Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (34)

XXXIII ГЛАВА

Дано тревата зелена е на гроба ти

приятелю от миналите дни,

защото всички те обичаха

и уважаваха до сетния ти миг.

Халек

Докато траеха събитията за които разказахме, капитан Лоутън водеше малкия си отряд от Фор Корнърс към предната линия на враговете. Той маневрираше така умело, че напълно осуети опитите им да го поставят в клопка и така успя да ги заблуди, че те непрекъснато се опасяваха от нападение от страна на американската армия. Тази сдържаност бе резултат на заповед от страна на командира му. Дънуди напусна частта си, когато врагът бавно напредваше по реката и той нареди на Лоутън да се върти около тях, докато сам той се върне и подкрепен от пехота е в състояние да пресече пътя им.

Драгунът изпълни тази заповед съвсем точно, но и с немалко нетърпение за истинската атака.

По време на тези преходи Бети Фланаган караше неуморно малката си каручка по скалистите пътища на Уестчестър и ту обсъждаше със сержанта природата на злите духове, ту се бореше с доктора по различни въпроси, свързани с медицинската практика, които почти всеки час възникваха между тях. Но моментът в който трябваше да се реши, кой ще владее положението наближаваше. Подразделение на източната пехота бе излязло от лагера си и се насочваше към врага.

Лоутън се свърза с тях в полунощ и веднага проведе разговор с командващия офицер. След като изслуша драгуна, който имаше доста презрително отношения към бойните качества на англичаните, пехотинецът реши да нападне веднага щом изгревът му позволи да проучи разположението на силите и без да чака помощта на Дънуди и конницата. Веднага след тази среща Лоутън се върна при малобройния си отряд.

Конниците бяха привързали конете си до една купа сено и сами бяха налягали около нея за да поспят, а доктор Ситгрейвз, Бети Фланаган и сержант Холистър бяха малко встрани и разговаряха седнали върху одеяла. Лоутън отиде при тях, опъна се до хирурга и като подпря главата си с ръка, загледа се в лупата. Сержантът седеше изправен и слушаше лекаря с дълбок респект, а перачката се канеше да спи, но от време на време надигаше глава, за да произнесе някоя от любимите си максими.

— Така че, сержант — продължи Ситгрейвз — ако сечеш отдолу нагоре, ударът няма да е толкова унищожителен, тъй като ще се изгуби допълнителната сила идваща от инерцията на собственото ти тяло и в същото време, резултатът ще е всъщност и целта на самата война — да обезсилиш противника си.

— Дрън, дрън, сержанте, драги — каза перачката и надигна отново глава — К’во кат’ убийш някой? Нали си е бой? Ридовните дан’би да та пощадят кат’ са бият? Я питай кап’тан Джак дъл’ можи да ни са удря и да са освободи страната. Няма да им дам да ми убиждат уискито ако са такива!

— Не може да се очаква — отговори хирургът със спокойствие, което направи презрението му още по-обидно за нея — от една необразована жена като тебе, мисис Фланаган, да разбира тънкостите на хирургическата наука. Нито пък си съвършена в упражненията със сабя. При това положение, трактатите за разумната употреба на това оръжие не могат да ти бъдат от никаква полза, пито практическа, нито теоретическа.

— Ам’чи дан’ ми пука нещо от това? Ма да са бийш не’й шига и чиляк ни мой придиря къде удря и кого, щом е враг.

— Дали денят ще е топъл, капитан Лоутън?

— Повече от вероятно. Тези пехотинци рядко успяват да не напоят полето с кръв, или от страх, или от неопитност, а после истинските войници страдат заради тях.

— Болен ли си Джон? — каза хирургът и хвана ръката на капитана докато напипа пулса му, но той не говореше нито за умствено, нито за физическо заболяване.

— Сърцето ме боли, Арчибалд, от глупостта на нашите лидери, които смятат, че войната може да се води и да се удържи победа от приятелчета, които държат мускета като бухалка и които мигат като натискат спусъка. От това се пролива най-добрата кръв на страната ни.

Хирургът слушаше изненадан. Изненадаха го не толкова думите, колкото начинът, по който бяха казани. Капитанът досега неизменно преди битка се бе оживявал и бе ставал нетърпелив, което остро контрастираше с нормалното му спокойствие. Сега в гласа му имаше тъга и нервност, нещо съвършено различно. Хирургът се поколеба за миг, за да премисли по какъв начин би могъл да използва смяната на темата за да продължи любимия си разговор и каза:

— Би било умно, Джон, да посъветваме полковника да се държи настрана. Някой куршум може да…

— Не! — възкликна драгунът с нетърпение. — Нека разбойниците си опърлят бакенбардите на огъня от английските мускети, ако изобщо някой ги закара до там. Но стига за тях. Арчибалд, мислиш ли, че луната е свят като нашия, със същества като нас?

