Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (28)

XXVII ГЛАВА

Какво? Присъдата е в сила?

И Клавдио ще трябва да умира?

Мяра за мяра Шекспир

След като научи присъдата си затворникът прекара няколко часа със семейството си. Мистър Уортън плака със сълзите на отчаянието заради ненавременния край на сина си, а Франсис, след като се съвзе, се почувства толкова нещастна, че и горчивината на самата смърт би й се сторила сравнително лека. Единствено у мис Пейтън имаше лъч на надежда и достатъчно самообладание, за да прецени какво е правилно да направят при тези обстоятелства. Самообладанието на добрата леля по никакъв начин не бе резултат на незаинтересованост от съдбата на племенника й, а по-скоро на инстинктивно доверяване на Вашингтон. Той бе родом от същата колония от която и тя и въпреки че ранната му военна кариера и нейните чести посещения при сестра й, чието семейство накрая бе поела изпяло, бяха попречили някога да се срещнат, тя познаваше добродетелите му и добре знаеше, че строгостта с която бяха известни публичните му изяви, не е част от репутацията в личния му живот. Във Вирджиния той бе известен като последователен, но справедлив и отстъпчив господар и тя в душата си изпитваше гордост, когато свързваше нейните съграждани с човека, който предвождаше армията и до голяма степен определяше съдбата на Америка. Тя знаеше, че Хенри не е извършил престъплението за което бе осъден и с простичката вяра, характерна за честните души, не можеше да си представи тези конструкции и тълкувания на закона, които водеха до наказание, без да е извършено престъпление. Но дори и нейните надежди бяха осъдени скоро да умрат. Към обяд пристигна въоръжен отряд, който опъна шатрите си пред къщата, в която бяха настанени Уортънови, с намерение х да остане до сутринта, за да се придаде тържественост на екзекуцията на английския шпионин.

Дънуди бе изпълнил задълженията си и можеше да се върне в ескадрона си, който нетърпеливо го очакваше, за да го поведе към врага, който бавно се придвижваше нагоре по реката, за да прикрие отряд събиращ продоволствие. С майора бе една част от хората на Лоутън, чиито показания можеха да се окажат нужни за процеса. Командваше ги капитан Мейсън. Признанията на Уортън, обаче, бяха направили излишно изслушването на свидетели от името на народа^[1]. Нежеланието му да се сблъсква с нещастието на близките на Хенри и ужасът да не попадне под влиянието му, накараха Дънуди да прекара това време сам, недалеч от къщата и дълбоко загрижен. Както и мис Пейтън, той се надяваше до известна степен на Вашингтон, независимо че през ума му непрекъснато минаваха ужасяващи съмнения. Той познаваше законите на службата и можеше да прецени главнокомандващия повече като управляващ, отколкото като индивид. Твърде скорошен бе примерът с Андре, който доказваше, че той е над слабостта да помилва. Докато кръстосваше с бързи крачки овощната градина, борейки се със съмненията си, при него се яви Мейсън, напълно готов да се качи на седлото.

— Помислих, че може да сте забравил тазсутрешните новини отдолу, сър. Позволих си да наредя на хората да се приготвят — каза лейтенантът много хладно.

— Какви новини? — извика майорът стреснат.

— Че Джон Бул е тръгнал из Уестчестър с керван каруци, и ако ги напълнят, ще трябва да отстъпваме през тези проклети хълмове в търсене на храна. Тези лакоми англичани, така добре са обсадени на острова, че когато се осмелят да излязат, не оставят достатъчно слама дори за едно легло.

— Къде са забелязани за последен път? Това напълно излетя от главата ми.

— При възвишенията над Синг Синг^[2] — отговори лейтенантът с не малко изумление. — Пътят надолу прилича на пазар за слама и всичките свине въздишат тъжно, когато царевицата минава покрай тях към Кингс Бридж. Сержантът на Джордж Сингълтън, който донесе новините, казва, че конете се консултирали, дали да не тръгнат натам без ездачи, за да похапнат за последен път, защото е под въпрос дали някога пак ще си напълнят търбусите. Ако ги оставим да се върнат с награбеното, за Коледа няма да намерим и едно прасе дето да става за печене.

— Достатъчно с тези глупости на сержанта на Сингълтън. Нека се научи да чака заповедите на началниците си.

— Моля за прошка от негово име, майор Дънуди, но явно и двамата сме сбъркали. Мислехме, че заповедта на генерал Хийт беше да нападаме и да не даваме спокойствие на врага, когато и да се осмели да се покаже от дупката си.

