Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (5)

IV ГЛАВА

Видът, очите, думите

на тоз незнаен лорд,

с осанката му мъжка, смела,

изправен като крепостна стена,

във много битки закалена.

И все пак гъвкава и жива

е таз гигантска сила, и сякаш

лека кат’ перце.

Времето и битките следите си

оставили са по това лице,

но, ах, достойнството в очите!

Там в час на мъка бих отишъл,

сред ужаси, опасности и страх

за подкрепа, помощ и утеха.

И тоз поглед изпълнил би ме с ужас,

по-страшен от самата смърт,

ако съгреша.

— Но стига! Стига! — принцесата извика —

Той надежда е, и радост, и гордост за Шотландия.

 

Владетелят на островите

Уолтър Скот

След като амбулантният търговец си отиде, всички останаха мълчаливи дълго време. Мистър Уортън бе чул достатъчно, за да се увеличат опасенията му, без

никак да се намали тревогата за сина му. На капитана му се щеше Харпър да е където и да е другаде, само не и на мястото, което заемаше с такова самообладание, а мис Пейтън довърши работата си по приборите от закуската с присъщото си добродушие, подпомогнато до известна степен и от вътрешното удовлетворение, че вече притежава толкова много от дантелите на търговеца. Сара подреждаше покупките си, а Франсис и помагаше, изоставила своите собствени, когато неочаквано непознатият наруши тишината:

— Ако капитан Уортън изпитва към мен някакви съмнения, които го карат все още да стои маскиран, ще ми се да ги разсея. Дори и да имаше защо да го предам, при сегашните обстоятелства това не би могло да стане.

По-малката сестра потъна в стола си пребледняла и изумена. Мис Пейтън изпусна подноса за чай, който тъкмо вдигаше от масата, а Сара застина с покупките в скута си в нямо учудване. Мистър Уортън беше онемял, а капитанът, който се окопити бързо, отиде в средата на стаята и след като махна от себе си — атрибутите на маската, възкликна:

— Вярвам ви с цялата си душа и този отегчителен маскарад ще свърши. Но все пак, представа нямам откъде ме познавате.

— Наистина така изглеждате по-добре, капитан Уортън — каза Харпър и леко се усмихна. — Съветвам ви никога да не криете външния си вид. Колкото и да се маскирате, остава достатъчно, за да ви издаде.

Докато говореше, той посочи с ръка една картина над камината, на която бе изобразен британски офицер в униформа.

— Ласкаех се, че на картината изглеждам по-добре отколкото маскиран — каза младия Уортън със смях. — Вие изглежда сте много наблюдателен, сър.

— Нуждата ме е направила такъв — каза Харпър и стана от мястото си.

Франсис го пресрещна когато той тръгна да излиза и хвана ръката му умоляващо.

— Вие не можете… вие няма да предадете брат ми!

За момент Харпър спря възхитен от хубостта й и като сложи ръцете и на гърдите си, каза тържествено:

— Не мога и няма да го направя.

После сложи своята ръка върху главата й и продължи:

— Ако благословията на един непознат може да е от полза, приеми я.

Той се обърна, поклони се ниско на присъстващите и деликатно се оттегли в стаята си.

Всички бяха много впечатлени от прямотата и тържествеността на непознатия и всички освен бащата почувстваха облекчение след уверенията му. Намериха някои от старите дрехи на младия Уортън и той, освободен от неудобствата на костюма си най-накрая започна да се радва на визитата си, предприета с толкова много риск. Мистър Уортън се оттегли в стаята си и се зае с ежедневните си занимания, а дамите и младежът се отдадоха на разговори. Дори мис Пейтън бе развълнувана от настроението на роднините си, които прекараха повече от час в неограничаван от нищо разговор, без да мислят за никакви застрашаващи ги опасности. Градът и познатите им не бяха пренебрегнати за дълго, защото мис Пейтън, която не можеше да забрави хубавите дни прекарани там, се поинтересува и за стария познайник, полковник Уелмър.

— О — каза капитанът весело — той е все така изискан и галантен, както обикновено.

Една жена дори и да не е влюбена рядко не поруменява когато се спомене името на този, който в клюките се свързва с нея. Така стана и сега със Сара, която сведе поглед към килима и се усмихна, което заедно с руменината никак не намаляваше природния й чар.

