Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (22)

XXI ГЛАВА

О, Хенри, щом ръката ми ти искаш

как мога аз да устоя?

Щом твое е сърцето ми, любими мои,

как мога да те спра?

Отшелникът от Уъртуърт

Абсолвентът от Единбург намери, че пациентът му няма никакви симптоми на треска и че здравето му се възстановява бързо. С лице по-бледо отколкото в деня, когато бе пристигнала, ако това изобщо бе възможно Изабел, полагаше нежни грижи около леглото му, а и дамите от къщата, въпреки собствените си притеснения и объркани чувства, не бяха забравили задълженията на гостоприемството. Франсис чувстваше притегляне към гостенката си, което не можеше да обясни и чиято сила не можеше да контролира. Несъзнателно тя бе свързала във въображението си Дънуди и Изабела, и с романтичния плам на щедрия си ум чувстваше, че най-добре служи на бившия си любим, като се държи мило с тази, която той обича най-много. Изабела приемаше вниманието й с благодарност, но нито една от двете не споменаваше скрития източник на безпокойството им. Наблюдателността на мис Пейтън рядко проникваше пол тона, което се вижда с очи, и за нея положението на Хенри Уортън представляваше едно ужасно оправдание за вехнещите страни и пълни със сълзи очи на племенницата й. Сара изглеждаше по-малко загрижена от сестра си, но неопитната й леля псе пак можеше да си обясни причината. За добродетелните жени любовта е свято чувство, което дарява с ореол всичко до което се докосне. Въпреки, че мис Пейтън искрено се тревожеше за опасността надвиснала над племенника й, тя добре знаеше, че активните военни действия са неблагоприятни за любовта и случайно спечелените моменти не са за пренебрегване.

Изминаха няколко дни без живеещите в къщата или групата във Фор Корнърс да променят по някакъв начин ежедневието си. Първите поддържаха издръжливостта си с вярата в невинността на Хенри и силното упование на усилията на Дънуди в негова полза, а вторите нетърпеливо очакваха, сега вече всеки час, съобщението за конфликта и заповедта за заминаването си. Оказа се, че капитан Лоутън е очаквал напразно. Той получи писмо от майора, в което пишеше, че врагът, след като е научил за поражението на частта, към която е трябвало да се присъедини, се е оттеглил във Форт Вашингтон и е останал там пасивен, но застрашаващ непрекъснато с ответен удар, с който да отмъсти за позора си. Драгуните трябваше да увеличат бдителността си, а писмото завършваше с комплимент за честта, пламенността и несъмнената му храброст.

— Много ласкателно, майор Дънуди — промърмори драгунът като хвърли писмото и закрачи из стаята, за да овладее нетърпението си. — Избрал си чудесен пазач, няма Що. Я да видим… ще пазя интересите на един нерешителен, луд старец, който не знае дали е с нас ида с враговете ли, четири жени, три от които са си добре сами по себе си, но не изглеждат особено очаровани от присъствието ми, и четвъртата — колкото и да е добра — надхвърлила е четиридесетте. Двама или трима черни, бъбрива икономка, която само дрънка за злато и дреболии, за знаци и поличби. И бедния Джордж Сингълтън. Е, приятел в нужда заслужава да се погрижиш за него — ще направя каквото мога.

Когато завърши този монолог, той седна и започна да си подсвирква, за да убеди себе си, колко малко се интересува от всичко това и като протегна невнимателно крак, събори на земята дървената манерка, в която се намираше целият му запас от бренди. Той я вдигна, но на пейката, на която тя бе стояла, видя сгъната бележка. Отвори я и прочете: Луната ще изгрее след полунощ. Прекрасно време за тъмни дела. Почеркът не можеше да бъде сгрешен — явно той бе същият, който го бе предупредил навреме за опита за убийство. Драгунът дълго време се чуди над тези две бележки и над причините, които биха могли да накарат амбулантния търговец да направи такава услуга на непримиримия си враг. Лоутън знаеше със сигурност, че той е шпионин на врага, защото на процеса бе доказано безспорно, че е предал сведения на британския главнокомандващ за американска част, към която врагът скоро е тръгнал. Последиците са били предотвратени само от една щастлива заповед на Вашингтон, по силата на която тази част се е оттеглила малко преди да дойдат британците, но това не променяше самото престъпление.

