Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Джеймс Фенимор Купър

ШПИОНИНЪТ

Първо издание

 

Превод от английски: Владимир Германов, 1991

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Дизайн: ИК „Плеяда“

Издателство „Абагар — МК/90“, София

Печат: ДФ „Абагар“, Велико Търново

ISBN 954-8004-14-3

Книгата е издадена със съдействието на народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“

 

James Fenimore Cooper

COLLECTED WORKS 10 Volumes

Collier Publishers, New York, 1893

История

  1. — Добавяне

XVIII ГЛАВА

Данаил тук съди, да Данаил

слава теб, о, мъдър съдия.

Венецианският търговец

Шекспир

Бандитите с радост последваха капитан Лоутън до квартирата му. Той винаги бе показвал толкова много жар при защитата на каузата, която бе прегърнал, толкова малко обръщаше внимание на опасностите, когато заставаше срещу противника, а и външният му вид и строго лице немалко допринасяха за ужаса, който вдъхваше, че тези му качества му бяха спечелили репутация, твърде различаваща се от тази на ескадрона в който служеше. Безстрашието му се считаше за свирепост, а стремглавостта му — за естествена склонност към жестокост. От друга страна, няколкото му прояви на снизходителност или по-точно на добре премерена справедливост му бяха спечелили сред част от хората репутация на прекалено въздържан човек. Рядко похвалите или обвиненията на обществото попадат там където са заслужени в точните си пропорции.

Докато бе в присъствието на майора, главатарят на бандата чувстваше неудобството, което порокът изпитва в присъствието на добродетелта, но след като излезе от къщата той изведнъж се почувства незащитен от по-мекия му характер. Капитан Лоутън гледаше мрачно, което често заблуждаваше тези, които не го познават отблизо и за него се говореше, че когато се смее със сигурност се готви да накаже. Главатарят се приближи до него и заговори тихо:

— Винаги е добре човек да може да различи приятелите от враговете си.

На тези думи капитанът отговори само с някакъв звук, който другият изтълкува като съгласие.

— Предполагам, че Вашингтон има добро мнение за майор Дънуди? — гласът издаваше повече съмнение, отколкото въпрос.

— Някои хора смятат така, да.

— Много от приятелите на Конгреса на тази страна искат конницата да се командва от някой друг. Поне аз, ако имах подкрепата на войската, можех да свърша много неща за каузата, в сравнение с които залавянето на търговеца е дреболия.

— Така ли? Например?

— Можем да печелим не само ние, но и офицерът, който ни покрива — каза мародерът с многозначителен тон.

— Как? — попита Лоутън и ускори крачка, за да не ги чуват останалите.

— Ами, близо до кралските позиции, под самите дула на възвишенията има добра плячка, само ни трябва добра охрана от хората на Де Ланси[1] и да ни пазят да не ни отрежат пътя за отстъпление откъм Кингс Бридж.

— Мислех, че беглеците са поели цялата плячка за себе си.

— Вземат доста, но са длъжни да щадят техните си хора. Бил съм нататък два пъти по споразумение с тях — първия път се държаха достойно, но втория път ни нападнаха и ни отблъснаха. Всичко задигнаха те.

— Много непочтено, наистина. Чудя се как един почтен човек може да се свърже с тях.

— Необходимо е да се разбираме с някои от тях или могат да ни разбият. Но човек без чест е по-лош и от звяр. Смяташ ли че можем да се доверим на майор Дънуди?

— Искаш да кажеш, на принципите му за чест?

— Да. Нали Арнолд[2] също се ползваше с доверие докато не хванаха английския майор?

— Не може Дънуди да пожелае да предаде войската си, както Арнолд, но не мисля и че можеш да му се довериш в деликатна работа като твоята.

— Точно така си и мислех — извика мародерът, доволен от собствената си способност да преценява хората.

През това време те достигнаха до една по-добра ферма, в която постройките бяха в прилично състояние. Плевните бяха заети от хората, а конете бяха навързани под дългите навеси, които пазеха двора от студените северни ветрове. Те се хранеха спокойно със седла на гърбовете, готови да потеглят за най-кратко време. Лоутън се извини и влезе в квартирата си, откъдето след малко излезе с един обикновен фенер и ги поведе към овощната градина, която заобикаляше фермата от три страни. Бандата го последва и реши, че ги води настрана, за да продължат да обсъждат интересната тема, без някой да ги подслушва.

