Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (23)

XXII ГЛАВА

Когато погледът ви издаде,

с език веднага всичко замажете —

да крият своя срам кога,

къде било е толкоз трудно за мъжете?

Комедия от грешки Шекспир

През единия час, в който Цезар го нямаше, положението в къщата на мистър Уортън бе доста неловко. Скоростта на коня бе толкова голяма, че четирите мили и събитията там забавиха Цезар горе-долу толкова. През това време джентълмените се стремяха да направят таке, че тягостните моменти да отлетят колкото се може по-бързо, но предварително обмисленото щастие е от най-невеселия вид. Младоженецът и младоженката от край време имат правото да са отегчени и никой от близките им не бе разположен да не следва примера им. Английският полковник бе подобаващо притеснен от това отлагане на щастието му, и той седеше до Сара с променливо изражение на лицето, а тя сякаш се възползваше от паузата, за да събере сили за тържествената церемония. В неловката тишина, доктор Ситгрейвз, който бе успял да си осигури стол до мис Пейтън, се обърна към нея:

— Бракът, мадам, е почтен акт в очите на Бога и човека. Може да се каже, че в нашия век, той се управлява от законите на разума и природата. Древните, които са изпуснали от внимание законите на природата и са позволили полигамията са осъдили на нещастие хиляди хора. Но с напредъка на науката, мъдростта на обществото се е увеличила и според тази мъдрост, мъжът трябва да е съпруг само на една жена.

Уелмър хвърли на хирурга изпълнен с отвращение поглед, който издаваше отегчението му от неговите думи, а мис Пейтън с леко колебание, сякаш се боеше да не навлезе в забранени теми, отговори:

— Смятах сър, че дължим патите морални принципи по този въпрос на Християнската религия.

— Така е мадам, някъде в предписанията на Апостолите се говори за това, че половете трябва отсега нататък да са равни в тази насока. Но до каква степен полигамията може да повлияе на светостта на живота? Може би това е мъдро решение на Павел, който в бил учен и вероятно често е разговарял по този важен въпрос с Лука, който пък, както е известно е бил отгледан с медицината…

Не може да се каже докъде можеше да стигне въображението на Ситгрейвз по този въпрос, ако не го бяха прекъснали. Лоутън, който слушаше внимателно и мълчаливо разговора се възползва от забележката, за да попита рязко:

— Кажете полковник Уелмър, по какъв начин се наказва двуженството в Англия?

Младоженецът се стресна и устните му пребледняха. Той обаче бързо се съвзе и отговори с благост, подхождаща за толкова щастлив човек:

— Смърт — каквото това престъпление заслужава!

— Смърт и дисекция — продължи хирургът. — Законът рядко изпуска от погледа си ползата, която един престъпник може да допринесе. Бигамията е отвратително престъпление.

— Повече от безбрачието?

— Повече — отговори лекарят с простичко. — Човек останал сам може да посвети живота си на науката, на увеличаването на познанието, ако не на собствения му вид. Но този, който се облагодетелствува от присъщата на жените склонност към доверчивост и нежност, извършва грях, допълнително утежнен от долния характер.

— Сър, дамите са ви наистина задължени затова, че приписвате на пола им безразсъдство.

— Капитан Лоутън, животното у мъжа е по-облагородено, отколкото това у жената. Нервите му са надарени с по-малко чувствителност, целият организъм е по-твърд и неподатлив. Изненадващо ли е тогава, че тенденцията да се разчита на верността на партньора е по-присъща на нежния пол?

Уелмър, който изглежда нямаше никакво търпение да слуша, скочи на крака и започна да крачи из стаята. Свещеникът, който търпеливо очакваше завръщането на Цезар, съжаляваше за ситуацията и смени темата, а след няколко минути се появи и чернокожият. Той предаде на доктора бележката, която носеше, тъй като мис Пейтън изрично бе помолила Цезар по никакъв начин да не я свързва със задачата, по която бе изпратен. В нея се даваха обяснения по няколкото нареждания на доктора и се казваше, че пръстенът е у чернокожия. Поискаха му го веднага и той незабавно го предаде. По челото на хирурга премина тъга, когато той се спря за миг и мълчаливо погледна украшението. Той сякаш забрави къде се намира и заговори скръбно:

— Бедна Ана. Весело бе сърцето ти, колкото само невинността може да бъде, когато бе направен този пръстен за да украсява брака ти! Бог те взе при себе си! Минаха години, мила Ана, но никога няма да забравя детството ни прекарано заедно…

Той се приближи до Сара и без да обръща внимание на погледите, постави халката на пръста й и продължи:

— Тази, за която бе предназначена, отдавна лежи в гроба си, а младежът, който направи подаръка я последва скоро след това. Вземете я мадам и да даде Бог тя да спомогне да получите щастието, което заслужавате.

