат към съседните възвишения. Тези планини нямат склонове, но се повдигат като вертикална или пък малко наклонена, но все пак непристъпна стена.

Сега се намираме в умерената област, която няма нищо общо с горещата. Тук всичко е ново — изгледът, флората, фауната и дори въздухът — пресен и още пролетен. Впрочем аз, който дойдох направо от горещата област, имам усещането, че ми е дори студено, и се загръщам по-добре с шала си.

Хоризонтът е грамаден, тъй като в равнината почти не се забелязват дървета. Земята е обработена: тук е главната резиденция на мексиканската култура. Тук ще видите големи градове с богати манастири и събори и навсякъде ще срещнете хора.

Издигнати от горени тухли ранчо, заградени с високи кактусови огради, спират погледа ми. Големи селища с бордеи са заети от коренните потомци на древните ацтеки.

Наоколо ми — плодоносни полета. Очите ми се спират върху гигантските дънери на култивираните magucus (agare americana). Копиевидните стъбла на кукуруза се разклащат шумно от вятъра; тук кукурузът достига най-голямата си височина. Необгледни пространства са посети с пшеница, грах и испански боб. Погледът ми с удоволствие си почива върху пълзящите трендафили, които покриват стените и ограждат вратите на къщите. Картофите цъфтят тук върху родната си почва. В плодните градини много ябълки, круши, нарове и дюли — смес от тропически плодове с чисто местни.

Тясната пътека, утъпкана откъм планината, ме води от една равнина в друга. Нова промяна! Цялата тази плоскост, покрита със сочна трева, е пълна с безбройни стада, охранявани от пастири на коне.

Промъквам се през друг проход — отново нова картина! Сега виждам песъчлива пустиня, по повърхността на която се издигат грамадни вихрушки от прах, образуват чудовищни фигури, които ми се виждат като въплъщение на образи от приказките. Когато прахът се уляга, макар и не за дълго, виждам широки езера, едва ли не морета, оградени със сребриста рамка от замбак, със зелени савани и огромни блата, обрасли с различни видове тръстика.

По-нататък, до самия хоризонт, се простира море от вкаменена лава и сгурия, които доказват, че някога тук е работил усърдно вулкан. Това черно море е съвършено пусто и безплодно; по него не се забелязват нито дръвче, нито тревица, нито атом човешки живот.

Такива са различните пейзажи, съсредоточени върху една площ сред планините — пейзажи интересни и поучителни като доказателство за разнообразието на природата.

Да оставим сега тази област и да се качим още по-нагоре. Да се покатерим по стръмните пътечки на Кордилерите и да проникнем в студената област.

Ето ни на три хиляди и петстотин метра над морското равнище. Изпадаме отново под сенчестите сводове на гъста гора. Чудовищните дънери ме обграждат все по-плътно и заслоняват целия останал свят. Къде сме? Съвсем не под тропиците. Гората принадлежи към онези гори, които се срещат в северните страни. Ето разбърканите клони и лопатовидните листа на дъба, сребърната кора на планинския ясен, коническите люспести шишарки на бориките. Вятърът, който повдига и носи миналогодишните окапали листа, ни кара да треперим от студ; като се носи по върховете, той жаловито напява печалната песен на зимата. А отдавна ли бе, когато същото това слънце, което сега свети, но не топли, ни изгаряше под ветрилата на палмите!

Излизаме на поляна, виждаме обработени полета, покрити с лен, коноп и други растения, свойствени на северните страни. Тук ранчото на работника се издига от греди и се охранява с издаден напред дъсчен покрив. Тази сграда не прилича на онези, които видяхме в tierra Caliente u templada.

Минаваме покрай задимената яма на въглищаря; срещаме arriero — в неговия живописен костюм — да кара цяло стадо мулета, натоварени със сняг за зимниците в богатите градове.

Изкачваме се още нагоре. Дъбовете изчезват, бориката отслабва и се превръща в джудже, вятърът свири все по-пронизващ и студен.

По-нагоре, още по-нагоре, читатели. Бориката се скрива съвсем и се заменя от разни видове мъх и лишеи, които отвсякъде обвиват канарите.

Намираме се там, дето започват вечните снегове. Преминаваме ледниците и през прозрачните маси на бляскавия лед виждаме все същия мъх и същите лишеи, които като плътна пелена покриват суровия камък.

Печална, безнадеждна пустиня! Студът пронизва до мозъка на костите.

По-нагоре, по-нагоре, приятели! Краят още не се вижда. С мъка се прехвърляме по купища замръзнал сняг, плъзгаме се по ледени площадки, катерим се по почти отвесните ребра на сякаш гледжосаните скали, прескачаме през пропасти, пълзим по колене, като се порязваме по острите краища на скалите и ледените кристали, задъхвайки се, замръзнали от студ — все по-нагоре и по-нагоре!…

Но ето че най-сетне сме на върха. Аз мога да кажа: на върха съм, постигнах целта си.

Това е връх Оризава — Цитгалтепетъл, отдавна угаснал вулкан, наречен от индианците „Горяща звезда“. Обръщаме се на Изток и с един поглед обгръщаме цялото изминато пространство. Ето го поясът на снеговете, мъха, лишеите, черната линия на боровете, по-светлата зеленина на дъбовете, златните житни ниви, морето от кукуруз, гъстите ynccas и акации, палмовите гори, сребърната лента на реката и силните вълни на морето. От морския бряг до връх Оризава разстоянието не е толкова голямо, но в него се съсредоточават и трите климатични пояса. Сякаш сме преминали от екватора до полюса.

Аз съм самичък. Моите спътници бяха въображаеми. Главата ми се върти, пулсът удря нервно, сърцето трепери: чувам силния пулс. Чувствувам се премазан от околното величие, чувствувам се толкова жалък, нищожен атом сред това божествено величие на Природата.

Гледам и слушам. Виждам много неща, но не чувам нито един звук. Наоколо ми — мъртво мълчание — онова страшно безмълвие, в което чувствуваш присъствието на Предвечния Творец.

Вече е нощ! Мълчанието е нарушено. Какво е това? Гръмотевица ли? Не… не. Това е страхотният грохот на свличащата се лавина!… Треперя при звуковете на тази тайнствена, всесъкрушаваща сила на Природата. Струва ми се, че чувам въздишката на самия Бог! Треперя и мислено се прекланям пред силата на силите!

Читателю! Представи си, че от върха Оризава се любуваш на разстланата пред теб чудна панорама и усещаш диханието на Създателя — и ще ме разбереш!

Бележки

[1] Някогашното название на Мексико — Anna-hiwawk. Б.р.

[2] Когато авторът е писал тази своя творба, Мексико е разполагало с два военни парахода, приспособени единствено за военни цели. — Б.р.