„Може би, помисли си капитанът, иска да се сприятели с мен, в случай че го заловят отново, така или иначе, той пощади живота ми веднъж и го спаси при втория случай. Аз ще се помъча да бъда също така щедър и ще се моля дългът ми да не се меси в чувствата ми.“

Капитанът не бе сигурен дали тази бележка го предупреждаваше за заплаха над хората от имението или над собствените му хора, но той бе склонен да приеме второто и реши да внимава, когато язди в тъмното. Дори за човек в мирна страна, в мирни и спокойни времена, безразличието, с което капитанът посрещна новината за надвисналата опасност, би било немислимо. Мислите му бяха повече насочени към възможностите да хване враговете си в капан, отколкото да избегне действията им. Мислите му прекъсна пристигането на хирурга, който се връщаше от ежедневното си посещение в Локъст. Ситгрейвз му предаде поканата на господарката на имението, която би желала къщата да бъде почетена от присъствието му в ранните часове на вечерта.

— Ха! — извика драгунът. — Трябва и те да са получили писмо.

— Много вероятно — каза хирургът. — Сега в къщата е дошъл един военен свещеник от кралската армия, който иска да размени ранените англичани и има заповед от полковник Сингълтън да ги предадем. Но по-лудо нещо, от това да ги местят сега не мога да си представя.

— Свещеник казваш. Пияница ли е? Някой нехранимайко, който може да предизвика глад в полка, или прилича на човек, който сериозно се занимава с работата си?

— Много почтен и уважаван господин, който не би нарушил неразумно добрия тон. Поне по външните симптоми е така. Освен това, той винаги се моли редовно и както си му е реда.

— Ще остане ли през нощта?

— Сигурно. Очаква да му донесат споразумението за размяната. Но бързай, Джон — няма време за губене. Ще отида и ще пусна кръв на няколко англичани, за да предотвратя възпаления и ще се върна веднага. Те ще тръгват утре.

Капитан Лоутън лесно облече официалните си дрехи и понеже приятелят му бе готов, те се отправиха още веднъж към имението. Конят му бе не по малко облагодетелстван от ездача си, от няколкото дни почивка и на минаване покрай скалите, които добре помнеше, на Лоутън много му се искаше отново да срещне подлия си враг на кон и въоръжен като него самия. Но нищо не им попречи и те достигнаха Локъст, точно когато слънцето хвърляше последните си лъчи над долината и оцветяваше в злато върховете на дърветата. За Лоутън винаги бе достатъчно да хвърли само един поглед, за да долови всички подробности и още с влизането в къщата той знаеше повече, отколкото Ситгрейвз след целодневен престой. Мис Пейтън се спусна към него с усмивка, която надхвърляше границите на обикновената учтивост и която повече произхождаше от сърцето, отколкото от маниерите. Франсис се носеше наоколо развълнувана и с насълзени очи, а мистър Уортън ги очакваше облечен в кадифен костюм, който би правил впечатление и в най-пъстрата всекидневна. Полковник Уелмър беше с униформата на офицер от армията на принца си, а Изабела Сингълтън бе с весели дрехи, но с лице което не им подхождаше. Брат и пък, седнал до нея, с изпълнени с интерес очи и бързопроменящ се цвят на лицето, приличаше на всичко друго, но не и на болен. Тъй като бе започнал да излиза от стаята си преди три дни, доктор Ситгрейвз, който се втренчи в него с глуповато учудване, забрави да го упрекне в липса на разум. Капитан Лоутън влезе в стаята с достойнството и сериозността на човек, чиито нерви не се влияят лесно от неочаквани неща. Поздравите му бяха приети любезно и след като размени по една-две думи с някои от присъстващите, той се приближи до хирурга, оттеглил се объркан в един ъгъл, за да разбере мнението му.

— Джон — посрещна го той шепнешком, със събудено любопитство — Какво означава това празненство?

— Че перуката ти и косата ми биха изглеждали по-добре, с малко брашно от Бети Фланаган. Но понеже е късно, ще приемем сражението въоръжени както сме.

