Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Джеймс Фенимор Купър

ШПИОНИНЪТ

Първо издание

 

Превод от английски: Владимир Германов, 1991

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Дизайн: ИК „Плеяда“

Издателство „Абагар — МК/90“, София

Печат: ДФ „Абагар“, Велико Търново

ISBN 954-8004-14-3

Книгата е издадена със съдействието на народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“

 

James Fenimore Cooper

COLLECTED WORKS 10 Volumes

Collier Publishers, New York, 1893

История

  1. — Добавяне

XII ГЛАВА

В таз дивна фигура душа живей тъй силна,

подобна на душата на титан;

и тез ръце, тъй крехки, потрепващи като листа

при полъха вечерен, подкрепят дух,

който предизвикан, достигнал би небето,

и осветил би с небесна светлина,

искрящите прозорци на лицето.

Дуо

Гостите значително увеличиха грижите на мис Жанет Пейтън. Сутринта завари всички отпочинали, с изключение на младия капитан, за когото толкова съжаляваше Дънуди. Раната му бе тежка, макар че лекарят настояваше, че няма опасност. Както казахме, другарят му бе напуснал леглото си, а Хенри Уортън се събуди от сън, несмущаван от нищо, освен от един кошмар, в който той бе подложен на ампутация от неопитен хирург. След като разбра, че това е само сън, младежът се почувства освежен, а доктор Ситгрейвз премахна всички опасения, когато уверено му каза, че ще оздравее след около две седмици.

През цялото това време полковник Уелмър не се появи — той закуси в стаята си и въпреки многозначителната усмивка на доктора, каза че е твърде болен за да става от леглото си. Ето защо, Ситгрейвз го остави да прикрива разочарованието си в стаята си и се запъти да изпиши една по-благородна задача, като прекара един час в стаята на Джордж Сингълтън. Когато влезе в стаята му, по лицето му имаше лека руменина и лекарят веднага се запъти да премери пулса му. Кимна му да мълчи и каза:

— Нарастващи симптоми на фебрилен пулс… не, не, Джордж, трябва да стоиш спокойно и да не говориш. Очите ти изглеждат по-добре, на кожата дори има влага.

— Не, драги Ситгрейвз — каза младежът и пое ръката му — няма никаква треска, виж ми езика!

— Не, наистина — каза лекарят и като натисна с една лъжица езика му, погледна в гърлото на пациента, сякаш имаше намерение да влезе вътре. — Езикът е добре и пулсът започва отново да спада. Да-а-а, кръвопускането ти помогна. То е особено добро за южняци. Но този луд Лоутън въобще не даде да му пусна кръв, когато падна от коня вчера. Но, Джордж, твоят случай ми изглежда особен — продължи той и инстинктивно хвърли настрана перуката. — Пулсът ти е равен, кожата е влажна, но в очите има огън, а лицето е червено. Май трябва по-добре да те прегледам.

— Спокойно, приятелю, спокойно — младежът се отпусна на възглавницата и загуби малко от цвета, който уплаши събеседника му. — Според мен, когато извади куршума, ти направи всичко необходимо. Сега нямам болки, а само се чувствам слаб, уверявам те.

— Капитан Сингълтън — каза хирургът разгорещено — самонадеяно е от твоя страна да учиш лекуващия те лекар, кога не те боли. За какво са светлините на науката, ако не за да ни помагат да решаваме такива неща? Срам, Джордж, срам! Дори опакият Джон Лоутън не би могъл да прояви повече инат!

Пациентът му се усмихна и като го отблъсна леко при опита му да свали превръзката, попита:

— Кажи Арчибалд, — това обръщение рядко не успяваше да смекчи сърцето му — какъв бе този небесен дух, който се носеше из стаята ми, докато се правех, че спя?

— Ако някой притеснява пациентите ми, дух или не, ще го науча как се пъха нос в чужди работи!

— Тихо, драги приятелю, никой не се е бъркал, нито е имал намерение да се бърка. Виждаш ли? — той показа превръзката — всичко е както го остави вчера. Но това нещо се носеше из стаята с лекотата на фея и нежността на ангел.