Без да забележи проявеният от сестра му интерес, капитан Уортън продължи:

— Понякога е тъжен, ние му казваме, че е от любов. Сара погледна брат си, след това срещна погледа на засмяната си сестра и каза:

— Бедният. Дали е отчаян?

— Не, защо да е отчаян? Първороден син на богат човек, хубавец, а и полковник…

— Добри причини да не е — каза Сара като се опита да се засмее — и особено последната.

— Виж какво — каза капитанът навъсено — полковническият чин е нещо много хубаво.

— И полковник Уелмър е хубаво нещо — добави Франсис.

— О, Франсис, полковникът никога не е бил твой любимец. Твърде верен в на своя крал, за да е по вкуса ти.

— А Хенри не е ли верен на краля? — отговори веднага Франсис.

— Хайде, хайде — намеси се мис Пейтън. Никакви спорове за полковник Уелмър. Той е мой любимец.

— Фани харесва повече майорите — каза брат й и я придърпа на коляното си.

— Глупости! — извика тя и се помъчи да се отскубне от засмения си брат.

— Изненадан съм, — продължи той — че Пейтън след като е издействал освобождението на баща пи, не се е опитал да задържи сестра ни.

— Това би накърнило собствената му свобода — усмихна се момичето и седна отново на мястото си — а нали за свобода се бори?

— Свобода! — възкликна Сара — много хубава свобода, щом ще заменим един господар с петдесет!

— Привилегията да сменяш господаря си, също е свобода.

— И при това такава, каквато вие, уважаеми дами, с удоволствие бихте упражнявали — извика капитанът.

— Ние искаме преди всичко да имаме свободата да си избираме кой да е той, нали лельо Жанет? — каза усмихнато Франсис.

— Аз?! Че какво знам аз, дете? Ако искате да научите нещо за тези неща, трябва да попитате някой друг.

— Искаш да мислим че никога не си била млада. Но да вярвам ли на всичките истории, които се разказват за хубавата Жанет Пейтън?

— Глупости мила, глупости — каза лелята и се опита да скрие усмивката си. — Глупаво е да вярваш на всичко, което чуваш.

— Глупости? — каза капитанът весело. — До ден днешен генерал Монтроуз^[1] вдига тостове за хубавата мис Жанет Пейтън. Чух го миналата седмица на масата на генерал Хенри Клинтън.

— О, Хенри и ти си като сестрите си. За да спра закачките ти, трябва да те заведа да ти покажа какво съм изработила. Това са неща, които бих се осмелила да сравня със стоката на Бърч.

Младите хора станаха за да последват леля си в най-добро благоразположение помежду си и към света. Когато се качваха по стълбите, тя се възползва от случая за да попита племенника си дали генерал Монтроуз все още страда толкова много от подаграта, колкото преди.

С напредването на живота ние болезнено откриваме, че дори тези които обичаме не са лишени от неговите слабости. Когато сърцето е младо и представата за бъдещето неопетнена от уроците на житейския опит, нашите чувства са най-чисти — ние често свързваме с приятелите си качествата към които сами се стремим и всички добродетели, които сме научени да тачим. Увереността с която съдим, изглежда е част от нашата природа и чувствата, свързващи ни с нашите близки, изглеждат обгърнати от чистота, която рядко остава ненакърнена с времето. През остатъка от деня семейството на мистър Уортън се радваше на щастие, което отдавна не беше ги спохождало, което поне за младите, произтичаше от увереността в чувствата им, от размяната и на най-обикновените любезности.

Харпър се появи едва за вечеря и изчезна веднага щом изчезна и покривката, под предлог че има някаква работа в стаята си. Въпреки доверието, което бе създал у тях с държането си, те почувстваха облекчение в отсъствието му, защото поради краткостта на отпуската си и поради опасността да не бъде открит, капитан Уортън не можеше да остане повече от няколко дни.

Страхът от последствията обаче бе победен от радостта от срещата. На няколко пъти през деня мистър Уортън изрази опасения по отношение на непознатия гост и възможността синът му да бъде заловен заради него, но децата му енергично се противопоставиха на такава мисъл. Дори Сара се присъедини към брат си и сестра си и подчерта честността, която личеше във външния вид на пътника.

— Външният вид много често лъже, деца мои — отговори разтревоженият баща. — Когато хора като майор Андре могат да служат на измамата, безсмислено е да съдим за човек по външния му вид.

