Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (33)

XXXII ГЛАВА

Последната си дума да каже на небето,

да висне, нека, тоз час на въжето!

Рокби

Уолтър Скот

Търговецът и Уортън скоро достигнаха долината и след като се ослушаха и увериха че никой не ги преследва, тръгнаха по пътя. Запознат с всяка пътечка в планината и с мускули привикнали на тежък труд, пръв вървеше Харви, с удължените крачки, характерни за човек с неговата професия — единственото, което липсваше бе чувалът му. Когато по пътя си попадаха на някой от многобройните постове на Американската армия, той смело се спускаше в гъсталаците, или се изкачваше по на пръв поглед непроходими скалисти възвишения, за да избегне стражите. Но той познаваше всички пътеки, знаеше откъде може да се слезе в клисурите, знаеше къде могат да се прекосят буйните планински потоци. На няколко пъти Хенри помисли, че повече няма как да се придвижват напред, но опитността на водача му преодоляваше всякакви препятствия. След като вървяха с бързо темпо в продължение на три часа, те внезапно се отклониха от пътя, който водеше на изток, и хванаха направо през планините на юг. Както търговецът обясни, правеха това за да избегнат отрядите, патрулиращи по южните подстъпи към планините, а също и за да скъсят разстоянието, като минат напряко. След като достигнаха върха на едно възвишение, Харви седна и свали от гърба си малката торбичка, която бе метнал на мястото на големия чувал, след което покани спътника си да се подкрепи с каквото Бог дал. Хенри следваше търговеца със същото темно повече от възбудата породена от ситуацията му, отколкото поради равни физически възможности. Идеята за спиране не му хареса, поради възможността да се появят конници, които да пресекат бягството им през неутралните територии. Той изказа опасенията си и изрази желание да продължат.

— Последвай примера ми, капитане — каза търговецът като начена оскъдната храна. — Ако конниците са тръгнали, ще трябва да ги предвожда свръхчовек за да ни открият, ако не са, чака ги работа, която ще ги накара да избият мисълта за теб и мен от главите си.

— Ти сам каза, че ни трябват два часа забавяне. Ако спрем тук каква ще е ползата от преднината ни?

— Това време мина, капитане, и майор Дънуди даже и не мисли да преследва двама души, когато стотици го чакат на брега на реката.

— Слушай! — прекъсна го Хенри. — В подножието минават конници! Чувам ги дори как се смеят и приказват! Ш-ш-т. Това е гласът на самия Дънуди! Доста весел изглежда, човек би помислил, че положението на приятеля му ще го натъжи… Сигурно Франсис не е успяла да му предаде писмото.

Още при първите думи на капитана Бърч стана от мястото си и предпазливо се приближи към ръба. Той се прикри внимателно в скалите и погледна надолу. Продължи да се ослушва докато стъпките им заглъхнаха в далечината, после се върна и с несравнимо спокойствие продължи да се храни.

— Очаква ни дълъг и тежък преход, капитан Уортън. По-добре направи, каквото правя аз. Още в колибата каза че си гладен, дали ходенето не притъпи апетита ти?

— Тогава смятах, че съм в безопасност, но това, което каза сестра ми ме безпокои и не ми се яде.

— Сега има по-малко причини да се притесняваш от когато и да било друг път след нощта, в която те заловиха, защото не послуша съвета ми да тръгнеш с мен. Майор Дънуди не е човек, който би се смял весело, ако приятелят му е в затруднение. Ела и се храни, защото никаква конница няма да застане на пътя ни, ако краката ни издържат още четири часа, и ако слънцето не изгрее по-рано от обикновеното.

Увереността на търговеца окуражи капитана и като реши да се остави изцяло в ръцете на Харви, той позволи да бъде убеден да хапне една прилична вечеря, поне по количество, ако не и по качество. След това те тръгнаха отново.

Хенри го следваше arano. Два часа се бориха с трудностите и опасните планински проходи без път и без друг ориентир освен лупата която пътуваше по небето ту полускрита зад облаците, ту ярко блеснала. Накрая пристигнаха до мястото, където планината се превръщаше в хълмиста местност и голата безплодност на пропастите отстъпваше мястото си на недобрата обработваема земя на неутралната територия.

Сега търговецът стана по-предпазлив и вземаше непрекъснато мерки за да не попаднат на придвижващи се американски части. Постоянните постове той познаваше много добре за да е възможно да попаднат на някой от тях неподготвени. Той заобикаляше хълмове и долини, вървеше ту по главните пътища, ту ги избягваше, движеше се сякаш по инстинкт. Стъпките му не бяха гъвкави, но се плъзгаше по земята с огромни крачки и наведено напред тяло, което не знае нито усилия нито умора.

