Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (9)

VIII ГЛАВА

С огън и меч земята наоколо

опустошена бе.

И много майки с невръстни деца

смъртта си намериха.

Но, както знайно е, тези неща

са част от победата.

Саути

Последните звуци на битката стихнаха в ушите на стаените обитатели на къщата и бяха заменени от тишината на очакването. Франсис бе останала сама и мъчейки се да не чува тътена напразно се бе опитвала да събере сили за да посрещне ужасяващия резултат. Битката с пехотата се водеше на по-малко от миля разстояние и в промеждутъците на стрелбата се чуваха дори виковете на войниците. След като видя бягството на сина си, мистър Уортън се присъедини към сестра си и по-голямата си дъщеря и тримата зачакаха с притаен дъх новините от бойното поле. Франсис, без да е в състояние да издържа повече несигурността на положението си също отиде при групата и скоро Цезар бе изпратен за да провери на място и да докладва на чии знамена е кацнала победата. Бащата разказа на изумените си дъщери за бягството на брат им. Но изненадата им още не бе преминала, когато капитан Уортън придружен от двама стражи се появи на вратата.

— Хенри, синко, синко — извика развълнуваният баща с протегнати напред ръце и безсилен да стане от стола. — Какво виждам? Отново ли си пленник, отново ли животът ти е в опасност?

— Тези бунтовници имаха повече късмет — отговори младежът, като се опита да Се усмихне весело и хвана ръцете на сестрите си. — Бих се благородно за свободата си, но бунтовният дух е обзел дори конете им. Този, на който се качих ме занесе, против волята ми разбира се, направо в средата на хората на Дънуди.

— И отново те заловиха — продължи бащата като хвърли уплашен поглед към стражите.

— Това, сър, можете да кажете без да сгрешите. Този мистър Лоутън, който вижда твърде надалеч ме задържа незабавно под стража.

— Защо ти не задържа тях, маса Хенри? — попита Цезар детински.

— Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи — каза Уортън усмихнат. — Особено, мистър Цезар, като се вземе предвид, че тези господа — той погледна двамата стражи—ме лишиха от по-добрата ми ръка.

— Ранен! — възкликнаха сестрите едновременно.

— Драскотина, но ми попречи в най-критичния момент — каза братът и протегна напред ранената си ръка, за да покаже, че казва истината. Цезар хвърли поглед изпълнен с омраза към двамата войници, за които реши, че са участвали в деянието и излезе от стаята. Още само няколко думи бяха достатъчни на капитан Уортън, за да разкаже за победата на деня. Той още я смяташе за не съвсем сигурна, защото бе видял вирджинците да отстъпват от бойното поле.

— Подплашиха катерицата на дървото — каза неочаквано един от стражите — и оставиха добро куче да я пази, ако реши да слезе пак.

— А-ха — добави другарят му сухо. — Капитан Лоутън ще им преброи носовете преди да стигнат До корабите си.

Франсис, подпряна на облегалката на един стол, бе чула всяка сричка от този диалог бездиханна от тревога — цветът и се промени бързо, краката и трепереха под нея. С отчаяно усилие, тя попита:

— Има ли ранени офицери и… и от двете страни?

— Да — отговори мъжът — тези южняшки хлапета са толкова пълни с кураж, че всеки път по един, двама загиват. Един от ранените ми каза, че капитан Сингълтън е бил убит, а майор Дънуди…

Франсис не успя да чуе повече, защото се свлече безжизнена на стола зад нея. Грижите на близките и я свестиха скоро и капитанът се обърна към войника и попита изпълнен с предчувствия:

— Майор Дънуди не е ранен, нали?

— За него не може да се боите — отговори войникът без да обръща внимание на тревогите на семейството. — Казват, че на който е писано да го бесят, няма да се удави. Ако куршум можеше да го убие, отдавна да е мъртъв. Та исках да кажа, че на майора му е тъжно заради убития капитан. Ако знаех колко дамата държи на него, нямаше да говоря толкова неясно.