— Опомнете се, лейтенант Мейсън! Или ще се наложи да ви науча, че получавате заповедите си от мен!

— Знам това, майор Дънуди. И съжалявам, че паметта ви е толкова слаба. Би трябвало да помпите, че никога не съм се колебал да ги изпълнявам.

— Прости ми, Мейсън — каза Дънуди. — Знам че си смел и изпълнителен войник. Забрави обидата. Но цялата тази работа… имал ли си истински приятел?

— Не, не — запротестира Мейсън. — Ти ми прости за нетърпението. Знам заповедта и се боях да не скастрят моя офицер. Остани и нека само някой каже и дума срещу ескадрона, и всички саби ще изскочат от каниите. Освен това, те още се движат нагоре, а от Кротън^[3] до Кингс Бридж разстоянието е голямо. Каквото и да стане, ще ги настигнем преди да се приберат отново.

— О, само този куриер да се върне от главната квартира! Това напрежение е непоносимо!

— Желанието ти се сбъдва. Ето го, идва. Язди сякаш носи добри новини! Да даде Бог да е така. Аз самият не мога да кажа, че ще ми хареса да видя този смелчага да танцува върху нищо.

Дънуди не чу до край тези думи, защото още преди средата им бе скочил през оградата и застанал до куриера.

— Казвай — извика майорът когато войникът спря коня си пред него.

— Добри — възкликна той и без да се колебае, той се довери на един толкова известен офицер, какъвто беше Дънуди. Подаде му документа и добави:

— Но можете да прочетете и сам, сър.

Дънуди не го прочете, а хукна подгонен от радостта към стаята на затворника. Часовият го познаваше и го пусна да влезе без въпроси.

— Пейтън — каза му Франсис, когато влезе в стаята — приличаш на небесен пратеник. Носиш ли вест за помилаване?

— Ето, Франсис, ето, Хенри… братовчедке Жанет — викаше той докато с треперещи пръсти разчупи печата. — Ето го писмото до капитана от охраната. Но слушайте!

Всички слушаха с внимание и болката на убитата надежда се прибави към нещастието им, защото видяха как радостта на лицето на майора се заменя с ужас. В писмото беше присъдата на съда, а най отдолу бяха написани тези прости думи:

„Одобрявам. Дж. Вашингтон“

— Той е загубен! — извика Франсис — загубен е!

— Синът ми, синът ми! — ридаеше бащата — Дано има милост поне на небето, ако няма на земята! Дано на Вашингтон не му трябва тази милост, която сега отказва на сина ми!

— Вашингтон! — повтори Дънуди като се оглеждаше наоколо ужасен. — Да, това е направил Вашингтон. Това е неговият подпис. Името му е тук, за да одобри едно ужасно дело!

— Жесток, жесток човек — извика мис Пейтън. — Колко го е променила близостта до кръвта!

— Не го обвинявайте — каза Дънуди. — Това е генералът, не човекът. Залагам живота си, че сам чувства удара, който е принуден да нанесе.

— Аз съм се лъгала в него — извика Франсис: — Той не е спасителят на тази страна, а безчувствен и безмилостен тиранин! О, Пейтън, Пейтън, колко ме заблуди с разказите си за него!

— Франсис, успокой се, та той само спазва закона!

— Истина е, Дънуди — каза Хенри съвземайки се от шока на последната изгубена надежда и се приближи до баща си.

— Аз, който ще пострадам, не го обвинявам. Всичко което поисках ми бе дадено. Не мога да съм несправедлив преди да умра. В момент като този, когато примерът за предателство към вашата кауза е толкова пресен, не мога да го обвинявам за безкомпромисността му. Не остава нищо друго, освен да се приготвя. Първата ми молба е към теб, Дънуди.

— Слушам те — произнесе с трудност майора.

Хенри се обърна и посочи плачещите хора край себе си:

— Бъди като син на този стар джентълмен. Помагай му в слабостта му и го предпазвай от всичко, което може да му се случи заради петното върху мен. Сред управниците на тази страна той няма много приятели. Нека твоето име е сред тях.

— Ще бъде.

— И това безпомощно създание — продължи Хенри като посочи Сара, която седеше без да разбира какво става. — Надявах се да имам възможност да отмъстя за нея, но тези мисли са лоши. Чувствам че е така. Помагай й, Пейтън, с грижите и вниманието си.

— Ще бъде — прошепна Дънуди.