Лекарят, който се увери, че всичко е наред, много решително зае отново стола си и си сложи перуката, след което кратко попита:

— С рокля ли беше, Джордж?

— Не видях нищо, освен ангелските очи — цветът им, величествената походка, грацията — отговори младежът с доста повече енергия отколкото докторът смяташе, че е нормално за състоянието му.

Той сложи ръка на устата му за да го спре и каза:

— Сигурно е била мис Жанет Пейтън — дама с много достойнства, с… хъм… с походка като тази, за която говориш, добри очи и също и цвета. Смея да кажа, че благотворителните дела оцветяват страните и в същия прекрасен цвят, какъвто грее на страните и на по-младите й племеннички.

— Племеннички? Значи има племеннички? Ангелът, който видях може да е дъщеря, сестра, племенница — никога леля.

— Тихо, Джордж, тихо. Приказките отново ти покачват пулса. Трябва да си спокоен и да се приготвиш да срещнеш собствената си сестра, която трябва да е тук след час.

— Какво! Изабела? Кой я повика?

— Майорът.

— Добрият Дънуди! — промърмори изтощеният младеж и отново потъна във възглавницата, а нареждането на доктора го задължи да мълчи.

Дори и капитан Лоутън бе посрещнат от всички членове на семейството с многобройни, вежливи въпроси относно състоянието на здравето му, а за удобството на полковник Уелмър се грижеше невидим дух. Сара бе притеснена, защото бе влизала в стаята му и знаеше къде се намира всяка чаша, със собствените си ръце бе осигурила съдържанието на всяка купа на масата му.

По времето на нашия разказ народът бе разделен и Сара считаше, че е повече от нейно задължение да поддържа институциите на страната, която тя все още считаше за земя на дедите си. Но имаше и по-силни причини за негласните и предпочитания към англичанина. Неговият образ пръв бе изпълнил младото й въображение и притежаваше много от привлекателните черти, които могат да оковат женското сърце. Наистина, липсваха му личните качества на Пейтън Дънуди, но това, за което се представяше, далеч не бе за пренебрегване. Цялата сутрин Сара ходеше из къщата и често отправяше изпълнени с копнеж погледи към вратата на Уелмър, искаше й се да разбере как е той, но се срамуваше да попита. Осъзнаването на този интерес държа устата й заключена, докато Франсис, с искреността на невинността, не попита доктор Ситгрейвз.

— Полковник Уелмър — отговори той мрачно — е състояние, което наричам „свободна воля“. Той е болен, или не е болен — както му харесва. Неговото състояние, млада госпожице, е извън моите способности да лекувам. Според мен, най-добрият лек за него, може да му осигури сър Хенри Клинтън, макар че майор Дънуди е направил връзката с този лечител доста трудна.

Франсис се усмихна, но извърна лице, а Сара излезе от стаята с величествената походка на една обидена Юнона. Нейната собствена стая, обаче, можеше да и осигури малка утеха и когато минаваше по дългия коридор свързващ всички стаи, тя видя, че вратата на Сингълтън е отворена. Раненият младеж изглежда спеше и при него нямаше никой. Тя се осмели да влезе тихо и да подреди масата и закуската оставена за пациента, почти без да съзнава какво прави, а може би мечтаеше да върши тези дребни женски задължения за друг. Естественият и цвят бе подсилен от намека на хирурга, а и блясъкът в очите и никак не бе намалял. Приближаващите стъпки на Ситгрейвз я накараха бързо да слезе долу по другото стълбище и да отиде при сестра си. Двете потърсиха свежия въздух на верандата и докато се разхождаха ръка за ръка, проведоха следния разговор:

— Има нещо неприятно у този хирург на Дънуди, — каза Сара — което ме кара да желая от все сърце да го няма тук.

Франсис погледна със засмени очи сестра си, но не каза нищо. Сара веднага отгатна изражението им и бързо добави:

— Но, аз забравих, че той е в един от твоите всеизвестни вирджински ескадрони и за него трябва да се говори почтително.

