Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scalp Hunters (A Romance of Northern Mexico), (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Ловци на скалпове

Второ осъвременено издание

Превод: Александър Паскалев, 1991

Художник на корицата: Григор Ангелов, 1991

с/о Jusautor, Sofia

Издателство Абагар-МК/90, София, 1991

Печатница Балканпрес


Глава I
МОРО И АЛП

В една от най-богатите къщи на Нови Орлеан всички бяха загрижени поради болестта на младия й притежател Хенрих Халер. В съседната стая до болния се провеждаше твърде оригинална консултация. Единият от събеседниците не бе лекар, но говореше много решително, другият беше доктор, получил диплома от най-прочутата академия в Съединените щати. Той слушаше събеседника си мълчаливо, въздишаше и си триеше челото, като че ли искаше да извлече от него някоя мисъл, и с целия си външен вид доказваше безпомощността на своята наука.

— Аз просто съм извън себе си — призна той най-после. — Какво искате, господин Севрен, да предпиша на човек, който би могъл да бъде съвършено здрав телесно, ако не страдаше неговата душа?

— Откъде да знам аз! Дайте му нещо по-силно — възрази Севрен нетърпеливо.

Карл Севрен бе човек на 45 години, с решителен вид и мощна фигура, за която беше тесен европейският костюм. Той бе един от онези странстващи търговци, които без страх се скитат по пустините на Америка, трупат грамадни богатства, имат сурова външност и не признават нищо за невъзможно. Не само вродената добрина и великодушие караха Севрен да иска по-бързото оздравяване на своя братовчед; този въпрос беше от голямо значение за него и затова той изрази страстно своето желание, като каза:

— Докторе, Хенрих не може, не трябва да умира! Какво ще стане с мен, ако и този момък умре както другите членове на семейството?

— Какво ще стане с вас? — предъвка доктор Уолтън и обходи с поглед цялата богато мебелирана стая.

Мургавото лице на търговеца почервеня и той възрази пламенно:

— Вие искате да кажете, че аз ще наследя всичко. Без съмнение! И че по примера на другите, които получават наследство, ще скърбя лицемерно за измрелите роднини. Вие не знаете, че аз сам повиках баща му в Америка. С това се намесих в съдбата на това семейство и не мога да се примиря с мисълта, че съм виновен за смъртта им. Ако семейство Халер беше останало в родината Елзас, може би нямаше да стане толкова богато, но пък щеше да избегне ужасната епидемия, която донесе траур в толкова къщи на Нови Орлеан. Спасете живота на Хенрих и аз ще ви благодаря от душа — каза той, като стисна силно ръката на доктора: — Но да го гледам отчаян и безутешен, човек, който не иска вече да живее… Да чуя, че силната му треска ще се превърне в охтика и че той непременно ще умре — това е извън силите ми!

Буйната натура на Севрен не можа да се сдържи и той започна да проклина, удари по масата така силно, че за малко щеше да я счупи, изтри с ръка насълзените си очи и каза:

— Аз никога няма да ви простя това! И какво тогава е цялата ваша медицина? Шарлатанство, годно само за присмех на глупаците.

За да защити честта на своята професия, докторът започна да излага историята на болестта на младежа с всичките й последователни изменения. Това обаче не беше нещо ново за Севрен, защото неведнъж го бе чул през едноседмичното си пребиваване в Нови Орлеан. Само краят от речта на доктора привлече вниманието му:

— Да, ако би могло да се предизвика реакция…

— Реакция! Значи вие досега не предизвикахте чудната реакция с всичките си лекарства? Тогава аз ще я предизвикам сам, разбира се, не с хапове и прахове, а с други средства — и Севрен се упъти към вратата на болния.

— Бъдете предпазлив, господин Севрен, братовчед ви е много слаб, не го безпокойте.

— Та нима вие го пазихте по-добре, като го оставяхте постоянно сам, при което той непрекъснато тъгуваше? Всичко наоколо му, даже и печалният вид на слугите, му напомняше, че е останал сам на света и вече никому не е нужен и за нищо не е годен, както се изрази той самият, когато говорих с него след като пристигнах тук. Влезте и вие с мен, но ме оставете да правя каквото реша.

Карл Севрен беше от тези хора, които не вървят, а тичат към целта си, затова щом влезе при братовчед си, заобиколен с книги и вестници, на които обаче не обръщаше никакво внимание, пристъпи направо към осъществяването на плана си.