— Гледай, ето го свещеника в пълен костюм, на доктор по богословие! Какво ли значи това?

— Размяна — каза драгунът. — Ранените от стрелите на Купидон ще се срещнат, за да уредят сметките си с него и ще го уверят, че повече няма нужда да страдат от стрелите му.

Хирургът подпря с пръст носа си и започна да размишлява върху казаното.

— Не е ли пълен срам, че един псевдо-герой, при това враг, ще бъде оставен да отмъкне едно от най-красивите цветя пораснали на земята ни? Цвете достойно за гърдите на всеки мъж!

— Ако като съпруг не е по-сговорчив, отколкото като пациент, боя се, че дамата ще живее труден живот.

— Нека — каза войникът с възмущение. — Тя е избрала враг на страната си и нека се сблъска с достойнствата на своя избор.

Разговорът им бе прекъснат от мис Пейтън, която ги уведоми, че са поканени да присъстват на бракосъчетанието на по-голямата й племенница и полковник Уелмър. Джентълменът се поклони, а добрата леля, с присъщата си любов към приличието, им обясни, че връзката е отдавнашна и сватбата не е никаква изненада. Лоутън се поклони дори по-церемониално, но докторът, който обичаше да разговаря със старата мома, отговори:

— Умът на различните индивиди е конструиран различно. Впечатленията на някои са ярки, но преходни. На други са по-дълбоки и трайни. Наистина има учени, които претендират, че могат да намерят връзка между физическите и умствените сили на едно животно. Но аз, мадам, дълбоко вярвам, че едното е резултат на навици и връзки, а другото се подчинява на законите на материята.

Мис Пейтън на свой ред се поклони в знак на съгласие с тази забележка и се оттегли с достойнство, за да въведе булката в стаята с гостите. Бе дошъл часът, в който според американските обичаи, трябваше да се разменят думите на брачната клетва и преизпълнена с чувства Сара, последва леля си в гостната. Уелмър скочи да поеме ръката, която тя с извърнато лице му подаде и за първи път английският полковник изглежда осъзна напълно важността на скорошната церемония. Досега той бе разсеян и объркан, но с появата на красотата, чийто блясък го ослепи, от погледа му изчезна всичко друго, освен сигурността за бъдещото му блаженство. Всички станаха от местата си и духовникът вече бе отворил свещената книга, когато бе забелязано отсъствието на Франсис. Мис Пейтън отиде да я търси и я откри в стаята й, обляна в сълзи.

— Ела, любов моя, всички чакат само нас! — каза тя и хвана нежно ръката на племенницата си. — Помъчи се да се овладееш, за да почетем избраника на сестра ти.

— Той… той заслужава ли я?

— А може ли иначе? Не е ли джентълмен? Смел войник, макар и без късмет? И, мила моя, по всичко личи, че може да направи всяка жена щастлива.

Франсис бе дала воля на чувствата си и с усилие можа да се овладее и да събере достатъчно решителност, за да се присъедини към гостите. Но за да смекчи неловкостта на положението, свещеникът зададе няколко въпроса на младоженеца, на един от които не получи задоволителен отговор. Уелмър бе принуден да признае, че няма пръстен, а свещеникът обяви, че канонически е невъзможно да извърши обреда без наличието на пръстен. Въпросът му, отправен към мистър Уортън, относно правилността на решението му получи положителен отговор, но щеше да получи и отрицателен, ако бе поставен така, че да води до такъв резултат. Собственикът на Локъст бе загубил и малкото си сили след удара, нанесен му с арестуването на сина му, и съгласието му със свещеника бе получено толкова лесно, колкото и съгласието му с прибързаното предложение на Уелмър. В този момент пристигнаха Франсис и мис Пейтън. Хирургът се приближи до лелята и като й подаде стол, отбеляза:

— Изглежда, мадам, че непредвидени обстоятелства са попречили на полковник Уелмър да осигури всички украшения, предписани от обичаите, древността и канона на църквата, като необходими при сключването на брак.

Мис Пейтън погледна смутения младоженец и като се увери, че е отрупан с достатъчно изящни украшения за внезапността на случая и времето, тя се обърна към лекаря с поглед искащ обяснение.