Бандитът се приближи до капитана и продължи разговора с цел да вдъхне по-голямо доверие към себе си и към интелектуалните си качества.

— Мислите ли, че републиканците ще вземат по-голямата част от колониите? — попита главатарят важно с тон на разбиращ от политика човек.

— По-голямата част? — възкликна невъздържано капитанът и после се успокои. — Ако французите ни подпомогнат с пари и оръжие, ще прогоним кралската армия за шест месеца.

— Така се надявам и аз. И тогава ще имаме свободно управление и ние, които се борим за него, ще получим своето.

— О, — каза Лоутън — вашите претенции няма да подлежат на обсъждане, като всички тия роялисти, които сега си гледат фермите ще бъдат презрени. Ти нямаш ферма, предполагам?

— Още не, но ако не си осигуря преди края на войната, после ще стане трудно.

— Точно така. Следвай своя собствен интерес, за да следваш интереса на страната си. Наблягай на службата си и громи роялистите и залагам шпорите си срещу ръждив пирон, че след войната ще станеш чиновник поне в областната администрация.

— Не мислите ли, че хората на Полдинг[3] са постъпили глупаво, като не са пуснали кралския адютант да избяга? — главатарят изостави всякаква предпазливост, заради свободното държане на капитана.

— Глупаци! — извика Лоутън с горчив смях. — Да, наистина глупаци. Крал Джордж щеше да им плати по-добре, защото е по-богат. Щеше да ги направи богати. Но, слава Богу! Хората са много чудни. Мъже, които нямат нищо, се държат сякаш от верността им зависят богатствата на Индия. Не всички са злодеи като теб, иначе отдавна да сме роби на Англия!

— Как така! — извика мародерът като отстъпи назад и насочи мускета си към гърдите на Лоутън. — Аз съм предаден и ти си ми враг?

— Долна твар! — изкрещя Лоутън и сабята му издрънча в стоманената си кания, когато изби мускета от ръцете му. — Само посмей още веднъж да насочваш пушката си към мен и ще те разцепя до средата!

— А няма ли да ни платите, капитан Лоутън? — каза бандитът разтреперан, защото видя че ги заобикалят драгуни на коне.

— Да ви платя? Да, ще си получите наградата изпяло. Ето ги парите, които даде полковник Сингълтън за наградата. Той хвърли една кесия с монети с презрение в краката им.

— Но оставете пушките и проверете дали са златни! Унижените мародери се подчиниха и усърдно се заеха с тази приятна задача, а в това време, няколко от хората на Лоутън тихомълком махнаха кремъците от мускетите им.

— Е? — попита капитанът нетърпеливо. — Добре ли е? Имате ли обещаната награда?

— Парите са точно и сега с ваше позволение, ще си вървим.

— Стойте. Наградихме ви за хващането на шпионина, но ще ви накажем за грабеж, подпалвачество и убийство. Дръжте ги момчета. По закона на Мойсей — четиридесет, без една пръчки на всеки!

Заповедта бе дадена на хора, които нямаха желание да не й се подчинят и за секунда всеки от бандата бе завързан за ябълково дърво. Сабите засвяткаха веднага и от дърветата като по магия бяха отрязани клони, после от тях бяха подбрани най-жилавите и скоро по един драгун работеше усърдно с всеки един от тях. Капитан Лоутън хуманно нареди да не се превишава наказанието, предвидено от закона на Мойсей, и скоро в градината се чу вавилонски шум. Виковете на главатаря се чуваха най-силно от всички, защото капитанът бе подсказал на наказващия го драгун, че става дума за офицер и трябва да му се отдели особено внимание. Боят бе осъществен с голяма енергия и точност, и нямаше никакви нередности, освен че никой от войниците не започна да брои преди да е направил десетина удара, за да могат, както си казаха те, да намерят подходящи места за удряне. След като операцията приключи задоволително, Лоутън нареди на хората си да оставят бандитите да се облекат и да се качват на конете си, защото трябваше да вървят да патрулират на друго място.