— Измама!? — извика синът му веднага — Сър, вие сигурно забравяте, че майор Андре служеше на своя крал и че войната оправдава действията му.

— А войната не оправдава ли смъртта му, Хенри? — попита Франсис съвсем тихо. Тя не можеше да изостави каузата на страната си, по не можеше и да не изпитва съчувствие към човека.

— Никога! — възкликна капитанът, след което скочи на краката и започна да ходи бързо из стаята. — Франсис, ти ме ужасяваш! Представи си, че това е моята съдба! Дори сега мога да попадна в ръцете на бунтовниците. Ти би ли се застъпила за екзекуцията ми? Може би и ще се радваш на жестокостта на Вашингтон!

— Хенри! — каза Франсис сериозно с мъртвешки бяло лице и разтреперана от емоции — ти не познаваш сърцето ми.

— Извини ме, моя малка Фани — каза той и я притисна до гърдите си, целувайки сълзите, които въпреки решението й да не плаче, се бяха появили в очите й.

— Знам че е глупаво да се засягам от необмислените ти думи, но укорите на тези, които обичаме са най-тежки, особено когато… когато, когато знаем че са незаслужени.

г Тя го погледна с мокрите си очи и се усмихна, след което бледността й постепенно изчезна. Мис Пейтън стана от мястото си, седна до нея, и като взе ръката й, каза:

— Не бива да позволяваш невъздържаността на брат ти да те засяга толкова много. Знаеш че момчетата са пословично неуправляеми.

— А съдейки по поведението ми, можем да добавим и жестоки — каза капитанът и седна от другата страна на Франсис. — Но по въпроса за Андре ние всички сме много чувствителни. Ти не го познаваш — той беше самата смелост, самото съвършенство, беше достоен за възхищение.

Франсис се усмихна леко и поклати глава, но не отговори. Брат й, видял недоверието й, продължи:

— Ти се съмняваш? Оправдаваш неговата смърт?

— Не се съмнявам в качествата му и не казвам че не е заслужавал по-добра съдба. Но не мога да се усъмня и в действията на Вашингтон. Знам малко за войната и бих желала да знам още по-малко. Но с каква надежда за успех биха се борили американците, ако изоставят принципите, утвърдени с времето, само за да могат англичаните да достигнат целите си?

— Защо въобще да се борят? — каза Сара нетърпеливо. — Освен това, те всички са бунтовници, което значи, че действията им са незаконни.

— Жените са огледало, в което се отразява ликът срещу тях — каза капитанът шеговито. У Франсис виждам отражението на майор Дънуди, а у Сара…

— Полковник Уелмър — прекъсна го малката сестра, смеейки се. — Трябва да призная, че съм задължена на майора за разсъжденията си, нали лельо Жанет.

— Струва ми се че това е нещо като неговата логика, дете.

— Признавам се за виновна. А ти Сара, ти също не си забравила учените беседи на полковник Уелмър.

— Вярвам, че никога не забравям, това, което е право — Сара стана и под претекст че и е горещо от огъня се премести.

Нищо съществено не се случи до края на деня, но вечерта Цезар каза, че в стаята на Харпър е дочул тихо разговарящи гласове. Стаята на госта беше в края на едното крило на къщата, противоположно на тази в която се събираха всички и изглежда Цезар бе започнал да следи действията му, за да е сигурен в безопасността на младия господар. Новината смути всички, но когато влезе самият Харпър с достопочтения си вид, опасенията се разсеяха, освен у мистър Уортън. Децата му и леля им решиха, че Цезар греши и вечерта премина без никакви други тревоги.

Следобед на другия ден, когато всички бяха насядали около масата за чай на мис Пейтън, времето се промени. Облаците над върховете на хълмовете започнаха да се движат с изумителна скорост от запад към изток. Дъждът още удряше силно прозорците от източната страна на къщата — в тази посока небето беше тъмно и мрачно. Франсис гледаше навън с желанието на младостта да се отскубне на воля, когато, сякаш по някаква магия, всичко замря. Вятърът утихна, тракането на дъжда спря, и тя с радост забеляза един слънчев лъч да осветява гората насреща. Листата блестяха с пъстроцветната си октомврийска окраска и мокрите клони отразяваха великолепието на американската есен. След миг всички се струпаха на верандата, която гледаше на юг. Въздухът беше мек, упоителен и освежаващ, на изток облаците, напомнящи разгромена армия, висяха над хоризонта и все повече тъмнееха. Ниско над къщата водните пари все още се придвижваха с голяма скорост на изток, а на запад слънцето бе успяло да пробие и осветяваше земята долу, подпомогнато от чистотата на въздуха и освежената растителност. Такива моменти са характерни само за климата на Америка и са толкова по-хубави, колкото побърза е смяната и колкото по-голямо е удоволствието ни, когато бушуващите стихии ни оставят в спокойствието на вечерта, а въздухът е като в най-меките сутрини на юни.