При този изблик през сърцето на Сара премина хлад, но Уелмър предложи ръката си и я поведе пред свещеника, който започна церемонията. С първите думи на това впечатляващо събитие всички в стаята замряха, а свещеникът продължи тържествено, когато засвидетелствува клетвите им и дойде време за поставянето на халката. В суматохата тя бе останала на пръста, на който я бе поставил доктор Ситгрейвз и след прекъсването, предизвикано от това обстоятелство, свещеникът бе готов да продължи, но в средата на групата изведнъж се появи един човек и сложи край на всичко. Това бе амбулантният търговец. Той гледаше иронично и с горчивина, а пръстът му, насочен срещу божия служител, сякаш му забраняваше Да продължи церемонията.

— Може ли полковник Уелмър да губи безценно време тук, когато жена му е пресякла океана, за да го види? Нощите са дълги, луната светла, след няколко часа той може да стигне до града.

Ужасен от неочакваността на тези необикновени думи, Уелмър загуби ума и дума. Лицето на Бърч, колкото и да бе изразително, не предизвика ужас у Сара, но в момента, в който се съвзе от изненадата, тя обърна питащ поглед към този във вярност на когото току-що се бе заклела. Лицето му бе най-ужасното потвърждение на това, което търговецът твърдеше — стаята се завъртя пред очите й, и тя падна бездиханна в ръцете на леля си. У жените изглежда има някаква инстинктивна деликатност, която е по-силна от всички други емоции; и безчувствената булка бе скрита веднага от погледите, а в стаята останаха само мъжете.

Объркването позволи на търговеца да изчезне толкова бързо, че дори и някой да се бе опитал да го догони, нямаше да успее, а всички погледи останаха впити в Уелмър.

— Не е вярно, не е вярно — извика той като се хвана за главата. — Винаги съм отричал претенциите й. Законите в моята страна не могат да ме принудят да ги призная!

— А какво ще кажете за съвестта и за законите на Бога? — попита Лоутън.

— Добре сър, — каза Уелмър надменно и тръгна към вратата — положението сега ви закриля, но ще дойде време…

Той бе достигнал вратата, когато усети леко потупване по рамото, което го накара да обърне глава — беше капитан Лоутън, който с особена усмивка го подкани да го последва. Умът на Уелмър бе в такова състояние, че той би искал да е където и да е другаде, само да избегне погледите изпълнени с ужас и презрение, отправени към nero. Те стигнаха до конюшнята без да говорят и драгунът извика:

— Доведете коня ми!

Доведоха коня му оседлан, а Лоутън хвърли юздата на врата на животното и извади пистолетите от кобурите им.

— Тези пистолети са служили добре досега. При това в почтени ръце, сър. Това са пистолетите на моя баща, който ги използвал с чест във войните срещу Франция и след това ми ги даде за да се сражавам с тях за родината си. Нима бих могъл да ги използвам по-добре, отколкото да ликвидирам негодника, който щеше да унищожи една от най-хубавите й дъщери?

— Обидните думи ще получат каквото заслужават — изкрещя полковникът и сграбчи предложеното му оръжие. — Кръвта ще потече от главата на този, който си го търси.

— Амин. Но, момент само. Сега сте свободен, и в джоба си имате документите на Вашингтон. Ще стреляте пръв. Ако падна, ето този кон никой не може да настигне и ви съветвам да се махнете незабавно, защото дори и Арчибалд Ситгрейвз ще е готов да се бие в името на това. Патрулът горе също няма да е много благосклонен.

— Готов ли сте? — попита Уелмър, скърцайки със зъби от гняв.

— Том, излез напред със светлината — каза Лоутън — стреляй!

Уелмър стреля и еполетът отхвърча от рамото на драгуна.