Луната залезе и на изток се показа слаба светлина. Капитан Уортън се осмели да каже, че чувства умора и да попита дали не са достигнали места, по които могат да потърсят подслон в някоя ферма.

— Погледни там — каза търговецът и посочи един хълм недалеч зад тях. — Виждаш ли един човек да ходи по билото? Сега гледа нещо на изток. Това е кралски пост. Зад този хълм има към двеста редовни войници, спрели за почивка.

— Тогава — извика Хенри — да се присъединим към тях и край на бедите.

— По-полека, капитан Уортън — каза търговецът сухо. — Предният път беше сред триста от тях, но се намери човек да те и рани, и плени. Не виждаш ли онова тъмното нещо на срещуположния хълм, точно над царевицата? Това са бунтовниците, нали така ги наричаме ние лоялните граждани. Чакат само да съмне, за да видят кой ще овладее тази земя.

— Добре тогава — каза Хенри. — Ще отида да споделя съдбата на войниците на моя крал, пък била тя добра или лоша.

— Забравяш, че ще се биеш с въже около врата. Не, не. Обещал съм на един човек, когото не бива да разочаровам, че ще те заведа невредим. И освен ако не си забравил това, което вече направих, това, което рискувах за теб, ще ме последваш до Харлем.

Младежът се видя принуден да се подчини на тази молба и продължиха към града. Не след дълго достигнаха бреговете на Хъдзън. След като повървяха малко по брега, намериха лодка — явно стара позната, с която достигнаха до южния бряг. Едва там Бърч обяви, че са в безопасност, защото кралската армия държи континенталната на разстояние и отрядите на последната не са достатъчно силни за да се осмелят да нападнат зад реката.

През време на цялото бягство търговецът бе показал хладнокръвие и присъствие на духа, които сякаш нищо не можеше да смути. Уменията му изглеждаха повече от съвършени, а слабостите на природата му бяха неприсъщи. Хенри го бе следвал като малко дете, водено с ремъци, и сега бе възнаграден. Когато чу, че повече няма никакво съмнение в избавлението им и че няма никакви причини за безпокойство, в гърдите му се разля удоволствие. Едно трудно изкачване ги доведе до платото от тази страна на реката. След като се отделиха малко от пътя, подслонени в един гъсталак от кедри, Харви се хвърли на земята и обяви, че е дошъл часът за почивка и хапване. Денят вече бе дошъл и предметите в далечината се виждаха ясно. Отдолу бе Хъдзън, простиращ се на юг по права линия докъдето поглед стига. На север планинските масиви издигаха високите си чела над мъглите плъзнали над водата, и реката можеше да се проследи до пазвите на тези конусовидни възвишения, пръснати в безредието, което сякаш бе резултат от някакъв гигантски, но безплоден опит да се спре течението й. Като излизаше от тези хаотични купчини, реката, сякаш радостна от отърваването си, се разливаше нашироко и няколко плодородни, ниски ивици земя навлизаха навътре в широкото корито. На срещуположния, западния бряг, бяха скалите на Джърси, спечелили си името „Палисадите“. Зъберите им се издигаха на много десетки метри, сякаш за да защитят плодородните земи зад тях от набезите на реката-завоевател, но презряла такъв враг, тя гордо течеше в подножието им и продължаваше неизменния си път към морето. Един лъч на изгряващото слънце се втурна към леката мъгла над водата и изведнъж цялата природа оживя — всяка минута нещата се променяха и приемаха нови форми, очертаваха се нови силуети.

При ежедневното вдигане на тази голяма природна завеса в днешно време се виждат десетки бели платна на кораби, които подсказват близостта на мегаполиса на една голяма и процъфтяваща държава. Пред Харви и капитан Уортън обаче се показаха само високите мачти на един боен кораб, който бе на няколко мили надолу по течението. Преди мъглата да се разнесе, още преди да се появи самият кораб, на една от мачтите те забелязаха флаг, който се поклащаше на полъха на нощния въздух, който все още трептеше над реката. След това се появи черният корпус, рейте, разперени широко встрани, плетеницата от въжета.

— Ето, капитан Уортън — каза Харви. — Ето това е безопасно място за теб. Ръцете на Америка няма да те достигнат на този кораб. Той е изпратен да прикрива обирджиите и да оказва помощ на войските. Редовните офицери предпочитат да могат да чуват оръдейните изстрели на корабите си.