Той разбра желанието й и веднага се зае да го удовлетвори.

— Преобладава — започна той — мнението, че сърцето се намира в лявата част на тялото и че връзката на крайниците, намиращи се в тази част, е по-силна с така наречената люлка на живота, отколкото тази с противоположните им. Но това е грешка, която произлиза от непознаването на органичния строеж на тялото. Съгласно това мнение, се смята, че четвъртият пръст на лявата ръка съдържа добродетел, каквато няма нито един от останалите. И при церемонията на бракосъчетанието, той обикновено се опасва от един кръг, за да задържи чувствата в брака, нещо, което най-лесно се постига от добротата на женския характер. — Докато говореше хирургът изразително държа ръка на сърцето си и се поклони почти до земята, когато завърши.

— Не съм сигурна, че правилно разбрах думите ви, сър — каза мис Пейтън, чието неразбиране бе напълно обяснимо.

— Пръстен мадам — за церемонията няма пръстен.

Веднага щом докторът заговори ясно, тя разбра трудността на положението. Тя погледна племенничките си и на лицето на малката прочете удоволствие, от което не й стана приятно, а лицето на Сара бе пропито от срам, който деликатната леля разбираше добре. Но и за нищо на света тя не би нарушила някоя от нормите на женския етикет. На всички жени едновременно им дойде наум, че брачната халка на починалата им майка и сестра лежи необезпокоявана заедно с другите и бижута в едно скривалище пригодено по-рано, за да предпази ценностите на семейството от хищническите набези на мародерите, които върлуваха наоколо. Цялото сребро и всичко ценно се прибираше там всяка нощ и там бе стоял и пръстенът, забравен досега. Но от незапомнени времена, да осигури този атрибут на брака бе грижа на младоженеца, и мис Пейтън по никакъв начин не желаеше да наруши сдържаността на пола си в този тържествен случай, поне докато той не изкупи достатъчно вината си, чрез полагащата се порция тревоги и безпокойство. Фактът не бе разкрит от никоя от тях — лелята поради спазване на женското приличие, Сара поради срам, а Франсис от радост, че бракът на сестра и се натъква на пречка, независимо каква. Да наруши неловкото мълчание, се падна на доктор Ситгрейвз:

— Ако, мадам, един обикновен пръстен, който някога принадлежеше на сестра ми… — той спря и се прокашля. — Ако, мадам, един такъв пръстен бъде допуснат до такова достойно положение, имам един такъв и той лесно може да се донесе от квартирата ми във Фор Корнърс. Не се и съмнявам, че ще стане на пръста, за който става дума. Между сестра ми и мис Уортън има силна прилика в ръста и анатомичните пропорции, а при всички годни за брак хора, тези пропорции се запазват във всички части на организма.

Един поглед от страна на мис Пейтън накара полковника да осъзнае дълга си и като скочи от стола, той увери хирурга, че по никакъв начин не би могъл да му бъде по-задължен, отколкото ако изпрати някого за пръстена. Лекарят се поклони надменно и се оттегли да изпълни това желание. Лелята го остави да излезе, но нежеланието й да довери домашните си проблеми на един непознат я накараха да се обърне към Цезар, а не към човека, когото се канеше да изпрати Ситгрейвз. На Кейти Хейнс бе наредено да повика чернокожия в другата гостна и мис Пейтън се отправи натам, след като повика и хирурга.

Съгласието за този внезапен брак между Сара и Уелмър, по време, когато животът на член от семейството бе в опасност, бе дадено поради убеждението, че обърканото положение в страната би могло да не предостави друга възможност на двамата да се срещнат и поради тайния страх на мистър Уортън, че смъртта на сина му, ускорявайки неговата собствена, би могла да остави дъщерите му без защитник. Но въпреки че мис Пейтън се бе съгласила с желанието на брат си да се възползва от пристигането на божия служител, тя не бе счела за необходимо да огласи сватбата, дори и ако краткото време бе позволило това. Ето защо, тя смяташе, че сега разкрива дълбока тайна на негъра и на икономката.

— Цезар — започна тя с усмивка. — Сега трябва да научиш, че младата ти господарка, мис Сара, ще свърже живота си с полковник Уелмър.