— Сега е мой ред — каза Лоутън и насочи пистолета си.

— И мой — извика един глас, след като пистолетът изхвърча от ръката му. — По дяволите! Това е лудия вирджинец! Насам момчета, хванете го! За такава награда не сме се и надявали!

Изненадан и невъоръжен, Лоутън не загуби присъствие на духа и понеже бе наясно, че от тези, които го нападат не може да очаква милост, той впрегна гигантската си сила до краен предел срещу четиримата скинъри, които скочиха едновременно срещу него. Трима го хванаха за ръцете и врата, с намерение да парират усилията му и да го завържат с въжета. Той отхвърли единия към стената на къщата с такава сила, че той падна зашеметен от удара, но четвъртият го хвана за краката и Лоутън падна на земята, повличайки и нападателите си. Борбата на земята бе кратка но ужасна — псувни и най-скверни злословия се чуха от устите на мародерите, напразно призоваващи на помощ останалите от бандата, които гледаха застинали в ужас. Чу се тежкото дишане на единия от биещите се, после приглушените стонове на човек, когото душат, а един силует се отскубна и побягна. И Уелмър, и слугата на Лоутън избягаха — първият в конюшните, а вторият, за да вдигне тревога, като остави всичко в тъмнина. Изправената фигура се метна на оставеният без надзор кон и искрите изпод подкованите копита на животното показаха, че той се устремява със скоростта на вятъра към пътя.

— По дяволите, избяга! — извика главатарят прегракнал от яд и умора. — Стреляйте, огън! Свалете го или ще е късно!

Заповедта бе изпълнена и за миг всички се ослушаха с празната надежда да чуят падането на тежкото тяло на Лоутън от жребеца.

— Няма да падне и да е убит — промърмори един. — Виждал съм ги тези вирджинци да седят на конете с два-три куршума в тях, дори и като умрат!

Един порив на вятъра донесе звука на конски тропот от долината, който, поради скоростта явно бе контролиран от човек.

— Тези обучени коне винаги спират, когато ездачът им падне — обади се един от бандата.

— Значи нищо му няма — извика главатарят и гневно удари мускета си в земята. — На работа веднага. След половин час, този хленчещ сержант с хората си ще е тук. Ще имаме късмет, ако изстрелите не са ги изкарали навън. Бързо, всеки на работа. Запалете стаите, димящите развалини са добро прикритие за злите дела!

— Какво да правим с тая купчина — попита друг, който побутна тялото лежащо там, където го бе отхвърлила силната ръка на Лоутън. — Малко разтривки и ще се свести.

— Остави го да лежи. Ако беше наполовина мъж, драгунът щеше да ми е в ръцете. Влизайте в къщата и палете. Тук не може да има грешка — има достатъчно сребро за да станете всички джентълмени, а и да си отмъстите.

На мисълта за среброто никой не можеше да устои и като оставиха падналия, който вече проявяваше слаби признаци на живот те се втурнаха трескаво към къщата. Уелмър се възползва от възможността и като се измъкна от конюшнята със собствения си кон успя да излезе незабелязан на пътя. За миг се поколеба дали да се отправи към мястото, където бе разположен постът, за да се опита да спаси семейството или да се възползва от размяната осъществена от свещеника и свободата си, и да потърси кралската армия. Срамът и чувството му за вина го накараха да вземе второто решение и той се отправи към Ню Йорк, попарен от чувството за собствено падение и изпълнен с опасения от срещата с една гневна жена, за която се бе оженил по време на последното си посещение в Англия, и с чиито претенции, след като бе наситил страстта си бе решил никога да не се съгласява. В объркването и хаоса на момента никой не забеляза изчезването на Лоутън й Уелмър, а Мистър Уортън се нуждаеше от грижите както на лекаря, така и на свещеника. Изстрелите обезпокоиха семейството и само няколко мига минаха, преди в стаята да влезе главатарят, заедно с още един от бандата.

— Предайте се! Слуги на крал Джордж! — изкрещя главатарят и опря мускета си в гърдите на доктор Ситгрейвз. — Или ще пусна малко роялистка кръв от вените ви.

— По-полека, по-полека приятелю — каза докторът. — Без съмнение си по-голям майстор да нанасяш рани, отколкото да ги лекуваш. Оръжието, което така невнимателно държиш, е извънредно опасно за човешкия живот.