Без да отговаря на сарказма на търговеца, или може би без да го забележи, капитан Уортън с радост се съгласи с предложението и те решиха, че след като починат и закусят, той трябва да потърси начин да се качи на борда.

Докато съсредоточено се занимаваха с неотменимото задължение да се нахранят, нашите герои бяха стреснати от далечна стрелба. Първоначално се чуха откъслечни изстрели, после дълги и хаотични престрелки с мускети и накрая тежки и бързо следващи един след друг залпове.

— Пророчеството ти се сбъдна — каза британският офицер като скочи на крака. — Сраженията започнаха. Бих дал шестмесечната си заплата да можех да видя атаката.

— Хъм — отговори спътникът му без да прекъсва заниманието си — По-добре е да гледаш от разстояние. Не мога да кажа, че този бекон, ако и да е студен, не е повече по вкуса ми, отколкото горещият огън на континенталната армия.

— Залповете са твърде тежки за такива малки сили. Но иначе огънят е непостоянен.

— Безразборната стрелба е от пехотата на Кънектикът — каза Харви и вдиша глава за да се ослуша. — Хубаво трещят, а и знаят как да се целят. Залповете са на редовните, те стрелят по команда, както знаеш… докато могат.

— Не ми харесва безразборното стреляне — каза Уортън нервно. — Прилича повече на биене на барабан, отколкото на сражение на войници.

— Аз не казах това — отговори Харви, като спря да се храни, и се изправи на коляно. — Имах предвид, че могат да се сравняват и с най-елитните части на краля. Всеки се бие сам за себе си, както трябва. Мислят докато се сражават и не пращат в облаците куршуми, предназначени да убиват на земята.

— Говориш сякаш им желаеш успех — каза Хенри намръщено.

— Желая успех само на добрата кауза, капитан Уортън. Мислех че ме познаваш твърде добре за да се чудиш на чия страна съм.

— Известен си като роялист… Но стрелбата престана! И двамата се заслушаха напрегнато и след малко стрелбата започна отново.

— Атакували са с щиковете — каза търговецът. — Редовните са си пробвали щиковете и са отблъснали бунтовниците.

— Да, мистър Бърч, байонетите са най-добри за английските войници. Те просто им се радват!

— Според мен, няма нищо радостно в едно такова ужасно оръжие. Мисля, американските пехотинци са на същото мнение, защото половината не носят тези Страховити неща. Но ако можеше веднъж поне да дойдеш с мен в лагера им, щеше да чуеш какви лъжи разправят за Бънкър Хил^[1] и Бъргойн. Ще речеш, обичат щиковете повече от вечерята си.

Харви се изкиска, а престорената невинност доста раздразни събеседника му, който реши да не отговаря.

Огънят стана съвсем разпокъсан и само от време на време се чуваха залпове. И двамата бяха прави и слушаха напрегнато, когато един въоръжен с мускет човек се запромъква към тях в шубраците. Хенри първи го видя и веднага го посочи на Бърч. Той се стресна и понечи да побегне, но се опомни и с намръщено лице го изчака да дойде на няколко метра.

— Приятел съм — каза човекът и свали мускета, но не посмя да се приближи повече.

— По-добре си върви — каза му Бърч. — Наблизо са редовните. Конницата на Дънуди я няма и днес няма да съм ти лесна плячка.

— По дяволите Дънуди и конницата му! — каза главатарят на скинърите, защото това бе той. — Бог да пази крал Джордж. И дано този бунт по-скоро да свърши. Ако ми покажеш безопасен път до каубоите, мистър Бърч, ще ти платя добре и ще бъда твой приятел.

— Пътят е свободен както за мен, така и за теб — отговори Харви със зле прикрито отвращение. — Ако ти трябват каубоите, много добре знаеш къде са.

— Да, но ще е опасно да отивам при тях сам. Тебе те познават и няма да ти струва нищо да ме заведеш със себе си.

Тук се намеси Хенри и след кратък разговор се споразумя с него, че ако им предаде оръжието си, той може да се присъедини към тях. Той се съгласи веднага и Бърч с нетърпение взе пушката му, но не тръгна преди да се увери че вътре има барут и патрон.

