Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (7)

VI ГЛАВА

И нека завоевателите славят своите победи,

но само който с добродетел духът си млад, горещ

въоръжил е срещу прелестите на красавиците,

който чувства умът им, но побеждава магията,

само той завоевател е истински, смел.

Мур

Дамите от семейство Уортън се събраха около един прозорец и с интерес гледаха сцената навън. Сара гледаше приближаването на сънародниците си с презрително безразлична усмивка, защото тя не харесваше дори и външния вид на хората, заели се с неблаговидното дело на бунта. Мис Пейтън гледаше с ликуваща гордост храбрите войници навън, защото те бяха избраните от нейната колония хора, а Франсис бе изпълнена с интерес, който поглъщаше всичко друго.

Двете групи конници още не бяха се съединили, когато тя забеляза един от тях сред другите. Стори и се, че дори жребецът на младия войн разбира, че ездачът му не е обикновен човек — копитата му едва докосваха земята, а леката му походка издаваше силно и породисто животно.

Драгунът седеше на седлото уверено и свободно, като истински господар на себе си и на коня — фигурата му бе изтъкана от точната пропорция между сила и пъргавина — беше висок и мускулест. Лоутън му докладва и двамата един до друг влязоха в двора.

Сърцето на Франсис затуптя почти до задушаване, когато той спря за малко и огледа къщата с очи, чийто блясък се виждаше независимо от разстоянието. Цветът на лицето и се промени и за миг, докато гледаше как младежът слиза от коня си, тя трябваше да потърси опора в един стол.

Офицерът даде няколко бързи заповеди на своя заместник и като прекоси двора се запъти към къщата. Франсис стана от стола и излезе от стаята. Драгунът изкачи стъпалата към верандата и едва докоснал вратата, тя се отвори.

Младостта на Франсис и бе попречила да пожертва, според обичаите на онези дни, естествената си красота пред олтара на модата. Косата и с цвят на злато не бе подлагана на обичайните мъчения и бе оставена да пада свободно на естествените си къдрици, останали от детинство. Тя обграждаше лице, сияещо с прелестите на младостта, здравето и искреността. Очите й говореха много, но езикът й мълчеше. Ръцете й бяха сплетени пред нея и заедно с фигурата й, леко наклонена напред в очакване, й придаваха чар, който накара ухажора и да спре като закован и да занемее още щом я видя.

Без да каже дума, Франсис го поведе към една стая срещу тази, в която се бяха събрали всички. Обърна се към него и като постави ръцете си в неговите, възкликна:

— Ах, Дънуди! Колко съм щастлива всеки път като те видя! Доведох те тук, за да те подготвя за среща с един неочакван приятел, в другата стая.

— Каквато и да е причината, аз съм щастлив, че мога да те видя насаме. — Той докосна ръцете и с устните си и продължи:

— Изпитанието на което ме подлагаш е жестоко. Войната и разстоянието могат да ни разделят завинаги!

— Трябва да се подчиним на необходимостта, която ни управлява. Но не за любовни думи те извиках тук. Има нещо по-важно.

— Кое може да е по-важно от това да станеш моя, да се свържем с неделима връзка? Франсис, ти си студена с мен, а аз нито ден, нито нощ не съм престанал да виждам твоя образ в представите си!

— Мили Дънуди — каза Франсис, докарана почти до сълзи, като отново протегна ръка към него — ти знаеш чувствата ми — когато един ден тази война свърши, ти ще вземеш тази ръка завинаги. Но сега не мога да се свържа с теб в друга връзка, освен в тази, която вече ни свързва защото ти си застанал с оръжието си срещу единствения ми брат. Дори и сега този брат очаква решението ти да му се върне свободата, или да бъде изпратен на смърт.

— Брат ти?! — извика Дънуди, пребледнял и разтревожен. — Брат ти? Обясни ми? Какъв ужасен смисъл имат думите ти?

— Не ти ли каза капитан Лоутън, че е арестувал Хенри тази сутрин? — гласът и едва се чуваше и тя отправи към своя любим, пълен с тревога поглед.

— Каза ми, че е арестувал маскиран капитан от шестдесети полк, но не каза къде и не каза кой е — отговори майорът също тихо и като сведе глава между ръцете си се опита да скрие чувствата си.

— Дънуди! Дънуди! — извика Франсис и цялата й предишна увереност се загуби в най-мрачни предчувствия. — Какво значи това безпокойство? — Майорът вдигна лице на което бе изписана огромна загриженост, а тя продължи: — Не можеш да предадеш приятеля си, моя брат, твоя брат, на позорна смърт.

