Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Джеймс Фенимор Купър

ШПИОНИНЪТ

Първо издание

 

Превод от английски: Владимир Германов, 1991

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Дизайн: ИК „Плеяда“

Издателство „Абагар — МК/90“, София

Печат: ДФ „Абагар“, Велико Търново

ISBN 954-8004-14-3

Книгата е издадена със съдействието на народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“

 

James Fenimore Cooper

COLLECTED WORKS 10 Volumes

Collier Publishers, New York, 1893

История

  1. — Добавяне

XVII ГЛАВА

При някои, безкористните чувства

във всеки израз на лицето безхитростно личат

гдето Любовта, Надеждата и Жалостта

кат’ в огледало се оглеждат;

но суровият живот тез образи да замъгли умее,

и с други да ги замени, създадени да скрият

лицето на безброй злини.

Дуо

Офицерът, на когото Дънуди повери охраната на търговеца го предаде на сержанта на караула. Подаръкът на капитан Уортън не бе оставил без последствия и младият лейтенант и някои танцови стъпки на предметите пред очите му, му напомниха, че трябва да се върне към естественото си състояние, като поспи. След като предупреди охраната на Харви да не го изпуска от очи, той се уви в шинела си и скоро заспа на една пейка в близост до огъня. По продължение на цялата задна част на къщата бе пристроен груб навес, а в единия му край бе преградена в малка стаичка, предназначена за по-дребните домакински пособия. Но заради опасните времена всичко ценно бе извадено оттам и Бети Фланаган, още с пристигането си бе избрала това място за склад на стоката си и подслон за собствената си персона. Там също бяха оставили резервно оръжие и друг багаж на войниците. Тези общи съкровища бяха поставени под охраната на часови, който стоеше под навеса и пазеше щабквартирата отзад. Един друг часови, който охраняваше конете на офицерите близо до къщата, можеше да вижда задната част на стаичката и тъй като тя нямаше никакъв прозорец или друг отвор, сержантът реши, че това е най-подходящото място за затворника до екзекуцията му. Няколко допълнителни съображения накараха сержант Холистър да избере това място, и сред тях беше фактът, че перачката не е там, а спи пред кухненския огън и сънува, че конницата напада противников отряд, като взема звуците на носа си за тръбите на вирджинците, свирещи „атака“. Друга причина бяха особените възгледи, които сержантът имаше за живота и смъртта, които го отличаваха от останалите в ескадрона като човек с достойна за подражание набожност и смиреност. Той бе на повече от петдесет години и половината от това време бе носил оръжие. Непрекъснатите срещи със смъртта бяха предизвикали у него реакция много по-различна от обикновените морални последствия на подобни сцени. Той бе станал не само най-стабилният, но и най-достойният за доверие човек от конницата. Капитан Лоутън бе възнаградил тази вярност като го бе направил сержант за свръзка.

Следван от Бърч, той отвори мълчаливо вратата на импровизирания затвор и освети с фенера си стаичката, за да влезе. Сержантът седна на едно буре, съдържащо питието на Бети, и махна с ръка на Харви да седне на друго, като остави фенера на пода. Драгунът се вгледа изпитателно в лицето на затворника и отбеляза:

— Приличаш ми на човек, който ще приеме смъртта като мъж. Затова те доведох тук, където можеш да събереш мислите си необезпокояван от никого.

— Това е ужасно място, за да се подготвиш за смъртта — каза Харви и огледа с празен поглед малкия си затвор.

— Що се отнася до това, — отговори ветеранът — то няма голямо значение за големия отчет, който човек трябва да даде, като подрежда мислите си за последен път, за да се убеди, че са достойни за повика на отвъдния свят. Ето тук имам една малка книга, от която винаги преди бой чета и тя ми дава големи сили във време на нужда. — Докато говореше, той извади една Библия от джоба си и я подаде на търговеца. Той я пое почтително, но беше някак разсеян и очите му блуждаеха наоколо, което накара сержанта да мисли, че го е обзел страх. Той се зае със задължението да го утеши.