— Каква великолепна картина — каза Харпър тихо. — Колко величествена, колко възвишена! Да можеше това спокойствие скоро да се възцари и над страната ни. Такава величествена вечер да последва дните на вражда…

Чу го само Франсис, която беше близо до него. Тя обърна поглед от гледката към него и го видя изправен, гологлав, с очи отправени към небето. Спокойствието, което изглеждаше толкова характерно за тях вече беше изчезнало, в тях гореше ентусиазъм, по лицето му леко премина руменина.

От този човек не може да се очаква нищо лошо, помисли Франсис, такива чувства могат да имат само благородните хора.

Съзерцанието им беше прекъснато внезапно от появата на търговеца. Той се беше възползвал от първите слънчеви лъчи, за да дотича до къщата. Без да обръща внимание дали стъпва на сухо или мокро по пътя си, размахващ ръце напред-назад, с приведена глава, Харви Бърч се приближаваше към тях с характерната си походка. Това беше бързата, леко разтеглена походка на пътуващ търговец.

— Хубава вечер — поздрави той без да вдига очи — топла и приемлива за сезона.

Мистър Уортън се съгласи и се осведоми учтиво за здравето на баща му. Харви го чу, но остана замислен известно време. Когато му зададоха въпроса отново, той отговори с леко разтреперан глас:

— Бързо губи сили. Възрастта и грижите ще си кажат думата — търговецът извърна лице, но Франсис успя да забележи навлажнените очи и треперещата горна устна. Той още веднъж се издигна в очите й.

Долината, в която беше имението на мистър Уортън, се простираше от северозапад на североизток и къщата се намираше в подножието на един хълм в северозападния край. Една малка пролука се образуваше между хълмовете отсреща и между гористите им склонове се виждаше Протока^[2]. Повърхността на водата, която досега се блъскаше в брега с бясна сила, започваше да губи разбунената си чернота и прииждаше големи спокойни вълни, каквито обикновено има след буря, а западният вятър леко докосваше върховете им и даваше своя скромен принос в успокояването на стихията. Сега можеха да се видят някакви тъмни точки, които ту се показваха, ту се скриваха зад надигащите се вълни. Забеляза ги само търговецът. Той седеше на верандата на известно разстояние от Харпър и сякаш бе забравил целта на посещението си. Зареяният му поглед обаче скоро улови новопоявилите се обекти и той скочи енергично на краката си с отправен към водата взор. Промени мястото си, погледна с явно притеснение към Харпър и после каза натъртено:

— Редовните сигурно идват от юг.

— Защо мислиш така? — попита капитан Уортън възбудено. — Дай Боже да са те, ще имам нужда от ескорта им.

— Тези десет китоловни кораба не биха се движили толкова бързо, ако нямаха солиден екипаж.

— Може би — каза мистър Уортън — — това са… това са, от континенталистите и се връщат на острова.

— Приличат на англичани — каза многозначително търговецът.

— Но гледай — обади се пак капитанът — виждат се само точки.

Харви не обърна внимание на забележката, а сякаш на себе си, каза с писък глас:

— Излезли са в морето преди бурята… тези два дни са стояли до острова… по пътищата има конница… сигурно скоро ще има боеве наблизо…

Докато говореше, Бърч няколко пъти погледна смутено към Харпър, но нищо у този джентълмен не издаваше какъвто и да било интерес към гледката. Той гледаше безмълвно пред себе си и сякаш се наслаждаваше на промяната наоколо. Но когато Бърч завърши, Харпър се обърна към домакина си и каза, че работата му не може да търпи излишно отлагане и че ще се възползва от приятната вечер, за да измине последните няколко мили от пътя си. Мистър Уортън изрази многократно съжаленията си, че се разделя с такъв приятен гост, но не можеше да не изпълни задължението си да го изпрати, така че веднага даде съответните нареждания.

