Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (15)

XIV ГЛАВА

Не виждам веч’ косите бели

покрай главата гола оредели,

не виждам погледа смирен в молитва

ни вярата коя даряваше го с сили.

Но той блажен е, не скърбя за него,

мъдрец, добър човек, доволен да е беден.

Краб

Вече споменахме, че според американските обичаи, мъртъвците остават с близките си само за кратко време, а опасността бе накарала амбулантния търговец да съкрати дори и него. Сред объркването и вълненията на описаните събития смъртта на стария Бърч остана незабелязана, но все пак за ритуалите на погребението се събраха достатъчен брой съседи. Именно тази процесия накара драгуна и лекаря да спрат. Четирима души носеха тялото, поставено на обикновена носилка и имаше още четирима, готови да ги сменят. Харви Бърч вървеше до ковчега, а до него крачеше Кейти Хейнс с най-решително изражение на печал. Мистър Уортън и английският капитан бяха непосредствено до опечалените, а най-отзад бяха двама трима стари хора с няколко деца. Капитан Лоутън седеше на седлото без да продума и когато процесията се изравни с него, Харви Бърч за първи път вдигна поглед от земята и видя врага, от който толкова много се боеше така близо до него. Първият му импулс бе да побегне, но след това впи очи в ковчега на баща си, овладя се и премина пред Лоутън с твърди крачки, но с разтуптяно сърце. Драгунът бавно свали шапката си и остана така, докато покрай него минаха мистър Уортън и синът му, а след това заедно с лекаря се присъедини мълчаливо към процесията.

Цезар се появи на вратата на кухнята и със сериозен вид също тръгна с останалите, макар и смирен и на голямо разстояние зад конниците. Старият негър бе поставил малко над лакътя си бяла кърпа, тъй като откакто бе напуснал града, сега за първи път му се отдаваше възможност да се покаже в траур. Той много уважаваше приличието и появяването му по този начин бе в немалка степен подтикнато от черния му събрат от Джорджия, на когото искаше да покаже порядъчно нюйоркско погребение. Ентусиазмът му бе приета много добре и при завръщането му предизвика само една лекция за уместността на нещата от страна на мис Пейтън. Това, че е отишъл бе прието добре, но кърпата бе сметната за излишно церемониалничене, тъй като ставаше дума за човек, който през целия си живот е работил черна работа.

Гробището бе едно оградено с камъни място в земите на мистър Уортън, което той бе отделил за тази цел преди няколко години. Но там нямаше да бъде погребан никой от неговото семейство. Докато черквата „Св. Троица“ в Ню Йорк не бе изпепелена при превземането на града от англичаните, на стената и можеше да се види плоча с позлатен надпис, съобщаващ за добродетелите на предните му, а под една мраморна плоча вътре аристократично почиваха и костите им. Капитан Лоутън понечи да последва процесията, когато тя се отклони от пътя за да влезе в гробището, но спътникът му с жест му припомни, че не поема по правилния път.

— От различните начини, приети от хората за отърваване от тленните останки, кой предпочитате, капитан Лоутън? — попита хирургът след като се отделиха от малката процесия. — В някои страни тялото се оставя да бъде разкъсано от дивите зверове, в други се окачва във въздуха, за да се разсее веществото му и да се разложи, някъде се изгаря на погребални клади и най-накрая, някъде се заравя в земята. Всеки народ си има свой обичай. Вие на кого давате предпочитанията си?

— Все ми е едно, — каза драгунът, като проследяваше с поглед процесията — макар че ако се погребат мъртвите бързо полетата са най-чисти. Ти кой предпочиташ?

— Последният. Така, както правим ние, защото при другите три се премахва възможността за дисекции. При нашия начин, ковчегът си лежи необезпокояван, а останките могат да служат за целите на науката. Но, капитан Лоутън, сега имам значително по-малко възможности от такова естество, отколкото смятах, че ще имам преди да вляза в армията.

— И колко такива удоволствия имаш на година? — попита капитанът и отдели погледа си от гробището.