— Нищо по-вероятно, Джон. Ние знаем колко е голяма и като съдим по аналогия, можем да си представим и за какво се използва. Но дали жителите й са стигнали до нашите познания в науките или не, ще зависи до голяма степен от състоянието на обществото им и от влиянията на планетата.

— Не ме интересува какво знаят, Арчибалд. Но, иска се огромна сила, за да можеш да сътвориш такива светове и да ги управляваш в техните заблуди. Не знам защо, но като гледам това светло кълбо, покрито с въображаемите си морета и суша, ме обхваща тъга. Струва ми се, че е място за покой на душите.

— Пийни си капчица, драги — каза Бети и като надигна главата си още веднъж, подаде му своята бутилка. — То щоту нощта й влажна, та ти са смръзва кръвта. А да са приказва с тез пихутинци ни си’й раб’та за буйн чиляк. Пийни си капчица, драги. Аз сама ти назобих коня, щот’ викам, шъ тря’а да яздиш многу утри.

— Небето е величествено — продължи драгунът със същия тон, без да обръща внимание на предложението на Бети — и е наистина жалко, че такива червеи, каквито са хората, трябва да цапат това божие творение с долните си страсти.

— Прав си, Джон. На земята има място за всички да живеят в мир, ако всеки можеше да е доволен. Но и войната си има своите преимущества. Тя особено спомага за развитието на хирургията и…

— Ето там има една звезда — каза Лоутън без да му обръща внимание — която се мъчи да свети през плуващите облаци. Може би и това е един свят, може би и там живеят същества, надарени с разум като нас. Мислиш ли че познават войните и кръвопролитията?

— Ако ми позволите да кажа — намеси се сержант Холистър и инстинктивно вдигна ръка до шапката си — в Библията е споменато, че Бог е накарал слънцето да спре, докато народът е отмъщавал на враговете си. Предполагам че го е направил за да могат да извършват маневри на светло. Щом като сам Бог им е подал ръка, боят не може да е греховен. Но винаги съм се чудел, защо са използвали тези бойни колесници, а не кавалерия, която най-добре може да пробие отбраната на пехотата, а и да направи на пух и прах самите тези колесници. Заедно с конете им.

— Сержант Холистър — намеси се хирургът — съдите за тях погрешно, защото не познавате конструкцията им. От осите на колелата им са се подавали остри шипове, които са по-косявали пехотинските редици като трева. Не се съмнявам, че ако такива оръжия се поставят на каруцата на мис Фланаган, сред враговете ни ще настъпи голямо объркване.

— Тя кубилата ми няма да въри многу, кат’ и пушкат ридовнити наоколу — измърмори Бети под одеялото. — Веднъж кат’ бяхми събрали шгячката, то беши кат’ ги отблъснахми в Джърси, тряаши да я бия ду смърт, ни щеши крак да помръдни докат’ са гърмеши. Капитан Лоутън и коня му стаат за червенодрешкуфцити, оставети ма мен и кубилката.

Барабаните откъм хълма, на който бе разположени британците, оповестиха, че са вдигнати под оръжие. Скоро се чу и съответния сигнал в лагера на американците. Тръбата на вир-джинците засвири бойния си зов и след няколко минути и двата лагера гъмжаха от въоръжени войници. Започна да се развиделява и двете враждуващи страни започнаха да се готвят за боя. Американците превъзхождаха числено противниците си, но по дисциплина и екипировка бяха далеч назад. Скоро всичко бе готово и американската пехота тръгна напред.

Теренът не позволяваше на кавалерията да се намеси и единственото, което драгуните на Лоутън можеха да направят, бе да гледат и да очакват победата, като помагат с каквото могат. Лоутън даде команда на хората си да се качат на конете и като ги повери на Холистър, отиде до пехотата, която бе облечена с най-разнообразни дрехи и бе лошо въоръжена и чиито редици приличаха на нещо като боен строй. Когато ловко направляваше коня си между тях, по лицето му бе изписано презрение. При сигнала за атака, той изостана назад и ги последва. За да достигнат до врага, трябваше да се спуснат в една долчинка и след това да се изкачат по едно възвишение.