— Толкова почтително, колкото желаеш, мила сестро. Няма голяма опасност да надминеш истината.

— Ти мислиш така, — каза по-голямата поомекнала — но аз мисля, че мистър Дънуди малко превишава нормите да роднинството, превърна къщата на баща ни в болница!

— Трябва да сме благодарни, че никой от пациентите не ни е близък.

— Брат ни ни е близък.

— Вярно, вярно — прекъсна я Франсис и се изчерви — но той мисли, че с раната си е платил евтино удоволствието да се види с другарите си. Ако — добави тя с треперещи устни — само това ужасно подозрение към посещението му при нас можеше да се премахне, щях да считам раната му за нещо незначително.

— Ето сега плодовете на този бунт са у дома ти — брат ти е ранен и е пленник, може би ще стане и жертва, баща ти е разстроен и уединението му е нарушено, и не на последно място, имението му може да му бъде отнето заради лоялността му към краля.

Франсис продължи да ходи мълчаливо. Докато гледаше към северния край на долината, погледът и неизменно се завръщаше към мястото, където пътят се губеше зад един склон и всеки път когато го изпуснеше от поглед, тя изоставаше, докато нетърпеливите жестове на сестра и я караха да я настигне. Най-накрая тя видя файтон с един кон внимателно да се движи по осеяния с камъни път, виещ се през долината, по посока към къщата. Цветът на лицето на Франсис се промени, когато постепенно той се доближи, и когато в него успя да различи женска фигура, седнала до чернокож кочияш в ливрея, и тя бе принудена да се облегне на сестра си за подкрепа. След още няколко минути файтонът приближи портата, която отвори драгунът, който яздеше отзад и който бе куриерът изпратен от Дънуди до бащата на капитан Сингълтън. Мис Пейтън излезе да посрещне гостенката, а сестрите заедно и изразиха своите най-сърдечни поздрави. Все пак, Франсис с усилие отмести неспокойните Си очи от лицето на посетителката. Тя беше млада, стройна и крехка, но с изключително хубава фигура. Очите и бяха големи, черни, пронизващи и понякога малко диви. Косата й бе буйна, и тъй като бе без модната по онова време пудра, падаше на гарвановочерни къдрици. Някои от тях се спуснаха върху страните и с контраста си придаваха на хладната й белота гробовен вид. Доктор Ситгрейвз й помогна да слезе и когато се качи на верандата, тя отправи към него изразителен поглед.

— Брат ви е вън от опасност и желае да ви види, мис Сингълтън — каза той.

Дамата се обля в сълзи. Франсис наблюдаваше лицето и действията на Изабела със смущение и възхищение, и сега се спусна към нея с плам подхождащ на родна сестра, взе ръката й в своята и я поведе към една стая за гости. Всичко това бе толкова искрено, деликатно и изпълнено със съчувствие, че дори мис Пейтън не се намеси, а проследи двете момичета само с поглед и мила усмивка. Чувството се предаде на всички присъстващи и те се разпръснаха, следвайки нормалните си занимания. Изабела се поддаде на внимателните действия на Франсис без да се съпротивлява и когато стигнаха в стаята, тя плака на рамото на утешаващото я и наблюдателно момиче, докато то не сметна, че сълзите и са в повече, отколкото е нормално за случая. Риданията на мис Сингълтън на моменти бяха бурни и неуправляеми и накрая, видимо изтощена, тя се вслуша в милата забележка на придружителката си и успя да подтисне сълзите си. Изправи се и погледна Франсис в очите, а по лицето и пробягна сияйна, пленителна усмивка. Тя бързо се извини за изблика на чувства и пожела да я заведат в стаята наранения.