Франсис стана бързо със страни горящи от смущение и като се облегна на леля си се канеше да се оттегли, когато влезе самият Дънуди. Първо, развълнуваното момиче почувствува безгранично щастие, после се ужаси от необикновеното изражение на лицето му. Челото му още бе свъсено от битката, очите бяха неподвижни и гледаха сурово. Усмивката, която озаряваше лицето му, когато срещне любимата си бе заменена от мрачна загриженост. Цялата му душа сякаш бе погълната от едно единствено безпокойство и той започна веднага:

— Мистър Уортън, във времена като тези, няма нужда от излишни церемонии. Боя се, че един от офицерите ми е смъртно ранен и като разчитах на гостоприемството ви, наредих да го донесат тук.

— Радвам се сър, че сте направили така — отговори мистър Уортън, който веднага схвана възможността да умилостиви американската армия. — Нуждаещите са винаги добре дошли и още повече ако са приятели на майор Дънуди.

— Сър, благодаря ви от мое име и от името на този, който не е в състояние да ви изкаже благодарността си. Нека го оставим някъде, където хирургът ще може веднага да се заеме с него.

Тук никой не можеше да възрази и Франсис почувства студ в сърцето си, тъй като любимият и излезе без дори да я погледне.

В любовта на жените има себеотдаване, което не търпи съперничество. Цялата нежност на сърцето, цялата сила на въображението са в услуга на тираничното чувство и там където се дава всичко, много се иска и в замяна. Франсис бе прекарала часове в мъчителни тревоги за Дънуди, а сега той дори не й се усмихна, дори не я поздрави. Силата на чувствата й не бе намаляла, но способността й да се надява бе отслабнала. Когато носачите на почти безжизненото тяло на приятеля на Дънуди минаха покрай нея, тя успя да зърне този свой съперник. Бледия, ужасяващ цвят на лицето, хлътналите очи и трудното дишане й напомниха за самата смърт в най-ужасния и вид. Дънуди вървеше до него и държеше ръката му, често напомняше на носачите да внимават и с една дума, проявяваше загриженост, каквато само най-силни приятелски чувства могат да събудят в подобно положение. Франсис премина пред тях и с извърнато лице задържа вратата на стаята отворена докато влязат. Едва когато влизайки в стаята майорът се докосна до дрехите и, тя се осмели да вдигне меките си, сини очи към лицето му. Но той не отвърна на погледа й, а Франсис въздъхна несъзнателно и потърси усамотение в стаята си.

Капитан Уортън даде дума да не се опитва да избяга отново и се зае да изпълни вместо баща си задълженията на домакин. Когато минаваше по коридора, той срещна човека, който така умело бе превързал ръката му да отива към стаята на ранения.

— А — извика последователят на Ескулап. — Виждам, че сте добре. Но чакайте малко, превръзката ви се е разхлабила. Имате ли карфица? Не? Ето, аз имам. Пазете раната си на топло, иначе ще попаднете в ръцете на някой от младоците.

— Боже опази! — промърмори Уортън и намести внимателно превръзката си.

В това време се появи Дънуди, който извика нетърпеливо:

— Бързай Ситгрейвз, бързай или Джордж Сингълтън ще умре от загуба на кръв!

— Какво? Сингълтън? Да пази Бог! Та Джордж ли е това? Бедният, малък Джордж? — хирургът ускори крачка и явно загрижени застана до леглото. — Жив е въпреки всичко, а докато има живот, има и надежда. Това е първият сериозен случай за днес, другите всички бяха мъртви. Капитан Лоутън учи хората си да нанасят такива удари… бедният Джордж… да благослови Бог, раната е от куршум.

Младият страдалец обърна очите си към човека на науката и със безсилна усмивка се опита да протегне ръката си. Жестът и молбата в погледа затрогваха сърцето на лекаря.

Той свали очилата си, за да ги избърше от необикновено многото влага, и продължи внимателно с работата си. Докато се подготвяше той даде воля на чувствата си:

— Когато е само куршум, винаги има надежда, има шанс да не е засегнато нищо жизнено важно. Но Бог да ми е на помощ, хората на капитан Лоутън секат така безразборно… обикновено срязват вратните артерии, сънната артерия, или изваждат навън мозъка… това много трудно се поправя, пациентите обикновено умират още преди да ги прегледам. Само веднъж успях да съживя човек, чийто мозък бе навън. И днес опитах безуспешно цели три пъти… Лесно е да кажеш, къде се е бил Лоутън…

Хората около леглото бяха твърде свикнали с лекаря, за да му обръщат внимание или да отговарят на монолога му, и с притаен дъх очакваха да започне прегледа. Той скоро се приготви и Дънуди го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. Пациентът се сгърчи при проникването на сондата, а по лицето на лекаря се разля усмивка:

— На пътя на куршума не е имало нищо.