— Виждаш ли, приятелю — каза капитанът на готвещия се да си тръгне мародер — мога и да те покривам, в известен смисъл, ако се наложи. Ако се срещаме често, ще те покрия с белези, които макар и не много достойни, поне ще са заслужени.

Мародерът не му отговори. Беше зает с мускета си и да подканва хората си да бързат. Когато се приготвиха, те се запътиха към едни скали недалеч оттам, над които имаше гора. Луната тъкмо изгряваше и групата драгуни ясно се виждаше на мястото си. Изведнъж бандитите се обърнаха, насочиха мускетите си и дръпнаха спусъците. Това действие не остана незабелязано, драгуните чуха щракането на оръжията и отговориха с дружен подигравателен смях, а капитанът извика:

— Бандити, познавам ви! Затова махнах кремъците!

— Трябваше да махнеш и този на пистолета ми! — извика главатаря и в следващия миг стреля. Куршумът одраска ухото на Лоутън, който се изсмя и каза:

— С цяла миля не уцели!

Един драгун забеляза приготовленията на мародера и заби шпори в корема на коня си. Разстоянието не бе голямо и бързината на коня принуди главатаря да изостави и парите, и мускета си, за да може да избяга. Войникът се върна с плячката и я предложи на капитана, но той му каза да я задържи, докато самият бандит дойде да си я поиска. За един съд от съществуващите тогава, нямаше да е никак лесно да нареди възстановяването на собствеността върху парите, тъй като сержант Холистър ги раздаде съвсем справедливо на войниците малко след това. Патрулът потегли, а капитан Лоутън се запъти към квартирата си с намерение да поспи. Една фигура се движеше в посока към гората, в която се скриха скинърите и той я забеляза. Обърна се на петата си, отиде до нея и за негова най-голяма изненада, видя перачката — по това време на нощта и на това място.

— Бети! Ходиш на сън или сънуваш будна? Не те ли е страх да не срещнеш духа на старата Джени в това нейно любимо пасище?

— А, капитан Джак — отговори тя и така залиташе, че и бе трудно да си изправи главата — не търся Джени или нейния дух, а едно биле за ранените, трябва да се бере точно като го огрее луната. Расте ей там, под опия скали. Трябва да бързам, че магията ще се развали.

— Глупачка, мястото ти е на сламеника, а не при онези скали. Ако паднеш оттам ще си строшиш кокалите. Освен това, там някъде се скриха и скинърите, ако им паднеш в ръцете, със сигурност ще им се прииска да си изкарат на някого боя, които им теглих. По-добре се връщай, стара жено, и довърши съня си. Утре тръгваме.

Бети не послуша съвета, а продължи на зигзаг към целта си. Тя спря за миг, когато Лоутън спомена бандитите, но веднага продължи и скоро се изгуби сред дърветата.

Когато капитанът влезе в къщата, часовият при входа го попита дали не е срещнал Бети Фланаган и му каза, че му е пробила ушите с оплакванията си от хората в „хотела“ и е питала за него, за да възстанови справедливостта. Лоутън го изслуша изненадан, сякаш му хрумна нещо, направи няколко крачки към овощната градина, няколко минути крачи напред назад пред вратата на къщата и накрая влезе вътре, хвърли се на леглото с дрехите и заспа дълбоко.

Междувременно мародерите бяха достигнали върха и се бяха пръснали в различни посоки из гората. Когато видя, че не ги преследват, което бе невъзможно да се направи с кон, главатарят изсвири, за да събере бандата и скоро разпердушинената група се събра на място, на което малко можеха да се безпокоят, че ще се появи враг.

— Е — каза един от тях край запаления малък огън, който трябваше да ги предпазва от студа — работата ни в Уестчестър свърши. Вирджинците ще направят това място горещо за нас.

— Ще му източа кръвта, — каза главатарят — па ако ще и да умра в следващия миг.

— Много си смел тук, в гората — отговори му другия с дивашки смях. — Защо не го улучи от трийсетина метра, след като толкова се хвалиш?

— Заради конника, иначе щях да убия този Лоутън на място. Освен това, треперех от студа и ръката ми беше нестабилна.