— Струва ми се, Хенрих, че сега изглеждаш много по-добре. Имаше ли апетит за обяд?

— Аз забравих вече какво нещо е апетитът — каза болният.

— Добре ли спа тази нощ?

— Аз изобщо не спя — усмихна се Хенрих.

— Ти искаш съвсем да ме отчаеш!

— Вас, господин Севрен? — учудено попита болният.

Хенрих Халер малко познаваше братовчед си, защото той идваше много рядко в Нови Орлеан. Възпитан сред голям разкош и изтънченост, той не харесваше грубите обноски на своя роднина. Когато Севрен пристигна, Хенрих си помисли, че непременно скоро ще умре, и тази мисъл дори му беше приятна. Той реши, че братовчед му само от приличие е дошъл при измрялото семейство, за да затвори очите на последния си сродник. Съсипан от смъртта на всичките си близки, младият момък, въпреки че бе преживял физически епидемията, не можеше да се помири със своята самота. Той умираше, защото не усещаше никакво влечение към живота.

Севрен разбра обидния смисъл на последните му думи, но без да покаже, че е смутен, хвана ръката на болния и каза:

— Ти наистина ме караш да се отчайвам, че не мога дълго да стоя в Нови Орлеан, защото имам важна работа на изток. Ако не оздравееш бързо, няма да можеш да дойдеш с мен, а това ми е много неприятно.

Доктор Уолтън сви рамене учудено, а болният погледна сухите си и бледи ръце, които се открояваха ясно върху тъмната покривка на леглото.

— Разбирам ви и двамата — каза Севрен, като погледна доктора намръщено, — но съм уверен, че от самия Хенрих зависи да бъде здрав или не. Ти още никъде не си ходил досега. Искаше да станеш учен като баща си — о, колко го обичах! Не искаше за нищо друго да знаеш, освен за книгите. Аз не ги мразя, въпреки че малко чета. И знаеш ли защо? Защото това, което другите научават от книгите, аз го уча от самия живот, от живата природа. Като заживеем заедно, ти ще ме научиш на много неща, но аз също мога много да ги помогна. Когато тръгнем из дивия изток и видиш планините и техните склонове, осеяни с богата растителност, тези райски градини, сам ще се чудиш как е възможно да се живее в душните градове. Ще обикнеш пустинята и живота в нея, пълен с приключения, където всеки нов ден донася нови и нови изненади. Кажи ми, моля ти се, нима е безполезно за един млад човек да походи по света? Според мен това е и полезно, и приятно. Но ти клатиш глава… А вие, докторе, защо мълчите? Защо не одобрявате моя план да разведа моя братовчед на североизток?

Докторът започна да описва надълго и широко местностите, по които обикновено пътуват керваните на Севрен. Като отличен ботаник той започна да изброява някои от най-хубавите растения от богатата растителност на прериите. След като им описа картината на снежните планински върхове, започна да разказва за горите, които растат по склоновете на планините, спомена за тяхната лятна промяна, за пъстротата на листата им през есента, за пернатите им обитатели, нашарени с разноцветни пера като скъпоценни камъни, като посочи за пример гълъбовата сойка и различните папагали.

Но напразно хабеше докторът своето красноречие описвайки прелестите на далечното пътуване по същите тези равнини, по които той бе прекарвал много време от младините си в лов на различни животни — болният го гледаше много равнодушно и може да се каже, че го слушаше само от учтивост.

— Е, какво мислиш, Хенрих, прииска ли ти се да посетиш тези места? — попита Севрен.

— Защо? — прошепна Хенрих и леко поклати глава.

Търговецът хвана неговата ръка, стисна я много по-силно, отколкото трябваше и като се изправи над главата на болния, рече развълнувано:

— Защо ли? За да не си отида оттук с разбито сърце, за да бъда винаги заедно с теб. Аз съм самотен и моят скитнишки живот не ми позволява да се оженя. Затова аз посветих живота си на чичо и семейството му и твоят покоен баща знаеше, че аз работя за вас. Сега и ти остана сам и затова си още по-скъп за мен. Но ако ти така малко цениш моята привързаност, като не искаш вече да живееш, аз ще ти простя и ще си отида, но с мъка в сърцето… Ако беше жив баща ти, би казал, че аз не заслужавам такова огорчение.