Той се зае сериозно за работа, свали очилата, хвърли настрана перуката. Дънуди трескаво чакаше, взел ръката на ранения в своята и наблюдаваше лицето на доктор Ситгрейвз. След малко Сингълтън простена и хирургът се изправи енергично:

— Удоволствие е да се проследи откъде е минал куршум. Може да се каже, че той преминава през човешкото тяло и не засяга нищо съществено, за разлика от хората на капитан Лоутън…

— Кажи — прекъсна го Дънуди — има ли надежда? Можеш ли да намериш куршума?

— Не е трудно да се намери това, което ти е под ръка, капитан Дънуди — отговори лекарят уверено, докато подготвяше превръзките. — Минал е по, както този образован Лоутън би се изразил, circumbendibus^[1], нещо, което сабите на хората му никога не правят, независимо колко пъти съм се мъчил да ги науча как да секат в съответствие с пауката. Днес видях един кон с глава почти отделена от тялото.

— Това — каза Дънуди като кръвта нахлу в лицето му и в черните му очи проблясна надеждата — беше моя работа. Аз убих този кон.

— Ти! — възкликна хирургът и изпусна превръзката от изненада. — Но ти знаеше, че това е кон, нали?

— Имах такива подозрения, признавам — усмихна се майорът и поднесе чаша с лекарство към устните на приятеля си.

— Такъв удар е смъртоносен за човек — продължи докторът без да изоставя работата си. — За тях светлината на науката е кръгла нула, не им трябва докато се бият, защото единствената им цел е да убият врага си. Стоял съм, майор Дънуди, много дълги часове докато капитан Лоутън е бил в акция, и след всичкото чакане не е имало нито един случай, който да си заслужава да се опише за медицината — или драскотини, или трупове. Сабята е опасно оръжие в несръчни ръце! Да, майор Дънуди, много часове наред съм се мъчил да втълпя тази истина в главата на капитан Лоутън.

Нетърпеливият майор посочи с ръка ранения и докторът ускори действията си.

— Ах, бедният Джордж, отървал се е на косъм, но… — един куриер, който извика командващия офицер го прекъсна.

Дънуди стисна ръката на приятеля си и кимна на доктора да го последва.

— Как мислиш, ще живее ли? — попита той, когато излязоха навън в коридора.

— Ще живее.

— Слава Богу! — извика младежът и забърза навън.

Дънуди за момент се спря при семейството, което се бе събрало в гостната. Сега върху лицето му имаше усмивка и поздравите му, макар че бързаше, бяха сърдечни. Той не каза нищо за бягството и повторното залавяне на капитан Уортън и се държеше сякаш го заварва както го беше оставил. На бойното поле не бяха се срещали. Британският офицер се отдръпна с мълчаливо достойнство до прозореца и остави майорът необезпокояван да каже, каквото имаше да казва.

Възбудата на сестрите от събитията през деня бе отстъпила мястото си на умората, която ги караше да мълчат и Дънуди заговори с мис Пейтън.

— Има ли надежда скъпи братовчеде, приятелят ти да оживее след раните си? — тя се приближи към роднината си с доброжелателен поглед.

— Да, да, мадам — отговори войникът радостно. — Ситгрейвз казва, че ще живее а той никога не ме е лъгал.

— Моята радост е не по-малка от твоята. Човек толкова близък на майор Дънуди не може да не предизвика заинтересоваността на неговите приятели.

— Близък и с основание, мадам. Той е добрият дух на войниците и е обичан от всички — толкова добър, толкова скромен, толкова справедлив и щедър — кротък като агне и благ като гълъбица — само в боя се превръща в лъв.

— Говориш за него сякаш за любимата си майоре — забеляза усмихнатата стара мома и погледна с крайчеца на окото си своята племенница, която слушаше пребледняла в ъгъла на стаята.

— Обичам го наистина, но сега той има нужда от грижи, всичко зависи от това.

— Вярвай ми Пейтън, под този покрив няма да му липсва нищо.