— Около дузина, честна дума. Най-добрите са когато ескадронът действа самостоятелно, защото когато сме с главната армия има толкова много момченца, на които трябва да се угажда, че не мога да си намеря добри обекти. Тези младежи са истински прахосници и са ненаситни като лешояди.

— Дузина?! — повтори изненадан капитанът — Как, че само аз ти осигурявам по толкова!

— Ах, Джак — отговори лекарят много внимателно Рядко мога на правя каквото и да е с твоите пациенти, ти ги осакатяваш зловещо. Повярвай ми, като ти казвам като на приятел, че системата ти е изпяло погрешна. Ти не само ненужно отнемаш живота, но и осакатяваш тялото, така че да не може да се използва и за единственото нещо, за което стават мъртъвците.

Войникът замълча, което според него бе единственият начин да се запази мира между тях, а докторът, след като хвърли един последен поглед на погребението преди да завият зад един склон, който скриваше долината от погледа, продължи след една сподавена въздишка:

— В това гробище има случай на естествена смърт. Само ако имах време и възможност! Починалият трябва да е бащата на дамата, която видяхме тази сутрин.

— Докторът с фуста! Тази с лице като северното сияние — каза драгунът с усмивка, която причини неудобство у спътника му. — Но тя не е дъщеря на починалия, а само фустомедицински съветник, а Харви, чието име бе рефрен на песента й, е известният търговец-шпионин.

— Какво! Този, който те свали от коня?

— Никой до сега не ме е свалял от коня, Ситгрейвз — каза Драгунът мрачно. — Конят се спъна и заедно целунахме земята.

— Доста страстна прегръдка, като имам предвид синините ти. Жалко, че не можеш да откриеш къде се крие този дрънкащ мошеник.

— Вървеше след ковчега на баща си.

— И го остави на мира! — извика хирургът и спря коня си. — Да се връщаме веднага и да го хванем. Утре ще го обесят, Джак, и по-дяволите, ще му направя дисекция!

— Спокойно, Арчибалд. Би ли арестувал човек, когато отдава последна почит на баща си? Остави го на мен и аз се кълна, че ще си получи заслуженото.

Докторът промърмори недоволството си от това забавяне на наказанието, но се примири, за да запази репутацията си на приличен човек. Те продължиха към лагера на частта си, потънали в разговори за доброто на човешкото тяло.

Бърч запази мрачното си самообладание, подхождащо на опечален мъж в такива случаи, а на Кейт се падна да показва мекушавостта присъща на нежния пол. Има хора, които не могат да плачат, освен в подходяща компания и старата мома бе до голяма степен пристрастена към този тип публични прояви. След като огледа малката група, икономката долови изпълнените с очакване погледи на няколкото присъстващи жени и резултатът дойде моментално. Тя наистина се разплака и спечели не малко съчувствие, а и репутация на добросърдечна жена. Мускулите на лицето на търговеца потрепнаха и когато първата буца пръст падна върху ковчега на баща му, когато се чу този тъп звук, така красноречиво говорещ за преходността на човека, цялото му тяло за миг изпадна в конвулсия. Той се приведе напред, сякаш от болка и пръстите му се движеха безспирно, докато ръцете му висяха безчувствени отстрани, а на лицето му се изписа гримаса, сякаш душата му се гърчеше. Но той събра сили и състоянието премина. Изправи се, пое дълбоко въздух и се огледа наоколо с приповдигнато изражение на лицето, което сякаш се усмихваше със съзнанието, че е победил. Гробът скоро бе запълнен и на всеки ъгъл бе поставен по камък, за да се обозначи мястото, а чимовете с повяхнала трева от земята, отредена за мъртвите, покриха малката купчинка, за да изпълнят последния дълг към мъртвеца. След това съседите, които услужливо бяха предложили да помогнат, застанаха със свалени шапки и загледаха опечаления, който сега се чувстваше наистина сам на този свят. Търговецът също свали шапката си, поколеба се за миг, колкото да събере сили и каза:

— Приятели и съседи, благодаря ви, че ми помогнахте да погреба мъртвия.