— Мисли виждал го преди — изкиска се Цезар. — Стар негър познае щом момиче хареса някой.

— Наистина, Цезар, никога не съм смятала, че си и наполовина толкова наблюдателен, но сега след като знаеш за какво става дума, чуй какво ще ти каже този господин и изпълни заръките му.

Негърът се обърна с внимание към хирурга и той започна:

— Цезар, твоята господарка вече те запозна с важното събитие, което ще се състои в този дом, но на пръста на булката трябва да се постави една халка, един пръстен. Това е обичай останал от древните и продължен от няколко клона на християнската църква и дори се използва като вид връзка при ръкополагането на прелати, което не се съмнявам, че разбираш.

— Може миста доктор каже него пак — прекъсна го Цезар, чиято памет започна да му изневерява точно когато Ситгрейвз спомена способността му да разбира. — Този път мисли научи наизуст.

— Не е възможно да се добие мед от камък, Цезар, и затова малко ще съкратя каквото имам да ти казвам. Отиди във Фор Корнърс и предай тази бележка на сержант Холистър иди на мисис Елизабет Фланаган. И двамата ще осигурят необходимия символ на брачната вярност, който трябва да донесеш тук.

Писмото, което лекарят даде на негъра след като свърши, бе написано така:

Ако Киндър няма повече температура, дай му да се храни. Пусни още три унции кръв на Уотсън. Провери дали тази жена Фланаган не е оставила някоя кана с алкохол в болницата. Смени превръзката на Джонсън и освободи Смит от дежурство. Изпрати по приносителя пръстена, който виси на верижката на часовника, който ти дадох за да даваш лекарствата навреме.

Арчибалд Ситгрейвз, доктор по медицина. Хирург на Драгуните.

— Цезар — каза Кейти, когато остана сама с чернокожия — Като ти дадат пръстена, тури си го в левия джеб, че ти е по-близо до сърцето. И никак не се мъчи да си го слагаш на пръста, защото не носи щастие.

— Да опитвам на пръст? — каза негърът и протегна напред кокалестите си ръце. — Мисли пръстен на мис Сали стане на пръст на стар Цезар?

— Не е важно дали ще ти стане или не. Опасно е да се туря брачен пръстен на друг след сватбата, а може да е опасно и преди това.

— Казва ти, Кейти, не мисли слага на пръст.

— Тръгвай тогава и не забравяй за левия джоб. Кат минаваш край гробищата да не забравиш да си махнеш шапката и бързай. Нищо не може така да си играе с търпението на човек, както да си се нагласил да се омъжваш и да трябва да чакаш за церемонията.

След тези напътствия Цезар излезе от къщата и скоро седеше на коня. Както повечето хора от неговата раса, той още от дете бе добър ездач, но под теглото на шестдесетте си години, бе загубил част от уменията си. Нощта бе тъмна и вятърът духаше в долината пронизващо както през ноември. Когато Цезар стигна до гробището, той откри прошарената си глава със суеверен ужас и се заоглежда наоколо със страх, очаквайки да види нещо свръхестествено. Светлината бе достатъчна, за да различи едно земно създание, което се промъкваше между гробовете с явното намерение да излезе на пътя. Напразно разумът и познанието се опитват да се борят с първите впечатления и Цезар остана дори и без подкрепата на тези слаби съюзници. Но той бе добре възседнал един от впрегатните коне на мистър Уортън и като инстинктивно се прилепи към гърба на животното, изостави юздата въобще. Покрай него със скоростта на светкавица запреминаваха хълмове, гори, скали огради и тъкмо започваше да се чуди накъде и по каква работа е тръгнал, когато се оказа на кръстопътя и пред очите му се изпречи очуканият надпис „Хотел Фланаган“. Видът на веселия огън му подсказа, че тук живеят хора и с това дойде и ужасът от омразните вирджинци. Но той трябваше да изпълни дълга си, така че завърза разпенения кон за оградата и с предпазливи стъпки се доближи до прозореца за да проучи положението.

Пред буйния огън седяха Бети Фланаган и сержант Холистър и се радваха на доста голямо количество алкохол.