— Извинете ме мадам, но доктор Ситгрейвз изисква грижи, които на много мъже биха се сторили досадни. В такива моменти, при такива страдания, войникът най-много има нужда от женска нежност.

Докато говореше той погледна Франсис с поглед, който отново я развълнува дълбоко. Тя стана от мястото си и каза:

— Той ще получи пялото внимание, което в рамките на приличието може да му бъде оказано.

— Ах — извика майорът и поклати глава. — Тази студена дума „приличие“ ще го убие. Той има нужда от внимание, обич, утеха!

— Но това са задължения на сестра или съпруга!

— Сестра — повтори той и кръвта нахлу в лицето му. — Той има сестра и тя може да бъде тук утре при изгрев слънце!

Той спря, замисли се, погледна с неудобство Франсис и каза тихо:

— Сингълтън има нужда от това и то трябва да се направи.

Дамите наблюдаваха промените в израза на лицето му с известна изненада и мис Пейтън отбеляза:

— Ако той има сестра наблизо, ние с племенниците ми ще сме щастливи да я приемем тук.

— Трябва, мадам, няма друг начин — отговори Дънуди с колебание, което не съответстваше на предишните му думи — Ще изпратя да я повикат още тази вечер.

След това, сякаш от желание да смени темата, той се приближи до капитан Уортън и каза меко:

— Хенри Уортън, честта за мен е по-скъпа от живота и знам, че мога спокойно да я поверя в твоите ръце. Остани тук без охрана докато тръгнем след няколко дни.

Отчуждеността в поведението на английския офицер изчезна и като пое протегнатата му ръка, отговори топло:

— Щедрото ти доверие, Пейтън, няма да бъде излъгано, макар че бесилката на която вашият Вашингтон обеси Андре, е още готова за собствената ми екзекуция.

— Хенри, Хенри Уортън — каза Дънуди с укор. — Ти малко познаваш човека, който води нашите войски, иначе нямаше да говориш така за него, но… дългът ми ме зове навън. Оставям те там, където сам бих искал да бъда и където не можеш да страдаш.

Когато мина покрай Франсис, тя получи още един от усмихнатите погледи, които толкова много ценеше и след малко впечатлението от външния му вид след битката бе забравено.

Полковник Сингълтън бе един тези ветерани, които, принудени от времената, бяха оставили спокойствието на старата възраст, за да служат на родината си. Той бе родом от Джорджия и бе войник по професия. Когато започна борбата за свобода на страната му, той предложи услугите си, и от уважение към личността му, те бяха приети. Поради възрастта му, обаче, той не можеше да участва активно на бойното поле и затова му бяха поверявани различни постове изискващи доверие, където максимално можеше да се използват бдителността му и лоялността му без неудобства за него самия. През последната година той отговаряше за проходите в планините и сега живееше с дъщеря си на около един ден път от долината, където Дънуди срещна враговете си. Единственото му друго дете беше раненият офицер, който споменахме. Там именно, майорът смяташе да изпрати куриер, който да съобщи лошата новина на бащата и да предаде поканата на дамите, която без съмнение щеше да доведе сестрата до леглото на ранения й брат. След като изпълни това задължение, макар и с нежелание, което можеше да направи предишните му тревоги още по-тежки, той се запъти към войниците си. Остатъците от англичаните вече се виждаха по склона над гората, да се отправят към корабите си в пълен ред и с всички предохранителни мерки. Драгуните на Лоутън бяха на близко разстояние във фланга им и очакваха удобен момент за да ударят. Скоро и двете групи се скриха от погледите.

Малко над Локъст имаше селце, в което се пресичаха няколко пътя и от което лесно можеше да се достигне до почти — всяко място в района. То беше предпочитано от конницата и нерядко отрядите на американската армия квартируваха там, между походите в низините. Дънуди пръв бе открил преимуществата на това селце и тъй като се налагаше да остане в района до получаване на заповед от по-горе, не ги пренебрегна и сега. Войниците бяха насочени натам, като взеха със себе си и ранените. За тъжното задължение да се погребат мъртвите бяха определени групи, които вече работеха. Докато се грижеше за тези неща, нашият млад войн бе сполетян от още една причина за притеснение. Когато се движеше из полето, той видя полковник Уелмър, седнал сам и замислен над нещастието си, непрекъсван от нищо, освен от учтивото внимание на минаващите американски офицери. Тревогата му за Сингълтън бе прогонила от паметта му мисълта за пленника и той се доближи до него с извинения за небрежността си. Англичанинът ги прие хладно и се оплака, че е ранен само поради случайно спъване на коня. Дънуди, който бе видял как един от неговите драгуни го поваля, при това без излишни церемонии, се усмихна леко и му предложи лекарска помощ. Такава можеше да се получи само в къщата и двамата се отправиха натам.