— Подчинявай се или ще получиш съдържанието му!

— Защо и откъде накъде да се подчинявам? Аз не участвам в бойни действия. Условията на капитулацията трябва да се обсъждат от капитан Джон Лоутън, макар че не мисля, че подчинението е нещо, на което той е особено податлив.

До това време главатарят бе огледал присъстващите и се бе уверил, че малко може да се опасява от противодействие и, нетърпелив да вземе своя дял от плячката, отпусна мускета, и скоро заедно с хората си се зае да прибира в чували различни сребърни предмети. Сега къщата представляваше особена гледка. Дамите бяха събрани около Сара, която бе още в безсъзнание, в една от стаите, отбягнала от вниманието на мародерите. Мистър Уортън седеше напълно безпомощен и слушаше, макар и да не разбираше думите на утеха идващи от устните на свещеника. Сингълтън лежеше на едно канапе и се тресеше без да е в състояние да реагира и без да забелязва околните предмети, а в това време лекарят му даваше лекарства с хладнокръвие, което се надсмиваше над паниката. Цезар и ординарецът на капитан Сингълтън избягаха в гората зад къщата, а Кейти Хейнс тичаше наоколо и трескаво събираше ценности в един вързоп, като най-педантично оставяше всяко нещо, което наистина не бе нейно.

Но да се върнем във Фор Корнърс. Когато сержантът събра хората си, на конете и въоръжени, едно неспокойно желание обхвана перачката, а именно, да вземе участие в славата и опасностите на експедицията. Дали това бе поради страх да остане сама, или поради желанието да помогне на избраника си, няма да се осмеляваме да твърдим, но когато Холистър изкомандва да тръгват, Бети възкликна:

— Спри за малко, сержантчо, драги, докато две момчета ми извадят каруцата та да дода и аз. Май шъ има ранени и шъ е добре да го докараме с нея.

Въпреки че вътрешно бе доволен от забавянето на заминаването, което толкова не му харесваше, той се направи на недоволен.

— Само оръдие може да свали момчетата ми от конете — каза той. — А и не ми изглежда вероятно да влезем в почтена битка с оръдия и мускети, като си имаме работа с Нечестивия. Така че, Елизабет, можеш да дойдеш, ако искаш, но от каруцата няма нужда.

— Сержанте, драги, лъжеш и тъй и тъй — каза Бети, която бе малко повече във властта на питиетата си. — А капитан Сингълтън не беше ли свален от коня само преди десетина деня? А и капитан Джак! И не беше ли с лице нагоре и по гръб и не изглеждаше ли зле? И не го ли сметнаха момчетата за умрял, та избягаха и се дадоха на редовните?

— Сега ти лъжеш и лъже всеки, който казва, че не сме победили!

— За малко, казвам, само за малко — каза перачката. — Ма майор Дънуди ви събра, та ги бихте. А капитанът си беше паднал, а май няма по-добър ездач от него. Та сержант, каручката ще си трябва. Ей тука двамата, само закачете кобилката за каручката и утре ще има колкото си щете уиски. И й подложете малко от кожата на Джени под ремъците, горката се страда от неравните пътища в Уестчестър.

След като сержантът даде съгласието си, екипажът на Бети Фланаган скоро бе готов да приеме товара си.

— Тъй като не е много ясно дали ще ни нападнат отпред или отзад, — каза Холистър — петима ще яздят напред, а останалите ще прикриват отстъплението ни назад, ако ни притиснат. В такива моменти, Елизабет, за човек, който е необразован е много тежко да командва. Ще ми се някой от офицерите да беше тук, но аз се доверявам на Бога.

— Фю-ю-ю! Стига вече! — каза перачката, която се бе настанила удобно. — Врагът-дявол е тъдява. Хайде тръгвайте, скоро, скоро и кобилката да е на тръс, щото капитан Лоутън няма много да ви благодари за помощта.

— Може да не знам много за говоренето с духове или за погребването на мъртвите, но не съм участвал в предишната война и пет години в сегашната, за да не знам как да опазя имуществото на ескадрона. Нима Вашингтон не се грижи за тила? Няма да вземам съвети от жена дето се мъкне след лагера. Действайте както ви казах, момчета. Хайде!