— Към тази добра леля вече имаш ангажименти. Но тук — той взе ръката на Франсис и загледа лицето й с братска обич — тук е най доброто момиче от всички. Вземи я до сърцето си и й се радвай, както човек се радва на невинността и добродетелта.

Майорът не можа да скрие желанието, с което пое ръката на този скъп подарък, но Франсис изплъзвайки се от него, скри лицето си в прегръдката на леля си.

— Не, не, не, не — нареждаше тя. — Никой, който помага за смъртта на брат ми, не може да означава каквото и да било за мен.

Хенри продължи да я гледа с жал в продължение на няколко минути, преди да продължи да говори, което всички чувстваха, че е негово право.

— Тогава съм сгрешил, Пейтън. Мислех, че сестра ми те цени — и заради тебе самия, и заради привързаността ти към каузата, която си научен да боготвориш, и заради добротата ти към баща ни, когато е бил арестуван, заради приятелството ти с мен…

— Така е — прошепна Франсис и още по-силно се притисна до леля си.

— Хенри, мисля, че това е тема, която е по-добре да не се засяга сега.

— Забравяш — отговори затворникът — колко много трябва да свърша и колко малко време имам.

— Боя се — продължи майорът с пламнало лице — че мис Уортън е възприела някои мнения за мен, които ще направят приемането на молбата ти тежко за нея — мнения, които сега е твърде късно да се променят.

— Не, не, не. С последния си дъх тя премахна съмненията ми.

— Колко благородно от нейна страна. Все пак, Хенри, пощади сестра си. Пощади и мен самия.

— Говоря заради мъката си — отговори братът и нежно отдръпна Франсис от леля й. — Как може в такива времена да се оставят две такива момичета без защитник? Къщата им е разрушена, а нещастието скоро ще ги лиши и от последния им близък мъж. Мога ли да умра спокойно като знам да какви опасности ще са изложени?

— Забравяш мен — каза мис Пейтън, която не можеше да си представи, че в такъв момент ще се празнува годеж.

— Не, мила лельо, не те забравям и няма да те забравя, докато мога да помня. Но ти забравяш какви са времената. Добрата жена от тази къща вече е изпратила да повикат свещеник, за да улесни преминаването ми в другия свят. Франсис, ако желаеш да умра спокоен, да имам увереността, която ще ми позволи да насоча всичките си мисли само към небето, ще позволиш на този свещеник да те свърже с Дънуди.

Франсис поклати глава, но не проговори.

— Не искам радост, която знам, че няма да можеш да изпитваш с месеци. Просто искам да имаш право над името му, да му дадеш безспорно право да се грижи за теб.

Момичето отново направи изразителен жест на отрицание.

— Заради този безпомощен страдалец — той посочи Сара — заради теб, заради мен…

— Замълчи, Хенри, не късай сърцето ми! — каза тя с вълнение. За нищо на света няма да изрека тържествените клетви, които искаш във време като това! Това ще ме направи нещастна до смъртта ми!

— Ти не го обичаш. Тогава спирам да те моля за нещо, което е против желанията ти.

Франсис вдигна едната си ръка за да прикрие лицето си а другата протегна към Дънуди и каза:

— Сега си несправедлив към мен. Преди това бе несправедлив към себе си.

— Обещай ми тогава — каза Уортън след като помълча малко — че веднага след като споменът за съдбата ми избледнее, ще дадеш ръката си на приятеля ми за цял живот.

— Обещавам — каза Франсис и изтегли ръката, която Дънуди пусна дори без да се опита да целуне.

— Е добра лельо — продължи Хенри — тогава ще ви помоля да ме оставите за малко насаме с приятеля ми. Имам да му доверя няколко тъжни неща и не бих искал да ви тревожа с тях.

— Има време да потърсим Вашингтон още веднъж — каза мис Пейтън като тръгна към вратата, после с достойнство добави:

— Ще отида сама. Не може да не послуша една жена от неговата колония. А и имаме някаква връзка със семейството му.

— Защо да не помолим мистър Харпър? — каза Франсис, припомняйки си думите казани на раздяла от госта им.

— Харпър! — извика Дънуди и се обърна към нея рязко. — Какво за него? Познавате ли го?

— Напразно — каза Хенри и го дръпна настрана. — Франсис се вкопчва във всяка дребна надежда. Върви, мила, остави ни да поговорим с Дънуди.

Но тя прочете изражението в очите на майора и се закова на място.