— Франсис — възкликна младежът агонизиращ — какво мога да направя?

— Да направиш? — тя го гледаше обезумяла. — Майор Дънуди, би ли предал на враговете му приятеля си, брата на бъдещата си жена?

— О, не говори така за мен, мила мис Уортън, моя Франсис. В този миг бих умрял за теб, за Хенри, но не мога да забравя и дълга си, не мога да изоставя честта си. Ти, първо ти ще ме презреш, ако го направя!

— Пейтън Дънуди — каза Франсис сериозно с побеляло като платно лице — ти ми каза, ти се закле, че ме обичаш…

— Така е — каза майорът трескаво, по тя му махна за да замълчи и продължи с разтреперан глас:

— Мислиш ли че бих могла да се хвърля в ръцете на човек, изцапан с кръвта на брат ми?

— Франсис, късаш сърцето ми — той спря за да овладее чувствата си, опита се да се усмихне и добави:

— В края на краищата, може би ни измъчват безпочвени страхове и когато разбера обстоятелствата, Хенри може да се окаже само военнопленник. В такъв случай ще мога да го пусна под гаранция.

Няма по измамно чувство от надеждата и изглежда младостта има щастливата привилегия да приема всички удоволствия, към които отдаването на това чувство води. Когато ние самите най-много заслужаваме доверие, тогава и най-малко сме склонни да не се доверяваме на другите, когато мислим, че нещо трябва да стане, най-много сме склонни да мислим, че то ще стане.

Полуоформените надежди на младия войник бяха предадени на отчаяната сестра повече с очи, отколкото с глас, и кръвта отново се върна върху страните й.

— О, не може да има причина да се съмнявам. Знам… знаех, че няма да ни изоставиш, в момент, когато най-много се нуждаем от теб — чувствата й надделяха и развълнуваното момиче намери облекчение в сълзите.

Утешаването на тези, които обичаме е една от най-скъпите привилегии на чувствата, и майор Дънуди, макар и твърде малко окуражен от собствената си идея за изход, не можеше да убие надеждите на Франсис, която, докато той бършеше сълзите й, бе облегната на рамото му трепереща, по изпълнена с нова увереност в безопасността на брат си и закрилата на своя любим.

Когато се овладя напълно, тя, вече с нетърпение, го поведе към другата стая, за да сподели със семейството си радостната новина, в чиято истинност сега бе уверена.

Дънуди я последва неохотно и с предчувствия за резултата, но само след няколко мига той се изправи пред роднините си и събра цялата си решителност, за да посрещне твърдо изпитанието.

Младите мъже размениха искрени и сърдечни поздрави, а Хенри Уортън се владееше така, сякаш нищо не се бе случило.

Но ужасът, че е спомогнал за ареста на приятеля си, че животът на капитан Уортън е в опасност, както и късащите сърцето му думи на Франсис създадоха у Дънуди безпокойство, което въпреки всичките си усилия той не можеше да скрие. Останалите го приеха сърдечно и искрено не само поради това, че го познават и че са му задължени, но и поради това, че нямаше как да не прочетат надеждата в изразителните очи на момичето до него. След като поздрави всеки поотделно, майор Дънуди кимна на войника, оставен благоразумно от капитан Лоутън да охранява пленника да излезе. Обърна се към капитан Уортън и го попита тихо:

— Кажи ми Хенри, за обстоятелствата около залавянето ти маскиран, както докладва капитан Лоутън и помни… помни, че трябва да отговориш само ако желаеш.

— Капитан Дънуди, използвах маскировката за да се видя с близките си без да рискувам да попадна в плен.

— Но ти не си бил маскиран преди да видиш, че нашите конници приближават?

— О, не — прекъсна го Франсис нетърпеливо, забравяйки положението в което се намират. — Сара и аз го маскирахме, когато се появиха драгуните. Откриха го само поради нашата несръчност.

Лицето на Дънуди просветна докато слушаше обясненията на своята любима:

— Вероятно сте използвали нещо, което сте намерили под ръка в тази ситуация?

— Не — каза Уортън изпълнен с достойнство. — Дойдох с тези дрехи от града и ги взех за да ги използвам така, както ги използвах. Смятах и да се върна с тях по обратния път.

Ужасената Франсис се дръпна от мястото между брат си и любимия си, където я бе отвело силното й вълнение и когато цялата истина проблесна в главата й, тя се отпусна в един стол и загледа двамата млади мъже обезумяла.

— А постовете? Тези при Уайт Плейнс? — Дънуди пребледня.