— Както и да е, тръгвайте! — извика нетърпеливата перачка. — Черният вече е там и капитан Лоутън ще реши, че сте бавни.

— Сигурна ли си, че обикновен негър донесе заповедта? — попита сержантът, който застана до Бети между двата взвода, за да могат да си говорят, а той да е готов да командва в случай на нужда — както за настъпление, така и за отстъпление.

— Не. И не съм сигурна в нищо, драги. Ама що момчетата не тръгнат в тръс? Кобилката се мъчи, а в таз проклета долина хич не е топло, кат яздиш кат на погребение. Кат’ континентален войник кат’ е облечен в парцали^[1].

— Бавно, полека и с разум, мисис Фланаган. Не бързината прави добрия офицер. Ако ще се срещнем с призрак, най-вероятно е да ни нападне изненадващо, а конете не са много добри в тъмнината. Не искам да си губя репутацията, добра жено.

— Рипутация! А капитан Лоутън няма ли да си загуби рипутацията, че и живота?!

— Стой! — изкомандва сержантът. — Какво се движи ей там до скалата в ляво?

— Нищо, освен ако ней душата на капитан Джак, да са засели в тебе дето не бързаш.

— Бети, твоята вятърничавост те прави неподходяща за този поход. Един да отиде и да проучи мястото. Извадете сабите! Задните редове, по-напред!

— Фю-ю-ю! Голям глупак ли си, или голям страхливец? Махнете се от пътя момчета и аз ще отида с каручката право там. Не мъ й страх от никакъв дух!

По това време един от конниците се бе върнал и съобщи, че нищо не пречи да продължат. Те тръгнаха, но с голяма предпазливост.

— Куражът и разумността красят войника, Мисис Фланаган — каза Сержантът — без едното, може да се каже, другото не струва нищо.

— Разум без кураж, туй ли искаш да кажеш? И аз тъй мисля, сержант. Ма кобилката напъва на юздите и без т’ва.

— Бъди търпелива, добра жено. Тихо! Какво е това? — каза Холистър, който чу изстрела от пистолета на Уелмър. — Кълна се, че това бе пистолет и при това един от нашите. Задните, избързайте напред. Мисис Фланаган, налага се да ви оставя.

След като каза това, той избърза напред и вече напълно възстановил способностите си, след като чу звук, който разбираше, застана начело на колоната с военна гордост, която перачката не успя да види поради тъмнината. Сега вече се чуваха залпове от мускети и сержантът извика:

— Напред! Бързо!

След миг се чу препускане на кон, идващ към тях по пътя, със скорост, подсказваща, че става дума за живот или смърт. Холистър отново спря хората си и избърза сам, за да посрещне ездача.

— Стой! Кой е там? — извика той.

— Ха, Холистър, ти ли си? — извика Лоутън. — Както винаги готов и на поста си. Но къде са хората?

— Под ръка са, сър, и са готови да ви последват навсякъде — каза ветеранът доволен, че от плещите му се смъква една отговорност и готов да го поведат срещу враговете.

— Това е добре — каза капитанът, като стигна до хората, и след няколко окуражителни думи ги поведе надолу към долината с темпото, с което бе дошъл. Нещастната кобила на Бети скоро изостана назад и кръчмарката отби в страни от пътя.

— Веднага са познава, че капитан Джак е с тях — промърмори тя. — Втурнаха се като негри на празник. Е, ще вържа кобилката на тоз стобор и ще ида до долу пеша. Няма що да излагам животното да го наранят.

Ездачите последваха Лоутън без страх и размисъл. Дали ставаше дума за банда беглеци, или подразделение на кралската армия, те също така не знаеха. Но те знаеха, че офицерът начело се отличава със смелостта си и храбростта си, а тези качества пленяват немислещите войници. Когато приближиха Локъст, драгунът спря конниците и се приготви за нападението. Той слезе от коня и нареди на осем драгуни да направят същото. После каза на Холистър:

— Стой тук и пази конете. Ако нещо се опита да премине, спри го, или го съсечи и…

В този момент пламъците избухнаха през таванските прозорци и кедровия покрив, и ярка светлина освети нощта.

— Напред! — извика той. — Напред и никаква пощада докато не си получат заслуженото!