Веднага след това те тръгнаха отново. Бърч ги преведе по брега на реката, без никой да ги види, докато стигнат до фрегатата. Подадоха знак и след малко се приближи една лодка. Мина известно време и доста предпазни мерки бяха взети преди моряците да се осмелят да излязат на брега, но накрая Хенри успя да убеди офицера им, че е кралски офицер и успя да се присъедини към приятелите си. Преди да се сбогува с Бърч, той му подаде една кесия, която бе прилично пълна за онова време. Търговецът я взе и докато мародерът не гледаше я скри в дрехите си, на мястото предвидено за такива съкровища.

Лодката се отдели от брега, а търговецът се завъртя на пета и с облекчение закрачи нагоре по хълма с характерните за него крачки. Скинърът го последва и двамата продължиха да вървят като си хвърляха чести, изпълнени с подозрение погледи и потънали в мълчание. По пътя край реката се виждаха каруци и понякога конни отряди, които охраняваха плодовете на грабежа по пътя им към града. По свои си съображения, търговецът избягваше да се среща с тези патрули, но след няколко мили, през които скинърът се мъчеше да завърже разговор и срещаше неизменното му мълчание и подозрителен поглед, той ненадейно хвана главния път към Харлем. Още когато излезе на него, на едно малко възвишение по-нататък се появи група конници, която стигна до тях, преди още да ги забележат. Бе твърде късно да избягат и като ги разгледа, Бърч се зарадва на срещата, защото бе почти сигурен, че тя ще го освободи от новия му спътник. Бяха двадесетина конници, облечени като драгуни, макар че нито видът им, нито държанието им говореха за добра дисциплина. Предвождаше ги мъж на средна възраст, на чието лице бе изписана много животинска смелост и твърде малко от разума, необходим за длъжност като неговата. Униформата му бе офицерска, но липсваше елегантността и чистотата, характерни за кралските офицери. Крайниците му бяха силни и седеше на коня уверено, но начинът по който държеше юздите можеше да бъде посмешище за всеки от вирджинците. Както се очакваше, този предводител веднага спря търговеца с глас, който не бе по-миролюбив от външността му.

— Хей — извика му той. — Накъде си се забързал? Да не би Вашингтон да те е пратил да шпионираш?

— Аз съм невинен търговец — отговори Харви меко — и отивам надолу да взема нова стока.

— И как мислиш, че ще стигнеш долу, приятелче? Да не мислиш че държим Кингс Бридж за да могат разбойници като тебе да влизат и излизат като им скимне?

— Мисля че имам пропуск, който ще ми позволи да премина.

Офицерът прочете документа и погледна с изненада и любопитство Хенри.

След това се обърна към единия от двамата конници, които церемониално бяха препречили пътя и извика:

— Защо задържате този човек? Дайте му път и да си върви мирно и тихо. Но кой е този тук? В пропуска не се споменава.

— Не, сър — каза скинърът и вдигна шапката си угоднически. — Аз бях беден и заблуден човек и служех на бунтовниците, но, слава Богу, доживях да разбера грешката си и сега отивам да се запиша в армията на избраните от Бога.

— Аха. Дезертьор. Скинър. И бас хващам, че иска да отиде при каубоите. Последният път като бях при тях ми беше трудно да ги различа от враговете. Нямаме достатъчно униформи, а лицата нямат никакво значение, защото сменят страните непрекъснато. Е, продължавайте. Рано или късно ще ви използваме.

Въпреки че това посрещане не бе от най-сърдечните, което пролича по лицето на скинъра, той все пак остана доволен. Той тръгна радостен към града и наистина бе толкова щастлив, че е избегнал бруталния и страховит офицер, че забрави всичко останало. Но в това време ординарецът на офицера се приближи до него и двамата започнаха да си говорят нещо тихо. Те шепнеха и хвърляха към скинъра погледи, които издаваха повече от обикновен интерес към него. Той забеляза това и дори самочувствието му се повиши, защото по устните на капитана забеляза усмивка, която макар и мрачна, изразяваше задоволство. Тази пантомима продължи докато преминаваха през една вдлъбнатина на пътя и завърши, когато се изкачиха от другата й страна. Капитанът и сержантът слязоха от конете и заповядаха на останалите да спрат. Двамата извадиха пистолетите си, движение което не събуди подозрение и тревога, защото е обичайна предохранителна мярка, и махнаха на търговеца и скинъра да се приближат. Кратка пътека ги заведе до брега на реката, който на това място се спускаше отвесно надолу. На ръба на пропастта имаше изоставена и полусъборена плевня. От покрива липсваха повечето дъски, а двете врати се търкаляха наоколо. Те влязоха вътре и офицерът много спокойно извади от джоба си къса лула, която от употреба бе придобила не само блясъка, но и цвета на абанос, кутия с тютюн и кесийка с кремък, прахан и огниво. С този уред той осигури на устата си компания, която навикът бе направил необходима за размишленията му. Веднага след като от лулата се издигна стълб дим, капитанът кимна на помощника си. Той извади от джоба си малко въже и му го подаде. Капитанът изпусна голям облак, който почти скри лицето му и започна да оглежда постройката с търсещ поглед. След малко извади лулата от устата си, пое глътка чист въздух, върна я обратно и се залови за работа. Под покрива, непосредствено до южната врата гледаща към реката имаше дебела греда. През нея той прехвърли единия край на въжето и го съедини с другия в ръката си. При кимването на помощника си, той взе от пода една разнебитена бъчва с обръчи само в единия край и я постави под гредата.

