Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (17)

XVI ГЛАВА

Какво се там каните?

Дзън, дзън, дзън!

Да чукнем стаканите!

Дзън!

Войникът е мъж

и живее веднъж

Наздраве, животът е сън!

Отело

Шекспир

Както вече споменахме, мястото на което лагеруваха драгуните, бе предпочитано от командира им. Няколкото порутени постройки се намираха на кръстопът и затова бяха заслужили името Фор Корнърс^[1]. Както обикновено, най-внушителната от тези постройки бе известна, според езика на онова време, като „къща за подслон на хора и животни“. На една груба дъска, окачена на стълб с вид на бесилка, на който някога е бил окачен старият надпис, сега с червен тебешир бе изписано: „Елизабет Фланаган. Хотел“ — изблик на остроумие у някой войник-шегаджия, останал без работа. Дамата, чието име бе издигнато в такава неочаквана длъжност, обикновено снабдяваше войниците с дреболии, переше ги и, да използваме думите на Кейти Хейнс, отвреме навреме бе „доктор във фуста“. Самата тя бе вдовица на убит по вроме на службата си войник, който както нея бе родом от далечен остров и бе дошъл да търси щастието си в колониите. Тя непрекъснато се движеше след войниците — рядко се случваше някоя част да се спре на едно място за два дни и тя да не се появи с количката си, натоварена с неща, които правеха присъствието й добре дошло. С бързина, която изглеждаше почти свръхестествена, Бети заемаше позиция и се захващаше за работата си. Понякога за магазин служеше количката, понякога и правеха навес от каквито материали се намерят подръка, но сега тя бе заела една необитавана постройка и като бе запушила счупените прозорци с мръсни войнишки панталони и полуизсъхнало бельо, за да прогони студа, който ставаше все по-остър, тя бе оформила, както самата се изразяваше „най-елегантна квартира“. Бойниците бяха разквартирувани по околните плевни, а офицерите бяха настанени в „Хотел Фланаган“, както на шега наричаха щабквартирата си. Бети бе добре известна на всеки войник от ескадрона и можеше да се обърне към всеки с малкото му име или с прякора му, в зависимост от предпочитанията й в момента и, въпреки че бе напълно непоносима за тези, които не са имали възможност да опознаят добродетелите й, тя бе всеобща любимка на войниците. Недостатъците й бяха, най-напред, известна привързаност към алкохола, после, невероятната й нечистотия и, накрая, пълно презрение към приличията на езика. Нейни добродетели бяха безкрайната й любов към новото отечество, безкомпромисната честност в отношенията й с войниците и добрата й душа. Освен това, тя бе изобретила напитка, която за днешните патриоти, които поемат пътя между търговската и политическата столица на тази голяма страна е известна като „коктейл“. Обстоятелствата и образованието бяха направили Елизабет Фланаган особено добре квалифицирана за това подобряване на напитките — тя бе отрасла с главната съставка на питието, а от клиентите си от Вирджиния бе научила как да използва джоджена, за да приготвя както сироп, така и въпросното питие. Такава бе господарката на къщата, която въпреки ледените пориви на северния вятър, показа цъфтящото си лице през вратата, за да посрещне своя любимец, капитан Лоутън и спътника му, нейния наставник по медицинските въпроси.

— Кълна се в повишението си, драга Елизабет, че теб намираме точно навреме! — извика той и скочи от седлото. — Тези злокобни ветрове от Канада ми пронизаха кокалите до болка, но пламенното ти лице ме развеселява като коледна камина.

— Ах, капитан Джак, както винаги пълен с комплименти — отговори тя и пое юздата на коня му — ама бързай, за да не пукнеш, драги, тук е открито, а вътре ще си стоплиш и душата и кокалите.

— Пак си запушвала пролуките с контрибуции, виждам. И това ще сгрее тялото, но днес пих от една бутилка от кристално стъкло и със сребърна подложка, та не мисля, че уискито ти ще ми е сладко поне още месец-два.

— Ако мислиш за злато и сребро, ня’ам много. Е, имам малко книжни пари — каза Бети шеговито. — Но вътре има нещо дет’ си струва да са тури и в диамантен съд.

— Какво ли иска да каже, Арчибалд? Изглежда има предвид повече отколкото казва.