— Бе при нас два дни. Преди да арестуват Хенри.

— И… и познавате ли го?

— Не — отговори тя като дъхът й спря, когато видя напрегнатото очакване на майора. — Не го познаваме. Той дойде при нас през нощта като непознат и остана с нас докато утихна бурята. Но изглежда Хенри го заинтересува и той му предложи приятелството си.

— Какво? — възкликна майорът изумен. — Той познава брат ти?

— Разбира се. По негово настояване той махна маската си.

— И знаеше, че е офицер от кралската армия?

— Да, наистина — извика мис Пейтън. — И той ни предупреди за същата тази опасност.

Дънуди взе фаталния лист, който все още бе там, където бе паднал от ръцете му, и започна напрегнато да го изучава. Нещо сякаш го объркваше. Той прокара ръка през челото си, а всички погледи бяха насочени към него в напрегнато очакване — всички се бояха да се отдадат отново на надеждата, която така жестоко бе унищожена.

— Какво каза той? Какво обеща? — най-накрая попита Дънуди с трескаво нетърпение.

— Каза на Хенри да се обърне към него, ако изпадне в беда. Обеща да спаси сина, заради гостоприемството на бащата.

— Каза това след като знаеше, че е британски офицер?

— Точно така. И имаше предвид точно това, което става сега.

— Тогава — извика майорът високо и се отдаде на радостта си — ти си спасен. Тогава аз ще те спася. Харпър никога не забравя думата си.

— Но има ли тази власт? — попита Франсис — Може ли да отмени твърдото решение на Вашингтон?

— Дали може? Ако той не може, тогава кой друг? Грийн, Хийт и младият Хамилтън са нищо пред него. Но — той се спусна към нея и стисна ръцете и конвулсивно — повтори. Казваш че имаш неговото обещание?

— Наистина, Пейтън. Неговото тържествено обещание, при това знаеше всички обстоятелства.

— Успокойте се — извика Дънуди — успокойте се, защото Хенри е спасен.

Той не остана да им обяснява, а излетя като стрела от стаята и ги остави стъписани. Те продължиха да се чудят, докато чуха тропота на коня му, който препусна с всички сили.

След тръгването му мина много време в което семейството обсъждаше шансовете му за успех. Увереността му донякъде им се бе предала. Те чувстваха, че небето над Хенри отново се прояснява и с отново събудените надежди се съживи и духът им, нещо, което за всички освен Хенри се равняваше на удоволствие. Но неговото състояние бе такова, че не можеше да се занимава с дреболии и няколко часа бе осъден да разбере колко по-нетърпимо е очакването, отколкото сигурното нещастие. Но не и Франсис. С увереността на чувствата тя изпяло се довери на Дънуди и не се тревожеше със съмнения, които сама не можеше да разсее. Тя знаеше че Дънуди ще направи всичко, което е по силите на човек, и помнеше доброто лице на Харпър — това бе достатъчно за да се отдаде на щастието на подновените надежди.

Радостта на мис Пейтън бе по-трезва и тя често упрекваше племенницата си за веселостта й, пред да са съвсем сигурни, че очакванията им ще се изпълнят. Но леката усмивка на устните й сама по себе си противоречеше на сериозността, за която настояваше.

— Но защо, мила лельо? — каза Франсис шеговито при една от тези забележки. — Искаш да подтисна удоволствието от това че Хенри е спасен, а ти самата много пъти си заявявала, че е невъзможно тези, които управляват страната ни да пожертват невинен човек.

— Вярвах че е невъзможно, дете, и още вярвам. Но все пак, в радостта си трябва да сме сдържани, така, както и в тъгата.

Франсис си спомни думите на Изабела и като обърна изпълнените си със сълзи очи към чудесната си леля и отговори:

— Така е. Но има чувства неподвластни на разума. Ах, ето ти тези чудовища, дошли да гледат смъртта на човек, разхождат се сякаш това е лредставление.

— Тя е точно това за наемните войници — каза Хенри като се мъчеше да забрави притесненията си.

— Втренчила си се, мила моя, сякаш това представление те интересува — каза мис Пейтън на племенницата си, която наблюдаваше през прозореца съсредоточено. Но тя не отговори.