Всичко това бе направено спокойно и явно напълно удовлетворяваше офицера.

— Ела — каза той хладно на скинъра, който до този момент бе наблюдавал мълчаливо отстрани. Мародерът се подчини безропотно и се разтревожи едва когато махнаха яката от врата му и шапката му се оказа на земята. Но не се уплаши, защото сам бе прибягвал многократно до това средство за получаване на информация. Въжето бе поставено на врата му със същото хладнокръвие и след като наместиха една дъска върху бъчвата, наредиха му да се качи.

— Но това може да падне! — запротестира бандитът и се разтрепери за първи път. — Ще ви кажа всичко, дори как можете да изненадате нашите, без никакъв риск. Брат ми ги командва.

— Нищо не ме интересува — отговори капитанът и след като дръпна въжето така че да се опъне, прехвърли края му още няколко пъти през гредата така че краят му остана далеч от досега на когото и да било.

— Шегата отива твърде далеч — каза скинърът с възмущение и като се повдигна на пръсти, напразно се опита да се измъкне през примката, защото капитанът я бе направил така, че това да е невъзможно.

— Какво стана с коня дето го открадна от мен, мошенико? — попита офицерът и изпусна кълбо дим в очакване на отговор.

— Умря при гонитбата, но мога да ти кажа къде има друг, който си струва и стария ти кон и господаря му.

— Лъжец! Ако имам нужда мога да си помогна и сам. По-добре се помоли на Бога за помощ, защото ти дойде времето.

Когато приключи с този утешителен съвет, той ритна бъчвата с тежкия си ботуш и дъгите й се разлетяха на всички посоки. Скинърът остана да се гърчи във въздуха, хванал въжето с ръце, които не бяха вързани.

— Стига, капитане — извика той с хриптене и колената му се разтрепериха — стига с тази шега, ръцете ми се умориха и не мога да издържа дълго.

— Слушай, господин търговец — каза капитанът с тон нетърпящ възражение. — Не ми трябваш. Пътят ти е през тая врата. Ходом марш. Ако само докоснеш това куче, ще увиснеш на негово място, па нека двайсет сър-Хенриевци да искат да им служиш.

След това капитанът и сержантът се запътиха към хората си, а Харви Бърч забърза по брега. Но той не стигна по-далеч от един храст, зад който можеше да се скрие, победен от желанието да стане свидетел на тази необикновена сцена.

Останал сам, скинърът започна да хвърля уплашени погледи наоколо, за да разбере къде са се скрили екзекуторите му. За първи път осъзна, че става нещо сериозно. Извика умолително да го освободят, обеща да им каже важни неща, каза нещо за остроумието им, което той не можел да допусне, че е нещо толкова ужасно. Но той чу тропота на конете и наоколо нямаше жива душа. Ръцете му се разтрепериха ужасно и очите му се изцъклиха. Направи отчаян опит да се добере до гредата, но бе твърде изтощен от досегашните усилия. Опита се да прегризе въжето със зъби и отново ръцете му се отпуснаха. Виковете му се превърнаха в писъци.

— Помощ! Срежете въжето! Капитане, Бърч! Търговецо! Долу Конгреса, сержант! Да живее краля! О, Боже, милост, милост, милост…

Постепенно гласът му отслабпа и той направи последен опит да провре ръка под примката и отчасти успя, но другата му ръка се отпусна и той увисна, един ужасен труп.

Бърч продължи да гледа като замаян. Когато всичко свърши, той побягна към пътя. Виковете за помощ още кънтяха в ушите му и след това минаха много седмици преди паметта му да престане да се връща на това събитие. Конниците продължиха по пътя си сякаш нищо не се бе случило, а тялото вися в тази плевня докато един самотен странник не мина оттам.