— Ако нещо тежи на съвестта ти, сега е моментът да се отървеш от него — ако си сторил зло на някого, давам ти думата си на драгун, че ще направя всичко възможно да го поправиш.

— Малко хора нямат грехове — отговори търговецът и отново погледна събеседника си с отсъстващ поглед.

— Вярно, това е естествено за греха. Но се случва и така, че човек съжалява за стореното. В края на краищата никой не иска да умре с тежък грях на съвестта.

Харви вече бе огледал мястото и знаеше, че няма начин да избяга. Но тъй като надеждата последна напуска човешката душа, той насочи вниманието си към драгуна и му отправи такъв изпитателен поглед, че сержантът трябваше да отклони своя, пред нечовешкото изражение на лицето му.

— Научен съм да оставям товара на греховете си в краката на Спасителя — отговори търговецът.

— Да, разбира се, това е добре, но справедливостта трябва да възтържествува, докато има възможност за това. Откакто започна войната страната пи изживява неспокойни времена и много хора бяха лишени от законната им собственост. Често дори аз не мога да примиря съвестта си, когато конфискувам собственост съвсем законно.

— Тези ръце — каза търговецът и протегна напред слабите си, кокалести пръсти — цял живот са се трудили и нито в един миг не са грабили.

— Добре е, че е така — каза чистосърдечният войник — и не се съмнявам, че сега за теб това е голяма утеха. Има три големи гряха, които ако не тежат на съвестта на човека, той може да се надява да премине изпитанието и да бъде със светците на небето. Това са кражбата, убийството и дезертьорството.

— Слава Богу, — отвърна Харви — все още не съм отнемал човешки живот.

— Ако убиеш човек в справедлив бой, това е изпълнение на дълг. Ако се биеш за несправедлива кауза, вината пада върху цялата нация и човек бива наказан тук, на земята заедно с всички останали. Но да убиеш човек ей така, хладнокръвно, в очите на Бога е престъпление равно на дезертьорството.

— Никога не съм бил войник, затова и не съм дезертирал — каза търговецът и подпря тъжно лицето си с ръка.

— Но дезертьорство е не само когато напуснеш знамето на частта си, макар че, това е най-лошият вид. Човек може да изостави страната си в час на нужда.

Бърч зарови лице в ръцете си и се затресе целия. Сержантът го загледа изпитателно, но добрите чувства надделяха над неприязънта и той продължи меко:

— И все пак мисля, че този грях може да се прости, ако човек честно се разкае. И няма голямо значение кога и как умираш, стига да умреш като мъж и християнин. Препоръчвам ти да кажеш молитвите си и да починеш малко. Няма надежда да получиш милост, защото полковник Сингълтън е дал категорична заповед да те екзекутираме, когато те заловим. Не, нищо не може да те спаси.

— Истина говориш — извика Бърч — сега е твърде късно — унищожих единствената си защита. Но той ще отдаде заслуженото на паметта ми.

— Каква защита? — попита сержантът със събудено любопитство.

— Няма значение — каза Бърч, възвърнал естественото си държание и сведе очи, за да избегне погледа на другия.

— И кой е „той“?

— Никой — отвърна Харви с явно нежелание да говори повече.

— Никой и няма значение малко могат да ти помогнат сега — каза сержантът и стана да си отива. — Завий се е одеялото на мисис Фланаган и се опитай да поспиш. Сутринта ще те повикам навреме. От все сърце желая да ти помогна; защото не мога да търпя, когато бесят човек като куче.

— Тогава ти можеш да ме спасиш от позорна смърт — скочи Бърч на краката си и хвана сержанта за ръката — О, какво ли не бих ти дал за награда!

— Как? — попита сержантът и го погледна изненадан.

— Виж — каза търговецът и извади няколко гвинеи — това е нищо в сравнение с това, което ще ти дам, ако ми помогнеш да избягам.

— Дори и да си човека, чийто лик е на монетите, пак не бих дори чул за такова престъпление — каза войникът и хвърли парите на пода е презрение. — Хайде, хайде, нещастнико, помири се с Бога, защото само той може да ти е полезен сега.