В гласа му имаше свирепост, която достигаше до сърцата, дори и сред ужасите в къщата. Главатарят на скинърите хвърли плячката си и за миг застана вцепенен от безумен страх. След това изтича до един прозорец и отвори кепенците. В този момент в стаята се втурна Лоутън с извадена сабя.

— Умри, изчадие! — драгунът разцепи главата на един мародер до долната челюст, но главатарят успя да скочи навън и да избегне възмездието. Писъците на жените възстановиха присъствието на духа му и молбите на свещеника го принудиха да се погрижи за безопасността на семейството. Още един от бандитите бе попаднал на драгуните и бе намерил смъртта си, но другите бяха усетили опасността навреме. Заети със Сара, жените не бяха усетили влизането на мародерите, въпреки че огънят бушуваше около тях със сила, която заплашваше да разруши къщата. Писъците на Кейти и на жената на Цезар заедно с шума и виковете в съседната стая най-накрая накараха Изабела и мис Пейтън да осъзнаят опасността.

— Милостиви Боже! — възкликна разтревожена лелята. — В къщата става нещо ужасно, и ще има пролята кръв.

— Но няма кой да се сбие! — отговори Изабела, с лице по-бледо от това на мис Пейтън. — Доктор Ситгрейвз е доста мирен човек, а не вярвам капитан Лоутън да се самозабрави до толкова.

— Южняшкият темперамент е буен и огнен — каза мис Пейтън — а брат ти, слаб и неоздравял цял следобед изглежда зачервен и ядосан.

— Боже мили — извика Изабела като с усилие се задържа на канапето до Сара. — По природа е кротък като агне, макар че като се ядоса става по-страшен и от лъв.

— Трябва да се намесим. Присъствието ни ще успокои караницата, а може и да спаси нечий живот.

Мис Пейтън, готова да изпълни това, което смяташе за дълг на пола и природата си, тръгна към вратата с достойнството на обидена жена, а Изабела я последва. Стаята в която бяха, се намираше в едно от крилата и се свързваше с главния вестибюл на къщата през един дълъг и тъмен коридор. Сега той бе осветен и в края му видяха няколко фигури, които изтичаха толкова бързо, че не успяха да разберат какво точно правят.

— Да отидем там — каза мис Пейтън с твърдост изписана на лицето. — Те трябва да уважават дамите.

— Ще ни уважават — извика Изабела и тръгна първа. Франсис остана сама със сестра си. Изминаха няколко минути в тишина, след което от горните етажи се разнесе силен трясък, последван от ярка светлина, която блестеше през отворената врата и правеше предметите така ясно отчетливи за погледа, сякаш бяха изложени на обедното слънце. Сара се изправи на канапето и като се заоглежда обезумяла наоколо, притисна с ръце челото си, мъчейки се да се съвземе.

— Но това е небето… и ти си една от душите… О колко величествен е блясъкът му! Мислех си, че щастието, което преживях напоследък е твърде много за да е тук на земята. Но ще се видим пак… да… ще се видим пак…

— Сара! Сара! — извика Франсис ужасена. — Сестра ми, едничката ми сестра! О, не се смей така ужасно! Това съм аз, сестра ти. Познай ме, или ще скъсаш сърцето ми!

— Ш-ш-т — каза Сара като вдигна ръка за тишина. — Ще смутиш покоя му… разбира се, той ще ме последва в гроба… мислиш, че в гроба може да има две жени? Не, не, не, не, една, една, само една…

Франсис падна в скута на сестра си и се разплака отчаяно.

— Плачеш ли, мил ангел? — продължи Сара успокояващо. — Но и небето не е освободено от тъга. Но къде е Хенри? Той бе екзекутиран и трябва да е някъде тук… може би ще дойдат заедно. О! Колко радостна ще е срещата!

Франсис скочи на крака и се заразхожда из стаята. Очите на Сара я следваха по детски възхитени от красотата й.

— Приличаш на сестра ми, но всички добри духове си приличат. Кажи ми, омъжвала ли си се някога? Оставяла ли си някога непознат да открадне чувствата ти от баща, брат, сестра? Ако не си, съжалявам те бедна нещастнице, нищо че си на небето…

— Сара! Успокой се! Умолявам те, успокой се — изпищя Франсис и изтича към сестра си. — Успокой се или ще ме убиеш на място!