— Полковник Уелмър! — извика младият Уортън изумен след като влязоха. — Толкова ли жестока бе съдбата към вас? Но пожелавам ви добре дошъл в къщата на баща ми, макар и да желаех запознанството да стане при други обстоятелства.

Мистър Уортън прие новия си гост х характерната си предпазливост, а Дънуди излезе, за да отиде при ранения си приятел. Всичко в стаята изглеждаше наред и Дънуди съобщи на лекаря, че долу го чака друг пациент. Само чуването на думата бе достатъчно, за да го накара да грабне инструментите си и да тръгне да търси новият си ранен. При вратата на стаята го срещнаха дамите, които се оттегляха. Мис Пейтън го спря за миг, за да се осведоми за състоянието на капитан Сингълтън. Франсис се засмя с естествената си закачливост, когато видя гротескната фигура на плешивия доктор, но Сара бе твърде развълнувана и изненадана от срещата с британския полковник за да му обърне внимание. Вече бе казано, че полковник Уелмър е стар познайник на семейството. Дългото отсъствие на Сара от града донякъде я бе изместило от неговата памет, но нейните спомени бяха по-живи. В живота на всяка жена има период, през който може да се каже, че е предразположена към любов — това е щастливата възраст, когато детството си отива и отстъпва мястото си на започващата зрелост когато безхитростното сърце бие с надежди, които никога няма да се сбъднат, и когато въображението рисува образи на съвършенството, които са копие на собствените му кристалночисти видения. На тази щастлива възраст Сара напусна града и бе взела със себе си една представа за бъдещето, наистина не съвсем ясна, но затвърдила се от самотата й. Представа, в която на преден план бе полковник Уелмър. Изненадата от срещата я бе сломила до известна степен и след като прие поздравите му, тя стана и се подчини на знака на наблюдателната си леля да се оттегли.

— Значи, сър, — каза мис Пейтън след като чу обяснението на доктора — можем да се радваме на надеждата, че ще се възстанови?

— Със сигурност, мадам, — отговори той като се опитваше от уважение към дамите да си сложи перуката — ако се полагат грижи каквито трябва.

— Те няма да му липсват — каза меко старата мома. — Той ще има всичко, с което разполагаме, а и майор Дънуди изпрати да повикат сестра му.

— Сестра му? — повтори лекарят с многозначителен поглед. — Ако майорът е изпратил да я повикат, сигурно ще дойде.

— Човек би си помислил, че премеждието на брат и ще я доведе.

— Без съмнение, мадам — каза докторът и като се поклони направи място на дамите да минат. Думите му и начинът, по който бяха казани, не останаха незабелязани от по-малката сестра, в чието присъствие името Дънуди, никога не можеше да се произнесе незабелязано.

— Сър — каза доктор Ситгрейвз, когато влезе, и се насочи към единствения червен мундир в стаята. — Съобщиха ми, че се нуждаете от моята помощ. Слава Богу не сте бил в съприкосновение с капитан Лоутън, иначе щеше да е твърде късно.

— Сигурно има някаква грешка — каза Уелмър надменно. — Майор Дънуди обеща да ми изпрати хирург, а не възрастна дама.

— Това е доктор Ситгрейвз — намеси се веднага Хенри Уортън и едва сподави смеха си. — Многото му задължения днес са му попречили да обърне обикновеното внимание на облеклото си.

— Извинете ме сър, — каза Уелмър подигравателно и като махна мундира си показа това, което наричаше ранена ръка.

— Ако сър, — каза хирургът сухо — диплом от Единбург, стаж във вашите лондонски болници, няколкостотин ампутирани крайници, операции от всякакъв вид, известни на науката, чиста съвест и разрешение от Континенталния конгрес са достатъчни за един хирург, то той е пред вас.