Сержантът взе фенера и с възмущение остави търговеца да размишлява за очакващата го съдба. Бърч се отпусна в сламеника на Бети, а сержантът навън даваше необходимите указания на часовия.

Холистър завърши с думите:

— Животът ти зависи от това дали ще избяга. Нека никой да не влиза при него до сутринта.

— Но, заповедта е да пускам перачката да влиза и излиза, когато поиска!

— Добре, така да бъде, но внимавай да не се измъкне в гънките на фустата и!

Сержантът обиколи всички часови наоколо и им даде подобни инструкции. Известно време след като сержантът си отиде, в самотния затвор на арестувания бе тихо, а после часовият вън чу равномерното му дишане, което говореше за човек дълбоко заспал. Часовият се чудеше на такова безразличие към живота, което дори на прага на смъртта може да позволи на организма да вземе нужния му сън. Но от много време Харви Бърч бе считан за презряна твар в ескадрона, за да може каквото и да било съчувствие да се добави към тези мисли на часовия. Защото едва ли в цялата конница щеше да се намери човек с неговия ранг, който да прояви толкова загриженост, колкото сержанта и да прояви толкова добронамереност. Или човек, който не би отказал както него подкупа, макар и може би поради не толкова достойни мотиви. У войника се събуди чувството за неудовлетворена справедливост — той пазеше човек, потънал в сън, от който сам бе лишен, и който показваше такова безразличие пред лицето на най-строгото наказание, което военната дисциплина можеше да наложи за предателството към каузата на свободата на Америка. Неведнъж му се прииска да смути съня на търговеца с тормоз и ругатни, по дисциплината и чувството за срам го накараха да се въздържи.

Мислите му скоро бяха прекъснати от перачката, която дойде залитайки през вратата на кухнята, като ругаеше ординарците на офицерите, които с шегите си бяха смутили съня и до огъня. Часовият чу достатъчно, за да разбере причините за гнева й, но всички опити да завърже разговор с нея бяха безуспешни, така че я остави да влезе в стаичката си без да може да й каже, че вътре има друг човек. Шумът от свличането и в сламеника до Харви бе последван от тишина, която скоро бе нарушена от подновеното му равномерно дишане, сякаш нищо не се беше случило. В този момент дойде смяната. Часовият, засегнат от презрението на търговеца предаде нарежданията на новия и възкликна:

— Можеш да се топлиш като танцуваш, Джон. Търговецът-шпионин е пуснал цигулката си, чуваш, а и Бети скоро ще се включи.

Шегата бе последвана от смеха им и в този момент вратата се отвори и отвътре излезе Бети, която се заклати към предишното си място.

— Стой! — извика часовият и я хвана за дрехите — Сигурна ли си, че шпионинът не ти е в джоба?

— Не го ли чуваш, че ми хърка в стаята тоя мошеник, ти долен стражар такъв! — Бети се задъхваше от гняв и цялата трепереше. — Така ли се отблагодарявате на една прилична жена, като слагате мъж да спи в леглото й, мръсници такива?!

— Фю-ю-ю, имаш ли нещо против човек, дето ще го бесят сутринта? Сега си поспива, а утре ще си подремне, но задълго.

— Махай си лапите, злодей — извика тя и пусна малката бутилка, която той успя да измъкне от ръцете й. — Ще ида при капитан Джак, да видя дали той е заповядал в леглото ми да сложите тоз обесник, легло на вдовица, при това!

— Млъкни стара развратнице — каза войникът през смях, като свали бутилката от устните си, за да си поеме въздух — ще събудиш господина. Нали не искаш да смутиш последния му сън?

— Ще събудя капитан Джак и ще го доведа тук да те оправи тебе нехранимайко, да ти каже как да се отнасяш с една бедна вдовица, мародер такъв!

С тези думи, които предизвикаха само смях у часовия, Бети зави клатушкайки се зад ъгъла и се запъти към квартирата на любимеца си, капитан Джон Лоугън, в търсене на справедливост. Но до края на нощта не се появи нито офицерът, нито жената и нищо не обезпокои почивката на търговеца, който за изумление на часовите продължи да спи, показвайки им колко малко бесилката може да се отрази на съня му.