Срещата между брата и сестрата бе топла, но с усилие от страна на дамата, която се владееше повече, отколкото предишното и състояние даваше право да се очаква. Тя намери брат си по-добре и в по-голяма безопасност, отколкото чувствителното и въображение я бе накарало да предполага. Настроението и се подобри съответно — от отчаяние, тя премина към нещо като веселост и красивите й очи заблестяха с нова светлина, усмивките озаряващи лицето й бяха толкова очарователни, че Франсис, която след горещите молби също бе дошла в стаята на ранения, гледаше удивена това лице, което можеше да бъде толкова различно, пленена от чар, на който тя не можеше да не се поддаде. Младежът бе хвърлил нетърпелив поглед към Франсис веднага щом сестра му се освободи от прегръдката му и още в самото начало го бе отклонил разочарован. Изглеждаше объркан и потри челото си, като човек, който се събужда от сън.

— Къде е Дънуди, Изабела? — попита той. — Чудесен приятел и никога не се уморява да прави добрини. След вчерашния ден той е използвал нощта, за да ми изпрати единствената болногледачка, чието присъствие би ме вдигнало от леглото.

Изражението на дамата се промени, очите и зашариха из стаята с нещо като гняв, който отблъсна разтревожената Франсис, която все още я наблюдаваше с неотслабващ интерес.

— Дънуди! Значи той не е тук? Мислех, че ще го срещна край леглото на брат си!

— Задълженията му го карат да е другаде. Говори се, че англичаните са излезли по реката — войските им са слаби, но не можем и да почиваме дълго. Нищо друго не би му попречило да дойде. Но, Изабела, срещата ни ти се отразява зле — ти трепериш!

Изабела не отговори, а посочи с ръка масата край леглото на капитана и Франсис веднага разбра желанието й. Чашата вода до известна степен съживи сестрата, която успя да каже:

— Без съмнение това е негово задължение. Ти каза, че кралски войници се придвижват по реката — видях ги на около две мили от тук. — Последните и думи бяха произнесени тихо, повече като монолог, отколкото предназначени за ушите на събеседниците й.

— Придвижваха ли се, Изабела?

— Не, не бяха на коне и явно почиваха.

Учуденият драгун погледна сестра си, която седеше със сведени очи и сякаш не бе в стаята, но не намери обяснение. После погледна Франсис, която се сепна от изражението му и веднага го попита дали може да му помогне с нещо.

— Ако извините грубостта ми — каза раненият офицер и направи немощен опит да се изправи в леглото. — Бих искал да видя капитан Лоутън за момент.

Франсис побърза веднага да уведоми джентълмена и подтиквана от интереса си, отново се върна на мястото до мис Сингълтън.

— Лоутън — каза младежът нетърпеливо, когато Лоутън пристигна — имаш ли новини от майора?

Погледът на сестрата се спря на лицето на новодошлия, който я поздрави непринудено и с войнишка искреност.

— На два пъти изпраща човек, да пита как сме ние тук, в лазарета.

— А защо не идва сам?

— Най-добре ще ти отговори той. Но нали знаеш, че червенодрешковците са излезли, а той командва войските ни в района. Някой трябва да се погрижи за британците.

— Вярно — каза Сингълтън, сякаш едва сега разбра аргументите на другия. — Но защо ти не правиш нищо, когато има толкова работа?

— Дясната ми ръка не е в най-доброто си състояние и конят ми тази сутрин накуцва. Освен това, бих споменал и друга причина, ако мис Уортън можеше да ми прости.

— Говорете, моля и не се страхувайте от моето неудоволствие — каза Франсис и отвърна на закачливата му усмивка с дяволитостта присъща на мило й лице.

— Тогава, ароматите на вашата кухня ми забраняват да напусна мястото, преди да добия право да говоря с повече сигурност за плодородието на земята.

— О, леля Жанет полага усилия, за да подкрепи гостоприемството на баща ми — каза тя усмихнато — а аз съм избягала от задълженията си и ще загубя нейната благосклонност, ако не й предложа помощ.

Франсис се оттегли, за да намери леля си, потънала в мисли за характера и дълбоката чувствителност на новата си познайничка, която случаят бе довел у дома и.

Раненият офицер я проследи с поглед когато тя излезе с детска грациозност през вратата и след това забеляза:

— Такава леля и такава племенница трудно могат да се срещнат Джак. Тази прилича на фея, но лелята е като ангел.