— Преминах ги също маскиран. Използвах този пропуск и платих за него. Тъй като на него фигурира името Вашингтон, предполагам че е фалшив.

Дънуди взе припряно късчето хартия от ръцете му и заразглежда подписа мълчаливо. Войникът у него взе надмощие.

— Капитан Уортън, откъде взехте този документ?

— Това е въпрос който нямате право да задавате.

— Моля за извинение сър, но чувствата ми ме подведоха.

Мистър Уортън, който до този момент слушаше с голям интерес, сега се овладя колкото да каже:

— Сигурен съм майор Дънуди, че този пропуск не може да е от значение, такива се използват ежедневно по време на война.

— Името не е фалшиво — каза драгунът тихо, докато гледаше буквите. — Нима не става дума за предателство? Злоупотребено е с доверието на Вашингтон, тъй като подписът му е фалшифициран. Капитан Уортън, дългът не ми позволява да ви освободя под гаранция. Вие трябва да ме придружите до нашия щаб.

— Не съм и очаквал друго, майор Дънуди.

Драгунът се обърна към сестрите и фигурата на Франсис отново прикова погледа му. Тя бе станала от стола и бе вдигнала умолително ръце. Той се видя неспособен да се бори с чувствата си и след като се извини, че временно ще ги напусне, излезе от стаята. Франсис го последва и той се подчини на погледа й, който го накара да влезе отново в стаята, в която се бяха срещнали преди малко.

— Майор Дънуди — каза тя с едва доловим глас като му посочи стол, а лицето й, досега смразяващо бяло, отново бе поаленяло.

Тя се пребори със себе си за момент и продължи:

— Вече ви засвидетелствувах колко много ви ценя. Дори сега, когато така болезнено ме уязвихте не желая да го крия. Повярвайте ми, единствената вина на Хенри е неблагоразумието. Страната ни не може да пострада от това.

Тя отново спря и почти загуби дъха си. Цветът и се смени бързо от червен до бял, после отново страните и се изпълниха с кръв, когато добави бързо с дълбок глас:

— Обещах да стана ваша жена, когато в страната отново се възстанови мирът. Освободете брат ми под гаранция и аз ще застана с вас пред олтара още днес, ще ви последвам в лагера ви и като съпруга на войник, ще се науча да търпя лишенията на войнишкия живот.

Дънуди грабна ръката, която тя бе протегнала към него и я допря до гърдите си. След това стана и закрачи развълнуван из стаята.

— Франсис, не казвай нищо повече, умолявам те, освен ако не искаш да разбиеш сърцето ми.

— Значи отблъскваш протегнатата ми ръка? — тя се изправи с достойнство, макар че треперещата й устна ясно издаваше борещите се в нея чувства.

— Да я отблъсквам! Нима не молих за нея със сълзи? Нима тя не бе обект на всичките ми земни желания? Но да я взема при тези обстоятелства би било позор и за двама ни. Ще се надяваме на нещо по-добро. Хенри трябва да бъде оправдан, може дори и да не бъде съден. Няма да пожаля никаква намеса от моя страна, знай това добре и, повярвай ми Франсис, Вашингтон не е съвсем неблагосклонен към мен.

— Същият този документ, тази злоупотреба с доверието, ще го направи непреклонен по отношение на брат ми. Ако заплахите и молбите можеха да променят разбиранията му за правосъдие, щеше ли Андре да пострада? — промълви Франсис и избяга отчаяна от стаята.

Дънуди остана за миг като гръмнат, после излезе с намерение да се оправдае пред нея и да разсее страховете й. В коридора, разделящ двете стаи, го пресрещна едно окъсано момче, което огледа униформата му и като му подаде лист хартия, незабавно излезе през външната врата. Объркаността на мислите му и това неочаквано появяване едва дадоха време на майора да забележи, че пратеникът беше зле облечено местно момче, и че в ръцете си държеше една от тези играчки, които се купуват в града. То я гледаше с чувството на човек, спечелил я честно с услугата, която е направил. Майорът насочи вниманието си към съдържанието на писмото. Беше написано на изпокъсана и изцапана хартия и едва се четеше. След известно време той успя да прочете следното:

„Редовните са се вдигнали на крак.“^[1]

 

 

Дънуди се сепна и забравяйки всичко освен дълга си на войник излезе от стаята. Когато излизаше вън при войниците си, на един далечен склон видя бързо препускащ конен патрул. Чуха се няколко изстрела бързо един след друг и след миг тръбата засвири сигнал „На оръжие“. Когато стигна до ескадрона си, всички вече бяха в трескаво движение. Лоутън бе вече на коня си и взирайки се в далечния край на долината изкрещя на тръбачите с глас не по-слаб от тръбите им:

— Свирете, момчета, нека знаят тези англичани, че вирджинската конница е срещу тях!