След това всички поседяха известно време мълчаливо и тихо се разотидоха. Някои придружиха опечалените до къщата им и почтително ги оставиха пред входа. Но с Харви и Кейти влезе един човек, който бе добре известен в околността с многозначителния прякор „спекуланта“. Когато той ги последва, сърцето на Кейти се изпълни с мрачни предчувствия, но Харви учтиво му предложи стол и явно бе очаквал посещението.

Търговецът отиде до вратата и огледа предпазливо долината, след което бързо се върна и каза:

— Слънцето вече не огрява източния хълм. Нямам време. Ето нотариалния акт за къщата и земята. Всичко е според закопа.

Другият взе документа и го проучи бавно, отчасти — от предпазливост, отчасти поради нещастното обстоятелство, че като малък образованието му било занемарено. През това време Харви започна да събира някои неща, които възнамеряваше да вземе със себе си. Кейти вече се бе осведомила дали починалият е оставил завещание. Тя видя Библията да потъва в повия чувал, който бе направила за него, със стоическо безразличие, но когато шестте сребърни лъжици бяха положени до нея, съвестта и заговори срещу такава явна загуба на собственост. Тя наруши тишината:

— Когато се ожениш, тези лъжици ще ти трябват, Харви.

— Никога няма да се оженя.

— И така да е, няма нужда да правиш прибързани обещания дори и на себе си. Човек не знае какво ще стане. Но и искам да знам, за какво ще са му на сам мъж толкова лъжици? Аз мисля, че всеки мъж, който е добре осигурен, е длъжен да има жена и семейство.

По онова време, богатството на жените от нейната класа най-често се състоеше от една крава, легло, трудът на собствените им ръце под формата на калъфки за възглавници, одеяла, чаршафи и, там където съдбата е особено благосклонна, половин дузина сребърни лъжици. Чрез труд и разум старата мома се бе сдобила с останалите вещи и не е трудно да си представим, че когато видя как неща, които от дълго време бе смятала за свои, изчезват в големия чувал, още повече след декларацията на Харви, тя се почувства неудовлетворена. Но той не обърна внимание на възгледите и чувствата й, а продължи да пълни чувала, докато той доби обичайните за търговеца размери.

— Доста се притеснявам за сделката, — каза купувачът след като най-накрая се справи с клаузите на документа.

— Защо?

— Боя се, че няма да я признаят. Знам че двама от съседите утре напускат къщите си, защото им ги конфискуват. Ако трябва да дам четиридесет паунда и да загубя всичко ще ми дойде много.

— Могат да отнемат само моето право — каза търговецът. — Плати ми двеста долара и къщата ще е твоя. Ти си добре известен републиканец и поне теб няма да закачат. — Докато Харви говореше, заедно с вниманието към сделката се прокрадна и някаква странна горчивина.

— Да кажем сто и сделката е сключена — каза купувачът и се ухили, смятайки, че се усмихва добронамерено.

— Сключена? — повтори изненадан търговецът. — Мислех, че вече е сключена!

— Нищо не е сключено докато не ми дадеш документите и аз не ти платя на ръка.

— Документите са у теб.

— Да, и ще ги задържа, ако се съгласиш с цената. Хайде, казваме сто и петдесет и няма много да придирям. Ето ги парите.

Търговецът погледна през прозореца и с ужас видя колко бързо напредва вечерта. Знаеше, че всяко забавяне в къщата застрашава живота му и все пак не можеше да търпи мисълта, че ще го измамят по този начин, при това във вече уговорена сделка. Той се поколеба.

— Е — каза купувачът — би могъл да намериш друг до сутринта, но след това наследството ти няма да струва много.

— Вземи ги, Харви, — обади се Кейти, която не можеше да устои на толкова пари, колкото имаше пред нея. Освен това, бяха в английски гвинеи. Гласът й сепна търговеца и сякаш му дойде нова идея.