— Кажи, че от страх и няма да е лъжа — каза му другият подигравателно. — Ако ме питаш мен, никога вече няма да ми е студено — гърбът ми гори, като че ли хиляда скари са запалени на него.

— И ще се оставиш да те набият така, а после ще целунеш и пръчката?

— Ако е за целуването, и то няма да е лесна работа. Моята се натроши на такива малки парченца, че няма какво да се целува. Но предпочитам да си оставя половината кожа, отколкото цялата. А точно това ще стане, ако дразним този луд вирджинец отново. Ако е рекъл Господ, по всяко време съм готов да му дам достатъчно кожа за да си направи едни добри ботуши, но да си ми остави останалата. Ако знаеше, щеше да останеш при майор Дънуди, който не знае и половината от делата ни.

— Млъкни, бъбрив глупако. — изкрещя ядосано главатарят. — Дрънкането ти може да подлуди човек. Малко ли е, че ни ограбиха и ни биха, ами сега трябва да ни мъчиш с глупостите си? Помогни да извадим нещо за ядене, ако е останало, и си запуши устата с храна.

Тази заповед бе изпълнена и скоро всички се приготвиха за оскъдна вечеря, сред степания и гърчове, поради лошото състояние на гърбовете си. Огънят гореше в една пукнатина, в скалата и след време, те започнаха да се съвземат от объркването, причинено от бягството им, и да овладяват разпилените си чувства. След като утолиха глада си, с все още разхвърляни наоколо дрехи, за да могат да превързват раните си, бандитите започнаха да мислят за отмъщение. Така прекараха около час и бяха предложени най-различни планове за действие, но тъй като за повечето бе необходима смелост и бяха опасни, разбира се, бяха изоставени. Нямаше как да изненадат драгуните, чиято охрана винаги бе на мястото си, а възможността да срещнат капитан Лоутън сам, също бе твърде малка, защото той непрекъснато бе нащрек и сменяше лагерите си толкова бързо, че бе почти невъзможно да го срещне човек, освен по случайност. От друга страна, нямаше никакви гаранции, че една такава среща би завършила добре за тях. Хитростта му бе пословична и в Уестчестър нямаше препятствие, което да спре набезите на вирджинската конница. Постепенно разговорът взе друга насока и накрая се спряха на план, с който не само щяха да отмъстят, но и щяха да получат допълнителни стимули за усилията си. Всичко бе обсъдено в подробности, бе уточнено времето, начина на действие, с една дума нищо не липсваше в подготовката на поредния злодейски акт, когато го стресна глас, който говореше силно:

— Оттук, капитан Джак, тук са бандитите и се греят на огъня. Бързо, че да ги изтрепеш докато седят. Оставете конете и стреляйте с пищовите!

Тази ужасяваща покана бе достатъчна, за да наруши мислите на бандата. Те скочиха на краката си и понеже бяха уговорили мястото и времето на срещата за бъдещата си акция, разпиляха се по четирите посоки на света. Чуха се гласове, подвиквалия, но понеже мародерите бяха добре научени да се придвижват бързо пеша, скоро се пръснаха без следа.

Не след дълго Бети Фланаган се появи до огъня и много хладнокръвно заразглежда нещата, които скинърите бяха изоставили — храна и най-различни дрехи. Тя седна и си приготви закуска с най-голямо удовлетворение. Около час прекара потънала в мисли с подпряна на лакът глава, след което събра дрехите, които и харесват и потъна в гората, оставяйки огъня да осветява околните скали, докато и последната му главня не изгасна и мястото не потъна в самота и тъмнина.

Бележки

[1] Бандите, наричани от местните хора „каубои“, бяха под командването на полковник Де Ланси. Този джентълмен, а той беше такъв и по образование и по произход, бе станал много омразен на американците поради приписваната му жестокост, макар че нямаше доказателства, да е извършвал нещо повече от обикновените за времето на войната действия. — Б. а.

[2] Бенедикт Арнолд — (1741–1801), американски генерал, решил да предаде на англичаните крепостта Уест Пойнт (на югоизток в щата Ню Йорк, сега там се намира военната академия на САЩ). След задържането на Андре, той бил разобличен. — Б. пр.

[3] Авторът споменава лице, чиято роля е била само на местно равнище и за това няма да е известно на широката публика. — Б. а.