Отрядите и патрулите сега се изляха в долината и всички докладваха един по един на командващия офицер, който отдаваше заповедите си уверено и твърдо, което гарантираше изпълнението им. Само веднъж, когато обръщаше коня си, Дънуди се осмели да погледне към къщата и сърцето му се разтуптя необичайно бързо, когато на прозореца на стаята, в която бе говорил с Франсис видя силует на жена със сключени ръце. Разстоянието беше голямо за да различи чертите й, но той не се съмняваше, че това е неговата любима. Бледността и слабостта му не се задържаха дълго. Когато пришпори коня си към предполагаемото място на битката, на обгорялото му от слънцето лице се изписа нетърпение и драгуните, които търсеха у него знак за собствената си съдба, видяха отново обичайното бляскане на очите и оживлението, което така често бяха виждали у него преди битка. Когато всички конници се събраха, броят им достигна двеста. Имаше също така и малко на брой хора, които използваха за водачи, но при нужда и те се включваха в боя като пехотинци. По заповед на Дънуди те се заеха да събарят оградите, които биха могли да попречат на движението на конницата. Поради липсата на грижи задачата им, причинена от войната, никак не бе трудна. Дългите редици здрави огради, които сега опасват страната, преди четиридесет години бяха непознати. Тогавашните се използваха повече за целите на земеделието, отколкото като постоянни заграждения и изискваха непрекъснатите грижи на стопанина, за да ги опази от дъждовете и студа през зимата. Непосредствено до къщата на мистър Уортън имаше няколко построени с повече внимание, но другите в долината бяха порутени и конете лесно можеха да ги прескачат. Той като на мястото предвидено за битката нямаше много какво да се разчиства, хората бързо свършиха и заеха предвидените за тях позиции.

Разузнаването бе съобщило на Майор Дънуди всичко необходимо за врага и той можеше да направи съответните приготовления. Дъното на долината беше равно и леко наклонено от подножието на хълмовете към средата, където течеше един малък поток, чиито води често я наводняваха. През него можеше лесно да се премине навсякъде и единствената пречка, която той поставяше пред конниците беше едно място, където той завиваше от западната към източната страна и където бреговете му бяха стръмни и високи. Точно тук, по един груб, дървен мост, го пресичаше и пътят, както и половин миля нагоре, над Локъст.

Източните склонове бяха стръмни и на доста места скалисти ребра стесняваха долината до половината от ширината й. Зад ескадрона на драгуните имаше едно такова стеснение и майор Дънуди нареди на капитан Лоутън заедно с два взвода да се прикрие зад него. Офицерът се подчини с нежелание, което беше до известна степен намалено от това, че знаеше какъв ефект над враговете ще има внезапното му появяване. Дънуди го познаваше и го избра за тази задача, защото се страхуваше от привързаността му на бойното поле и защото знаеше, че ако се наложи, помощта му никога няма да се забави. Но капитан Лоутън беше прибързан само в бой. В останалото време той се владееше докрай. От лявата страна на мястото, на което Дънуди смяташе да срещне враговете си, имаше гъста гора, която тук обграждаше долината по протежение на една миля. В нея се скриха пешите водачи, за да могат да стрелят незабелязани по приближавалата колона на враговете.

Тези приготовления, разбира се, не останаха незабелязани от обитателите на къщата. Напротив, у тях бушуваха всички чувства, които една такава гледка може да събуди. Единствено мистър Уортън не виждаше никакви надежди за себе си в края, на битката. Ако англичаните победят синът му щеше да е свободен, но какво би станало с него самия? Досега той бе поддържал неутралитета си в трудни обстоятелства. Фактът, че има син в кралската, или както бе наречена, редовната армия, едва не бе поставил имението му между чука и наковалнята. Само роднината му с висок политически пост и собственото му благоразумие бяха предотвратили това. В сърцето си той беше убеден лоялист и когато, след връщането им от американския лагер предишната пролет, Франсис му съобщи за желанието на своя любим, той даде съгласието си за бъдещия й съюз с един бунтовник не само поради съображения за нейното щастие, но и поради необходимостта да си осигури подкрепата на републиканците. Ако синът му сега бъде освободен, в очите на обществото той би се превърнал в заговорник срещу свободата на щатите, ако остане в плен и бъде съден, обстоятелствата биха били още по-ужасни. Колкото и да обичаше богатството си, той обичаше повече децата си. Той гледаше действията навън с безжизнено празен поглед, който напълно издаваше безсилието му.