— Това сигурно е отклонение в разсъдъка, причинено от честата употреба на опиващи течности — отбеляза хирургът, като прехвърли левия си крак над седлото и се хлъзна долу от дясната страна на коня.

— Бижу доктор, чакам го от таз страна, а той слиза от другата. Цял ескадрон слиза от таз страна, само той наопаки — каза Бети и смигна на капитана. — Но пък като те нямаше, болните добре си похапваха.

— Варварска глупост! — извика ужасеният лекар. — Да храни болните, страдащи от треска с тежка храна! Жено, жено, ти би ликвидирала и усилията на Хипократ!

— Дрън, дрън — каза Бети невъзмутимо — к’во те тревожи малко уиски? Едип галон на десетина души, дадох им да спят добре, аха, като капки за сън.

Лоутън и лекарят влязоха вътре и още от пръв поглед разбраха, какво е имала предвид Бети. В средата на най-голямото помещение, „бара“, бе опъната маса от дъски, взети от една барака. Върху нея имаше няколко глинени съда. От кухнята се носеше миризма на готвено, но главната атракция се намираше в една дамаджана с добри размери, която Бети бе поставила нависоко, като предмет, който заслужава най-голямо внимание. Лоутън скоро научи, че е пълна догоре с истински кехлибарен сок от грозде, изпратен от Локъст като подарък за капитан Дънуди от приятеля му в кралската армия капитан Уортън.

— И наистина е кралски подарък — каза лейтенантът, който даде обяснението. — Майорът ни дава угощение в чест на победа и главните разноски се поемат от врага. Проклятие! Мисля си, че като започнем с такава течност, после можем да нападнем и щаба на сър Хенри, и да пленим и него самия.

Капитанът на драгуните нямаше нищо против да завърши толкова приятно деня, който бе започнат толкова добре. Скоро другарите му го наобиколиха и го заразпитваха за патилата му, а докторът отиде с разтуптяно сърце да погледне ранените. В камините на къщата горяха огромни огньове, които правеха свещите излишни, поради обилната светлина, която излъчваха. Всички вътре бяха млади хора и изпитани войни. На брой бяха повече от дузина и в държането, и в думите им имаше странна смесица от грубостта на военния и галантността на джентълмена. Бяха облечени спретнато, но скромно, и вечна тема за разговорите им беше качеството и състоянието на конете им. Някои от тях се опитваха да спят на пейките покрай стените, други обикаляха из стаите, а трети усилено обсъждаха въпроси, свързани с нещата от живота им. Отвреме на време, когато някой отвореше вратата на кухнята, цвърченето на тиганите и ароматната миризма караха всичко останало да замре — дори спящите надигаха глава, за да проверят докъде е стигнала подготовката. През цялото това време Дънуди бе настрана, гледаше втренчено огъня и бе потънал в мисли, които никой от офицерите не смееше да смути. Бе попитал доктора за състоянието на Сингълтън, и тогава се бе възцарила дълбока тишина, но когато отново си седна на мястото пак се възвърна обикновената непринуденост и свобода.

Подреждането на масата не бе голяма грижа за мисис Фланаган и Цезар би бил скандализиран от небрежността, с която се струпваха различни чинии с еднакво съдържание пред толкова много джентълмени с положение. При заемането местата на масата се спазваше строго старшинството, защото независимо от свободното държане в ескадрона, военният етикет се спазваше винаги строго, почти като религиозен ритуал. Повечето от гостите бяха постили твърде дълго, за да ограничават апетита си, но не така бе с капитан Лоутън. Той изпитваше необяснимо отвращение от гостбите на Бети и не можа да се въздържи от няколко забележки за състоянието на ножовете и нечистия вид на чиниите. Добрата душа и личната привързаност на Бети я накараха да се въздържи от отговор за известно време, докато Лоутън, след като се осмели да сложи в устата си късче черно месо, попита с глас на разглезено дете:

— Какво ли ще е било това животно, като е било живо, мис Фланаган?

— А, старата крава, капитане — отговори тя разгорещено, отчасти поради оплакванията на нейния любимец и отчасти поради тъга заради загубата.

— Какво?! — изрева драгунът който не успя да преглътне хапката си — старата Джени!