Притеснението на търговеца се увеличи без видима причина — погледът му непрекъснато шарете към долния край на долината, сякаш очакваше там нещо да се случи. Появи се Цезар, който водеше благородното животно, което трябваше да отнесе пътника. Търговецът услужливо помогна да се притегне седлото и да се привържат пелерината и торбата към седлото.

След всички приготовления Харпър започна да се сбогува. Към Сара и леля и той се обърна учтиво и непринудено. Когато обаче се приближи до Франсис, той поспря за момент и на лицето му се изписа повече от нормалната доброта. Очите му повтаряха благословията, промълвена от устните и тя усети как страните и започват да греят и как пулсът и се ускорява, докато той казваше прощалните думи. Между домакина и тръгващия си гост бяха разменени учтивости, а когато подаде искрено ръка на Капитан Уортън, Харпър му каза замислено:

— Стъпката, която предприехте е много опасна и за вас може да настъпят сериозни последствия. В такъв случай, аз бих имал възможност да докажа благодарността, която дължа на семейството ви за неговата любезност.

— Вярвам, сър — каза бащата изоставил тактичността заради опасенията за сина си — вие ще запазите в тайна откритието, което направихте поради пребиваването си в моята къща.

Харпър се обърна бързо към говорещия и след като строгото изражение на лицето му се смени, каза тихо:

— Нищо не съм открил във вашият дом, сър, което не съм знаел преди. А що се отнася до сина ви, той е в по-голяма безопасност сега, отколкото ако не знаех, че е дошъл.

Той се поклони на всички и без да отделя особено внимание на търговеца, освен обикновената благодарност за вниманието му, възседна коня си и излизайки през малката порта, продължи да язди изправен и изящен, докато се скри зад склона на хълма, ограждащ долината от север.

Търговецът проследи конника с очи докато се изгуби от погледа и след това въздъхна дълго и тежко, сякаш освободен от огромен товар. Всички мълчаха, замислени за непознатия гост, когато мистър Уортън се приближи до Бърч и каза:

— Аз все още съм ти длъжник за тютюна, който беше така любезен да ми донесеш от града, Харви.

— Ако не е така добър, както предишния — отговори търговецът като погледна за последен път към мястото, където бе изчезнал Харпър — то е защото тютюн вече трудно се намира.

— Харесва ми много, но ти пропусна да ми кажеш колко струва.

Изражението на търговеца загуби загрижеността си, която бе заменена от естествената му проницателност и той каза:

— Трудно е да се каже каква е цената. Смятам, че трябва да оставя това на вашата щедрост.

Мистър Уортън бе извадил от джоба си пълна шепа монети с образа на Карлос III^[3] и подаде на търговеца три от тях. Очите на Харви светнаха, когато съгледа наградата. Той преобърна в устата си голямо количество от растението за което ставаше въпрос, подаде ръката си напред и доларите паднаха в нея с най-приятен звук. Но изглежда неудовлетворен от преходността на тази музика, той звънна монетите една по една на стъпалото на верандата, преди да ги повери на съхранение на една торбичка от еленова кожа, която изчезна от погледите на присъстващите с такава скорост, че никой не можа да види точно къде я скри.

След като тази много съществена страна от работата му беше удовлетворително свършена, той етапа от стъпалото на верандата и се доближи до капитан Уортън, който бе хванал подръка сестрите си и те слушаха с жив интерес, това, което той говореше.

Предишните събития дотолкова бяха изхабили соковете необходими за устата на търговеца, че се наложи да лапне ново количество от растението, преди да е в състояние да се заеме с неща от по-малко значение. След това той попита:

— Капитан Уортън, ще се прибирате ли тази вечер?

— Не — отговори той лаконично и погледна хубавия товар на двете си ръце. — Мистър Бърч, бихте ли ме накарал да напусна тази компания толкова скоро, след като не се знае, дали някога ще попадна в нея пак?

— Братко — каза Франсис — да се шегуваш с такива неща е жестоко!

— Струва ми се, че сега като времето се оправи, скинърите ще се разшетат. По добре е да съкратите посещението, капитан Уортън.