Още един ужасен трясък разтърси къщата из основи. Това бе срутването на покрива, след което пламъците осветиха околността, така че през прозореца на стаята тя стана видима. Франсис отиде до един от тях и видя обърканите хора на двора. Сред тях бяха леля й и Изабела, които сочеха ужасени пламтящата сграда и очевидно караха драгуните да влязат вътре. За първи път тя осъзна опасността на положението и като изпищя отчаяно се хвърли към коридора без да мисли, и без ясна цел.

Гъстият и задушаващ дим забавяше движението й. Тя се спря за да поеме въздух, когато един мъж я вдигна ръце и я понесе безчувствена през падащите въглени и тъмнината, навън, на чист въздух. Когато Франсис се опомни, тя разбра че дължи спасението си на Лоутън и като се хвърли на колене, заплака:

— Сара, Сара, Сара, спасете сестра ми дано Бог ви благослови!

Силите й я изоставиха и тя се свлече безчувствена на тревата. Лоутън повика Кейти да се заеме с пея и се втурна още веднъж в къщата. Огънят вече се бе разпространил по дървените части на верандата и цялата къща бе изпълнена с дим. Единствената възможност да се влезе бе да се мине през тези опасности и дори импулсивният Лоутън спря, за да помисли. Само след миг той се втурна в горещия мрак и след като не налучка входа веднага, върна се отново на двора. Пое дълбоко чист въздух и опита отново, но отново без успех. При третия опит се сблъска с един мъж, който носеше човешко тяло. Не беше нито времето нито мястото да задава въпроси, или да прави разлика. Той хвана и двамата в ръцете си и ги понесе през дима. Скоро разбра, че е спасил хирурга и тялото на единия мародер:

— Арчибалд! — възкликна той — Защо по дяволите изваждаш този злодей отново на бял свят?

Лекарят, който беше изложен на истинска опасност допреди малко, бе твърде объркан, за да отговори веднага, но след като изтри влагата от челото си и прочисти дробовете си от погълнатите изпарения, той каза с мъка:

— Ах, всичко свърши! Ако бях там навреме, за да спра кръвоизлива от вратните вени, можеше да бъде спасен. Но топлината е усилила кръвотечението. Животът си е отишъл. Е, има ли още ранени?

Въпросът му бе зададен в празно пространство, защото Франсис бе занесена от другата страна на къщата, където се бяха събрали близките й, а Лоутън още веднъж бе потънал сред дима.

Но този път пламъците бяха намалили задушливите пушеци и той успя да намери вратата, непосредствено до която видя един мъж да подкрепя безчувствената Сара. Едва успяха да излязат отново навън, когато пламъците излязоха през прозорците и обхванаха постройката в една огнена стена.

— Хвала на Бога — каза спасителят на Сара. — Би било една ужасна смърт!

Драгунът обърна погледа си от горящата сграда и за свое изумление, вместо някой от неговите хора, видя търговеца.

— Ха! Шпионинът! Преследваш ме като призрак!

— Капитан Лоутън — каза Бърч като се облегна изтощен на оградата, до която бяха отишли, за да избягат от горещината — отново съм ваш пленник, защото нито мога да избягам, нито да се отбранявам.

— Каузата на Америка ми е скъпа като живота — каза драгунът. — Но тя не може да накара чедата си да забравят благодарността и честта. Бягай, нещастни човече, докато не са те видели, после няма да мога да те спася.

— Нека Бог те възнагради и те направи победител над враговете ти — каза Бърч и хвана ръката на Лоутън със сила, каквато не можеше да се допусне за слабото му тяло.

— Чакай — каза Лоутън. — Само една дума… Това ли си, за което се представяш? Можеш ли… такъв ли си…?

— Шпионин на краля — прекъсна го Бърч като извърна лице и се опита да освободи ръката си.

— Тогава бягай, нещастна твар — каза войникът и пусна ръката му. — Или алчността или заблудата са подмамили едно честно сърце в грешния път.

Ярката светлина от пожара достигаше на голямо разстояние, но Лоутън едва бе завършил изречението си, когато слабата фигура на търговеца се плъзна в светлото петно и изчезна в мрака отвъд.

Погледът на капитана се задържа още миг на мястото където бе изчезнал този необясним човек и след това се обърна към още безчувствената Сара. Той я вдигна като заспало дете и я занесе при близките й.