— По дяволите! — извика друг и остави ножа и вилицата си — тази, дето бе с нас при битката за Джърси?

— Същата, — отговори стопанката на хотела с тъжен вид — мило добиче, и можеше да кара само на въздух, при нужда. Много е ужасно да изядеш такъв стар приятел.

— И само това ли остана от нея? — попита Лоутън и посочи с ножа си останките на масата.

— Не капитане, — каза Бети въодушевено — продадох половината на войската. Ма хич не им казах, какъв стар приятел са си купили. Да не им развалям яденето.

— По дяволите — извика капитанът с престорен гняв. — Момчетата ми ще изтънеят като бръшлян на такава диета. Ще се боят от англичаните като вирджински негър от надзирателя си.

— Е, — каза лейтенант Мейсън като остави приборите си с нещо като отчаяние — в зъбите ми има повече съчувствие, отколкото в сърцата на много хора. Те абсолютно отказват да оставят каквато и да било следа върху старата приятелка.

— Опитайте по капка от подаръка — каза успокоително Бети, като наля голяма купа с вино и отпи от нея като дегустатор — Бога ми, това си е кат чиста водица в края на краищата.

След като веднъж ледът бе счупен, поднесоха на Дънуди една чаша вино и той, след като се поклони на присъстващите, я изпразни сред дълбока тишина. Първите няколко чаши бяха изпити с голяма тържественост и се вдигнаха най-различни патриотични тостове и сантименти. Но скоро виното изпълни обичайната си задача и още преди да сменят втория часови пред вратата, всички спомени за вечерята и техните грижи се загубиха във веселбата. Доктор Ситгрейвз не дойде навреме, за да сподели Джени с останалите, но успя да получи голяма част от подаръка на капитан Уортън.

— Песен, песен, капитан Лоутън! — извикаха двама-трима в един глас, когато забелязаха някои пропуски в поведението му сред приятелите. — Тишина, капитан Лоутън ще пее!

— Господа — отговори той с очи плувнали от изпитите чаши, макар че главата му бе здрава като стълб. — Не съм кой знае какво славейче, но след като вие желаете това от мен, съгласен съм.

— Джак, спомни си мелодията, която те учих, а ето имам и думите в джоба си.

— Почакай, почакай, драги ми докторе — каза драгунът и с решителност напълни чашата си. — Никога няма да се справя с тези трудни имена, предпочитам да опитам нещо друго.

— Тишина! За песента на капитан Лоутън! — изреваха няколко гърла. Когато капитанът започна с хубав, плътен глас да пее следните думи с една популярна мелодия, няколко от другарите му се включиха за да пригласят на припева с такава енергия, че старата постройка се разклати:

Пълнете чаши момчета веселяци

Да живеем дорде можем.

Със изгрева утре радостта

може да свърши, че кратък животът е хей.

И тоз кой безстрашно врага си посреща

животът му хич се не знай.

 

Стара майко Фланаган

напълни още по стакан

ти знаеш да пълниш

ний знаем да пием

добра Бети Фланаган.

 

Ако те е страх за живота

ако ти е мил хомота

зарежи я честта хей така.

И страхливец си знай и почивай безкрай

защото опасности дебнат ни нас,

и безстрашни летим ний докрай.

 

Стара майко Фланаган…

 

Когато враг чужди в земите ни дойде

и годеници, съпруги зоват,

за свобода ще се бием до сетните сили

и ще паднем във боя суров.

Тоз дом от съдбата дарен ни,

ще бъде наш, или опей ни.

 

Стара майко Фланаган…

При всяко споменаване на името и от обединените гласове на хора, Бети Фланаган неизменно изпълняваше заръката в песента съвсем буквално, за голямо удоволствие на певците и на нея самата. Тя се бе осигурила с напитка по-подходяща за вкусовете, с които устата и бе привикнала, отколкото безвкусния подарък на капитан Уортън, и по такъв начин успяваше с умение да върви в крак с веселието на гостите. Капитан Лоутън получи овации от всички с изключение на лекаря, който още при първия припев стана и се заразхожда из стаята с класическо възмущение. Когато след време аплодисментите заглъхнаха, докторът се обърна към музиканта и възкликна:

— Капитан Лоутън, чудя се как е възможно един джентълмен и смел офицер да не може в тези трудни времена да намери друга тема за музата си, освен това зверско реване на името на мръсната Бети Фланаган, която се мъкне след лагера ни. Според мен богинята на свободата би могла да бъде по-благородно вдъхновение, а страданията на страната ти — по-подходяща тема.