Пред себе си виждаше прохода, през който бяха дошли и възвишението с тайнствената планинска колиба. По склона, каменист и оголен, имаше големи и явно непроходими скали, стърчащи тук там сред безлистите, недорасли дъбове. Основата на възвишението бе на не повече от половин миля от къщата и вниманието на Франсис бе привлечено от една човешка фигура, която се появи неочаквано иззад една причудлива скала и също толкова неочаквано изчезна. Това се повтори няколко пъти, сякаш намерението на беглеца (защото на такъв приличаше) бе да разузнае какво правят войските и какво е разположението на обектите в равнината. Въпреки разстоянието, Франсис реши, че това е Харви Бърч. Може би впечатлението се дължеше отчасти на външния вид на този човек, но в немалка степен то бе плод и на увереността оформила се, когато го видя за първи път. Бе сигурна, че това е един и същи човек, макар че сега липсваше това, което преди бе взела за чувала на търговеца. Във въображението й Харви бе свързан с тайнственото поведение на Харпър и при по-спокойни обстоятелства тя не би пазила тези подозрения за себе си. Сега обаче тя наблюдаваше второто появяване на търговеца без да говори и се мъчеше да разбере каква е връзката на този необикновен човек със съдбата на семейството й. Той наистина бе спасил Сара от удара, който я очакваше по-късно и никога не бе показвал враждебност към тях.

След като дълго време стоя, взирайки се в очакване напразно фигурата да се появи отново, Франсис се обърна към близките си в стаята. Мис Пейтън седеше до Сара, у която имаше някои признаци, че разбира какво става наоколо, но все още бе безразлична към радост и тъга.

— Предполагам, скъпа, вече си добре запозната с живота на един полк — каза мис Пейтън. — За една войнишка жена, това е полезно.

— Още не съм войнишка жена — каза Франсис и се изчерви. — И нямаме много основания да желаем още една сватба в семейството си.

— Франсис — възкликна брат й, като стана и закрачи нервно из стаята. — Не докосвай пак тези струни, умолявам те. Докато положението ми е несигурно, искам да съм в добри отношения с всички.

— Тогава нека несигурността престане — извика Франсис и скочи към вратата. — Ето го, иде Пейтън с радостната новина.

Още не бе завършила, когато вратата се отвори и влезе майорът. На лицето му не бе изписана нито победа, пито поражение, но явно бе объркан. Той пое ръката, която Франсис му подаде, но веднага я пусна и седна в един стол, видимо уморен.

— Не си успял! — каза Уортън с разтуптяно сърце, но външно овладян.

— Видя ли Харпър? — попита сестра му и пребледня.

— Не можах. Пресякох реката в една посока, а той трябва да я е пресякъл в другата. Върнах се веднага и го следвах няколко мили в планините, но необяснимо го изгубих. Дойдох тук, за да ви успокоя. Тази нощ ще го намеря и Хенри ще е спасен.

— Но тогава си говорил с Вашингтон? — попита мис Пейтън.

Дънуди я погледна потънал в мисли и тя повтори въпроса си.

— Главнокомандващият не е в главната квартира.

— Но, Пейтън, ако двамата не се видят ще стане твърде късно. Само Харпър няма да е достатъчен за да отмени присъдата.

Любимият й обърна очи към нея и за момент се загледа в чертите и. След това каза замислено:

— Казваш, че е обещал да помогне на Хенри.

— Разбира се. Направи го сам, без някой да го моли, заради гостоприемството на баща ни.

Дънуди поклати глава и се смръщи.

— Думата „гостоприемство“ не ми харесва. Звучи празно. Трябва да е имало нещо повече, за да се обвърже Харпър. Боя се да няма някаква грешка. Повтори ми всичко, което се случи.

Франсис изпълни молбата му с напрегнат глас. Тя разказа за начина по който се бе появил в имението, за посрещането му и всичко останало, с колкото се може по-големи подробности. Когато спомена за разговора, проведен между Харпър и баща й, майорът се усмихна, но не каза нищо. След това тя разказа за пристигането на Хенри и за събитията на следващия ден. Разказа със забележителни подробности как Харпър е казал на Хенри да махне маскировката си и за думите му относно опасността, на която се е изложил брат й. След това тя припомни как е казал, че той е в по-голяма безопасност след като той знае за пристигането му, отколкото би бил, ако не знаеше. Франсис спомена и за доброто му отношение към нея самата и за сбогуването му с цялото семейство.

Първоначално Дънуди слушаше намръщен, но скоро на лицето му се появи задоволство. Когато тя заговори за отношението на госта към нея, той се усмихна с видимо удоволствие, а когато завърши, каза:

— Той е спасен. Той е спасен.

Но бе прекъснат, както ще видим в следващата глава.