Спускането премина при поносим ред, докато стигнаха до подножието на хълма и се появиха стройните редици на британците. Американците откриха огън, който за малко обърка враговете им, но офицерите им ги събраха и те започнаха да изпращат залп подир залп. Огънят бе силен и убийствен, докато англичаните атакуваха с щиковете си и пехотата не можа да издържи. Редиците им се огънаха, след което се пръснаха на малки групи, които стреляха безразборно.

Лоутън гледаше всичко това мълчаливо и не отвори уста, докато полето не се изпълни с пръснатите останки на пехотата. Тогава наистина се почувства оскърбен от позора на американското оръжие.

Той пришпори коня си и закрещя на бягащите с цялата сила на гласа си. Сочеше враговете и ги убеждаваше, че са сбъркали пътя. Думите му бяха иронични и подигравателни и немалко пехотинци спряха изненадани да го чуят — към тях се присъединиха още и заразени от примера на капитана, отново поискаха да бъдат поведени напред.

— Напред тогава, храбри приятели! — извика Лоутън и се обърна към британците, чийто фланг бе много близо до него. — Напред и стреляйте докато им опърлим мустаците!

Мъжете се втурнаха след него и настъпваха без да стрелят и без да бъдат обстрелвани докато не наближиха съвсем. Един британски сержант, който бе приклекнал зад една скала излезе от прикритието си и насочи мускета си.

— Стреляй и ще умреш! — извика му Лоутън и пришпори коня си, който веднага се понесе напред. Англичанинът се стресна от действието и гласа му и стреля без да се прицели добре. Конят скочи нависоко и се претърколи мъртъв в краката на сержанта, а Лоутън скочи на крака и се изправи лице в лице срещу врага си. Той направи отчаяно усилие да прободе сърцето на капитана, оръжията им се удариха едно в друго, от стоманата изскочиха искри и щикът излетя на десет метра встрани. В следващия миг сержантът се гърчеше в агония на земята.

— Напред! — извика капитанът, когато на скалата се показа британски отряд, който откри близък огън. — Напред! — повтори той и размаха сабята си зловещо. След това огромното му тяло започна да пада назад, като отсечено дърво. Докато падаше, той продължи да държи сабята си нагоре и още веднъж дълбокия му глас промълви: Напред!

Напредващите американци се спряха ужасени и оставиха бойното поле на кралските войници.

Английският командващ нямаше намерение да продължава преследването, защото знаеше, че скоро ще се появят силни американски части. Той забави войските колкото да приберат ранените, след което веднага отстъпиха назад към корабите. Двадесет минути след падането на Джон бойното поле бе опразнено както от американците, така и от англичаните. Когато жителите на страната влязоха в боя, те бяха осигурени с лекари, каквито лошото състояние на медицината в страната по онова време можеше да осигури. Доктор Ситгрейвз изпитваше презрение към колегите си от пехотата, подобно на това, което изпитваше Лоутън към войниците. Ето защо той тръгна да обикаля бойното поле като наблюдаваше с неодобрение работата на колегите си. Но когато сред бягащите войници той не забеляза приятеля си, отиде при Холистър и го попита дали капитанът не се е върнал. Естествено, отговорът бе отрицателен. Изпълнен с хиляди предчувствия, хирургът тръгна бързо през бойното поле, към мястото, където се бе състоял последният бой. Веднъж той бе успял да спаси живота на приятеля си в подобни обстоятелства и сега, когато видя Бети Фланаган седнала на земята да държи главата на един мъж, чието лице познаваше, той изпита радост, съзнавайки способностите си. Когато се приближи, лекарят се уплаши от външния й вид. Малкото й черно боне бе хвърлено настрана, а косата й, вече прошарена, висеше около лицето й в безпорядък.

— Джон, мили Джон — каза лекарят с нежност като се наведе, хвана безчувствената китка на драгуна и инстинктивно я пусна, съзнавайки истината. — Джон, къде си ранен? Мога ли да ти помогна?

— Говориш на безчувствен труп — каза Бети като несъзнателно поклащаше тялото си и си играеше с гарвановите къдрици на драгуна. — Хич и няма да та чуй, и му й се тая от твоите ликарства и медицини. Ой, Боже, ой, Боже… И к’во шъ стани със свободата сига? И кой сига шъ са бий да победи?