— Поправяш се бързо, виждам. Щом ентусиазмът ти за жените не е намалял…

— Трябва да съм неблагодарен, а и безчувствен, ако не засвидетелствувам хубостта на мис Пейтън.

— Приятна грижовна дама, но за любов… въпрос на вкус. При цялото и уважение към благоразумието и опита й, ако беше с няколко години по-млада, щеше по-добре да отговаря на представите ми.

— Но тя трябва да няма още двадесет!

— Зависи откъде броиш. Ако започнеш от края на живота — да, но ако започнеш от начало, което е по-разпространено, мисля, че наближава четиридесет.

— Объркал си лелята и по-голямата сестра — каза Изабела и постави хубавата си ръка върху устата на болния. — Не трябва да говориш, чувствата започват да се отразяват на здравето ти.

Влизането на доктор Ситгрейвз, който с известна тревога забеляза усилването на трескавите симптоми на пациента си, потвърди тази забрана и капитан Лоутън отиде да направи посещение на съчувствие на коня си, който страдаше еднакво с него след падането им предния ден. За негова радост гледачът каза, че конят му се поправя толкова бързо, колкото и господарят му и той видя, че след разтриването на краката на жребеца в продължение на няколко часа без прекъсване, той бе в състояние да ги движи, както Лоутън казваше, систематично. Даде заповед за готовност да се присъединят към ескадрона веднага, след като капитанът вземе участие в скорошното угощение.

Междувременно Хенри Уортън влезе в стаята на полковник Уелмър и със съчувствието си успя да го върне към доброто му благоразположение. В следствие на това полковникът бе в състояние да стане и да се приготви за среща със съперник, за когото се бе изразил така пренебрежително, и както резултатът бе показал — без причина. Уортън знаеше, че липсата на щастие, както и двамата наричаха поражението, се дължи на прибързаността на полковника, но се въздържа да говори за каквото и да било, освен за нещастния случай, лишил англичаните от командващ, на което той добродушно приписваше последвалите събития.

— С една дума Уортън, — каза полковникът като извади единия си крак от леглото — това може да се нарече комбинация от лоши събития — твоят собствен неуправляем кон попречи заповедта ми да бъде предадена на майора навреме, за да нападне бунтовниците във фланг.

— Така е, — каза капитанът и ритна един чехъл към леглото — ако бяхме успели да дадем няколко залпа във фланга на тези храбри вирджинци, щяхме да ги накараме да завият надясно.

— Да, при това за нула време! — извика полковникът и другият му крак последва партньора си — След това трябваше да победим пешаците, а маневрата им даде много добра възможност за атака.

— Да, — съгласи се другият и изпрати втория чехъл при първия — но и този Дънуди никога не пропуска добро положение.

— Мисля, че ако трябваше да направим всичко отначало — продължи полковникът и се изправи на краката си — бихме могли да променим нещата значително, макар че главното, с което бунтовниците могат да се хвалят сега е моето пленяване. Ти видя, че опитът им да ни изкарат от гората бе отблъснат.

— Щеше да бъде, ако се бяха опитали — каза капитанът и хвърли останалите му дрехи така че да ги достигне.

— Но то е едно и също — отвърна Уелмър и започна да се облича. — Да заемеш позиция, от която да притесняваш неприятеля, това е основата на военното изкуство.

— Без съмнение си спомняш тогава, че една от атаките им бе напълно сломена.

— Да, да! — извика полковникът оживен. — Ако бях там, за да увелича това преимущество, можеше и да ги победим.

Като каза това, той още повече се оживи при обличането си и скоро бе готов да се появи с напълно възстановено добро мнение и убеденост, че пленяването му е резултат от нещастия, неподвластни на човек.

Новината, че полковник Уелмър ще участва в гощавката по никакъв начин не намали бързината на приготовленията и Сара, след като прие комплиментите на джентълмена и любезно се осведоми за състоянието на раните му, му предложи съветите си по отношение на приготвените с труд блюда, които тогава често се срещаха в селския живот, а и сега не са напълно изчезнали от домакинствата ни.