— Извинете ме — повтори полковникът сковано. — Капитан Уортън обясни грешката ми.

— За което дълбоко му благодаря — каза хирургът и започна да вади и подрежда инструментите си за ампутация с такова спокойствие, че кръвта на полковника се смрази.

— Къде сте ранен, сър? Какво?! За тази драскотина на рамото? Как сте получил тази рана, сър?

— От меча на един бунтовник — отговори полковникът натъртено.

— Не е възможно. Дори внимателният Джордж Сингълтън не би ви погалил толкова леко. — Той взе парче лепенка от джоба си и го залепи върху раната. — Ето, сър, това отговаря на вашите цели напълно И съм сигурен, че от мен повече няма нужда.

— Какви според вас са целите ми, сър?

— Да докладвате, че сте ранен по време на бой — отговори докторът без да трепне. — И можете да кажете, че една стара дама е превързала раната ви. Защото, ако не е така, то спокойно можеше и да е.

— Много странен език — промърмори англичанинът.

Тук се намеси капитан Уортън, който обясни, че грешката на полковник Уелмър е резултат от раздразнението и болката му, и успя отчасти да омилостиви обидения лекар, който се съгласи да погледне и другите рани — предимно ожулвания от падането. Той бързо ги намаза с нещо и излезе.

След като отпочинаха, конниците вече трябваше да се отправят към местоназначението си и капитан Дънуди трябваше да уреди положението на пленниците. Реши да остави Ситгрейвз в къщата при капитан Сингълтън. Хенри дойде при него и го помоли да остави Уелмър под негова гаранция, докато войските се оттеглят нагоре в планината. Майорът с радост се съгласи и тъй като останалите пленници бяха от простолюдието, събраха ги бързо и ги подкараха под усилена стража. Драгуните тръгнаха скоро след това, а водачите се разпръснаха на малки групи, така че да осигурят охрана от бреговете на Протока, до бреговете на Хъдзън^[2].

Дънуди се забави пред къщата, след като се сбогува и нямаше желание да тръгва поради, както смяташе той, тревогата за приятелите си. Сърцето, което не е закоравяло, скоро се поболява от славата придобита с погубването на човешки живот. Останал сам, Пейтън Дънуди не бе вече обзет от виденията, които младежкият му плам му бе представял през целия ден и започна да чувства, че има и други връзки на този свят, не само тези, които привързват войника към строгите правила на честта. Той не се отклони от дълга си, но все пак изкушението беше много силно. Кръвта му вече не течеше с пулса на битката. Строгия поглед постепенно стана мек и размислите му за победата не носеха удовлетворение, което да може да компенсира жертвите, с които тя бе спечелена. Когато погледна Локъст за последен път, той си помисли, че вътре е всичко най-ценно за него. Приятелят му от детинство бе пленник при обстоятелства, които застрашаваха и честта и живота му. Приятелят, споделящ тежките минути, който можеше да обвие несъвършените войнишки удоволствия с мекото спокойствие на мирните дни, лежеше окървавен, паднал жертва на успеха. Образа на момичето, който през деня не бе единствен господар на сърцето му, отново изникна в представите му с красотата си, която прогони от ума му своята съперничка — славата.

Последният изостанал войник вече се бе скрил зад северния склон и майорът неохотно обърна коня си в същата посока. Подтикната от безпокойството си Франсис се осмели да излезе на верандата. Денят бе светъл, слънчев, слънцето ярко осветяваше безоблачното небе. Врявата, която до съвсем скоро бе обезпокоявала долината бе заменена от вцепенението на смъртта и гледката пред нея сякаш никога не бе опорочавана от човешки страсти. Един единствен облак дим бе надвиснал над долината — димът от сражението — но и той се разсейваше и над спокойните гробове на жертвите нямаше да остане никаква следа. Всички объркани чувства, всички объркани събития през деня бяха като видения на болно въображение. Франсис се обърна и видя отдалечаващата се фигура на този, който бе играл толкова голяма роля в събитията през деня и илюзията се изгуби. Тя позна любимия си и заедно с това в главата и нахлуха други спомени, които я накараха да се върне в стаята със сърце толкова натъжено, колкото и това, с което самия Дънуди тръгваше от долината.