— Съгласен съм с цената — каза той и като се обърна към старата мома, остави част от парите пред нея и продължи:

— Ако имаше как иначе да ти платя, щях да изгубя всичко, но нямаше да се оставя да ме мамят по този начин.

— Все още можеш да губиш — измърмори непознатият подигравателно и излезе от къщата.

— Да — каза Кейти, като го проследи с поглед. — Той знае положението ти и мисли като мен. Сега когато старецът е мъртъв, трябва ти някой да се грижи за теб.

Търговецът се подготвяше за заминаването си и не обърна внимание на тези думи, а тя поднови атаката. Тя бе живяла толкова много години в очакване да се свърши с надеждите, но по съвсем друг начин отколкото сега се очертаваше, че мисълта за раздялата започна да я тревожи повече отколкото тя смяташе, че е в състояние да се тревожи за толкова отчаян и самотен човек.

— Имаш ли друга къща където да отидеш? — попита Кейти.

— Провидението ще ми даде дом.

— Да, ама може и да не ти хареса.

— Бедните не трябва да придирят.

— Аз не придирям — извика тя. — Но обичам нещата да са каквито трябва и да са си по местата. И все пак няма да е трудно да ме убедиш да се махна оттук. Не мога да кажа, че ми харесват и хората наоколо.

— Долината е хубава, — каза търговецът убедено — а хората са като всички други. Но за мен това няма значение. Всички места са еднакви и всички лица са чужди.

Докато говореше той пусна предмета, който се канеше да сложи в чувала и седна на един сандък с отчаян вид и празен поглед.

— Не така, не така Харви, — каза Кейти и приближи стола си до неговия — поне мен ме познаваш, лицето ми не може да ти е чуждо.

Бърч бавно се обърна и я погледна, а на лицето й видя повече чувство и по-малко егоизъм отколкото изобщо някога бе виждал там. Той взе ръката й нежно и част от болката изчезна и от неговото лице.

— Да, добра жено — каза той. — Поне ти не си чужда за мен и може би ще си справедлива — когато другите злословят за мен, ти може би ще кажеш нещо в моя защита.

— Това ще направя, бих го направила. Ще те защитавам, Харви, докато мога. Само да чуя някой да те черни. Прав си, аз не съм безразлична към теб и те съдя справедливо. Какво като харесваш краля? Чувала съм, че в душата си той е добър човек, но в старата родина няма религия, свещениците били ужасно лоши!

Търговецът закрачи из стаята явно разстроен — в очите му имаше нещо безумно, което Кейти не бе виждала досега и стъпките му бяха отмерени, с достойнство, което ужаси икономката.

— Когато баща ми беше жив, имаше само един човек, който можеше да чете сърцето ми. О, каква утеха бе да се връщам от потайни опасности, след обидите и злото, които съм изтърпял и да чувам благословията и похвалите му, но него го няма. — Той продължи, като гледаше втрещено ъгъла, в който бе стоял баща му — Кой ще е справедлив с мен сега?

— Но, Харви! Харви!

— Да, има човек, който ще бъде справедлив, и който трябва да ме опознае, преди да умра. Не мога да умра и да оставя такова име след себе си!

— Не говори за умиране, Харви — каза старата мома и се огледа наоколо, след което сложи едно дърво в огъня, за да стане по-светло.

Избликът на чувства у търговеца приключи. Той бе възбуден от събитията през изминалия ден и от ярките спомени за страданията му. Но у този особен човек чувствата имаха превес над разума само за кратко време. Той видя, че нощта вече е скрила от погледа всички неща без врати и прозорци, метна чувала на рамото си и на сбогуване каза на Кейти:

— Трудно ми е да се разделя дори с теб, добра жено, но часът дойде и трябва да тръгвам. Каквото има в къщата е твое, на мен не ми трябват тези неща, а на теб ще са ти от полза. Сбогом, ще се видим някога.