— Бре! — извика домакинята и тръгна към него заплашително. — Кой ми вика че съм мръсна я да видим? Мистър Шприц?

— Тишина — извика майор Дънуди не много високо, но веднага настъпи пълна тишина. — Жено, излез от стаята. Доктор Ситгрейвз, седнете на мястото си и не пречете на веселието.

— Карайте нататък, карайте — каза хирургът и зае възмутена поза. — Вярвам майор Дънуди, че съм запознат с нравилата на доброто държание, не са ми чужди и правилата на приятелството.

Бети се измъкна бързо, но с известно недоволство в собствените си владения, понеже не бе свикнала да оспорва заповедите на командващия.

— Майор Дънуди ще ни почете с една сантиментална песен — каза капитан Лоутън със самообладание, което той много добре знаеше как да си наложи.

Майорът се поколеба за миг и после с хубав глас изпя следното:

Обичат някои слънцето на юга

където на живота, бесен кръговрата тече,

но още по-мила е светлината унила

на лунните меки лъчи.

 

Обичат някои на лалето красиво

пищните, искрящи цветове,

но по-щастлив е онзи на който,

любовта с аромата на рози е сплела

сладкия сватбен венец.

Гласът на Дънуди никога не губеше властта си пред подчинените му и аплодисментите, които последваха песента макар и да не бяха така буйни както след опита на Лоутън, бяха доста по-ласкателни.

— Ако вие, сър — каза докторът след като се присъедини към аплодисментите на останалите — само свържете класическите алюзии с деликатното си въображение, бихте станал доста добър любител поет.

— Този, който критикува — отговори Дънуди с усмивка — трябва да умее да показва. Призовавам доктор Ситгрейвз да ни покаже стила, който обожава.

— Докторът да пее, докторът да пее — прокънтя цялата стая. — Една класическа ода от доктора.

Той се поклони с примирение, глътна остатъка в чашата си и се прокашля няколко пъти, което много развесели няколко млади офицери в края на масата. Той започна с продран глас и без никаква мелодия:

Чувствал ли си нявга на любовта стрелата ти?

И вдъхвал ли си аромата, на трепетната и въздишка?

Спохождала ли те е тя, нечакана, в незнаен час?

Тогава знаеш ти какво е таз стрела, чиято рана,

дори Гален, мъдрец на древността не можел би да излекува.

— Ура-а-а — изрева Лоутън. — Арчибалд затъмни самите музи! Думите му са като ромон на горски поток, а мелодията — смес между славея и бухала!

— Капитан Лоутън — извика раздразнен докторът — едно нещо е да презираш светлината на класическото познание, съвсем друго да те презират за собственото ти невежество!

В този момент на вратата някой извика силно и смехът спря като отсечен, а драгуните инстинктивно се хванаха за оръжията, готови и за най-лошото. Вратата се отвори и влязоха мародерите, които държаха амбулантния търговец? превит от тежестта на чувала си.

— Кой е капитан Лоутън? — попита главатарят, който оглеждаше стаята доста изумен.

— На вашите услуги — отговори войникът сухо.

— Тогава, ето тук, предавам ви един осъден предател. Харви Бърч, търговецът-шпионин.

Лоутън впи очи в стария си познайник и като се обърна към мародера, попита го:

— И кой сте вие, господине, който говорите така свободно за съседите си? Извинете ме, ето това е командващият офицер. Обърнете се към него.

— Не — каза мъжът намръщено — предавам ви го на вас от вас искам наградата си.

— Вие ли сте Харви Бърч? — попита Дънуди като се приближи с авторитет, който накара разбойника да се дръпне в ъгъла на стаята.

— Аз съм — отговори той гордо.

— И предател на родината си — продължи майорът строго. — Знаете ли, че имам пълното право да наредя да ви екзекутират още тази нощ?

— Това не е желанието на Бога. Да ме повика толкова скоро при себе си — отговори Харви замислено.