Чувствата на сина му се отличаваха коренно. Капитан Уортън бе оставен под охраната на двама драгуни — единият отпред на верандата, а другият вътре в стаята при него. Младият мъж проследи подготовката на конниците е възхищение смесено с тревога за приятелите. Особено не му хареса засадата, устроена от капитан Лоутън, която ясно се виждаше от прозорците. Капитанът охлаждаше нетърпението си като ходеше напред назад, пред хората си. Хенри Уортън хвърли поглед наоколо търсейки някакъв начин да се освободи, но срещна погледа на стража си, който го гледаше втренчено като Аргус^[2]. Той копнееше с цялата жар на младостта да може да се включи в славната битка, но бе принуден да бъде само безучастен зрител. Мис Пейтън и Сара бяха силно разтревожени за съдбата на капитана и гледаха навън със смесени чувства докато кръвопролитието явно наближи и с присъщата си женска боязливост те потърсиха убежище в друга стая, по-навътре в къщата. Франсис обаче се върна в стаята, в която бе срещнала Дънуди и загледа с интерес през прозореца. Но тя не виждаше движенията на войските и техните смъртоносни приготовления, а гледаше само своя любим с възхита и ужас, които я смразяваха. Когато видя как вдъхва кураж и живот на тези, към които се обръщаше докато минаваше с коня си през редиците, кръвта нахлу в сърцето й. При мисълта, че същата тази смелост, която тя толкова цени би могла да постави помежду им един гроб, тя се смрази. Остана загледана, докато повече не можеше да издържи.

Вляво от къщата и недалеч от ариергарда на конницата имаше малка група, чието занимание се различаваше от това на тези наоколо. Бяха само трима — двама мъже и едно момче, мулат. Сред групата се открояваше човек, чийто ръст изглеждаше огромен. Не беше въоръжен, не беше на кон, носеше очила и вниманието му се разпределяше между една книга, пура и събитията пред очите му. Франсис реши чрез тези хора да препрати бележка на Дънуди. Написа набързо с молив: „Пейтън, ела при мен, та макар и за минутка.“ Цезар се появи от кухнята и като мина през задната врата за да избегне войника отпред, който кавалерски бе наредил семейството да остане вътре. Чернокожият предаде бележката ла въпросния джентълмен с молба да я предаде на майора. Това бе хирургът на кавалерията и зъбите на негъра се разтракаха, когато видя на земята подготвените за евентуалните операции инструменти. Докторът огледа доволно приготовленията на войската, когато вдигна поглед от книгата си за да накара момчето да занесе бележката на командващия офицер и отново спокойно продължи заниманието си. Цезар бавно се отдалечаваше, когато зад гърба си чу гласа на третия човек, явно някакъв помощник на лекаря:

— Ей, искаш ли да останеш без крака?

Този въпрос изглежда напомни на чернокожия, за това че има такива и той така ги пусна в действие, така че достигна до верандата едновременно с майор Дънуди, който яздеше наполовина по-бавно. Мускулестият войник отдаде чест със сабята си, когато капитанът премина покрай него, но едва-що вратата се затвори, той се обърна към Цезар и му каза остро:

— Слушай черньо, ако пак излезеш от къщата без да знам, ще се направя на бръснар и ще отрежа едното от черните ти уши с ей тоя бръснач.

След като получи заплаха за още една част от тялото си, Цезар бързо се върна в кухнята, като мърмореше нещо, сред което ясно се различаваше „бандит-бунтовник“ и „скинър“.

— Майор Дънуди — каза Франсис на любимия си, когато той влезе — може би съм била несправедлива… ако съм изглеждала нетърпелива… — но емоциите й надделяха и тя избухна в плач.

— Франсис, ти никога не си била нетърпелива и никога не си била несправедлива — освен когато се съмняваш в любовта ми.

— Ах, Дънуди — каза тя — ти ще рискуваш живота си в боя. Помни, че има едно сърце, чието щастие е в това да си жив. Знам че си смел — бъди благоразумен…

— Ти искаш това? — попита щастливият младеж.

— Аз го искам — гласът и едва се чуваше. Тя се хвърли на гърдите му.

Дънуди я прегърна и щеше да каже нещо, но в южния край на долината зазвуча тръба. Той я целуна горещо по непротивящите се устни и се откъсна от нея, забързан към мястото на битката.

Франсис се хвърли на канапето, зарови глава под възглавницата, покривайки лицето ся с шала, за да не чува шума и остана така докато не утихнаха виковете на биещите се, изстрелите и тътена на конските копита.