— Казам ти, сиржант, — каза Бети като свали чашата от устните си — ни е разумно да мислиш, че и било повиче от търговица. Де беше миризмата на сяра, де бяха крилата, де му беши опашката? Ми копитата? И ни е почтено да казваш на сама жена, че в леглото й е бил Велзевул.

— Няма значение, мисис Фланаган, ако отсега нататък успееш да се отървеш от ноктите и зъбите му — отговори сержантът и отпи голяма глътка.

Цезар чу достатъчно, за да се убеди, че от тази двойка не може да очаква неприятности. Зъбите му вече започваха да тракат от студа и това още повече го подтикна да влезе. Той се приближи предпазливо и почука смирено. Появяването на Холистър с извадена сабя не спомогна за възстановяването на способностите му, но самият страх го накара да обясни защо е дошъл.

— Влизай — каза сержантът като огледа внимателно негъра на светлината. — Влизай и давай бележката си. Имаш ли пропуск?

— Не знае какво то — отговори Цезар, като трепереше в обувките си. — Ама господин дет’ дал казал много неща дет не разбира.

— Кой каза че те е изпратил?

— Доктор, сам изпратил аз и дошъл на галоп. Доктор като прати, винаги на галоп.

— Доктор Ситгрейвз е. И той не знае какво е пропуск. Черньо, ако те беше изпратил капитан Лоутън, щеше да ти даде пропуск, иначе часовият можеше да ти пробие главата с някой куршум, а това ще е жестоко към теб, защото може да си черен, но аз не съм от тия дето мислят че негрите нямат душа.

— Ами да — каза Бети — на негъра душата му кат на бял. Ела тук старче и си стопли кокалите на огъня. Знам, че един негар от Гвинея обича топлото, колкото войник да си по-пийне.

Цезар се подчини мълчаливо и едно момче мулатче бе изпратено да занесе бележката до постройката, в която бяха ранените.

— Ето — каза перачката, като предложи на Цезар да опита това, което най-много я радваше. — Пийни си капчица, саждьо, ша ти стопли черната душа в шантавото ти тяло и ще ти даде дух за кат се прибираш в къщи.

— Казвам ти, Елизабет, че душите на негрите са като нашите. Колко пъти съм чувал мистър Уитфийлд да казва, че на небето няма разлика в цветовете. Така че душата на този тук негър е бяла колкото и мойта, че и на майор Дънуди.

— Тъй то, да знайш — каза Цезар сопнато, тъй като глътката бе възвърнала смелостта му.

— Майорът е добра душа и тъй, и тъй — отговори перачката. — И мека душа и храбра душа, и ти, сержант, няма да отречеш.

— Колкото до това, има един по-високо и от Вашингтон, който съди душите, но аз ще кажа, че майор Дънуди е джентълмен, който никога не казва „вървете момчета“, а винаги казва „елате момчета“. Ако на някой беден му трябват шпори или ремък за юзда, никога няма да се скъпи за среброто, при това от собствения си джоб.

— Тогава защо си тук без работа, докато всички, на които той държи са в опасност? — извика един глас неочаквано. — Яхвай коня си и отивай при капитана! Вземи оръжието веднага или ще е късно!

Тази неочаквана намеса хвърли пиещите в моментно объркване. Цезар веднага се мушна до камината и остана там въпреки топлината, която би опекла бял човек. Сержант Холистър се обърна светкавично на петата си, извади сабята, която засвятка на огъня, по когато видя, че на вратата е застанал търговецът, той заотстъпва към позицията на Цезар с военна интуиция, която му подсказваше, че трябва да събере силите си. Единствено Бети отстояваше територията до масата. Тя доля в чашата голямо количество от течността известна на войниците като „отрови куче“ и я подаде на Харви Бърч. Очите на перачката от известно време плуваха в любов и алкохол, и тя ги обърна добронамерено към новодошлия:

— Добре си дошъл, мистър търговец, или мистър Бърч, или мистър Велзевул, или к’вото ти е там името. Ти си честен дявол и тъй и тъй, та са надявам да са ти харесали фустите. Ела тук драги и се сгрей на огъня. Сержант Холистър няма да те закача, щото го е страх да не му направиш злина после — нали сержантчо, драги?