Болникът се повдигна от своето легло, гледаше втренчено грубия си сродник, чието лице се беше изменило много под влияние на дълбокото и искрено чувство, и му отговори:

— Значи ти ме обичаш, братко? Значи аз не съм самичък на света, както си въобразявах?

— Да! — извика Севрен и го прегърна така горещо, че докторът бе принуден да възпре неговия възторг.

Но Севрен не обръщаше никакво внимание на съветите на лекаря. Той прегръщаше и стискаше Хенрих като малко дете и го питаше:

— Ще оздравееш ли най-после, искаш ли да оздравееш?

— Да, искам.

— И ще дойдеш с мен, нали?

— Да, обещавам.

* * *

След три месеца Хенрих Халер пристигна в Сент Луи, където бяха се уговорили да се срещнат със Севрен, който не можеше да чака оздравяването му в Нови Орлеан. Хенрих беше вече здрав. Пътуването в първите дни на април укрепи неговите сили. Той усещаше наслада при мисълта, че скоро ще се запознае с нови места и нови хора. Затова той не съжаляваше, че е дошъл по-рано от братовчед си в Сент Луи — беше пристигнал тук три дена по-рано от определения срок и се настани да живее в хотела на плантаторите. Съдържателят му съобщи, че Севрен е зает вероятно с прекупуване на стоки из околностите на Мисури. Хенрих не губеше времето си напразно — разхождаше се из града, обикаляше околностите със своя кон, който купи, за да язди из пустинята, и беше уверен, че няма да се посрами.

Това беше великолепно животно, полуарабска кръв, първият господар на което — един испанец — му бе дал името Моро. Тъмен, с тънки и хубави крака, бързи и твърди стъпки, конят беше достоен за славата на арабските си сродници. Халер бързо оцени добрия си другар и като се привърза към животното, съумя да го накара и то да му отвръща със същото.

Щом пристигна в града, се запозна с един швейцарски емигрант. От него купи голямо нюфаундлендско куче на име Алп, което успя да се сприятели с Моро. Хенрих се радваше, че има тези умни и красиви животни, защото никое човешко същество не пожела да се запознае с него в хотела на плантаторите.

А там имаше една компания младежи, които бяха очевидно близки другари, защото не се отделяха един от друг. Когато Халер се връщаше от дългите си разходки, яздейки Моро и придружен от вярното си куче, той винаги срещаше тези младежи да се скитат безцелно по улиците. Тази компания прекарваше весело и шумно обедите и вечерите си — ядяха много повече от другите, пиеха скъпи вина и пушеха пури.

Той се заинтересува много от особеното поведение на тези хора, защото никога не беше имал случай да види подобно нещо сред обществото в Нови Орлеан. Тези младежи вероятно се занимаваха с една и съща работа, защото освен неизбежната прилика в изражението на лицата, която се забелязва във всяка общност от хора, те имаха нещо много еднакво помежду си. Всички бяха облечени в черно. На вратовръзките си имаха големи брилянтени карфици, които силно биеха на очи и с размерите си показваха, че притежателите им нямат изискан вкус, но пък копринените им жилетки бяха безукорни, а чистите им яки се открояваха ярко от шиите им, които изглеждаха като бронзови от слънчевия загар.

Някои имаха бради, други — мустаци, но и едните, и другите бяха прилежно извити. Походката им беше бавна и ленива, което е характерно за източните американци. Хенрих първо си помисли, че са ловци, и му се искаше да се сприятели с тях, но това общество беше много сплотено и не приемаше чужди хора в своята среда. Той се опита да се запознае, но никой не го забеляза. Не повтори опита, защото беше горд и се боеше от унизителен отказ. Но продължаваше да се чуди на тази весела компания, без да може да отгатне от какви хора се състои. Чак когато дойде Севрен, разбра кои са те.

На третия ден след пристигането си в града, Хенрих се върна рано за обяд, защото усещаше силен апетит след дългата разходка, която направи с коня си из околността. Щом стигна до хотела, най-напред видя тези, които наричаше клуба на ловците, заобиколили един новодошъл свой другар.