— В пъкъла! — каза глас, който накара търговеца отново да се отпусне на сандъка, от който бе станал. — О-хо, нова торба? И вече толкова пълна!

— Не се ли наситихте на злините си? — извика търговецът като се овладя и скочи енергично на краката си. — Не ви ли бе достатъчно, че измъчихте умиращ човек, че ме разорихте, повече какво искате?

— Твойта кръв — каза мародерът с хладна злост.

— Ще я смените за пари. Като Юда, забогателия с цената на кръвта!

— Да, и цената е добра, господине, петдесет гвинеи, почти колкото теглото на трупа ти в злато.

— Ето — каза Кейти — ето ви петнайсет гвинеи. И този скрин и леглото са мои. Ако оставите Харви да се отдалечи на час път от вратата, ваши са.

— Един час? — повтори мародерът и показа зъбите си, като гледаше с копнеж парите.

— Само един час. Ето ви парите.

— Стой — извика Харви — не вярвай на този изверг.

— С вярата си тя може да прави каквото си иска — каза мародерът със злобна наслада. — Но аз ще пазя тези пари добре, а ти Бърч, ще изтърпим нахалството ти заради петдесетте гвинеи, които ще платят, за да те обесят.

— Хайде — каза Харви гордо — заведете ме при майор Дънуди. Той поне ще се отнася човешки с мен.

— Има и по-добър начин, отколкото да ходим толкова далеч с такава позорна компания, а и Дънуди е оставил неколцина англичани да се разхождат наоколо. Но лагерът на капитан Лоутън е с около половин миля по-близо и разписката му, ще ми донесе наградата не по-късно от тази на майора. Как ти харесва идеята да вечеряш с капитан Лоутън тази вечер, а мистър Бърч?

— Върнете ми парите или го пуснете да си върви — извика Кейти ужасена.

— Подкупът ти не бе достатъчен, добра жено, освен ако и в това легло има пари — той заби щика си в дюшека и като го разпра, се почувства много доволен да разпръсне съдържанието му из стаята.

— Ако — извика Кейти като забрави опасността за себе си, в грижата за новопридобитата си собственост — ако има закон на тази земя, ще си получа правото!

— Законът на неутралната територия, е законът на по-силния. Но езикът ти не е по-дълъг от моя щик, така че не ги карай да се срещат, ще съжаляваш.

В сянката на вратата стоеше един човек, който сякаш се страхуваше да се смеси с групата на скинърите, но светлината от няколко предмета хвърлени в огъня позволи на Харви да види лицето му. Беше купувачът на къщата му. От време на време той си прошепваше нещо с най-близкия до него мародер, което накара търговеца да мисли, че е станал жертва на клопка, в която този мошеник е участвал. Но бе твърде късно да съжалява. Той тръгна с групата с твърда и горда крачка, сякаш отиваше към славата, а не към бесилото си. Когато минаваха през двора, водачът на мародерите се спъна в купчина дърва, падна и се нарани. Ядосан, той се изправи, изпълвайки тишината с ругатни.

— Проклети да са тези пънове! Не можем да ходим в тази тъмнина. Я хвърли тая главня в оная купчина коноп да осветиш пътя.

— Стой! — изрева спекулантът. — Ще запалиш къщата!

— Ще се вижда по-надалеч. — Той хвърли главнята в купчината подпалки и след миг къщата бе в пламъци. — Хайде да вървим докато се вижда пътя.

— Злодей! — изкрещя новият собственик отчаян. — Това ли ти е приятелството? Това ли ми е наградата, че забавих търговеца?

— Ако ще ни забавляваш с обиди по-добре излез от светлината, защото се виждаш много добре и не може да не те улучим! — извика водачът на бандата. В следващия миг изпълни заканата си, но за щастие не уцели ужасения прекупвач и не по-малко ужасената стара мома, която отново се намери доведена от относително богатство до пълна бедност. Благоразумието продиктува на двойката да се оттегли бързо, а на следната сутрин, единственото нещо останало от къщата на Харви Бърч бе големият комин, за който вече споменахме.