— Върви си дяволско изчадие — извика ветеранът като продължи да отстъпва към камината, с повдигане ту на единия, ту на другия си крак, защото горещината бе непоносима. — Върви си по мирно, по тихо. Тук няма никой да ти иска услугите и жената я търсиш напразно. Висша милост ще я спаси от ноктите ти!

Сержантът спря да говори но устните му продължиха да се движат в молитва.

Умът на перачката бе толкова объркан, че не разбра какво иска да каже сержантът, но в главата й дойде нова идея и тя’ започна:

— Ако ме търси човекът, к’во от т’ва? Не съм ли аз вдовица и сама да еъм си собственик? И говориш за милост, сержант, ма малко виждам от нея и тъй и тъй. Кой ша забрани? Мистър Велзевул е свободен да си приказва к’вот’ си иска. Аз нямам нищо против и той ше е доволен.

— Жено — каза търговецът — замълчи! А ти глупав човек, оседлай коня си и се въоръжи. Бързай да помогнеш на офицера си, ако си достоен за каузата, на която служиш и не искаш да опозориш униформата.

Търговецът изчезна от погледите им с такава бързина, че не бяха сигурни накъде е тръгнал.

Като чу гласа на стар приятел, Цезар се измъкна от ъгъла си и безстрашно отиде до мястото, което Бети, макар и в състояние на пълна обърканост, бе отстоявала така решително.

— Да не беше тръгвал тоз Харви, — каза негърът — ако слиза надолу, прави компания. Джони Бърч няма стори зло, на негов свой син.

— Жалък, невеж нещастник — възкликна ветеранът като си пое дълбоко дъх. — Мислиш че той е от плът и кръв?

— Харви не плътен, но умен човек.

— Фю-ю-ю, сержант драги, вразуми се веднъж и послушай к’во ти казва който знае. Извикай момчетата и идете след капитан Джак. Помниш ли кат’ ти каза да си готов да идеш, веднага кат’ та повика?

— Да, ама не като ме повика този демон. Ако ми каже капитан Лоутън самия, или лейтенант Мейсън, или някой друг, кой би бил по-бърз от мен?

— Добре, сержант, колко пъти си ми се фалил, че войската не я е страх и в лицето дявола самин?

— Сега не сме в боен строй, не е и ден, а е глупаво и непочтително да предизвикваш Сатаната, при това в такава нощ! Слушай как свири вятърът през дърветата! И… ей го! Злият дух вие навън!

— Вижда го — каза Цезар и отвори очите си толкова широко, че биха обгърнали и нещо повече от дух.

— Къде? — прекъсна го сержантът, като инстинктивно попипа дръжката на сабята си.

— Не, не — каза черният. — Вижда Джони Бърч излиза от гроб. — Джони ходи преди погребение!

— Тогава сигурно е живял грешен живот — каза Холистър. — Блажените духом чакат дорде ги повика Господ, а пороците тормозят душата и в този живот, и в онзи, дето ще дойде!

— А к’во ш’ стани с кап’тан Джак? — извика Бети ядосано. — Да н’ти’й зап’вядал дан’ти пука, или дан’би да н’те’й предупредил? Ей сеги си земах каручката дам’кажа, че те’й бъз от един умрял и Белзебул, и дан’ чака да му помагаш. Кой ли шъ е сержант утре, ма няма да съ казва Холистър, тъй знам!

— Не, Бети, недей така — каза сержантът и стисна с ръка рамото й. — Ако тази нощ ще яздим, нека ни призове този, който е длъжен, и който трябва да ни даде пример. Бог да има милост и да ни праща врагове от плът и кръв!

Следващата чаша затвърди у сержанта решителността, подкладена от ужаса пред упреците на капитана и той тръгна да събира дузината драгуни, оставени под негова команда. Момчето донесе халката, Цезар я сложи в джоба на жилетката си, непосредствено до сърцето, яхна коня, хвана го за гривата и продължи надолу в състояние на относителна безчувственост, докато животното спря пред вратата на топлата конюшня, откъдето бе тръгнало.

Драгуните, свикнали с темпото на походите, се придвижваха много по-бавно, защото бяха изпълнени с бдителност, която трябваше да ги предпази от лукавия лично.