— Вярно е. И към живота ти ще се добавят още няколко кратки часа. Понеже престъплението ти е най-отвратителното за един войник, ще получиш войнишко възмездие. Ще умреш утре.

— Божия воля.

— Много време ми отне докато хвана злодея — мародерът леко се измъкна напред — и се надявам да ми дадете документ, с който да си получа наградата. Обещано е да се плати в злато.

В този момент влезе дежурният офицер и се обърна към майора:

— Майор Дънуди, стражите докладват, че близо да вчерашната битка гори някаква къща.

— Това е колибата на търговеца — промърмори главатарят на бандата. — Не съм му оставил и треска за покрив. Трябваше да я запаля отдавна, но ми трябваше за капан в който да падне хитрата лисица.

— Вие сте много изобретателен патриот — каза Лоутън. — Майор Дънуди, поддържам искането на този достоен човек и моля за разрешение да възнаградим него и приятелите му.

— Имаш го. А ти, нещастни човече, приготви се за съдбата, която ще те сполети още преди изгрев слънце.

— Животът няма с какво да ме изкуси — каза Харви и впери обезумял поглед в лицата около него.

— Елате, достойни чеда на Америка — каза Лоутън. — Елате да получите наградата си.

Бандата нетърпеливо прие поканата и последва капитана към мястото, където квартируваха неговите конници. Дънуди спря за момент, поради нежеланието си да тържествува над паднал враг и после продължи:

— Вече си бил съден, Харви Бърч. И истината е, че си враг и си много опасен за свободата на Америка, за да останеш да живееш.

— Истината! — повтори търговецът и се изправи сякаш чувалът не бе на гърба му.

— Да, истината. Обвинен си, че си се навъртал около континенталната армия, за да събираш сведения и да ги предаваш на врага, за да могат те да осуетят намеренията на Вашингтон.

— Мислите ли, че и Вашингтон ще каже същото?

— Без съмнение. Дори той би те осъдил.

— Не, не, не! — извика търговецът с глас, който сепна Дънуди. — Вашингтон може да види под кухите възгледи на фалшивите патриоти. Нима той не рискува всичко на карта? Ако бесилото е готово за мен, няма ли приготвено друго и за него?

— Не, не, — Вашингтон никога не би казал да ме обесите.

— Имаш ли нещо, нещастнико, с което да убедиш главнокомандващия, че не трябва да умреш? — попита майорът, който се съвзе от изненадата, породена от поведението на Харви.

Бърч трепереше, защото в гърдите му се бореха силни чувства. Лицето му пребледня като на мъртвец, а ръката му извади от гънките на ризата една ламаринена кутийка. Отвори я и показа, че вътре има малък лист хартия. За миг очите му се спряха на документа и вече бе протегнал ръката си към Дънуди, когато внезапно се дръпна назад и възкликна:

— Не, това ще умре с мен. Това са условията на моята служба, и няма да откупя живота си с нарушаването им. Ще умре с мен.

— Дай тази хартийка и може би ще живееш — каза Дънуди, който очакваше да открие нещо важно.

— Ще умре с мен — повтори Бърч, като лицето му се зачерви и особена светлина огря лицето му.

— Хванете предателя — извика Дънуди — и му вземете хартийката.

Подчиниха се незабавно, но търговецът бе твърде бърз — за миг той глътна документа. Офицерите спряха изумени, но хирургът извика:

— Дръжте го. Ще му дам нещо за повръщане!

— Стой — каза Дънуди и го повика с жест да се върне. — Ако престъплението му е тежко, такова ще е и наказанието.

— Водете ме — каза търговецът като пусна чувала на земята и се приближи до вратата с необяснимо достойнство.

— Къде? — попита Дънуди изумен.

— Навесилото.

— Не — каза майорът ужасен от собственото си решение. — Задължен съм да заповядам екзекуцията ти, но не толкова набързо. Давам ти до утре в девет, за да се приготвиш за ужасното събитие.

Дънуди прошепна заповедите си в ухото на един млад офицер и махна на търговеца да тръгва. Това събитие прекъсна веселието около масата и офицерите се запътиха да спят. Скоро се чуваха само тежките стъпки на часовия, който крачеше пред хотел Фланаган.