— Джон! — извика докторът все още неспособен да повярва на безпогрешните си сетива. — Джон, само кажи нещо… проговори… Боже, той е мъртъв… да бях умрял с него…

— Няа многу смисъл сига да са живей да да са бий чиляк. Виш и добичиту, ей там, а тук стопанина… С тез хей ръце го храних снощи, и той за последно мойта гозба яди… Ой, Боже, ой Боже… да доживей кап’тан Джак да гу убият ридовнити…

— Джон, мили Джон — каза хирургът с конвулсивни ридания — дойде и твоят час, а много други, по разумни от тебе оцеляха. Но не по-добри, не по-храбри… О, Джон, ти ми беше истински приятел. Нефилософско е да се плаче, но за теб ще плача с цялата горчилка на сърцето…

Хирургът зарови лице в шепите си и за няколко минути се отдаде на неконтролируемия изблик на мъка, а перачката даде воля на чувствата си в поток от думи, като продължаваше да докосва с пръсти дрехите на своя любимец.

— И кой сига шъ окуражава момчетата? Ой, кап’тан Джак! Той беши душата на войската и кат са бийши ний ни знаихме що й да са боим. Ой, той ни са караши с идна вдувица че й изгорила мисоту, или пък чи няма закуска. Пийни си капчица драги, дъно та съживи. Ой, няма да вкуси вечи горкият. Ей гу и доктурът, дето съ карахте, и плачи кат’чели и той шъ мре за тебе. Ой Боже, утиде си, утиде си, и свободата си утиди с негу.

По пътя, който минаваше недалеч от тях, се чу гръмовен конски тропот и след малко се появи ескадронът на вирджинците, начело с Дънуди. Когато видя капитана, той спря конниците и като слезе от коня си, се приближи до убития. Лицето на Лоутън не бе изкривено, гневният му израз се бе запечатал дори и в смъртта. Тялото му бе опънато сякаш спеше. Дънуди хвана ръката му и се загледа мълчаливо в него. Очите му пламнаха и бледността на лицето му изчезна.

— Ще отмъстя за него със собствената му сабя — извика той и се опита да вземе оръжието от ръката ira убития, по тя го стискаше толкова силно, че това се оказа не но силите му. — Нека го погребат с нея, тогава. Ситгрейвз, погрижи се за него, аз отивам да отмъстя.

Майорът се върна при коня си и скоро потегли в преследване на врага.

Докато Дънуди бе при тялото на Лоутън, целият ескадрон можа да види че е убит. Той бе любимец на всички и гледката накара сърцата на всички да пламнат — нито офицерът, нито войниците притежаваха хладнокръвието, необходимо за да се постигне успех във военна акция и те пришпориха конете си, жадни за мъст.

Англичаните бяха строени в каре, в средата на което носеха немногото ранени и отстъпваха. Конницата ги атакува в колона, предвождана от Дънуди, който смяташе да премине през редовете им и да ги разпръсне с един удар. Но те знаеха силата си твърде добре и посрещнаха атаката с щиковете си. Конете на вирджинците се отдръпнаха назад и когато задните редици на англичаните откриха огън, майорът и няколко други бяха повалени. Британците продължиха отстъплението си веднага след като се освободиха от конницата, а Дънуди, който бе тежко ранен, но без опасност за живота му, нареди опитите да се прекратят, тъй като щяха да са безполезни.

Оставаше да се изпълни едно тъжно задължение. Драгуните се оттеглиха бавно зад хълмовете, носейки ранения си командир и тялото на Лоутън. Погребаха го до стените на един форт в планините, а Дънуди повериха на нежните грижи на покрусената му съпруга.

Много седмици минаха, докато майорът възстанови напълно силите си. И колко често през това време той благославяше момента, който му даде право за него да се грижи такава красива болногледачка! Тя бдеше до леглото му с нежно внимание, изпълняваше със собствените си ръце всяко предписание на неуморимия Ситгрейвз и с всеки час изпълваше повече и повече чувствата и мислите на съпруга си. Една заповед на Вашингтон скоро изпрати ескадрона в зимния лагер, а на Дънуди бе разрешено да замине за плантацията си, вече с чин подполковник, за да се възстанови напълно. Капитан Сингълтън ги придружи и цялото семейство се отдалечи от мястото на активните военни действия, като заживя безгрижно и охолно в имението на майора. Преди да тръгнат, неизвестна ръка им донесе писмо, в което пишеше, че Хенри е в безопасност и в добро здраве, а също и че полковник Уелмър е заминал за Англия, тъй като е паднал много в очите на всички честни хора в кралската армия.

За Дънуди това бе една щастлива зима и усмивката отново заигра по устните на Франсис.