— О, няколко сребърника ще купят тези разбойници, когато и да се срещна с тях — каза британският офицер.

— Парите не освободиха майор Андре — каза търговецът сухо.

Сега и двете сестри се обърнаха към капитана с тревога и по-голямата отбеляза:

— По-добре послушай Харви. Бъди сигурен, мнението му по тези въпроси трябва да се зачита.

— Да — добави по-малката. — Ако, както предполагам, мистър Бърч ти е помогнал да дойдеш до тук, то твоята безопасност и нашето щастие изискват да го послушаш.

— Аз сам тръгнах, мога и да се върна сам. Не съм искал от него нищо освен да ми осигури маскировката и да ми каже когато теренът е чист. В последното сгрешихте мистър Бърч.

— Да, и това е още една причина да си тръгнете тази вечер. Пропускът, който ви дадох, важи само веднъж.

— Не можете ли да фалшифицирате друг?

Лицето на търговеца придоби необикновен цвят, но той остана загледан в земята без да продума, докато капитанът добави:

— Ще остана тук тази нощ, пък да става каквото ще.

— Капитан Уортън — каза търговецът натъртено и с голяма решителност — пазете се от един висок човек от Вирджиния с големи бакенбарди. И дяволът не може да го измами. Аз успях само веднъж. Пазете се от него.

— Нека той се пази от мен — каза Уортън самонадеяно — Но, мистър Бъч, аз ви освобождавам от всякаква отговорност за мен.

— Ще ми напишете ли това на хартия?

— О, с радост — каза капитанът и се засмя — Цезар, перодръжка, хартия и мастило за да потвърдя, че освобождавам доверения си помощник Харви Бърч, амбулантен търговец и така нататък и така нататък.

Инструментите за писане бяха донесени и капитанът весело написа исканата декларация. Търговецът я взе и като я прибра внимателно до лика на негово католическо величество^[4], поклони се дълбоко на присъстващите и си тръгна, както беше дошъл. Скоро го видяха в далечината да влиза в собствената си къща.

Бащата и сестрите бяха твърде радостни от оставането на капитана, за да изразят и дори да си помислят за опасенията, които положението му съвсем естествено предизвикваше. Когато обаче всички се прибраха за вечеря, капитанът бе обзет от по хладни мисли, които го накараха да промени решението си. Понеже не желаеше да напуска безопасността на бащината си къща, той изпрати Цезар да повика Харви на още един разговор. Чернокожият скоро се върна с лошата новина, че вече е твърде късно. Кейти му беше казала, че той е вече на мили от тук, по пътя си на север и че е „напуснал дома си с чувала още като запалили първите свещи“. Сега на капитана не му оставаше нищо друго освен да търпи до сутринта, когато може би щеше да му се предостави по-добра възможност да реши как ще е най-добре да постъпи.

— Този Харви Бърч с физиономията си на познавач и с пророческите си предсказания ме притеснява повече отколкото ми се иска — каза капитан Уортън, като прекъсна размислите си, които в немалка малка степен бяха посветени на опасността на положението му.

— Как така той може да се движи насам натам в тези трудни времена? — попита мис Пейтън.

— Как бунтовниците го оставят да им се изплъзне толкова лесно за мен е тайна, но сър Хенри не дава косъм да падне от главата му.

— Така ли! — каза Франсис — Значи той познава сър Хенри Клинтън?

— Поне би трябвало.

— Мислиш ли — каза мистър Уортън — че има опасност да те издаде?

— Не, защо. Мислих за това преди да му се доверя — отговори замислено капитанът. — Когато става дума за работата му, изглежда е честен. Опасността на която би се изложил, ако се върне в града след такова злодеяние би го спряла.

— Мисля, че Харви Бърч не е лишен от добри чувства, или поне така изглежда от време на време — каза Франсис.

— О, — извика другата му сестра — той е лоялен, а за мен това е най-доброто качество.

— Боя се — отвърна братът смеейки се — че любовта му към парите е по-силна, отколкото любовта му към краля.

— Тогава — каза бащата — не можеш да си в безопасност докато си с него. Защото никоя любов не би устояла изкушението на парите у алчен човек.

— Разбира се, сър, има една любов, която може да устои на всичко, нали, Фани? — извика младежът, възвръщайки доброто си настроение.

— Ето ти свещта. Държиш баща си буден по-късно от обикновеното време.