Едва сега за пръв път те му обърнаха внимание, а някои даже му се усмихнаха. Хенрих не разбираше какво означава тази необикновена любезност, но в това време човекът, когото бяха заобиколили, излезе срещу него и тържествено го поздрави. Това беше Севрен. Той обсипа братовчед си с въпроси за неговото здраве и с радостни възклицания, без да се стеснява от чуждите хора, които въпреки правилата на приличието продължаваха да се смеят весело, наричайки Севрен приятел и добър момък. Самият той се смееше на безобидните им шеги, а на Хенрих каза:

— Трябва да те представя на тези господа, които са мои другари.

— Какви хора са те? — попита Халер. — Навярно ловци или богати плантатори, дошли тук да се насладят на градските удоволствия.

— Не, просто пустинни търговци, както и аз. Този е Бент, този Сублет и големият Джери Фолгър.

Когато младежът се запозна с всички търговци, те изказаха своите големи съжаления, задето не са разбрали по-рано, че Хенрих е братовчед на Севрен.

— Ако знаехме, че сте от нашите — каза Бил Бент, — веднага бихме се побратимили с вас. Но вие приличате на млад учен, току-що напуснал университета. Видяхте ни се така сериозен, че бях готов да си заложа и главата, че ни се смеете, когато сте сам, и ни смятате за груби, недодялани хлапета.

— Е, стига толкова комплименти — каза големият Джери Фолгър, — ще успеем да си пийнем нещичко, докато приготвят обяда.

Беше пролет и ментата беше чудно разцъфтяла. Търговците очевидно познаваха добре ботаниката, защото си поръчаха разхладително питие от мента. Докато го приготвят и изпият, стана време за обяд, който се състоеше от дивеч, биволски език, пилета и сочни илинойски жаби. Когато другите си отидоха, групата от ловците остана на масата. Бил Бент предложи да пият мадейра за здравето на Хенрих и поръча да донесат цяла кошница с бутилки — всяка по 12 долара.

Младежът си помисли, че много малко от това вино е достатъчно, за да се напият търговците, но те имаха здрави глави и продължаваха жадно да изпразват чашите с вкусната течност.

Веселбата стана доста бурна и Бил Бент изля една испанска песен с акомпанимент на китара. Силният Джери Фолгър изигра един индиански танц за да го покаже на Хенрих, а младият Сублет предложи да завършат веселбата с националния химн. От звъна на бутилките и звуците на тържествения химн гръмна стаята на веселите другари, а минувачите отвън поздравиха певеца с гръмки ръкопляскания.

На другия ден Халер се събуди с ужасно главоболие, но без да съжалява за причина та, която го е предизвикала.

— Какво ще кажеш за моите другари? — попита Севрен, докато се обличаше. Наистина, те са малко грубички, но зад външността им се крият честност и сърдечност. Страхуваш ли се да прекараш няколко месеца между тях?

— Съвсем не — беше отговорът. — Вчера му поотпуснах малко края, но мисля, че това ми е от полза.

В тази минута шестима души от компанията се вмъкнаха в стаята на Хенрих, придружени от един слуга, който носеше няколко чаши, сложени в лед и пълни с жълта течност.

— Малко шери, господин Халер — каза Бил Бент. — Това е най-добрият лек за болни. Пийте смело, то е местно питие. Веднага ще ви олекне.

— Наистина ли ще дойдете с нас? — го попита друг.

— Да. Чаках само братовчед си, за да ми каже какво трябва да взема със себе си за път. Не искам да вървя след вас с празни ръце, мили Севрен. И аз искам да имам стока, за да я продам в Санта Фе. И така, господа, ако някой от вас иска да ми помогне в избора на стоката, трябва да се съгласи на следното условие — днес на обяд да ви почерпя с вино. Това е отплата за услугата.

Търговците се смяха много на остроумния начин, по който той искаше да им се отплати за вчерашното угощение. Всички се съгласиха да му услужат и до обяд той успя да накупи платове, разни дребни железни и медни неща и огледалца. А кола и мулета остана да си купи в пристанището Индипендънт, откъдето керваните тръгваха за пустинята.

След няколко дни младежът се сближи напълно с младите търговци. Намираха го наистина извънредно сериозен, но пък неговата любезност изглаждаше всичко. За съвсем кратко време той стана любимец на всички. Радостният прием, който му направиха отначало, беше резултат на уважението, което всички изпитваха към Севрен, но личните качества на Хенрих бързо накараха всички да го обикнат.